Бележникът на Микеланджело

Пол Кристофър

БЕЛЕЖНИКЪТ НА МИКЕЛАНДЖЕЛО

ПРОЛОГ

22 юли 1942 г., Ла Специя

Лигурийското крайбрежие

Северна Италия

Майор Тиберио Бертолио, облечен в униформата на една от Черните бригади на Мусолини - с абаносови пагони, кървавосребристи петлици с двойно "М" и сребърен череп с кръстосани кости върху черната кокарда на кепето, - седеше отзад в прашната щабна ланча, кръстосал ръце на гърдите си досущ като Дучето, но не се чувстваше и наполовина толкова велик, колкото изглеждаше. Униформата беше пълна измама. Той изобщо не служеше в армията, а в ненавистната ОНПА, съкратено от Организация за наблюдение и премахване на антифашизма - тайната полиция на Мусолини, италианският еквивалент на Гестапо.

Тази сутрин беше долетял от Рим с раздрънкан стар "Савоя-Маркети", върху чиято опашка все още неясно личеше синята птица от емблемата на "Ала Литория", точно зад трите черни фаши на италианските военновъздушни сили. След четири часа друсане из въздуха бе кацнал във военноморската база "Ла Специя", откъдето взе кола и шофьор. Пътуването му приближаваше към своя край.

Колата се спускаше по тесните криволичещи улици на Портовенере към рибарския пристан в Ла Грацие, зад който се извисяваше огромният масив на замъка Кастело Дория, построен преди седемстотин години, за да охранява и до ден днешен подстъпите към залива Специя. В защитения залив беше закотвен половината италиански военен флот, включително и грамадният линеен кораб "Юлий Цезар", очукан и почернял, но все още на вода.

Щабната кола най-сетне стигна до порутения стар пристан. Бертолио слезе от големия джип с пясъчен цвят и поздрави шофьора с високо вдигната ръка и щракване на токовете.

- Върни се след половин час, не повече! - заповяда той.

- Слушам, господин майор! След половин час.

Шофьорът кимна, включи на скорост разнебитената ланча и подкара. На по-малко от километър навътре в залива се виждаше гористият остров Палмария с дългата ниска сграда на манастира "Сан Джовани". Манастирът беше почти на самия бряг, а пред него имаше малък циментов кей със стар, почернял железен кнехт, за който бе вързана голяма вехта ладия. Бертолио се огледа и най-сетне зърна наблизо малка рибарска лодка, чийто собственик пушеше и разговаряше с някакъв мъж.

- Колко ще искаш, за да ме откараш до манастира? - строго попита Бертолио.

Рибарят го огледа от глава до пети, не пропусна майорската нашивка на ръкава и петлиците от бригадите на Мусолини.

- Защо ви е да ходите там? - попита старецът. Сълзящите му кафяви очи се спряха върху черното кепе и кокардата с череп и кости. Това сякаш не го впечатли особено.

- Имам работа, старче. Е, колко ще искаш, за да ме качиш в лодката?

- Само до острова, или дотам и обратно?

- Дотам и обратно - повиши глас Бертолио. - Ти ще чакаш на кея. Ще се върна с още един човек.

- Значи ще е по-скъпо.

- Защо ли не се изненадвам, старче?

Другият мъж се усмихна и проговори за пръв път:

- За всяко "старче" цената се вдига. Тоя приятел се смята за младо козле. Сигурен е, че всички монахини искат да го изчукат.

- Чукането на монахини го оставям на онзи свещеник, Бертоле. - Старецът се разсмя, разкривайки потъмнелите остатъци от пет-шест зъба. - Той може и да си пада по дърти мустакати жени, но аз предпочитам ония млади бъбречета, дето се срещат по крайбрежния булевард.

- Много си им притрябвал!

- Колко? - прекъсна ги Бертолио.

- Зависи колко имате.

- Дотам са само двеста метра.

- Да не би да можете да вървите по водата като Христос, господин майор?

Бертолио бръкна в джоба си, извади шепа банкноти и отброи десетина. Старецът повдигна вежди и Бертолио добави още толкова.

- Бива - каза старецът. Той свали смачканата си шапка и тържествено я размаха към лодката. - Заповядайте в моята царствена гондола и аз ще ви преведа през водите до манастира.

Бертолио тромаво се качи в лодката и седна на задната пейка. Старецът скочи след него и вдигна от дъното дългите весла. С едното отблъсна лодката от пристана, после ги намести в гнездата и започна да гребе с бавни, мощни движения. Бертолио седеше вдървено на кърмата, стискаше с две ръце планшира и усещаше как с отдалечаването от сушата постепенно му призлява. До него имаше голяма кофа, пълна с нещо кафяво и слузесто. Съдържанието вонеше и измъченият стомах на Бертолио взе да се стяга в болезнени спазми.

- Глави от сепии - обясни старецът. - Хващаш ги, когато се чифтосват и обзети от страст, изплуват на повърхността. Обезглавяваш ги, преди да са си пуснали спермата, после ги държиш ден-два на слънце. Няма по-добра примамка.

Бертолио не отговори. Манастирът пред тях постепенно се приближаваше. Сградата беше дълга и ниска, построена със странни чупки върху неравната скална основа. Отзад имаше стръмна ливада и малко гробище с боядисана в бяло желязна ограда, засенчено от няколко криви маслинови дървета. Из него стърчаха простички надгробни камъни и кръстове.

Старецът наблегна на дясното гребло и заобиколи стърчащите прътове, между които бяха разпънати мрежи за улов на пасажите сардини и херинги, идващи с прилива, после се насочи право към малкия кей пред манастира. Когато наближиха, една мършава старица с тъмносини одежди и бяла забрадка около съсухреното лице излезе пред сградата и слезе до пристана. Тя изчака търпеливо Бертолио да се приближи и за момент той изпита страх и срам както някога в детството си, когато подобни създания бяха център на неговата вселена и властваха с желязна ръка. Заедно с тръпките в измъчения стомах това усещане го накара да се чувства съвсем объркан и неспокоен, докато слизаше от малката рибарска лодка. Старицата го изгледа, после безмълвно се завъртя и тръгна обратно към манастира. Бертолио я последва и след малко навлезе в прохладата на старинната сграда. Вътре бе сумрачно; нямаше никакво осветление и Бертолио примига. Старата монахиня прекоси простичък вестибюл без никаква украса, сетне зави към някаква обща стая с няколко библиотечни лавици, голяма дъсчена маса, столове и голямо каменно огнище. Имаше само един прозорец със затворени капаци, през чиито процепи Бертолио зърна тесния плаж и кея долу. Старият рибар бе изчезнал - лодката му се виждаше на половината път към отсрещния бряг.

Бертолио удари с юмрук по дланта си и изруга:

- Caccati in mano e prenditi a schiaffi!*

* Издрискай се в шепа и си удари плесница (итал.). - Б. пр.

- Казахте ли нещо, майоре?

Нисичка, кръглолика монахиня на около четирийсет и пет години излезе от сенките до камината. За разлика от по-възрастната, която го бе довела дотук, тази носеше около внушителната си талия колан-броеница, а между едрите й гърди висеше тежък метален кръст на верига.

- Нищо не казах - отвърна Бертолио. - А вие коя сте? - грубо попита той и предизвикателно вирна брадичка като Дучето.

- Аз съм игуменката, сестра Бенедета. Вие навярно сте онзи, за когото ми казаха, че ще дойде.

- Майор Тиберио Бертолио от шести полк на дивизия "Тибър" - отсече Бертолио.

- Очаквах някого от тайната полиция - каза сестра Бенедета.

- В Италия няма тайна полиция - заяви Бертолио.

- И вие всъщност не сте тук, майоре. Само си въобразявам. - Жената се усмихна уморено. - Сигурно немското Гестапо се справя и с двете държави.

- Дойдох за детето - каза Бертолио.

Той бръкна в джоба на блузата си и извади малък пакет, запечатан с герба на Ватикана - пресечен кръст и тройна корона.

- Имате високопоставени приятели - каза сестра Бенедета.

Тя пъхна под печата пухкавия си показалец и разкъса пакета. Вътре имаше акт за раждане и международен паспорт, подпечатан от Ватикана, швейцарското правителство и нацистката емиграционна служба. Имаше и втори комплект пътни документи с непопълнено име.

- Тези документи са на името на Фредерико Боте - каза игуменката.

- Така се казва детето.

- Не е вярно и вие го знаете, майоре.

- Вече е вярно. Доведете го.

- А ако ви кажа, че в този манастир няма човек на име Фредерико Боте?

- Бих предпочел да не отговарям на подобен въпрос, майко игуменко. Няма да е от полза нито за вас, нито за мен. Ако скриете детето или откажете да го предадете, ще последват сериозни санкции. - Бертолио помълча. - Аз само изпълнявам нареждания. Уверявам ви, че не ми е приятно.

- Добре.

Сестра Бенедета взе от лавицата над камината малко звънче и го разтръска. Звукът отекна пронизително из стаята. След малко влезе съвсем млада жена, която явно се чувстваше твърде неудобно в облеклото си - пола, блуза и вълнена жилетка. Държеше за ръка тригодишно момченце с къси панталонки, бяла риза и тясна вратовръзка. Черната му коса беше намокрена и сресана назад. Детето изглеждаше много изплашено.

- Ето момчето. Това е сестра Филомена. Тя ще се грижи за него. Говори немски и италиански, тъй че лесно ще може да обясни какво им трябва.

Игуменката пристъпи напред, целуна младата жена по двете бузи и й подаде паспортите и акта за раждане. Сестра Филомена ги прибра в дълбокия джоб на жилетката си. Изглеждаше уплашена почти колкото детето. Бертолио я разбираше; на нейно място и той би се страхувал.

- Лодката, с която дойдох, вече не е тук. Как ще стигнем до брега?

- Имаме си собствен превоз - каза сестра Бенедета. - Вървете със сестра Филомена, тя ще ви покаже.

Бертолио кимна и щракна с токове. Понечи рязко да вдигне ръка за фашистки поздрав, сетне размисли и само кимна отривисто.

- Благодаря за съдействието, майко игуменко.

- Правя го само заради детето; то няма вина за цялата тази лудост... за разлика от всички нас. Сбогом.

Бертолио мълчаливо се завъртя и излезе от стаята. Сестра Филомена и детето покорно тръгнаха подир него. На прага момченцето спря и безмълвно се озърна през рамо.

- Сбогом, Еугенио - прошепна сестра Бенедета, сетне детето излезе.

Тя прекрачи до прозореца и се загледа през процепите на щорите как тримата слизат към кея. Там ги чакаше Доминик - младеж от близкото село, който помагаше в манастира. Той помогна на момчето да се качи в ладията, после подаде ръка и на сестра Филомена. Майорът седна на кърмата като някакъв Уошингтън в нелепа униформа, прекосяващ река Делауеър, после Доминик мина отпред и намести греблата. След няколко секунди вече се движеха през тесния пролив между острова и сушата.

Сестра Бенедета гледа подир тях, докато престана да различава дребната детска фигурка, после излезе от общата зала, мина по дълъг коридор между килиите на монахините и накрая стигна до малък изход в долната част на сградата зад банята и тоалетните. Излезе под гаснещите лъчи на следобедното слънце и тръгна по тясна пътека нагоре към гробището. Отмина го и продължи през горските сенки, докато стигна в малка долчинка, изпълнена с диви цветя и тежкия мирис на околните борове.

Заслушана как вятърът въздиша над нея и морето реве в далечината, тя слезе по пътеката в малката кръгла низина. Ако Катерина изобщо бе обичала нещо в този живот, то навярно беше това място - нейният единствен покой сред едно битие, изпълнено със страхове и тревоги. Свещеникът от Портовенере не разрешаваше да я погребат в осветена земя и накрая сестра Бенедета се отказа да спори. Не се съмняваше, че това място е по-близо до Бог от всяко друго и че Катерина би го предпочела.

Без затруднение откри простичкия мраморен кръст, макар че бръшлянът бе избуял около него. Коленичи и без да бърза, отдръпна от камъка пълзящите стъбла, за да открие надписа:

Катерина Мария Тереза Анунцио

26 5 1914

22 10 1939

ПОЧИВАЙ В МИР

Сестра Бенедета бавно размота броеницата, която носеше увита около китката си, и я стисна в сключените си за молитва ръце. Вгледа се в надгробния камък и зашепна древната папска молитва, която й напомняше за последните думи на младата жена, преди да се хвърли в морето:

Нежна музика за слуха е да кажа:

почитам те, Майко!

Сладка песен е да повтарям:

почитам те, Свята майко!

Ти си моя радост, най-скъпа надежда и чиста обич,

моя сила във всички беди.

Ако духът ми

е безпокоен,

разтърсван от страсти

и страда от мъчителния товар

на печал и ридания,

ако видиш детето си затънало в злочестини,

блажена Майко Божия,

позволи ми да намеря покой в майчината ти прегръдка.

Но уви,

вече бързо наближава последният ден.

Прогони демона в адските бездни

и остани до мен, скъпа Майко,

до твоето израснало и съгрешило чадо.

С нежно докосване

покрий плахите клепачи

и милостиво предай на Бога

душата, що се завръща при него.

Амин

Вятърът шумно застена из дървесните клони, сякаш й отговаряше, и в един кратък миг на покой тя отново изпита вярата от своето детство, отново усети Божията радост. Сетне чувството отмина заедно с повея и сълзите бликнаха неудържимо по бузите й. Помисли си за Бертолио, за Филомена и детето. Помисли си за Катерина и за мъжа - безбожния, високомерен мъж, който й причини това и я тласна към този край. Не му се полагаше папска молитва, а само проклятието, което бе чула от майка си преди толкова много години:

"Дано да гниеш в гроба си, дано да се пръснеш от червеи, докато лежиш мъртъв, дано душата ти изтлее сред гнилоч пред очите на твоите близки и целия свят. Дано да бъдеш проклет за цялата мрачна вечност и да не намериш друга милост освен студените пламъци на ада".

1.

Дългата й коса имаше цвета на полирана, бляскава мед и отначало се спускаше право надолу, преди да премине в буйна плетеница от естествени къдрици, които падаха върху бледите й рамене и отчасти закриваха гърдите. Самите гърди бяха идеално оформени и не твърде едри, заоблени и гладки, осеяни с едва забележими лунички от горната страна, а връхчетата им имаха онзи полупрозрачен бледорозов цвят, който обикновено се среща само по скритата вътрешна повърхност на най-екзотичните морски раковини. Ръцете й бяха дълги и по-силни на вид, отколкото можеше да се очаква от жена, висока едва метър и шейсет и пет. Имаше изящни китки с малки, почти детски пръсти и грижливо поддържани къси нокти.

Гръдният й кош беше висок и деликатно извит под гърдите, коремът - плосък, с капковиден пъп над пубиса. Космите, прикриващи тази област, имаха още по-яркия оттенък на разтопена мед и, както става при повечето червенокоси жени, растяха на малък, спретнат триъгълник с естествено правилни очертания, едва засенчващи потайната мека плът между бедрата.

Гладкият й гръб слизаше с плавна извивка от дългата шия, прикрита под разпуснатата коса. В основата на гръбнака се тъмнееше бледочервена бенка с формата на рог, точно над процепа на малкото, мускулесто дупе. Краката й бяха дълги, прасците силни, добре оформените глезени се преливаха в малки изящни ходила с висок свод.

Лицето, обрамчено в буйния водопад от медночервена коса, изглеждаше почти също тъй съвършено както тялото. Челото беше широко и гладко, скулите високи, устата пухкава без нарочно издуване на устните, брадичката малко широко извита, за да влее намек за сила в цялостното усещане за невинност, което сякаш се излъчваше от нея. Носът й бе малко по-дълъг и тесен, отколкото изискват каноните на класическата красота, над него между очите пъстрееха десетина ситни лунички. Самите очи бяха поразителни - големи и почти плашещо интелигентни, дясното тъмнозелено като нефрит, а лявото синьо като метличина.

- Добре, времето свърши, дами и господа. - Денис, инструкторът по рисуване на голо тяло в Нюйоркското студийно училище, рязко плесна с ръце и се усмихна към подиума. - Благодаря, Фин, за днес приключихме.

Жената отвърна на усмивката. Останалите десетина-дванайсет присъстващи в студиото оставиха четките, моливите и въглените върху лавиците на стативите си и залата се огласи от техните разговори.

Младата жена се наведе да вдигне старото кимоно на черни и бели цветя, което винаги носеше на сеансите. Наметна го, пристегна колана около тънката си талия, слезе от платформата и изчезна зад високия китайски параван в дъното на залата. Казваше се Файона Катрин Райън или просто Фин, както я наричаха приятелите й, и беше на двайсет и четири години. Почти целият й живот бе минал в Кълъмбъс, щат Охайо, но от една година насам учеше и работеше в Ню Йорк и това й доставяше огромно удоволствие.

Фин взе дрехите си от сгъваемия стол зад паравана, бързо се преоблече и прибра кимоното в раницата си. Няколко минути по-късно, вече с протрити джинси, удобни маратонки и сигнално жълта тениска, за да я забелязват шофьорите, тя махна с ръка на курсистите, които също размахаха ръце, попътно взе чека си от Денис, излезе под яркото обедно слънце и отключи веригата, с която бе закрепила стария си велосипед "Шуин Лайтуейт" за един уличен стълб.

Прибра катинара в страничния джоб на раницата и я метна в предния багажник на велосипеда. Събра косата си на къдрава опашка зад тила, стегна я с черно ластиче, после измъкна от раницата смачкано зелено бейзболно каскетче, нахлупи го и издърпа опашката през отвора над ремъчето отзад. Яхна велосипеда, стисна дръжките на кормилото и подкара по Осма улица. След една пресечка зави на север по Пето Авеню.

2.

Музеят за изобразително изкуство "Паркър--Хейл" се намираше на Пето Авеню между Шейсет и осма и Шейсет и девета улица, точно срещу зоологическата градина в Сентрал Парк. Проектирана първоначално като резиденция на Джонас Паркър, който бе натрупал състоянието си от "Бабините чернодробни хапчета" и почина от неизяснено дихателно заболяване, преди да се засели в нея, сградата беше превърната в музей от неговия партньор Уилям Уайтхед Хейл. След усърдните грижи за черния дроб на нацията двамата бяха прекарали доста време в Европа, където се отдаваха на увлечението си по живописта. Така се роди щедро надареният с финансови средства музей "Паркър--Хейл", тъй че партньорите да бъдат запомнени като почитатели на изкуството, а не като създатели на хапчета, та били те и бабини. Картините в него представляваха еклектична смесица - от Брак до Констабъл и от Гоя до Моне.

Финансите на музея се управляваха от попечителски съвет, в който влизаха високопоставени личности като кмета, полицейския комисар и секретаря на нюйоркския кардинал. Не беше най-голямата художествена сбирка в града, но определено спадаше към най-престижните и за Фин несъмнено бе късмет, че успя да си намери работа в отдел "Гравюри и графика". За в бъдеще това винаги щеше да й осигурява предимство при постъпване в който и да било музей. Освен това щеше да смекчава унизителната подробност, че е получила бакалавърска степен в щатския университет на Охайо.

Не че бе имала някакъв избор; майка й работеше в тамошния археологически факултет, което я освобождаваше от такса за обучението. Животът в Ню Йорк обаче не беше евтин и трябваше по всички възможни начини да допълва скромната стипендия и оскъдните си спестявания. Затова работеше като модел при всеки удобен случай, преподаваше английски на емигранти и наглеждаше децата или домашните любимци на познати от факултета. Понякога имаше чувството, че трескавият ритъм на живота й никога няма да се нормализира.

Половин час след като напусна ателието, тя спря пред "Паркър--Хейл", завърза велосипеда за поредния уличен стълб и изтича нагоре по стъпалата към огромния вход, увенчан с барелеф на полегнало голо тяло, целомъдрено закрито с воал. Точно преди да отвори вратата с бронзови орнаменти, Фин намигна на изображението отгоре - нали бяха колежки. Свали шапката и ластичето, прибра ги в раницата и разтръска освободената си коса. Усмихна се на стария пазач Фред, после изтича нагоре по широкото стълбище от розов мрамор. За момент спря на площадката и хвърли поглед към картината на Реноар "Къпещи се в гората".

С наслада зарея взор из пищните, изящни очертания и прохладните синьо-зелени тонове на горската сцена, които придаваха на картината необичайна, едва ли не тайнствена атмосфера. Не за пръв път Фин се запита дали това не е една от натрапчивите фантазии на Реноар: случайно да се натъкне на група красиви разголени жени в някое затънтено кътче. На подобна тема можеше да се напише цял научен труд, но за нея това бе просто една красива картина.

Тя постоя пред платното цели пет минути, после се завъртя и изтича към втория етаж. Прекоси малката галерия с творби на Брак, после продължи по къс коридор и мина през една врата без табелка. Както в повечето галерии и музеи, картините и експонатите се излагаха в едно централно ядро от изкуствено оградени зали, а истинската музейна работа се извършваше отвъд стените им. В "скритата" зона, където бе влязла току-що, се разполагаше отдел "Гравюри и графика" на музея "Паркър--Хейл". Отделът представляваше всъщност едно дълго помещение покрай северната стена на сградата, където тесните кабинети на служителите заемаха мястото до прозорците, а хранилищата разполагаха само с изкуствено осветление.

Колекциите се пазеха в безброй кутии от специален безкиселинен картон, подредени до вътрешната стена. Между високите рафтове имаше тесни ниши, оборудвани с малки бюра, столове и големи маси за проучване на отделните експонати. Плотовете на масите бяха от матово стъкло, закрепено върху солидна дървена рамка и осветено отдолу. Всяка маса бе оборудвана с фотографска апаратура за заснемане на диапозитиви, а във всяка втора ниша имаше компютър, свързан с базата данни за цялата музейна сбирка: дигитални изображения на експонатите, документи по придобиването им и данни за произхода на творбите.

Работата на Фин за цялото лято беше да проверява дали инвентарните номера съвпадат с номерата на диапозитивите и документите за произхода. Досадно занимание, не ще и дума, но една двайсет и пет годишна музейна служителка трябваше да привиква с подобни неща, ако има поне малко ум в главата. Как казваше майка й? "Ти си научен работник, скъпа, дори когато науката е изкуствознание, и всичко е за добро, щом налива вода в твоята мелница".

Вода в твоята мелница... Тя се усмихна на мисълта, взе молив и бележник от шкафа за канцеларски материали и тръгна покрай редиците кутии с експонати към мястото, където бе работила вчера. Между дипломирането си и идването в Ню Йорк беше прекарала цяла година във Флоренция, за да опознае отблизо родното място на Микеланджело, да крачи по улиците, където е крачил той, и да научи неговия език. Виж, това наистина наливаше вода в нейната мелница, макар че си имаше и неприятна страна: кажи-речи всеки срещнат мъж - от чиновника в Архивната служба до изкуфелия стар свещеник в библиотеката на "Спирито Санто" - не пропускаше да я щипне.

Много добре разбираше, че никой няма да й възложи от самото начало да урежда творчески експозиции на флорентинските ренесансови живописци. Но ръководството бе обещало, че ако се справи добре като стажантка, догодина ще получи платена длъжност, а животът в Ню Йорк, докато завърши магистратурата си, беше скъп, макар че наемаше мизерна квартира в Алфабет Сити.

Пазачът отново се появи на редовната си обиколка. Във всяка зала пъхваше ключа си в таблото и продължаваше по-нататък. Иначе отделът изглеждаше съвсем пуст, точно както й харесваше. Тя откри чекмеджето, с което бе работила вчера, сложи си задължителните бели ръкавици и се хвана на работа. Записваше номерата от целофановите обвивки, в които се съхраняваха гравюрите, сетне отнасяше записките си, а понякога и самата гравюра до нишата, за да ги сравни със сведенията от компютърната база данни.

След два часа вече се прозяваше и виждаше двойно, но не спираше да работи. Приключи с едното чекмедже, после премина към следващото, разположено толкова ниско, че трябваше да клекне, за да го отвори. И веднага видя: един от експонатите се бе плъзнал в тесния процеп зад чекмеджето и лежеше там почти невидим. Човек трябваше да издърпа чекмеджето докрай, за да го забележи.

Тя се приведе, протегна ръка и започна слепешком да опипва за малкото целофаново ръбче, което бе зърнала. Трябваше й известно време, но най-сетне го стисна с два пръста и дръпна лекичко. След малко освободи листа и го извади на светло. Сложи го върху шкафа, затвори с крак чекмеджето и когато огледа находката си, едва не припадна.

Рисунката беше с размери приблизително петнайсет на двайсет сантиметра, грубо срязана или може би откъсната от едната страна. Дори през целофановото покритие се виждаше, че е изрисувана върху висококачествен пергамент, вероятно агнешка кожа, изтъркана с креда и пемза. Личеше си, че листът някога е бил част от бележник, защото в долния ъгъл се виждаха следи от подшиване.

Самата рисунка беше направена със сепия и бе толкова стара, че избледнелите линии бяха станали почти невидими, като паяжина. Качеството на рисунъка не оставяше съмнение, че е дело на майстор от Ренесанса. Изобразяваше жена; едрите гърди се виждаха съвсем ясно. Беше с широки бедра, почти дебела. Главата, ръцете и долната част на краката не бяха изрисувани.

Поразяваше фактът, че женското тяло изглеждаше разрязано по централната линия, за да бъдат премахнати плътта и ребрата. Шията също беше разрязана, разкривайки както светлата тръба на югуларната вена, така и по-дебелата и изпъкваща сънна артерия, която се издигаше нагоре и изчезваше зад ухото. Виждаха се оголените бели дробове, бъбреците и сърцето.

Отлично изобразеният черен дроб биеше на очи, но стомахът липсваше - явно за да се даде по-добра видимост към матката и разтворения вагинален канал под нея. Маточната шийка бе изрисувана старателно, както и срамните устни в другия край. В рисунката най-грижливо бяха включени сухожилията и мускулите, поддържащи матката, както и главните вени и артерии на кръвоносната система.

Великолепната рисунка отразяваше аутопсията на неизвестна жена на средна възраст. Само че през Ренесанса не е имало аутопсии. Наричали са ги вивисекция и за извършването им се полагало смъртно наказание. Някога Леонардо да Винчи бил изправен пред съда за подобно деяние, но обвинението отпаднало. Неговият съвременник Микеланджело също бил обвинен, макар че не се стигнало до съд.

По-късно други художници и интелектуалци разказвали в мемоарите си, че със съдействието на епископа Микеланджело използвал Мъртвешката зала във флорентинската болница "Спирито Санто", за да рисува трупове, но нямало доказателства, тъй като легендарният му бележник бил изчезнал.

Фин продължаваше да гледа графиката. Беше живяла във Флоренция цяла година, където почти през цялото време изучаваше творчеството и епохата на Микеланджело. Дори текстът, изписан от двете страни на изображението, напомняше образците от неговия дребен ъгловат почерк, които бе виждала. Без нито миг колебание тя отиде до раницата си и извади малкия дигитален фотоапарат "Минолта". Знаеше, че ще си изпати, ако я хванат, но знаеше също, че трябва да има копие от рисунката, за да я проучи на спокойствие. Тази рисунка би била идеална илюстрация за нейната дипломна работа. Директорът на "Паркър--Хейл" Алекс Кроули беше голям привърженик на "каналния ред", тъй че щеше да има безкраен поток от документация, разрешения и всевъзможни бумаги, преди да й разреши дори да си помисли за снимки. Тя щракна десетина кадъра, после върна фотоапарата в раницата си, облекчена, че никой не я е забелязал.

Внимателно вдигна графиката, отнесе я на работната маса и се зае да изследва изображението с помощта на лупа, която извади от чекмеджето. Надписът бе твърде избледнял, за да се разчете, но тя предположи, че става дума за бележки относно вивисекцията на женското тяло.

Според запазената документация, когато някой умирал в болницата "Спирито Санто", увивали покойника с чаршаф и го оставяли за една нощ в Мъртвешката зала, а на другия ден зашивали тялото в саван и го полагали в ковчега. Микеланджело, който разполагал с дубликат от ключа на залата, се промъквал там нощем, правел дисекция на трупа, изследвал интересуващите го органи и напускал преди разсъмване.

Непотвърдени слухове твърдяха, че използвал някакво странно метално устройство, за да носи на челото си свещ за осветление, но Фин не знаеше дали да им вярва. Като туристка бе посещавала "Спирито Санто", включително и Мъртвешката зала, и доколкото бе чела за икономиката на онази епоха, почти не се съмняваше, че художникът си е осигурявал срещу заплащане мълчанието на църковните власти. Освен това беше сигурна, че след като си е дал толкова труд, Микеланджело непременно е трябвало да скицира наученото.

Сега вече знаеше твърдо: графиката в ръцете й не беше нарисувана по памет, а на живо, или по-скоро на мъртво. Постепенно осъзна какво е открила - автентична страница от бележника на Микеланджело. Фин дори знаеше кой е изработил кориците: подвързвачът Салваторе дел Сарто, близък приятел на Микеланджело, който редовно подвързвал снопчетата предварителни скици за неговите фрески. Но защо рисунката лежеше забутана зад едно чекмедже в "Паркър--Хейл" и как бе попаднала там?

Тя провери инвентарния номер върху целофановата обвивка и го записа в бележника. После отиде до най-близката ниша с компютър, включи се в базата данни, натрака номера и поиска да види сканираните изображения на творбата. Странно, но те липсваха. Пред нея се появи празен екран с надпис: "Експонатът не е регистриран". Върна се в главното меню, потърси каквато и да било документация, свързана с инвентарния номер, и откри името на слабоизвестния венециански художник Сантяго Урбино, за когото смътно си спомняше, че е чела. Имаше и втори номер, който я върна към главното меню с файловете за произход и документация. При кръстосаната проверка данните за творбата, художника и произхода съвпадаха напълно.

Според компютъра швейцарският клон на галерията "Хофман" бе закупил графиката на Урбино от частен колекционер през 1924 година. През 1930 година тя била продадена на парижката галерия "Етиен Биню", седем години по-късно попаднала в галерията "Розенберг" и накрая отново се върнала в "Хофман", откъдето я купил Уилям Уайтхед Хейл при последното си пътуване до Европа през 1939 година, малко преди да избухне войната. Оттогава станала част от постоянната музейна сбирка.

Фин се върна в главното меню и провери биографичната справка за Сантяго Урбино.

Оказа се, че този съвременник на Микеланджело и Да Винчи бил арестуван за вивисекция на животни с неморални цели, отлъчен от църквата и екзекутиран. Фин отметна назад косата си, стисна я замислено и се вгледа в екрана. В исторически смисъл всичко звучеше логично, но тя знаеше, че един второразреден художник като Урбино просто не би бил в състояние да създаде подобна рисунка.

- Може ли да попитам какво си въобразявате, че вършите, мис Райън?

Фин подскочи на стола и се завъртя. Директорът Алегзандър Кроули стоеше зад нея с рисунката на Микеланджело в ръка и по лицето му бе изписана ярост.