Състояние на страх
Майкъл Крайтън
Откъс
СЪСТОЯНИЕ НА СТРАХ
МАЙКЪЛ КРАЙТЪН
ВЪВЕДЕНИЕ
В края на 2003 година на Световната конференция за устойчиво развитие, състояла се в Йоханесбург, тихоокеанската островна нация вануту обяви, че готви съдебен иск във връзка с глобалното затопляне срещу американската агенция за защита на околната среда. Вануту е само на няколко метра над морското равнище и осемте хиляди жители на острова са изправени пред необходимостта да се евакуират заради покачващото се ниво на световния океан, причинено от глобалното затопляне. Съединените американски щати, като най-голямата икономика в света, са и най-големият замърсител с въглероден двуокис и следователно най-големият виновник за глобалното затопляне.
Националният фонд за природните ресурси (НПФР), американска активистка група, обяви, че ще се присъедини към съдебния иск на Вануту, който трябваше да бъде заведен през лятото на 2004 година. Говореше се, че богатият филантроп Джордж Мортън, който често подкрепя каузи във връзка с опазването на околната среда, лично ще финансира съдебното дело, което по предварителни оценки ще възлезе на повече от осем милиона долара. И понеже делото щеше в крайна сметка да се гледа в Сан Франциско, процесът се очакваше с нетърпение.
Само че делото така и не беше заведено.
Не беше дадено никакво официално обяснение за това нито от страна на Вануту, нито от НФПР. Дори и след внезапното изчезване на Джордж Мортън, необяснимата липса на интерес от страна на медиите остави обстоятелствата около несъстоялия се процес неизяснени. Едва в края на 2004 година неколцина бивши членове на управителния съвет на НФПР започнаха да говорят публично за случилото се в тяхната организация. Впоследствие разкрития, направени от служители на Мортън, както и от бивши членове на лосанжелиската правна кантора "Хасъл и Блак", добавиха нови подробности към историята.
Благодарение на всичко това вече е ясно какво се е случило с подготвяния съдебен процес на Вануту между май и октомври две хиляди и четвърта и защо в резултат на това толкова много хора умряха в различни точки на света.
Майкъл Крайтън
Лос Анжелис, 2004
СЪСТОЯНИЕ НА СТРАХ
Из вътрешния доклад до Съвета за национална сигурност (СНС) от AASBC (засекретено). Зачертаванията са на AASBC. Получено на 03/04/04.
"Вече е ясно, че ----------- конспирацията е била изключително добре планирана. Подготовката е започнала повече от година преди самите събития. Имало е предварителни --------- още на --- март 2003г., както и доклади до британските --------- --------- и германските -------- -------.
Първият инцидент е станал в Париж през май 2004 г. Ясно е -------- -------- ------- които властите --------------. Вече не може да има съмнение, че случилото се в Париж ----------------, както и в сериозните последици от това".
1.
АКАМАИ
ПАРИЖ
НЕДЕЛЯ, 2 МАЙ 2004
12:00
Той докосна ръката й в мрака и каза:
- Стой тук.
Тя не помръдна, чакаше. Миришеше силно на солена вода. Чуваше се слабо шуртене.
После лампите се включиха и светлината им се отрази в повърхността на голям открит резервоар, дълъг петдесетина и широк двайсетина метра. Можеше да мине за покрит басейн, ако не беше сложното електронно оборудване около него.
И изключително странното устройство в другия му край.
Джонатан Маршъл се върна при нея, ухилен като идиот.
- Qu'est-ce que tu penses? - каза той, макар да знаеше, че произношението му е ужасно. - Какво ще кажеш?
- Великолепно е - каза момичето. Акцентът й звучеше екзотично. Всъщност тя цялата си беше екзотична, помисли си Джонатан. С тъмната си кожа, високите скули и черната коса приличаше на модел. А и ходеше като модел с късата си пола и високи обувки. Беше наполовина виетнамка и се казваше Мариса. - Никой друг ли няма? - попита тя и се огледа.
- Няма - каза той. - Неделя е. Никой няма да дойде.
Джонатан Маршъл беше на двайсет и четири години, дипломант по физика от Лондон, и през лятото работеше в ултрамодерната "Лаборатоар Ондюлатоар" - лабораторията по вълнова механика - на Френския морски институт във Виши, северно от Париж. Само че в предградието живееха предимно млади семейства и лятото на Маршъл се оказа доста самотно. Именно по тази причина не можеше да повярва на късмета си, че е срещнал това момиче. Това изключително красиво и сексапилно момиче.
- Покажи ми какво прави тази машина - каза Мариса. Очите й блестяха. - Покажи ми с какво се занимаваш.
- С удоволствие - каза Маршъл. Отиде при голямото контролно табло и започна да включва помпите и сензорите. Трийсетте панела на машината за вълни в другия край на резервоара изщракаха една след друга.
Маршъл хвърли поглед към Мариса и тя му се усмихна.
- Толкова е сложно... - Приближи се и застана до него пред контролното табло. - Проучванията ви записват ли се на камера?
- Да, имаме камери на тавана и на стените на резервоара. Правят визуален запис на вълните, които генерираме. Имаме и сензори за натиск в резервоарите - те пък записват параметрите на натиск при преминаването на вълната.
- Тези камери сега включени ли са?
- Не, не - каза той. - Не ни трябват - нали не провеждаме експеримент.
- А може би провеждаме - каза тя и сложи ръка на рамото му. Пръстите й бяха дълги и изящни. Имаше красиви пръсти.
Помълча малко, после каза:
- Тази стая - всичко е толкова скъпо. Сигурно имате страхотна охрана, нали?
- Ами не точно - каза той. - Само идентификационни карти, с които влизаме. И само една охранителна камера. - Посочи през рамо. - Онази в ъгъла.
Тя се обърна да погледне.
- И тя е включена?
- О, да - каза той. - Тази винаги е включена.
Тя плъзна леко ръка в милувка по тила му.
- Значи сега някой ни гледа?
- Боя се, че да.
- Тогава трябва да се държим прилично.
- Сигурно. Ами гаджето ти?
- Той ли? - Тя изсумтя пренебрежително. - Писна ми от него.
По-рано същия ден Маршъл беше излязъл от малкия си апартамент, за да отиде в кафенето на улица Монтен, кафенето, където ходеше всяка сутрин, и както обикновено си носеше списание за четене. После момичето беше седнало на съседната маса с приятеля си. Двамата скоро подхванаха разгорещен спор.
В интерес на истината, Маршъл остана с впечатлението, че Мариса и гаджето й не са един за друг. Той беше американец, с едър кокал, набит и червендалест като бейзболист, с дълга до раменете коса и очила с телени рамки, които никак не се връзваха с месестото му лице. Приличаше на прасе, което се опитва да изглежда интелигентно.
Казваше се Джим и беше ядосан на Мариса, явно защото била прекарала предната вечер без него.
- Не разбирам защо не искаш да ми кажеш къде си била - повтаряше непрекъснато.
- Защото не е твоя работа.
- Но аз мислех, че ще вечеряме заедно.
- Джими, казах ти, че няма да мога.
- Напротив, каза ми, че ще вечеряме заедно. И аз те чаках в хотела. Цяла вечер.
- Е и? Никой не те е карал. Можеше да излезеш. Да се позабавляваш.
- Но аз те чаках.
- Джими, аз не съм ти лична собственост. - Беше й писнало от него, току въздишаше, разперваше широко ръце или се плясваше по голите колене. Беше кръстосала крака и поличката се вдигаше високо на бедрата й. - Правя каквото си искам.
- Личи си.
- Личи си - повтори тя и се обърна към Маршъл, и го заговори: - Какво четете? Изглежда доста сложно.
Отначало Маршъл се притесни. Очевидно го беше заговорила, за да подразни приятеля си. Не искаше да го намесват в караницата си.
- Физика - каза кратко той и се извърна леко настрани. Опита се да не обръща внимание на красотата й.
- Каква физика? - не се отказа тя.
- Вълнова механика. Океански вълни.
- Значи сте студент?
- Дипломант.
- О? Англичанин ли сте? Защо сте във Франция?
И преди да се усети, той вече разговаряше с нея. Тя пък му представи приятеля си, който го удостои със самоуверена усмивка и вяло ръкостискане. Ситуацията беше крайно неудобна, но момичето се държеше все едно всичко е нормално.
- Значи работите тук някъде? Какво точно работите? Резервоар с машина? Изобщо не разбирам за какво ми говорите. Защо не ми покажете?
И ето че бяха тук, в лабораторията по вълнова механика. Колкото до Джими, гаджето, той се цупеше на паркинга отвън и пушеше цигара.
- Какво ще правим с Джими? - каза тя. Стоеше съвсем близо до Маршъл, докато той се оправяше с контролното табло.
- Тук не се пуши.
- Ще имам грижата да не пали. Но не ми се иска да го ядосвам още повече. Може ли да дойде при нас, как мислиш?
Маршъл усети как го залива вълна на разочарование.
- Ами... да. Може.
Тя лекичко стисна рамото му.
- Не се притеснявай, по-късно ще е зает с негови си работи.
Отиде да отвори вратата в дъното на лабораторията и Джими влезе. Маршъл погледна през рамо и го видя да се помотва на няколко крачки зад Мариса с ръце в джобовете. Мариса отново застана до него пред контролното табло.
- Готово - каза тя. - Хайде сега ми покажи.
Електрическите мотори в другия край на резервоара забръмчаха и генерираха първата вълна. Беше малка и накъдри плавно повърхността на водата по дължината на резервоара, преди да се плисне в косия панел в близкия му край.
- И какво, това е приливна вълна? - попита тя.
- Симулация на цунами, да - каза Маршъл. Пръстите му играеха по клавиатурата. Дисплеите на контролното табло показваха температурата и налягането, генерираха цветни образи на вълната.
- Симулация - повтори тя. - Какво имаш предвид?
- В този резервоар можем да правим вълни с височина до един метър - обясни Маршъл. - Но истинското цунами достига височина от четири, осем и дори десет метра. Понякога и повече.
- Вълна в океана, която е висока десет метра? - Очите й се разшириха. - Наистина? - Гледаше към тавана - явно се опитваше да си го представи.
Маршъл кимна. Десет метра са височината на триетажна сграда. При скорост от осемстотин километра в час към обречения бряг.
- И когато стигне до брега? - каза тя. - Това е наклонът в този край, така ли? Грапав изглежда, като чакъл. Това брегът ли е?
- Точно така - каза Маршъл. - Колко високо ще залее вълната брега зависи от ъгъла на наклона му. Можем да променяме ъгъла на панела.
Приятелят на Мариса тръгна напред, по-близо до резервоара, но все така настрани от тях двамата. Не беше казал и дума.
Мариса изглеждаше развълнувана.
- Можете да го променяте? Как?
- Моторизиран е.
- Под всякакъв ъгъл? - Тя се изкиска. - Покажи ми vingt-sept градуса. Двайсет и седем.
- Готово. - Маршъл затрака по клавиатурата и зададе командата. С тих стържещ звук бреговият наклон се издигна.
Американецът се приближи към резервоара да погледне. "Наистина е впечатляващо - помисли Маршъл. - Всеки би бил любопитен". Само че онзи мълчеше като риба. Просто стоеше и гледаше как чакълената повърхност се накланя. Скоро панелът спря в новото си положение.
- Значи това е наклонът? - каза тя.
- Да - отвърна Маршъл. - Макар че, в интерес на истината, двайсет и седем градуса е доста стръмно, повече от средната брегова ивица в реалния свят. Може би трябва да го променя на...
Мургавата й ръка се сви около неговата.
- Не, не - каза Мариса. Кожата й беше мека. - Остави го така. Покажи ми вълната. Искам да видя вълна.
Малки вълни се генерираха на всеки трийсет секунди. Къдреха се по дължината на басейна с лек плисък.
- Ами, първо трябва да знам формата на брега. В момента е равен плаж, но ако беше някакъв залив...
- Може ли да се направи залив?
- Разбира се.
- Сериозно? Покажи ми.
- Какъв залив искаш? Пристанище, устие на река, широк залив...
- О - каза тя и сви рамене, - направи ми широк залив.
Той се усмихна.
- Добре. Колко голям?
Сред жуженето на електрически мотори бреговата линия започна да се вгъва навътре и наклонът се превърна в купа.
- Фантастично - каза тя. - Хайде, Джонатан, покажи ми вълната.
- Не още. Колко голям е заливът?
- Ами... - Тя размаха ръце във въздуха. - Една миля. Залив от една миля. Ще ми я покажеш ли вече? - Наведе се към него. - Не обичам да чакам. Добре е да го знаеш.
Той усети парфюма й. Затрака бързо по клавиатурата.
- Готово. Голяма вълна, връхлитаща върху залив от една миля с двайсет и седем градусов наклон.
Чу се доста по-силен плисък, когато следващата вълна се зароди в далечния край на резервоара, а после се плъзна гладко към тях, водна стена, висока приблизително петнайсет сантиметра.
- Ооо! - Мариса се нацупи. - Обеща ми, че ще е голяма.
- Само почакай - каза той.
- Ще стане по-голяма ли? - попита тя и се изкиска. После пак сложи ръка на рамото му. Американецът я погледна сърдито и тя вирна предизвикателно брадичка. Но когато Джими погледна обратно към резервоара, свали ръката си.
На Маршъл пак му стана криво. Тя просто го използваше като пионка в играта си с Джими.
- Нали каза, че ще стане по-голяма?
- Да - отговори Маршъл. - Вълната ще расте с приближаването си към брега. В дълбоки води цунамито е малко, но в плитки води нараства. А заливът ще концентрира силата му допълнително.
Вълната се надигна, после се разби в извития бряг в близкия край на резервоара. Максималната й височина беше около метър и шейсет, по преценка на Маршъл.
- Значи става висока - каза тя. - Колко, в истинския свят?
- Четиридесет-петдесет фута - каза той. - Петнайсет метра.
- Уха - възкликна тя и нацупи устни. - Значи човек не може да избяга от това нещо?
- О, не - каза Маршъл. - Не можеш да надбягаш приливна вълна. Имало е една вълна в Хило на Хаваите, през 1957, помела улиците на града, висока като сградите, хората бягали от нея, но...
- Значи това е всичко? - каза американецът. - Само това може да прави? - Гласът му беше дрезгав, все едно нещо му е заседнало на гърлото.
- Не му обръщай внимание - тихо каза Мариса.
- Да, това правим тук - каза Маршъл. - Генерираме вълни...
- Ега ти простотията - каза американецът. - Това го правех в коритото, когато бях на половин годинка.
- Е - каза Маршъл и махна към контролното табло и мониторите с данните, - ние създаваме подробна база данни за изследователите по целия свят, които...
- Да бе, да. Стига ми толкова. Тъпотия. Аз си тръгвам. Идваш ли, Мариса? - Стоеше и я гледаше ядосано.
Маршъл я чу как си поема дълбоко дъх.
- Не - каза тя. - Оставам.
Американецът се обърна, излезе и затръшна вратата.
Апартаментът й беше от другата страна на реката, срещу Нотър Дам, и от балкона на спалнята се откриваше чудесна гледка към осветената през нощта катедрала, както лично се убеди Маршъл. Беше десет часът, но небето още запазваше тъмносиния си оттенък. Той погледна надолу, към светлинките на кафенетата и човешкото множество по улиците. Сцената беше великолепна и изпълнена с живот.
- Не се тревожи - каза тя зад него. - Ако се оглеждаш за Джими, той няма да дойде тук.
Всъщност това въобще не му беше минавало през ума, преди тя да го спомене.
- Няма ли?
- Няма - повтори тя. - Ще иде другаде. Джими си има много жени. - Тя отпи от червеното вино, после остави чашата на нощното шкафче. Без да се церемони много, свали потничето през главата си, после си изхлузи и полата. Отдолу не носеше нищо.
Тръгна към него на високите си токчета. Изненадата му пролича, защото тя се усмихна.
- Казах ти, че не обичам да чакам. - После го прегърна през врата и го целуна силно, енергично, почти гневно. Последваха няколко тромави минути, през които се опитваха да се целуват, докато тя трескаво му сваляше дрехите. Дишаше тежко, почти стенеше. Не каза и дума. Беше толкова страстна, че изглеждаше ядосана, а красотата й, физическото съвършенство на мургавото й тяло го поуплашиха, но не за дълго.
После тя легна до него, кожата й бе мека, но тялото й - напрегнато под повърхността. По тавана на спалнята пълзяха меки светлосенки от осветената фасада на катедралата отсреща. Маршъл се чувстваше отпуснат, но тя сякаш бе насъбрала още повече нервна енергия след любовния акт. Той се зачуди дали наистина е свършила, въпреки всичките й стонове и виковете на финала. После тя най-неочаквано стана.
- Какво има?
Тя отпи от виното си.
- Отивам до тоалетната. - Обърна се и излезе от стаята. Маршал седна на леглото и отпи от чашата й - червилото й беше оставило нежен отпечатък по ръба.
Погледна към леглото и видя по чаршафите тъмните следи от обувките й. Беше ги събула чак някъде по средата на любовната игра. Сега лежаха захвърлени под прозореца. Като знаци за страстта им. И досега имаше неясното чувство, че сънува. За пръв път лягаше с жена като нея. Толкова красива, а и апартаментът й беше... Зачуди се колко ли струва, с дървените ламперии и на такова място...
Отпи още веднъж от виното. Всичко това би могло да му хареса.
Чу водата в банята. Тих звук като от монотонна песен.
Входната врата се отвори с оглушителен трясък и в спалнята нахлуха трима мъже. Носеха тъмни шлифери и шапки. Маршъл ужасен остави чашата на нощното шкафче - тя падна - и посегна трескаво за дрехите си на пода до леглото, но само след миг мъжете бяха отгоре му и студената кожа на ръкавиците им залепна по тялото му. Той извика паникьосано, докато го обръщаха по лице. Натикаха лицето му в една възглавница. Помисли си, че ще го задушат, но не го направиха. Един от тях изсъска:
- Млъкни. Нищо няма да ти се случи, ако мълчиш.
Маршъл не му повярва и продължи да се мята и да вика. Къде беше Мариса? Какво правеше? Всичко се случваше толкова бързо. Един от мъжете седеше на гърба му, забил колене в гръбнака му, студените му обувки бяха върху голия задник на Маршъл. Ръката на мъжа го натисна по тила.
- Мълчи!
Другите двама го държаха за китките и дърпаха ръцете му настрани, разпъваха го върху леглото. Готвеха се да му направят нещо. Чувстваше се ужасен и уязвим. Простена и някой го удари по главата.
- Тихо!
Всичко ставаше много бързо, като порой от впечатления, които не оставяха място за ясна мисъл. Къде беше Мариса? Сигурно се криеше в банята. Не можеше да я вини за това. Чу шум от плискане и видя найлонов плик с нещо бяло в него, като топка за голф. Поставяха плика под мишницата му.
"Какво правят, по дяволите?" Водата студенееше под мишницата му и той напрегна мускули да се освободи, но те го държаха здраво и после нещо меко вътре във водата се притисна към ръката му и той остана с усещането за нещо лепкаво, като дъвка, нещо лепкаво, което подръпна плътта от вътрешната страна на ръката му, после усети леко убождане. Едва осезаемо, моментно убождане.
Мъжете действаха бързо; махнаха плика и в същия миг се чуха два изненадващо силни изстрела и Мариса закрещя бързо на френски - "Salaud! Salopard! Bouge-toi le cul!", - третият мъж се катурна от гърба на Маршъл и падна на пода, после се изправи тромаво, а Мариса продължаваше да крещи, последваха нови изстрели, миризмата на барут изпълни въздуха, после мъжете избягаха. Вратата се затръшна и тя се върна, гола-голеничка, дърдореше на френски нещо, което той не успяваше да разбере, нещо за "vacherie", което според него означаваше "крава", но всъщност не беше в състояние да мисли ясно. Трепереше целият.
Тя го прегърна. Дулото на пистолета беше горещо и той извика. Мариса остави оръжието настрани.
- О, Джонатан, толкова съжалявам, толкова съжалявам. - Притисна главата му към рамото си. - Моля те, прости ми. Но вече всичко е наред, повярвай ми.
Треперенето му постепенно спря и тя го погледна в очите.
- Направиха ли ти нещо?
Той поклати глава - не.
- Идиоти! Приятелчета на Джими. Мислят си, че това е шега - да те уплашат. И мен, сигурна съм. Не си пострадал, нали?
Той отново поклати глава. Закашля се.
- Може би - каза, когато дишането му се поуспокои, - може би трябва да си тръгвам.
- О, не - каза тя. - Не, не, не ме оставяй сама.
- Не мисля, че...
- Категорично не - каза тя. Притисна се по-плътно в него. - Остани още малко.
- Дали да не се обадим на полицията?
- Mais non. Полицията няма да направи нищо. Свада между любовници. Във Франция не викаме полицията за такива неща.
- Но те влязоха с взлом...
- Вече ги няма - прошепна тя в ухото му. Маршъл усети милувката на дъха й. - Сега сме само двамата. Само ние двамата, Джонатан. - Смуглото й тяло се плъзна надолу по гърдите му.
Когато той най-накрая се облече, минаваше полунощ. Застана на прозореца и загледа към "Нотър Дам". Още имаше хора по улиците.
- Защо не искаш да останеш? - нацупи се тя. - Искам да останеш.
- Съжалявам - каза той. - Трябва да тръгвам. Не се чувствам много добре.
- Аз ще се погрижа да ти стане по-добре.
Той поклати глава. Наистина не се чувстваше добре. Гадеше му се и краката му бяха омекнали. Ръцете му трепереха.
- Съжалявам. Трябва да тръгвам.
- Добре, тогава ще те закарам.
Маршъл знаеше, че колата й е паркирана на другия бряг на Сена. Изглеждаше му много далече. Но само кимна умърлушено.
- Добре.
Тя, изглежда, не бързаше. Вървяха под ръка, като любовници, покрай брега. Подминаха корабчетата-ресторанти, привързани към кея, целите в светлини и пълни с посетители. Над тях, от другата страна на реката, се издигаше "Нотър Дам", ярко осветена. За кратко бавната разходка, главата й на рамото му и тихите думи, прошепнати в ухото му, го ободриха.
Скоро обаче се спъна и едва не падна, някаква слабост обхващаше цялото му тяло. Устата му беше пресъхнала. Челюстта му съвсем се схвана. Беше му трудно да говори дори.
Тя, изглежда, не забелязваше нищо. Вече бяха подминали ярките светлини, намираха се под един от мостовете. Той се спъна отново. Този път падна на каменната настилка.
- Миличкият ми - каза тя, притеснена и загрижена, и му помогна да се изправи.
- Аз... аз... - почна той.
- Миличък, добре ли си? - Заведе го до една пейка. - Поседни. Ще ти мине.
Само че не му мина. Опита се да го каже, но не можеше да говори. С ужас установи, че дори не може да поклати глава. Нещо определено не беше наред. Цялото му тяло беше обхванато от слабост и отпадаше все повече, удивително бързо. Опита се да стане, но не можеше да помръдне крайниците си, нито главата. Погледна я.
- Джонатан, какво ти е? Да повикам ли лекар?
"Да, повикай лекар", помисли си той.
- Джонатан, недей така...
Гърдите му тежаха. Трудно му беше да диша. Той откъсна очи от нейните и погледна право напред. Помисли си с ужас: "Парализиран съм".
- Джонатан?
Той се опита да я погледне. Но вече не можеше да помръдне и очите си. Можеше само да гледа право напред. Дишаше плитко.
- Джонатан?
"Имам нужда от лекар".
- Джонатан, можеш ли да ме погледнеш? Можеш ли? Не? Не можеш да си обърнеш главата?
Гласът й някак не звучеше разтревожено. Звучеше делово, сякаш му снемаше диагнозата. Може пък слухът му също да беше засегнат. Нещо шумеше в ушите му. Беше му все по-трудно да диша.
- Добре, Джонатан, хайде сега да те махнем оттук.
Промуши глава под мишницата му и с изненадваща сила го изправи. Тялото му беше отпуснато, безсилно, провиснало. Не можеше да контролира погледа си. Чу нечии стъпки да се приближават и си помисли: "Слава Богу". Чу мъжки глас да казва на френски:
- Мадмоазел, имате ли нужда от помощ?
- Благодаря, не - каза тя. - Просто прекали с пиенето.
- Сигурна ли сте?
- Непрекъснато го прави.
- Така ли?
- Ще се оправя.
- Хм. Ами тогава, bonne nuit.
- Bonne nuit - каза тя.
Продължи напред, почти го носеше. Стъпките постепенно заглъхнаха. Тя спря и се огледа. И... го повлече към реката.
- По-тежък си, отколкото мислех - каза някак нехайно.
Маршъл усети бездънен ужас. Беше напълно парализиран. Не можеше да направи нищо. Краката му се влачеха по камъка.
Към реката.
- Съжалявам - каза тя и го блъсна във водата.
Кратък плисък и остро усещане за студ. Потъна, заобиколен от мехурчета и зелено, после черно. Не можеше да помръдне, дори във водата. Не можеше да повярва, че му се случва това, не можеше да повярва, че умира по този начин.
После бавно усети как тялото му се издига. Отново зелена вода; след миг се издигна на повърхността, по гръб.
Виждаше моста, виждаше черното небе - и Мариса: стоеше на брега. Запали си цигара и го загледа в него. Едната й ръка беше на хълбока, единият крак - леко напред, манекенска стойка. Издиша и димът се заиздига в нощта.
После той пак потъна и усети как студът и чернотата се затварят около него.
В три през нощта осветлението в "Лаборатоар Ондюлатоар" на Френския морски институт във Виши се включи. Контролното табло оживя. Машината за вълни също се включи и генерираните вълни тръгнаха една след друга през резервоара и се заразбиваха в изкуствения бряг. Триизмерни образи засвяткаха по контролните екрани, заредиха се колони с данни. Данните бяха препратени към приемник с неизвестно местоположение някъде във Франция.
В четири часа контролното табло угасна, осветлението се изключи и харддисковете изтриха всички данни за случилото се.
ПАХАНГ
ВТОРНИК, 11 МАЙ
11:55
Лъкатушното павирано шосе лежеше в сянка под балдахина на малайската джунгла. Беше много тясно и ланд круизърът занасяше на завоите, гумите му свистяха. Брадатият мъж на средна възраст на мястото до шофьора погледна часовника си.
- Още колко има?
- Няколко минути - каза шофьорът, без да намалява. - Почти стигнахме.
Шофьорът беше китаец, но говореше с британски акцент. Казваше се Чарлс Лин и беше пристигнал със самолет от Хонконг в Куала Лумпур предната вечер. Беше се срещнал с брадатия на летището тази сутрин и оттогава пътуваха с главоломна скорост.
Брадатият беше дал на Лин визитка, на която пишеше: "Алън Питърсън, сеизмични замервания, Калгари". Лин не й повярва. Прекрасно знаеше, че в Албърта има една компания, "ЕЛС Инженеринг", която продава същото оборудване. Не беше нужно да идва чак в Малайзия, за да го види.
И не беше само това - Лин беше проверил списъка на пътниците от пристигащия полет и там не фигурираше човек на име Алън Питърсън. Така че този тип беше използвал друго име.
Освен това той каза на Лин, че бил геолог, извършващ независими консултации за енергийни компании в Канада, най-вече правел оценки на потенциални нефтени залежи. Но Лин и на това не вярваше. Петролните инженери си личаха от цял километър. Този не беше от тях.
Така че Лин нямаше представа кой е този човек. Което не го притесняваше. Кредитът на г-н Питърсън беше добър, а само това имаше значение за Лин. Днес той имаше само една задача и тя беше да продаде кавитационни машини. А сделката изглеждаше голяма - Питърсън говореше за три бройки, което възлизаше на повече от един милион долара.
Лин свърна рязко от шосето по разкалян коловоз. Джипът заподскача през джунглата под огромни дървета, после излезе на открито под слънцето. Огромна полукръгла дупка в земята разкриваше пластове сивкава скала. Отдолу лъщеше зелено езеро.
- Какво е това? - попита примижал Питърсън.
- Било е открита мина, сега е изоставена. Каолин.
- Какво е каолин?
"Голям геолог, няма що", помисли си Лин. Обясни, че каолинът е минерал, който се намира в глината.
- Използва се в производството на хартия и керамика. Сега индустриалната керамика е във възход. Правят керамични ножове, невероятно остри. Скоро ще правят и керамични двигатели за автомобили. Само че тук качеството било ниско. Изоставили я преди четири години.
Питърсън кимна.
- И къде е кавитационната машина?
Лин посочи големия камион, паркиран на ръба на изкопа.
- Там. - И подкара към него.
- Руско производство?
- Камионът и въглеродноматричната рамка са руско производство. Електрониката е тайванска. Сглобяваме си ги ние, в Куала Лумпур.
- И това е най-големият ви модел, така ли?
- Не, това е средният. В момента не можем да ви покажем най-големия.
Спряха до камиона. Беше много голям - джипът едва надвишаваше на ръст огромните гуми. В центъра, увиснал над земята, се виждаше голям квадратен генератор, с вид на дизелов, но значително по-голям. Кавитационната чиния беше подвита отдолу, на метър над земята.
Излязоха от колата на нетърпимата жега. Очилата на Лин се запотиха и той ги избърса в ризата си. Питърсън тръгна покрай камиона.
- Не мога ли да купя само устройството, без камиона?
- Да, произвеждаме и преносими единици. Транспортираме ги в контейнери по море. Но обикновено клиентите искат след това да ги монтираме на някакво превозно средство.
- На мен ми трябват само единиците - каза Питърсън. - Ще ми покажете ли как работи?
- Веднага - каза Лин и даде знак на оператора, високо в кабинката. - По-добре ще е да минем встрани.
- Чакайте малко - каза Питърсън, изведнъж разтревожен. - Мислех, че ще сме само двамата. Кой е този човек?
- Брат ми - спокойно каза Лин. - На него може да се разчита.
- Ами...
- Да се дръпнем, ако обичате - каза Лин. - Отдалеч се вижда по-добре.
Генераторът се включи със силно буботене. Скоро шумът се смеси с друг звук, дълбоко жужене, което Лин винаги усещаше сякаш в гърдите си, в костите.
Изглежда, и Питърсън го почувства по подобен начин, защото побърза да се дръпне.
- Тези генератори са свръхзвукови - обясни Лин. - Произвеждат радиално симетрично поле, което може да се фокусира, почти като при оптичните лещи, само че тук се използва звук. С други думи, можем да насочим звуковия лъч и да контролираме дълбочината на действие.
Махна на оператора и той кимна. Кавитационната чиния се спусна и спря на десетина сантиметра над земята. Звукът се промени, стана по-дълбок и много по-тих. Земята под краката им леко завибрира.
- Господи - промърмори Питърсън и отстъпи още назад.
- Не се тревожете - каза Лин. - Това е само отражение с ниска мощност. Основната енергия е насочена право надолу.
На десетина метра под камиона стените на ямата внезапно се размазаха, сякаш очертанията им се размиха. Малки облачета сив дим скриха за миг повърхността, а после цял участък от скалата се отдели и се търкулна към езерото като сива лавина. Целият район се изпълни с прах.
Когато прахта започна да се разнася, Лин каза:
- Сега ще ви покажем как се фокусира лъчът. - Буботенето започна отново и този път скалата се размаза доста по-ниско, на шейсет метра или повече. И отново сивият пясъчник поддаде и се плъзна в езерото - сега доста по-тихо.
- И може да се насочва и странично, така ли? - попита Питърсън.
Лин каза, че може. На стотина метра северно от камиона парче от скалата се отдели с трус и на свой ред потегли към езерото.
- Можем да го насочим във всяка посока и на всякаква дълбочина.
- На всякаква дълбочина?
- Голямата единица може да фокусира лъча на хиляда метра. Макар че нито един клиент не е работил на такива дълбочини.
- Не,не - каза Питърсън. - Такова нещо не ни трябва. Но държим на лъчевата мощ. - Отри ръце в панталоните си. - Видях достатъчно.
- Наистина? Можем да ви демонстрираме много други техни...
- Да се връщаме. - Зад слънчевите очила очите му бяха неразгадаеми.
- Добре - каза Лин. - Ако сте сигурен, че...
- Сигурен съм.
По обратния път Питърсън попита:
- От Куала Лумпур ли тръгват доставките ви, или от Хонконг?
- От Куала Лумпур.
- С какви ограничения?
- Какво имате предвид?
- Свръхзвуковата кавитационна технология е забранена в Щатите. Не може да бъде изнесена без лиценз.
- Както вече казах, ние използване тайванска електроника.
- Добра ли е колкото американската технология?
- На практика е същата - каза Лин. Ако Питърсън си разбираше от работата, щеше да знае, че Съединените щати отдавна нямаха капацитет да произвеждат толкова напреднали чипсети. Американските кавитационни чипсети се произвеждаха в Тайван. - Защо питате? Да не би да планирате износ за Щатите?
- Не.
- Тогава няма проблем.
- Колко време ви трябва да подготвите доставката? - попита Питърсън.
- Седем месеца.
- Аз си мислех за пет.
- Можа да стане. Ще има премия. За колко единици говорим?
- Три - каза Питърсън.
Лин се зачуди за какво са му на някой три кавитационни единици. Нито една компания за геоложки проучвания на света не притежаваше повече от една.
- Мога да задвижа нещата срещу документ за депозит.
- Утре ще го получите.
- И къде трябва да доставим стоката? В Канада?
- Ще получите инструкции за доставката след пет месеца - каза Питърсън.
Право пред тях се издигаше ултрамодерното летище, дело на Курокава. Питърсън беше потънал в мълчание. Лин подкара джипа по рампата и каза:
- Надявам се, че сме навреме за полета ви.
- Какво? А, да. Съвсем навреме.
- В Канада ли се връщате?
- Да.
Лин спря пред международния терминал, слезе и стисна ръката на Питърсън за довиждане. Питърсън преметна на рамо сака си. Друг багаж нямаше.
- Е - каза Питърсън. - Довиждане.
- Приятен полет.
- Благодаря. И на вас. Връщате се в Хонконг?
- Не - каза Лин. - Трябва да ида в завода и да задвижа поръчката.
- Наблизо ли е?
- Да, в Пуду Рая. Само на няколко километра.
- Ами добре тогава. - Питърсън му махна за последно и хлътна в терминала. Лин се качи в джипа и потегли. Но тъкмо се спускаше по рампата, когато видя, че Питърсън е забравил мобилния си телефон на седалката. Спря до бордюра и се извърна да погледне през рамо. Само че Питърсън вече го нямаше. А и телефонът в ръката на Лин беше съвсем лек, направен от евтина пластмаса. От онези с предплатена карта, за еднократна употреба. Нямаше начин това да е единственият му телефон.
Хрумна му, че един негов приятел може би ще успее да проследи телефона и картата в него - така щеше да разбере нещо повече за клиента си. А това определено би било добре. Така че пъхна телефона в джоба си и подкара на север, към завода.
ЛОНДОН
ПЕТЪК, 21 МАЙ
11:04
Ричард Малори вдигна поглед от бюрото си и каза:
- Да?
Мъжът на прага беше строен, с ниско подстригана руса коса, американец на вид. Маниерите му бяха небрежни, облеклото му не подсказваше нищо - мръсни адидаски и избелял анцуг. Изглеждаше така, сякаш е излязъл да потича и е спрял за миг пред офиса.
И понеже това беше моден магазин за графичен дизайн на кея Батлър, преустроен район със складове под лондонския Тауър Бридж, повечето от служителите в офиса бяха облечени небрежно. Малори правеше изключение. Понеже беше шефът, носеше панталони с ръб и бяла риза. И остри обувки, които му убиваха. Затова пък бяха модерни.
- Какво ще обичате? - попита Малори.
- Дойдох за пакета - каза американецът.
- Какъв пакет? - попита Малори. - Ако е за DHL, потърсете го при секретарката, отпред.
Американецът, изглежда, се подразни.
- Не мислите ли, че малко се престаравате? Просто ми дайте шибания пакет.
- Добре, добре - каза Малори и се изправи.
Изглежда, американецът реши, че е бил прекалено груб, защото каза с по-мек тон:
- Хубави плакати. - И посочи стената зад Малори. - Вие ли ги правите?
- Ние - каза Малори. - Фирмата ни.
Плакатите бяха два, един до друг на стената, и двата черни, със Земята, увиснала в космоса; различаваха се само по надписа. Единият гласеше "Спасете Земята", отдолу "Тя е единственият ни дом". Другият също гласеше "Спасете Земята", но надписът отдолу беше "Няма къде другаде да отидем".
Встрани от тях имаше снимка в рамка на рус модел с тениска, на която пишеше "Спасете Земята" и "И изглеждайте добре, докато я спасявате".
- Това беше кампанията ни "Спасете Земята" - каза Малори. - Само че не я купиха.
- Кой не я купи?
- Международният консервационен фонд.
Мина покрай американеца и слезе по задното стълбище към гаража. Американецът го последва.
- И защо? Не я харесаха ли?
- Не, харесаха я - каза Малори. - Само че взеха Лио за говорител и използваха него вместо нашите неща. Основно видеоклипове.
В края на стълбите прокара картата през устройството и вратата се отключи с щракване. Пристъпиха в малкия гараж под сградата. Беше тъмно, като се изключи ярката дневна светлина откъм рампата към улицата. Малори с раздразнение забеляза, че един пикап е блокирал частично рампата. Открай време имаха проблеми с пикапите за доставки, които паркираха тук.
Обърна се към американеца.
- С кола ли сте?
- Да. Пикап. - И посочи.
- А, добре, значи е ваш. Има ли кой да ви помогне?
- Не. Сам съм. Защо?
- Защото е дяволски тежко - каза Малори. - Може да е просто кабел, но пък е дълъг половин милион фута. Тежи повече от триста килограма, приятел.
- Ще се справя.
Малори отиде при своя роувър и отключи багажника. Американецът подсвирна и пикапът се спусна с трополене по рампата. Караше го яка жена с щръкнала къса коса и тъмен грим.
- Мислех, че сте сам - каза Малори.
- Тя само кара пикапа - каза американецът. - Не й обръщайте внимание.
Малори се обърна към отворения багажник. Вътре бяха наредени бели кутии с надпис "Кабел Етеренет (незащитен)". И спецификации с по-дребен шрифт.
- Да видим някой - каза американецът.
Малори отвори една кутия. Вътре бяха наредени големи колкото юмрук намотки от много тънки жици, всяка в найлонова опаковка.
- Както виждате - каза той, - това е жица за противотанкови снаряди.
- Така ли?
- Това ми казаха. Затова е опакована по този начин. Една намотка за всеки снаряд.
- Не разбирам от тия неща - каза американецът. - Аз съм просто превозвачът. - Отиде да отвори задната врата на пикапа. После почна да носи кутиите, една по една. Малори също се включи.
- Онзи човек каза ли ви нещо друго? - попита американецът.
- Всъщност да - каза Малори. - Каза, че някой купил петстотин ракети на Варшавския договор. "Горещ пламък" или "Горещ камък", или нещо подобно. Без бойни глави, без нищо. Само ракетите. Та жиците им били дефектни.
- Това не го бях чул.
- Така ми каза. Снарядите били купени в Швеция. Готенбург, струва ми се. Транспортирани били от там.
- Май сте притеснен.
- Не съм притеснен - каза Малори.
- Сякаш ви е страх, че може да сте се забъркали в престъпление.
- Няма такова нещо.
- Сигурен ли сте? - попита американецът.
- Естествено, че съм сигурен.
Повечето кутии вече бяха в пикапа. Малори започваше да се поти. Струваше му се, че американецът току го поглежда. Скептично, без да го крие. После каза:
- Я ми кажете. Как изглеждаше онзи мъж?
Малори не беше толкова глупав, че да отговори на въпроса. Сви рамене.
- Ами нищо особено.
- Американец ли беше?
- Не знам.
- Не знаете дали е бил американец?
- Не можах да определя със сигурност.
- И защо така? - каза американецът.
- Може да е бил канадец.
- Сам ли беше?
- Да.
- Защото чух да се говори за някаква страхотна жена. Секси, на високи токчета, впита поличка.
- Щях да забележа такава жена - каза Малори.
- Не бихте... премълчали за нея? - Нов скептичен поглед. Малори забеляза издутина върху хълбока на американеца. Пистолет? Възможно беше.
- Не. Беше сам.
- Който и да е бил.
- Да.
- Ако питате мен - каза американецът, - аз бих се зачудил защо на някой са му притрябвали половин милион фута жица за противотанкови снаряди. Така де, за какво са му?
- Не каза.
- И вие просто рекохте: "Дадено, приятел, половин милион фута жица, остави го на мен", без да задавате никакви въпроси?
- Изглежда, вие сте по въпросите - каза Малори. Продължаваше да се поти.
- И си имам причина - каза американецът. Тонът му стана зловещ. - Трябва да ти кажа нещо, приятел. Не ми харесва това, което чувам.
Последните кутии бяха натоварени в пикапа. Малори отстъпи назад. Американецът затръшна едната врата, после и другата. Когато втората врата се затвори, Малори видя шофьорката пред себе си. Явно бе стояла зад вратата.
- И на мен не ми харесва - каза тя. Беше с работен комбинезон, от онези, които се носят в армията. Свободни панталони и високи кубинки. Широко зелено яке. Дебели ръкавици. Тъмни очила.
- Я чакай малко - каза американецът.
- Дай ми телефона си - каза тя. И протегна ръка. Другата й ръка беше зад гърба. Все едно държеше пистолет.
- Защо?
- Дай ми го.
- Защо?
- Искам да го погледна, затова.
- Няма нищо необичайно...
- Дай ми го.
Американецът извади от джоба си мобилен телефон и й го подаде. Вместо да го вземе, тя го стисна за китката и го дръпна към себе си. Телефонът изтропа на земята. Жената посегна и с другата си ръка и стисна американеца за гърлото, сякаш го душеше.
За миг той застина, после започна да се бори.
- Какво правиш, мамка му?! Какво... - Изблъска ръцете й и отскочи като опарен. - Какво ми направи?
- Нищо. - Тя си сваляше ръкавиците. Правеше го внимателно. Сякаш в ръкавиците имаше нещо. Нещо, което тя не искаше да докосне.
- Нищо? - викна американецът. - Нищо?! Кучка! - Внезапно се обърна и хукна нагоре по рампата към улицата.
Тя го проследи спокойно с поглед. После се наведе, взе телефона, прибра го в джоба си и се обърна към Малори.
- Връщайте се в офиса си.
Той се поколеба.
- Свършихте добра работа. Не съм ви виждала. И вие не сте ме виждали. Вървете.
Малори се обърна и тръгна към вратата за задното стълбище. Чу как жената затръшва вратата на пикапа зад него и когато се осмели да погледне през рамо, пикапът вече излизаше по рампата на огряната от слънцето улица. Зави надясно и изчезна.
В офиса Елизабет, помощничката му, му донесе макета на рекламата за новия ултралек компютър на Тошиба. Снимките бяха насрочени за следващия ден. Макетът беше на последната версия, която трябваше да прегледа. Малори разлисти набързо скиците - трудно му беше да се съсредоточи.
- Не ти ли харесват? - попита Елизабет.
- Не, не, хубави са.
- Изглеждаш ми малко блед.
- Аз, такова... стомахът нещо.
- Чай от джинджифил - каза тя. - Много помага. Да ти направя ли?
Той кимна, само и само да я разкара от офиса. Погледна през прозореца. Офисът имаше изключителна гледка към Темза и Тауър Бридж вляво. Бяха пребоядисали моста в бебешко синьо и бяло (това според традицията ли беше, или просто нечия лоша идея?), но винаги му беше приятно да го погледа. Внушаваше му някакво чувство за сигурност.
Приближи се до прозореца и се загледа в моста. Когато най-добрият му приятел го беше попитал дали би помогнал за една радикална кауза в защита на околната среда, това му беше прозвучало като нещо забавно. Малко тайнственост, малко кураж. Бяха му обещали, че няма да има насилие. Не му беше хрумвало, че ще има повод да се страхува.
Сега обаче го беше страх. Ръцете му трепереха. Пъхна ги в джобовете си и продължи да гледа през прозореца. "Петстотин ракети", помисли си. Петстотин ракети. В какво се беше забъркал? После изведнъж си даде сметки, че вият сирени и че на моста святкат червени светлини.
Някой беше катастрофирал там, на моста. И ако се съдеше по броя на полицейските коли и линейките, катастрофата беше тежка.
Такава, при която има загинали.
Не можа да се сдържи. Обзет от паника, излезе от офиса и със свито сърце тръгна по кея към моста.
Пребледнелите от ужас туристи гледаха от втория етаж на двуетажния автобус. Малори си проби път през тълпата отпред. Няколко души лекари и полицаи - клечаха край някакъв човек, проснат на улицата. Край тях стоеше шофьорът на автобуса и плачеше. Не бил могъл да направи нищо, мъжът изскочил пред автобуса в последния момент. Сигурно бил пиян, защото залитал. Все едно паднал от тротоара на платното.
Малори не можеше да види тялото - полицаите го скриваха от погледа му. Тълпата се беше умълчала, всички гледаха. Един от полицаите се изправи с червен паспорт в ръка - немски паспорт. "Слава Богу", помисли си Малори, изпълнен с облекчение, но то трая само миг, докато един от санитарите не отстъпи встрани и Малори не видя крака на жертвата - избелял черен анцуг и мръсна адидаска, сега цялата в кръв.
Догади му се и той бързо се извърна и се гмурна в тълпата. Хората гледаха покрай него, някои безразлично, други с раздразнение. Но никой не му обърна внимание. Всички гледаха трупа.
С изключение на един мъж, облечен като висш служител, с тъмен костюм и вратовръзка. Той гледаше право в Малори. Малори срещна погледа му. Мъжът кимна едва забележимо. Малори не реагира. Просто си проби път през последните зяпачи и забърза към офиса, с мисълта, че по някакъв начин, който не разбираше, животът му се е променил завинаги.
ТОКИО
ВТОРНИК, 1 ЮНИ
10:01
МКЕИ, Международният консорциум за екологична информация, се намираше в малка тухлена сграда непосредствено до студентското градче на университета Кейо Мита. За случайния наблюдател МКЕИ изглеждаше част от университета, дори имаше същия девиз ("Calamus Gladio Fortior"*), но в действителност беше независим. Центърът на сградата се състоеше от малка съвещателна зала с подиум и два реда по пет стола с лице към екрана отпред.
* Перото е по-силно от меча (лат.). - Б. пр.
В десет сутринта директорът на МКЕИ Акира Хитоми стоеше на подиума и следеше с поглед американеца, който се настаняваше на един от столовете. Американецът беше едър човек, не висок, но широкоплещест и с гърди като буре - същински атлет. За толкова едър мъж се движеше много леко и тихо. Непалският офицер влезе след него, тъмнокос и напрегнат. Седна зад и леко встрани от американеца. Хитоми им кимна мълчаливо от подиума.
Осветлението в облицованата с дървена ламперия стая постепенно намаля. От всички страни дървените панели се плъзнаха безшумно и разкриха огромните плоски екрани отзад. Някои от екраните се плъзнаха също толкова плавно напред.
Вратата се затвори и се заключи с прещракване. Едва тогава Хитоми заговори:
- Добро утро, Кенър-сан. - На централния екран се изписа "Хитоми Акира" на английски и японски. - Добро утро и на вас, Тапа-сан. - Хитоми отвори много малък и много тънък сребрист лаптоп. - Днес ще ви представя данни от последните двайсет и един дни, валидни допреди приблизително двайсет минути. Те са резултат от нашия съвместен проект, "Дърво Акамаи".
Двамата посетители кимнаха. Кенър се усмихна в очакване. "И с право", помисли си Хитоми. Единствено тук в целия свят можеше да се види такава презентация, защото агенцията на Хитоми беше световен лидер в събирането и обработването на електронна информация. На екраните започнаха да се появяват образи, един след друг. Приличаха на корпоративно лого - зелено дърво на бял фон с надпис "ДИГИТАЛНИ МРЕЖОВИ РЕШЕНИЯ ДЪРВО АКАМАИ".
Името и образът бяха избрани заради приликата им с действителни интернетски компании и техните емблеми. За последните две години сървърите в мрежата на "Дърво Акамаи" се бяха превърнали в грижливо конструирани капани. Съдържаха многопластови вторични мрежи с четворна проверка, заложени в академични и бизнес домейни. Това им позволяваше да проследяват в обратна посока връзката от сървър до потребител с осемдесет и седем процента достоверност. Бяха заложили стръвта си в мрежата миналата година, отначало с обикновена информация, а по-нататък с все по-сочни хапки.
- Нашите сайтове отразяваха сайтове, посветени на традиционната геология, приложната физика, екологията, гражданското инженерство и биогеографията - почна Хитоми. - За да привлечем сериозни дайвъри, типичната информация включваше данни за употребата на експлозиви в сеизмичните замервания, тестовете за устойчивостта на сгради при вибрации и земни трусове, а в океанографските ни сайтове - данни за урагани, цунами и така нататък. Всичко това ви е известно.
Кенър кимна.
Хитоми продължи:
- Знаехме, че имаме насреща си разпръснат враг, и умен при това. Потребителите често оперират зад филтриращи програми от типа на родителския контрол или използват тийнейджърски акаунти на "Америка Он Лайн", или намекват, че са малолетни хакери. Само че не са нищо такова. Те са добре организирани, търпеливи и упорити. През последните седмици разбрахме още неща.
На екрана се появи списък.
- От голяма група сайтове и дискусионни групи нашите системни програмисти отделиха сериозните дайвъри, групирани около следните тематични категории:
Аарус, Дания
Австралийска военна история
Аргонови/кислородни двигателни системи
Високоволтови изолатори
Жичнонасочвани снаряди
Кавитация (твърдо вещество)
Калиев хидроокис
Клетъчен код
Контролирано разрушаване
Мисионерски дневници на Тихия океан
Мрежово информационно кодиране
Насочени експлозиви (със закъснител)
Национален фонд за природните ресурси (НФПР)
Национален център за земетръсна информация (НЦЗИ)
Овладяване на наводнения
Понтонни морски диги
Прескот, Аризона
Сеизмични сигнатури, геология
Средноокеанска предавателна мрежа (СОПМ)
Твърдо ракетно гориво
Токсини и невротоксини
Фондация за опазване на дъждовните гори (ФОДГ)
Хило, Хаваи
Шинкаи 2000
- Впечатляващ, макар и мистериозен списък - каза Хитоми. - Ние обаче разполагаме с филтри, които идентифицират потребителите с професионални познания. Това са хора, които атакуват защитните системи, залагат троянски коне, диви паяци и всякакви други вируси. Много от тях търсят списъци с номера на кредитни карти. Но не всички.
Пръстите му заиграха по клавиатурата на малкия компютър и образите се промениха.
- Добавихме всяка от тези теми във вторичната си защитна мрежа, като ги направихме допълнително лепкави, накрая включихме намеци за предстояща изследователска информация под формата на електронна кореспонденция между учени от Австралия, Германия, Канада и Русия. Тълпата не закъсня, оставаше ни само да следим трафика. Накрая отделихме една сложна връзка - Торонто, Чикаго, Ан Арбър, Монреал - която се простира и на двата американски бряга, също в Англия, Франция и Германия. Касае се за сериозна алфа-екстремистка група. Твърде е възможно вече да са убили един учен в Париж. Чакаме нова информация във връзка с това. Само че френските власти понякога са... бавни.
- И какъв е в момента делта-клетъчният трафик? - попита Кенър.
- Клетъчният трафик се увеличава. Имейлите са кодирани. Ясно е, че имаме проект в движение - глобален по мащаб, изключително сложен и също толкова скъп.
- Но не знаем какъв е.
- Засега да.
- Тогава най-добре проследете парите.
- Правим го. Навсякъде. - Хитоми се усмихна криво. - Само въпрос на време е кога някоя от онези рибки ще налапа въдицата.
ВАНКУВЪР
ВТОРНИК, 8 ЮНИ
16:55
Нат Деймън подписа документа със замах.
- Досега не ме бяха карали да подписвам декларация за неразкриване на информация.
- Което е изненадващо - каза мъжът с лъскавия костюм и прибра документа. - Всъщност това е стандартна процедура. Не искаме информация за собствеността ни да бъде достъпна за всеки. - Той беше адвокат, придружаващ клиента си, а клиентът беше брадат мъж с очила, облечен с дънки и работна риза. Брадатият каза, че бил нефтен геолог, и Деймън му повярва. Определено приличаше на другите нефтени геолози, с които си бе имал работа.
Компанията на Деймън се казваше "Канадски морски ИП технологии". От един миниатюрен претъпкан офис в покрайнините на Ванкувър Деймън даваше под наем на клиенти от целия свят изследователски подводници и потопяеми механизми с дистанционно управление. Не притежаваше тези машини - просто ги даваше под наем. Подводниците се намираха на различни места по целия свят - в Йокохама, Дубай, Мелбърн, Сан Диего. Варираха от напълно независими петнайсетметрови подводници с шестчленен екипаж, които можеха да обиколят цялото земно кълбо, до миниатюрни едноместни потапящи се механизми и още по-малки роботизирани устройства, управлявани дистанционно от кораб-майка на повърхността.
Клиенти на Деймън бяха енергийни и миньорски компании, които използваха устройствата му за подводни проучвания или за да проверят състоянието на морските си сонди и платформи. Бизнесът му беше тясно специализиран и малкият му офис на гърба на един сух ремонтен док рядко се радваше на посетители.
Тези двамата обаче се бяха появили малко преди да затвори. През цялото време говореше адвокатът - клиентът само му беше подал визитка, на която пишеше "Сеизмични замервания", с адрес в Калгари. В това имаше смисъл - Калгари беше един от световните центрове на петролния бизнес. "Петро-Канада", "Шел" и "Санкор" бяха там, както и много други. Имаше и десетки малки частни консултантски агенции, занимаващи се с проучвания и изследователска дейност.
Деймън свали от лавицата зад себе си малък макет. Миниатюрна бяла подводница с тъп нос и купол като мехур. Постави я на масата пред двамата мъже.
- Тази бих препоръчал за нуждите ви - каза той. - "ИП Скорпион", конструирана в Англия само преди четири години. Двучленен екипаж. Дизелово и електрическо захранване, аргонов двигател със затворен цикъл. Под водата работи с двайсет процента кислород и осемдесет процента аргон. Солидна, доказала се технология - скрубер от калиев хидроокис, захранване от двеста волта, оперативна дълбочина от седемстотин метра и 3,8 часа време под вода. Това е еквивалентът на японската "Шинкай 2000", ако сте я чували, или на "Даунстар 80" - от нея има само четири в целия свят, но те работят по дългосрочни договори. Скорпионът е чудесна подводница.
Мъжете кимнаха и се спогледаха.
- И с какви външни манипулатори разполага? - попита брадатият.
- Това зависи от дълбочината - каза Деймън. - На по-малки дълбочини...
- Да кажем на седемстотин метра. С какви външни манипулатори разполага?
- Искате да събирате проби на седемстотин метра?
- Всъщност ще поставяме замерващи устройства на дъното.
- Разбирам. Неща като радиоустройства? Които да изпращат информация на повърхността?
- Нещо такова.
- Колко са големи тези устройства?
Брадатият раздалечи ръце на шейсетина сантиметра.
- Приблизително толкова.
- И тежат колко?
- О, не знам точно колко. Може би около сто килограма.
Деймън скри изненадата си. Петролните геолози обикновено знаеха съвсем точно с какво ще работят. Размерите до сантиметър, тежестта до грам, специфичното тегло и така нататък. Този тип имаше доста бегла представа за нещата. Или пък Деймън ставаше прекалено подозрителен. Продължи:
- И тези сензори са за геоложки проучвания?
- На по-късен етап - да. Първо ще ни трябва информация за океанските течения, вълните, температурата по дъното. Такива неща.
Деймън си помисли - за какво? Защо им бе да знаят за теченията? Разбира се, може би планираха да пуснат сонда, но никой не би го направил на дълбочина седемстотин метра.
Какво смятаха да правят тези хора?
- Е - каза той, - щом ще поставяте външни устройства, трябва да ги прикрепите към външния корпус преди потапянето. За тази цел има ниши от двете страни. - Той посочи на макета. - След като се потопите, разполагате с две дистанционно задвижвани роботизирани ръце, с които да поставите устройствата. За колко устройства става дума?
- Доста.
- Повече от осем?
- О, да. Сигурно.
- Е, тогава едно потапяне няма да е достатъчно. При всяко потапяне можете да вземете осем, най-много десет устройства. - Продължи да говори още известно време, като наблюдаваше лицата им и се опитваше да разбере какво се крие зад неутралните им изражения. Искаха да наемат подводницата за четири месеца, от август нататък. Искаха подводницата и обслужващият я кораб да бъдат транспортирани до Порт Морсби, Нова Гвинея. Щели да си ги вземат оттам.
- В зависимост от това къде отивате, се изискват различни морски лицензи...
- За това ще се тревожим по-късно - каза адвокатът.
- Колкото до екипажа...
- И за това ще се тревожим по-късно.
- Той е част от договора.
- Тогава просто го впишете. Както го правите обикновено.
- Ще върнете кораба в Морсби в края на наемния срок, нали?
- Да.
Деймън седна пред настолния си компютър и почна да попълва формулярите. Имаше да попълни цели четиридесет и три категории (без да се броят застраховките). Накрая изчисли пълната сума и каза:
- Петстотин осемдесет и три хиляди долара.
На двамата не им мигна окото. Просто кимнаха.
- Половината в аванс.
Пак кимнаха.
- Останалото по сметка, преди да приемете доставката в Порт Морсби. - Никога не изискваше това от редовните си клиенти. Но по някаква причина тези двамата го изнервяха.
- Няма проблем - каза адвокатът.
- Плюс двайсет процента депозит, платими предварително.
Последното изобщо не беше необходимо. Само че Деймън се опитваше да ги прогони, да ги откаже от сделката. Не се получи.
- Няма проблем.
- Добре - каза Деймън. - Ако искате да го обсъдите с компанията-контрактор, преди да подпишете...
- Не. Не е необходимо.
После единият извади плик и го подаде на Деймън.
- Вижте дали това е задоволително.
Беше чек за двеста и петдесет хиляди долара. От "Сеизмични замервания", платим на "Канадски морски технологии". Деймън кимна и каза, че е задоволително. Остави плика и чека на бюрото си, до макета на подводницата.
После единият клиент каза:
- Имате ли нещо против да си запиша някои неща? - Взе плика и си записа нещо отгоре му. Чак след като си тръгнаха, Деймън си даде сметка, че му бяха оставили чека, а плика бяха отнесли. Така че да няма пръстови отпечатъци.
Или пък го гонеше параноята? На следващата сутрин беше склонен да мисли, че е точно така. Отиде в Скотиабанк да депозира чека и се отби да поговори с Джон Ким, банковия управител, с молба да провери дали по сметката на "Сеизмични замервания" има достатъчно средства да се покрие чекът.
Джон Ким каза, че веднага ще провери.