ПРОЛОГ
"Дигни се, светлей (Иерусалиме); защото дойде твоята светлина, и слава Господня изгря над тебе."
Исаия, 60:1
Заклех се да не разказвам тази история, докато Нютон е жив.
Осем дни след смъртта на сър Исак Нютон, в утрото на 28 март 1727 година, аз взех карета от новото си жилище на Мейдън Лейн, Ковънт Гардън, и заедно с доктор Самюъл Кларк, приятел и тълкувател на Нютон, отидох в Уестминстърското абатство, където видях Нютон да лежи в ковчега, положен като легендарен древногръцки герой.
Намерихме го в зала "Ерусалим", просторно помещение с дъбова ламперия и голяма камина, която се пада в югозападната част на Абатството, където има гоблени и витрини от периода на Хенри III и мраморни бюстове на Хенри IV и Хенри V. Говори се, че един ден Хенри IV припаднал, докато се молел, и бил пренесен в зала "Ерусалим", където починал, и така се изпълнило предсказанието, че ще умре в Ерусалим.
Не мога да кажа дали Хенри си е приличал в смъртта, но балсаматорът на Нютон си бе свършил работата добре и не бе гримирал лицето му като на блудница - грешка, каквото хората от бранша често допускат. Плътта му изглеждаше естествена - румена, мека и съвършена, сякаш спеше. И тъй като нямаше осезаема миризма, макар че Нютон беше мъртъв от седмица и нещо - твърде дълго време за труп да бъде над земята, с готовност бих се заклел в способностите на балсаматора, защото пролетта все още не бе настъпила, но беше доста топло.
Мъжът в отворения ковчег върху голямата, дълга маса беше с дълга светложълта перука, обикновена бяла ленена риза и официално черно облекло от три части. Лицето му беше набръчкано, някак увиснало към челюстите и въпреки заостреният, орлов нос, безизразно. Очаквах да видя проницателността и интелигентността, които одухотворяваха чертите му приживе. И може би застинало като олицетворение на мъдростта. Но в смъртта Нютон беше абсолютно незабележителен.
- Чувстваше силни болки от камъка в пикочния мехур, когато почина - отбелязах аз.
- Но въпреки това беше с ума си - отвърна доктор Кларк.
- Да. Нютон беше изключителен. Гледаше на сътворението като на загадка, чиито отговори Господ е разпръснал из света. Или като на шифър, който може да бъде разчетен, ако максимално се съсредоточиш. Според мен мислеше, че човек, разгадал земен код, може да проумее и Божествения. Не вярваше в нищо, ако не можеше да го докаже като теорема или да го начертае.
- Нютон ни даде кълбото със златна прежда, с което да си проправяме пътя в Божия лабиринт - рече доктор Кларк.
- Да, точно така.
След обяда се върнах в жилището си на Мейдън Лейн. Спах неспокойно, сам с все още тлеещите си спомени за Нютон. Не мога да кажа дали го познавах добре. Съмнявам се дали съществува човек, който да може да твърди подобно нещо, защото той беше рядка птица, особняк, при това някак затворен. Смея обаче да претендирам, че за известно време го познавах по-добре от всички, с изключение на госпожа Кондит.
Преди да се запозная с Нютон, аз бях като Лондон преди Големия пожар и не се замислях много за лошото състояние на интелектуалния ми багаж. Но когато неговата искра попадна върху мен и силният вятър на ума му разпали пламъците в тесните улички на клетия ми мозък, повечето от които бяха задръстени с боклуци, защото бях млад и глупав, огънят лумна толкова бързо, че горя доста буйно.
Ако беше само огънят, разпален от запознанството с него, може би щях да спася нещо от себе си. Но огън в сърцето ми запали и племенницата му госпожа Кондит, тогава госпожица Бартън, и в такива случаи, когато на няколко места избухне пожар и между тях има голямо разстояние, огънят изглежда като резултат на огромен и зловещ свръхестествен замисъл. В един твърде кратък и ярък миг моето небе беше озарено като от фойерверки, а в следващия - лежах съкрушен и всичко беше опорочено, душата ми съсипана, а сърцето ми изгоря и се превърна в студен, черен въглен. Накратко, от живота ми остана само пепел.
Разбира се, след пожара идва възстановяването. Великите проекти на сър Кристофър Рен*. Катедралата "Сейнт Пол". Да, вярно е, и аз имам проекти. Фактът, че съм бивш полковник, може да накара някого да помисли, че нещо се е издигнало от пепелта на предишния ми живот. Възстановяването обаче беше трудно. И не напълно успешно. Понякога си мисля, че щеше да е по-добре, и аз да бях умрял след разкрива, убит от Ахиловия син Неоптолем сред горящите развалини на Троя.
Доктор Кларк не се славеше като търпелив човек, за да му разкажа всички тези неща. Несъмнено все още беше склонен да вярва, че доктор Нютон даваше зрение на слепците. Но всеки войник ще ви каже, че понякога не е добре да виждаш твърде много. И най-смелият може да се стресне при вида на врага. Можеше ли цар Леонид със своите триста спартанци да задържи Термопилите цели два дни, ако хората му бяха видели всичките воини на персийската армия отвъд прохода? Не, в някои случаи е по-добре да си сляп.
Кларк каза, че Нютон ни е дал златното кълбо, с което да си проправяме път в Божия лабиринт. Отначало и аз възприемах така работата му. Само че създателят на лабиринта го бе построил другояче. Лабиринтът е безкраен и на някой кръстопът стигаш до ужасяващото откритие, че всъщност няма създател. Аз обаче повече харесвам метафората с бездната или пъкъла, в който по силата на устройството на света, падащите тела, математиката и хронологията Нютон ни спуска с въже, и това положение е по-рисковано, защото земното притегляне върши невидимата си работа.
Невидима работа. Нютон знаеше всичко по този въпрос. Неговата теория за гравитацията, разбира се. Интересът му към алхимията, например. И шифрите. Можех да разкажа на Кларк такава история за кодове, шифри и тайни, че перуката му щеше да запуши. Но доктор Кларк нямаше търпението да изслуша подобно изложение, защото е трудно за разбиране и заплетено, пък и аз съм войник и не умея много да разказвам. Нещо повече, липсва ми опит, тъй като досега тези неща не съм ги разказвал никому. Нютон ме закле да мълча по тази тъмна материя, както самият той се изрази. Сега обаче, когато този велик човек е мъртъв, не виждам причина да не я разкажа на някого. Но на кого? И откъде да започна? Опасявам се, че съм твърде скован, за да обвладавам безпристрастното красноречие и убедителния, ясен исторически стил, който би задържал за дълго вниманието на слушателя. Това е недостатък, присъщ на англичаните. Ние се изразяваме твърде безлично и не умеем особено да разказваме. Трябва да призная, че съм забравил много неща. Трудно ми е да запомням всичко. Изминаха повече от тридесет години и много аспекти в историята се изплъзват от паметта ми. Но вероятно не притежавам необходимите способности, защото не смятам, че съм интересен, особено в сравнение с Нютон. Как бих могъл дори да си помисля, че мога да разбера човек като него? Не съм писател. Мога да опиша по-добре някоя битка, отколкото подобна история. Блекъм, Ауденарде, Малплаке. Сражавал съм се във всички тези битки по време на войната за испанското наследство, 1701-1714 година. В моя живот няма много поезия. Нито красиви думи. Има само оръжия, саби, куршуми и проститутки.
Но може би ще се опитам да се упражня наум да разкажа тази история, защото искам един ден всички да я знаят. И ако случайно съм скучен, ще си дам заповед да престана и няма да се обидя. Не съм мислил, че разказвайки всичко случило се, може да се наложи и да го напиша. От друга страна обаче, има ли по-добър начин да усъвършенствам способностите си на разказвач, освен като го напиша?
ПЪРВА ГЛАВА
Илюстрация - Михаел Майер, "Septimana philosophica", 1620
Исаия, 60:19
"Няма вече слънцето да ти служи за дневна светлина, и сиянието на месечината - да ти свети; но Господ ще ти бъде вечна светлина и Бог твой - твоя слава."
В четвъртък, 5 ноември 1696 година, повечето хора отидоха на църква, а аз - да се бия на дуел.
По онова време Деня на "Барутния заговор" беше причина протестантите да празнуват двойно. На този ден през 1605 година крал Джеймс I беше спасен от заговора на римокатолиците да взривят Парламента, а през 1688 година принц Орански, щатхалтерът на Нидерландия, дебаркира в Торбей, за да спаси английската църква от деспотичната ръка на друг Стюарт, кралят католик Джеймс II. В Сити се изнасяха проповеди по случай Деня на "Барутния заговор" и аз щях да направя добре, ако бях изслушал някоя от тях, защото размисълът за Божествено избавление можеше да ми помогне да насоча гнева си срещу папската тирания, вместо срещу човека, дръзнал да постави под съмнение честта ми. Кръвта ми обаче кипеше , а в главата ми се въртяха мисли за сражения. Двамата със секунданта ми отидохме в "Пивница на края на света" в Найтсбридж, където закусихме с по един стек говеждо и чаша рейнско вино, и оттам - в Хайд Парк, за да се срещнем с противника ми господин Шейър, който вече ни чакаше.
Шейър беше грозен. Езикът му беше твърде голям за устата и фъфлеше неразбрано като малко дете. Погледнах го така, сякаш беше бясно куче. Вече не си спомнях за какво се бяхме спречкали. Бях свадлив млад мъж и по всяка вероятност и двамата имахме вина.
Никой не се извини. Четиримата съблякохме връхните си дрехи и грабнахме шпагите. Умеех да боравя с оръжието, защото ме беше обучавал господин Фиг на Оксфорд Роуд, но в дуела липсваха хитри ходове и аз реших спора набързо, като раних Шейър в лявата страна на гърдите. Мястото беше близо до сърцето и хвърли клетия човечец в смъртен страх за живота му, а мен - в уплах от съдебно преследване, тъй като от 1666 година дуелите бяха забранени със закон. Повечето господа не обръщаха внимание на правните последици от действията си, но господин Шейър и аз учехме в школата за прависти "Грейс Ин" и се запознавахме в детайли с английското законодателство, когато кавгата ни бързо прерасна в скандал, който ме принуди да се откажа от адвокатска кариера.
Загубата за професията вероятно не беше голяма, защото не проявявах кой знае какъв интерес към правото и още по-малко влечение. Бях започнал да го изучавам само за да доставя удоволствие на покойния ми баща. Той много уважаваше адвокатите. Пък и какво друго можех да направя? Семейството ни не беше богато, но имахме връзки. Големият ми брат Чарлс Елис, който по-късно стана член на Парламента, тогава беше заместник на Уилям Лаундс, постоянен секретар на Първия лорд-ковчежник на Хазната и кралски съветник. Кралският ковчежник лорд Годолфин наскоро беше подал оставка. Няколко месеца по-късно кралят определи за негов приемник тогавашния министър на финансите лорд Монтагю, на когото сър Исак Нютон дължеше назначението си като Пазител на Кралския монетен двор през май 1696 година.
Брат ми каза, че до избирането на Нютон Пазителя не е имал почти никакви задължения. Нютон поел поста, очаквайки все пак да получава възнаграждение въпреки малкото работа. Сеченето на новите пари по време на Голямата финансова реформа обаче придало на длъжността по-голямо значение, отколкото бе имала дотогава, и Нютон се превърнал в главния фактор за опазването на монетите.
Истината беше, че парите спешно се нуждаеха от защита, тъй като напоследък бяха намалили много стойността си. Нямаше много злато и единствените реални пари в кралството бяха сребърните монети - пенсове, шилинги, кроните половинки и целите крони. До въвеждането на механичното сечене повечето се правеха ръчно и имаха криви ръбове, които лесно се обрязваха и изпиляваха от мошеници. С изключение на емисията, сечена след Реставрацията, монетите в обръщение бяха от времето на Гражданската война, и голямо количество беше произведено по времето на кралица Елизабет.
Съдбата се намеси и внесе още по-голяма бъркотия в сеченето на монетите, след като на престола се качиха Уилям III Орански и съпругата му Мария II Стюарт, дъщерята на брата на крал Джеймс II. Цената на златото и среброто се повиши неимоверно, затова в шилингите имаше много повече сребро, отколкото струваха. Или поне така трябваше да бъде. Новоизсеченият шилинг тежеше деветдесет и три грана*, макар че при непрекъснатото увеличение на цената на среброто трябваше да тежи само седемдесет и седем грана. Още по-тревожното беше, че повечето шилинги бяха изтъркани, изтънели от употреба, нащърбени и изпилени и тежаха едва по петдесет грана. Поради тази причина хората често се запасяваха с новите монети и отказваха да приемат старите.
Законът за сеченето на новите монети беше приет от Парламента през януари 1696 година, макар че този акт само усложни положението. Парламентаристите прибързано отрекоха старите пари, преди да се уверят, че съществуват достатъчно запаси от новите. И през цялото лято, ако можеше да се нарече такова, тъй като времето беше лошо, имаше недостиг на пари и всеки ден възникваха страхове от безредици. Защото ако нямаше достатъчно пари, е обръщение как щеше да се плаща на хората и с какво щеше да се купува хляб? Към всички тези тревожни факти трябваше да се добавят и измамите на банкерите и златарите. Те притежаваха огромно богатство, придобито чрез измама, и криеха златото и среброто си в очакване тези благородни метали да повишат стойността си. Освен това всеки ден се учредяваха банки и се налагаха непоносими данъци върху всичко, с изключение на женските тела и честните, усмихнати лица, които ставаха все по-малобройни. Всъщност отсъстваше обществен дух и нацията се огъваше под бремето на множеството бедствия.
Осъзнавайки належащата потребност да си намеря работа и същата необходимост на доктор Нютон от служител, Чарлс убеди лорд Монтагю да ме препоръча на Нютон, макар че не се обичахме, както би трябвало да бъде между братя. И лека-полека беше уредено да отида в дома на доктор Нютон на Джърмин Стрийт и да се представя.
Спомням си добре онзи ден, тъй като имаше скреж, слухове за нови заговори на католиците срещу краля и мащабно издирване на якобити.* Славата на Нютон обаче не смая младежкото ми съзнание, защото за разлика от него, който беше професор в Кембридж, аз бях учил в Оксфорд, и макар че познавах класиката, не можех да обсъждам математиката, още по-малко връзката й с вселената, нито естеството на спектъра. Знаех само че наред с господин Джон Лок и сър Кристофър Рен, сър Исак Нютон е един от най-учените хора в Англия, но не можех да кажа защо. По онова време "научните ми цели" се изразяваха в игра на карти и преследване на хубави момичета, тъй като се бях отдал изучаване на жените отблизо. Освен това боравех сръчно с шпага и пистолет, така както някои умеят да използват секстант и компас. Накратко, бях невеж като състав от съдебни заседатели, които не могат да се споразумеят за присъда. И напоследък, особено след като напуснах школата за прависти, невежеството беше започнало да ми тежи.
Джърмин Стрийт беше в наскоро завършеното модерно предградие Уестминстър. Къщата на Нютон се намираше в западния по-хубав край, близо до църквата "Сейнт Джеймс". В единадесет часа бях там и се представих. Прие ме прислужник и ме въведе в стая със запалена камина. Нютон седеше на червено кресло с червена възглавничка и четеше подвързан в червен марокен книга. Не си беше сложил перука и видях, че косата му е посивяла, но няма изкуствени зъби и изглежда добре за човек на неговата възраст. Беше облечен в тъмночервен мъхнат халат с позлатени копчета и си спомням, че на врата му имаше пъпка или нещо подобно, което го дразнеше. Всичко в стаята беше червено, сякаш там лежеше жертва на едрата шарка, защото казваха, че цветът изсмуква инфекцията. Помещението беше добре обзаведено. На червените стени бяха окачени няколко пейзажа, а в ъгъла до прозореца имаше изящен глобус, като че ли стаята беше вселената, а Нютон - богът в нея, защото ми се видя изключително мъдър човек. Носът му беше крив като мост над река Тибър, а очите му, които бяха спокойни, докато си почиваше, ставаха проницателни като кинжал веднага щом челото му се свъсеше от съсредоточеност, когато мислеше или му зададяха въпрос. Устата му изглеждаше капризна, сякаш му липсваше апетит или чувство за хумор, а брадичката с трапчинка в средата беше сякаш разполовена. Говореше с акцент и погрешно бих предположил, че е от Норфлък, ако не знаех, че е от Линкълншър, защото беше сякаш разполовена до Грантам. В деня, когато се запознахме, до петдесет и четвъртия му рожден ден оставаше месец и нещо.
- Не ми е присъщо да говоря за неща извън работата ми - каза той. - Затова, позволете ми да пристъпя направо към въпроса, господин Елис. Когато станах Пазител на Монетния двор на Негово величество, не предполагах, че ще се занимавам с разследване, преследване и наказване на фалшификатори и обрезвачи на монети. След като обаче разбрах това, написах писмо до Съвета, отговарящ за държавната хазна, обясних, че тези въпроси са от компетенцията на министъра на правосъдието, и помолих, ако е възможно, да ме освободят от това задължение. Тяхна светлост пожелаха да не променят нещата, така че се налага да изпълнявам задълженията си. Всъщност превърнах въпроса в личен кръстоносен поход, защото ако сеченето на новите монети не успее, опасявам се, че ще загубим войната с французите и кралството ще бъде опропастено. Господ ми е свидетел, че от шест месеца изпълнявам дълга си. Но разобличаването на мошениците е трудно, тъй като са много, и установих, че отчаяно се нуждая от служител, който да ми помага. Не желая обаче раболепен подлец. Един Господ знае дали няма да се стигне до безредици, дали няма да се сблъскаме с насилие, защото фалшифицирането на монети се смята за държавна измяна и се наказва с цялата тежест на закона, а негодниците са отчаяна пасмина. Изглеждате сърцат и въодушевен млад мъж, господине. Но, говорете и се представете.
- Смятам, че трябва да ви кажа нещо във връзка с образованието си, сър - нервно започнах аз, защото Нютон говореше като баща ми, който винаги очакваше най-лошото от мен и обикновено не оставаше разочарован. - Учил съм право в Оксфорд.
- Добре, добре - нетърпеливо каза той. - По всяка вероятност ще се наложи да пишете бързо. Измамниците са обиграни разказвачи и те заливат с такова количество показания, че човек трябва да има три ръце. Но не бъдете тъй скромен, млади господине. Какво умеете да правите?
Замислих се какви други способности притежавам. И тъй като не можех да намеря думи и нямаше с какво още да се представя, започнах да правя гримаси, да клатя глава, да вдигам рамене и да се потя, сякаш бях в турска баня.
- Хайде, господине - настоя Нютон. - Не сте ли пронизвал някого с рапирата си?
- Да, сър - измънках аз, ядосан на брат си, че му е съобщил този неудобен факт, защото кой друг можеше да му го е казал?
- Отлично. - Той чукна веднъж по масата, сякаш отбелязваше резултат. - При това виждам, че сте точен. - Съзирайки озадачеността ми, Нютон добави: - Онова на дясната ви ръка не е ли от изгаряне с барут?
- Да, сър. Имате право. Стрелям относително добре с късоцевна пушка и пистолет.
- Но съм убеден, че сте по-добър с пистолета.
- Брат ми ли ви го каза?
- Не, господин Елис, ръката ви. Късоцевната пушка би оставила белег на ръката и лицето ви, а пищовът само върху опакото на ръката, и това ме наведе на мисълта, че по-често използвате пищов.
- Хубав номер, сър. Надцакахте ме.
- Знам и други. Несъмнено ще се наложи да посетим много бордеи, където очевидната ви слабост към дамите може да ни послужи като предимство. Жените може да споделят с вас неща, които да откажат на моите стари уши. Надявам се, че влечението ви към тъмнокосата жена, с която неотдавна сте били, може да ни позволи да прибегнем до военни хитрости и да получим информация. Вероятно тя ви е донесла ейл* с аромат на хвойна.
- И ако това не е Пам - издадох се аз, изумен от думите му, защото наистина бях прегръщал девойка с тъмнокестеняви коси сутринта на закуска в местната пивница. - Как разбрахте, че е тъмнокоса? И че съм пил ейл с хвойна?
- От дългия тъмен косъм, който украсява хубавата ви сърмена жилетка - обясни Нютон. - Косъмът показва цвета на косите й, така както думите ви издават, че сте запознат с играта на карти. И това ще ни потрябва. А също и човек, който обича да си пийва. Ако не греша, маншетите ви са изцапани с червено вино. Снощи несъмнено сте пили доста и затова сутринта ви е било малко лошо и сте се нуждаели от хвойнов ейл, за да се съвземете. Острият мирис на ейл в дъха ви не може да се сбърка с нищо друго.
Чух се да ахвам от изумление, че толкова много неща за мен са очевидни за него, сякаш вижда какво става в съзнанието ми и чете мислите ми.
- Изкарахте ме развратник и пияница, достоен за бесилото - възразих аз. - Не знам какво да кажа. Дълбоко съм наскърбен.
- Моля ви, господин Елис, не го приемайте толкова навътре. Двамата с вас ще имаме взимане-даване с изметта на града. Работата в Монетния двор изисква да имам служител, който познава Лондон. И тъй като случаят е такъв, за да не ви измъчвам повече, длъжността е ваша, стига да я искате. Заплатата не е голяма. Само шестдесет фунта годишно като начало. Това не ми се нрави, защото признавам, много се опасявам, че подходящият човек няма да пожелае да работи за толкова пари и ще се посрамя, тъй като няма да смогна да изпълнявам задълженията си поради липса на помощник, от какъвто отчаяно се нуждая. Реших да предложа на моя служител къщата на Пазителя в Монетния двор в Тауър, заедно с всички привилегии, свързани с живота там.
- Много щедро от ваша страна, сър- рекох аз и се ухилих като идиот.
Това беше повече, отколкото очаквах. Откакто бях напуснал Грейс Ин, живеех на квартира на Кинг Стрийт, Уестминстър, но кварталът беше бедняшки и сърцето ми радостно подскочи при мисълта, че ще се разполагам в цяла къща, още повече на територията на Лондонската крепост, защото там човек можеше да не плаща наем.
- Откакто през април дойдох в Монетния двор, живях там, преди да се преместя на Джърмин Стрийт през август. Истината е, че в Монетния двор е много шумно. Въртящите се преси работят денонощно и след спокойствието и тишината в Кембридж не издържах на врявата. Вие обаче сте млад и от личен опит знам, че младите имат по-голяма поносимост към шума, отколкото старите. Освен това очаквам през декември племенницата ми да дойде да живее при мен, а Монетният двор е мръсно и нездравословно място, пълно с грубияни, и въздухът е толкова зловонен, че съм затвърдил решението си да не живея там. Какво ще кажете, господине? Къщата е малка и хубава. Има и градина.
Цяла къща с градина! Това вече беше твърде много. Въпреки всичко, изпитах желание да поискам още. Споменах, че невежеството беше започнало да ми тежи. В изражението и поведението на Нютон имаше нещо, което ме накара да мисля, че може да науча много от него. И реших да превърна това в условие. Завладя ме мисълта, че ако познаваш начина на мислене на човек, разгадал толкова много научни и философски тайни, би означавало да познаваш Божията промисъл - интересна промяна от начина на мислене на проститутките и картоиграчите.
- Добре, сър - рекох аз. - Ще работя за вас, но при едно условие.
- Кажете, господин Елис.
- Винаги да поправяте невежеството ми по някой въпрос, защото знам, че сте учен човек. Бих искал да ми покажете света такъв, какъвто вие го разбирате, и да разговаряте с мен за естеството на нещата, за да мога да се самоусъвършенствам. Трябва да призная, че университетската степен ме запозна с класиката и "Логика" на Сандърсън*, но не много повече. Ще работя за вас, сър, но искам да хвърлите светлина в тъмнината, която ще владее, и да насърчите и обогатите познанията ми за нещата.
- Добре казано, господин Елис. Трябва да сте интелигентен, за да признаете невежеството си, особено след като имате университетска степен. Искам обаче да ви предупредя, че не съм добър преподавател. През цялото ми време в Кембридж управата на колежа "Тринити" ми възложи да обучавам само трима студенти, което приех по-скоро заради възнаграждението, отколкото от желание да бъда центърът на един съвременен лицей. За всички нас е трудно да проумеем как сме се появили на света, но откровено казано, смятам, че съм научил само толкова, колкото да се уверя колко малко от света познавам. Предполагам, че това противостои на еврейската жилка, която може би притежавам. Но съм съгласен с условието ви. Не знам точно какво, но все нещо ще присадя в младежката ви глава. Затова, дайте да си стиснем ръцете и да скрепим сделката.
Хванах студената му тънка ръка и дори я целунах, защото принадлежеше на моя господар, на когото дължах отплата за късмета и бъдещето си.
- Благодаря, сър. Ще се постарая да направя всичко възможно за вас.
- Още днес ще напиша писмо до лордовете от Съвета, отговарящ за държавната хазна - каза Нютон. - Техни светлости ще трябва да одобрят назначението ви. Не се съмнявам, че ще останат доволни от избора ми. След това ще трябва да положите клетва да пазите в тайна метода за маркиране на ръбовете на монетите на господин Блондо, макар че според мен това не е голяма тайна, тъй като същата машина свободно се показва на посетителите на Парижкия монетен двор. Но първо, нека да пийнем ябълково вино, а после ще напиша писмото и ще отидем с каретата ми в Тауър, където ще се закълнете и ще ви покажа Монетния двор.
И така, да започнах работа в Кралския монетен двор.
Монетният двор се помещаваше в Лондонската крепост Тауър от 1299 година и до 1696 се бе разраснал до същински град. Между вътрешната и външната крепостна стена се намираха две редици стари дървени постройки, скрепени с железни скоби. Най-отпред бяха кулата Байуърд и Камбанарията. Сградите продължаваха на разстояние петстотин метра и завършваха със Солната кула. Между тях се виеше тесен калдъръмен път, осветяван от фенери и охраняван от стражи. Някои постройки бяха високи няколко етажа. Там имаше жилища, кабинети, казарми, конюшни, перални, леярни, ковачници, помещения с преси, складове, пивници и магазинчета, където продаваха всевъзможни хранителни продукти.
Както каза Нютон, шумът от металообработването беше оглушителен и докато се разхождахме из Монетния двор, трябваше да крещим, за да се чуем. Към това се прибавяха и оръдията, които от време на време гърмяха, цвиленето на конете, тракането на железните колела по калдъръма, виковете на глашатая, гласовете на войниците, ругаещи като рицари тамплиери, лаенето на кучетата, грозното грачене на гарваните, напомнящо на предсмъртно хъркане, бумтящите огньове, мяукането на котките, тряскането на вратите и портите, дрънкането на ключове и скърцането на дървените табели от силния вятър, предшестващ разразяващите се бури напоследък. Едва ли в лудницата цареше по-шумна бъркотия, отколкото в Кралския монетен двор. Първата ми мисъл беше за описания от Вергилий ад, когато Еней отива в подземното царство, и докато стоях между Камбанарията и кулата Байуърд, където чувах ръмженето на дивите зверове в Лъвската кула, която се намираше досами западния вход, имах чувството, че съм в преддверието на пъкъла. Тауър обаче беше вълнуващо място и аз бях доволен, че съм там, тъй като се интересувах от история. Бях ходил в Лондонската крепост като малък, но тогава и през ум не ми бе минало, че някога ще работя там.
Тръгнахме на север по Минт Стрийт. Нютон непрекъснато ме запознаваше с работата на служителите от Монетния двор, които проверяваха качеството на изработката на златните и сребърните монети от леярите и гравьорите.
- Разбира се, мнозина от тях са престъпници и са затънали до шията в незаконно сечене на монети и трябва да бъдат обесени - каза Нютон. - Често крадат нещамповани монети, матрици и щампи. Най-малко двама служители на Монетния двор са били досега обесени, а други двама в момента са в затвора "Нюгейт" със смъртни присъди. Моят съвет е да не вярвате на никого, от най-високопоставения до най-обикновения работник. Главният майстор на Монетния двор е негодникът господин Нийл, макар да е толкова рядко тук, сякаш се срамува от поста си. Съмнявам се дали ще имате възможност да го опознаете, за да забележите множеството му недостатъци.
Нютон се поклони сковано на човек, който излезе от близките кабинети, дребен охтичав мъж с неприятен глас. Веднага щом се отдалечихме, моят господар ме предупреди да не вярвам и на него.
- Той има много приятели в Артилерията на Тауър - войнишкия гарнизон, с който постоянно спорим за правата над Монетния двор. Те ни смятат за натрапници, макар че сме тук почти толкова отдавна, колкото и те. В Тауър има твърде много хора и това е същината на проблема. Доскоро Артилерията се помещаваше в Ирландския монетен двор, близо до Солната кула, на отсрещния край на пътя, по който вървим. След това си присвоиха къщата на пазача и някои от жилищата на чиновниците и си построиха казарма на свободната площ. Сеченето на нови пари обаче ни позволи отново да ги изгоним от Монетния двор и да ги върнем отвъд вътрешната крепостна стена на Тауър, където обикновените войници се редуват да спят на легло, затова сега ни мразят особено ожесточено. Не вярвайте на никого от тях, дори на офицерите, защото всички ни желаят злото.
Нютон забеляза надменен на вид мъж, който ни гледаше от върха на кулата Бийчам.
- А онзи е вдъхновителят, самият лорд Лукас, Кралският наместник в Тауър, пост, който се радва на множество стари и необичайни привилегии, и с изключение на моята особа, може да се нарече най-могъщият човек в крепостта. Не вярвайте най-вече на него. Той е пияница и е толкова нагъл и високомерен, че според мен си бърше задника с позлатена хартия.
Малко по-нататък, на ъгъла на кулата Деверо, стигнахме до ковачницата, където един изключително отблъскващ и неприветлив тип заряза подковаването на коня и се вторачи безмилостно в доктор Нютон и мен.
- Кълна се - рекох аз, когато отминахме, - че онзи човек имаше невероятно противно изражение.
- Той е закоравял мошеник и също не долюбва Монетния двор. Но засега си го избийте от главата, защото това е къщата на Кралския чиновник, а до нея - къщата на Главния майстор и после къщата на Заместник-пазителя мосю Фуке.
- Фуке? Французин ли е?
- Той е един от хугенотите, наскоро изгонени от родината си от френския крал Луи - обясни Нютон. - Мисля, че в Тауър има неколцина такива бежанци. Френската църква, центърът на тяхната общност, се намира наблизо, на Треднийдъл Стрийт. Фуке е много заможен човек и смятам, че въпреки това е много усърден. Но не очаквайте да намерите тук него или някой от другите, които споменах. Една от привилегиите да работиш в Монетния двор, е, че служителите може да дават под наем служебните си жилища на когото желаят за лично благодетелстване.
Едва тогава осъзнах, че предоставяйки ми служебното си жилище, Нютон се е лишил от хубавия доход, който би могъл да получи за него, ако го даде под наем.
Той спря и посочи спретната двуетажна къща, построена до онази част от външната крепостна стена, известна като Месинговия хълм. Наричаха я така заради поставеното там месингово оръдие, с което както скоро разбрах, често гърмят по случай рождените дни на кралските особи или при посещения на чуждестранни сановници.
- Това е къщата на Пазителя, където ще живеете - каза Нютон, отвори вратата и ме покани да вляза. Погледнах мебелите и книгите му и реших, че жилището ме устройва. - Много е уютна, макар че е малко влажна. Смятам, че това е неизбежно поради близостта на реката. Има и доста прах. Разнасят го вибрациите на оръдието, затова не може да се направи много. Може да използвате мебелите. Докарах ги от колежа "Тринити". Вече са стари и не държа особено на тях, но искам да пазите книгите. В новия ми дом няма място за повече книги, но не желая да се разделям с тези тук. Тъй като сте решили да се самоусъвършенствате, господин Елис, несъмнено ще искате да ги прочетете. Някои може дори да ви харесат. Очаквам с нетърпение да чуя мнението ви за тях. Понякога това е все едно да препрочетеш книгата.
Излязохме навън и Нютон ми показа занемарена малка градина, опасана със стена и извиваща се около основите на Кулата със скъпоценностите.
- Може да отглеждате зеленчуци - добави Нютон. - Ако го сторите, убеден съм, че ще ми предложите да ги опитам. През лятото е много приятно да седите тук, ако не се страхувате от духове, макар че докато работите за мен, ще имате малко време за безделие и фантазии. Лично аз съм скептично настроен към появата на призраци, но мнозина, живели между стените на Тауър, твърдят, че са виждали духове. Мисля, че това се врели-некипели. Не е тайна обаче, че мнозина са умрели от насилствена смърт почти във всяка част на крепостта и това обяснява суеверията тук, тъй като подобни ужасяващи истории развихрят въображението на невежите хора. Говори се, че дори вашият предшественик е бил уплашен от призрак, но аз не мисля така. Смятам, че той беше близък с някои от фалшификаторите на монети и е избягал от страх да не го заловят и обесят. Изчезването му съвпадна с моето пристигане в Монетния двор и това засилва подозренията ми.
Новината, че съм имал предшественик, който е изчезнал, малко ме обезпокои. Реших да науча повече, защото бе налице вероятността новата ми длъжност да е по-рискована, отколкото предполагах.
- Как се казва? - попитах аз. - Не го ли потърсиха? Тъжно е да разбереш колко съмнителна е била репутацията на моя предшественик и колко малко може да се заложи на почтеността му. Надявам се, ако аз изчезна, да се изкажете по-ласкаво за мен.
- Загрижеността ви прави чест - призна Нютон. - Името му е Джордж Мейси. И мисля, че го търсиха.
- Но не може ли господин Мейси да бъде оплакан като жертва, а не заклеймяван като престъпник? Според вашите думи имате работа с отчаяни хора. Не е ли възможно да е бил убит?
- Възможно? Той изчезна преди шест месеца, докато аз тепърва се ориентирах в това странно място. Не мога да съставя хипотеза за такъв кратък период от време. За мен най-добрият и безопасен метод в философията е първо усърдно да се изследват фактите и техните основания и сетне да се гради хипотеза за обяснението на нещата. Не ме интересува какво може да се е случило и какво не. Разследването на мистерии и завързани въпроси по метода на анализа трябва да предхожда формулирането на предположение. Това е моят метод, господин Елис. Ако го знаете, ще познавате и нрава ми. Но вашите въпроси са уместни. Ще продължа да оценявам честността ви, защото не искам да ви направя свой двойник. Винаги говорете по същество. И се запознайте с моя научен метод, тъй като ще ви служи добре и ще се разбираме отлично.
- Ще изуча вас и вашия метод най-усърдно, сър - отвърнах аз.
- Е, какво мислите за къщата и градината?
- Много ми харесват, доктор Нютон. Никога не ми е провървявало на карти така, както сега, когато ме взехте на работа при вас.
Казах истината. Дотогава не бях живял сам. В школата за прависти делях стаите с друг човек, а докато учех в Оксфорд, живеех в колежа. За мен беше огромно удоволствие да затворя вратата на къщата след себе си и да остана, защото през целия си живот бях принуден да си търся място далеч от братя и сестри, студенти и колеги юристи, за да мога да чета или да мечтая. Но първата нощ, която прекарах в моята нова къща в Тауър, едва не стана и последната.
Легнах си рано и се зачетох в няколко доклада с предложения за поправка на закона за английските монети, написани от най-големите съвременни светила на науката, сред които доктор Нютон, сър Кристофър Рен, доктор Уолис* и господин Джон Лок. Бяха поръчани от Регентския съвет през 1695 година и Нютон изказа предположението, че ще ми дадат добра основа по различните въпроси около сеченето на нови пари. Докладите обаче не ме окуражиха да остана буден. Четивото беше скучно и след час-два сложих свещта на камината и дръпнах юргана над главата си, без изобщо да си спомня за суеверните фантазии, които по-рано ме бяха обзели.
Нямах представа колко време съм спал. Може да е било само половин час, а може би много повече, но се стреснах и се събудих, сякаш бях изскочил от гроба и бях възкръснал. Мигновено изпитах усещането, че не съм сам. Затаих дъх и се уверих, че тъмните сенки в спалнята ми са оживели от дишането на друг. Седнах в леглото и тялото ми се разтрепери от ударите на сърцето ми. Напрегнах слух в зловещата тишина, сякаш бях пророк Самуил*. И постепенно успях да доловя някакъв звук, сякаш някой засмукваше въздух през цафара. Косата ми се изправи.
- За бога, кой е там? - извиках аз, провесих крака от леглото и отидох да взема свещта от камината, за да я запаля и да осветя мрака.
В същия миг от сенките се разнесе глас, който смрази кръвта ми:
- Твоята Немезида, богинята на отмъщението.
Видях за секунди лицето на човека и се приготвих да отговоря, когато той ожесточено ме нападна, бутна ме отново на леглото, възседна гърдите ми и се опита да ми извади очите с палци. Изкрещях от болка. Нападателят беше силен и макар че му нанесох няколко удара по главата, той не спря. Бях сигурен, че ще ме убие или ще ме ослепи. Положих отчаяни усилия и накрая успях да махна ръцете му от очите си, но той ме хвана за гърлото. Реших, че ще ме удуши и започнах да ритам, но напразно. След малко усетих, че от гърдите ми се вдига огромна тежест и предположих, че душата ми отлита към небето. Накрая осъзнах, че двама стражи от Артилерията са дръпнали от мен нападателя и са го обуздали. Той обаче беше спокоен и не се съпротивляваше и аз се запитах дали стражите не са задържали друг човек.
Трети военен от Артилерията, някой си сержант Роан, ми помогна да се съвзема, като ми даде малко бренди. Най-после бях в състояние да си стоя на краката и да видя нападателя си на светлината на фенера, който стражите бяха донесли.
- Кой сте вие? - попитах аз с дрезгав глас, който едва познах. - И защо ме нападнахте?
- Името му е Туисълтън - отвърна сержант Роан, който говореше със странен акцент. - Това е оръжейникът на Тауър.
- И не ви нападнах, сър - добави господин Туисълтън с такъв невинен тон, че едва не му повярвах. - Не знам кой сте вие. Нападнах другия господин.
- Луд ли сте? - попитах аз и преглътнах с усилие. - Тук няма друг. Хайде, сър, кажете какво съм ви сторил, че ме нападнахте?
- Да, той наистина е луд - каза Роан, - но както виждате, вече е безобиден.
- Безобиден? - недоверчиво повторих аз. - Но той едва не ме уби!
- Вие сте господин Елис, нали? - попита сержант Роан.
- Да.
- Господин Туисълтън няма повече да ви безпокои. Давам ви думата си. Обикновено го държа в дома си, под мое наблюдение, и не притеснява никого. Тази нощ обаче се е измъкнал незабелязано и е дошъл тук. Търсехме го, когато чухме шума от боричкането ви.
- Провървяло ми е, че сте чули - рекох аз. - Още една минута и сега нямаше да разговарям с вас. Но господин Туисълтън трябва да бъде изпратен в лудницата* или някоя друга болница за душевноболни и лунатици.
- В Лудницата? И да го оковат за стената като куче? Да му се смеят като на див звяр? - попита единият страж. - Господин Туисълтън е наш приятел, сър. Не можем да позволим това да му се случи.
- Но той е опасен.
- През повечето време е такъв, какъвто го виждате сега, напълно спокоен. Не ни карайте да го изпращаме там, господин Елис.
- Аз? Не мога да заповядвам на никого от вас, господин Бул. Грижата за него е ваша работа.
- Няма да е така, ако докладвате за случилото се, сър.
- Исусе, смили се над нас - извика господин Туисълтън.
- Виждате ли? Дори той ви моли за прошка - намеси се и Роан.
Въздъхнах, ядосан от обрата на събитията. Бяха ме нападнали в собственото ми легло и едва не ме бяха удушили, а сетне ме молеха да забравя всичко, сякаш беше глупава ученическа шега, а не опит за убийство. Фактът, че душевноболен се разхождаше свободно наоколо сякаш беше презрян гарван, беше подигравка за охраната на Тауър.
- Тогава трябва да обещаете, че господин Туисълтън ще бъде държан под ключ поне нощем - отстъпих аз. - Следващият човек, когото нападне, може да не извади късмет като мен.
- Имате думата ми - заяви Роан.
Кимнах, макар и с нежелание, защото ми се струваше, че в случая нямам голям избор. Нютон ми беше казал, че отношенията между Монетния двор и Артилерията са лоши, и не исках да ставам повод за още неприязън.
- Какво го е накарало да си загуби ума? - попитах аз.
- Писъците - отвърна самият господин Туисълтън. - Чувам писъци. На умрелите тук. Никога не спират.
Сержант Роан ме потупа по рамото.
- Вие сте добър човек, господин Елис. Имам предвид за служител на Монетния двор. Обещавам ви, че той вече няма да ви безпокои.
През следващите дни и седмици често виждах господин Туисълтън да се разхожда из крепостта, винаги придружен, от военен от Артилерията. Той наистина изглеждаше съвсем нормален и не беше за затваряне в лудница, затова се поздравих, че съм взел великодушно решение. Едва след няколко месеца се запитах дали не съм направил ужасна грешка.
Публичните дела бяха в окаяно състояние и в страната цареше хаос. Монетният двор работеше по двадесет часа на ден, шест дни в седмицата. Нютон също работеше толкова, макар че нямаше нищо общо с организирането и поощряването на сеченето на новите монети. Спеше малко и в редките случаи, когато не преследваше фалшификатори, се залавяше да търси решение на математическа задача, поставена му от някой от множеството злонамерени хора, с които си кореспондираше. Искреното им желание беше да намерят грешка в изчисленията му. Имахме много работа и скоро станахме чести посетители в затворите Флийт и "Нюгейт", за да взимаме показания от мошеници и разбойници, мнозина от които бяха наказани с пълната суровост на закона и изтърпяваха най-тежки присъди.
Ще спомена само един от случаите, не защото има връзка ужасяващата и загадъчна история, която измъчваше господаря ми почти година, а за да покажа как много други юридически въпроси занимаваха едновременно виртуозния му ум.
Лордовете от Върховния съд управляваха Англия в отсъствието на краля, който се сражаваше без голям успех срещу французите във Фландрия. Те бяха получили писмо от Уилям Чалонер, изключително умен и ненадминат фалшификатор, който твърдеше, че в Тауър се секат монети, съдържащи по-малко сребро, отколкото е задължително, правят се фалшиви гвинеи и от Монетния двор се крадат нещамповани монети и щампи за гвинеи. Тяхни светлости заповядаха на моя господар да разследва тези твърдения - нещо, което беше длъжен да направи, макар да знаеше много добре, че Чалонер е самият Меркурий, покровителят на крадците и измамниците, що се отнасяше до красноречие, и им е подхвърлил безполезна информация. Междувременно Питър Кук, джентълмен, по-късно осъден на смърт за фалшифициране на пари, се опита да отърве въжето, като призна, че Чалонер и някои други хора са му съучастници.
Измамниците се издаваха един друг и веднага щом научи за признанията на Кук, Томас Уайт, друг мошеник, заплашен от смъртна присъда, обвини Джон Хънтър, който работеше в Монетния двор, че снабдявал Чалонер с матрици за гвинеи. Той посочи като фалшификатори и Робърт Чарнок, прословут якобит, наскоро екзекутиран заради участието си в заговор срещу крал Уилям, организиран от сър Джон Фенуик, Джеймс Причард, полковник от конната гвардия на Уиндзор, и човек на име Джоунс, за когото не беше известно почти нищо. Уайт беше осъден въз основа на показанията на Скоч Робин, бивш гравьор в Монетния двор. Макар че Нютон се съмняваше в почтеността му, Робин успя да предаде най-малко един от приятелите си по време на щателните разпити.
Много се учудих, че човек, който се бе затворил в Кембридж в продължение на четвърт век, може да се окаже такъв вещ разпитвач. Понякога Нютон беше строг и непреклонен и се заричаше, че Уайт ще бъде обесен до края на седмицата, ако разбере, че прикрива още някой престъпник. Друг път моят господар се държеше с Уайт лицемерно дружелюбно и весело и човек би помислил, че са особено близки. С помощта на тези адвокатски номера, които Нютон, изглежда, прилагаше инстинктивно, Уайт назова още петима други и отново спечели отмяна на наказанието.
Мнозина измамници признаваха провиненията си и издаваха съучастниците си, но някои продължаваха да лъжат и бяха тъй хитри, че дори плачеха, бръщолевейки, че нищо не знаят. Нютон не беше човек, когото можеха да измамят лесно, и не прощаваше на лъжците, сякаш съобщилите фалшифа информация бяха виновни в нещо по-лошо от фалшифициране на монети. С Питър Кук, който няколко пъти се опита най-нелицеприятно да излъже моя господар, Нютон се показа отмъстителен като Трите фурии, "бесните" богщини на възмездието от гръцката митология.
Първо, посетихме нещастника в тъмницата "Нюгейт". Срещнахме се и с неколкостотин други, защото обичаят в Англия беше да видиш всички осъдени, така както посетителят в Лондонската крепост Тауър може да види лъвовете в Барбикан. Второ, присъствахме на заупокойната молитва на глупавия злосторник, където Нютон не изпусна от поглед Кук, който седеше сам на отредената му пейка пред отворения ковчег. Господарят ми все още не беше напълно удовлетворен от отмъщението си и настоя да отидем в Тайбърн* и да станем свидетели на мъчителната смърт на Кук.
Спомням си го ясно, защото за пръв път видях човек да бъде обесен, влачен и разчленен - отвратителна гледка. Освен това ситуацията беше необикновена, тъй като Нютон рядко присъстваше на екзекуциите на дадените под съд от него престъпници.
- Мисля, че е правилно и редно - каза той, сякаш се оправдаваше - като представители на закона от време на време да ставаме свидетели на участта, до която разследванията ни са довели закононарушителите, за да можем да се държим с подобаваща сериозност и да не отправяме лековато обвинения. Не сте ли съгласен, господин Елис?
- Да, сър, щом казвате - едва-едва отвърнах аз, защото не изпитвах никакво желание да наблюдавам подобно зрелище.
Кук, който беше мускулест и силен човек, бе докаран на гальота от колове до мястото на екзекуцията. На кръста му беше завързано въже, а в ръката си държеше примката. По мое мнение се държеше мъжки, макар че палачът беше до него и през цялото време държеше секирата, с която скоро щеше да отсече крайниците му. Потреперих само при вида на инструмента за мъчения.
Прекарахме почти час в Тайбърн. Кук бавеше изпълнението на присъдата си с дълги молитви, докато накрая, почти припаднал от страх, беше довлечен до стълбата от палача, който преметна въжето през гредата и после го сложи на врата му. Тълпата изрева развълнувано и се притисна към ешафода. Имах чувството, че ще ни смачкат.
Палачът си беше свършил работата добре, защото петите на Кук докосваха ешафода. Осъденият беше жив, когато палачът го разряза и с нож в ръката се нахвърли върху жертвата си като някой от кървавите убийци на Цезар. Притихналото множество ахна като един, когато палачът, изкормвайки Кук като стар козел, разпори корема му, бръкна вътре и извади шепа черва, от които се вдигаше пара, защото денят беше студен. Той ги изгори на мангала пред все още видимо дишащия мъченик. Кук не можеше дори да изстене в агония, тъй като примката стягаше гърлото му.
Нютон не трепна. Вгледах се в лицето му и видях, че не изпитва удоволствие от тъжната гледка, но и не показва признаци на снизходителност. Хрумна ми, че наблюдава зрелището така, както би гледал дисекция на човешки труп в Кралското дружество, сякаш е някаква експериментална процедура.
Най-сетне палачът отсече главата на Кук по даден знак от пристава и я вдигна за одобрение на тълпата, обявявайки, че това е главата на Питър Кук, престъпник и предател. Така завърши онова кърваво утро.
От Тайбърн взехме файтон до къщата на Нютон, за да обядваме. Икономката госпожа Роджърс ни беше сготвила пиле. Апетитът на Нютон не бе намалял от жестокостта на наказанието, на което бяхме станали свидетели. Щеше ми се да го обсъдим, защото не ми се ядеше. Образът на разпорения стомах на Кук все още беше ярък и жив в съзнанието ми.
- Мисля, че подобна суровост не служи добре на закона - заявих аз. - Трябва ли един фалшификатор на монети да бъде наказан по същия начин като заговорник, който крои планове да убие краля?
- И двете еднакво подриват управлението на кралството - отвърна Нютон. - Всъщност дори може да се спори, че кралят може да бъде убит, без в страната да настъпят особени сътресения, като в древната римска империя, където преторианците са убивали като мухи императорите си. Ако парите са лишени от реална стойност, на държавата й липсва вярна мярка за благоденствие и бързо ще потъне в разруха. Но нашата работа не е да обсъждаме справедливостта на наказанието. Този въпрос е от компетенциите на съдилищата или на Парламента.
- Предпочитам да ме убият в леглото, отколкото да понеса такова нещо.
- Разбира се, винаги е по-добре да бъдеш екзекутиран, отколкото убит, защото осъденият има възможност да се помири с Всемогъщия бог.
- Кажете го на Питър Кук - рекох аз. - Според мен той би предпочел да свършат по-бързо с него и след това да го застигне справедливо божие наказание.
Изключително бурното време през ноември премина в смразяващи студове в началото на декември. Носеха се слухове, че френската флота се готви да дебаркира в Ирландия. Моят господар и аз прекарвахме утрините в кабинета, за да бъдем близо до кулата Байуърд, над входа на Монетния двор. Там беше влажно като навсякъде другаде в Тауър. Малката камина не затопляше тясната стая и аз често страдах от упорита кашлица. Документите плесенясваха и се налагаше да ги суша на огъня.
Кабинетът беше обзаведен с няколко удобни кресла, две-три писалища, лавици и нощно гърне с капак на столче. Имаше два прозореца. Единият гледаше към входа на Монетния двор, а другият към рова около крепостта, където изхвърляхме гърнето. Ровът беше дълбок три и широк девет метра и преди време бе гъмжал от змии, крокодили и алигатори от Кралската менажерия.
Онази сутрин двама работници, с разрешението на кралския наместник, чистеха с драга мръсната вода. Едно от правата на Тауър беше, че всичко паднало в рова, е собственост на крепостта, и съответно, на Кралския наместник. Не им обръщахме внимание, защото бяхме обезпокоени от слуховете за нов метод за фалшифициране на монети, който се усъвършенстваше върху златните гвинеи. Информацията бе съобщена на моя господар от Хъмфри Хол, един от множеството доносници на Нютон, благонадежден човек. Неочаквано до нас достигна вестта, че единият чистач е извадил от рова човешки труп. Съдейки по състоянието му, възникнали подозрения, че човекът е бил убит. Краката му били завързани и по всяка вероятност е бил удавен с тежест.
- Интересно - отбеляза Нютон, който като чу новината, престана да милва котарака Мелхиор и погледна през прозореца.
- Нима? - попитах аз. - Изненадан съм, че там не са паднали и други хора, защото ровът е опасан само с ниска ограда от колчета, която не би задържала и коза.
Любопитството му обаче не намаля от забележката ми.
- Може би е убягнало от вниманието ви, Елис, но хората, които падат в рова, не си правят труда да си слагат тежести - презрително произнесе се той. - Това ме интересува. Защо някой ще изхвърля труп в рова, когато Темза е съвсем наблизо? Би било много по-лесно да занесе тялото до пристана на Тауър и после да остави приливите и водовъртежите да го отнесат далеч оттук.
- Нямам хипотеза - отвърнах аз присмехулно, като използвах израз от собствената му философия, но той не се засегна.
Всичко можеше да свърши дотам, но мнозина работници в Монетния двор, подтикнати от страх, бяха спрели машините си, когато бяха чули за откриването на трупа. Това принуди моя господар да остави работата с господин Хол и придружен от мен, да отиде да разследва случая.
Тялото беше занесено в празно мазе на Уотър Лейн, която минаваше успоредно на реката и беше единственият път между вътрешната и външната крепостна стена, който не беше владение на Монетния двор. Пред вратата на избата се бяха събрали няколко стражи, един полицай, дърводелецът и двамата чистачи, намерили трупа. Всички бяха погнусени от смрадта на вкочаненото тяло. Полицаят господин Осбърн, човек със сипаничаво лице, който вечно седеше в кабинета си и беше толкова пиян, че не можеше да се държи на краката си, даваше указания на дърводелеца да направи евтин ковчег, но като видя господаря ми, млъкна и безочливо завъртя очи. Изглеждаше много раздразнен.
- По дяволите, сър! - възкликна той, обръщайки се към доктор Нютон. - Каква работа имате тук? Случаят е за Артилерията. Не интересува Монетния двор, нито вас. Човекът вече е мъртъв и не може да бъде обесен.
Нютон се поклони официално, без да обръща внимание на оскърблението.
- Господин Осбърн, нали? Признавам, че съм озадачен. Мислех да предложа помощта си за разпознаването на тази нещастна душа и как го е сполетяла смъртта, защото мнозина от нас в Кралското дружество сме запознати до известна степен с науката анатомия. Но сега разбирам, че вероятно знаете всичко за клетника.
Останалите се ухилиха подигравателно на полицая, защото беше очевидно, че Осбърн не знае нищо и ще извърши разследването безучастно и по всяка вероятност в противоречие със закона.
- Мнозина се напиват и падат в рова - неуверено рече той. - В това няма голяма загадка, докторе.
- Така ли мислите? По мое наблюдение виното и бирата могат да накарат пияния да се спъне, затова завързването на краката му е излишно.
- Тогава и вие сте чули за това? - глуповато отбеляза Осбърн, махна шапката си и почеса късо подстриганата си глава. - Е, сър, трупът вони ужасно, тъй като е разложен. Човек едва стои до клетника, камо ли да го разследва.
- Да, сър - обади се единият страж. - Доста е остър за очите и носа. Решихме да го затворим в ковчег и да го сложим в комина, за да не се разнася смрадта, докато полицаят разпита енориашите.
- Отлична идея - рече Нютон. - Само че първо ми позволете да видя на какви въпроси ще може да отговори този човек. Ще ми разрешите ли, господин Осбърн?
Полицаят кимна.
- Дългът ми повелява да го сторя - недоволно измърмори той. - Ще ви изчакам.
- Благодаря, господин Осбърн - учтиво каза Нютон. - Ще ви помоля за малко от вашия тютюн за дъвчене, който няма да позволи на миризмата на трупа да влезе в ноздрите ни. И още, за няколко свещи, защото ще ни трябва светлина, и камфор, за да премахне смрадта от помещението.
Осбърн отряза парче тютюн за моя господар и мен и щеше да прибере ножа си, но Нютон поиска и него. Полицаят го даде с готовност и отиде да вземе свещи и камфор. Нютон се обърна към двамата чистачи, предложи им по един новоизсечен шилинг и им зададе няколко въпроса за занаята им.
- Как изгребвате мръсотиите?
- Ами, с мрежа, докато гребем с лодката, сър. В предната й страна има желязна рамка, която потъва на дъното и го изстъргва, а лодката я тика напред. Така в мрежата се събира всичко, изпречило се на пътя й. Предпочитаме да търсим в реката, сър. Там има повече неща. Понякога си опитваме късмета в рова, както сме задължени според разрешителното ни за работа. По тежестта разбираме, че сме намерили труп, сър, но този е първият, който откриваме в рова.
- Къде по-точно го намерихте?
- В източната страна на Тауър, сър, под кулата Деверо.
- Това е в границите на Артилерията. - Нютон видя, че човекът се намръщи, и добави. - Имам предвид онази част от крепостта, която не е заета от Монетния двор.
- Да, сър.
- Надълбоко ли беше трупът?
- Да, сър. Доста надълбоко, но не на дъното. Закачихме го и известно време не помръдна. После обаче изскочи внезапно, сякаш е имал тежест, защото както ще видите с очите си, сър, глезените са завързани с въже, от което се е откъснало нещо друго, по всяка вероятност някакъв тежък предмет.
- Претърсихте ли джобовете?
Работниците кимнаха.
- Намерихте ли нещо?
Двамата се спогледаха.
- Ще задържите каквото сте намерили или ще бъдете обезщетени. Давам ви думата си.
Единият пъхна мръсната си ръка в джоба и извади два шилинга. Нютон ги разгледа внимателно и после му ги върна.
- Виждали ли сте много трупове, извадени от реката?
- Да, сър. Предимно под Лондонския мост. Както гласи поговорката, умните минават отгоре, а глупците отдолу. Послушайте съвета ни, господа. Винаги слизайте от лодката си и заобикаляйте моста, вместо да се опитвате да минавате под него.
Господин Осбърн се върна със свещи и камфор и ги занесе в мазето.
- Един последен въпрос - рече Нютон. - Можете ли да кажете колко време е било едно тяло във водата?
- Да, ваше благородие, и независимо от температурата, която силно уронва достойнството на човека. Лятото е хладно и не променя особено бързината на разлагане. Но с течение на времето дори плъховете губят апетита си, защото тлъстините в човешкото тяло се втвърдяват, подпухват и залепват за костите, а кожата омеква и се разлага. Тялото заприличва на изгоряло в пожар, но е бяло, а не черно.
- Тогава, по вашата веща преценка, какво мислите за този труп?
- Шест месеца, сър. Ни повече, ни по-малко.
Нютон кимна и даде на всеки шилинга, който бе обещал, а на мен - тютюн за дъвчене.
- Дъвкали ли сте тютюн, господин Елис? - попита той.
- Не, сър - отвърнах аз. Можеше да добавя, че това може би е единственият лош навик, който не бях придобил, докато учех право. - Дори когато ме е болял зъб.
- Тогава запомнете, че трябва да плюете често. Малко известно е, че тютюнът съдържа мазна течност, наречена никотиана, смъртоносна отрова. Всички, които дъвчат тютюн, експериментират с токсичния й ефект. Но може да ви стане лошо, независимо дали дъвчете тютюн или не.
Нютон влезе в мазето. Последвах го и видях, че Осбърн пали свещите, за да освети помещението.
- Благодаря, господин Осбърн. Това ще бъде всичко засега.
Ако не беше смрадта, трупът на дъбовата маса съвсем не приличаше на човешки, а по-скоро на древногръцка или римска статуя, отчаяно нуждаеща се от реставриране. Лицето беше неузнаваемо, с изключение на изражението на болка, застинало в чертите. Беше ясно, че човекът е мъж, но инак не можех да кажа нищо друго за него.
- Какво забелязахте за възела? - попита Нютон, гледайки въжето, с което бяха завързани краката на трупа.
- Не много - отвърнах аз. - Изглежда обикновен.
Нютон измърмори нещо, съблече редингота си и ми го даде, а после запретна ръкави. Видях, че има много белези на ръцете, но освен това е заинтригуван от трупа. Той сряза с ножа на господин Осбърн остатъците от дрехите на мъртвеца, като през цялото време ми обясняваше какво прави.
- Наблюдавайте очевидните закони и процеси в природата, господин Елис. Нищо не може да се промени, без първо да се разложи. Вижте как съществува взаимодействие между неща от различно естество. Първата й работа е да смеси и да разбърка елементите в хаос на разложение, а после да ги пригоди за ново поколение или хранене. Всичко може да се създаде отново. Всяко тяло може да се превърне в друго, от какъвто и да е вид, и да премине всички междинни етапи на качествени промени. Това са основните принципи в алхимията.
По-добре да ми беше казал какво има предвид, защото нямах представа за какво говори.
- Алхимик ли сте, сър? - попитах аз и доближих свещта до трупа.
- Да - отвърна той и махна последната ивица плат от мъртвото тяло. - Белезите на ръцете ми, които забелязахте, когато навих ръкавите си, са от изгаряния. От двадесет години използвам пещ и тигел за химичните си експерименти.
Това ме изненада, защото законът срещу размножителите, както наричаха алхимиците, които се опитваха да добият злато и сребро, беше отменен през 1689, но допреди седем години размножаването беше углавно престъпление, наказвано със смърт. Разтревожих се, че човек като доктор Исак Нютон признава с такава лекота свое предишно сериозно престъпление. Останах обаче още по-изумен, че вярва в подобно безспорно шарлатанство.
Той започна да разглежда зъбите на мъртвеца като човек, който смята да купува кон.
- Виждате ми се малко разстроен, Елис. Ако възнамерявате да повърнете, моля, направете го навън. Стаята вони достатъчно противно.
- Не, сър. Чувствам се добре - отвърнах аз, макар че главата ми леко се бе замаяла от тютюна, който дъвчех. - Но много алхимици не са ли в съюз с дявола?
Нютон изплю храчка тютюнев сок на пода, сякаш се надяваше, че мнението ми е там.
- Вярно е, че мнозина се опитват да изопачат благородната мъдрост на влъхвите. Но това не означава, че няма истински магьосници. - Той млъкна, извърна лице от трупа, пое дълбоко въздух и после отново се доближи до отворената уста на черепа, а накрая отстъпи назад. - Липсват му моларите на горната лява челюст.
- Какво е молар?
- Задният стриващ зъб, разбира се. От латинската дума molaris, която означава воденичен камък. Освен това забелязах, че липсват вторият и третият пръст на лявата му ръка.
- Много неща му липсват на клетника. Ушите, носът, очите...
- Наблюдателността ви е похвална, господин Елис, само че двата пръста са ампутирани на едно и също място, в горната част. Това е характерна особеност за този индивид. Както и modus mortis*. Състоянието на гръдния кош е изключително необичайно. Ребрата са натрошени, сякаш е бил смазан от силен натиск. И забелязвате ли странното положение на краката? Долната част е притисната до горната, а бедрата нагоре към корема.
- Наистина е странно - признах аз. - Сякаш е бил свит на кълбо.
- Точно така - мрачно измърмори Нютон.
- Мислите ли, че е възможно... Не, само ще ви ядосам, докторе.
- Кажете - настоя той.
- Само хипотеза.
- Ще ми позволите ли аз да преценя дали е така? Може би някое наблюдение ви е озадачило. Във всеки случай бих искал да чуя какво имате да казвате.
- Питам се дали нещастникът не е поредната жертва на Могъщия великан. Чух един от стражите да изказва същото предположение.
Могъщият великан беше прословут и все още неразкрит убиец, от когото всички се страхуваха, тъй като беше убил неколцина, смазвайки ужасяващо телата им.
- Това трябва да бъде доказано - рече Нютон, - но от онова, което знам за предишните му жертви, Могъщия великан, в съществуването на когото се съмнявам, не изхвърля труповете и не завързва с въже краката им.
- Защо се съмнявате в съществуването му?
- Поради простата причина, че великаните са малко на брой и изпъкват в тълпата - отвърна Нютон и продължи да оглежда трупа. - Убиец като Могъщия великан би предпочел да остане анонимен. Запомнете думите ми, господин Елис, че когато онзи престъпник бъде заловен, ще се окаже не по-голям великан от вас и мен. Но в случая е безспорно, че този човек е убит по особено жесток начин. Това е очевидно, както е демонстрирана тук и истината за алхимията.
- Не разбирам - признах аз. - Как е демонстрирана истината на алхимията от един труп, господарю?
- Живото тяло е микрокосмос. След като изживява определения си период от време под въздействието на топлината и въздуха, то се завръща през водата, за да се разложи в земята, в безкрайния цикъл на живота и смъртта.
- Весела мисъл. Питам се кой ли е бил?
- О, в това няма съмнение - усмихна се Нютон. - Вашият предшественик Джордж Мейси.
Преди да излезем от мазето, Нютон ме накара да се закълна да не казвам на никого кой е убитият от страх, че информацията ще забави още сеченето на новите монети.
- Секачите на монети са много суеверни - заяви той. - Това само ще ги обърка и уплаши още повече, защото са най-доверчивите глупаци, които познавам. Ако се разчуе кой е клетникът, мигновено всички ще престанат да секат и Монетният двор ще спре да работи.
Съгласих се да мълча, но бях обезпокоен от лекотата, с което моят господар излъга господин Осбърн и стражите, когато отново бяхме пред избата.
- Дължа ви извинение, господин Осбърн. Уви, човекът е толкова разложен, че не може да се каже нищо за него. Мога само да ви уверя, че не го е убил Могъщия великан.
- Но как разбрахте, докторе?
- Обръщам внимание на съобщаваните подробности за убийствата му. Във всички случаи ръцете на жертвите са били счупени. Нараняванията на този човек са изключително върху торса. Ако Могъщия великан го беше държал в прегръдките си, както вече се говори, щях да очаквам и ръцете му да са счупени като ребрата. Може да го затворите в ковчег, ако желаете.
- Благодаря, докторе.
- Мисля, че се нуждаем от питие, Елис - каза Нютон и изплю тютюна на земята, - за да премахнем вкуса на проклетия тютюн и може би да успокоим стомасите си.
Едва когато тръгнахме обратно по Уотър Лейн към "Каменната кухня", името на пивницата в Тауър, лъжата на Нютон започна да безпокои християнското ми съзнание.
- Сър, сигурен ли сте, че е Джордж Мейси? Аз едва определих, че е човешко същество, камо ли да разпозная горкия нещастник.
- Няма съмнение в това. Виждал съм го само един-два пъти, но не ми убягна от вниманието, че липсваха няколко зъба на горната челюст. Още по-важното е, че му липсваха горните части на втория и третия пръст на лявата ръка. Това разследване е изключително странно за Тауър като цяло и в частност за Монетния двор.
- Нима?
- Вероятно когато се запознаете по-добре с практиката на сеченето на монети, ще разберете, че работникът, който пуска нещампованите монети в пресата, трябва да има много чевръсти пръсти. Едва ли има някой от тях, който да не е загубил един или повече пръсти. Преди да стане чиновник, Мейси беше секач на монети. Тези наблюдения, вещото мнение на чистачите откога трупът е бил във водата и намирането на двата новоизсечени шилинга в жертвата, водят до изречения от мен извод. Макар че монетите са били отдавна във водата, обрязаните ръбове бяха непогрешими.
- Тогава, щом е Джордж Мейси...
- Може да бъдете сигурен.
- А вечният му покой при Исус? Не заслужава ли подобаващо християнско погребение? Ами семейството му? Вероятно ще искат да има надгробен камък, за да го помнят. Да не говорим, че изгарянето е грехота.
- Не виждам какво значение би имало за него? - усмихна се Нютон, искрено развеселен от изблика ми. - Мисля, че в Ламбет Марш има една блудница, при която той ходеше. Но не мисля, че тя ще плати погребението му. А що се отнася до вечния му покой при Исус, зависи дали Мейси е бил християнин, нали?
- Разбира се, че е бил. Нали и той е сложил ръка върху Библията и се е заклел като мен да пази тайната на сеченето на парите в Монетния двор?
- Може и да го е сторил. Това обаче не доказва нищо. По-голямата част от Библията е написана от хора, които не са знаели нищо за Исус Христос. Не, очевидната истина е, че Мейси е бил християнин колкото и пророкът Ной, чиято история се среща в голям брой езически предания. Казах ви, че съм го виждал един-два пъти, но разговарях с него и разбрах какви са религиозните му убеждения. Той беше привърженик на арианството. Вярваше, че Исус Христос няма божествен произход и не е от същата материя като Бога Отец. Ето защо Мейси едва ли би искал християнско погребение, с всичките му съпътстващи ритуали.
- Но арианството е ерес. Не е ли така?
- Мнозина биха отговорили утвърдително - измърмори Нютон, - но трябва да сте загрижен повече от въпросите защо и къде е бил убит Мейси, отколкото за съдбата на безсмъртната му душа. Според мен очевидно е бил убит в Тауър от хора на Артилерията, които са бързали да се отърват от трупа.
- Защо мислите така?
- Засега само ще ви помоля да си спомните възела на въжето, с което са завързани краката на клетия Мейси. Казахте, че е обикновен, но в действителност е много особен. Двата края са извити в противоположни посоки и образуват примки, през които може да мине кука със закачена верига или тежест. Възелът се нарича "котешка лапа", използва се за прикрепяне на кука към въже и е доста разпространен, макар че рядко съм го виждал извън Тауър. Имам и други основания да мисля, че е замесена Артилерията. Ще ги разследваме веднага щом пийнем нещо.
"Каменната кухня" представляваше миниатюрен Вавилон на пороци и грехове. Съпругата на собственика беше развратница и съумяваше да убеди служителите на Монетния двор и стражите, които ходеха там, да направят нещо повече, отколкото само да изпиват заплатите си. Тя или приятелките й често завеждаха някой мъж в тъмен, затънтен ъгъл за чукане на крак за три пени и веднъж дори ми се стори, че видях мръсницата да упражнява занаята си зад църквата "Сейнт Питър ад Винкула". Всъщност съм убеден в това, защото трябва да призная, че и аз ходих един-два пъти с нея и с други. Истината е, че в Тауър имаше много места, където блудницата от "Каменната кухня" можеше да се продаде на някой мъж за няколко гроша. Това беше една от причините, поради които моят господар рядко се осмеляваше да влезе в пивницата. Той ненавиждаше и пиянството, и сбиванията между секачите на монети и артилеристите. Аз, от друга страна, често посещавах заведението, когато Нютон беше на Джърмин Стрийт, защото "Каменната кухня" беше най-уютното място в Лондонската крепост. Там имаше чудесна камина и огромен казан, който обикновено съдържаше превъзходна гозба, тъй като въпреки че беше развратница и вероятно болна - през лятото половите й органи смърдяха като мръсно куче на шотландец - стопанката беше отлична готвачка.
Влязохме в пивницата и Нютон неодобрително огледа посетителите. Погледът му предизвика шушукания, въздишки и подсвирквания. Господарят ми не умееше да общува с обикновените хора, затова изглеждаше надменен в техните очи.
Седнахме до огъня, защото навън беше студено, и стоплихме ръцете и краката си. Поръчахме си две халби ейл и огледахме секачите на монети, които бяха приключили смяната си, и освободените от задължения си стражи. Кимнах на неколцина познати - инспектора на леярните, един гравьор, един секач и бръснаря. Поздравих дори господин Туисълтън. Косата му беше разрошена, а лицето бледо. Седеше свит между стражата и сержант Роан и изглеждаше зле. Туисълтън ми се усмихна и отново се вторачи в листа, който явно бе погълнал цялото му внимание.
Разбира се, усмихнах се и на стопанката. Тя ни донесе ейл и ме погали със сладострастен поглед, макар че прояви благоразумието да не ми говори твърде свойски в присъствието на моя господар и да ме постави в неудобно положение.
Нютон гледаше всичко това подозрително и седнал сред яките, мускулести пияници от Монетния двор и Артилерията, чието поведение беше скандално за здравия разум и чиито лица имаха престъпни изражения, мога да се закълна, че смяташе всеки за хладнокръвен съучастник на фалшификатор на монети.
Пиехме си ейла и не издавахме намеренията си, когато Джонатан Амброуз, златар, който работеше на договор с Монетния двор като леяр и полировач и бе загубил доверието на Нютон, защото братовчед му беше обесен като престъпник, се приближи до нас, изгледа ни презрително и заговори оскърбително на моя господар:
- Доктор Нютон - с пиянска невъздържаност започна той, - заявявам, че не сте обичан тук! Всъщност мисля, че сте най-мразеният човек в Тауър.
- Седнете, господин Амброуз! - извика сержант Роан. - И си мерете приказките.
Нютон не помръдна и привидно невъзмутим, подмина думите на Амброуз. Аз обаче усетих неприятности, изправих се и застанах между златаря и моя господар.
- Истина е, кълна се в Божиите курви - настоя Амброуз.
Той беше едър мъж и говореше като каруцар. Устата му се изкривяваше на една страна, докато приказваше.
- Седнете - рекох му аз и леко го бутнах.
- Не - изръмжа той. Устните му се изкривиха от омраза. - Защо да го правя?
- Защото сте пиян, господин Амброуз - отвърнах аз и го бутнах още по-назад, защото заканително сочеше Нютон. - И се държите неуместно.
- Пазете се, докторе - продължи Амброуз, протягайки врат над рамото ми. - В Тауър умират хора.
- Мисля, че ни дотегнахте, Джонатан Амброуз - обади се собственикът.
В същия миг Амброуз замахна към главата ми. Лесно отбегнах удара, но реших да му го върна за дързостта и го фраснах с юмрук по устата. Не бях много добър в юмручните схватки, но господин Амброуз падна върху масата пред господин Туисълтън и това ми спечели одобрителните възгласи на мъжете в "Каменната кухня", сякаш бяхме на арената за борба между кучета и мечка в Саутуърк. Собственикът се залови с улеснената задача да изхвърли господин Амброуз от пивницата, а аз помогнах на господин Туисълтън да събере листовете си от пода, макар че на тях нямаше нищо, освен някаква бъркотия от букви, сякаш надраскани от дете.
- Може би е по-добре и ние да си вървим - рече Нютон и стана.
- Съжалявам, господа - каза собственикът. - Отсега нататък на господин Амброуз му е забранено да влиза тук.
- Мисля, че ако на всеки трезвен човек н Тауър търсите отговорност за глупостите, които е говорил, когато се напие, скоро ще останете без клиенти, господин Алът. Затова, нека да не говорим за забрани и да забравим случилото се. Ето ви пет шилинга да почерпите всички тук.
- Много сте щедър, сър.
Двамата с Нютон излязохме от "Каменната кухня".
Не видяхме господин Амброуз и моят господар въздъхна с усмивка.
- Вие сте полезен човек, Елис. Виждам, че съм направил правилния избор. Същински Хектор!
- Нищо работа - отвърнах аз, следвайки го по Уотър Лейн. - Трябваше да му дам урок. Радвам се, че го направих. Той ви заплаши, сър.
- Не, не - възрази Нютон. - Господин Амброуз ме предупреди. Това е нещо съвсем различно.
Вместо да продължим към Монетния двор, ние тръгнахме покрай южната стена на Бялата кула, най-затънтеният и стар район на Лондонската крепост, към сградата Колдхарбър и музея, където се съхраняваше великолепна колекция от облечени в брони ездачи, изобразяващи английските крале, и галерия с различни инструменти за изтезания и екзекуции. Нютон искаше да разгледа зловещите механизми и уреди.
Не бях виждал диба, но, разбира се, бях чувал разкази за приложението й, и потреперих, докато я гледах. Не беше трудно да си представя, че съм завързан в двата срещуположни края и ме разпъват като злочеста жертва на Светата инквизиция. Надписът на стената гласеше, че инструментите са взети от пленен кораб на Испанската армада и са били предназначени да принуждават англичаните да стават римокатолици.
- Господ да благослови сър Франсис Дрейк - измърморих аз. - Инак досега дибата щеше да направи всички ни поддръжници на папата.
- Не обичам католиците - рече Нютон, - но помнете ми думата, че Рим не може да научи англичаните на нищо по въпроса за жестокостта.
- Но дибата не се ли използва все още в Испания?
- Може и да е така - съгласи се той. - И това би обяснило защо в онази страна се твори толкова малко наука. Един Господ знае колко големи учени са прекратили изследванията си, когато Галилей, най-великият ум на столетието, е бил осъден като еретик. Но не сме дошли да видим дибата, а този по-леснопреносим уред за изтезания, с който, ако не греша, преди шест месеца е бил измъчван клетият Мейси.
Нютон посочи странен метален инструмент с човешки ръст и оформен като ключалка, с дупки с вериги за главата, ръцете и краката. Той се наведе и издуха тънкия слой прах от предмета и после направи същото с гредата на дибата, вдигайки облак от прахоляк.
- Забележете колко по-малко прашен е този уред за изтезания от дибата.
Нютон извади от джоба си лупата, която понякога използваше за четене, и разгледа черната метална повърхност на механизма.
- Но какво е това? - попитах аз. - Не мога да проумея за какво служи.
- Нарича се "Щерката на Скавинджър". Известен е и като "вериги" или "окови" и е изобретен от бившия кралски наместник на Лондонската крепост Тауър. Действа по обратния начин на дибата. Дибата разтяга човека, а "Щерката на Скавинджър" свива човека на кълбо и натрошава костите му с натиска си. Това мъчение е по-страшно и болезнено от дибата и в повечето случаи гръдният кош се пръсва и бързо настъпва смърт. Освен това е много по-лесно преносим от дибата и може да бъде занесен при затворника, вместо той да ходи при него.
- И вие смятате, че клетият Мейси е умрял по този начин?
- Да. Нараняванията му са съвместими с факта, че уредът е бил употребен преди няколко месеца.
Ножът на господин Осбърн беше в Нютон, който го използва, за да изстърже нещо от оковите върху лист хартия, и ми го показа.
- Ако не греша, това е засъхнала кръв. Но по-късно ще я изследвам под микроскоп.
- Имате микроскоп?! Не съм гледал под микроскоп - признах аз.
- Тогава сте за завиждане. Първата гледка на природно явление под микроскоп е поразителна.
- Ако сте прав и това е кръв, тогава Джордж Мейси е знаел някаква информация, която други отчаяно са се опитвали да научат, защото инак нямаше да го изтезават тъй жестоко.
- Служителите на Монетния двор винаги знаят някакви тайни. И се осмелявам да твърдя, че няма човек от тях, включително и Мейси, който не би ги издал за няколко гвинеи. Не, повече се изкушавам да направя извода, че Мейси е бил измъчван, за да изтръгнат някаква информация от него, с която той не е разполагал, защото инак нетърпимата болка, причинявана от този уред, със сигурност би го убедила да проговори много по-рано, преди да получи смъртоносни наранявания.
- Каква ужасна мисъл. Да бъдеш изтезаван за информация, която знаеш, е неприятно, но колко по-лошо е, когато няма какво да издадеш?
- Инстинктът за самосъхранение ви прави двойно по-голяма чест - отбеляза Нютон, сгъна листа със засъхналата кръв и се усмихна мрачно. - Това ме убеди, че не трябва да ви отправям друго предупреждение да не говорите по този въпрос. Убиецът на Джордж Мейси несъмнено ще ни пререже гърлата с лекота, с каквато другите кълцат краставици. Елате, да излезем оттук, за да не ни види някой и да се притесни от близостта ни до уреда за изтезания.
Щом напуснахме галерията, Нютон изрази желание да посети дома ми и да използва микроскопа, който щял да помогне на нашето разследване. Пред вратата на къщата на Пазителя заварихме господин Кенеди, друг доносник на Монетния двор, и двама джентълмени, които не познавах.
Господин Кенеди беше страховит на вид човек, защото имаше изкуствен нос от сребро, за да прикрие зеещите дупки на ноздрите му. Твърдеше, че е загубил носа си при нещастен случай, но мнозина смятаха, че злополуката е станала в половите органи на блудница. Тази характерна особеност придаваше на господин Кенеди бандитски облик и му позволяваше да общува с някои от най-големите престъпници в Лондон. Той получи шилинг от единия джентълмен като отплата, че ги е довел при Нютон, и се оттегли, оставяйки ги да се представят сами. Заговори по-високият, който беше по-възрастен и не толкова издокаран от двамата.
- Сър - рече той и се поклони изискано, - за мен е чест да се запозная с вас. Името ми е Кристофър Лав. Вероятно сте чели труда ми за обучението по химия в университета в Лайден?
- Съжалявам, не съм имал удоволствието - грубо отвърна Нютон, защото не обичаше да го търсят нови ученици, докато е зает с делата на Монетния двор.
- Няма значение - каза доктор Лав. - Това е граф Гаетано от Италия, превъзходен алхимик и виден философ в родината си. Извършил е чудеса в тайното изкуство.
Графът беше облечен в напудрена коприна, носеше шапка с грамадно перо и беше пълна противоположност на придружителя си, който според мен беше на петдесетина години. Той се поклони с повече показност и по-голям замах от ирландски актьор и после заговори колебливо, със силен акцент:
- Сър, ще бъда изключително поласкан, ако ми бъдете гост на вечеря. Когато ви е удобно. Настоявам.
- Не съм безразличен към честта, която ми оказвате, графе - отвърна Нютон, - но приемам малко покани.
- Графът знае, че сте зает - обади се доктор Лав.
- Точно така.
- Независимо от това, той смята, че има нещо, което ще представлява научен интерес за вас.
- Точно така.
Доктор Лав извади унция злато от подплатена с кадифе кутийка и я подаде на Нютон.
- Пред очите ми графът използва изобретена от него тинктура и превърна жалко парче олово в този слитък злато - обясни доктор Лав.
Нютон развълнувано разгледа златото.
- Златарят, на когото го донесох, заяви, че това е най-чистото злато, което е виждал - продължи доктор Лав.
- Да, наистина - рече Нютон и претегли златото на дланта си, като през цялото време се държеше престорено великодушно.
- Ето защо, кой може по-добре от вас, доктор Нютон, Пазител на Кралския монетен двор и най-големият учен в Англия, да изпробва чистотата на това злато? И ако не сте убеден, че е истинско, може би ще искате да станете свидетел на процеса на трансмутация, демонстриран от графа?
- Да, точно така - отговори Нютон.
Часът на демонстрацията беше уговорен и ние най-сетне отпратихме двамата алхимици и можахме да влезем в къщата. Нютон ми даде парчето злато.
- Прилича на истинско и тежи като такова - отбелязах аз. - Мисля, че искам да видя трансмутацията. Ако подобно нещо е възможно.
- В момента имаме друга работа. - Нютон намери микроскопа си, сложи го на масата до прозореца и постави до него огледало и свещ, за да освети по-добре пробата. - Потърсете книгата на господин Льовенхук* - рече той и разпръсна върху предметното стъкло изстърганата от уреда за изтезания кръв. - Или "Микрография" на Хук**.
Не можах да намеря нито едната от книгите.
- Няма значение - каза Нютон, извади карфица от ревера си и убоде палеца си, откъдето бликна капка рубинено червена кръв, а сетне го допря до друго предметно стъкло и ме покани да погледна.
Постепенно различих неясен, но увеличен образ. Нютон ме увери, че това е неговата кръв. Гледката беше едно от най-забележителните неща, които бях виждал. Кръвта от палеца на Нютон изглеждаше жива.
- Съставена е от хиляди частици! - възкликнах аз. - Но само някои от тях са червени. И плават в някаква почти прозрачна течност. Сякаш гледам отблизо езерце в ясен летен ден.
Нютон кимна.
- Миниатюрните частици се наричат клетки. Смята се, че те са най-малкият елемент на живата материя.
- Не предполагах, че е възможно човекът да бъде сведен до нещо тъй малко. Като ги гледам отблизо, човешкият живот съвсем не ми се струва божествен. Сякаш не сме нещо повече от плавей в селски вир.
Той се засмя.
- Мисля, че сме по-сложни. Но, моля ви, кажете ми какво е вашето мнение за пробата, която взехме от уреда за изтезания.
- Несъмнено е същата, сър. Само че не се движи. Сякаш животът в езерцето е спрял.
- Точно така.
- Тогава наистина е кръв. Какво ще правим?
- Нищо. Ще помисля на спокойствие и ще видя дали ще мога да го обясня. А дотогава, избийте въпроса от главата си, за да не се изплъзнат от устата ви нашите разкрития, които със сигурност доминират съзнанието ви.
Две-три вечери по-късно, след като Нютон бе анализирал пробата злато и се бе убедил в първоначалната си преценка, че е истинско, аз го придружих до дома на доктор Лав в Сохо. Граф Гаетано прие новината за златото си със скромна усмивка и смирено повдигане на раменете, сякаш очакваше, че демонстрацията му е предрешен въпрос и Нютон вече го поздравява за трансмутацията. Доктор Лав поднесе великолепна вечеря, но преди да я опитаме, Нютон, вече отегчен от разговора с двамата философи, погледна часовника си и заяви, че изгаря от нетърпение да види превръщането на оловото в злато.
- Какво ще кажете, графе? - попита доктор Лав. - Готов ли сте?
- Напълно.
Придружихме доктор Лав и граф Гаетано до работилницата в задната част на къщата. Пещта вече беше загрята и в помещението беше адски горещо. Нютон отвори чантата, която бе донесъл, и извади тигел.
- За да избегнем измамите - обясни той, - донесох тигел, дървени въглища и живак, с който съм убеден, че златото не се смесва. Сигурно ще се съгласите, че е важно да подхождаме към алхимичните въпроси с колкото е възможно повече научна взискателност.
Граф Гаетано се усмихна широко.
- Напълно - повтори той, взе нещата от Нютон и се залови с трансмутацията.
- Докато работите, графе - добави Нютон, - вероятно ще благоволите да споделите някои подробности за подготовката си в овладяването на тайното изкуство?
- Опасявам се, че засега това ще трябва да остане в тайна, сър.
- Естествено. Колко време ще продължи трасмутацията?
- Не повече от няколко минути - отвърна доктор Лав. - Процесът е забележителен.
- Така и трябва да бъде - отбеляза Нютон. - Всички учени, за които съм чел, твърдят, че се изискват няколко месеца, за да се види резултатът от трансмутацията.
- Необходими са няколко месеца, за да научите тайната на това изкуство - решително заяви графът, - Но след като великата тайна стане известна, работата е абсолютно проста. А сега, сър, бихте ли застанали ей там?
- Признавам, че съм заинтригуван - рече Нютон, отдалечавайки се от металното нощно гърне с капак на столчето в ъгъла.
Графът сложи половин унция олово в тигела на Нютон и го загря в пещта. След като металът се разтопи, той добави специалната си тинктура, и ние видяхме, че оловото се разтвори.
- Господа - каза Гаетано, - моля ви, отдръпнете се и закрийте очите си, защото ще последва силен блясък и светлината вероятно ще ви заслепи.
Отдръпнахме се от тигела. В продължение на няколко минути не се случи нищо, затова накрая се изкуших и погледнах през пръстите си. В същия миг блесна ослепителна светлина и се разнесе силна миризма на канела. Както предрече графът, бях заслепен за няколко минути от зеленото петно пред очите ми. Когато обаче възвърнах зрението си и разгледах тигела, за мое изумление видях, че съдържанието му се е превърнало в чисто злато.
- Нямаше да повярвам, ако не го бих видял с очите си - казах аз.
- Това е сигурно - рече Нютон.
Графът изсипа разтопеното злато в калъп, охлади го, сложи го във вода и го излъска, за да го разгледаме.
Нютон постави малкия слитък на везни, за да претегли теглото, и се усмихна. След това ми го даде и докато се удивлявах на чудото, което бях видял, той разгледа тигела, откъдето беше излято златото.
- Вече нямам съмнения - решително заяви той. - Господине, вие сте мошеник! Реших предварително да разсея съмненията си за демонстрацията ви, като белязах ръба на тигела, който ви дадох. Маркировката изчезна и...
- Горещината на огъня го е заличила - възрази доктор Лав.
- Белегът беше незаличим, тънка резка, която изсякох в камъка на моя тигел днес следобед. Убеден съм, че тигелът с маркировката и оловото е бил подменен с тигела със златото. Усъмних се веднага щом графът ни посъветва да закрием очите си. Той изчака, докато любопитството ни надделя и надникнахме, за да видим какво се е случило. В същия миг графът хвърли фосфор в тигела, заслепи ни и извърши подмяната. Аз обаче надуших измамата, защото фосфорът има неприятен мирис, но остротата може да се притъпи, като се разтвори в масло от канела.
- Дълбоко грешите, сър - каза Гаетано и невинно размаха ръце.
- Нима? - Нютон хвана китката му и бързо огледа върховете на пръстите, които бяха болезнено обгорени. Графът виновно дръпна ръката си. - Покойният ми приятел Бойл* веднъж ми демонстрира какво може да причини фосфорът. Спомням си, че ръцете му бяха обгорени като вашите. Но ще призная, че съм сгрешил, ако при обиска на лабораторията не бъдат открити доказателства за измама.
Граф Гаетано, все още олицетворение на невинността, мълчаливо подкани Нютон да огледа помещението. Господарят ми не се поколеба, бързо прекоси лабораторията и вдигна капака на нощното гърне на столчето в ъгъла. Вътре беше белязаният тигел с разтопеното олово.
- Как се досетихте, че е там? - изумено попитах аз.
- Преди да започне демонстрацията си, графът ме помоли да се отдалеча, защото се опасяваше, че може да го чуя как отваря гърнето. Нещо повече, гърнето не е направено от дърво, а от метал, и това ми се стори странно.
- Как ще постъпим с двамата шарлатани? - попитах аз.
- За съжаление, в случая няма извършено престъпление - отвърна Нютон. - Бих желал обаче да ви посъветвам да не повтаряте измамните си демонстрации в Лондон, защото ще бъда принуден да ви разоблича пред всички учени.
Гаетано се подсмихна и присви очи. Видях, че той е по-скоро мошеник, отколкото превзет благородник, за какъвто го помислих отначало.
- А вие, сър, ще сторите добре, ако не се изпречвате на пътя ми - тихо каза италианецът, - защото ако ме наречете лъжец пред други джентълмени с благороднически произход, няма да се поколебая да ви предизвикам на дуел.
Доктор Лав беше не по-малко заплашителен от приятеля си.
- В Италия графът е известен фехтовач и е убил трима души, защитавайки честта си.
- Хайде, Елис - рече Нютон. - Мисля, че трябва да си тръгваме. Видяхме, каквото ни трябваше.
Излязохме и аз се зарадвах, защото атмосферата в лабораторията беше станала двойно по-опасна.
- Шарлатани - измърмори Нютон. - Как им е хрумнало, че могат да ни измамят?
Отвърнах, че според мен графът не прилича на човек, който лесно може да се откаже от нещо.
- Трябва да бъдете по-предпазлив, докторе. Извадихме късмет, че се измъкнахме, без да се сбием.
- Светът е пълен с мошеници. Забравете го. Той вече няма да ни безпокои.
Нютон се смили над все още празния ми стомах и ме покани в дома си на Джърмин Стрийт, близо до Сохо. Споменавам този факт само защото в онази вечер се запознах с госпожица Бартън - нещо като истинска трансмутация, защото след като я видях, чувствата ми се превърнаха в злато и интересът ми към другите девойки избледня като олово.
- Племенницата ми госпожица Бартън дойде да живее при мен и ще се зарадва на компанията ви - обясни Нютон, докато вървяхме към Пикадили. - Тя е дъщеря на доведената ми сестра Хана, която е омъжена за свещеник от Нортхамптъншър, преподобният Робърт Бартън. За съжаление той почина преди три години и остави малко пари на трите си деца. Аз поех разноските по отглеждането им. Казах й, че съм отегчителен, но тя иска да види Лондон. Нортхамптън, най-близкият град до дома й, е скучен, в по-голямата си част унищожен от пожара през 1675 година, и обществото там не е подходящо за интелигентно и хубаво момиче като Катерина. Лорд Монтагю я познава и ми каза, че е голяма красавица. Ще оценя и вашето мнение, Елис, защото смятам, че знаете за жените повече, отколкото за всичко останало.
- Не сте ли я виждали, сър?
- Виждал съм я, разбира се. Трябва обаче да призная, че не разбирам много от тези тела и механичното им въздействие върху съзнанието и чувствата на друго човешко същество.
- Човек би помислил, че описвате не жена, а геометрична задача, сър - засмях се аз. - Мисля, че красотата не може да се възприема като математическо изражение.
- Това е само ваше мнение.
Младата жена, на която бях представен, беше осемнадесет-деветнадесетгодишна и не приличаше на чичо си. Това обаче не беше изненадващо, защото майка й беше доведена сестра на Нютон. Госпожица Бартън безспорно беше хубава, но откровено казано, в първите няколко минути на запознанството ни реших, че не е чак толкова голяма красавица, както беше казал милорд Монтагю. След още няколко минути разбрах, че красотата не се изразява само в хубавото лице, защото трябваше да взема под внимание и очевидната й интелигентност. Повечето дами, които познавах, бяха много по-стеснителни и сдържани от племенницата на Нютон. Отличният й ум внасяше оживление в чертите й и добавен към хубостта й, удвояваше ефекта и на двете, затова красотата й неизбежното ме порази. Всъщност госпожица Бартън беше толкова красива, че ми харесваше все повече. Постепенно осъзнах, че й обръщам прекалено голямо внимание. Тя беше необикновено остроумна за възрастта си и изключително добре възпитана, тъй като девет-десет години е била учителка в местното училище в Бригсток.
- Чичо ми каза, че преди да започнете да работите при него, сте учили за адвокат, господин Елис - рече госпожица Бартън след вечерята.
- Да, такъв очаквах да стана, госпожице Бартън.
- Но сте се били на дуел, който ви е принудил да се откажете от ученето?
- Вярно е, макар че се срамувам да го призная пред вас, госпожице Бартън.
- Глупости - възрази тя. - Не познавам човек, който се е бил на дуел. Вие сте първият ми участник в дуел, господин Елис, но признавам, че познавам десетина адвокати. Нортхамптъншър гъмжи от тях. Това ли е шпагата, с която се дуелирахте?
Погледнах дръжката на рапирата си.
- Да.
- Бих искала да я видя. Ако ви помоля учтиво, ще ми я покажете ли?
Погледнах чичо й.
- Нямам възражения - каза той.
Извадих шпагата си, коленичих пред госпожица Бартън и й я поднесох на ръкава си.
- Внимавайте, госпожице, защото е много остра.
- Нямате вид на човек, който би носил тъпа рапира, господин Елис. - Тя хвана дръжката, вдигна шпагата и разсече един-два пъти въздуха. - Убихте ли го?
- Ако бях, сега нямаше да стоя пред вас. Пронизах го в гърдите.
Госпожица Бартън разгледа острието на рапирата на светлината на огъня.
- Само като си помисля, че е била изцапана с човешка кръв. Бих желала да се науча да се фехтувам.
- Ако чичо ви разреши, с удоволствие ще ви науча.
- Не - категорично възрази Нютон. - Изключено! Какво ще каже майка ви, дете?
Тя сви рамене, сякаш майка й нямаше значение, и после ми върна шпагата.
- Все едно, не съм дошла в Лондон, за да ме пронизват с рапирите.
- За нищо на света - рекох аз.
- Не, разбира се - съгласи се Нютон.
- Моля ви, кажете ми за какво се скарахте, господин Елис?
- С кого?
- С джентълмена, с когото се дуелирахте, естествено.
- За такава дреболия, че ще се изчервя, ако ви кажа, госпожице Бартън.
- Ако ви победя на дуел, ще ми кажете ли?
- Няма да имам избор. Но дори тогава ще го прошепна със страх, че ще си навлека презрението на чичо ви.
- Тогава ще се дуелираме. Ще ме предизвикате ли?
- С готовност, ако ще ви достави удоволствие. Да, предизвиквам ви. Това ви дава правото да изберете оръжието.
- Избирам дама.
- Внимавайте, господин Елис - посъветва ме Нютон. - Не й липсват умения.
Да играя на дама с госпожица Бартън, означаваше да разбера колко много прилича тя на чичо си, с когото често играехме в Тауър, защото предоставех ли му първия ход, щеше да ме победят. И, както и тя. Нямах нищо против госпожица Бартън да го стори, тъй като се радваше като дете на победата. След първата игра тя поиска наградата си.
- Хайде, плащайте. Обяснете защо се дуелирахте, господин Елис.
Бях доволен, че съм загубил. Това ми даде възможност да шепна в изящното й ухо, толкова близо до уханното й вратле, че едва се сдържах да не я целуна.
Тя се засмя на глас, когато чу думите ми, и после настоя отново да играем. Трябва да призная, че никога през живота си не съм бил по-щастлив да загубя няколко поредни игри на дама.
Господарят ми възприе навика да ме кани на вечеря веднъж в седмицата. Каза, че съжалявал всеки като мен, който трябва да си готви сам. Според мен обаче видя, че на госпожица Бартън и на мен ни е приятно да бъдем заедно, докато през това време той може да чете или да решава задачи. На Коледа дори отидох с тях да взема причастие. И до дванадесетия ден на празниците хубавата млада жена вече обсебваше първата ми мисъл сутрин и последната нощем,защото бях влюбен в нея. Не споменавах нищо по този въпрос, защото предполагах, че обичта ми към нея няма да се понрави на чичо й. Положих неимоверни усилия да я избия от главата си и да не я обичам, но тя ме предизвика няколко пъти, като ми даде тетрадката с любимите си стихове, които бе преписала собственоръчно, и започна да ми вика Том, защото съм приличал на някогашния й котарак. След това ми подари кичур от косите си, който държах в кутийка до леглото си. Ето защо госпожица Бартън беше в мислите ми по хиляди пъти на ден.
И за пръв път от дълго време бях щастлив. Защото любовта е предимно оптимизъм.
Не познавах по-умен човек от Нютон, но и в същото време по-невеж по отношение на нежния пол. Може би ако знаеше повече за действителния свят и жените, той щеше да направлява държането й така, че да не ме окуражава тъй много. И нещата между госпожица Бартън и мен можеше да се развият по друг начин.
Понякога е трудно да разбереш къде свършва любовта и къде започва безумието и мисля, че мнозина влюбени си губят ума.