Дядо ми
Марина Пикасо
Откъс
МАРИНА ПИКАСО
Дядо ми
Със сътрудничеството на Луи Валантен
Марина, внучката на Пабло Пикасо и Олга Хохлова, дъщеря на Пол Пикасо и Емилиен Лот, е родена през 1950 г. в Кан. От 1990 г. тя се отдава на хуманитарна дейност във Виетнам. Фондацията й увеличава дейностите си, по-специално "Младежкото селище", което днес е дало подслон на повече от 300 сирачета. Самата тя има пет деца.
Тази книга е историята на Пикасо, най-големия гений на 20 век, видяна през очите на едно дете - неговата внучка Марина. Когато той умира през 1973 г., тя е на двадесет и две години. Цели тридесет години мълчи. Трябваше й да мине това време, за да може да изрази с думи страданието си, да погали с безкрайно вълнение и свенливост белезите. По най-съкровен и най-мъчителен начин Марина пише, достигнала отвъд болката, там където се намира днес свободата й - нейните деца и децата й в другия край на света.
Баща ми ме държи за ръка. Безмълвно се приближава до голямата врата, която пази къщата на дядо. Брат ми Паблито е на няколко крачки зад нас. Аз съм на шест години, а Паблито е почти на осем. Баща ми натиска звънеца. Умирам от страх, както всеки път. Пазачът на Калифорния се появява: "Господин Пол, имате ли среща?" - "Да", промънква баща ми. Пуска ръката ми, за да не почувствам колко много се е овлажнила неговата. "Ще проверя дали господарят може да ви приеме." Голямата врата се затваря. Вали, но ние трябва да чакаме благоволението на господаря. Както миналата събота. И предишния четвъртък. Паблито се притиска към мен. Чувстваме се виновни. Вратата се отваря отново и пазачът произнася присъдата: "Господарят не може да ви приеме днес. Госпожата ме помоли да ви кажа, че работи..."
За да направиш гълъб, първо трябва да му извиеш врата.
Пабло Пикасо
От цялото ми сърце
на всичките ми деца:
Димитри
Флор
Флориан
Гаел
Мeй
Не можеш да избягаш от Пикасо. Знам това. Аз никога не съм успявала, но просто все още не го осъзнавах до момента, в който всичко се преобърна.
Около един часа следобед. В Женева съм и придружавам децата си Гаел и Флор до училище. Карам в потока от коли по крайбрежната улица Гюстав-Адор. От лявата ми страна е езерото Леман с прочутата му водна струя.
Езерото... колите... водната струя... и внезапно този прилив на мъчителна тревога. Светкавичен, задушаващ. Пръстите на ръцете ми се свиват и се схващат от силен и непоносим спазъм. Страхотна горещина обхваща гърдите ми. Сърцето ми бие лудо. Оставам без въздух. Дъхът ми спира. Смъртта ми е неизбежна. Едва прошепвам на децата да стоят мирно и главата ми пада върху волана. Парализирана съм от ужас. Полудявам ли? Или умирам?
Спрам колата по средата на пътя. Вихрушката от коли почти докосва моята, свири с клаксони, за да ме накара да потегля отново. Никой не спира. Никой повече не се интересува от мен...
След половинчасов страх и отчаяние, успявам да преместя колата, паркирам в страничната алея и се завличам до бензиностанцията, която е на няколко крачки. Трябва ми помощ. Не искам да ме настанят в психиатрична клиника. Какво ще стане с двете ми деца?
- Препоръчвам ви пълен курс психотерапия - каза ми лекарят.
В състоянието, в което се намирам, нищо не губя. Трябва да се
възстановя, да престанат тези симптоми, които ме преследват и зачестяват с всеки изминал ден.
Така започна моята психотерапия... и продължи четиринадесет години.
Четиринадесет години изгубена в сълзи, в припадъци, в крясъци, в превиване от болка, във възвръщане на изтеклото време капка по капка, в преживяване отново и отново на това, което ме унищожи, в мълчание, в промърморване, после изказване на всичко, което малкото момиче, после девойката криеше дълбоко в себе си... Това, което я беше разяждало.
Четиринадесет години страдание за толкова години в немилост!
Заради Пикасо.
Имат ли право творците да поглъщат и да довеждат до отчаяние всеки, който се доближи? Желанието им да достигнат абсолютното трябва ли да премине през неумолимата жажда за могъщество? Делото им, дори да е най-бляскавото, заслужава ли жертвата на толкова човешки съдби?
Цялото ми семейство нито за миг не успя да избегне менгемето на този гений, който се нуждаеше от кръв, за да подписва платната си: от кръвта на баща ми, на брат ми, на майка ми, на баба ми, от моята и от кръвта на всички, които си мислеха, че обичат един човек, а всъщност обичаха Пикасо.
Под гнета на тиранията му баща ми живя и умря заради него - излъган, отчаян, унизен, съсипан. Неизбежно.
Играчка на неговия садизъм и безразличие, брат ми Паблито се самоуби на двадесет и четири години, поглъщайки белина. Аз го намерих облян в кръв, с изгорен хранопровод и ларинкс, с унищожен стомах и разбито сърце.
Докато бавно агонизираше, в продължение на деветдесет дни държах ръката му в болницата Фонтон в Антиб. С тази отчаяна постъпка той искаше да спре мъката, да избегне препятствията, които го очакваха. Те дебнеха и мен: ние бяхме Пикасо, мъртвородени хванати в капана на спирала от поругани надежди.
Баба ми Олга, унизена, омърсена, обезценена от толкова изневери, завърши живота си на легло, парализирана, без да дочака дядо ми да я посети и да види нейната безпомощност и отчаяние. А тя бе изоставила всичко заради него: родината си, кариерата си, мечтите си, гордостта си.
Майка ми пък носеше името Пикасо като медал, който я извисяваше до най-високите стъпала на параноята. Омъжвайки се за баща ми, всъщност се бе омъжила за Пикасо. В безразсъдните си изблици тя не допускаше да не я приемат, нито пък да не й предлагат "великия" живот, който заслужава. Крехка, объркана и неуравновесена, тя трябваше да се задоволи с част от оскъдната седмична издръжка, която дядо ми даваше, за да поддържа своята власт над сина и внуците си - и то при пълна нищета.
Толкова бих искала един ден да живея без това минало, да ходя без тези патерици!
Четвъртък, месец ноември. Баща ми ме държи за ръка.
Безмълвно се приближава до голямата врата, която се издига пред нас и пази къщата на моя дядо. Брат ми Паблито върви на няколко крачки зад нас, с ръце на гърба. Аз съм на шест години, а Паблито е почти на осем.
Баща ми натиска звънеца. Умирам от страх, както всеки път. Шум от стъпки, завъртане на ключа в ключалката и през едно открехнато крило на вратата се появява портиерът на Калифорния, възрастен италианец, състарен от годините и от робуването. Измерва ни с поглед и казва на баща ми:
- Господин Пол, имате ли среща?
- Да - промънква баща ми.
Пуска ръката ми, за да не почувствам колко много се е овлажнила неговата.
- Добре - отговаря възрастният портиер. - Ще проверя дали господарят може да ви приеме.
Голямата врата се затваря. Вали дъжд. Въздухът ухае на евкалипт - дърветата с кора на парчета, които ограждат тесния път там, където трябва да чакаме благоволението на господаря.
Както миналата събота. И предишния четвъртък.
В далечината лае куче. Сигурно е Лумп, дакелът на дядо ми. Той ме обича. Позволява ми да го галя.
Минава доста време. Паблито се притиска към мен, за да ме ободри и да се почувства по-малко самотен. Баща ми допушва цигарата си. Гаси я, запалвайки друга. По пръстите му има петна от никотин.
- По-добре ще е да чакате в колата - шепти той, сякаш се страхува да не го чуе някой.
- Не - отговаряме в един глас. - Ще останем с теб.
Косите ни са се слепнали от дъжда. Чувстваме се виновни.
Отново ключът и възрастният италианец с набръчкано лице.
Свежда поглед. С отчаян глас изрича като заучен урок:
- Господарят не може да ви приеме днес. Госпожа Жаклин ме
помоли да ви кажа, че работи.
Дори и портиерът не е надхитрен. Срамува се.
Колко четвъртъци бяха слушали такива думи - "господарят работи", "господарят спи", "господарят не е тук" - пред затворената врата на защитената като крепост Калифорния. Понякога се появяваше Жаклин Рок, бъдещата благочестива госпожа Пикасо, която налагаше сентенцията: "Слънцето не иска да го безпокоят."
Когато не беше слънцето, беше негова светлост или пък великият господар. Как бихме посмели да покажем пред нея разочарованието и унижението си?
В дните, когато голямата врата се отваряше, прекосявахме начело с баща ми покрития с чакъл двор, който отвеждаше до външното стълбище. Броях всяка крачка, както се отронва броеницата с надежди. За да съм по-точна - шейсет крачки, колебливи и виновни.
В леговището на титана, истинска пещера на Али Баба, царува абсолютно безредие: платна, оставени върху нацапани с бои стативи, почти навсякъде разпилени статуи, дървени сандъци, препълнени с африкански маски, кашони, стари вестници, рамки с нови платна, консервени кутии, теракотени плочки, крака от фотьойли със стърчащи тапицерски пирони, музикални инструменти, кормило на колело, ламаринени отрязъци, а по стените афиши от кориди, рисунки, портрети на Жаклин, на глави на бикове...
В този безпорядък, където отново трябва да чакаме търпеливо, се чувстваме нежелани. Баща ми си налива чаша уиски и я изпива на един дъх. Несъмнено за да прикрие смущението си и да добие смелост. Паблито сяда на един стол и се преструва, че играе с оловен войник, който е извадил от джоба си.
- Не вдигайте шум и не пипайте нищо! - подхвърля промъкналата се в стаята Жаклин. Слънцето скоро ще слезе от стаята си.
Есмералда, козата на дядо ми, върви след него. За Есмералда всичко е позволено: да подскача из къщата, да опитва рогата си по мебелите, да оставя нанизи от дърдонки по рисунките и платната на Пикасо, натрупани в безпорядък по земята.
Есмералда си е вкъщи. Ние сме натрапници.
Изблици смях, викове... Героично и гръмогласно дядо ми се появява на сцената.
Дядо ми? Нямаме право да го наричаме дядо. Това е забранено. Трябва да му казваме Пабло. Като всички. Един "Пабло", който вместо да руши прегради, ни огражда със страх и тревога. Демаркационна линия между недостъпния създател на света и нас.
- Добър ден, Пабло! - поздравява баща ми, приближавайки се към него. - Добре ли спа?
Той също трябва да го нарича Пабло.
Паблито и аз се втурваме, за да се хвърлим на врата му. Ние сме деца. Искаме да имаме дядо.
Той ни потупва по главите, както се гали шията на кон.
- Хайде Марина, разкажи ми. Послушна ли беше? А ти, Паблито, как работиш в училище?
Въпроси, които не очакват отговор. Задължителна обиколка, за да ни укроти, когато си пожелае.
Отвежда ни в помещението, където рисува - ателие, което е избрал за един ден, за седмица или за месец, преди да инвестира в друго, после в следващо, в зависимост от къщата. В зависимост от вдъхновението си. В зависимост от капризите си.
Никаква забрана. Можем да докосваме четките му, да рисуваме върху скицниците му, да драскаме с боите. Това го забавлява.
- Ще ви направя изненада - подхвърля той през смях.
Откъсва лист от скицник, сгъва го веднъж, после отново го сгъва със страхотна бързина и като с магия от силните му ръце се раждат малко кученце, цвете, кокошка от хартия.
- Харесва ли ви? - пита с каменния си глас.
Паблито мълчи, а аз заеквам.
- Това... това е хубаво!
Бихме искали да ги вземем и да си ги занесем вкъщи, но не можем...
Това е произведение на Пикасо.
Навремето не съзнавах, че тези хартиени, картонени или съставени от кибритени клечки фигурки, всички тези примамки, които той правеше като илюзионист, са част от неговия стремеж, който днес ми се струва чудовищен - съвсем несъзнателно да ни накара да разберем, че той може всичко, а ние сме нищожества. И всичко това само с едно драсване по хартията, с един замах на ножицата по картона, с малко боя, очертаваща сгъвките. Унищожителни езически фигурки, които ни съсипваха.
Същевременно съм убедена, че той се чувстваше самотен и искаше да навакса изгубеното време - от своето детство, не от нашето. Там някъде в Малага, където, за да омае малките си братовчедки Мария и Конча, с едно драсване и под молива му са изниквали нереални същества. Тази публика го е забавлявала, точно както ние с Паблито го забавлявахме като материал, все още необработен материал, който той можеше да управлява умело в зависимост от настроенията си, да моделира въпреки действителността и да го възприема като неразделна част от творчеството си. Така постъпвал със сина си Пол още от най-ранна възраст - Пол върху магарето си, Пол с агне в ръце, Пол с филия, Пол като тореро, Пол като Арлекин....
... преди да направи от него по-късно този непълноценен баща, познат от детството ми в Калифорния, където сме на посещение.
Баща ми присъства, но не смее да наруши тези изключителни моменти, които прекарваме с дядо ни. Движи се незабележимо от ателието до кухнята. Погледът му е неспокоен и трескав. Отново си сипва чаша уиски или се връща от кухнята с чаша вино. Пие прекалено много. Това му помага да понесе сблъсъка. Скоро ще трябва да се противопостави на дядо, да му поиска пари за нас и за мама, пари, които Пикасо му дължи - и думите ме нараняват - заради добрите и почтени услуги да бъде негов седмично платен шофьор, негово момче за всичко без собствен живот, негова марионетка, чиито конци обича да заплита, негов мъченик.
- Знаеш ли, Пол, децата ти май не са много весели. Трябва да се отпуснат.
Трябва да запазим очарованието и да направим така, че всичко да мине добре. За баща ми, за майка ми, която след малко ще попита дали всичко е минало добре, ние трябва да влезем в играта на дядо и да се харесаме на Пикасо.
Той взима една шапка, която се търкаля на стола, загръща се с пелерина от закачалката за дрехи и подскача на място като кукла на конци. Ексцентричен и неестествен, той издава силни викове и пляска с ръце.
"Хайде, стрелкайте с очи като мен! Играйте и се веселете."
Ние се включваме в палячовщините му, като пляскаме с ръце. Баща ми се присъединява към нас и подканя баща си, с цигара в края на устните и със сълзящи от пушека очи:
- Anda, Pablo! Anda, anda!*
* - Хайде, Пабло! Хайде, хайде! (исп.). - Б. пр.
Възгласи, изстреляни на испански - езикът на семейство Пикасо, единствена връзка между всесилния баща и принизения син.
Екзалтиран, дядо ми грабва от масата дървена лъжица и кухненски парцал вместо меч и плащ. С блестящ дивашки поглед той изпълнява пред нас серия от характерните тореадорски фигури manolinetas, chicuelinas, veronicas, mariposas, озвучени с много "оле" на баща ми, а не след дълго и с мои.
Единствено Паблито мълчи и отклонява поглед. Лицето му е побледняло. И той като мен би искал да е част от нормално семейство с отговорен баща, отзивчива майка, с дядо като онези в рисуваните книжки. Родители, които знаят как да изслушват, да посъветват, да дадат образование, да подготвят децата за срещата им с живота. Нищо такова за мен и Паблито! Още от началото нашите биберони вместо с мляко бяха пълни с отрова, която с всеки изминал ден ставаше все по-силна: отровата на Пикасо, на могъществото на Пикасо, на един свръхчовек, на когото всичко е позволено и който ни смазва, отровата на гения, чиито заложници бяхме всички. Как да станеш човек при такива картини? Как да се чувстваш спокоен пред дядо, който заема цялото пространство? Пред баща, който превива гръб? Пред майка, която, щом се върнем ни изтормозва с въпроси за "посещението на века", на което, разбира се, "никой не е поискал да я покани"?
Източният вятър прогонва облаците и боязливото слънце осветява стаята с божествена светлина. Баща ми все още не е посмял да говори с дядо за пари. Защо да му противоречи? Та той е в толкова добро настроение!
Днес си представям терзанията му, когато е трябвало да се противопоставя на дядо. Възхваляван и глезен като малък, той вече не представляваше ценност в очите на Пикасо. Какво бе станало с Арлекин, който бе позирал в костюма си на жълти и сини ромбове и тюл около врата? Безрезервните поддръжници на Пикасо не забелязваха ли колко е тъжен този Арлекин на картината? Как погледът му проси малко обич? Как още тогава той знае, че не трябва да порасне?
На десет години, на двадесет години баща ми е можел да избяга от проклятието. На десет години, на двадесет години той все още е имал силата да се спаси. Не го е направил, защото несъзнателно си е дал сметка, че напускайки Пикасо, ще го лиши от част от творчеството му, ще отнеме и намали силата му. Много преди баща му да ореже крилата му, той не е можел да тръгне. Като единствен син не е трябвало да тръгва. Той бе частица от пъзела Пикасо, също както и всяко от платната му. За да не оскверни този пъзел и за да не лиши баща си от величието, след смъртта на майка си се отказва от своя дял от наследството й с мисълта, че няма право да отнеме от Пикасо тази част от неговото дело. Защото той е бил неговият бог.
Всичко, което този бог казва, са думи от библия, включително унижения, обиди и подценяване. Веднъж пред мен Пикасо му каза: "Смешно е да си пилиш ноктите с пила. Прави като мен, пили ги на ъглите на стените!" Когато бях малка, видях баща ми да прави така. Почервенях и ми стана болно от срам. Видях го как бута вилицата си и яде рибата с ръце, защото баща му прави така.
Да вземеш Пикасо за модел означаваше да си различен.
Дядо отваря френския прозорец към градината, където две козички джуджета подскачат във влажната трева. Есмералда, вързана с верижка за опашката на своя модел от бронз, направен от дядо ми, отбива атаките на дакела Лумп, който се опитва да захапе лапите й. Старият боксер Ян, който постепенно ослепява, се дотътря до Паблито, за да близне ръката му.
Дробовете ми се изпълват с прилив на радост и сърцето ми разцъфва. За първи път аз и Паблито сме свободни да бъдем истински деца.
В градината на Калифорния аз държа Паблито за ръка, това остава за мен най-хубавият спомен, който съм запазила от посещенията ми при Пикасо. Лято, храстите на розмарина са смесили аромата си с този на жълтугите, избуялите грамофончета, цъфналата мимоза, божурите, лютичетата, букетите на шибоя. Навсякъде гъсталаци и уханни растения, с наниз от палми, бор, кипариси и евкалипти, открояващи се на синьото средиземноморско небе. По средата на това място, като че нарочно изоставено на произвола, са сгушени множество скулптури от гипс, глина или бронз: африканска маймуна, глава, бременна жена, бюст на Мари-Терез Валтер, котка, кукумявка. Керамични и грънчарски изделия, едните проядени от покриващия ги на петна гладък мъх, другите току-що извадени от пещта.
Спомням си също и папагала, който се поклащаше на пръчката си, пеперуди прелитаха от цвете на цвете, гургулици, лястовици и гълъби отлитаха при всяко наше закачливо замахване, за да се скрият в специално направените хралупки под покрива.
През пролетта отново намирахме мястото, където срамежливо се сгушваха теменужките. Кътче от скрития рай, което ни принадлежеше.
Време е за тръгване. Изправени пред масата с остатъците от закуската, която дядо набързо е хапнал, докато ние сме играли отвън, поглеждаме крадешком към кошницата със сухи плодове. Не сме яли нищо. Дядо улавя погледа ни. Усмихнат избира от кошницата една фурма и една смокиня, които разделя на две с джобното си ножче. Със страничната част на ръката си счупва един орех, обелва го и напъхва част от сърцевината му във фурмата и в смокинята. Стисва ги силно между пръстите си, за да се получи едно цяло.
- Приближете се - казва все така усмихнат.
Пристъпваме срамежливо и с притворени очи, отваряме широко усти. Леко, благоговейно дядо пъхва в тях лакомството.
Като свето причастие.
Колкото и далеч да се връщам в спомените си, единственото свидетелство за обич, което съм доловила, е тази смокиня и тази фурма. Единственият дар, получен от самия него.
Най-накрая баща ми успя да говори с баща си: дълго шушукане в единия край на ателието: колос от метър и деветдесет насаме с джудже, достигащо едва метър и шейсет. Давид срещу Голиат, сблъсък на примирен великан и свещено, неприкосновено чудовище. Ръката на дядо ми, който вади от джоба си пачка банкноти, сграбчени крадешком от баща ми, едно "благодаря, Пабло" и веднага коварния отговор:
"Ти си неспособен да поемеш отговорност за децата си. Ти си неспособен да се препитаваш! Ти си неспособен да направиш каквото и да е! Ти си посредствен и винаги ще си останеш такъв. Само ми загуби времето!"
С една дума: "Аз съм el Rey, Царят, а ти - ти си нещо, зависимо от мен!"
Нещо, което той полека и методично опустошаваше до такава степен, та да не може да го засенчи.
По-късно, много по-късно научих, че пълнените с орехи фурми и смокини, които дядо ми ни даваше при всяко от посещенията, се наричат "просяци".
Някои неща не би трябвало да се научават никога.
"Пол Пикасо, съгласен ли сте да вземете за съпруга Емилиен Лот..."
Един ден майка ми и баща ми изразили своята воля да свържат живота си пред господин кмета. С едно взаимно "да" те се обрекли в любов и вярност и се заклели да дадат на децата си обич, закрила и подкрепа.
Аз и Паблито нямахме този късмет. Пол Пикасо и Емилиен Лот, станала за нейна най-голяма гордост госпожа Пикасо, се разделили, когато съм била на шест месеца, а брат ми на две години. Разривът е бил съвсем закономерен. Майка ми и баща ми не бяха надарени - нито единият, нито другият - с желанието да бъдат щастливи и да ни направят щастливи.
Седнали на задната седалка на олдсмобила - господарската кола, с която дядо снабди баща ми, за да го вози - напускаме Калифорния и Кан и отиваме в Голф-Жуан, където майка ми очаква нашето завръщане.
С очи, вперени в огледалото за обратно виждане, улавям погледа на баща ми. Празен поглед. Отчаян.
Никога не го видях да се смее или просто да е щастлив. Когато нещата минаваха добре в Калифорния, случвало се е да се шегува и дори понякога да се въодушевява, но не беше естествено. Правеше го, за да се хареса на Пикасо, да изпълни желанието му, да привлече вниманието му. Неговите близки не съществуваха. Прогонил ги бе завинаги, за да се остави да бъде погълнат малко по малко от този бог, с когото не можеше да се идентифицира. Как да се реализира зад образа на този чудовищен баща, който опустошава, малтретира, пренебрегва, презира и унижава? Как да стане отговорен човек, когато в ресторанта за този нагъл баща беше достатъчно да остави автограф върху хартиената покривка, за да плати сметката на четиридесет души? Как да възприеме хармоничния начин на живот, когато слуша хвалбите на баща си, че може, без нотариус, да купи къща само с три картини, които с високомерие окачествява като "три лайна, размазани през нощта"?
Как да се самоизгради при такива представи? Как да се уважава и да уважава живота при толкова богохулства?
Дълго време баща ми таял желанието си да стане мотоциклетен състезател. Опияняваха го скоростта, шумът, вятърът в косите, завоите на четиридесет и пет градуса, опасността от всяко завъртане на гумите. За него "Нортън Манкс" беше извор на радост и гордост. Моторът му се подчиняваше, сливаше се с него, изправяше се при най-лекото натискане на газта. Така можеше да постави под съмнение пълновластието на баща си, да се почувства свободен, и той да стане най-накрая един Пикасо.
Как да си представим двама Пикасо от едно семейство, без да говорим за престъпление срещу владетел?
- Не - отговорил му дядо. - Нареждам ти да се откажеш от тази глупост. Това е заповед. Не искам да се убиеш. Аз се страхувам от скоростта.
И още веднъж:
- Не споменавай никога вече за това. Ти си един буржоа анархист, при това некадърник.
Франсоаз Жило в книгата си "Живот с Пикасо" е изразила с малко думи бунта на баща ми, когато Пикасо му се присмивал по този начин.
"Уморен - пише тя, - уморен да слуша баща си да му казва, че не го бива за нищо, Пол му заяви, че поне може да кара мотор. Той взе участие в едно състезание от Монте Карло по пътя, лъкатушещ по стръмния голям и среден склон, и се класира втори сред професионалистите."
Това несъмнено е единственият случай, когато баща ми се е противопоставил на Пикасо, единственият път, когато му е показал, че той не е най-важното нещо в живота му, единственият път, когато енергично му е посочил, че човешкото същество не действа непременно като свещеното му рисуване, което всеки трябва да превъзнася.
Баща ми така и не успя да намери пролуката, която би му позволила да стане личност. От десетгодишен бъдещето му е било обречено. За да противостои на баба ми Олга, която вече не му харесвала, като отмъщение Пикасо настроил собствения й син срещу нея. В началото с дребни похвати.
Дискретни, коварни.
Например когато на шест години под внимателния поглед на майка си баща ми се учил на прилично държание на масата, Пикасо пристигнал шеговито настроен и мушнал в ръката му малка количка. Разбрал посланието, баща ми предизвикал с поглед майка си и подкарал количката в пълната си чиния. Какво значение имало разочарованието на майката, която е искала да даде добро възпитание на единственото си дете? Важен е единствено бащата и удоволствието, което този баща изпитва, настройвайки детето си срещу жената, която мрази и която баща ми сигурно щеше да цени, ако Пикасо не я клеветеше непрекъснато.
Как да се зароди желание да се измъкне от това състояние, когато единствените получени наставления се свеждали до "За какво ти е да учиш? Хич не ти трябва. Ето аз в Малага, в колежа на Сан Рафаел, където моите родители ме пратиха като последна надежда, бях нула по всички предмети. Това не ми попречи да успея".
И още: "Опитай все пак да правиш нещо, но аз знам, че ще ти е невъзможно."
Моето намерение не е да говоря лошо за Пикасо, а да се опитам да обясня дългия път към Голготата, който ме накара да изкача, и така да възстановя представата за един човек, неспособен да обича. Моето намерение е да направя осезаемо страданието на жертвите на един вирус, подобен на вируса I love you, който зарази мрежата на интернет в навечерието на двехилядната година.
Вирусът I love you-Пикасо, чиято мишена бяхме ние, беше също толкова гъвкав, също толкова неоткриваем. Той беше смесица от неизпълнени обещания, злоупотреба с власт, унижения, пренебрежение, но най-вече невъзможност за общуване. Той парализираше волята на баща ми, изкривяваше разсъдъка на майка ми, унищожаваше здравето на баба ми Олга и въпреки че децата кипят от енергия, довеждаше непрекъснато брат ми и мен до състояние на зародиши. Срещу този вирус бяхме беззащитни.
Как да намерим противодействие, когато винаги и неуморно на нашата и най-малка нерешителност се противопоставяше злокобният извод "Каквото и да опитате, няма да се измъкнете живи!"?
Не непременно Пикасо ни даваше тази присъда, а и всички онези, които се нагаждаха към властта на дядо ми, които го възхваляваха, които му поставяха ореол, които го издигаха до висотата на бог: експерти, специалисти по история на изкуствата, уредници, критици, без да броим куртизанките, паразитите, всички онези, които раболепничеха пред него. Те бяха толкова впечатлени от това, което дядо ми правеше с лекота, че по този начин подхранваха въображението си. Защо им беше да знаят дали дядо ми е щастлив или нещастен - единствено значение имаха силата, властта, богатството, които олицетворяваше и които го правеха човекът спектакъл.
Дълго време и без да знам защо, изпитвах силна нежност към клошарите. Може би защото четох в пресата, че бившият президент Клинтън приел един клошар, с когото били от един випуск в университета и който би могъл да има същата съдба като неговата.
Тази история ме развълнува. Представих си дядо ми като клошар под някой от мостовете на Париж - градът, който той обичаше. Сякаш го виждах в стария му спален чувал, мръсен и беден, но толкова богат духовно и толкова трогателен. Разговарях с него за всичко, за нищо, той повтаряше, че аз съм неговата внучка, и искаше само да го обичам.
Докато съм жива, ще съжалявам, че нямах възможността да разговарям с дядо така, като бих искала. Всъщност бих искала още да е жив чудовищният дядо, когото познавах, така както са живи картините му. С времето щях да го науча да стане любящ дядо, който ще ме изслушва и ще ме допусне до себе си, както онзи добър човек под моста в Париж.
Още едно прощаване с близък.
... Национален път - 7. По-долу - железопътните релси, по които се плъзга Синият влак със синкави прозорци, вляво - моста на Об, водещ до плажа, в далечината - фарът на Гаруп и неговата слаба все още в този час на деня светлина...
Паблито леко хваща ръката ми, за да я плъзне в своята. След пет минути ще си бъдем у дома.
Бихме искали всичко да мине добре.
Баща ми гарира олдсмобила в долната част на крайбрежната алея. Слиза и преди да ни освободи от задната седалка, избърсва благоговейно прахта, полепнала по предното стъкло. Рефлекс на шофьор с подобаващо поведение. С бавна крачка пресича шосето, аз и Паблито висим на ръката му и се шмугваме в улица Шабрие.
Там живеем. На втория етаж в скромна сграда.
Пред вратата съседката ни от партера, госпожа Алзеари, хвърля боклука си.
- Е, деца - чурулика тя, - добре ли прекарахте днес? Как е дядо ви?
Избърсва ръце в престилката си и изстрелва към баща ми:
- Господин Пол, не изглеждате добре. Трябва да се погрижите за себе си!
Гали ни по главите и добавя:
- Дечицата ви са много мили!
Обичаме госпожа Алзеари. Тя ни дава бонбони, когато ходим у тях.
Изкачваме по четири стъпала наведнъж, изоставяйки баща си назад. Щастливи сме, че най-после сме у дома.
Мама е чула стъпките ни. Стои на площадката, облечена с поло и минижуп от черна кожа.
- Предполагам, че и този път не сте яли - подхвърля лукаво. - Хайде, отивайте в кухнята. Ще намерите малко макарони и половин ябълка.
Изнизваме се, без дори да кажем довиждане на баща ми, който майка ни въвежда в хола. Не искаме да присъстваме на усамотяването им, което обикновено завършва зле.
Тя започва веднага:
- Какво! Това ли е всичко, което ти даде? Как искаш да успея да се справя с тези две деца? Твоят Пикасо не се интересува, че няма да мога да платя газта и електричеството. Все му е тая, че внуците му не се хранят достатъчно. Каза ли му, че Марина има нужда от палто за зимата? Каза ли му, че на сина ти му трябват обувки? Каза ли му в какви условия живеем? Каза ли му....
Винаги все едно и също дълго и досадно изброяване с остър, креслив, истеричен глас. И разбира се, удар под кръста, нанесен безмилостно:
- Познавам те добре. С това, което ти е дал и което криеш в джоба, ще платиш вересиите си в кръчмата и ще пиеш с приятелите си в бара.
Ответни удари на баща ми, несправедливи, бурни, груби:
- Това, което правя, не се интересува. Ясно ми е защо Пикасо те мрази. Ти си луда за връзване.
Гневни викове, жестоки думи, обиди, спречкване, насилие...
Притиснати един към друг до радиатора в кухнята, ние с Паблито хлипаме мълчаливо, отхапвайки от нашата горчива ябълка.
Както обикновено, ние се чувстваме виновни.
Въпреки изминалите години все още ми се случва да се събуждам обляна в сълзи, когато кошмарите ми възкресяват и подсилват звуците и образите от тази диващина: виковете, агресивността на майка ми, баща ми, който грубо я отхвърля, Паблито и отпечатаните му в ябълката зъби. И всичко това на фона на пронизващия поглед на дядо, като наказание, че все още съм жива.
След като е знаел, че синът му е обезоръжен, а майка ми е без каквито и да било доходи, защо не е натоварил адвокатите си да й отпускат всеки месец някаква парична помощ за внуците му? Колкото и скромна да беше, тази издръжка би позволила на майка ми да състави бюджет, да регулира разходите, да не моли всеки път търговците за кредит.
Това би било прекалено лесно, прекалено хуманно. Сатаничен, Пикасо знаеше какво прави, поддържайки тази обиколка, за да създаде чувство за вина у баща ми, да го направи зависим и косвено да направи нас зависими - не от него, а от собствения му син. Пъклена алхимия, която правеше баща ми по-лесен за унищожаване, а Пикасо винаги по-силен.
... Външната врата хлопва след баща ми, а майка ми остава задъхана, свлечена на стола. Лицето й е изкривено, а гримът й се е стекъл по бузите.
Внезапно се изправя, прави ни знак да отидем при нея. Чудо - тя ни се усмихва!
- Хайде, как мина срещата с дядо ви?
Най-важното е да не отговаряме. Опасно е.
- Попитах ви нещо - настоява тя.
- Добре - мрънка Паблито. - Много добре мина.
- Говори ли за мен?
- Малко - отговаря Паблито. - Попита как си.
- И само това?
- Да, само това.
Разпитът е приключен. Тя знае, че за разлика от децата, които обичат да разказват какво са видели или правили през деня, от нас нищо няма да измъкне. Дори и едно поклащане с глава.
Въпреки това не се предава.
- О - започва тя със сърцераздирателен глас, - този боклук е решил да ме отстрани! Мисли, че с парите си може да купи мълчанието ми, но аз няма да се поколебая да кажа, че той направи всичко възможно да ме прелъсти. Трябваше да го видите как ме гледаше да минавам оттук, в Голф-Жуан, пред терасата на Хотел на плажа. Все тичаше след мен да ми каже, че съм хубава. Ах, само да бях поискала...
Фантазии, патетичност, необходимост да говори, да разказва живота си - такъв, какъвто тя си го е измислила.
После забравя за Пикасо и от начало до край разказва за срещата й с баща ни, какъв атлет е бил, за очарованието, което излъчвал, за опиянението, което изпитвала, когато се хващала за кръста му и тръгвали с мотора, за обърканите чувства, които събуждала у нея високата скорост, за смущението, което усещала, прилепвайки се към него.
- Какво щастие, че бях там тогава! За него бих съборила планини. За него пожертвах живота си...
Театрална въздишка, симулиране на прилив на топлина и тези думи, които причиняват болка:
- Ах, той е истински син на това чудовище баща си!
Най-после да изплюе злобата си, да отмъсти, да разкъса със зъби. Бащата чудовище.
- Ако си мисли, че ще ме впечатли с парите и името си, лъже се. Аз съм силна колкото него и ще го унищожа.
Дълго мълчание. Без да се съобразява с нас, тя се връща на първата си среща с Пикасо, възхвалява страстта, която изпитвал към нея. Страст, изразена чрез поглед, който говори много, поглед, който не може да лъже.
- А, не! - прибавя тя. - Аз не се лъжа за мъжете!
Ако я слуша човек, би казал, че дядо ми й се сърди, защото не е отстъпила пред ухажванията му. Сякаш той я беше избрал за сина си. Нагласена женитба.
Майка ми винаги е смятала, че да си снаха на Пикасо ти дава свръхестествени права. Никога не се е замисляла какво ще стане по-късно, когато някоя щастлива звезда ни направи Пикасо като нея.
Пикасо бе станал най-важната личност за нея. Тя виждаше само чрез него, мислеше чрез него, говореше само за него: на продавачите, на хората, които срещаше по улицата, дори и да не ги познаваше.
"Аз съм снахата на Пикасо."
Трофей, пропуск, даващ право, претекст за всички ексцентричности.
Още си спомням за срама, който изпитвах, когато през лятото тя идваше на плажа със сребристи или златисти бикини, подръка с някой петнадесет години по-млад от нея красавец. За унижението ми, когато я виждах да се появява с минижуп на родителска среща в компанията на хлапак, не много по-голям от мен. Усилията, които трябваше да правя, за да я наричам Миен - умалително от Емилиен - защото това подмладява и звучи по американски. Страхът, който изпитвах, когато отвореше уста, и болката, която чувствах, когато обясняваше за рисуването на Пикасо - тя, която никога не бе виждала каталог, дори брошура с произведенията на дядо ми.
Приказките й се променяха в зависимост от хората, които срещаше. Когато бяха почти непознати, тя издигаше Пикасо на пиедестал: "Моят свекър е гений. Аз му се възхищавам и знам, че той много ме цени." Пред някои по-близки тя без задръжки разказваше за всичките ни трудности: "Давате ли си сметка, че при цялото си богатство този мръсник ни оставя без грош?"
Хората се смееха. Хората винаги се смеят, когато тези неща се случват на другите.
Не си спомням майка ми да ни е разказвала приказки като Червената шапчица или да ни е водила да се повозим на въртележките. Знам само, че въпреки всичките си патологични отклонения единствено тя ни закриляше. Освен нея, никой друг в това семейство не се интересуваше от нас. Въпреки манията й за величие и лудостите й тя ни даваше топлина с присъствието си, с майчиното си ухание, с гласа си, със смеха си, дори и когато най-често беше пресилен. Тя ни осигуряваше нишата с всички вълнуващи места, които присъстват в детството: пеещият на огъня чайник, кухненската маса и мушамата й, капещият умивалник, клатещият се стол, върху който "не трябва да се сяда", изсъхналият във вазата букет, синята стая, където ние с Паблито можехме да се усамотим - несравними съкровища за сирачета.
За останалото с подръчните средства, които й бяха предоставени, тя направи каквото можа.
Не беше нещо изключително.
Можеше да бъде много порядъчна жена, ако не бе белязана със синдрома Пикасо. Родена бе в протестантско семейство от лионската буржоазия, сред която имаше преподаватели, инженери, учени - академично семейство, спокойно, безпроблемно. Прекалено академично, прекалено спокойно и не достатъчно проблемно и тя го напуска, за да се омъжи за притежател на грънчарска работилница във Валори. С това, което изкарвали, можели да си купят апартамент в Голф-Жуан, където живели в неразбирателство и кавги, прераснали много бързо в омраза.
Развод, пауза и веднага баща ми.
Баща ми, за когото щеше да се омъжи...
За най-доброто от лошото.
Непредотвратимото най-лошо.
След раздялата с баща ми имала много мъже, или по-скоро - младежи, които избираше, за да се чувства по-млада. Намираше ги през лятото на плажа, през зимата в баровете, довеждаше ги вкъщи. Те идваха с дългите си коси, с ризите си на цветя, с разкъсаните си джинси. Някои свиреха на китара, други пиеха бира или уиски направо от шишето. Майка ми се смееше безпричинно. За да остане насаме с тях, ни изпращаше в нашата стая.
... Паблито и аз сме се излегнали на леглото. За да не ни е студено, сме издърпали покривката върху нас. Втренчили сме се в тавана на стаята. Притиснати един към друг. Мълчим.
От другата страна на вратата чуваме гласове:
- Хайде, Филип, изсвири ни нещо!
Това е гласът на Лили, съседката отдолу, приятелка на майка ми.
Акорд на китара, остър и разстроен, и фалцет, мяукащ песента на Нат Кинг Кол:
Беше момче,
странно, сякаш омагьосано момче.
Казваха, че скитал надалеко,
много далеко
през земи и морета.
"Дай нещо не толкова сантиментално! Хайде, изсвири ни едно фламенко. Пабло го обожава!"
Този глас, разбира се, е на майка ми с нейните "Пабло обожава китарата", "Пабло обича това", "Пабло обича онова", "Не се говори така на снахата на Пабло!", "Всичко съм видяла, всичко знам. Аз съм Пикасо!".
И големи глътки уиски. И глътки бира. И вулгарният смях на Лили, на майка ми и на всички онези, които ние с Паблито, сгушени в нашата стая, наричаме "хулигани" и не обичаме.
Седем часът сутринта. Трябва да ставаме за училище. Мама още спи.
Кухнята е бойно поле. Масата е осеяна с чаши, бутилки и пълни пепелници. Мълчаливо разтребваме, избърсваме мушамата, хвърляме угарките и празните бутилки в кошчето за боклук, оставяме чашите в умивалника.
Ако искаме майка ни да е мила, баща ни да се усмихва, дядо ни да ни обича, трябва да ги накараме да забравят, че сме бреме.
В крайна сметка заради нас баща ни се унижава, за да получи седмичната ни издръжка, дядо ни толкова често отказва да ни вижда, а майка ни посреща нейните хулигани. Без нас всички можеха да живеят спокойно. Всички щяха да са щастливи.
Осъзнавайки товара, който представляваме, ние с Паблито си мислехме, че можем да доближим "доброто" (баща ми) към "лошото" (дядо ми). Да ги сдобрим.
Наричахме това "построяване на щастие". Състоеше се в чистене, подреждане на стаята ни, в миене на съдовете, в сервиране на закуската на майка ми в леглото.
Още си спомням ужаса, когато се изправях върху стола и палех клечка кибрит, за да подтопля вода върху старата газова печка, страха да не се залея с вряла вода, докато я изсипвах в специално запазената за мама чаша, за радостта, която изпитвахме да й я занесем.
Тя отваряше с мъка едното си око и казваше:
- Не сега деца. Болна съм. Трябва да поспя.
Ние все още не знаехме, че тя има проблем с алкохола, че този проблем се нарича "дървена глава" и идва от пиянските й нощи.
Притеснени я питахме от какво страда и тя ни отговаряше:
- Това е от туберкулозата, която имах като малка...
Или пък:
- Панкреасът ми пак се обажда.
Излизахме на пръсти, за да заспи отново и болките й да се успокоят.
Училището ни очакваше.
Сега, след като прекосих Рубикон благодарение на психотерапията, отношението ми е различно, не каквото бе към Гаел и Флор, по-големите ми деца. Аз ги обичах с неудържима и безумна обич. С животинска обич. С обич извън времето.
На Мей, Димитри и Флориан, осиновените ми деца, давам преди всичко обич, която, надявам се, ще им помогне да се изградят. Всяка сутрин преди да отидат на училище аз съм там, с тях, за да видя дали са си измили добре зъбите, дали са обули подходящи обувки, дали са добре облечени. Карам ги да закусят, да разкажат уроците си, проверявам ученическите им чанти или спортните им принадлежности. Това може да изглежда прекалено, но аз съм много привързана към тези жестове на обич, които са непознати за мен.
Училището, междучасието, есенните багри на растенията, лудуващите като в кафез за птички момчета и момичета, учителите и учителките, обикалящи двора, за да въдворяват ред и дисциплина... Играта на топчета, не по "слабашки", а истинска, тази с топчето, пъхнато в дланта на стиснатия юмрук, и измъкването на палеца - удар с всичка сила по топчето на противника, цигански топчета, стъклени топчета, големи топчета. Всеки за себе си, "дървен кръст, железен кръст", без измами, без тупаник и нека най-добрият победи...
Бях сред първите в класа на тази игра. Клекнала, изпъната до схващане, защитавам честта си: на шампионка, на "Пикасо", която окуражават с типичния южняшки акцент, ухаещ на чесън, джоджен, мащерка.
- Хайде, Пи-ка-со! Изстреляй го към мен това топче!
"Пикасо". Никаква връзка с дядо ми, за когото всички вестници говорят, никаква връзка с майка ми, която се храни със скандали. Аз съм анонимна, заедно с Паблито, който в сивия си гащеризон ме аплодира и събира спечелените топчета.
Ние сме палави хлапета, щастливи, че са хлапета.
Всъщност "бездомници".
Докато броим печалбата в един ъгъл под навеса, двама от големите застават пред нас.
- Вярно ли е - пита единият, - че идвате в училище с шофьор и бодигард? Вярно ли е, че сте богати?
Шофьор, бодигард и богати, а тази сутрин излязохме от вкъщи с празен стомах.
Вторият, нисък пъпчив дебеланко, вади от ученическата си чанта лист с драсканици.
- Гледай - подхвърля той и размахва листа под носа ми, - аз рисувам също като Пикасо.
Наежена, гледа страшно и му се опълчвам, побесняла от яд:
- Повтори!
Той се хили и ме наплюва:
- Пикасо, аз направих същото. Това е драсканица!
Червенина, пристъп на ярост, юмруците ми потеглят и се стоварват върху носа и устните на това нищожество, което се осмели да напада дядо ми и чиято устна вече кърви.
Енергична длан ме сграбчва за ръката - това е учителката, която ме разтърсва и крещи в ухото ми:
- Застани наказана в ъгъла!
С трепереща брадичка, като че ли всеки момент ще се разплаче, Паблито се намесва:
- Но, госпожо, той започна!
- Не искам да знам - отсича учителката. - Ти и сестра ти, всеки поотделно, ще ми спрегнете двадесет пъти "Не трябва да се бия с другарчетата си".
По това време какво можех да направя или да кажа, за да обясня, че не Пикасо, нито гордостта на Пикасо се опитвах да защитя, а цялото си семейство? Че от обич си служех с юмруци. Обич, която не получавах, но толкова вярвах на нашите, дори и само заради приятелското потупване по главата, погалване или целувка по бузата като знак за привързаност! Ако дядо ми вместо да се казва Пикасо, се е наричал Дюран, щях да защитавам дядо си Дюран. Ако като бояджия той беше боядисал училището, щях да се бия по същата причина...
Но предпочитам да си мълча и да не мисля повече така, защото не е добре да си представяме нещо различно от това, което животът ни предоставя.
"Аз не трябва да се бия с другарчетата си."
"Ти не трябва да се биеш с другарчетата си."
"Той не трябва да се бие с другарчетата си...."
Седнали на един стол пред остатъците от храна, които майка ни е оставила, се заемаме с нашето наказание. Не докосваме изстиналата яхния в тенджерата и едва отрязваме от парчето шунка, след което грижливо го завиваме в непромокаемата хартия.
Майка ни, както е написано в бележката на масата, е трябвало да отиде в Кан.
Защо? Това не ни засяга.
По време на моята терапия, често пъти обляна в сълзи, отново преживявах тези вечери на сирачета, когато по същото време другите деца на връщане от училище намираха гнездото на приветлива къща с грижовна майка. Грижовна и присъстваща. Не си спомням точно думите, но знам, че говореха за майка, която е намерила време да поглези децата си, да обърне внимание на трудностите им, да ги нахрани, дори когато е изпуснала яденето. Като това загоряло пюре, което нашата обикновено забравяше на огъня... и което беше прекрасно.
Неотдавна четох за някакъв учен, който направил тъжен експеримент. В лабиринт, водещ до две затворени пространства, пуснал двойка мишлета, отнети от майка им. Едното пространство било топло и облицовано с кожа. Другото студено, но с пипета, от която капе мляко. Петнадесет дни по-късно намерили умрелите мишлета в топлото пространство. Другото било чисто и празно. Млякото вкиснало.
Ние с Паблито нямахме този избор. Топлото пространство, което предлагаше майка ни, зависеше прекалено много от пространството Пикасо, което осигуряваше млякото, твърде скъпо платеното мляко.
Спомням си и дните, когато на връщане от училище притеснени отваряхме вратата на къщата. В какво ли състояние щяхме да намерим майка си? Болна, потънала в леглото или пък отново като машина обхваната от екзалтации, дърдорене и патологичните си речи, които ни потискаха с всеки изминал ден все повече:
"Сигурна съм, че Пикасо би харесал деколтето ми", "Аз съм от жените, по които Пикасо е луд", "За това, че Пикасо не иска да ме види, е виновен баща ви"...
И косвено: "Това е заради вас."
Да, заради нас баща ми трябва да проси пари. Заради нас майка ни полудява. Заради нас са се развели. Заради нас дядо ни изключва от живота си.
В творчеството му - никаква следа от нас. Дори и най-малка рисунка, най-малка картинка.
В Калифорния отчаяно се търсехме по стените, прелиствахме тайно каталозите, албумите с репродукции, опитвахме да се разпознаем под чертите на някой фавн, на някоя оргия, в калейдоскопа на някой натюрморт. Откривахме тук и там етюди и картини на Майа, дъщеря, която му родила Мари-Терез Валтер, скици и портрети на Клод и Палома, децата от връзката му с Франсоаз Жило, рибари, шивачът му, хора, които ние не познаваме, кучета, котки, птици, омари, китари, кафенета, купи, стомни, праз лук... и нищо с нас, преките му наследници.
Бихме могли да бъдем интересна тема, ако поне веднъж беше видял нашето отчаяние. Помислете: Паблито и Марина изгонени от Калифорния; Паблито с очи, пълни със сълзи; Марина и Паблито сгушени един в друг.
Как можа да ни прогони от палитрата си, след като ние го посещавахме в Калифорния, ходехме да го видим в замъка му Вовенарг, бяхме до него на толкова кориди? Прозрачни ли бяхме? Незаконородени ли бяхме?
Думите никога не са лесни, а болката е трудна за предаване, когато си пожертван, но мисля, че ние бяхме пречка за щастието на Пикасо. Плод на разочароващ баща и скандална майка. Съществуването ни обезпокояваше малката му личност и големият му егоизъм. Ние смущавахме гения му, неговата нирвана на художник.
Като знаеха за нашето страдание, защо баща ми или майка ми нямаха смелостта да ни кажат: "Няма никаква рисунка с вас, защото дядо ви искаше да ни накаже - а не да ви накаже - за сцени и кавги, които съпътстваха раздялата ни, сцени и кавги, които му напомняха страхотно за неговите несполуки с различните му жени."
Днес бих казала, че това "наказание" ми позволява да се разгранича от дядо си и да кажа високо и силно, че единственото чудесно творение, което ни е дал - и което ми е най-скъпо, - е раждането на баща ми.
Въпреки че не беше с нас.
... По улиците на Голф-Жуан висят гирлянди от небето, блещукат витрини. Всекидневната тълпа, магазините, претъпкани с подаръци, църковни песни с гъгнеща музика от високоговорители, скрити в дърветата...
След два дни е Коледа.
Когато отиваме да й занесем чашата с чай, майка ми отваря очи и прошепва преди отново да заспи:
- Баща ви се обади. Ще се опита да мине, за да ви предаде подаръка на Пикасо.
Подаръкът на Пикасо. Единственият подарък, обединяващ дядо ми, баща ми и майка ми. Задължителният и свещен подарък, който секретарите на Пикасо, без да ни познават, са избрали в модните бутици на Кан в съответствие с нивото на всемогъщия велик господар. За мен квадратен копринен шал от Хермес или скъпа кукла, открита при някой известен антиквар. За Паблито сребърна верижка за часовник или игла за вратовръзка.
Подаръци без душа и сърце. Досадна бюрократична работа на слугите на дядо ми, които - присвоявайки по малко от всеки магазин на гърба на дядо ми - си дават по една премия в края на годината.
Баща ми минава като вихър. Веднъж и майка ми да не го тормози с упреци! Оставя подаръците на масата и със страхопочитание изчаква да ги освободим от богато украсените с панделки опаковки.
Моят съдържа сребърни писалка и молив, а на Паблито - кожен портфейл с инициалите му.
- И този път вашият дядо ви е разглезил - вика баща ми.
- Това са ценни неща - допълва майка ми. - Ще ви ги дам, като пораснете.
Усамотени в нашата стая, ние с Паблито се опитваме да се разсеем. Паблито си играе на каубои и индианци с оловните си войници. Аз се забавлявам с Леланта, куклата, която преди доста време ми подари баба ми Олга. Леланта е моята другарка в нещастието. През лятото я водя на плажа или пък на островите Лерен. Тя плува с мен в малките заливчета, където обичам да се къпя, суши се на слънцето, тя е моята довереница. Вкъщи, когато прекалено много черни мисли започнат да ми се въртят в главата, подреждам дрехите й в едно малко куфарче, сграбчвам я в ръце и й шептя в ухото: "Хайде, ела, отиваме да живеем на друго място."
Нашето бягство се свежда до няколко крачки по улица Шабрие, глътка свобода, бързо задушена от угризения, че оставям майка си и най-вече брат си Паблито.
Обичах да оперирам Леланта. С кухненски нож й разпарях корема и изпразвах памучния пълнеж. Брат ми асистираше, съобразяваше се с всеки мой жест и даваше диагноза:
- Сигурно са нерви - казваше той със загрижен вид. - Трябва да се премахне историята, която я измъчва.
Историята, която ни измъчва.
Когато бяхме деца, Коледа беше свързана и с баба ми Олга. Бях още малка, но знам, че този ден, както всяка неделя, тя пристигаше с автобуса от Кан, обядваше с нас и си тръгваше, преди да се стъмни. За Коледа идваше винаги с малко борче, което опаковаше във вестникарска хартия, за да не му паднат игличките. Разопаковаше го пред нас и го украсяваше с топки и гирлянди, които като фокусник вадеше от чантата си. Поставяше го в ъгъла на стаята ни. После даваше на всеки своя подарък: кутия с войници и малки колички за Паблито, а за мен плюшена играчка или истинска кукла, която можех да пипам, да галя, да си играя, без да съм задължена да си мия ръцете.
За мен баба ми Олга остава моят идеал за баба, нещо като вълшебница, която имаше дарбата да отстранява всички трудности, да опитомява демоните на майка ми, да извиси представата за баща ми, да ни донесе хармония и спокойствие. Ние обичахме аромата на парфюма й, мелодичния й акцент, грациозните й жестове, галещия й поглед и уважението й към другите.
Когато след време ходехме да я виждаме в клиниката, където трябваше да свършиха дните й, никога не я чух да каже нещо лошо за дядо ми. Казваше само, че той е нейният съпруг, че е голям творец и и че един ден и ние ще станем велики като него. Когато Паблито й обясняваше, че му е омръзнало да го наричат "малкия внук на Пикасо", тя отговаряше, шегувайки се с ръста на дядо:
- Сега си малкият внук на големия художник, но скоро ще бъдеш големият внук на ниския художник. Така че почакай малко.
Тя изслушваше оплакванията на майка ми, съгласяваше се с думите й, балансираше моментите й на екзалтация с разумните си съвети. Подкрепяше я, успокояваше болката й, извиняваше нейната непохватност.
- Хайде, смелост, Миен. Нещата ще се оправят.
Тя можеше да отговори на всички житейски "защо".
Щастлива бях, че имам такава баба от благороден род, и никой няма право да безчести образа й, най-малко двуличниците, които - за да заситят егото на Пикасо - са смятали за задължение да клеветят тази забележителна жена.
Прекалено голяма чест би било да цитирам имената им. Прекалена благосклонност към злото, което те са сторили на Олга Хохлова, единствената жена, обичала Пикасо.
Слаба Богу, не съм част от групата на тези "експерти", които за да възхвалят творчеството на Пикасо, разкъсаха баба ми. Аз не съм като тях и не издигам в култ чрез услужливост и угодничество и когато ги слушам да говорят за гения на Пикасо, се изкушавам да отговоря: "Да, но гений на злото."
Баба ми, Олга Хохлова, родена на 17 юни 1891 година в Нежин, Украйна, била дъщеря на полковник от царската армия. Силно увлечена по танците в среда, която не гледа с добро око на този вид занимания, тя изчаква зрелостта си, за да скъса всякакви връзки със семейството си и да последва по света руската балетна трупа на Дягилев.
Световната война, революцията от 1917 година, Пикасо - тя така и не успя да се върне в родината си.
Всички, които са писали за Пикасо, твърдят, че била слаба като балерина. Тогава защо Сергей Дягилев, така неотстъпчив при избора на балерините и балетистите, би задържал баба ми в балетната трупа? Със сигурност не за да спи с нея, след като е предпочитал мъже.
Дребни души, които сте хулили Олга Хохлова, знаете ли, че в края на живота си, с парализирани крака вследствие на хемиплегия, тя отказваше да я разхождат в инвалиден стол?
Инвалиден стол: най-голямото наказание за една балерина. Най-страшната обида.
Приемаше ни седнала в леглото си и за да не се виждат краката й, ги покриваше с палтото от визон, спомен от прекрасните дни, когато Пикасо я е обичал.
Защото каквито и слухове да сте разпространявали, каквото и да ви е наложил Пикасо да напишете, за да се хареса на жените, които го следваха, знам, че дядо ми я е обичал. Пленен от красотата й, съблазнен от грациозността й, той я е ухажвал без особен успех в Рим, в Неапол, после в Барселона, където балетът на Дягилев е имал представления с негови декори. Отблъсквайки ласкателствата и дързостите му, тя му беше показала на този грубиян, че съществува и друга любов, на каквато предишните момичета не са го научили. В Барселона той я представя на майка си, която я предупредила: "Никоя жена не може да бъде щастлива с моя син Пабло." Напразно усилие! Когато Дягилев потегля с цялата трупа за Южна Америка, Олга Хохлова отказва да тръгне с тях. Пикасо е превзел сърцето й. Тя му казва "да" в православната църква на улица Дару в Париж, където дядо ми я отвежда на непорочна и законна сватба.
За него Олга е била пропуск, който щял да му позволи - той обичаше да си урежда нещата - да забрави социалната среда, където е бил отгледан като дете в Малага и от която се е срамувал.
Олга - сноб и нищожество? Знайте, господа съдници, че с женитбата с Олга Пикасо се е възползвал от нея да се доближи до свят, който му е бил непознат - на аристокрацията с вкус и на добрите обноски - и най-вече да се появи във висшето общество. Започнал да се облича в Лондон, научил се да пие шампанско, да обикаля модните салони и да имитира буржоата, които винаги е клеветил.
Така че кой от двамата е бил нищожество и сноб? Със сигурност не Олга, чиято вродена изисканост всички признаваха.
Когато я посещавахме в клиниката Босолей, където аз съм родена и където тя умря по-късно, Паблито настояваше да облече панталон и двуредно велурено сако, така изглеждаше като принц. Без да говори, тя му внушаваше този вкус към елегантност. Канеше ни да седнем на леглото й и взимаше нашите две ръце в нейната, разказваше ни руски легенди, от които нищо не разбирахме, но ни се струваха хубави.
Те бяха нашата тайна.
Олга и нейната ревност, Олга и нейните нервни кризи, Олга и нейните лудости...
И тук не скъпихте думите. Наистина Пикасо много ви помогна, като ви подхранваше с материал.
"Олга ме вбесява, отчайва ме. Смятам, че е глупава, дразнеща, нищожна."
Много е удобно да си играеш на жертва и толкова е смело да черниш жената, която си обичал, толкова е рицарско да настройваш всеки ден все повече сина срещу майка му!
И толкова благоприлично да тръбиш навсякъде, че Мари-Терез Валтер, отегчена да живее в сянка, отишла при Олга, законната му съпруга, за да й съобщи, че бебето, което държи в ръцете си, е "произведение на Пикасо"!
Говорите за баба ми като за истеричка, но как да не стане истеричка, когато са я позорили, унижавали, принизявали, съсипали до такава степен? Как да оцелее след толкова жестокости, низости и разочарования?
Когато смазана от толкова години мъка баба ми напусна този свят с присъщото й достойнство, баща ми поиска да присъства лично на погребението й.
Несъмнено за да поиска прошка за болката, която й е причинил.
Сигурно за да й каже, че я е обичал...
Въпреки желанието на човека, който провали живота им.