Цезар: 3. Земя на славата

Цезар и Игълдън управляват света на епичното приключение

Кон Игълдън

Цезар: Земя на славата

"Ако сте харесали "Гладиатор", ще се влюбите в "Цезар"

Част първа

Глава 1

Юлий стоеше пред отворения прозорец и рееше поглед над испанските хълмове. Залязващото слънце разливаше злато по далечните възвишения и те изглеждаха така, сякаш висяха във въздуха без опора - като далечна артерия от светлина. Ромонът на разговорите зад него се засилваше и затихваше, без да прекъсва мислите му. Усети ухание на пчелен мед във ветреца - ароматът му подсили остротата на миризмата на собствената му пот. После нежното ухание се разпръсна във въздуха и изчезна.

Беше наистина дълъг ден. Той притисна очите си с ръка и усети как изтощението се надига в него като черна вълна. Гласовете в заседателната зала се смесваха със скърцането на столовете и шумоленето на картите. Колко ли вечери беше прекарал на горния етаж на крепостта с тези мъже? Навикът се бе превърнал в някакво успокоение за всеки от тях в края на деня. Дори когато нямаше какво да обсъждат, пак се събираха тук на питие и разговор. Това запазваше спомена за Рим жив в паметта им и понякога дори успяваха да забравят, че не са виждали домовете си от повече от четири години.

Отначало Юлий бе така погълнат от проблемите на провинцията, че понякога с месеци не се сещаше за Рим. Времето летеше, той се събуждаше и заспиваше заедно със слънцето, а Десети създаваше градове в пустошта. Валенсия беше преобразена с вар, дърво и боя - един почти нов град изникна върху стария. Построиха пътища, които опасваха земята, и мостове, които откриваха хълмовете за заселниците. През тези първи години Юлий работеше с неспирна и всепоглъщаща енергия. Използваше изтощението като опиат, за да прогони спомените. После щеше да спи и тогава Корнелия можеше да дойде при него. Нощем ставаше от подгизналото от пот легло и обикаляше на кон постовете - появяваше се неочаквано от тъмнината. Мъжете от Десети бяха нервни и уморени също като него.

Сякаш за да залъжат безразличието му, хората му откриха злато в два потока. Находищата бяха по-богати от всички известни досега. Жълтият метал носеше особени асоциации и когато го Юлий видя за първи път да се изсипва от платнената торбичка на масата пред него, го погледна с омраза заради това, което символизираше. Беше пристигнал в Испания без нищо, но земята му разкри тайните си. С богатството дойде и носталгията по стария град и живота, който почти беше забравил.

Въздъхна. Испания беше такава съкровищница, че щеше да му е трудно да я напусне. Все пак част от него знаеше, че не може да се мотае дълго тук. Животът беше прекалено ценен, за да бъде пропиляван - и прекалено кратък.

В стаята беше топло - бяха се събрали много хора. Картите на новите мини бяха разпънати на ниските маси и притиснати с тежести. Юлий чуваше как Рений спори с Брут и тихия кикот на Домиций. Само гигантът Кор беше мълчалив. Но дори и тези, които говореха, просто убиваха времето: чакаха го да заговори. Бяха добри мъже. Всеки бе стоял до него срещу враговете и в моменти на скръб. Понякога си представяше какво ще е да стигне с тях до края на света. Бяха мъже, на които беше писано да тръгнат по по-добри пътища, а не да бъдат забравени в Испания, и той не можеше да понесе съчувствието, което четеше в очите им. Знаеше, че заслужава само упрек, че ги е довел тук да се занимават с дреболии.

Ако Корнелия беше жива, щеше да я доведе в Испания. Това можеше да е ново начало, далече от интригите на града. Наведе глава. Вечерният ветрец облъхваше лицето му. Това беше стара болка. Бе минал цял ден, откакто не беше мислил за съпругата си. После щеше да се надигне вината и сънищата му щяха да са кошмарни: наказание за тази грешка.

- Юлий? Дойдоха - каза Брут и го докосна по рамото. Юлий кимна и се обърна към вратата.

Легионерът изнервено поглеждаше към покритите с карти маси и каните с вино, предназначени за хората край тях.

- Е? - каза само Юлий.

Войникът преглътна и се взря в тъмните му очи. Нямаше никаква благост в това сурово, изпито лице и легионерът потръпна.

- Един испанец дойде, господине. Каза, че бил онзи, когото търсим.

Разговорите в стаята секнаха и на легионера му се прииска да е някъде другаде, а не пред изпитателните погледи на тези мъже.

- Провери ли го за оръжие? - попита Юлий.

- Да, господарю.

- Тогава го доведи. Искам да говоря с човека, който ми причини толкова неприятности.

Доведоха испанеца. Дрехите му бяха прекалено тесни за едрото му тяло, лицето му изразяваше прехода между момче и мъж, макар че в грубата му челюст нямаше мекота. Когато погледите им се срещнаха, испанецът се поколеба.

- Как се казваш, момче? - попита Юлий, докато слизаше по стъпалата.

- Адан - прегракнало отвърна младежът.

- Ти ли уби моя офицер? - студено попита римлянинът.

Младежът замръзна, после кимна. Изражението му се колебаеше между страх и решителност. Виждаше как го гледат мъжете в стаята и смелостта му сякаш го напускаше при мисълта да влезе при тях. Сигурно щеше да отстъпи назад, ако пазачът не го беше бутнал през прага.

- Чакай долу - изръмжа Юлий на легионера с внезапно раздразнение.

Адан отказа да сведе глава пред враждебните погледи на римляните, макар никога през живота си да не бе изпитвал такъв страх. Юлий затвори вратата зад него и младежът трепна и прокле нервността си. Обзе го паника, когато римлянинът отново мина пред него и седна. Дали да отпусне небрежно ръце? Внезапно това му се стори прекалено нелепо, също както и да ги кръстоса или да сплете пръсти зад гърба си. Тишината беше болезнена - той чакаше, а римляните не откъсваха очи от него. Преглътна с мъка, решил да не показва страха си.

- Знаеш достатъчно езика ни, за да разбереш, че те питам как се казваш. Разбираш ли всичко, което ти говоря? - попита Юлий.

Младежът облиза пресъхналите си устни.

- Да. - Поне гласът му не беше писклив като на момче. Поотпусна се и огледа останалите. Почти се отврати от животинската голота на един от тях - еднорък мъж-планина, чиито гърди буквално се издуваха от ярост.

- Казал си на пазачите, че си онзи, когото търсим. Че ти си убил войника - продължи Юлий.

Адан рязко извърна глава към него и отвърна на един дъх:

- Така е. Убих го.

- Измъчвал си го - добави Юлий.

Младежът преглътна. Беше си представял тази сцена, докато вървеше през тъмното поле към крепостта, но сега не можеше да си спомни оправданията, които беше измислил. Чувстваше се така, сякаш признава някоя беля пред баща си. Едва се сдържа да не запристъпва засрамено от крак на крак.

- Той искаше да насили майка ми. Завлякох го в гората. Тя се опита да ме спре, но не я послушах - сковано изрече Адан; опитваше се да си спомни думите, които беше намислил да каже.

Някой в стаята изруга. Младежът не откъсваше поглед от Юлий. Изпитваше дори облекчение, че му е разказал всичко. Сега римляните можеха да го убият и родителите му щяха да бъдат освободени.

Беше грешка да се сеща за майка си. Неизвестно откъде в очите му избликнаха сълзи и той замига бързо, за да ги прогони. Майка му би искала да е силен пред тези мъже.

Юлий го гледаше. Младият испанец трепереше - и имаше защо. Само трябваше да заповяда, и Адан щеше да бъде отведен в двора и екзекутиран пред събралите се войници. Това щеше да е краят... но някакъв спомен го спря и той попита:

- Защо се предаде?

- Защото прибрахте семейството ми, римлянино. Те са невинни. Аз съм човекът, който ви трябва.

- Мислиш, че смъртта ти ще ги спаси?

Младежът се поколеба. Как можеше да обясни, че само тази крехка надежда го е накарала да дойде?

- Те не са направили нищо лошо.

Юлий вдигна ръка, потърка челото си, после опря лакът на страничната облегалка на стола и каза замислено:

- Когато бях по-млад от теб, се изправих пред един римлянин, Корнелий Сула. Той уби вуйчо ми и унищожи всичко, което ценях в този свят. Каза ми, че мога да си тръгна, ако оставя жена си и я посрамя пред баща й. Сула харесваше такива злобни гаври.

За момент Юлий се взря в неясната далечина на миналото. По челото на Адан се стичаше пот. Защо този мъж му разказваше това? Вече беше признал, какво още? Но въпреки страха си усети прилив на любопитство. В Испания римляните бяха като железен юмрук. Зарадва се, като чу, че имат съперници и врагове и в собствените си земи.

- Мразех този мъж, Адан - продължи Юлий. - Ако имах оръжие, щях да го нападна, дори това да ми струваше живота. Изпитвал ли си такава омраза?

- Нали не си се отрекъл от жена си? - попита Адан.

Цезар премигна от неочаквания въпрос, после се усмихна горчиво:

- Не. Отказах и той ме остави жив. Ръцете му бяха в кръв до лактите - кръвта на онези, които беше измъчвал и убил - и все пак ме остави жив. Често се чудя защо.

- Не те е смятал за заплаха - отвърна Адан, изненадан от смелостта си да разговаря с римлянина толкова свободно. Юлий поклати глава, потънал в спомени.

- Съмнявам се. Казах му, че ще посветя живота си на това да го убия, а той ме освободи. - За момент се изкуши да разкаже как приятелят му е отровил диктатора, но тази част от историята трябваше да остане завинаги в тайна, дори от мъжете в тази стая. Сви рамене. - В крайна сметка умря от чужда ръка. Това е едно от нещата, за които съжалявам в живота си - че не можах да го направя лично и да видя как животът в очите му изгасва.

Адан отклони очи от пламъка в погледа на римлянина. Повярва му и мисълта как този мъж със същата злоба ще заповяда да го убият го накара да потрепери.

Юлий дълго мълча. Младежът се изпоти от напрежение и се стресна, когато римлянинът най-после наруши тишината:

- В килиите тук и във Валенсия има много убийци. Един от тях ще бъде обесен и за твоето престъпление, освен за собствените си. Теб смятам да помилвам. Ще се прибереш при семейството си - никога повече не се появявай пред очите ми.

- Може ли да поговорим насаме, Юлий - изсумтя Рений. Гледаше Адан с омраза. Младежът бе зяпнал от изненада.

- Не, Рений. Казах думата си и това ще бъде - отвърна Юлий, без да го поглежда: гледаше момчето и усети как тежестта пада от раменете му. Беше сигурен, че е взел правилното решение. Бе видял себе си в очите на испанеца и това беше като вдигане на воал от спомените му. Колко страшен му се струваше Сула. За Адан Юлий беше също толкова жесток тиранин, в метална броня, с още по-твърди мисли. Колко близо бе до заповедта да го разпънат на кръст, да го изгорят или да го приковат на портата, както бе правил Сула с толкова от враговете си. Каква ирония, че някогашната приумица на Сула беше спасила Адан. Юлий се зачуди в какво се превръща. Не искаше да стане като мъжете, които мразеше. Ако имаше силата да се противопостави, годините нямаше да го вкарат в техния коловоз. Стана и се обърна към младежа:

- Не пропилявай тази възможност, Адан. От мен няма да получиш втора.

Испанецът почти избухна в сълзи. Беше се подготвил за смъртта и това, че тя го заобиколи и му беше обещана свобода, го сломи. Той импулсивно пристъпи напред и падна на колене.

Юлий стоеше мълчаливо, гледаше младия мъж пред себе си.

- Ти не си враг, Адан. Помни това. Ще наредя на писаря да изготви документа ти за помилване. Изчакай ме долу.

Младежът се изправи и за момент, преди да напусне стаята, се взря в тъмните очи на римлянина. Щом излезе, се облегна на стената и попи потта от лицето си. Всеки дъх, който поемаше, беше чист и студен. Не можеше да разбере защо го бяха пощадили.

- Тръгвай де! - сопна му се пазачът. - Какво чакаш? Да те заколят ли?

- Не и днес - отвърна Адан и му се ухили.

Брут тикна една чаша в ръката на Юлий и я наля умело от амфората. После попита:

- Ще ни кажеш ли защо го пусна?

Юлий вдигна чашата, отпи и отново я подложи.

- Защото беше смел.

Рений потърка белезите по брадичката си.

- Нали разбираш, че сега ще се прочуе. Ще е мъжът, който се е изправил среща нас и е оживял. И сигурно ще го направят кмет, когато старият Дел Субио умре. Младите ще се скупчат около него и преди да се усетиш...

- Стига! - прекъсна го Юлий. Лицето му бе почервеняло не само от силното вино. - Мечът не е отговор на всичко, без значение колко много ти се иска да е така. Трябва да живеем с тях, без да ни се налага да изпращаме нашите хора по двойки и да оглеждаме всяка пътека и просека за засади. - Ръката му сечеше въздуха, докато се опитваше да намери точните думи.

- Те трябва да са толкова римляни, колкото сме и ние. Да искат да умират за нашата кауза и в битка срещу нашите врагове. Помпей проправи пътя с легионите, които обучи тук. Говорех истината, когато казах, че ние не сме врагът. Можеш ли да разбереш това?

- Разбирам го - изненадващо се намеси Кир. Дълбокият му глас заглуши отговора на Рений.

Лицето на Юлий се озари от внезапно прозрение.

- Точно така. Кир не е роден в Рим, но дойде с нас по собствено желание и принадлежи на Рим. - Трудно намираше думите, мисълта му се движеше по-бързо от езика. - Рим е... идея, не роден град. Трябва да направим така, че за Адан да ни отхвърли да е като да изтръгне собственото си сърце. Тази нощ ще се чуди защо не е бил убит. Ще знае, че може да има справедливост, дори и след смъртта на римски войник. Ще разказва какво е станало и тези, които се съмняват, ще му повярват. Това е достатъчна причина.

- Освен ако не го е убил ей така, за кеф - възрази Рений. - И ако не разправя на приятелите си, че сме слаби и глупави. - Не се осмели да продължи, а се приближи до Брут, взе амфората от него и, притискайки я с чуканчето на лакътя си, напълни чашата си. В яда си разля по пода част от течността.

Юлий леко присви очи към стария гладиатор. Бавно си пое дъх, за да овладее гнева, който се надигаше в него.

- Няма да бъда Сула, нито Катон. Не го ли разбра най-после, Рений? Няма да управлявам със страх и омраза и да проверявам всяко ястие за отрова. Не разбра ли? - Гласът му се извиси. Рений сведе очи - осъзна, че е прекалил.

Юлий вдигна стиснат юмрук. Трепереше от ярост.

- Рений, стига да кажа една дума и Кир ще прободе сърцето ти. Той е роден на бреговете на други земи, но е римлянин. Той е воин на Десети легион и е мой. Не го държа със страх, а с любов. Не разбираш ли?

- Естествено, че разбирам. Ти...

Юлий го прекъсна с махване на ръка. Почувства остра болка между очите. Страхът, че може да получи пристъп пред всички, изпари гнева му и той се почувства уморен, дори изтощен.

- Оставете ме. Всички. Извикайте Кабера. Прости ми, Рений. Трябваше да викна на някого, за да избистря мислите си.

Старият гладиатор кимна и излезе с другите. Юлий остана сам. Падащият здрач се беше превърнал почти в нощ. Младият мъж запали лампите, застана до отворения прозорец и притисна чело до студения камък. Главоболието пулсираше. Юлий тихо изстена и заразтрива слепоочията си с кръгообразни движения, както го беше учил Кабера.

Имаше толкова много работа, а вътрешният му глас непрекъснато му шепнеше подигравателно. Дали не се криеше сред тези хълмове? Някога бе мечтал да се изправи в сградата на сената, а сега се бе оттеглил надалеч. Корнелия бе мъртва, Тубрук също. Дъщеря му бе... непозната. Живееше в къща, която бе посетил само за една нощ за цели шест години. Навремето жадуваше да премери силата и ума си с мъже като Сула и Помпей. Сега при самата мисъл отново да се хвърли в игрите на властта му се гадеше от омраза. Със сигурност беше много по-добре да си създаде дом в Испания, да си намери жена тук и никога повече да не види родното си място.

- Не мога да се върна - каза той прегракнало.

Рений намери Кабера в обора - тъкмо пробождаше с игла подутината над копитото на един кон. Конете сякаш винаги разбираха, че се опитва да им помогне, и дори и най-буйните заставаха кротко само след няколко промърморени думи и потупвания.

Рений изчака, докато Кабера изстискваше гнойта. Конят потръпна, сякаш го бяха накацали мухи, но не ритна лечителя - кракът му остана спокойно в здравите му ръце.

- Вика те - каза Рений.

Кабера вдигна глава и посочи с брадичка.

- Би ли ми подал ей онова гърне?

Рений му го даде - гърне с лепкава смола за запечатване на раната - загледа как Кабера мълчаливо работи. Когато затвори раната, лечителят се обърна към него и каза:

- Притеснен си за Юлий.

- Той се убива тук. Разбира се, че съм разтревожен. Не спи. По цяла нощ гледа картите. Аз... не мога да говоря с него, без да се скараме.

Кабера се пресегна и хвана железните мускули на ръката му.

- Той знае, че ще си тук, ако има нужда от теб. За тази нощ ще му дам приспивателно. Да дам и на теб? Изглеждаш изтощен.

Рений поклати глава.

- Просто направи каквото можеш за него. Не мога да го гледам как се мъчи.

Кабера загледа след едноръкия гладиатор, който се отдалечи в тъмнината.

- Ти си добър човек, Рений.

Каза го съвсем тихо, сякаш на себе си.

Глава 2

Сервилия стоеше до парапета на малкия търговски кораб и гледаше хората на кея и рибарите. Във водите край пристанището на Валенсия имаше стотици малки лодки и капитанът на два пъти беше заповядал на прекалено приближилите риболовци да се отдалечат от кораба му, но без успех. Сервилия се усмихна, когато поредният млад испанец вдигна една риба и й изкрещя някаква цена. Отбеляза колко ловко пази равновесие в лодчицата си. Носеше само тясна платнена препаска и широк колан, от който се подаваше нож. Реши, че е хубав.

Капитанът му махна да се отдалечи, но рибарят не му обърна внимание, а продължи да предлага улова си на жената, която му се усмихваше толкова мило.

- Ще купя улова му, капитане - рече Сервилия.

Той се намръщи и гъстите му вежди се събраха.

- Парите са си твои, но на пристанището цените ще са по-ниски.

Тя го потупа по рамото и лицето му веднага се разведри.

- Няма значение. Горещо е, а и след толкова време на кораба ми се иска нещо прясно.

Капитанът не възрази - хвана тежкото въже, навито на купчина, и го хвърли през борда. Рибарят го върза за мрежата в краката си, пъргаво се изкатери до палубата и с лекота прехвърли крак през парапета. Беше мургав и заякнал от работа, с бели петна от сол по кожата. Поклони се ниско на усмихнатата жена и почна да издърпва мрежата. Сервилия наблюдаваше играта на мускулите на ръцете и раменете му с око на познавач. После попита:

- Лодчицата ти няма ли да отплува, оставена на вълните?

Младият испанец понечи да отговори, но капитанът промърмори:

- Той не знае латински. Те изобщо нямаха училища, преди да им построим.

Сервилия улови гневни искри в погледа на младежа. Едно тънко въже се провесваше от мрежата до лодката му и с едно завъртане на китката испанецът го преметна през перилото, върза го и потупа с пръст възела в отговор на въпроса й.

В мрежата се мятаха тъмносини риби. Сервилия трепна и отстъпи, когато младежът ги изсипа на палубата и те започнаха да подскачат по дъските. Рибарят се разсмя и вдигна една от най-големите за опашката. Беше дълга до лакътя му. Сервилия видя как окото на рибата мърда ужасено, докато тялото й се извива в хватката на младежа. Синята кожа беше лъскава и съвършена, с по-тъмна линия, която минаваше от опашката до главата. Римлянката кимна и вдигна пет пръста. В отговор получи усмивка.

- Дали пет ще са достатъчни за екипажа, капитане?

Той изръмжа одобрително и свирна на двама моряци да вземат рибата. После каза:

- Няколко медни монети ще са достатъчни, господарке.

Сервилия разкопча широката лента на китката си, под която държеше парите, взе един сребърен денарий и го подаде на младежа. Той вдигна вежди, добави още една голяма риба, после хвърли мрежата си във водата, погледна победно капитана, развърза въжето, което придържаше лодката му, и скочи в сините води долу. Сервилия се наведе, за да види как ще изплува, и се засмя от удоволствие, когато младежът се появи: блестеше на слънчевата светлина като риба. Извади мрежата си и й помаха.

- Какво чудесно начало - въздъхна тя.

Капитанът промърмори нещо неразбрано.

Моряците донесоха дървени чукове и преди Сервилия да осъзнае какво правят, ги стовариха с хрущене върху блестящите глави на рибите. Лъскавите очи изчезнаха, забити навътре в главите, по палубата пръсна кръв. Сервилия се намръщи, когато една една капка се лепна на ръката й. Моряците очевидно се забавляваха - не ги беше виждала толкова оживени, откакто тръгнаха от Остия. Кикотеха се и се шегуваха, докато довършваха зловещата си задача.

Палубата се покри с кръв и сребристи люспи. Моряците пуснаха едно ведро в морето и я изплакнаха.

- Пристанището е препълнено с кораби, господарке - каза капитанът зад рамото й; примижаваше срещу слънцето. - Ще се приближа възможно най-много, но ще трябва да остана на котва, докато се освободи място. - Сервилия се обърна да погледне Валенсия; внезапно закопня отново да стъпи на твърда земя.

- Както кажеш, капитане.

Планините отвъд пристанището сякаш изпълваха хоризонта, обагрени в червено и зелено на фона на тъмносиньото небе. Синът й беше някъде зад тях. Щеше да е чудесно да го види отново след толкова време. За нейно учудване стомахът й се сви почти болезнено при мисълта за младия мъж, който му беше приятел. Зачуди се как ли са го променили годините. Несъзнателно приглади къдриците си; косата й бе влажна от морския въздух.

Докато успеят да се промъкнат между редиците закотвени кораби и да заемат място на дока, вечерта вече беше разпръснала жегата в сивкава мекота. Сервилия водеше три от най-красивите си момичета - придружиха я на палубата, докато екипажът хвърляше въжета на докерите. Изтеглиха ги с две лебедки. Това беше деликатна маневра и капитанът прояви истинско умение, докато с помощта на сигнали с ръце и викове направляваше моряка на носа.

Цареше въодушевление. Момичетата започнаха да се смеят и да се шегуват, когато работниците на дока започнаха да подхвърлят пиперливи забележки. Сервилия ги остави да се перчат, без да каже и дума. Трите бяха от малкото, които не бяха изгубили любовта към работата си. Всъщност най-младата, Анжелина, непрекъснато се влюбваше в клиентите си и през два-три месеца идваха предложения да я откупят за съпруга. Цената обаче винаги стряскаше кандидатите и Анжелина дни наред се цупеше, преди някой друг да спечели сърцето й.

Момичетата бяха облечени скромно, като дъщери от заможно семейство. Сервилия беше предприела сериозни мерки, защото знаеше, че дори и краткото пътуване по море носи усещането за свобода на мъжете и че това може да й създаде неприятности. Робите им бяха скроени така, че да прикриват младите им тела, макар че в сандъците, които бяха взели, имаше доста предизвикателни дрехи. Ако писмата, които беше изпратил Брут, бяха верни, тук имаше пазар за услугите й и трите момичета щяха да са първите в новия дом, който смяташе да купи. Моряците, които пъшкаха и се оплакваха от тежестта на сандъците, щяха да се изненадат от това колко много злато е скрито сред дрехите.

Внимателното й наблюдение на доковете бе прекъснато от внезапното изпищяване на Анжелина. Сервилия се обърна и забеляза със зоркия си поглед как един моряк бързо се отдалечава - и доволната физиономия на Анжелина. Бяха стигнали до брега тъкмо навреме, помисли си.

Капитанът нареди да побързат с въжетата и моряците се развикаха доволно - вече предвкусваха насладите на пристанището. Капитанът тръгна към Сервилия. Внезапно бе станал много по-любезен, отколкото досега.

- Няма да разтоварваме преди утре сутрин - каза той. - Мога да ви препоръчам няколко места, ако искате да слезете на брега. Имам и една братовчедка, която може да ви даде на добра цена толкова каруци, от колкото имате нужда.

- Благодаря, капитане. Много сте мил. - Сервилия му се усмихна и със задоволство го видя да се изчервява. "Анжелина не е единствената с почитатели на кораба", помисли си със задоволство.

Капитанът се изкашля и вдигна брадичка, за да заговори отново. Изглеждаше изненадващо притеснен.

- Ако искаш, можеш да ми правиш компания на вечеря. Ще донесат пресни плодове, така че храната ще е по-хубава от тази, на която сме свикнали.

Сервилия постави ръка върху неговата - кожата му пареше под туниката.

- Съжалявам, но ще трябва да го отложим. Бих искала да тръгна преди зазоряване. Може ли да разпоредиш да свалят сандъците ми първи? Докато натоварим каруците, ще говоря с легиона да ми осигурят охрана.

Капитанът кимна, като се опита да скрие разочарованието си. Първият му помощник му бе казал, че тази жена е проститутка, но той разбираше, че ако й предложи пари да е с него, тя ще му се присмее и ще го унижи ужасно.

За момент й се видя толкова самотен, че Сервилия помисли дали да не прати Анжелина да му подобри настроението. Малката блондинка обичаше по-възрастни мъже. Те винаги бяха отчайващо благодарни срещу съвсем малко усилия. Но го погледна и реши, че ще откаже. Мъжете на неговата възраст често харесваха компанията на по-зрели жени толкова, колкото и физическото удоволствие. Практичната откровеност на Анжелина само щеше да го обърка.

- Твоите сандъци ще бъдат стоварени първи, господарке. За мен беше удоволствие да се запознаем - каза той. Загледа се след нея с копнеж, докато тя слизаше от кораба. Моряците се бяха скупчили около младите жени да им помагат да слязат. Капитанът се навъси, после размисли и последва Сервилия - всъщност трябваше да помогне на моряците.

Юлий бе потънал в работа. Пазачът потропа на вратата му и той вдигна глава.

- Какво има?

Легионерът бе явно нервен.

- Ела при портите, господарю. Трябва да видиш нещо.

Юлий вдигна вежди и го последва надолу по стълбите и навън под жаркото следобедно слънце. Скупчените около портата мъже бяха очевидно напрегнати. Докато се разстъпваха, двама-трима едва не се разсмяха. Физиономиите им плюс засилиха яростта, която го раздираше още откакто се беше събудил.

Пред портите чакаше колона тежко натоварени каруци, покрити с прах от пътуването. Двайсет мъже от Десети бяха застанали отпред и отстрани на необичайната процесия. Юлий позна офицера, който предишния ден беше изпратен на пристанището, и това засили гнева му още повече. Също като каруците, и легионерите бяха покрити с достатъчно прах, за да си личи, че са вървели по целия път.

- Не помня да съм давал заповед да придружавате търговски стоки от брега - сопна се Юлий. - Дано да имате по-приемлива причина за напускането на постовете си и неподчинение на заповедите ми. Аз самият не мога да се сетя за такава, но може би вие ще ме изненадате.

Офицерът пребледня - пролича дори под прахта по лицето му.

- Ама господарката...

- Какво? Каква господарка? - попита Юлий, вече изгубил търпение. И в същия момент прозвуча друг глас, който го сепна.

- Казах на хората ти, че няма да възразиш да помогнат на стар приятел - каза Сервилия, слезе от капрата на една каруца и тръгна към него.

За момент Юлий не можа да отговори. Тъмната й коса бе като грива около главата й. Гледката бе омайваща. Заобиколена от прашните войници, тя изглеждаше свежа и красива и бе напълно наясно с ефекта, който предизвиква. Движеше се като дебнеща котка. Бе облечена в кафява памучна дреха, която разкриваше ръцете и шията й. Единственото й бижу беше златна верижка с висулка, която проблясваше между гърдите й.

- Сервилия. Не биваше да залагаш на приятелството - сковано каза той.

Тя сви рамене и се усмихна, все едно не го беше чула.

- Надявам се, че няма да ги накажеш. Пристанищата са опасни без охрана, а нямаше кой друг да ми помогне.

Юлий я погледна хладно, после се обърна към офицера. Той стоеше безизразен като човек, който очаква лоши новини.

- Заповедите ми бяха ясни, нали?

- Да, господарю.

- Тогава ти и хората ти ще поемете следващите две смени. Твоят чин те прави по-виновен от тях, нали?

- Да, господарю.

Юлий кимна.

- Когато приключиш, искам да докладваш на центуриона ти да те накаже. Кажи му да ти удари двайсет камшика и името ти да бъде записано в списъка на тези, които не се подчиняват. А сега бегом обратно.

Офицерът покорно отдаде чест, обърна се и изкрещя на двайсетте си мъже:

- Кръгом! Бегом към пристанището.

В присъствието на Юлий никой не се осмели да мърмори, макар че всички щяха да се изтощят още на половината път до постовете си, а по време на следващите смени щяха да изпокапят от умора.

Юлий гледа подир тях, докато задминаха каруците, после се обърна към Сервилия. Тя стоеше сковано, опитваше се да скрие изненадата си и чувството за вина от резултата на молбата си към легионерите.

- Дошла си да видиш сина си? - намръщено я попита Юлий. - Той се упражнява с легиона и ще се върне по здрач. - Погледна редицата каруци и мучащите волове. Очевидно беше раздвоен между раздразнението от неочакваното посещение и необходимостта да е учтив. След дълго мълчание продължи: - Може да изчакаш Брут вътре. Ще поръчам да напоят животните и да ти донесат храна.

- Благодаря за любезността - отвърна Сервилия и се усмихна, за да прикрие неудобството си. Не можеше да проумее промяната у младия мъж. Целият Рим знаеше, че е загубил жена си, но сега тя сякаш говореше на непознат, а не на мъжа, когото познаваше. Под очите му имаше тъмни кръгове, но не просто от умора. Когато го видя за последно, той беше готов да се изправи с оръжие срещу Спартак и огънят в него бе трудно контролируем. Сърцето я заболя, като си помисли какво е загубил.

В този момент Анжелина скочи от каруцата си в задната част на колоната, помаха и викна нещо на Сервилия. Двамата с Юлий се сепнаха, щом чуха момичешкия глас.

- Коя е тази? - попита Юлий и присви очи към момичето.

- Придружителка. Взех три момичета за пътуването.

Нещо в гласа й го накара да я погледне с внезапно подозрение.

- Да не би да са...

- О - отвърна безгрижно тя, - и трите са добри момичета. "При подходяща цена могат да са превъзходни", добави наум.

- Ще поставя охрана на вратата им. Мъжете ми не са свикнали на... - Той се поколеба. - Да, ще трябва охрана.

И за най-голямо удоволствие на Сервилия се изчерви. "В него все още има живец, някъде дълбоко", помисли си тя. При тази мисъл ноздрите й леко се разшириха. Докато Юлий се връщаше към портата, тя го наблюдаваше и се усмихваше, прехапала от задоволство пълната си долна устна. "Все още не съм чак толкова стара", каза си и приглади с ръка разпиляната си коса.

Брут разкърши рамене. До крепостта оставаха няколко мили. Центурията му от извънредни беше във формация след него. Изпитваше гордост, когато поглеждаше настрани и виждаше правата линия леко галопиращи коне. Домиций беше на мястото си отдясно, а Октавиан поддържаше линията няколко места по-назад. Заедно трополяха в равнината и вдигаха облак прах, който оставяше в устата кисел вкус на пръст. Въздухът беше топъл и настроението им беше безгрижно. Всички бяха уморени, но това беше приятната умора след проявени умения, а храната и добрият сън бяха само на няколко мили пред тях.

Щом крепостта се появи на хоризонта, Брут надвика тропота на конете:

- Домиций, да им направим представление. Щом дам сигнал, се разделете.

Знаеше, че пазачите на портите ще ги наблюдават. Въпреки че извънредните бяха заедно от по-малко от две години, Юлий му беше дал каквото бе поискал като мъже и коне, а той бе пожелал най-доброто от Десети. Брут би заложил на всеки от тях в битка срещу всяка армия на света. Бяха острието на атаката, първи във всяка невъзможна ситуация. Всеки беше избран заради способностите си да язди и да върти меча и Брут се гордееше с всички. Знаеше, че другите от Десети смятат, че при тях има повече показност, отколкото качества, но пък и от създаването им легионът не бе имал битка в Испания. Беше сигурен, че когато извънредните получат бойно кръщение и покажат на какво са способни, останалите ще признаят, че са си стрували разходите. Само бронята им беше цяло състояние - изплетена от бронзови и железни пластини. Това им позволяваше по-голяма лекота на движенията, отколкото по-тежките плочи на триариите. Мъжете бяха излъскали метала до такъв блясък, че на фона на лъскавата кожа на конете той искреше от отблясъците на залязващото слънце.

Брут вдигна ръка и я размаха рязко настрани. Пришпори коня си в галоп, а групата се раздели плавно на две, сякаш по земята бе прокарана невидима линия. Вятърът брулеше лицето на Брут и той се засмя от въодушевление. Нямаше нужда да поглежда, за да е сигурен, че формацията е съвършена. От устата на коня му летяха пръски бяла пяна. Той се наведе напред. Имаше усещането, че лети.

Крепостта нарастваше пред тях с учудваща бързина и захласнат от момента, Брут почти закъсня със сигнала за преподреждане на разгърнатото каре. Двете групи се събраха заедно само миг преди да дръпнат юздите, за да спрат, но нямаше никакви грешки. Като един бойците слязоха от седлата и запотупваха запотените вратове на конете. Юлий ги бе докарал от Рим. Само скопени коне можеха да се използват срещу вражеската кавалерия, тъй като жребците пощуряваха от миризмата на разгонена кобила. Това беше и баланс между желанието да се даде най-доброто на извънредните и да запази породата чиста. Дори и местните подсвирваха одобрително при вида на тези коне. Любовта им към расовите животни надделяваше над неприязънта им към римските войници.

Докато се смееше на нещо, което беше казал Домиций, Брут забеляза майка си. Очите му се разшириха от учудване, после той се затича през арката на портала да я прегърне.

- Не ми писа, че ще дойдеш! - възкликна той, повдигна я от земята и я целуна по двете страни.

- Реших, че може да се развълнуваш прекалено много - отвърна Сервилия. И двамата се разсмяха и Брут я пусна да стъпи на земята.

Сервилия го стисна за лактите. Зарадва се колко е жизнен. Годините в Испания явно се бяха отразили добре на единствения й син. В него имаше такава жажда за живот, че това караше и другите да вирват брадички и да изправят рамене в негово присъствие.

- Хубав както винаги, доколкото забелязвам - каза тя и намигна. - Сигурно цял кортеж местни момичета те следват по петите.

- Не се осмелявам да изляза без охрана, която да ме пази от бедните девици - отвърна той.

Домиций се лепна за тях, за да си изпроси представяне.

- А, да, това е Домиций - чисти конете. Познаваш ли Октавиан? Той е роднина на Юлий. - Намигна на обидения Домиций и махна на Октавиан да се приближи.

Октавиан беше притеснен и се опита да отдаде чест, от което се притесни още повече, и Брут се разсмя. Беше напълно наясно с впечатлението, което правеше майка му. Забеляза, че бързо стават център на възхитен кръг от извънредни - всички се бутаха, за да видят новодошлата.

Сервилия им махна; наслаждаваше се на вниманието след скучния месец в морето.

Младите мъже бяха толкова необикновено жизнени, недокоснати от страховете на възрастта или смъртта. Стояха около нея като невинни божества и я радваха с доверчивостта си.

- Видя ли Юлий, майко? Той... - Брут замълча, чул внезапното шушукане в двора. Три млади момичета се появиха от една арка и тълпата войници се раздели, за да им направи път. Всяка беше красива по свой начин. Най-младата беше руса и крехка и леко се изчерви, докато вървеше към Сервилия. От двете й страни вървяха другите две - фигурите им караха войниците да скимтят от желание.

Магията от появяването им се разпръсна, когато някой тихо подсвирна и тълпата отново се оживи.

Сервилия вдигна вежди към Анжелина - тя много добре знаеше какво прави. Бе го забелязала у нея още от самото начало. Беше от жените, които карат мъжете да се бият в тяхна защита. Присъствието й в питейно заведение беше достатъчно, за да предизвика бунт още преди вечерта да е привършила. Сервилия я бе открила да сервира вино и да дава на мъжете всичко, за което биха платили добре. Не беше нужно да я убеждава много, като се имаше предвид за каква сума ставаше въпрос. Сервилия задържаше две пети от всичко, което Анжелина изкарваше в дома в Рим, и въпреки това младата русокоса жена бе станала доста заможна. Както вървяха нещата, след няколко години щеше да започнала да се оглежда за възможност да създаде собствен дом и щеше да дойде при Сервилия за заем.

- Притеснявахме се за теб, господарке - излъга весело момичето.

Брут я изгледа с открит интерес и тя отвърна на погледа му без притеснение. Под критичния поглед на момичето той трудно можеше да потвърди съмнението, което се беше прокраднало в ума му. Макар да се убеждаваше, че е започнал да приема професията на Сервилия, мисълта, че неговите мъже може да разберат какво е точно, му показваше, че не е толкова уверен, колкото смята.

- Няма ли да ни запознаеш, майко?

За части от секундата Анжелина се ококори.

- Това е синът ти, нали? Точно какъвто го описваше!

Сервилия никога не бе обсъждала Брут с Анжелина, но беше раздвоена между отчаянието от неприкритостта на момичето и вродената си хитрост: усещаше, че тук могат да се направят пари. Тълпата около тях ставаше все по-голяма. Тези мъже не бяха свикнали на вниманието на млади жени. Помисли си, че дори само с парите на легионерите Валенсия щеше да излезе доста печелившо място.

- Това е Анжелина - каза тя.

Брут се поклони и очите на момичето заблестяха от удоволствие.

- Трябва да се присъедините към нас на масата на Юлий тази вечер. Ще претършувам избата за вино... да ви измием прахта от пътуването.

Гледаше я в очите, докато говореше, и то така, че предложението да прозвучи сексуално. Сервилия се изкашля, за да го прекъсне.

- Да тръгваме, Брут.

Извънредните отново се разстъпиха, за да ги пропуснат. Топлата храна, която ги очакваше в бараките, не им се струваше и наполовина толкова привлекателна, колкото по време на ездата към крепостта, след като нямаше да имат женска компания за подправка. Останаха унили в двора, докато Брут и жените не изчезнаха вътре. После магията се развали и легионерите се пръснаха, за да се погрижат за конете си. Внезапно движенията им станаха припрени, сякаш изобщо не се бяха скупчвали в двора.

Въпреки протестите на Анжелина, Сервилия остави трите момичета в стаите им. Някой трябваше да разопакова багажа, а освен това първата вечер искаше да има цялото внимание на сина си. Все пак не ги беше довела във Валенсия, за да избере от тях жена за Брут.

Юлий не слезе, а когато Брут попита дали ще се присъедини към тях, изпрати официално извинение по личната си охрана. Сервилия забеляза, че отказът не изненада никого на масата, и отново се зачуди на промяната, която беше предизвикала Испания у всички тях.

В чест на гостенката поднесоха местни ястия, сервирани в малки купички. От подправките Октавиан се разкашля и спря едва когато го потупаха по гърба и му дадоха вино, за да си промие гърлото. Той беше изпълнен със страхопочитание от Сервилия още от първия миг в двора. Брут го закачаше, но майка му се правеше, че не забелязва притеснението на момчето.

Стаята беше осветена с трепкащи лампи и виното беше наистина добро, както беше обещал Брут. Вечерта беше приятна и Сервилия се забавляваше на закачките между мъжете. Домиций се съгласи да разкаже една от своите истории, макар че краят беше леко провален, защото Кабера го изкрещя от възторг и затропа по масата от смях.

- Тази история беше стара още когато аз бях момче - изкикоти се старецът, докато се пресягаше да вземе парче риба от купата до Октавиан. Младежът тъкмо посягаше към същото парче и Кабера го плесна през пръстите, за да го накара да го пусне. Октавиан понечи да му се сопне, но спря, когато се сети за присъствието на Сервилия на масата.

- Как попадна в Десети легион, Домиций? - попита тя.

- Брут го уреди, когато бяхме долу на юг и се биехме със Спартак. Оставих го нечестно да спечели няколко тренировъчни състезания. Но като цяло той видя, че може да има полза от моето обучение.

- Лъже! - разсмя се Брут. - Попитах го дали иска да се премести в нов легион и той направо почна да ми ближе ръцете. Юлий трябваше да плати цяло състояние за компенсация на легата. Засега обаче всички още чакаме да видим дали си е струвал парите.

Домиций изчака търпеливо Брут да отпие вино от чашата си и каза на Сервилия:

- Разбираш ли, аз съм най-добрия сред връстниците си.

Усмихна се, като видя как Брут едва не се задави.

Тихи стъпки накараха всички да вдигнат глава. Изправиха се едновременно, за да приветстват Юлий. Той зае мястото си начело на масата и им направи знак да седнат. Слугите донесоха нови ястия. Брут наля вино на Юлий и се усмихна, като видя как той вдигна вежди, след като отпи - явно оценяваше качеството на напитката.

Разговорът се поднови. Сервилия улови погледа на Юлий и леко наклони глава. Той повтори жеста й - радваше се, че е на масата. Тя въздъхна облекчено и осъзна, че неволно е притаила дъх.

У младия мъж имаше властност, която не си спомняше да е забелязвала преди. Той не се включваше в забавленията, само леко се усмихваше на най-пиперливите шеги. Сервилия забеляза, че пие виното като вода. То май нямаше никакво видимо въздействие върху него - освен че по шията му изби се лека червенина, но пък тя можеше да е предизвикана и от вечерната жега.

Веселото настроение на трапезата се възвърна. Задружността на мъжете беше заразна и съвсем скоро Сервилия се включи в шегите. Кабера отявлено флиртуваше с нея - намигаше й в неподходящи моменти и я караше да сумти от удоволствие. Докато се смееше, тя отново улови погледа на Юлий и мигът сякаш спря, с намек за по-голяма дълбочина под повърхността на веселата вечеря.

Юлий я наблюдаваше и не спираше да се изненадва на въздействието й върху обичайно навъсената компания. Сервилия се смееше без преструвка и в тези моменти той се чудеше как би могъл да не я възприема като изключително красива. Кожата й бе мургава и изпъстрена с лунички от слънцето. Носът и брадичката й бяха малко възедри, но въпреки това в нея имаше нещо, което я правеше неотразима. Практичността му оцени как тя насочва вниманието си към всеки, с когото говори, ласкаеше събеседника си с интереса, който проявяваше към него. Юлий тръсна глава. Реакцията му спрямо нея го притесняваше, но тя беше толкова различна от Корнелия, че никакво сравнение не можеше да обезпокои мисълта му.

От много време рядко бе в женска компания и то само когато Брут успяваше да го налее с достатъчно вино и това не го притесняваше. Сервилия му напомняше за света извън грубия войнишки живот. С нея се чувстваше нестабилен, неумел. Помисли си, че трябва да внимава и да стои настрана. Жена с нейния опит би могла да го схруска на закуска.

Отново тръсна глава, за да се освободи от тези мисли, раздразнен от слабостта си. Това беше първата жена, която седеше на масата им от месеци, и той беше реагирал дори по-объркано от Октавиан - надяваше се все пак, че мислите му не са толкова лесно разгадаеми. Ако го бяха усетили, Брут щеше да го скъса от подигравки. С ужас си представи веселите закачки и решително остави чашата си настрана. Независимо от всичко, Сервилия едва ли щеше да демонстрира интерес към приятел на сина си. Дори самата мисъл за това беше нелепа.

Октавиан се пресегна през масата, за да предложи на Сервилия последните хапки от билковото ястие. Младият римлянин беше развил силата и уменията си под обучението на Домиций и Брут и вече сигурно не би се страхувал от градските чираци както някога. Цъфтеше сред компанията на грубите войници от Десети и дори имитираше походката на Брут за негово забавление. Изглеждаше толкова млад, че на Юлий му се струваше странна мисълта, че самият той се бе оженил само година по-възрастен от него.

- Тази сутрин научих нова маневра, господарю - гордо каза младежът.

Юлий му се усмихна.

- Ще трябва да ми я покажеш. - И разроши косата му.

При тази проява на нежност лицето на Октавиан засия.

- Ще се упражняваш ли утре с нас? - попита той, вече готов за разочарование от отрицателен отговор.

Юлий поклати глава.

- Трябва да отида за няколко дни до златните мини с Рений. Може би като се върна.

Младежът се опита да изглежда доволен, но всички можеха да забележат, че възприе думите като категоричен отказ. Юлий беше склонен да промени намерението си, но мрачното настроение, което го разяждаше, се промъкна отново в мислите му. Никой тук не разбираше смисъла на неговата работа. Всички бяха леконравни като деца, а безгрижието беше лукс, който той вече не можеше да си позволи. Забравил решението си от преди малко, Юлий вдигна чашата си и я пресуши.

Брут забеляза мрачното настроение, обхванало приятеля му, и се опита да измисли нещо, което да го разсее.

- Испанските ковачи на мечове утре ще започнат работа с нашите хора от легиона. Не може ли да отложиш пътуването, за да видиш за какво си платил?

Юлий го изгледа свирепо и всички се почувстваха неудобно.

- Не, приготовленията вече са направени - каза той и отново напълни чашата си. Тихо изруга, когато разля вино на масата. Намръщи се към ръцете си. Дали не трепереха? Не можеше да прецени. Когато почти затихналият разговор се възобнови, заоглежда всички поред - търсеше намек, че са забелязали слабостта му. Само Кабера отвърна на погледа му: очите на стареца бяха изпълнени с нежност. Юлий пресуши чашата, внезапно ядосан на всички.

Сервилия потопи пръстите си в купичка с вода и деликатно избърса устата си. Жестът привлече вниманието на Юлий, но тя се направи, че не е забелязала.

- Беше ми изключително приятно, но пътуването беше изморително - каза тя и се усмихна на всички. - Ще стана рано, за да те погледам как се упражняваш, Октавиан, ако нямаш нищо против?

- Разбира се, ела да погледаш - каза Брут. - Ще наредя да ти приготвят колесница. В сравнение с някои места това е луксозен лагер. Ще ти хареса.

- Намери ми добър кон и не ми трябва колесница - отвърна майка му и забеляза проблясъка в очите на Юлий. Мъжете бяха наистина странни същества - досега не бе видяла някой, на когото идеята за красива жена на кон да не се нрави.

- Надявам се, че момичетата ми няма да ви притеснят. Утре ще потърся някое местенце в града. Лека нощ на всички.

Всички се изправиха заедно с нея и тя отново усети странното напрежение в погледа на Юлий, когато очите им се срещнаха.

Цезар стана малко след като тя си тръгна. Леко се олюляваше.

- Брут, в стаята ти съм оставил разпорежданията си за времето, докато отсъствам. Постарай се да има пазач за момичетата, докато са под нашия покрив. Лека нощ. - Напусна, без да каже и дума повече. Вървеше с пресилената твърдост на човек, който се опитва да прикрие въздействието на прекалено много вино. За момент настана болезнена тишина.

- Приятно е да видиш майка си - каза Брут, за да избегне по-трудните теми. - Тя ще пооживи това място. Напоследък беше доста спокойно.

- Жена като майка ти... подлудява всички мъже около себе си - каза кротко Кабера. Тонът му накара Брут да го погледне изненадано, но изражението на стареца беше неразгадаемо: той само поклати глава и се пресегна да си налее още вино.

- Тя е много... грациозна - съгласи се Домиций. Винаги държеше да има последната дума.

Брут изсумтя.

- Какво очаквахте, след като сте ме виждали с меча? Да не смятате, че ме е родила някоя крава?

- Наистина смятах, че в стойката ти има нещо женствено, така си е - отвърна Домиций и уж замислено потърка чело. - Но на нея й подхожда повече.

- Притежавам мъжествена грация, Домиций, мъжествена. И утре с радост ще ти я покажа отново. - Брут присви очи в престорена обида, после се засмя.

- А аз притежавам ли мъжествена грация, Домиций? - попита Октавиан.

Приятелят му бавно кимна с обичайната си небрежност.

- Разбира се, момче. Само Брут се бие като жена.

Брут избухна в смях и хвърли една чиния по Домиций. Той се дръпна, чинията се пръсна на каменния под и всички комично замръзнаха, после весело се разсмяха.

- Защо й е на майка ти къща в града? - попита Октавиан.

Брут го погледна остро, изпълнен с внезапно съжаление, че се налага да опорочи невинността му.

- За бизнес, момче. Мисля, че момичетата на майка ми съвсем скоро ще започнат да забавляват легиона.

Октавиан се огледа притеснено, после лицето му се проясни. Всички внимателно го наблюдаваха.

- Мислиш ли, че на моята възраст ще ми искат пълна цена? - попита той.

Брут замери с чиния и него, но удари Кабера.

Излегнат на тесния сламеник в стаята си на горния етаж, Юлий чу смеха им и стисна очи в тъмнината.