Фейт Мадисън беше дребна жена, изглеждаше сериозна и стилна, докато подреждаше масата за вечеря. Тя постави купата със салатата и погледна във фурната, където беше пилето, което печеше. Беше облечена с черен, добре скроен костюм и на четиридесет и седем години беше все още толкова тънка и стройна, колкото и когато се омъжи за Алекс Мадисън преди двадесет и шест години. Приличаше на балерина на Дега със зелените си очи и дългата, права руса коса, която бе завила на спретнат стегнат възел. Тя въздъхна тихо и седна на един от кухненските столове.

Малката елегантна градска къща от кафяв камък на Източна Седемдесет и четвърта улица в Ню Йорк беше мъртвешки тиха и единственият звук, който се чуваше, бе тиктакането на часовника. Докато чакаше Алекс да се върне от работа, Фейт затвори за миг очи, мислейки за мястото, където бе днес следобед. А когато отново ги отвори, външната врата се хлопна. Нямаше никакви други звуци, нямаше стъпки в коридора, нито извикано "Здравей, аз се прибрах". Мъжът й винаги влизаше по този начин. Той заключи вратата, остави куфарчето си на масичката, окачи палтото си на закачалката и прегледа пощата. След малко щеше да я потърси. Първо щеше да провери в малкия й кабинет. А после щеше да погледне и в кухнята.

Алекс Мадисън бе на петдесет и две години. Срещнаха се, когато тя бе в колежа "Барнард", а той в икономическия факултет на Колумбийския университет. Тогава нещата бяха други. Той беше очарован от открития начин, по който Фейт приемаше живота, от широко скроения й характер, от нейната топлота, енергия и дух. Алекс винаги е бил спокоен, сдържан тип, много внимателен в начина си на изразяване, който бе повече от обмислен. Ожениха се веднага след като тя се дипломира, а той взе своята магистърска степен. Оттогава до ден днешен Алекс Мадисън работеше като банкер в една инвестиционна фирма. След дипломирането си от колежа Фейт поработи една година като помощник-редактор във "Вог" и работата много й харесваше, но напусна, когато се записа да учи в правния факултет, където остана една година. Напусна и него, защото се роди първото й дете - Елоиз. Тя току-що бе навършила двадесет и четири години и бе заминала за Лондон в началото на септември. Работеше в прочутата къща за търгове "Кристи" и знаеше много за античните предмети. Другата дъщеря на Фейт - Зоуи, бе на осемнадесет и бе първокурсничка в "Браун" След двадесет и четири години, отдадени изцяло на майчинството, от два месеца насам Фейт нямаше никаква работа. Птичките бяха отлетели от гнездото. Поеха, всяка по своя път, и двамата с Алекс неочаквано се оказаха сами.

- Здрасти, как беше? - попита той, когато влезе в кухнята. Изглеждаше уморен. Погледна я бегло и седна. Беше работил здравата по два случая на обществени поръчки. Дори не му мина през ума да я целуне или прегърне. През повечето време говореше с нея от другия край на стаята. Не го правеше от злоба, но от години не беше се сещал, когато се върне от работа, да я прегърне. Тя дори не си спомнеше откога бе престанал. Беше толкова заета с дъщерите си, че не бе забелязала, докато един ден не осъзна, че мъжът й вече не я докосва. Обикновено винаги бе заета с някаква домакинска работа или къпеше някое от децата, когато той се прибираше късно вечер. Но много, много отдавна беше минало времето, когато го привличаше като жена. Много повече, отколкото някой от двамата си спомняше. Сега помежду им зееше бездна и докато му наливаше чаша вино, Фейт имаше чувството, че гледа към него от огромно разстояние.

- Всичко мина добре. И тъжно - отговори, докато той преглеждаше вестника, а тя изваждаше пилето от фурната. Мъжът й предпочиташе риба, но днес нямаше време да купи на път за вкъщи. - Той изглеждаше толкова мъничък. - Фейт говореше за втория си баща - Чарлс Армстронг. Беше се споминал преди два дни на осемдесет и четири годишна възраст. Опелото и поклонението бяха днес и ковчегът беше отворен, за да може Чарлс да бъде "изпратен" от семейството и приятелите си.

- Той беше стар, Фейт, а и болен от дълго време. - Това сякаш не само обясняваше всичко, но също така го и омаловажаваше. Да, според Алекс беше точно така. Той караше нещата да изглеждат незначителни, пренебрегваше ги, не им обръщаше внимание. Както пренебрегваше и нея от години. Напоследък Фейт имаше странно чувство, че е изпълнила своята роля, цел, предназначение. Свършила си е работата и от нея повече няма нужда. Задълженията й не само към децата, но и към съпруга са приключили. Сега дъщерите им имаха собствен живот, откакто напуснаха дома. А Алекс сякаш обитаваше свят, който не я включваше, освен в редките случаи, когато очакваше от нея да забавлява клиентите му на домашно парти или да го придружи на някой задължителен коктейл. През останалото време за него бе съвсем естествено тя да се забавлява сама. От време на време Фейт се виждаше със старите си приятелки, но повечето от тях все още бяха заети с децата си вкъщи и нямаха време. Пред последните няколко месеца, откакто Зоуи отиде в колежа, Фейт прекарваше повечето време съвсем сама, опитвайки се да измисли какво да прави с остатъка от живота си.

А Алекс живееше личния си живот с пълна сила и на бързи обороти. Сякаш бяха минали векове откакто седяха часове наред вечер, за да си говорят за нещата, които бяха важни и за двамата. От години не бяха излизали на разходка през уикендите, както някога, или да отидат на кино, или да си държат ръцете. Почти не си спомняше какво значи да бъде с него. Той рядко я докосваше и още по-рядко говореше с нея. Въпреки това Фейт знаеше, че я обича, или поне си мислеше така, но мъжът й очевидно нямаше никаква нужда да общува с нея. Рядко си разменяха думи, изречени почти стенографски, и мълчанието му бе по-присъщо, както и тази вечер. Тя седна срещу него, отмахвайки един кичур от челото си. Алекс сякаш въобще не я забелязваше. Беше се потопил във вестника, който четеше. Мина много време, преди да отговори на внимателно зададения й въпрос:

- Ще дойдеш ли утре? - Погребението на пастрока й беше на следващия ден. Съпругът й поклати глава, като вдигна очи към нея.

- Не мога. Отивам в Чикаго. Уредил съм си срещи с "Унипам". - Имаше проблеми с някаква важна фирма. За него бизнесът беше с предимство, пред всичко, и така бе от край време. Алекс беше преуспял човек. Работата му им осигури къщата в града, образованието на дъщерите, неочаквания лукс, към който Фейт въобще не се бе стремила. За нея имаше и други неща в живота, които означаваха много повече. Топлината, смехът, близостта, общуването. Понякога имаше чувството, че вече не се смее, че от дълго време не го е правила, освен когато бе с момичетата. Не защото Алекс се отнасяше зле с нея. Всъщност в известен смисъл отношението му можеше да се определи като безразличие. В ума му имаше други неща и той не правеше никакви опити да ги сподели с нея. Дългото му мълчание й подсказа, че предпочита да не разговарят.

- Би било хубаво, ако можеше да дойдеш - промълви равнодушно тя, докато сядаше срещу него. Алекс беше хубав мъж, такъв си беше от младини. На петдесет и две години беше остарял забележително красиво, косата му бе еднакво и равно сива. Имаше сини очи и атлетична фигура. Единият от родителите му бе починал неочаквано преди две години от инфаркт и оттогава Алекс спазваше диета и ходеше на фитнес. Което обясняваше предпочитанието му към рибата пред всичко останало и причината да побутва с недоволство пилето в чинията, която Фейт постави пред него. Но днес тя нямаше време да измисли нищо друго за вечеря. Беше останала в погребалната зала заедно с доведената си сестра Алисън през целия следобед, докато хората идваха да засвидетелстват уважението си. Двете жени не бяха се виждали от погребението на майката на Фейт преди година, а и цели десет години преди това не бяха поддържали връзка. Алисън не бе дошла на погребението на брат й Джак две години преди смъртта на майка им. Напоследък се бяха събрали прекалено много погребения. Майка й, Джак, а сега и Чарлс. Твърде много хора изчезнаха от живота й. И въпреки че с втория си баща Фейт не бе особено близка, тя го уважаваше и тъгуваше, защото си бе отишъл от този свят. Имаше чувството, че всички познати жалони, определящи посоката, се бяха изпарили от живота й.

- Утре трябва да бъда на срещата в Чикаго - повтори Алекс, взирайки се съсредоточено в чинията си. Само беше боцнал пилето, но не се оплака.

- Други хора ще предпочетат погребението - отвърна спокойно Фейт. Не беше ядосана, нито рязка. Не спореше с него, не водеше битки. Рядко бе несъгласна. Всъщност нямаше смисъл. Алекс имаше навика да се оттегля. Правеше онова, което си иска, обикновено без да се консултира с нея, без да го обсъжда, и така беше от години. През цялото време действаше сякаш е сам и единственото, което го мотивираше, беше бизнесът и изискванията, които произтичаха от него, а не желанията на Фейт. Тя знаеше всичко това, познаваше начина му на мислене и действие. Беше й трудно да се промъкне зад стените, които той бе издигнал около себе си. Никога не бе напълно сигурна дали ги бе издигнал за защита, или просто с тях се чувстваше по-удобно. Когато бяха млади, беше различно, но от години нещата се развиваха по този начин. Да бъде омъжена за него беше все едно да живее на самотен остров, но вече бе свикнала. Просто сега, след като момичетата заминаха, го усещаше по-осезателно. През всички изминали години децата й бяха давали топлината, от която се нуждаеше. Сега чувстваше точно тяхното отсъствие, а не неговото. Беше се отчуждила много от приятелите си. Времето и животът, бракът и децата някак си бяха взели своята дан.

Зоуи замина преди два месеца за "Браун". Явно беше щастлива там, тъй като си дойде само веднъж вкъщи, макар че Провидънс бе съвсем наблизо. Но сега бе заета с приятелите си, със своя живот, със задълженията си в училище. Така както Елоиз беше щастлива в Лондон със своята работа. Фейт имаше чувството, че дъщерите й водеха много по-пълноценен живот от нея самата, и беше объркана какво да направи със своя. Мислеше да се хване на работа, но нямаше никаква идея какво би могла да върши. Откакто бе работила във "Вог", отпреди да се роди Елоиз, бяха минали двадесет и пет години. Казваше си също така, че би било хубаво да се върне и да продължи да учи право. Дори бе го споменала на няколко пъти пред Алекс. Той обаче сметна, че на нейната възраст идеята е направо смешна, и я отхвърли, без да се замисли.

- На твоите години? Ти чуваш ли се какво говориш? Да започнеш отново да учиш право на четиридесет и седем ?! Ще бъдеш почти на петдесет, когато се дипломираш и получиш адвокатски права. - Каза всичко това напълно убедно и въпреки че от време на време тя все още се връщаше на тази своя идея, повече не му я спомена. Алекс смяташе, че би трябвало да продължи с благотворителните дейности, с които се бе занимавала години наред, и да излиза на обеди с приятелките си. Но на Фейт всичко това бе започнало да изглежда безсмислено, особено сега, когато момичетата ги нямаше. Мечтаеше си за нещо по-съществено, с което да запълни живота си, то трябваше да я удовлетворява, да има значение за нея, а и да успее да убеди съпруга си, че си струва.

- На никого няма да липсвам на погребението на Чарлс - рече в заключение Алекс, когато Фейт вдигна чиниите и му поднесе сладолед, който той отказа. Много внимаваше за теглото си и наистина бе много стегнат, в отлична форма. Няколко пъти в седмицата играеше скуош, а през уикендите, стига времето в Ню Йорк да позволяваше - тенис. Когато момичетата бяха малки, вземаха под наем вила в Кънектикът, но не бяха го правили от доста години.

Фейт искаше да му каже, че на нея ще й липсва. Но знаеше, че няма никакъв смисъл. След като веднъж Алекс си наумеше нещо, нищо не можеше да го разубеди. Нито да го накара да промени решението си. Изобщо не му хрумваше, че може да липсва точно на нея. Не се сещаше, че тя може да има нужда от него. А и взаимоотношенията им бяха такива, че Фейт никога досега не беше се представяла в подобна светлина. Нито веднъж не потърси опора в него, дори когато децата им бяха малки. Вземаше сама правилните решения и бе уверена в себе си. Беше идеалната съпруга за Алекс. Никога не се огъна, никога не "хленчеше", както обичаше да казва той. Нямаше да хленчи и сега. Но беше разочарована, че съпругът й не иска да я подкрепи, че не може да се насили да направи този жест за нея. Напоследък разочарованието бе станало част от живота й. Алекс почти винаги бе зает, когато имаше нужда от него. Беше отговорен, интелигентен, вдъхваше уважение, печелеше много добри пари и казваше, че го прави за тях. Но сякаш всичките му емоции се бяха изпарили във въздуха още преди години. Между двамата съществуваше същата връзка, каквато имаха родителите му. Когато на времето Фейт се запозна с тях, беше направо изумена да открие колко са студени, отчуждени един от друг, неспособни да изразят чувствата и привързаността си. Особено баща му, който бе необщителен, затворен и саможив, държеше се по същия начин, по който сега го правеше и Алекс, макар Фейт никога да му каза колко много прилича на баща си. Алекс не обичаше да изважда емоциите си на показ и всъщност се чувстваше ужасно неловко, когато другите правеха това, особено Зоуи и Фейт. Постоянните им прояви на привързаност винаги го караха да изпитва неудобство, поради което може би ставаше още по-критичен и отчужден.

От двете момичета Зоуи приличаше повече на майка си. Беше по-сърдечна, привързана, по-добра по душа, немирна, палава, истинско копие на Фейт на младини. Освен това бе отлична студентка и много умно момиче. А Елоиз бе по-близка с баща си. Между тях съществуваше онзи вид мълчалива връзка, която той харесваше. Тя бе далеч по-мълчалива от сестра си и, също като Алекс, често пъти доста критична към майка си. Вероятно защото и Алекс беше такъв. Зоуи винаги заставаше на страната на майка си, в нейна защита. Тя дори изяви желание да дойде на погребението на Чарлс, макар че не бяха близки. Старецът никога не бе проявявал какъвто и да е интерес към момичетата. Но обстоятелствата се стекоха така, че й насрочиха изпити и не можеше да отсъства. Нямаше причина Елоиз да бие път чак от Лондон за погребението на втория си дядо, след като той никога не беше й обръщал и капка внимание. Фейт не очакваше подобни жестове от децата си, но щеше да се чувства по-добре, ако поне Алекс я бе придружил. Въпреки това тя не каза нищо повече, не го упрекна, нито се опита да го склони.

Както постъпваше с много други въпроси и много други пъти, остави нещата на течението, просто така. Знаеше, че няма да спечели нищо от евентуален спор. Мъжът й намираше за редно да отиде сама на погребението. Значи щеше да отиде сама. Всъщност на Алекс, както и на дъщерите им, бе известно, че двамата с Чарлс не бяха особено близки. За нея тази загуба бе по-скоро символична. Истината обаче, която така и не сподели със съпруга си, бе, че тази загуба бе болезнена, защото й напомняше за другите й близки хора, които вече си бяха отишли. Майка й, брат й Джак, чиято смърт съсипа Фейт, когато самолетът му се разби на път за Мартас Винярд преди три години. Джак бе на четиридесет и шест години. Беше отличен пилот, но самолетът му бе обхванат от огън и избухна във въздуха. За нея тази загуба беше истински шок, от който тъкмо бе започнала да се възстановява. Двамата с брат й бяха сродни души и истински близки приятели. Той беше нейната емоционална подкрепа, източник на сила и утеха и през детството, и като възрастна. Винаги й прощаваше, никога не я критикуваше и бе безкрайно верен и лоялен. Разликата помежду им бе две години, бяха израснали заедно и майка й не преставаше да повтаря, че са неразделни като близнаци. Особено след като баща им неочаквано умря от инфаркт, тогава Фейт бе на десет, а Джак на дванадесет години.

Отношенията на Фейт с баща й бяха трудни. В действителност бяха истински кошмар. Тя никога не говореше за това. Миналото бе съсипало доста голяма част от живота й като възрастна в опитите й да го преодолее. Години наред посещаваше психотерапевт, за да постигне спокойствие и мир, доколкото това изобщо можеше да се постигне.

Най-ранните спомени за баща й бяха за един мъж, който я закача. Той бе психично неуравновесен и бе започнал да злоупотребява сексуално с нея, откакто бе на четири или пет годинки. Фейт не смееше да се оплаче на майка си, защото баща й я бе заплашил, че ще я убие, а също и брат й, ако си отвори устата. Дълбоката й любов към Джак я накара да запази мълчание, докато брат й сам не откри какво става, когато стана на единадесет, а тя на девет. Тогава между двамата се разрази страхотна кавга. Баща им заплаши и него, че ще убие Фейт, ако някой от тях го издаде. Очевидно бе много болен човек. Преживяването на сексуалното насилие бе така травматизиращо, че никога не говореха за това, чак докато не пораснаха и Фейт не тръгна на терапия. Но тази мрачна тайна оформи една силна, неразрушима, кръвна връзка помежду им, една любов, родена от състраданието и дълбоката скръб, загнездила се у всеки от тях. Джак беше измъчван от факта, че не е могъл да защити и предпази сестра си от кошмара, на който я бе подложил баща им физически и емоционално. Това го терзаеше, той се разкъсваше от безсилието да знае какво става и да не е в състояние да се намеси. Но по онова време Джак също бе само дете. За него тази агония продължи дванадесет месеца, после баща им неочаквано почина.

След години, когато вече бе започнала терапията, Фейт се опита да разкаже на майка си, но тя не пожела да повярва и постоянно отхвърляше фактите. Отказваше да я изслуша, не можеше дори да го допусне, не искаше да я разбере, а упорито настояваше, че твърденията на Фейт са само злобна лъжа, измислена, за да опозори и оклевети баща й и да нарани всички. Точно както се бе страхувала, майка й я обвини, затвори си очите пред истината, отхвърли всичко, което Фейт каза, и заяви, че е плод на фантазията й. Според нея бащата на Фейт бил добър, прекрасен, любящ човек, който обожавал семейството си и благоговеел пред съпругата си. Беше успяла някак си да го превърне в светец, след като умря. Това остави Фейт огорчена, самотна и измъчвана от болезнените спомени. Нямаше при кого да отиде, освен при Джак, както правеше винаги. Брат й я придружаваше на сеансите по психотерапия и преживяваше мъчителните и за двамата спомени заедно с нея. Фейт с часове плачеше в прегръдките му.

Най-накрая любовта и поддръжката на Джак й помогнаха да преодолее миналото и да остави призраците на мира. Споменът за баща й бе като за чудовище, посегнало на невинността и светостта в живота й. На Джак също му бяха необходими години, за да се пребори с болката, че не бе могъл да предотврати случилото се. Двамата споделяха една болезнена връзка и трябваше да се борят храбро, за да се излекуват. Ако Фейт най-накрая бе успяла да намери спокойствие, най-голяма заслуга за това имаше Джак.

Но белезите останаха и без съмнение бяха взели огромна цена. В крайна сметка, като възрастни и двамата сякаш нарочно се стремяха към трудни лични връзки с хора, които бяха студени и безчувствени. Сякаш търсеха студенината и безразличието на майка си у своите партньори и си намериха съпрузи, които ги обвиняваха за всичко. Жената на Джак бе невротична и с тежък характер, напускаше го периодично поради причини, които никой не разбра. А Алекс държеше Фейт на разстояние от себе си години наред, обвинявайки я за всеки възникнал проблем. Двамата с Джак често обсъждаха своя избор и въпреки че разбираха какво бяха направили, никой не бе в състояние да поправи нещата. Сякаш нарочно бяха избрали партньори и ситуации, които да възпроизведат нещастното им детство, с крехката надежда, че този път ще спечелят и ще променят лошия край. Но и двамата бяха попаднали на хора, с които не можеха да се разбират, резултатът бе почти толкова разочароващ, колкото и детството им, макар и не чак дотам травматизиращ. Джак се справяше със ситуацията, като се примиряваше и приемаше почти всичко, което съпругата му сервираше, в това число и с честите й забежки и отсъствия, за да не я ядоса или загуби. Фейт в голяма степен правеше същото. Тя много рядко, ако ли не никога, спореше с Алекс, рядко го предизвикваше. Уроците на баща й бяха пуснали дълбоки корени. Знаеше, че за случилото се той обвиняваше нея. Грехът беше неин, не негов, грешката беше нейна. Баща й я обвиняваше за всичко. Последното му наказание бе да ги напусне, да умре. Тя усещаше или по-скоро се страхуваше, че я обвиняват и за смъртта му, и това я караше да внимава много, за да не извърши нещо погрешно в брака си, което да накара Алекс да я изостави. Подсъзнателно Фейт живееше, опитвайки се да бъде идеалното малко момиченце, да изкупи греховете, за които никой освен брат й не знаеше. Беше възнамерявала да разкаже на Алекс за детството си, но така и не го направи. Някъде дълбоко, на едно подсъзнателно ниво тя се страхуваше, че ако мъжът й узнае какво е сторил баща й с нея, няма да я обича повече.

Напоследък обаче започваше да се чуди дали въобще някога я е обичал. Вероятно я обичаше по свой собствен начин, но тази любов бе основана на нейното поведение - винаги да се съобразява с неговите желания и да не клати лодката. Фейт чувстваше, че той няма да понесе разказа за онова, което баща й бе сторил. Нейната мрачна тайна си оставаше споделена само с Джак и неговата любов беше единствената безрезервна и истинска обич, която някога бе познавала. Тя бе взаимна. Фейт също го обичаше изцяло и безусловно, което бе причината така тежко да преживее загубата му. Смъртта му бе непоносима за нея, особено в светлината на онова, което нямаше и не получаваше в семейството си.

Когато майка им се омъжи втори път за Чарлс, и за двамата беше трудно. Фейт бе на дванадесет, а Джак на четиринадесет години. Фейт се отнасяше с подозрение към новия си баща и очакваше от него да се държи също като баща й. Вместо това обаче получи пълно пренебрежение, което бе истинска благословия и щастие за нея. Чарлс не се чувстваше удобно с жени или момиченца. Дори собствената му дъщеря беше чужда и непозната за него. Той бе военен и се отнасяше сурово с Джак, но поне показваше някакво отношение, докато към Фейт нямаше дори и това. Единственото, което правеше за нея, бе да подписва бележника й в училище и да й се кара за ниските оценки, вероятно смяташе, че подобно нещо се очаква от него като пастрок. И с това се изчерпваше ролята му в живота й. За него Фейт сякаш не съществуваше, но безразличието му напълно я устройваше. В началото беше учудена, че не й посегна, както очакваше, и бе удивена, че не проявява никакъв интерес. Облекчението, което изпита, бе удовлетворително обезщетение за студенината, която Чарлс показваше към нея, както и към всички останали. Но това поне й бе познато и тя не страдаше от хладното му отношение.

Чарлс в известен смисъл спечели Джак на своя страна, защото се отнасяше с него като с мъж, докато на Фейт той така и не обърна никакво внимание, просто защото беше момиче. За него тя не съществуваше. Джак беше нейният единствен модел за мъж и единствената нормална връзка с мъжкия свят. И за разлика от майка й и Чарлс, Джак беше добър и любящ, мил и сърдечен, точно каквато бе и Файт. Жената, за която се ожени брат й, приличаше на майка им - апатична, безчувствена, равнодушна и студена. Като че ли не бе в състояние да почувства нищо. Не излъчваше никаква топлинка, не проявяваше никакви чувства. Те се разделяха на няколко пъти и за петнадесет години брак нямаха деца, защото Деби не можеше дори да понесе идеята за тях. Фейт така и не успя да разбере с какво тази жена привлича брат й. Той я боготвореше въпреки тежкия й характер, винаги й прощаваше и съзираше в нея неща, които никой друг не можеше да види. На погребението му Деби стоя с каменно лице, без да пророни дори една сълза. Шест месеца по-късно се омъжи повторно и се премести в Палм Бийч. Оттогава Фейт нямаше вести от нея. Дори коледна картичка не бе получила. В известен смисъл това бе още една загуба, защото за Фейт Деби бе последното оцеляло парченце от Джак, което също бе изчезнало.

Всъщност сега си нямаше никого, освен Алекс и двете си момичета. Струваше й се, че с всеки изминал ден собственият й свят става все по-малък и по-малък. Хората, които бе познавала и обичала, и за които я бе грижа, си отиваха един след един. Ако не друго, бяха й достатъчно близки, като Чарлс, бяха част от живота й в една или друга степен. В края на краищата трезвомислието и благоразумието на пастрока й, макар равнодушни и безразлични, й бяха осигурили безопасно и спокойно съществуване в детството. А сега всички си бяха отишли. Родителите й, Джак, Чарлс. Това превръщаше Алекс и момичетата в още по-важни и ценни за нея.

Ужасяваше се от погребението утре. Знаеше, че то ще й напомни за погребението на брат й, ако не с друго, поне с това, че само по себе си щеше да бъде достатъчно тежко. Мислеше за тези неща, когато влезе в кабинета, където Алекс обичаше да чете нощем. Той бе разхвърлял около себе си разни документи и дори не я погледна, когато тя застана на прага. Имаше безпогрешен начин да изолира другите от себе си, като даваше на хората да разберат, че не иска да го разсейват или да нарушават уединението му. Това го правеше недостижим, нищо че седеше точно пред нея. Огромната бездна, която бе зейнала между тях през годините, не можеше да бъде прескочена. Нямаше мост над нея. Също като два ледени блока те се бяха движили незабележимо, като всеки се бе отдалечал бавно от другия, докато сега единственото, което можеха да направят, бе да се гледат от разстояние. Нямаше начин да се приближат. Алекс успешно се изолираше, макар че живееха под един и същи покрив.

Фейт отдавна се бе предала. Просто бе приела нещата и бе започнала да живее своя собствен живот. Но празнотата, завладяла я сега, когато дъщерите й бяха напуснали дома, беше смазваща. Все още не можеше да намери начин да я запълни и се чудеше дали някога изобщо ще успее да го направи, докато наблюдаваше как Алекс подрежда документите си, без да й каже нито дума. След това се отдалечи мълчаливо към стълбите.

След половин час той се присъедини към нея в спалнята им. Тя вече бе в леглото и четеше книгата, която Зоуи й бе препоръчала. Беше забавен роман и Фейт се подсмихваше, когато Алекс прекоси стаята. Изглеждаше уморен, но бе свършил повечето от задачите, които си бе набелязал за срещата в Чикаго на другия ден. Погледна я безразлично и отиде да се съблече, а след няколко минути се мушна в леглото при нея. Сякаш по средата на спалнята им бе издигната невидима бариера. Сякаш бе линията "Мажино", която никой от двамата не нарушаваше, не преминаваше, освен в неотложните случаи веднъж на няколко седмици, понякога дори веднъж на месец. Да правят любов, винаги бе нещо, което я караше да го чувства по-близък, но дори и то бе ефемерно. Приличаше повече на възстановка на нещо, което някога са споделяли, преди всеки да поеме по своя път. Нещо, което вече не споделяха. Любенето им бе кратко и повърхностно, макар и приятно понякога. Беше отражение на действителността, а не реализация на мечтите им, които някога бяха общи. Просто бе физическо съвкупление и нищо повече.

Благодарение на добрата терапия Фейт нямаше проблеми със секса, въпреки щетите, които баща й бе нанесъл върху психиката й в най-ранна детска възраст. Но поради липсата на комуникация и топлина между нея и Алекс, понякога липсата на сексуална връзка бе истинско облекчение за нея.

И тази вечер, след като си легна, Алекс се обърна на една страна и я загърби. Това беше сигнал, че тази нощ няма желание за секс. Бяха вечеряли заедно, беше я уведомил къде смята да ходи на другия ден, той знаеше къде ще бъде тя. Какво повече! Освен това я бе предупредил, че вечерта след погребението трябва да го придружи на една бизнес вечеря. Какво друго бе необходимо да знае?

Когато се нуждаеше от някакъв жест на близост и топлина в живота си, трябваше да го потърси при момичетата. И Фейт си го знаеше. Това я караше още по-болезнено да чувства тяхното отсъствие и липсата на Джак. При браковете, които бяха сключили, двамата с брат й се нуждаеха един от друг, за да получат топлина, близост и утеха.

Фейт безгранично и всеотдайно обичаше брат си и когато той умря, си мислеше, че тя също ще умре. Това, естествено, не стана, но след този ден част от нея си отиде като загубена душа, прогонена от дома си. Не можеше да разкаже на дъщерите си, нито на който и да е друг за болезнените и трудно заздравели рани, които носеха и споделяха с Джак. В живота й нямаше и никога не бе имало друг толкова близък човек. Той нито веднъж не я разочарова, не я предаде, винаги беше до нея. Не забравяше да я разсмива, винаги й казваше колко много я обича. Тя му отвръщаше със същото. Брат й беше светлината в живота й, нейният слънчев лъч, топлината, който извираше от сърцето й, защитникът на разума й. И сега, когато Алекс хъркаше до нея, а момичетата й си бяха отишли всяка по своя път, Фейт тихо загаси светлината и се почувства като безсловесна вълна, безцелно носеща се в морето от самота.

Когато на другия ден Фейт се събуди от звъна на будилника в осем, Алекс вече бе тръгнал за Чикаго. Погребението беше в девет и тя бе обещала на своята доведена сестра да я вземе с наетата лимузина. Алисън бе с четиринадесет години по-голяма от Фейт - вече на шестдесет и една, но изглеждаше на хиляда. Имаше деца, които бяха почти на възрастта на Фейт. Най-големият й син бе на четиридесет, но Фейт ги познаваше съвсем бегло. Всички те живееха в Канада, на север от Квебек. Алисън никога не бе поддържала особено близка връзка с доведената си майка, нито с Фейт. Когато баща й се ожени за майката на Фейт, тя вече бе омъжена и имаше деца. А доведените й роднини - Джак и Фейт, не представляваха никакъв интерес за нея.

Алисън и баща й не бяха близки, по същата причина, поради която той не бе близък и с Фейт. Чарлс Армстронг изобщо не знаеше как да се държи с момичетата. Бе завършил Уест Пойнт и бе направил кариера в армията. Когато се ожени за майката на Фейт, бе на четиридесет и девет и току-що се бе уволнил. И се отнасяше към своите доведени деца като към кадети от армията. Проверяваше стаите им, издаваше команди, разпореждания, налагаше наказания - дори остави една нощ Джак навън под дъжда заради това, че се бе провалил на един изпит в училище. Фейт тайно го пусна да влезе през нейния прозорец и го скри под леглото си, а на сутринта хвърли отгоре му кофа вода, така че дрехите му да бъдат мокри, и той се промъкна обратно навън, докато изгрее слънцето. Чарлс не ги хвана, но ако беше усетил измамата, сигурно щяха да си платят скъпо за номера.

Майка им никога не се месеше, нито ги защитаваше, така както не правеше това и в предния си брак. Избягваше противоречията и конфронтациите на всяка цена. Единственото, което искаше, беше спокоен живот. Първият й брак бе труден, лишен от емоции. Последваха две години на големи финансови проблеми, след като мъжът й умря и я остави затънала в дългове. Затова беше благодарна на Чарлс, който я бе измъкнал от бъркотията и бе поел ангажимент да се грижи за нея и децата й. Не я интересуваше, че той рядко говори с нея и издава заповеди с лаещ глас. Като че ли всичко, което новият й съпруг искаше от нея, бе да му бъде подръка и да чисти къщата му. А Джак и Фейт трябваше безпрекословно да изпълняват заповедите му, да получават добри оценки и да не му се пречкат пред очите. Точно това подготви почвата и двамата да се оженят за хора, които бяха също толкова равнодушни, студени и безчувствени, колкото Чарлс и майка им, а такъв бе и баща им.

Фейт и Джак дълго бяха обсъждали този въпрос в периода, когато за пореден път Деби го бе напуснала и се виждаха по-често. Двамата си даваха ясна сметка за приликата между родителите им и партньорите, които бяха избрали. Бяха се събрали със студени, безсърдечни хора, които не притежаваха топлота и не изпитваха привързаност. Въпреки че в началото Алекс й бе изглеждал доста по-емоционален. Но скоро след раждането на Елоиз той видимо охладня. А след това отчуждението се задълбочи и ускори. Просто такъв му беше характерът. Фейт престана да се възмущава или обижда от поведението му. Прие нещата такива, каквито бяха.

Освен това Алекс бе по-задълбочен и по-умен от Чарлс. Пастрокът й беше откровено груб, суров мъжкар, възпитаник на военната академия Уест Пойнт от глава до пети. Но с годините малко по малко и Алекс бе заприличал на Чарлс. Едва сега Фейт си даде сметка, че майка й сигурно бе страдала. Начинът, който бе избрала за защита, бе да стои на разстояние от него. Бе съумяла да скрие от децата си, че подобен живот я отвращава, разочарова и измъчва, и без да каже нито дума, бе правила всичко, което се очакваше от нея. Остана омъжена за Чарлс цели тридесет и четири години, до деня на смъртта си. Нямаше вид на щастлива, и децата й го виждаха. Това не бе бракът, който Фейт би искала за себе си, и все пак, по някакво странно стечение на обстоятелствата, беше точно бракът, който имаше сега. Чудеше се защо не бе прозряла това, когато се омъжи за Алекс. Деби, съпругата на Джак, беше също толкова студена и безчувствена като собствения й съпруг.

Всичко това накара Фейт да проявява открито привързаността си към Зоуи и Елоиз. Държеше се по същия начин и с Алекс. Но той бе дал ясно да се разбере, че проявата на чувства е нещо, което не само го кара да се чувства неудобно, но и не се нуждае от него. Той искаше обикновен живот, успешна кариера, хубава къща и жена, която да го чака в нея, да удовлетворява желанията му, което той иска, докато той самият се бори в света на бизнеса. Но не изпитваше никаква необходимост от малките вълнения и топлината, които Фейт с удоволствие му предлагаше. Затова цялата любов, която напираше да излезе от нея, тя прехвърли върху брат си и момичетата.

Когато Фейт излезе в десет и петнадесет, лимузината чакаше пред къщата. Беше облечена с черна рокля и палто, черни чорапи и черни кожени обувки с високи токчета. Русата й коса бе събрана на тила в малък спретнат кок, също както и предишния ден, и единственото бижу, което носеше, бяха две перлени обици на майка й, които Чарлс й бе дал след смъртта й. Изглеждаше спокойна и смирена, притихнала и достойна, красива и въпреки строгото облекло, по-млада от годините си. В лицето й имаше нещо открито и мило, усмивката й бе приятна и нежна, излъчваща топлина. Когато носеше сини джинси и пуснеше косата си, изглеждаше почти колкото дъщерите си. Каквито страдания и скърби да бе преживяла, те очевидно не бяха се изписали върху лицето й. Когато се мушна на задната седалка на лимузината, тя мислеше за Джак. Беше сигурна, че ако брат й беше тук, щеше по някакъв начин да я ободри, дори и в ден като този. Щеше да направи нещата по-лесни, като измисли някаква детинщина, нещо лекомислено или абсурдно, което да прошепне в ухото й. Само мисълта за това я накара да се усмихне, докато пътуваше към хотела на Алисън. Джак винаги бе изпълнен с непокорство и игрива закачка до деня на неочакваната си и ненавременна смърт.

Брат й беше адвокат в една правна кантора на Уолстрийт и бе обичан от своите колеги и приятели. Единствено Алекс го намираше лекомислен, дързък и неуважителен и постоянно водеше спорове с него. Двамата бяха на противоположни мнения почти по всички въпроси, а Джак смяташе зет си за досаден и отегчителен човек, макар че рядко се изказваше по този въпрос от уважение към Фейт. Знаеше, че няма смисъл да споделя мнението си. Фейт също не харесваше неговата съпруга и ако си говореха за това, просто щяха да направят контакта между семействата си по-труден. През повечето време съпрузите им бяха забранена тема. Табу, което те пренебрегваха само в редки случаи и по взаимно съгласие. Но Джак бе достатъчно мъдър и не критикуваше Алекс, главно от любов към сестра си.

Алисън и съпругът й я чакаха пред хотела. Те изглеждаха солидна и почтена възрастна двойка. Имаха голяма и преуспяваща ферма в Канада от цели четиридесет години. Тримата им синове помагаха във фермата и не бяха дошли за погребението, а дъщеря им си бе останала вкъщи поради болест. Алисън и съпругът й Бертран явно се чувстваха неловко с Фейт. Тя беше елегантна и имаше лъскав градски вид. Макар че Алисън я познаваше още от дете, двете се виждаха много рядко като възрастни. Животът им течеше в различни измерения, в съвсем различни светове.

Когато попитаха за Алекс, Фейт обясни, че се налага да лети за Чикаго. Алисън кимна, беше го срещала само няколко пъти и за нея той бе като жител на друга планета. Никога не бяха проявявали интерес към него, нито пък той бе направил някакви усилия за сближаване по време на мимолетните им срещи, както когато се видяха на погребението на майката на Фейт. Алекс знаеше, че Алисън не означава нищо за съпругата му. Фактически двете жени бяха абсолютно непознати една за друга, макар че бяха свързани с роднински връзки цели три десетилетия. Докато пътуваха към църквата, Фейт не можеше да не си зададе въпроса дали след днешния ден някога изобщо щяха да се видят отново. В действителност не изпитваше никаква привързаност към доведената си сестра, макар да усещаше, че това увеличава още повече чувството й за загуба. Все пак тази жена беше още един човек, който щеше да изчезне от живота й. Сякаш цялото й съществуване представляваше някакъв процес на обелване и изхвърляне. В живота й вече никой не влизаше, всички излизаха. Джак, майка й, Чарлс, дъщерите й... а сега и Алисън... През последните месеци усещането, че непрекъснато губи, ставаше все по-натрапчиво. Смъртта на Чарлс, макар и не ненадейна, защото от дълго време беше болен, и съвсем навременна, защото бе на осемдесет и четири години, й изглеждаше като още един порив на вятъра. Още едно отбрулено листо. Още едно заминаване. Още едно сбогом. Още един човек се разделяше с нея.

По пътя към църквата говориха съвсем малко. Алисън изглеждаше спокойна и твърда. Двамата с баща й се виждаха рядко и не бяха близки. Тя уведоми Фейт, че иска да покани присъстващите на погребението да дойдат след церемонията в хотела, така че може да включи някой, когото би искала. Беше наела голяма трапезария и бе поръчала бюфет, което според Фейт бе много мил жест. Беше трогната, когато й предложи. Щеше да бъде хубаво по отношение на приятелите на родителите й.

- Не съм сигурна, че познавам много хора - отвърна искрено тя.

В некролога, който бяха дали за публикуване във вестника, бе оповестено кога и къде ще бъде погребението, а самата тя се бе обадила на някои приятели и познати на родителите й. Но повечето от старите им приятели бяха починали или бяха в старчески домове. Чарлс и майка й живееха в Кънектикът от дълги години и имаха много близки семейства, но след смъртта на майка си Фейт премести Чарлс в града, за да й бъде по-лесно да се грижи за него, тъй като през цялата последна година той боледуваше. Смъртта му не бе изненада за никого. Но беше трудно да се каже колко души щяха да дойдат на погребението. Фейт подозираше, че едва ли ще са много. Веднага след службата в църквата щяха да отидат на гробището. Двете с Алисън смятаха, че най-вероятно, когато се върнат в хотела, ще минава един и половина. Възнамеряваха да приемат хората през остатъка от следобеда, така че Алисън и Бертран да успеят да отлетят за Канада още същата вечер в осем. А Фейт и Алекс щяха да отидат на бизнес вечерята, която щеше да бъде полезно разнообразие след потискащия следобед.

И тримата бяха силно изненадани, когато влязоха през страничната врата в църквата и видяха колко много хора бяха дошли и вече седяха по пейките. Чарлс бе уважаван член на обществото в малкото градче в Кънектикът, където живееха. Макар и със суров нрав, хората го ценяха и го смятаха за почтен човек, забележителен и дори интересен. През младостта си той бе живял на няколко доста екзотични места по света и често разказваше забавни истории, макар да не бе споделял много от тях със жена си и доведените си деца. Но хората от неговия кръг го смятаха за интересен събеседник и имаха добро мнение за него. С тях той не бе толкова студен, колкото у дома си, и правеше значително повече усилия, което винаги бе изглеждало изключително странно в очите на Фейт. Особено след като рядко обменяше повече от няколко думи с майка й, нея и Джак. Фейт въобще не можеше да разбере, нито да проумее какво е харесала майка й в него, освен че бе солиден гражданин и някога е бил хубав мъж. Според нея вторият й баща беше напълно и безвъзвратно лишен от чар.

Службата започна точно в единадесет. Бяха избрали музиката един ден по-рано. Ковчегът стоеше на няколко крачки от тях, отрупан с цяла камара бели цветя. Фейт използва услугите на собствения си цветар, който достави и подреди цветята в църквата, а тя пое разноските, при което Алисън въздъхна с облекчение. Самата служба беше семпла и кратка. Чарлс принадлежеше към презвитерианската църква, макар че майката й бе католичка и се бе венчала за него в католическа черква. Но никой от тях не бе прекалено усърден във вярата си, макар че самата Фейт и брат й често ходеха заедно на литургии почти до деня на смъртта му.

Проповедта беше кратка и безпристрастна, изглеждаше съвсем подходяща за човек като Чарлс. Той не бе от хората, за които ще се пеят химни, ще се четат стихове или ще се разказват анекдоти. Свещеникът изброи качествата му, говори за образованието му в Уест Пойнт и за военната му кариера, като се обърна към Алисън и Фейт. Той доста се смути, понеже сбърка и обяви и двете дъщери на Чарлс, но Алисън не обърна внимание. Накрая всички изпяха псалма "Удивителна милост", а докато произнасяше думите й, Фейт почувства как по бузите й се стичат сълзи. По неизвестна причина неочаквано си спомни Чарлс като млад, когато с Джак бяха още деца и той ги взе веднъж със себе си на езерото, за да научи брат й да лови риба. Джак имаше големи светли очи и гледаше Чарлс с любов, което се случваше изключително рядко - когато пастрокът им не го ругаеше или наказваше. Сега в спомена си виждаше как Чарлс се е навел над брат й и му показва как да държи въдицата, а Джак се е ухилил от ухо до ухо... Това я накара да страда още повече за брат си, затвори очи и почувства топлината на слънцето от онзи августовски ден да докосва лицето й. Сърцето я заболя, докато си спомняше онова време. Сега всичко си бе отишло, всичко бе свършило.Част от живота й представляваше само спомени.

Фейт не можеше да спре сълзите, които продължаваха да се стичат по лицето й, а в гърлото й заседна ридание, докато носачите от погребалния дом бавно изнесоха ковчега, точно както бяха направили и с Джак преди три години. Тогава приятелите му поеха ковчега, а той имаше много приятели. На неговото погребение дойдоха стотици хора, но за Фейт споменът беше замазан и неясен. Този ден тя бе толкова объркана и шокирана, че не можеше да си спомни почти нищо, което впоследствие се оказа истинска милост. Но докато наблюдаваше как ковчегът на Чарлс минава по средната алея, мъчителните спомени за погребението на Джак се събудиха. Последва Алисън и Бертран навън. Тримата застанаха във вестибюла, където носачите поставиха ковчега в катафалката, а те - живите роднини на починалия, изчакаха, за да стиснат ръцете на приятелите му.

Покрай тях бяха минали почти половината от присъстващите, когато Фейт дочу зад себе си един толкова познат глас, че единственото, което можеше да направи, бе да зяпне от изненада. Тъкмо стискаше ръката на една жена, приятелка на майка й, когато чу как мъжът произнесе една дума.

- Фред.

На лицето й цъфна широка усмивка въпреки тъжните обстоятелства и тя цялата засия, като се обърна. На света имаше само един човек, който я наричаше така, освен Джак. Всъщност той беше измислил това име, а брат й го бе възприел. Това беше нейният детски прякор. Той винаги казваше, че Фейт е глупаво име, име за момиче, и я нарече Фред.

Сега Фейт се обърна и го погледна. Не можеше да повярва, че е тук. Не беше се променил с годините, макар че бе на една и съща възраст с Джак. На четиридесет и девет Брад Патърсън все още изглеждаше като момче, когато се усмихнеше. Имаше зелени очи със същия цвят като нейните, върлинесто слабо тяло, което винаги е било прекалено мършаво, но сега изглеждаше малко по-приемливо. Когато бяха деца, тя винаги му се подиграваше, че има крака като на паяк. Усмивката на лицето му бе сияйна, имаше трапчинка на брадичката и цял облак тъмна коса, която все още не бе започнала да посивява. Брад бе най-добрият приятел на брат й още от времето, когато бяха на десет. Фейт бе на осем години, когато за пръв път го видя, тогава той боядиса косата й зелена за деня на Свети Патрик. Тя, Джак и Брад смятаха това за страхотна идея, но майка й никак, ама никак не бе въодушевена.

Брад винаги имаше милион и един планове и заговори в главата. Двамата с Джак бяха заедно във всичко и неразделни дванадесет години. Двамата учеха заедно в "Пен Стейт" и се разделиха чак когато трябваше да продължат във факултетите по право. Брад отиде да учи в "Боалт", Бъркли, а Джак - в "Дюк". На Западния бряг Брад се влюби в едно момиче и остана там. Тогава срещите им се разредиха. Ожени се и имаше близнаци, които бяха на възрастта на Елоиз. Времето минаваше, а Джак летеше на всеки няколко години, за да се видят. Но Брад престана да идва в Източните щати. Минаха много години преди Фейт да го види отново - това стана на погребението на брат й. И двамата бяха неутешими и прекараха дълги часове да говорят за него, сякаш като си разказваха всичко, което си спомняха за Джак, щяха да го върнат обратно при живите. Брад гостува в къщата й и се запозна със Зоуи и Елоиз. Тогава момичетата бяха на петнадесет и двадесет и една. Алекс никак не бе впечатлен от него, държеше се пренебрежително и смяташе, че гостът им е придобил манталитета на жителите на Западния бряг, но Фейт подозираше, че отношението му се дължи главно на факта, че е приятел на Джак. Не обърна внимание на поведението на съпруга си, защото искаше да има Брад до себе си, да се облегне на него. Двамата си писаха около година, но после отново прекъснаха връзка. Явно нейният живот не го интересуваше. Не беше го виждала от погребението на Джак, не бяха се чували почти две години. Така че, когато го видя сега да стои пред нея, направо онемя и не можеше да проумее защо се е озовал тук.

- Какво правиш в Ню Йорк? - Усмивките им можеха да осветят цялата църква.

- Дошъл съм на една конференция и вчера случайно видях некролога във вестника. Помислих си, че трябва да дойда. - Усмихваше й се също както преди четиридесет години. Все още й приличаше на момчето, което беше някога, и в сърцето й винаги щеше да си остане такъв, без значение колко е остарял. Пред очите й оживяваше тяхната младост. Брад бе единият от тримата мускетари. Фейт му беше благодарна, че е дошъл. Неочаквано й стана по-леко, представи си, че Джак също е някъде тук, из тълпата от хора.

- Пък и знаех, че ще те видя. Изглеждаш прекрасно, Фред.

Когато бяха деца той постоянно и безмилостно я дразнеше, а по-късно, след като навърши тринадесет, тя се влюби в него и страдаше силно от това, че не й обръща внимание и я подиграва. Три години по-късно, когато той отиде в колежа, Фейт вече бе преодоляла увлечението си и се срещаше с момчета на нейната възраст. Брад обаче си остана един от най-добрите й приятели. Съжаляваше, че са загубили връзка, но наистина бе трудно да се поддържат близки отношения от разстояние. Все пак бе запазила спомените и естественото емоционално привличане, което все още чувстваше към него. И двамата безкрайно ценяха годините от детството, които бяха прекарали заедно.

Фейт го покани след погребението в хотела и той охотно се съгласи. Очите му сякаш я изпиваха. Личеше колко е развълнуван да я види. Не по-малко бе и нейното вълнение.

- Ще дойда - увери я Брад. Беше я видял да плаче, докато пееше "Удивителна милост". И той самият се разплака. Не можеше да чуе този химн, без да си спомни погребението на Джак преди три години. Това бе един от най-черните дни в живота му.

- Би било много мило от твоя страна - отвърна Фейт, усмихвайки му се, докато хората минаваха покрай нея, за да стиснат ръката на Алисън и Бертран.

- Чарли беше готин - каза мило Брад. Наистина той имаше по-хубави спомени за него, много по-приятни от тези на Фейт. Двете момчета бяха правили с Чарлс неща, на които Фейт изобщо не бе поканена, понеже беше момиче - като лов на сърни или риболов в езерото. Старецът беше много добър учител в подобни дейности, но никога не му мина през ума да вземе и Фейт.

- Освен това - добави Брад - исках да те видя. Как са момичетата? - попита и тя се усмихна отново.

- Страхотно. Но безвъзвратно отлетяха. Елоиз е в Лондон, а Зоуи е първа година в "Браун". А твоите близнаци?

- Надявам се, добре. За една година са в Африка, преследват лъвовете. През юни завършиха университета в Лос Анжелис и заминаха веднага след това. Ще ми се да отида да ги видя, но нямам никакво време.

Фейт знаеше, че преди няколко години Брад създаде собствена фирма. Освен това се занимаваше с обществена дейност - защита на непълнолетни, обвинени в престъпления. Джак я бе осведомявал за живота на приятеля си, а и с Брад си бяха поговорили на неговото погребение. Но сега нямаше време да продължават разговора, Алисън й даваше знаци, че трябва да тръгват към гробището. Фейт кимна и го погледна отново.

- Трябва да вървя. Значи ще дойдеш след това в хотела, нали? "Уолдорф". - Приличаше отново на момиченцето, което си спомняше, и той й се усмихна. Искаше да я прегърне през рамо и да я притисне към себе си. Нещо в очите й му подсказваше, че преживява тежки времена. Не беше сигурен дали е заради Джак, или причината е друга, но в дълбините им се спотайваше печал, която трогна сърцето му и то се сви, както когато бяха деца и тя страдаше за нещо. Винаги се бе смятал за неин покровител. И все още се чувстваше такъв.

- Ще бъда там.

Фейт кимна, в същия момент ги разделиха двама души, които изказаха съболезнованията си и стиснаха ръката й.

Брад й махна за довиждане и се отдалечи. Имаше да свърши някои неща, преди да отиде в хотела. Не идваше често в Ню Йорк и искаше да посети някои от любимите си места, а също и няколко магазина, които харесваше. Нямаше нищо против да отиде на гробището заедно с нея, но не искаше да се натрапва. Знаеше, че ще й бъде тежко, главно заради Джак. Гробищата и погребенията вече й бяха до болка познати. Докато я гледаше как се качва в лимузината, която пое след катафалката, той осъзна, че не видя съпруга й до нея. Зачуди се дали помежду им не се е случило нещо - може би са се разделили? И дали това не бе причината за тъгата в очите й? С Джак си бяха говорили след брака й с Алекс и никой от двамата не бе особено въодушевен. Още тогава Алекс им изглеждаше прекалено сериозен , студен и затворен човек, но Фейт с ентусиазма на влюбена настояваше пред брат си, че е чудесен, страхотен мъж и че е много по-мил, отколкото изглежда. А Брад не бе достатъчно близък с нея, за да я пита как вървят нещата. Все пак му се стори странно, че Алекс не присъства на погребението.

Краткото опело на гробищата бе повърхностно и мрачно. Свещеникът прочете няколко молитви, Алисън каза няколко думи, докато съпругът й стоеше мълчаливо до нея. Сетне всеки от тях остави по една роза върху ковчега и се отдалечиха мълчаливо. Бяха решили да не останат, когато полагат ковчега в земята. Гледката бе прекалено тежка и тъжна. На гроба бяха дошли само шепа хора, така че час и половина по-късно всички бяха на път към града. Октомврийският ден беше прекрасен и слънчев. Фейт бе благодарна, че поне времето бе на тяхна страна и не валеше. На погребението на Джак валеше като из ведро, което направи нещата още по-потискащи. Не че ако имаше слънце, щеше да бъде различно. Нищо не би могло да върне Джак. Това без съмнение бе най-ужасният ден в целия й живот.

Погребението на Чарлс беше различно. Наистина бе тихо и тъжно. Накара я да се замисли за майка си, за брака й с Чарлс, за годините, които двамата с Джак прекараха с тях. Попарена и ужасена от собствения си баща, първоначално Фейт се страхуваше от Чарлс. Не бе сигурна какво ще й се случи, не знаеше какво да очаква. Беше безкрайно облекчена да открие, че той не проявява никакъв сексуален интерес към нея. По нрав бе неотстъпчив и суров. Често викаше и се караше, наказваше ги сурово. Когато го направи за пръв път, тя се разплака, но само Джак хвана ръката й за утеха. Майка й замълча и не каза нищо в тяхна защита. Избягваше да възбужда спорове и не закриляше децата си, което в очите на Фейт бе истинско предателство. Майка й искаше нещата да вървят тихо и кротко, без значение какво щеше да струва това, дори бе готова да пожертва Фейт и Джак, ако трябва. Тя отстъпваше за всяко нещо на Чарлс и се съгласяваше безропотно с него, дори когато ставаше дума за собствените й деца. Единствено Джак защитаваше Фейт по всякакви начини. Той беше нейният герой през целия й живот до деня, в който загина. Това я накара да се сети за Брад и колко бе доволна, че е тук. Очакваше с нетърпение да го види в хотела. Опита се да пренастрои мислите си и да се откъсне от болезнените спомени. Бяха прекалено тежки и прекалено много.

Колата спря пред хотела и Фейт освободи шофьора на лимузината. Или щеше да се върне пеша, или да вземе такси, а Алисън и Бертран щяха да си поръчат такси до летището в шест часа. Оставаше им да прекарат няколко часа с приятелите на Чарлс. Когато влязоха вътре, Алисън все още държеше в ръце сгънатото знаме, което взе от ковчега на баща си. С него прилича на вдовица от войната, помисли си Фейт, докато прекосяваха фоайето и се качиха в асансьора.

Стаята, която Алисън бе наела за следобеда, беше елегантна и семпла. В единия ъгъл имаше голямо пиано и бюфет, покрит със сандвичи, сладкиши и кейкове. Имаше кафе, а сервитьорите предлагаха на хората напитки и вино. Яденето бе просто, но вкусно. Първите гости започнаха да пристигат почти веднага след като Фейт свали палтото си. Тя с облекчение видя, че третият човек, който влезе в стаята, беше Брад.

Гледаше го и му се усмихваше цяла минута, докато той прекосяваше помещението. Това я накара да си спомни как изглеждаше като дете. Винаги стърчеше над нея, а когато тя наистина бе съвсем малка, обикновено я хвърляше във въздуха или я люлееше на люлката. Винаги бе около нея през детството и юношеството.

- Как мина? - попита Брад, докато сервитьорът му поднесе чаша бяло вино и той отпи една глътка.

- Добре. Не искам повече да организирам погребения. Не искам да ходя на гробища. Мразя ги. Но нямаше как да избягам - рече тя, като се намръщи леко. И двамата знаеха причината.

- Да, аз също не ги обичам. Къде е Алекс, впрочем? - Очите им се срещнаха и неговите питаха повече от произнесените думи. Фейт въздъхна и се усмихна.

- Трябваше да отиде в Чикаго, за да се срещне с клиенти. Ще се върне тази вечер. - В тона й нямаше укор, но Брад си помисли, че съпругът й би трябвало да е тук заради нея. Беше изненадан и дори малко раздразнен от отсъствието му, но едновременно беше и доволен. Това му даваше възможността да бъде само с Фейт, да говори с нея. Беше изминало твърде много време откакто говориха за последен път.

- Много лошо. Че е в Чикаго, искам да кажа. Как върви животът ти? - Той се настани на облегалката на един стол и сега бе почти на същата височина с Фейт, която стоеше права срещу него.

- Добре, предполагам. Не мога да свикна, че и двете ми момичета ги няма. Не знам какво да правя сама. Продължавам да си повтарям, че трябва да се хвана на работа, но нямам никакви специални таланти. Мислех да се върна в правния факултет, но Алекс ме смята за луда. Казва, че съм била прекалено стара да се връщам в училище или да се явявам на изпити.

- На твоята възраст стара? Много хора го правят. Защо не и ти?

- Алекс казва, че когато получа адвокатски права, ще съм на толкова години, че никой няма да пожелае да ме наеме.

Това вече го ядоса. Всъщност никога не бе харесвал съпруга й.

- Но това са пълни глупости! От теб ще излезе страхотен адвокат, Фред. Мисля, че трябва да го направиш. - Тя му се усмихна в отговор и не се опита да му обясни, че е невъзможно да убеди Алекс. Мъжът й бе упорит и неотстъпчив човек.

- Алекс смята, че трябва да си стоя вкъщи и да си почивам, да вземам уроци по бридж или да се отдам на други светски занимания за запълване на свободното време. - Звучеше й ужасно и Брад бе съгласен с нея. Докато я гледаше, си спомни как се стелеше дългата й руса коса, и му се прииска да извади фибите от кока й и да я разпусне, в името на старото време. Винаги бе харесвал косата й, имаше цвят на бял лен.

- Ще се отегчиш до смърт. Мисля, че правният факултет е добра идея. Трябва да опиташ поне. - Същото щеше да каже и брат й, ако беше жив. Това отново запали ентусиазма й, но в този момент в стаята влезе нова група хора и тя отиде да ги посрещне. Разпозна няколко лица и им благодари за посещението, а след малко се върна при Брад.

- А какво прави Пам напоследък? Заедно ли работите? - И двамата бяха адвокати. Пам беше момичето, което бе срещнал в колежа, макар че бе завършила една година преди него. Джак бе кумувал на сватбата им, но Фейт я бе срещала само веднъж. Тогава й се видя твърда като кремък и това малко я плашеше, но със сигурност беше много интелигентна. В нейно лице Брад определено бе срещнал своята половинка.

- Не, и слава Богу - усмихна се той. - Тя все още работи във фирмата на баща си. Тъст ми продължава да заплашва, че ще се оттегли, но вече е на седемдесет и девет и все още не се е пенсионирал, което ме кара да мисля, че никога няма да го направи. Тя е литигатор* и ме мисли за ненормален заради онова, което избрах да върша.

* Страна в съда. - Б. пр.

- Защо? - Според Фейт неговата работа беше интересна и благородна. Беше й разказал, когато се видяха за последен път, че защитава най-различни малолетни хлапета, обвинени в доста сериозни престъпления

- Едната причина е, че не печеля много пари. В повечето случаи ме назначава съдът, а в други или изобщо не ми плащат, или хонорарът е недостатъчен според нея. Работя денем, нощем и през почивните дни. Пам смята, че съм изоставил добре платената и удобна работа в кантората на баща й, за да вися по разни щатски затвори заради купища бедни хлапета, които със сигурност са неспасяеми. Всъщност някои от тях действително успяват да преобразят живота си, ако успеят да получат помощ. Работата ми е интересна. И ми действа добре. Ще те взема да практикуваш едно лято при мен, ако започнеш да учиш право - пошегува се той. - Но ще трябва да работиш безплатно, дори можеш да ми плащаш. Нямам нищо против. - Двамата се разсмяха и се отправиха към бюфета, където Алисън ги запозна с една двойка, която Фейт не бе срещала. Тълпата започна да оредява, но Алисън смяташе, че трябва да останат поне до пет от учтивост, в случай че някои хора закъснеят. Това даваше на Фейт възможност да прекара повече време със стария си приятел.

- Тъй. Какво друго, Фред? - попита я, когато седнаха, за да изядат по един сандвич с яйчена салата и кресон, малко ягоди и петифури. - Имаш ли някакви простъпки? Провинения? Глоби за неправилно паркиране? Углавни престъпления? Кражби? Можеш да ми се довериш, аз съм напълно дискретен - продължи Брад, а тя се разсмя. Смехът й го накара да осъзнае колко много му е липсвала през последните няколко години. Беше лесно да се отдалечат един от друг заради разстоянието, времето и прекалената заетост, особено неговата. И все пак в момента, в който отново бяха заедно, все едно нищо не беше се променило. Ако не друго, отсъствието на Джак ги бе сближило още повече и бе създало още по-здрава връзка помежду им.

- Е, какво става с теб? - настоя той.

- Нищо - отвърна Фейт, кръстосвайки крака, докато го гледаше право в лицето. Брад все още бе невероятно красив мъж, осъзна тя, докато го наблюдаваше. Всички момичета бяха луди по него, макар че Джак в крайна сметка сваляше най-готините мадами. Брат й имаше чар, на който никой не можеше да устои, и същевременно бе някак срамежлив, стеснителен и нежен. Фейт много го бе обичала заради тази негова черта. - Ще бъдеш силно разочарован. Нямам никакви простъпки, нарушения на закона или углавни престъпления. Водя абсолютно скучен живот. Точно затова искам да се върна в колежа. Нямам какво да правя откакто Зоуи отиде в "Браун". Животът ми е скучен и празен - просто съм "аут". Алекс през цялото време е зает. Ели е в Лондон. Това е. Как ти се струва? Ужасно, нали? От време на време се включвам в някоя и друга благотворителна дейност, организирам събиране на фондове за бедни или сираци. Но мога да правя това и докато спя.

- А любовта? Какво ще кажеш за любовта, Фред? Женена си от сто години. Не ми казвай, че през цялото време си се държала прилично! - Така правеше и когато бяха деца. Винаги успяваше да изтръгне всичките й тайни с поведението си на по-голям брат, а след това я дразнеше и закачаше заради тях. Но този път тя наистина нямаше какво да му каже.

- Казах ти, водя съвсем скучен живот. И щом толкова се интересуваш, ще ти се изповядам - не, нямам никакви любовни приключения. Не мисля, че ми стиска, нямам достатъчно кураж за това. Прекалено е сложно, пък и не съм срещнала принца, когото искам. Бях непрекъснато заета с момичетата. Звучи ужасяващо досадно, нали? - Тя се разсмя и той също се усмихна. Зелените му очи бяха приковани в нея.

- Сигурно си лудо влюбена в Алекс - рече, а тя погледна замислено настрани и после отново се взря в очите му. Беше странно. Старата интимност все още съществуваше помежду им под прахта на изминалите години. Фейт му вярваше. Вярваше на момчето, което бе някога, и на мъжа, който бе сега. Той в известен смисъл заместваше Джак. Понякога дори го чувстваше по-близък, отколкото брат си. Може би защото тя и Брад бяха еднакви. Приличаха си. Джак винаги ги бе превъзхождал и имаше моменти когато бе по-жесток, по-безмилостен. Можеше да обижда. А Фейт и Брад имаха много общи черти. В миналото тя му бе разказвала неща, които не бе посмяла да сподели с брат си.

- Не - отвърна честно и този път. - Не съм влюбена в него. Не и "лудо", както казваш. Обичам го, той е добър човек, добър баща, добър съпруг. Мисля, че сме приятели. Всъщност не съм сигурна какво сме. Работата е първата му любов и той не се нуждае от някого, който да му е близък. Никога не е имал нужда и не е искал такъв човек до себе си. Живеем в една и съща къща, имаме деца, излизаме заедно на бизнес вечери и от време на време се виждаме с приятели. През повечето време всеки живее своя собствен живот. Понякога нямаме какво да си кажем.

Брад внезапно осъзна, че това бе причината за тъгата в очите й.

- Значи си много самотна, Фред - рече тихо, макар че собственият му живот не бе нито по-добър, нито по-различен от нейния. Години наред той и Пам рядко бяха нещо повече от обикновени познати. Нещата помежду им не вървяха добре, откакто се отдели и започна самостоятелната си работа, и жена му все още не можеше да му прости, че е напуснал фирмата на баща й. Приемаше го като предателство, лична обида. Бе взела много присърце нещата и така и не успя да разбере, че той бе избрал тази работа за свое добро. Онова, което вършеше, според него бе по-пълноценно и стойностно. Но то бе диаметрално противоположно на всичко, което съпругата му искаше и в което вярваше. За нея правенето на пари, при това на много пари, бе далеч по-важно от някакви си малолетни престъпници, справедливи каузи или нещастни деца и сираци.

- Понякога наистина съм самотна. - Фейт не искаше да признае, че всъщност през цялото време е така. Не й изглеждаше особено почтено по отношение на Алекс, а би прозвучало някак си жалко, ако го признаеше пред Брад. Сякаш се оплакваше. - Той е много затворен човек, пък и имаме различни интереси. Аз обичам хората, обичам децата, приятно ми е да се виждам с приятели, да ходя на кино, да излизаме заедно през уикендите. Отдавна обаче не правим всичко това. Алекс не вижда никакъв смисъл да върши неща, които не са свързани с работата му. - Дори играта на голф с клиенти или познанствата с хора, с които искаше евентуално да прави бизнес, бяха подчинени на това негово виждане за живота.

- Господи! - промърмори Брад, като прокара ръка през косата си и седна на стола с объркан поглед. Никак не му харесваше, че тя живее по този начин. Фейт заслужаваше повече, много повече, както винаги казваше Джак, и Брад бе напълно съгласен с това. - Имам чувството, че ми говориш за Пам. Единственото, за което мисли тя, е как да спечели повече пари. А аз, честно казано, Скарлет - той се усмихна свенливо, - пет пари не давам за това*. Разбира се, че не бих искал да стигнем дотам да умираме от глад, но не вярвам това някога да се случи. Тя печели цяло състояние във фирмата на баща си, клиентите й са много и наистина са важни. А баща й смята да остави всичко на нея, когато се оттегли или умре или каквото там му се случи. Имаме повече от достатъчно. Къщата ни е огромна и много хубава. Двете ни деца са прекрасни. Какво, по дяволите, можем да искаме? Колко трябва да спечелим? Най-хубавото е, че мога да си позволя всичко, което искам, и няма нужда да мамя клиенти или да върша някаква досадна работа. Обичам това, което правя. То означава много за мен. Мисля, че Пам се дразни, защото не печеля парите, които според нея бих могъл. Но в края на краищата на кого му пука за това, освен на Чичо Сам на 15 април?** Имаме повече от достатъчно, което да оставим на децата си и пак да живеем комфортно. Ето защо аз реших, че е дошло време да връщам. Все някой трябва да го направи.

* Прави се алюзия с реплика на Рет Бътлър от "Отнесени от вихъра". - Б. пр.

** 15 април е краят на финансовата година, това е крайният срок за плащане на данъци. - Б. пр.

- Струва ми се разумно - съгласи се замислено Фейт. Струваше й се, че той е взел правилното решение, поне за себе си. Но също така подозираше че то е създало голямо напрежение и е издигнало бариера между него и жена му.

- За Пам положението в обществото и престижът са над всичко. А това, както знаеш, е какво мислят другите за теб, в кои клубове ходиш, на какви партита и вечери те канят. Не знам, може би съм остарял или полудявам, но предпочитам да остана в една тясна затворническа килия с някое уплашено хлапе, вместо да отида на отегчителна официална вечеря и да седя до някоя стара кранта, която цял живот не е работила и няма какво да ми каже. - Той доста се разпали, докато говореше, и Фейт му се усмихна.

- Имам чувството, че това са моите думи. Подсказа ми най-добрата причина да се върна във факултета по право.

- Може би е - заяви въодушевено Брад. - Знам ли. Знам само, че трябва да направя нещо по-добро с живота си, а не само да планирам инвестициите на богати клиенти - какво да се купи, къде е по-добре да се вложат парите, какво имущество да се придобие, или да слушам хленченето и оплакването на разни хора от данъците и да се опитвам да им помогна, за да запазят състоянието си за глезените си синчета, за които е по-добре да започнат да печелят сами, но това вероятно никога няма да стане. Струваше ми се, че ще убия някого, ако остана във фирмата на баща й. - От години мразеше и ненавиждаше работата си в нея и копнееше да избяга оттам.

- А аз съм доста отегчена, че нямам какво да правя по цял ден - призна Фейт. - Измъчва ме чувството, че пропилявам живота си. Момичетата вече си имат свой път, Алекс си има своята работа. Сега, когато няма нужда да се грижа за тях, не знам с какво да запълня времето си. Единственото ми задължение е да готвя вечеря. Мога да ходя по музеи и да обядвам с някоя от малобройните ми приятелки.

- Ти определено трябва да се върнеш в правния факултет - подчерта твърдо той. - Освен ако не предпочиташ да тръгнеш на работа.

- И на каква работа? Какво мога да правя? Не съм работила откакто се роди Ели, а и преди това само възхвалявах плисираните полички. Можеш да правиш това на двадесет и две, но не и на моята възраст. Няма смисъл. Бедата е там, че не съм сигурна какво въобще мога да върша. Но Алекс ще получи удар, ако се върна обратно да уча.

- Това може би го плаши - предположи Брад. Фейт мислеше същото. - Може би повече му харесва да нямаш професия и да зависиш от него. Знаеш ли, това май важи и за Пам. Допадаше й, че работя за тях. Винаги й бях пред очите, можеше да ме наглежда. Това ме караше да се чувствам под похлупак. Хиляда пъти повече предпочитам да се чупя и да пътувам с метрото със собствените си пари.

- Едва ли ще се случи - отвърна убедено Фейт. - Струва ми се, че се справяш добре, и със сигурност си се захванал с правилното нещо. Пък и парите наистина не са проблем за някой от вас. - В известен смисъл това бе успокоително. Нямаше да го мисли дали има какво да яде.

- Парите са основен проблем за жена ми. Тя се оценява по този начин, според успеха и парите, които може да спечели. Докато за мен нямат никакъв смисъл в крайна сметка. Когато дойде краят ми, искам да знам, че съм направил добро, че съм подал ръка на някого, че съм променил един или два живота, че съм спасил едно дете или съм помогнал на някого да не разбие бъдещето си. Няма да мога да кажа това, ако спестявам данъците на хора, които така или иначе имат прекалено много пари.

- Струва ми се, че Алекс и Пам са близнаци - усмихна се Фейт. Високо ценеше неговото мнение, още откакто бяха деца. И изпита силно съжаление, когато Алисън й напомни, че в пет часа трябва да освободят стаята, за да може да тръгнат в шест за летището.

- Всичко мина много добре - сподели тя с Фейт. Всички присъстващи изглеждаха изморени, но повечето от старите приятели на Чарлс дойдоха, за да засвидетелстват своето уважение и добри чувства.

- Ти свърши отлична работа - похвали я Фейт, чудейки се дали изобщо някога ще се видят отново, и въпреки че никога не станаха приятелки, беше изпълнена с тъга. - Чарлс щеше да бъде доволен.

- И аз така мисля - рече Алисън и двете жени си взеха палтата, а Бертран подписа чека. Той настоя те да платят сметката. Фейт беше купила цветята в църквата, които възлизаха на почти същата сума.

Брад отиде с тях до асансьора. Алисън и Бертран щяха да се качат нагоре, за да вземат багажа си, а Фейт щеше да слезе заедно с него долу, за да си поръча такси.

- Кога си тръгваш за Сан Франциско? - попита го тя, докато чакаха.

- Утре сутринта - отговори той.

Асансьорът дойде, Фейт и Алисън се прегърнаха, докато Бертран държеше вратата отворена.

- Пази се, Фейт - рече Алисън. Оценяваше високо всичко, което доведената й сестра бе направила през последните два дни. И тя имаше чувството, че пътищата им повече няма да се пресекат.

- Ти също. Обаждай ми се понякога. - Прощални думи на хора, които нямат какво да си кажат, но споделят частици обща история.

Влязоха в асансьора и Фейт маха с ръка, докато вратата му се затвори, сетне се обърна към Брад. В очите й имаше сълзи.

- Изморих се да губя близки хора... Да казвам сбогом... Изморих се любимите ми хора да напускат моя живот и никога повече да не се връщат.

Той кимна и взе ръката й в своята, а когато асансьорът спря, двамата излязоха мълчаливо.

- Бързаш ли да се прибираш? - попита Брад, докато прекосяваха фоайето към вратата на Парк Авеню.

- Не особено. Ще излизаме тази вечер, но чак в осем. Имам време.

- Искаш ли да пийнем някъде по нещо? - попита, въпреки че бяха прекарали целия следобед в ядене и пиене.

- А какво ще кажеш да ме изпратиш до нас? - Беше на двадесет и четири преки оттук. Можеха да се разходят, искаше й се да подиша малко свеж въздух. Брад хареса идеята и двамата тръгнаха по Парк Авеню ръка за ръка.

Помълчаха известно време и изведнъж заговориха едновременно.

- Какво смяташ да правиш сега?

- Какво ще правиш, като се върнеш?

Разсмяха се и той отговори пръв.

- Опитвам се да измъкна едно хлапе, обвинено, че случайно е застреляло най-добрия си приятел. Вероятно не е толкова случайно, щом се е случило. И двамата били влюбени в едно и също момиче. Той е на шестнадесет и е обвинен в предумишлено убийство първа степен. Случаят е труден, заплетен, а момчето е добросърдечно и мило. - Подобни истории често се срещаха в практиката му.

- Не мога да си съпернича с теб, нито да се похваля с подобно предизвикателство - каза Фейт, докато вървяха в синхрон, въпреки дългите му крака. Брад просто си спомни, че трябва да нагоди широката си крачка към нейната. В миналото, в доброто старо време, често се бяха разхождали заедно. - Всъщност, нямам какво да правя.

- Напротив - отвърна той, а тя го погледна изненадано. - Имаш, и то много. Първо ще се обадиш в Колумбийския или Нюйоркския университет, или който друг си харесаш, и ще поискаш да ти пратят каталозите и молбите за кандидатстване в правния факултет.Трябва да проучиш какви изпити са необходими и да се подготвиш. Е, виждаш ли?

- Значи ми намери работа? - Изглеждаше развеселена, но трябваше да се съгласи, че идеята й харесва.

- Ще ти се обадя другата седмица, за да видя какво си свършила и докъде си стигнала. И ако изтървеш топката, ще ти дърпам ушите. Стегни се, Фред. Време е. - Бе се върнал отново в живота й като заместник на по-големия й брат. Баткото. Точно както някога. Тя бе съгласна с него, но все още нямаше представа как ще се справи с Алекс, как ще му каже и дали въобще ще може. И също така не знаеше дали ще бъде достатъчно смела, за да престане да му се подчинява. Идеята не й харесваше, а мисълта да го предизвика я плашеше до смърт. Спомените от детството, остатъците от страха, който изпитваше от баща си, предателствата, които бяха извършени спрямо нея, я бяха направили несигурна по отношение на мъжете. Тя се колебаеше и се страхуваше да им се противопостави. Подозираше, че някъде дълбоко в душата й, на едно тайно и скрито място, се е загнездил този страх. Единствените мъже, от които не се плашеше, бяха Джак и, разбира се, Брад.

- Имаш ли електронна поща? - попита той, докато вървяха по Шестдесета улица. Притъмня и тротоарите се изпълниха с тълпи. Парк Авеню бе ярко осветено, хората се прибираха от работа.

- Да, имам. Съвсем наскоро си купих портативен компютър, за да мога да си пиша със Зоуи. Вече съм много добра.

- Какъв е адресът ти?

- Фейтмама@aol.com.

- Трябва да го промениш на Фредмама - посъветва я усмихнат той. - Ще ти пиша веднага, като се върна в Сан Франциско.

- Ще се радвам, Брад - отвърна тя. Щеше да бъде чудесно да поддържа връзка с него. Надяваше се, че двамата могат да си кореспондират, стига той да намереше време. Неговият живот бе много по-натоварен от нейният, бе зает човек. - Благодаря ти, че дойде днес. Направи нещата по-лесни за мен.

- Имам някои хубави спомени с Чарлс от едно време. Реших, че му дължа уважение. - Фейт не мислеше за втория си баща по този начин, но й беше съвсем ясно, че той е бил много по-забавен и интересен за Джак и Брад, отколкото за нея самата, или за Алисън. - Освен това исках да те видя. - Гласът му стана нежен. Бяха изминали почти половината път до дома й. - Как се справяш без него? - И двамата знаеха за кого говори. За брат й.

- Понякога не особено успешно - отвърна Фейт, като не откъсваше очи от паважа и мислеше за Джак. Той беше толкова необикновен човек! На света нямаше и никога не бе имало друг като него. И никога повече нямаше да има в живота й. - Друг път по-добре. А понякога е странно. Месеци наред се чувствам добре и посред нощ, изведнъж, най-неочаквано нещо ме удря. Може би винаги ще бъде така. - Откакто умря брат й, беше прекарала много време в уединение, борейки се със скръбта. Това бе една от причините да се изолира от приятелите си. Скръбта е най-самотното място на света. Фейт често ходеше в църквата сама, за да се помоли за душата му. Действаше й успокоително. Опитваше се да говори с Алекс, да сподели колко много й липсва брат й, но той винаги се дразнеше и явно не желаеше да обсъжда тази тема. Веднъж отиде при психоаналитик, но Алекс бе абсолютно против и й забрани да го посещава повече. Каза, че било пълна лудост, а психиатърът се бил възползвал от нея. Всъщност на Фейт сеансът й бе харесал. Тя дори още два пъти отиде при психоаналитика, без да каже на Алекс. А сега, докато вървяха, сподели с Брад. Той не бе напълно убеден в ползата от подобни сеанси, но не виждаше и никаква вреда, стига те да я караха да се чувства по-добре. За него нямаше нищо лошо или неправилно в психоанализата.

- Той ми липсва много, Фред - рече тихо Брад. - Не мога да повярвам, че си е отишъл. Странно е да мисля за това. Понякога отивам до телефона, за да му се обадя, вземам слушалката, когато се е случило нещо забавно или когато съм разстроен, или когато се нуждая от съвет... и изведнъж си спомням. Изглежда ми невъзможно. Как може някой като Джак да изчезне? Той е от онези момчета, които трябва да живеят вечно. Чувала ли си Деби? - Жената на Джак бе изчезнала поради причини, които бяха известни само на нея. Не поддържаше никакъв контакт със семейството му. Фейт дори не знаеше къде се намира, освен че е някъде в Палм Бийч. Поне това беше мястото, където бе отишла след смъртта на Джак, а после изчезна.

- Не съм чула нищо за нея. И не мисля, че някога ще чуя. Деби усещаше, че никога не съм я харесвала, макар че опитах, ей Богу, заради Джак. Тя много го измъчваше. - Редовно го заплашваше, че ще го напусне, двамата непрекъснато се разделяха и тя така и не оцени какъв човек е той. Това много ядосваше Фейт, макар че Джак постоянно защитаваше жена си. - Винаги съм мислела, че връзката им не е здрава. Не знам защо той толкова държеше на нея. На погребението му Деби не ми каза дори две думи, а две седмици по-късно напусна града, без дори да се сбогува. Адвокатът на Джак ми съобщи, че се била омъжила повторно. Използвала парите от застраховката му, за да си купи къща, и сетне сключила брак. Мисля, че смъртта на Джак се оказа печеливша карта за нея.

- И аз си мисля същото. Жалко, че нямаха деца.

- Вероятно нямаше да ми позволи да ги виждам - каза нещастно Фейт и вдигна очи към Брад. Беше толкова хубаво, че можеше да си говори с него - за Джак, за живота, за миналото. - Ти наистина ли ще ми пишеш? - попита плахо. Отново изглеждаше съвсем млада и му се прииска да я накара да пусне косата си, за да заприлича на Фейт, която познаваше и винаги бе обичал. Тя беше неговата малка сестричка, сестричката, която никога не бе имал. В известен смисъл наистина му напомняше на дете и той се чувстваше длъжен да я защитава и пази.

- Казах, че ще ти пиша.А щом кажа нещо, знаеш, че го изпълнявам. - Сложи ръката си на рамото й и я придърпа към себе си. Почти бяха стигнали до къщата й.

- Няма да изчезнеш отново, нали? Липсваш ми, когато не чувам нищо за теб. От детството не ми остана никой друг, само ти.

- Ще ти се обаждам, Фейт, обещавам. Но искам да направиш проучване и да потърсиш факултет. Светът се нуждае от повече адвокати като теб. - Двамата се разсмяха. Няколко минути по-късно стояха пред дома й. Къщата изглеждаше елегантна и заможна, с наскоро боядисани прозорци, тухлени стени и скосен наклонен покрив с козирка отпред.

- Благодаря ти, че дойде днес, Брад. Странно е да го кажа, но това наистина ще завърши като един прекрасен ден за мен. Нелепо е да се говори така за погребение. - Но да прекара известно време с него, за нея означаваше много. Беше щастлива, отдавна не беше се чувствала така. Беше спокойна, в безопасност, обичана, почти както когато бе малко момиченце и скиташе с Джак и Брад. Те бяха единственото нещо от детството, което обичаше.

- Мисля, че Чарли щеше да бъде доволен, ако можеше да ни види отнякъде. Радвам се, че дойдох. Много време мина от последната ни среща. Пази се. Тревожа се за теб. - Погледна я загрижено, а тя му отвърна с храбра усмивка.

- Не се безпокой, всичко ще бъде наред. Пожелавам ти лек полет до Калифорния и да не се напъваш много.

- Напъването особено ми харесва - призна й той. Освен синовете, това бе единственото нещо, което имаше значение за него в живота. Нямаше много общи допирни точки с Пам и вече не беше сигурен дали въобще някога бе имал.

Брад я прегърна силно, махна на едно такси и отпътува. Махаше й през прозореца, докато колата зави зад ъгъла. Фейт не бе сигурна, че отново ще го види. Беше изчезвал от живота й вече няколко пъти. След завършването на висшето си образование, после след погребението на Джак. Но поне бяха прекарали заедно този прекрасен ден. И по някакъв необясним начин и се струваше, че го е прекарала не само с Брад, но и с брат си. Все още се усмихваше, когато завъртя ключа в ключалката и влезе в къщата.

Чу, че Алекс се движи на горния етаж. Закачи палтото си и бавно се изкачи по стълбите, като не спираше да мисли за Брад.

- Е, как мина? - попита я мъжът й, когато влезе в спалнята. Фейт го погледна с тъжна усмивка.

- Хубаво. Всичко беше чудесно. Алисън нае стая в "Уолдорф" и след погребението дойдоха много хора. Много негови приятели и на мама също. И Брад Патерсън. Не бях го виждала от... от дълго време.

- Кой беше пък този? - Алекс изглеждаше разсеян. Телевизорът беше включен и той гледаше новините. Стоеше прав, по боксерки и чорапи, и закопчаваше снежнобялата си риза. След това завърза и вратовръзката си.

- Приятел на Джак. Всъщност най-добрият му приятел. Израснахме заедно. Ти го видя на погребението. Живее в Сан Франциско. Сигурно не си го спомняш. - Имаше толкова много хора него ден, а Алекс не обръщаше внимание на никого, ако по негова преценка не може да му бъде полезен. Брад очевидно влизаше в тази категория.

- Наистина не си спомням. Ще успееш ли да се приготвиш навреме? - Изглеждаше угрижен. Предстоящата вечеря беше важна за него. Даваше се от един от старшите партньори във фирмата за нов клиент, с когото бяха сключили договор. Алекс не искаше да закъснява. Но Фейт така или иначе рядко закъсняваше.

- Ще бъда готова след половин час. Ще си взема един бърз душ и ще си направя косата. Как мина в Чикаго?

- Уморително. Досадно. Но необходимо. Мина добре. - Не я попита нищо повече за погребението, но тя не се изненада от неговата незаинтересованост. След като бе решил, че няма да присъства, беше изтрил събитието от паметта си.

Фейт отиде в банята и както обеща, се появи след половин час, облечена в черна вечерна рокля, с наниз перли, лек грим и коса, спусната по гърба й. Приличаше повече на една от дъщерите му, отколкото на съпруга. И двете момичета имаха нейната руса коса. Алекс я огледа преценяващо и кимна, но не каза нищо. Щеше да й бъде приятно да чуе от устата му комплимент, да й каже, че е хубава, но той не беше го правил от много дълго време.

Пет минути по-късно двамата напуснаха къщата и взеха такси на улицата. Вечерята бе на десет преки от тях на Парк Авеню. Алекс не продума нито дума, докато пътуваха към центъра на града. Тя обаче дори не забеляза това. Умът й бе на хиляди мили разстояние оттук. Мислеше за Брад. Беше толкова хубаво, че си поговориха този следобед. Не беше се чувствала така уверена от много дълго време. От последния път, когато говори с него, от деня, в който умря Джак. Срещата им я накара да почувства, че на света все още има някой, който се интересува от живота й, от нея самата, от грижите и страховете й, от нещата, които имаха значение за нея. В Брад тя виждаше семейството, за което копнееше и което чувстваше, че е загубила през последните няколко години. Срещата с него й напомни за нещо, което бе забравила - че има на света някой, който все още я обича и се тревожи за нея. Че е обичана.

Съпруга на конци