Милиарди и милиарди

КАРЛ СЕЙГЪН

МИЛИАРДИ И МИЛИАРДИ

МИСЛИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА

НА ПРАГА НА НОВОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ

...................

ВТОРА ЧАСТ

КАКВО КОНСЕРВИРАТ КОНСЕРВАТОРИТЕ

СЕДМА ГЛАВА

СВЕТЪТ, КОЙТО ПРИСТИГНА ПО ПОЩАТА

"Светът? Капки, отърсени

от човката на

жерав на лунна светлина."

Доген (1200-1253),

"Бдение над мимолетното" от Люсиен Стрик и Такаши Икемото, "Дзен поеми от Япония: Човката на жерава" (Ню Йорк, Гоув Прес, 1973)

Светът пристигна по пощата. На пакета пишеше "Чупливо" и имаше залепен стикер с изображение на счупена стъклена чаша. Отворих го внимателно, боейки се да не чуя дрънченето на счупен кристал или да не открия парчета стъкло. Съдържанието се оказа непокътнато. Хванах предмета с двете си ръце и го вдигнах срещу слънчевата светлина. Представляваше прозрачна сфера, приблизително до половината пълна с вода. На едно място беше залепено трудно забележимо с просто око число - 4210. Свят N 4210. Явно има множество такива светове. Внимателно го поставих на приложената стойка и се вгледах във вътрешността му. Там вътре имаше живот - мрежа от клони, някои от които обвити във влакнести водорасли, и шест или осем малки животинки, повечето розови, които сякаш се гонеха и лудуваха сред растенията. Освен това имаше и стотици други видове същества - толкова многобройни в тези води, колкото са и рибите в океаните по Земята. Но те всички бяха микроорганизми - твърде малки, за да мога да ги видя с невъоръжено око. Разбира се, розовите животинки бяха скариди от някаква непретенциозна разновидност. Те веднага привличат вниманието, защото изглеждат особено заети. Някои бяха стъпили по клоните, разхождаха се на десетте си крака и размахваха множество други израстъци. Една от тях се беше посветила изцяло на това да обядва с един зелен стрък, използвайки повечето си крайници. Сред клоните, които бяха драпирани с водорасли по същия начин, по който дърветата в Джорджия и Северна Флорида са покрити с испански мъх, можеха да се видят други скариди, които се щураха наоколо - сякаш имаха много важни срещи някъде другаде. Понякога се случваше при преминаването от една среда в друга да сменят цвета си. Една от тях беше бледа, почти прозрачна, друга - оранжева, с червеникави петна, избили може би от притеснение.

Разбира се, в много отношения те се различават от нас. Скелетът им се намира отвън, могат да дишат вода, а анусът им е разположен смущаващо близо до устата им. (Въпреки това скаридите са изключително придирчиви към чистотата и външния си вид и разполагат с двойка специализирани израстъци с подобни на четки накрайници. От време на време някоя започва старателно да се търка.)

В други отношения скаридите обаче са много подобни на хората. Трудно е да не се забележи. Имат мозък, сърце, кръв и очи. Тази суетня от плавателни крайници, които ги тласкат напред през водата, предават нещо, което без съмнение издава наличието на цел. Когато пристигнат до местоназначението си, те се посвещават на стръковете водорасли с прецизността, деликатността и старанието на заклети чревоугодници. Две от тях, очевидно по-авантюристично настроени от останалите, обикаляха световния океан, плувайки високо над водораслите и наблюдавайки апатично своите владения.

След известно време се научавате да различавате отделните индивиди. Една скарида е в процес на смяна на черупката - тя смъква стария си скелет, за да направи място за новия. След това ще можете да го видите - прозрачен, подобен на саван - да виси от някое клонче, докато бившият му обитател обикаля наоколо в лъскава нова обвивка. На друга й липсва едното краче. Дали не е имало свирепа ръкопашна схватка, може би от страст по някоя зашеметяваща, току-що напъпила красавица?

Погледната под определен ъгъл отдолу, водната повърхност се превръща в огледало и скаридата може да види собственото си отражение. Дали се разпознава? По-вероятно е да възприема отражението като някоя друга скарида. Под определен ъгъл извитата стъклена стена ги увеличава и ми предоставя възможност наистина да разбера как всъщност изглеждат. Например забелязвам, че имат мустаци. Две от тях се спускат към повърхността и - безсилни да надмогнат горното напрежение - отскачат. След това, изправени - и, както си представям, малко стреснати, - те бавно се спускат към дъното. Кръстосали са небрежно ръце. Едва ли би ви се сторило, че този подвиг е нещо повече от рутина - нещо, за което си струва да бъде отбелязано. Изглеждат невъзмутими.

Мисля си, че ако аз мога ясно да видя скаридата през шлифования кристал, то и тя трябва да може да види мен или поне окото ми - надвиснал заплашително голям черен диск с венец от кафяво-зелено. И наистина, случва се - докато наблюдавам някоя, която припряно опипва водораслите - внезапно да замръзне на място и да погледне нагоре към мен. Установили сме зрителен контакт. Чудя се какво ли си мисли, че вижда?

Събуждам се една сутрин след няколко дни усилна работа и поглеждам в кристалния свят... И сякаш всички са изчезнали. Започвам да се упреквам. От мен не се иска почти нищо - нито да ги храня, нито да им давам витамини, нито да им сменям водата, нито да ги водя на ветеринар. Просто трябва да се грижа за това да не са изложени на много силна светлина, да не стоят много време на тъмно и температурата на водата да е между 10( и 30(С. (Предполагам, че над тази граница те ще представляват вече не екосистема, а супа.) Дали не съм ги убил със своята разсеяност? Тогава обаче виждам антенка, която се подава иззад едно клонче, и разбирам, че всички все още са в добро здраве. Те са просто скариди, но след известно време установяваш, че се тревожиш и вълнуваш за тях.

Ако си натоварен с грижите за един такъв малък свят и съзнателно се тревожиш за температурата и количеството светлина, то тогава - независимо какво си си мислел в началото - в крайна сметка се оказва, че те е грижа за тези, които са вътре в него. Ако обаче се разболеят и започнат да умират, не можеш да направиш почти нищо, за да ги спасиш. В определен смисъл си много по-могъщ от тях и все пак те правят неща, които ти не можеш - като например дишането на вода. Чувстваш се ограничен, болезнено ограничен. Дори се питаш дали това, че си ги поставил в този кристален затвор, не е жестоко. След това обаче се успокояваш, че тук поне са защитени от баленовите китове*, нефтените петна и коктейлните сосове.

* Подвид китове, който има специално приспособена долна челюст, така че да може да се храни с планктон. - Б. ред.

Призрачните захвърлени савани и епизодично появяващото се тяло на някоя починала скарида не изкарват много. Те биват изяждани - отчасти от останалите скариди, отчасти от невидимите микроорганизми, които изобилстват в този световен океан. Така ти напомнят, че всички тези създания не могат да функционират сами по себе си. Те се нуждаят едни от други. Те се грижат едни за други по начин, който остава недостъпен за мен. Скаридата получава кислород от водата и отделя въглероден диоксид. Водораслите поемат от водата въглероден диоксид и отделят кислород. Всеки диша отпадните газове на другия. Твърдите им отпадъци също са част от жизнения цикъл на растенията, животните и микроорганизмите. Обитателите на този малък рай споделят една изключително интимна връзка.

Съществуването на скаридите е много по-несигурно и проблемно от това на останалите същества. Водораслите могат да живеят без скаридите много по-дълго време, отколкото скаридите ще изкарат без тях. Скаридите се хранят с водорасли, но водораслите се хранят най-вече със светлина. В крайна сметка - и до ден днешен не знам защо - скаридите една по една започнаха да измират. Дойде момент, в който беше останала само една, която - поне така ми се струваше - навъсено гризеше един стрък водорасло. Най-накрая и тя умря. С известно учудване установих, че скърбя за тях. Предполагам, че това се дължеше отчасти на факта, че бях започнал да ги опознавам. Но също така знаех, че една друга причина за тъгата ми е страхът, който изпитвам от един възможен паралелизъм между техния свят и нашия.

За разлика от един обикновен аквариум, този малък свят е затворена екологична система. В него влиза светлина и нищо друго - нито храна, нито вода, нито някакви други вещества. Всичко трябва да се преработва. Точно като на Земята. В нашия по-голям свят ние - растения, животни и микроорганизми - също дишаме отделените от другите газове, живеем и сме взаимозависими. Нашият свят също така е задвижван от светлината. Слънчевите лъчи, които преминават през прозрачния въздух, биват събирани от растенията и им дават сили да свързват водата и въглеродния диоксид във въглехидрати и други хранителни съставки, които от своя страна представляват основната диета на животните.

Нашият голям свят е много подобен на мъничкия, а самите ние много приличаме на скаридите. Все пак има поне една голяма разлика - за разлика от скаридите, ние можем да променяме своята околна среда. Можем сами да си навлечем това, което един безотговорен собственик на подобна кристална сфера може да причини на нейните обитатели. Ако не внимаваме, можем да затоплим планетата си чрез атмосферния парников ефект или да я затъмним и охладим с последствията от една атомна война, или с подпалването на някое голямо нефтено поле (или ако пренебрегнем опасността от сблъсък с комета или астероид). С киселинните дъждове, изтъняването на озоновия слой, химичното и радиоактивното замърсяване, унищожаването на тропическите гори, както и с още една дузина други насочени срещу околната среда действия тласкаме нашия малък свят в посоки, които все още не познаваме. Възможно е нашата уж развита цивилизация да промени крехкия екологичен баланс, който мъчително се е развивал през тези повече от четири милиарда години, през които на Земята има живот.

Ракообразните, чиито представители са скаридите, са много по-древни от хората, от приматите и дори от бозайниците като общо. Синьозелените водорасли са се появили преди три милиарда години, много преди животните и много по-близо до момента на зараждане на живота на планетата. В продължение на много дълго време всички те - растения, животни, микроорганизми - са работили заедно. Подредбата на организмите в моята кристална сфера е древна, несравнимо по-стара от която и да било културна институция, която познаваме. Еволюционният процес с много мъки е създал склонността да се кооперираме. Тези организми, които не са се кооперирали, които са отказали да си сътрудничат с околните, в крайна сметка са загинали. Кооперацията е закодирана в гените на оцелелите. Сътрудничеството е в тяхна природа. То е от ключово значение за оцеляването им.

Ние хората обаче сме пришълци, появили се на бял свят едва преди няколко милиона години. Настоящата ни технологична цивилизация е само на няколкостотин години. В последно време не сме натрупали много опит в съзнателното сътрудничество между видовете (нито дори в рамките на нашия собствен вид). Напротив, отдадени сме преди всичко на краткосрочните цели и почти не се замисляме за дългосрочните последици. Няма никакви гаранции за това, че ще се окажем достатъчно мъдри, за да разберем затворената екологична система на нашия свят или за да променим поведението си в съответствие с това разбиране.

Планетата ни е неделима. В Северна Америка хората дишат кислорода, който е бил произведен в тропическите гори на Бразилия. Предизвиканите от индустриалното замърсяване в Средния запад киселинни дъждове унищожават канадските гори. Радиоактивността от аварията в една атомна електроцентрала в Украйна подкопава икономиката и културата на цяла Лапландия. Изгарянето на въглища в Китай води до затопляне в Аржентина. Отделяните от един климатик в Нюфаундланд хлорофлуоровъглеродни съединения причиняват рак на кожата в Нова Зеландия. Новите болести се разпространяват бързо и до най-далечните кътчета на планета, а изкореняването им изисква полагането на медицински усилия в глобален мащаб. И, разбира се, ядрената война и сблъсъкът с някой астероид грозят всички нас. Независимо дали ни харесва или не, ние хората сме обвързани със своите събратя, както и с всички останали растения и животни на планетата. Съществуванието ни е преплетено.

И ако не сме надарени с инстинктивното познание за това как да направим нашия технологичен свят безопасна и балансирана екосистема, то ще се наложи сами да измислим как да го сторим. Нуждаем се от още научни изследвания и по-голяма технологична въздържаност. Едва ли можем да се надяваме някой велик небесен Пазител на екосистеми да протегне ръка и да поправи всичко, което сме причинили на околната среда. Това зависи от нас.

Не би трябвало да е невъзможно или непосилно. Птиците - чиято интелигентност обикновено подценяваме - знаят, че не трябва да замърсяват гнездото си. Скаридите, чиито мозък е колкото песъчинка, също го знаят. Водораслите го знаят. Едноклетъчните микроорганизми го знаят. Време е и ние да го научим.

ОСМА ГЛАВА

ОКОЛНАТА СРЕДА ИЛИ КЪДЕ СЕ КРИЕ БЛАГОРАЗУМИЕТО

"Може по-добър да стане новият ни свят,

ако за болестите на предишния му кажем."

Джон Дон,

"Анатомия на света - първата годишнина" (1611)

Има един определен момент на свечеряване, когато оставените от самолетите следи в небето изглеждат розови. И ако небето е ясно, контрастът между тях и околното синьо се оказва неочаквано красив. Слънцето вече е залязло и над хоризонта се стеле розово зарево - то ни напомня къде се е спотаило небесното светило. Реактивните самолети обаче са толкова високо, че те все още виждат слънцето - червено и клонящо към заник. Изхвърлената от техните двигатели вода веднага се кондензира. В условията на характерните за голямата височина ниски температури всеки двигател оставя след себе си малък, подобен на линия облак, който е огряван от червените лъчи на залязващото слънце.

Понякога можете да видите няколко следи от различни самолети, които се пресичат и сякаш образуват един вид небесна писменост. Когато има силен вятър, следите бързо се разтягат настрани и - вместо една елегантна линия, пресичаща небето - наблюдаваме дълга, неправилна, неясна и само грубо очертана линейна следа, която се топи пред очите ни. Ако забележите линията в момента, в който се образува, често можете да забележите и мъничкият предмет, от който тя води началото си. Много хора не могат да различат нито крилата, нито двигателите - само една движеща се точка, отделена на малко разстояние пред следата, чиито източник очевидно се явява.

Когато се стъмни, често можете да забележите, че тази точка излъчва собствена светлина. Там има една ярка бяла светлинка. Освен това понякога има и примигваща червена или зелена светлинка, или и двете.

Случва се да си представям, че съм първобитен ловец - или дори дядо си като малък, - който гледа нагоре към небето и вижда тези будещи страх и благоговение чудеса от бъдещето. От всички тези дни, през които човекът е крачил по земята, едва през ХХ в. сме установили нашето присъствие и в небето. Макар въздушният трафик над северната част на щата Ню Йорк, където живея, без съмнение да е по-натоварен, отколкото е на много други места по Земята, едва ли на планетата има място, където да не можете - поне от време на време - да погледнете нагоре и да видите машините, дело на човека, да изписват загадъчните си послания по самото небе. Небето, което в продължение на толкова много хилядолетия неизменно сме свързвали с произхода на боговете. Нашата технология е достигнала удивителни върхове, за които дълбоко в сърцата си сме се оказали неподготвени - както мисловно, така и емоционално.

Малко по-късно, когато на небосвода започнат да се появяват звезди, успявам все пак да различа сред тях самотна движеща се светлинка, понякога много ярка. Сиянието й може да бъде непрекъснато или да ми намига, често две светлинки в тандем. Зад тях вече не се проточват подобни на комети опашки. Има случаи, в които 10 или 20 % от "звездите", които виждам, са намиращи се наблизо творения на човешка ръка, които за момент могат да бъдат объркани с невъобразимо далечните бушуващи слънца. Много по-рядко, доста след залез мога да видя малка светлинка, обикновено много бледа, която се движи бавно, почти незабележимо. Първо трябва да се уверя, че ще мине покрай тази звезда, а след това и покрай другата - тъй като човешкото око е склонно да приеме, че всяка изолирана светеща точка, която е заобиколена единствено от тъмнина, се движи. Това вече не са самолети. Това са космически апарати. Създали сме машини, които обикалят Земята веднъж на всеки близо час и половина. Ако са достатъчно големи или имат голяма отразителна способност, можем да ги видим дори с невъоръжено око. Те се намират високо над атмосферата, в чернотата на околното космическо пространство. Толкова са високо, че могат да видят слънцето дори когато тук долу е тъмно като в рог. За разлика от самолетите, те нямат свои собствени светлини. Подобно на Луната и планетите, те светят с отразени слънчеви лъчи.

Небето започва не кой знае колко далеч над главите ни. То обхваща както тъничката атмосфера на Земята, така и необятните простори на космоса отвъд него. Създали сме машини, които летят в тези пространства. До такава степен сме привикнали към това, дотолкова сме се адаптирали, че често пропускаме да отбележим какво митично постижение е това. Повече от която и да било друга характеристика на нашата техническа цивилизация, тези вече прозаични полети са емблематични за това с каква сила сме се сдобили.

Но с голямата сила идва и голямата отговорност.

* * *

Нашата технология е станала толкова могъща, че - не само съзнателно, но също така и по невнимание - можем и сме се превърнали в заплаха за самите себе си. Науката и технологиите са спасили милиарди животи, подобрили са съществуването на още много други, превърнали са планетата в едно постепенно обединяващо се цяло и в същото време така са променили света, че мнозина вече не се чувстват вкъщи в него. Създали сме цял набор от нови злини, трудни за откриване, трудни за разбиране, проблеми, които нямат готово решение - не и ако не отправим предизвикателство към тези, които разполагат с властта да променят нещата.

Ако въобще някъде общественото разбиране на науката има значение, то това е именно тук. Мнозина учени твърдят, че ако продължим да правим нещата, които правим в момента, от това ще се зародят реални опасности. Те заявяват, че нашата индустриална цивилизация всъщност е бомба със закъснител. Но ако решим да приемем тези предупреждения на сериозно, това ще ни струва скъпо. Засегнатите производства ще загубят от печалбата си. Това ще увеличи собствените ни тревоги. Съществуват напълно естествени причини, които да ни накарат да се опитаме да отхвърлим предупрежденията. Може би този многобройни изследователи, които непрекъснато говорят за надвисналите над нас катастрофи, са просто банда параноици. Може би изпитват някакво перверзно удоволствие от това да плашат останалите. Може би това е просто начин да измъкнат от своите правителства пари за изследвания. В крайна сметка има и други учени, които твърдят, че няма за какво да се тревожим, че противните твърдения са безпочвени и че околната среда сама ще се изцели. Естествено е да искаме да им вярваме. Кой не би искал? Ако те са прави, това ще свали от гърба ни огромна тежест. Така че нека не се хвърляме в нещата. Да бъдем предпазливи. Да не бързаме. Да бъдем наистина сигурни.

От друга страна, може би тези учени, които ни успокояват относно състоянието на околната среда, са някакви Полиани* или пък се страхуват да се опълчат срещу властимащите, или пък се радват на подкрепата на тези, които извличат полза от плячкосването на околната среда. Така че нека побързаме. Нека поправим стореното, преди да е станало непоправимо.

* Полиана - героиня от едноименния роман на американската писателка Елинор Портър, издаден през 1913 г. (през 1960 г. се появява и филм със същото заглавие). Основната характерна черта на Полиана е нейният оптимизъм дори и в най-отчаяните ситуации. - Б. пр.

Какво ще бъде решението ни?

Съществуват най-различни аргументи и контрааргументи, които засягат различни абстракции, невидими неща, непознати концепции и понятия. Понякога към ужасяващите сценарии са отправяни дори думи като "измама" или "фалшификация". До каква степен можем да се основаваме на науката в този случай? Възможно ли е средностатистическият човек да бъде достатъчно информиран относно повдигнатите въпроси? Не можем ли да застанем на безпристрастна и все пак открита неутрална позиция и да оставим враждуващите партии да се разберат или пък да изчакаме, докато доказателствата станат напълно недвусмислени? В крайна сметка изключителните твърдения изискват изключителни доказателства. Накратко, защо трябва тези учени (като мен например), които проповядват скептицизъм и предпазливост относно някои изключителни твърдения, да искат други изключителни твърдения да бъдат приемани на сериозно и разглеждани като нетърпящи отлагане?

Всяко поколение си мисли, че неговите проблеми са уникални и потенциално фатални. И все пак всяко поколение е успявало да оцелее до следващото. Това би трябвало да ни подскаже, че Чикън Литъл* е жив и здрав.

* Герой от детска книжка - Малкото пиле, на чиято глава паднал жълъд и то решило да отиде да каже на краля, че небето се сгромолясва. - Б. пр.

Каквито и достойнства да е имал някога този аргумент - а той определено представлява една полезна противотежест на истерията, - днес неговата неоспоримост е силно намаляла. Понякога чуваме за "океана" от въздух, който заобикаля Земята. Но дебелината на по-голямата част от атмосферата - включително на всичко, което участва в генерирането на парниковия ефект, е само 0,1 % от диаметъра на планетата. Дори да включим в сметката и високата стратосфера, атмосферата пак няма да надхвърли 1 % от него. "Океан" звучи величествено, непоклатимо. Ако обаче я сравним с размерите на земята, дебелината на въздуха изглежда подобна на тази на лаковото покритие на един голям училищен глобус в сравнение със самия глобус. Ако свалим защитния озонов слой от стратосферата на повърхността на Земята и сравним дебелината му с диаметъра на планетата, тя ще се окаже една четири милиардна част от него. Ще бъде буквално невидим. Много астронавти са оставили разкази за гледката на тази нежна, тънка синя аура на хоризонта на огряното от слънцето полукълбо - която всъщност изобразява дебелината на цялата атмосфера, - както и за това как в тях веднага са се прокрадвали неканени мисли за нейната крехкост и ранимост. Те се тревожат за нея. И има защо.

Днес сме изправени пред коренно нови обстоятелства, които нямат прецедент в цялата човешка история. Когато - преди да кажем стотици хиляди години - сме започнали със средна гъстота на населението от една стотна човек на квадратен километър или дори по-малко, венец на нашата технология са били каменната брадва и огъня. Тогава не сме можели да направим сериозни промени в глобалната околна среда. Нямало е как да ни хрумне дори. Били сме твърде малобройни, а силите ни - твърде оскъдни. Но времето тече и технологията се развива. Нашият брой е започнал да се увеличава експоненциално и сега сме достигнали до средна гъстота от около десет човека на квадратен километър. Концентрирали сме огромно население в градовете и имаме на разположение страховит технологичен арсенал, чиито сили разбираме и контролираме само отчасти.

И тъй като животът ни зависи от миниатюрни количества от такива газове като озона, двигателите на нашата индустрия могат да станат причина за сериозни екологични сътресения, дори и в глобален мащаб. Наложените върху безотговорното използване на нашите технологии забрани са слаби, често са частични и - почти винаги и навсякъде по света - са подчинени на краткосрочните национални или корпоративни интереси. Сега вече сме способни, целенасочено или по невнимание, да променим глобалната околна среда. Докъде сме стигнали в подготовката на различните предсказани планетарни катастрофи, е все още предмет на научни дискусии. Но че вече можем да го направим - това не подлежи на съмнение.

Може би продуктите на науката и прогреса са просто твърде могъщи и твърде опасни за нас. Може би все още не сме пораснали достатъчно, за да си служим с тях. Мислите ли, че ще е разумно да подарите пистолет на някое новородено? Или на пеленаче, на дете или на юноша? Или може би, както твърдят някои, автоматични оръжия не трябва да бъдат предлагани на никого в цивилния живот, тъй като всеки един от нас понякога е изпадал в заслепяващи пристъпи на детинска ненавист. Често изглежда сякаш трагедията е можела да бъде избегната, стига само оръжието да не е било под ръка. (Разбира се, това, че хората носят пистолети, си има своите причини, а също така може да има и обстоятелства, в които тези причини да се оправдаят. Същото се отнася и за останалите опасни продукти на науката и прогреса.) Тук обаче се натъкваме на още едно усложнение. Представете си, че сте дръпнали спусъка, но трябва да минат десетилетия, преди вие или жертвата да установите, че някой е бил улучен. При това положение става още по-трудно да бъде разбрана опасността от достъпността на оръжията. Аналогията не е пълна, но нещо подобно се отнася и до глобалните екологични последствия от съвременните индустриални технологии.

Струва ми се, че имаме всички основания да поставяме въпроси, да изказваме мнения, да създаваме нови институции и нови начини на мислене. Да, учтивостта е добродетел, която може да достигне до опонент, който е останал глух дори и за най-страстните философски тиради. Да, абсурдно е да се опитваме да покръстим някого в нов начин на мислене. Да, възможно е ние да грешим, а противниците ни да са прави. (Не е като да не се е случвало.) И да, наистина рядко се случва едната страна в спора да убеди другата. (Томас Джеферсън е казал, че никога не е виждал подобно нещо, но това е малко прекалено. В науката такива неща се случват през цялото време.) Но това не са адекватни причини да се крием от обществения дебат.

Науката и технологиите драстично са променили живота ни - чрез по-доброто здравно обслужване, лекарствени средства и земеделие, чрез мерки за ограничаване на раждаемостта, чрез напредъка в транспорта и комуникациите, чрез унищожителните нови оръжия и непредвидените странични ефекти от индустриалното производство, както и чрез обезпокоителните предизвикателства към извечните представи за света. Мнозина от нас пуфтят и се опитват да останат в крачка, макар понякога твърде бавно да разбират последствията от новите постижения. Каквато е древната човешка традиция, младите хора по-лесно свикват с промените, отколкото го правим ние останалите. Това се отнася не само до използването на персоналния компютър и до програмирането на домашното видео, но също така и до възприемането на новите представи за света и за самите нас. Настоящите темпове на промените са много по-бързи от един човешки живот, толкова бързи, че рискуват да разкъсат връзките между поколенията. Тази средна част от книгата е посветена именно на разбирането и възприемането на предизвиканите от науката и технологиите промени в околната среда - както добрите, така и лошите.

Ще се концентрирам на изтъняващия озонов слой и на глобалното затопляне - те са достатъчно представителни за дилемите, пред които сме изправени днес. Има обаче още много тревожни последствия, които човешките технологии и експанзивност са навлекли на околната среда: унищожаването на голям брой животински видове в една епоха, когато изключително необходими лекарства за рака, сърдечно-съдовите и други смъртоносни заболявания се предоставят от редки или застрашени видове; киселинните дъждове; ядрените, биологичните и химическите оръжия; токсичните химикали (и радиоактивните отрови) - често - депонирани в близост до най-бедните и най-слабите сред нас. Едно неочаквано ново откритие, оспорвано от други учени, е резкият срив в броя на сперматозоидите, който се наблюдава в Америка и Западна Европа - може би предизвикан от химикалите и пластмасите, които наподобяват женски полови хормони. (Някои твърдят, че сривът е толкова стремителен, че ако продължи със същите темпове, в резултат от него до средата на ХХI в. мъжете в Западния свят ще станат стерилни.)

Земята е аномалия. Поне доколкото знаем, тя е единствената обитаема планета в цялата Слънчева система. Ние хората сме само един от милионите видове, които населяват един кипящ и изобилстващ с живот свят. И все пак повечето видове, които някога са съществували, вече ги няма. След като са процъфтявали в продължение на 180 милиона години, динозаврите са изчезнали от лицето на земята. До един. Никой не е оцелял. Владичеството над планетата не е гарантирано на нито един вид. А ние сме тук едва от около един милион години - ние, които сме първият вид, който е разработил средства за своето самоунищожение. Ние сме редки и скъпоценни, именно защото сме живи, защото можем да мислим толкова добре. Имаме привилегията да влияем на и може би дори да контролираме бъдещето си. Вярвам, че наше задължение е да се борим за живота на земята - не само за нас самите, но и за всички тези, хора или не, които са дошли преди нас и на които сме задължени, както и за тези, които - ако проявим достатъчно мъдрост - ще дойдат след нас. Няма кауза, която да е по-належаща, нито нещо друго, което в по-голяма степен да заслужава нашата отдаденост, отколкото е защитата на бъдещето на човешкия вид. Почти всички проблеми са били създадени от хората и могат да бъдат решени от тях. Няма обществен договор, нито политическа система, икономическа теория или религиозна догма, които да са по-важни от това.

Дълбоко в себе си всеки крие ако не друго, то поне едно глухо фоново ниво от подбрани тревоги. Те почти никога не изчезват напълно. Разбира се, повечето притеснения идват от всекидневния ни живот. Това непрекъснато бръмчене от прошепнати припомняния, от потръпващо преживяване на минали грешки и от мисловни изпитания на възможни отговори на предстоящи опасности има определено значение за нашето оцеляване. За мнозина от нас основната тревога се състои в това да намерим достатъчно храна за децата си. Тревогата е един от тези еволюционни компромиси - оптимални за подсигуряването на следващото, но болезнени за настоящото поколение. Номерът - ако успеете да се справите - се състои в това да изберете правилните тревоги. Трябва да се стремим към едно състояние на духа, което да е някъде по средата между жизнерадостните глупци и нервните параноици.

Като изключим фанатиците от най-различни вероизповедания и таблоидната преса, единствената друга група, която, изглежда, непрекъснато се тревожи относно всяко ново твърдение за надвиснала катастрофа - по презумпция невиждана в цялата записана история на нашия вид, - са учените. Те се опитват да разберат какво е състоянието на света и понякога им се струва, че може да бъде много по-различно. Малко побутване тук, леко подръпване там и ще настъпят големи промени. И тъй като ние хората сме общо добре приспособени към околната си среда - като се тръгне от глобалния климат и се стигне до политическите условия, - всяка една промяна се очертава като объркваща, болезнена и скъпоструваща. Затова съвсем естествено изискваме от нашите учени да бъдат наистина сигурни в това, което ни казват, преди да се впуснем да се пазим от въображаема заплаха. Но някои от тези набедени опасности изглеждат толкова сериозни, че от само себе си се заражда мисълта за това, че може би би било разумно да приемем на сериозно дори и малката възможност да ни сполети голямо зло.

Тревогите в ежедневния живот действат по подобен начин. Купуваме си застраховки и предупреждаваме децата си да не говорят с непознати. Колкото и да се тревожим, понякога напълно пропускаме реалната опасност. Както една позната веднъж ни каза: "Всичко, за което съм се тревожила някога, не се е случило. Проблемите дойдоха сякаш от нищото."

Колкото по-страшна е една катастрофа, толкова по-трудно е да запазим равновесие. До такава степен искаме или изцяло да я забравим, или да посветим всичките си усилия на това да я предотвратим. Трудно е трезво да преценим ситуацията и за момент да се абстрахираме от свързаните с нея тревоги. Толкова много е поставено на карта. На следващите страници ще се опитам да опиша някои от настоящите постъпки на нашия вид, които ми се струват опасни - както по отношение на планетата, така и в начина, по който сме подредили политическия си живот. Иска ми се да ви представя и двете страни на проблема, но - признавам си чистосърдечно - имам своя собствена гледна точка, която се основава на моята лична преценка относно тежестта на доводите. Когато хората създават проблеми, те могат да намират и техните решения и затова съм се опитал да ви посоча пътя, по който някои наши проблеми могат да се разрешат. Възможно е да си мислите, че някакви други проблеми заслужават повече внимание или че има и други решения. И все пак се надявам, че докато четете тази част, ще бъдете провокирани малко повече да се замислите за бъдещето. Не искам до прибавям ненужен товар към бремето на вашите тревоги - почти всеки от нас си има напълно достатъчно, - но все пак има теми, на които - поне според мен - твърде много хора не обръщат внимание. Този вид преценка на бъдещите последствия от настоящите ни действия се радва на гордо минало сред нас приматите и се явява една от тайните за това, че все още удивително успешната история на човешкия вид на Земята продължава.

ДЕВЕТА ГЛАВА

КРЕЗ И КАСАНДРА

"Изисква се смелост да се страхуваш."

Монтен, "Опити", III, 6 (1588)

Аполон, един от олимпийските богове, бил повелител на слънцето. Той освен това бил натоварен и с други дейности, една от които била пророкуването. На практика всички олимпийски богове виждали по малко в бъдещето, но Аполон бил единственият, който систематично предлагал тази дарба и на смъртните. Той основавал светилища с оракули или прорицалища, най-известното от които било в Делфи, където обявил жрицата за свята. Наричала се Пития - на питона, който се явявал едно от нейните превъплъщения. Царе и аристократи, а понякога и обикновени хора идвали в Делфи и искали да им бъде предсказано бъдещето.

Един от молителите бил и лидийският цар Крез. Познат ни е от израза "богат като Крез", който все още се употребява сравнително често. Може би името му е станало синоним на богатство, тъй като именно в неговото царство и по негово време за първи път са изобретени монетите - Крез сече първите емисии през VII в. пр. Хр. (Лидия се е намирала в Анатолия, в днешните турски земи.) Много по-рано шумерите измислили глинените пари. Амбициите на Крез не можели да се задоволят с границите на неговия малък народ. И така - както се разказва в "Историята" на Херодот - той решил, че няма да е лошо да нападне и покори Персия, тогавашната суперсила на Западна Азия. Кир бил обединил персите и медите и по този начин бил създал могъщата Персийска империя. При това положение не бива да се учудваме от това, че Крез изпитвал определени колебания.

За да прецени в каква степен инвазията е разумна идея, той проводил пратеници, които да се допитат до Делфийския оракул. Можете да си ги представите - натоварени с пищни дарове (които по една случайност още били изложени в светилището около един век по-късно, по времето на Херодот). Въпросът, който пратениците задали от името на Крез, бил следният: "Какво ще стане, ако Крез започне война срещу Персия?"

Без да се колебае, Пития отговорила: "Ще разруши едно могъщо царство."

"Боговете са с нас - нещо такова трябва да си е помислил Крез. И решил - време е да нападнем!"

Точейки зъби и пресмятайки поданиците на своите сатрапии, той събрал войска от наемници. Крез нахлул в Персия - и претърпял унизително поражение. Не само че унищожил мощта на Лидия, но сам той до края на живота останал един патетично настроен чиновник в персийския двор, като давал малки съвети на често пъти безразличните сановници - един паразитиращ бивш монарх. Това е все едно да си представим как император Хирохито прекарва остатъка от дните си като консултант по строежа на околовръстния път на Вашингтон, окръг Колумбия.

Крез възприел случилото се като вопиюща несправедливост. В крайна сметка той бил играл по правилата. Поискал съвет от Пития, платил си повече от подобаващо, а пък тя го излъгала. Затова проводил ново пратеничество до пророчицата (този път с много по-скромни дарове, отговарящи на промененото му положение), и запитал: "Как можа да ми причиниш това?" Ето какво според Херодот гласял отговорът:

"Крез не е прав да недоволства от направеното прорицание, защото [Аполон] му предрекъл, че ако тръгне на война срещу персите, ще унищожи едно голямо царство. Затова Крез е трябвало, ако искал да получи добър съвет, да изпрати хора да попитат кое от двете царства - това на Кир или неговото собствено - е имал предвид богът. Като не схванал предреченото и не задал втори въпрос, нека сега вини себе си.*"

* Превод Петър Димитров. Наука и изкуство, С., 1986. - Б. пр.

И ако Делфийският оракул е бил само постановка за ограбването на лековерни монарси, то той със сигурност е имал нужда от извинения, които да обяснят неизбежните грешки. Негова стока били именно прикритите амбиции. Въпреки това, даденият от Пития урок е уместен - на оракулите трябва да задаваме въпроси, при това интелигентни въпроси, дори и когато ни се струва, че ни казват точно това, което искаме да чуем. Политиците не трябва да приемат нищо на сляпо, те трябва да подхождат с разбиране. И не трябва да оставят собствените им амбиции да застават на пътя на това разбиране. Превръщането на пророчества в политика трябва да се прави внимателно.

Този съвет е напълно приложим и за съвременните оракули - учени, мозъчни тръстове и университети, финансирани от индустрията институти и съвещателни комисии към националните академии на науките. Макар понякога без желание и политиците се допитват до някой оракул и получават съответния отговор. В наши дни оракулите често сами предлагат пророчествата си, дори и никой да не ги е питал. Обикновено отговорите им са много по-подробни от въпросите - те например включват метилов бромид, околополюсни вихри, хидрофлуороводородни съединения и Западния антарктически леден щит. Понякога преценките се представят като числови вероятности. Изглежда почти невъзможно един честен политик да получи в отговор едно просто "да" или "не". Съответно и хората, които определят политиката, трябва да решат, какво да се предприеме в отговор - ако въобще трябва да се предприеме нещо. Първото нещо, което трябва да се направи, е да се разбере. И като се има предвид естеството на съвременните оракули и техните пророчества, полиците трябва - повече от когато и да било досега - да вникнат в науката и технологиите. (В отговор на тази нужда републиканският конгрес по един глупав начин разпусна собствената си Служба за технологични преценки. А сред членовете на Американския конгрес почти няма учени. Общо взето такова е състоянието и в останалите държави.)

* * *

Но има и още една легенда, в която се разказва за Аполон и неговите оракули. Тя е поне също толкова прочута и също толкова приложима към темата. Това е легендата за Троянската принцеса Касандра. (Тя започва малко преди микенските гърци да нападнат Троя и да поставят началото на Троянската война.) Касандра била най-красивата и най-умната от дъщерите на цар Приам. Аполон, който непрекъснато се оглеждал за привлекателни смъртни (нещо, което е валидно повече или по-малко за всички гръцки богове и богини), се влюбил в нея. Може и да ви се стори странно - тъй като това почти никога не се случва в гръцките митове, - но тя отклонила неговите предложения. Затова той решил да я подкупи. Но какво би могъл да й предложи? Касандра вече била принцеса. Била богата и красива. Била щастлива. И все пак Аполон имал с какво да я изкуши. Обещал й дарбата да вижда в бъдещето. Предложението било неустоимо и тя се съгласила. Quid pro quo. Аполон направил там каквото правят боговете, когато искат да превърнат някой смъртен в оракул, ясновидец или пророк. Тогава обаче станало нещо скандално - Касандра се отметнала. Тя просто отблъснала по-нататъшните усилия на божеството.

Аполон изпаднал в ярост. Но той не можел да си вземе обратно дарбата за виждане в бъдещето, защото в крайна сметка бил бог. (Каквото и да се говори за тях, боговете поне спазват обещанията си.) Вместо това, той я осъдил на жестока и твърде оригинална участ: никой да не вярва на нейните пророчества. (Това, което ви разказвам тук, следва най-вече представеното в Есхиловата трагедия "Агамемнон".) Касандра предсказала на собствения си народ падането на Троя. Никой не й обърнал внимание. Тя предрекла смъртта на върховния сред гръцките царе нашественици. Отново никой не я чул. Тя дори видяла собствената си ранна смърт, но и това останало без резултат. Хората просто не искали да я чуят. Наричали я - както троянците, така и гърците - "господарката на многото скърби". Днес може би биха я заклеймили като "пророчица на гибел и мрак".

Има един хубав момент, в който тя не може да разбере как е възможно всички тези пророчества за надвиснали катастрофи - някои от които биха могли да бъдат предотвратени, стига само някой да й повярва - да остават неразбрани. Тя се обръща към гърците с думите: "Как е възможно да не ме разбирате? Нима не говоря добре езика ви?" Но проблемът не е в гръцкото й произношение. Отговорът (предавам го със свои думи) звучи горе-долу така: "Виждаш ли, нещата стоят по този начин. Дори и Делфийският оракул понякога греши. Понякога пророчествата му са двусмислени. Не можем да бъдем сигурни. И ако не можем да сме сигурни в казаното от Делфи, как да бъдем сигурни в казаното от теб?" Това е най-смисленият отговор, който тя някога получила.

Случаят с троянците е същият: "Предсказах на моите сънародници всичките им нещастия", казва тя. Но те също пренебрегват ясновидската й дарба и срещат гибелта си. Малко по-късно тя също споделя съдбата им.

В наши дни можем да разпознаем същата тази съпротива, която срещат мрачните предсказания на Касандра. Ако бъдем изправени пред някое злокобно пророчество, в което са включени и могъщи сили, на които не е лесно да се въздейства, в нас се задейства естествената ни склонност да го игнорираме. Намаляването или предотвратяването на опасността ще изисква време, усилия, пари и кураж. Може да ни се наложи да променим своите приоритети. А не всяко предсказание за катастрофа, дори и да е направено от учени, се сбъдва. По-голямата част от животинския свят в океаните не стана жертва на инсектицидите; въпреки Етиопия и Сахел, глобалният глад не се превърна в символ на 80-те години на ХХ в.; производството на храни в Южна Азия не пострада драстично от пожарите в кувейтските нефтени полета през 1991 г.; свръхзвуковите самолети се оказаха безвредни за озоновия слой. А всички тези предупреждения бяха отправени от сериозни учени. Така че - когато бъдем изправени пред някое ново неудобно пророчество - може да се изкушим да си кажем "Малко вероятно", или "Да бе, мрак и гибел", или "Никога не се е случвало нищо, което дори малко да прилича на това", или "Опитват се да ни изплашат", или "Пагубно е за обществения морал".

Нещо повече - ако факторите, които стоят в основата на надвисналата катастрофа, са налице вече от дълго време, тогава самото предсказание се превръща в едно непряко или неизказано обвинение. Защо ние, обикновените граждани, сме позволили опасността да надвисне над нас? Не е ли трябвало да разберем за нея по-рано? Дали самите ние не се превръщаме в съучастници, след като не сме предприели стъпки да накараме правителството да отстрани заплахата? И тъй като това са неприятни размишления - че нашето собствено невнимание и бездействие може да са изложили на опасност както нас, така и нашите близки, - се задейства една друга, този път пречеща на приспособяването ни реакция. Просто отричаме всичко. Казваме си, че се нуждаем от много по-сериозни доводи, преди да се замислим сериозно. Изкушени сме да омаловажаваме, да пренебрегваме, да забравяме. Психиатрите много добре познават това изкушение. Наричат го "отрицание". Както се пее в една стара рокаджийска песен: "Отрицанието не е просто река в Египет."

* * *

Историите на Крез и Касандра илюстрират двете крайности на политическите отговори на предсказанията за смъртоносна опасност. От една страна това на Крез, който символизира доверчивото и безкритично приемане (обикновено на твърдението, че всичко е наред), в чиято основа стои алчността или някакъв друг дефект на характера. На другия полюс са отговорите, които гърците и троянците дават на Касандра - ограничено и непоклатимо отричане на каквато и да било възможна опасност. Работата на политиците е да изберат предпазлив курс между тези две плитчини.

Да си представим, че група учени излизат с твърдението, че назрява голяма екологична катастрофа. Нека също така предположим, че това, което е необходимо, за да се предотврати или смекчи бедствието, е скъпо - скъпо не само като финансови и интелектуални ресурси, но също така и от гледна точка на това, че трябва да поставим под въпрос начина си на мислене, т.е. политически скъпо. В какъв момент политиците трябва да се отнесат сериозно към научното предсказание? Съществуват начини валидността на едно съвременно пророчество да бъде проверена - тъй като сред методите на науката присъства и процедура за поправяне на грешки, която многократно е доказвала ефикасността си и понякога е наричана "научният метод". Има редица основни принципи (описал съм някои от тях в книгата си "Свят, населен с демони"): аргументите на авторитетите са с малка стойност ("Защото аз казвам така" не стига); квантитативното предсказание е изключително успешен начин да се пресеят добрите идеи от безсмислиците; използваните при анализа методи трябва да дадат и други резултати, които да са в пълно съгласие с всичко, което знаем за вселената; ожесточените дебати са добър знак; за да бъде взета една идея на сериозно, някаква друга, компетентна конкурентна научна група трябва независимо от нас да е стигнала до същото заключение и т.н. Има начини, по които политиците да решат, да намерят безопасния път между прибързването и бездействието. За това обаче се изисква определена емоционална дисциплина и най-вече будно и грамотно от научна гледна точка гражданство, което само за себе си да може да реши колко голяма всъщност е опасността.