ДЕШИ

Джон Донахю

Конър Бърк - преподавател по азиатска история и експерт по бойни изкуства, - който продължава да се усъвършенства под ръководството на строгия си учител Ямашита Сенсей, е привлечен в ново разследване на убийство. Полицията е открила връзка между жертвата и тайнствения Кита Таканобу, изтъкнат сенсей по бойни изкуства, създал синтез между тибетския мистицизъм и смъртоносното наследство на самураите. Междувременно Бърк се оказва въвлечен в странната орбита на лама Чангпа, тибетски мистик и ясновидец, който вижда около Кита да надвисват тъмни облаци, но е неспособен да предотврати трагедията. Бърк тръгва по следа, която в крайна сметка го отвежда в планинско училище по бойни изкуства на Кита, където ще се изправи срещу най-опасното предизвикателство в живота си.

В това изумително продължение на "Сенсей" Джон Донахю отново ни потапя в екзотичния свят на японските бойни изкуства, където честта трябва да бъде защитена на всяка цена.

Джон Донахю има черен пояс едновременно в карате-до и кендо и през последните двайсет и пет години е изучавал различни дисциплини като джудо, айкидо, иайдо и тайджи. Освен специалист по тази тематика от национален мащаб, той е и заместник-редактор на Journal of Asian Martial Arts и е написал четири документални книги по бойни изкуства. В допълнение на горното е основен участник в национални и международни конференции, освен това често го канят в радиото и телевизията. Автор е на "Сенсей" (2003, изд. "Бард" 2004).

Деши

Джон Донахю

На Кити,

с любов, че така нежно държи сърцето на автора.

Деши

(Ученикът)

Деши вярва, че се учи от учителя,

и върви напред.

Учителят знае,

че всъщност те са свързани

и се намират на един Път,

но на различни места -

в общ ярем от плът и стомана,

като две колела на една каруца.

Пролог

Пътят

Всеки иска нещо - това е един от малкото философски постулати, по който с брат ми Мики сме в съгласие. Желанието оформя кривата на житейската траектория и ни води в неизследвани посоки.

Будистите казват, че желанието създава илюзията, а тя на свой ред е източник на всички страдания. Според католическата църква, в лоното на която съм израсъл, желанието е презряно. Малко са нещата в живота, които наистина си заслужават да бъдат желани, но ние хората сме прокълнати с практически безграничната способност за въображение и нужди. Истински мъдрите хора знаят, че онова, от което действително се нуждаем, са онези неща, които помагат на истинската ни същност да изплува. Ние се раждаме с това знание, само че бързо го забравяме и изживяваме живота си, като се мъчим да си го спомним.

Пътят, по който поема един живот, е функция на това припомняне. Бродим по него в търсене на онази наша същност, която някога сме осъзнавали. Но този път не е никак лек - той е каменист и осеян с препятствия. И не сме самотни в това щуране: в тръните покрай банкета съзираме разни неща - аморфни форми, останките на загубилите посоката. А когато Пътят тръгне надолу, има други, застинали неподвижно наблюдатели, дебнещи от тъмната гора. Гладни призраци, готови да ни сграбчат.

Пътят се извива, спуска се надолу и поема нагоре. Има моменти, когато е неясен. Заблуждаващи следи водят непредпазливите към гибел. Но някъде високо и напред всички ние забелязваме смътните очертания на нещо красиво. Да, не се вижда добре, но въпреки това ни привлича неудържимо.

Добрият учител ти казва да не откъсваш поглед от ефирния образ. Не знам дали е проява на добрина, или на жестокост, но това поддържа живо желанието и те кара да оставаш на верния Път. И те предпазва да не поглеждаш надолу.

Защото погледнеш ли... ще видиш по камъните кръв.

Пролетен вятър

Мислиш за тях толкова много - за жертвите и убийците. Премисляш отново и отново подредените в съзнанието ти подробности, докато след време чуждата реалност на изживяното от един непознат не се превърне в твоя. И тогава фактите оживяват и отекват в мозъка ти. Резонансът е жив и болезнен...

Онзи ден вятърът беше топъл, а въздухът - мек и наситен с влага. Беше онова време от годината, когато няколко слънчеви часа на деня са достатъчни, та растенията да избухнат в пъпки и цветове. И усещаш с цялото си същество: след период на напрегнато очакване нещо е на път да се случи.

Едуард Сакура можел да чака. Казаха ми го хората, с които разговарях. Бил се научил да сдържа подтика да действа импулсивно благодарение на спокойната си методична дисциплинираност. Възбудата от предвкусването на сключването на добра сделка, разбира се, никога не избледнява. Точно заради нея бил в бизнеса, с който се занимавал. Но годините на проби и грешки го научили да овладява импулсивността си. И в крайна сметка пожънал богата жътва.

Изучавал Шодо, Пътя на четката, цели трийсет години - години на стремеж към постигане на търпение. Една от малките иронии на съдбата. Като младеж разбрал от житейския опит на родителите си в Манцинар, че тайната на сигурността в Америка е да се приспособиш към американската култура. По-късно хората от поколението на Сакура сигурно са се чудели защо родителите им не могли да проумеят този елементарен факт за Америка. В края на краищата нали самите японци имат поговорката, че гвоздеят, който стърчи, получава удар с чук.

Той разглеждал снимките от лагерите, в които американското правителство натикало родителите му заедно с други американци от японски произход. Геометрично правилните редици набързо сковани дъсчени бараки в сърцето на американската пустиня би следвало да са предостатъчни, за да набият урока в главите на дори най-тъпите наблюдатели. Към края на войната, американците от японски произход се научили да гледат в бъдещето - просто защото миналото било прекалено болезнено. И по този начин извърнали поглед от Япония.

Сакура бил умно хлапе и станал още по-умен зрял мъж. Завършил бизнес администрация и развил в себе си вкус към изпълнените с емоционален заряд сделки, които все по-често се сключвали в развлекателната индустрия. И малко по малко преуспял в избраната кариера. Но с навлизането в средната възраст започнал да усеща все по-силно нуждата от някаква връзка с миналото си. Макар да бил крайно енергичен и да работел в изключително динамичен бизнес, той избрал начинание, диаметрално противоположно на забързания ритъм на дните му.

В продължение на трийсет години, всеки божи ден, независимо от това къде се намирал, Сакура посвещавал част от живота си на Дисциплината на четката. Учителите му разкрили как по този начин да забравя за тревогите си. Влизал в света на тихата концентрация. После, коленичил пред чистотата на празния бял лист, бавно и методично започвал да се подготвя. Блокчето сух туш постепенно се стривало на фин прах в каменния хаван. Добавял внимателно вода, без да откъсва поглед от заредената с обещание смес, гъста и черна с потенциала на онова, което предстояло.

После започвал съсредоточено да диша - успокоявал ръката си, съсредоточавал мислите си, преди да посегне към четката.

А след това, едва когато дух и четка се превръщали в едно цяло, по листа се появявала следа от туш, която съдържала нещо от Сакура, застинало във времето, нещо видимо само благодарение на резкия контраст между черния туш и белия фон.

Когато се преселил в Ню Йорк, донесъл изкуството със себе си. Засилващото се присъствие на японски компании като "Сони" в развлекателната индустрия означавало, че за посредници като Сакура имало работа и на двете крайбрежия. Работел в Манхатън и всяка вечер се прибирал в скъп модерен квартал в района на Форт Хамилтън, Бруклин. Загърбвал царството на бетона, за да се върне в рая от зеленина и спокойствие, където бил домът му. Бризът носел соления мирис на Атлантика. Най-голямо удоволствие обаче му носело това, че сред кипящия живот на пролетната му градина било сгушено малкото бунгало Шодо.

Построил го зад къщата си, колкото се може по-далеч от нея. Парцелът бил обграден с висока стена, дървета изолирали шума преграда от дървета. Така се получавал малък остров на спокойствието. Убежището го привличало повече от всякога, като камък, неподвижен и изолиран в кипящото течение на живота му.

Именно разположението на бунгалото обяснява защо не чул приближаването на убиеца.

В тази част на Бруклин хората ценят уединението. Улиците са относително тесни, къщите - стари и масивни. Парцелите най-често са с неправилна форма и понякога предлагат заден двор с изненадваща дълбочина. Далечният шум от натоварените магистрали на изток никога не стихва. И никой не би се впечатлил от поредния "Лексус", тихо промъкващ се по смълчаните следобедни улички.

Хората имат склонност да възприемат лова като форма на преследване. Но професионалните ловци, особено майсторите сред тях, постигат желаното с минимален разход на енергия и добро планиране. Да, те могат да преследват, ако се наложи, но предпочитат да дебнат. И ако е възможно, са склонни да използват техниката на нападение от засада. Изучи жертвата си. Разбери стереотипа й. Проучи къде ще се намира. И чакай там.

Проследил ли е убиецът Сакура, или вече е бил там, дебнещ от зеленината? Няма особено значение. Важното е, че е знаел къде да намери жертвата си. И с безжалостната увереност на всички убийци е направил своя ход.

Старите майстори, истинските сенсеи, казват, че всички пътища водят до едно и също място. Независимо дали ще избереш четката, или меча, съсредоточението и тренировките ще те променят. Отначало незабележимо. Но промените се натрупват. По-късно изследвах калиграфията на Сакура и разбрах, че трийсетте години тренировки не са били похабени.

Смисълът на калиграфията е да се потопиш в нея, а не да обръщаш внимание на разсейващите те неща. Напълно вероятно е той да е избирал от водовъртежа от усещания край себе си, защото овладяването на неподвижността означава, че при подходящи обстоятелства си в състояние да трептиш като метроном. Знам това по себе си. И мога да се обзаложа, че Сакура също е можел да го прави.

Професионалистите не проявяват много емоции. Някогашните японски воини са говорели за способността да останат в каге, скрити в сянката. Не издаваш нищо от себе си пред своя противник. Не позволяваш на враговете ти да разберат какво мислиш, чувстваш или възнамеряваш. Убиецът му сигурно е бил тих и сдържан като всички убийци. Но както и да опитваме да го прикрием, ние всички излъчваме психическа енергия.

Онзи ден атмосферата била заредена с напрежение и жертвата усетила това. Аз тренирам различна дисциплина, но методите са същите. Учителите ми казват, че съзнанието може да бъде разконцентрирано и "привързано" към нещо странично. Това създава пролука в концентрацията. И свидетелства за това могат да се открият в използваната техника.

Точно това видях, като погледнах листа с калиграфия на Едуард Сакура. Промяна във фокуса.

Убиецът беше паркирал една пряка разстояние и се бе върнал пеша до страничната портичка, водеща към задната половина на имота. Там се бе наложило да напусне камъка и бетона, за да стигне до жертвата си, така че беше оставил следа. Отпечатъците във влажната почва подсказваха висок мъж. Беше вървял бавно и тихо - отпечатъците бяха по-дълбоки към пръстите и нямаше бутона назад пръст. Не е било нужно да бърза, а и не е искал да вдига шум. Несъмнено е знаел къде отива и какво ще намери там.

Когато доловил приближаването на убиеца, Сакура вдигнал глава. Останал седнал в обичайната поза - подгънати под тялото крака, опрял здраво на пода външната страна на ходилата. Сигурно усетил фаталността на предстоящото. Не го обзела паника, не трепнал, просто усетил с цялото си същество нещо да преминава през тялото му към земята, където спряло - очевидно и неподвижно.

Нямаше следи от взлом, отсъстваше театралността на разбити врати. Никакви излишни движения. Икономично и ефективно. Човек се изкушава да го нарече "цивилизовано". Ако не бе крайният резултат.

Убиецът беше влязъл в бунгалото през вратата вляво от калиграфа. Сакура леко се бе извърнал, за да погледне натрапника, но бе останал с тяло, обърнато към ниската масичка, към четката и листата хартия. Дали е разширил очи при гледката на извисяващия се над него нападател? Самият аз трескаво бих се мъчил да се изправя. Но няма следи от такова нещо.

Сакура разбирал от преговаряне. Знаел механизмите и бил опитен в прилагането им. Хората, които го бяха познавали, казаха, че можел бързо да анализира ситуациите и да предсказва развитието им. Несъмнено е усещал кога има място за преговори и кога те са безполезни. Така че благодарение на онова, което японците наричат харагей - вид интуиция, присъща на майсторите на бойни изкуства, - и годините на делова прозорливост, Сакура несъмнено ясно е осъзнал какво предстои да се случи. И то не можело да се избегне.

Може и да са разговаряли. Едва ли е било дълго. Убиецът едва ли е имал словесни умения. Неговите "послания" са били предавани по възможно най-елементарен начин. Обаче Сакура, леко извърнат към промъкналото се в бунгалото и надвиснало над него напомняне за смъртността на човека, сигурно е искал да разбере защо. Несъмнено това е най-нормалният последен въпрос в подобна ситуация.

Дори в този момент, въпреки ускорения си пулс и внезапно избилите по челото му тежки капки пот, Сакура трескаво мислел. Така че въпросът му не бил само безполезна риторика, а част от последната му сделка. Независимо от това дали убиецът е отговорил, или не, Сакура е преговарял за времето, от което е имал нужда. За да ни остави улика.

Придърпал нов лист хартия. С последен поглед към убиеца си потопил четката си в туша, завъртял я деликатно и за последен път потърсил центъра. Трудна работа, когато въздухът не ти стига и страхът се опитва да пробие бариерата на дисциплината.

Четката изшумоляла по хартията. Убиецът вдигнал ръка като ехо на движението.

Куршумът пробил тънката кост на слепоочието. Мекият метал се сплескал и издълбал тунел в мозъка на Сакура. Когато излетял отзад, ръката спазматично отскочила и последната калиграфия на Сакура завършила без контрола на тялото, което се свлякло.

Убиецът прекрачил през Сакура и погледнал листа. Може би изсумтял презрително, докато четял редовете. Тази калиграфия нямало да каже нищо на никого. Отвън се чуло затръшване на врата на кола и той несъзнателно извърнал глава натам, към възможната опасност. Безшумно отишъл до вратата, за да провери какво става, и смътно обезпокоен излязъл, без да се обръща. Какво толкова имало да види? Едно осквернено малко убежище. Екземпляр на "Олтарната сутра"*. Оризова хартия с безсмислени драсканици с четка. Малка свита фигура в разстилаща се локвичка туш. А по деликатните шоджи паравани в стаята - напръскани червени точки, сякаш долетели дотук тласкани от засилващия се вятър дъждовни капки.

* "Олтарната сутра" (T'an Ching - Platform Scripture или Platform Sutra) - произведение (версията на текст, включен в изданието на будисткия канон от времето на династията Мин), ползващо се от векове с огромна популярност сред китайските чан (и японските дзен) будисти в Източна Азия. Смятано за учение на Хуйнен, шестия патриарх на южната школа Чан, то има възможно най-високия статус за един будистки текст (оттук и ching, означаващо "сутра" - което го поставя на равна основа с думите, приписвани пряко на самия Буда). - Б. пр.

Ъгъл на смъртта

Не мислех за убийство. Мислех за убиването.

Японското дожо представлява зала за тренировка, забележителна най-вече със своята красота. Изчистени линии. Никакъв безпорядък. Топлината на дървото и изискаността на ритуала. Но не се заблуждавайте. Взрете се по-внимателно в нас, докато се движим из това пространство. Наблюдаваме се нащрек и следим за признаците за внезапна атака. Контролираме се и сме максимално съсредоточени. Но дълбоко във всеки от нас се таи сдържана жестокост. Която се проявява в множество дребни неща.

Повечето дожо са доста просторни. В тях отекват викове и глухи удари. Но когато си достатъчно опитен, можеш да чуваш всичко съвсем ясно. Аса Сенсей беше учител по кендо от старата школа. Когато попаднеш на група опитни дуелиращи се, които тренират заедно, издаваните звуци ти говорят за много неща. Сега бяхме в дожото на Аса Сенсей и виковете на дуелиращите се бяха мощни - надигащи се вълни от разположените в кръг ученици, отекващи в подобната на пещера зала. Тя създаваше енергийно поле, което усещах, докато замахвах с меча и виках заедно с другите.

С периферното си зрение виждах Аса и Ямашита - стояха и ни наблюдаваха. Тъмните им очи блестяха, но ако се изключеше този признак на живот, човек можеше да ги помисли за изваяни от камък. Бръснатата глава на учителя ми стоеше на масивното му тяло като артилерийски снаряд. Аса беше по-слаб и беше заметнал назад дългата си сива коса. Бяха различни, но начинът, по който се държаха - спокойни мускулести ръце под ръкавите на индиговосините тренировъчни облекла, мълчание и абсолютна неподвижност - ги правеше да изглеждат почти еднакви.

Двама наблюдатели, но какви. Сигурно в крайна сметка просто ставаш такъв. Очите им попиваха всичко случващо се, те го поемаха през кожите си, вкусваха го с устата си. Сливаха се със ставащото по такъв начин, че дъхът им започваше да влиза и излиза с околния ритъм. И тогава, напълно готови, нанасяха удара си.

Когато ги видиш такива, каквито са, тези хора вселяват най-чист ужас. Те не издават нищо, претеглят те, преценяват те. Когато решат да споделят с теб нещо, го правят неохотно и те принуждават да се бориш за всяка троха знание. Ретроспективно погледнато, няма никакво съмнение, че така и би трябвало да бъде. Но макар в крайна сметка да стигаш до положението да им вярваш, винаги го правиш с едно наум.

Не мога да свикна с това. Ямашита е мой учител и имаше време, когато го смятах за идеален. След това поумнях. Той продължава да е моят сенсей, но връзката ни претърпя някои промени. Гледа ме с безизразните си, лишени от всякаква емоция очи. И понякога и аз го гледам по същия начин. Научих от него много неща. И не само добри.

Първия път, когато се изправих срещу него, цялата ми увереност, основаваща се на притежаването на черни пояси в две различни бойни умения, се изпари в нажежената пещ на отприщената енергия. Ямашита знае какво си намислил още преди синапсите в невроните ти да са предали и намек на последната ти гениална идея. Доколкото съм в състояние да преценя, техниката му е перфектна. И е абсолютно безмилостен. При Ямашита всеки път, когато стъпиш на пода на дожото, си подложен на изпит. С годините на тренировки постепенно свикваш с това, но никога не те напуска тревожното усещане, че някъде, извън твоето полезрение, те дебне звяр, страшен и отвратителен.

Днес звярът дори не се крие.

Ямашита и Аса едва ли не със злорадство бяха споделили плановете си с мен. Бяха ми разказали как великият майстор на меча Тешу изпитвал учениците си, като ги прекарвал през нещо на име сейган - тренировка с обет. Имало различни нива и всяко ниво изисквало определен период на обучение - една година, две години, три - след което обучаемият се изправял лице в лице с определен брой противници, идващи един след друг. Можело да бъдат петдесет. Понякога - сто. Или дори повече. Идеята била ученикът да се изтощи до степен, когато в тялото му изгори и последната съзнателна мисъл, и да може да държи меча единствено чрез силата на своя дух. Това според тях било вид сейшин танрен - духовно каляване.

Ямашита ми разказа как един ученик на третия пореден ден непрестанни двубои може да се вдигне на крака единствено с чужда помощ. Ръкавиците му били така покрити със засъхнала кръв, че едва обхващал дръжката на меча. От бедния нещастник не било останало нищо.

Те, разбира се, обичат да ти изправят косата с подобни истории. Ямашита и неговият приятел ме бяха наблюдавали внимателно. Свих рамене. "Нали затова съм тук", казах, поради липса на друг отговор.

Двамата ме изгледаха с доволния поглед на нахранили се котки. И аз ги изгледах.

Дълбоко в мен, разбира се, нервите ми бяха разклатени. Ямашита щеше да ме наблюдава как се гърча под натиска да се представя добре в среща с непознат стил. Но мен ме изгаряше скрито възмущение.

Не се заблуждавайте. Под цялата показност на дзен става дума за его. Няма начин да посветите значителна част от живота си на нещо толкова изцеждащо съществото ви, без да развиете определена степен на гордост. Да, има и смирение. Но учениците измерват себе си както един срещу друг, така и - при това в по-голяма степен - срещу по-взискателните изисквания, които развиваме сами. И усещането, че отново ще бъда поставен на изпитание и пак трябва да се доказвам пред Ямашита и неговия стар приятел, беше особено дразнещо. След толкова време заедно мислех, че мога да очаквам нещо по-различно. Вместо това двамата учители щяха да ме наблюдават критично като безмилостни съдии и това правеше състезателната ми стръв - а тя винаги съществува, когато се биеш срещу хора - трудно поносима.

Спасението е да не мислиш за това. Съсредоточаваш се върху битката. Превръщаш пяната на емоциите си в свирепост. Пролятата днес кръв щеше да бъде символична, но това не бива да променя настройката ти - правиш всичко възможно, за да убиеш противника си, защото иначе ще умреш.

Барабанът проехтя и всички се строихме в редица и заехме официална поза на колене. Бамбуковият меч - казва се шинай - се поставя отляво. Всички в смълчаната редица сме облечени в защитна броня и традиционните за това бойно изкуство тъмносини униформи. Седим и чакаме. По подадена команда слагаме ръце в поза за медитация и затваряме очи. Полагам усилие, за да се съсредоточа.

Овладявам дишането си. Налагам си ритъм, който забавя пулса ми. Край на възмущението. Изключвам разсейващите въздействия. Блокирам страха. Редицата ученици по кендо вече не съществува. Няма ги и учителите, които ще следят под лупа всеки в ход. Остава единствено Изкуството на меча, морето от опит, в което се събират в едно отделните капки на индивидуалните ни умения.

Поне така е на теория.

Първия час се изправих срещу петнайсет противници. За всички тях това бе изпит за последната степен преди черен пояс. Някои бяха по-добри от останалите, други бяха по-бързи, но едно ги обединяваше - всички изгаряха от желание да се докажат и притежаваха нетрадиционното мислене на новаци, което ги правеше донякъде опасни. Посрещнах с облекчение командата на сенсей за почивка. Не ми позволиха да сваля шлема си - идеята беше да се получи изпитание. Успяваха да го постигнат. Кожените ми ръкавици бяха подгизнали от пот, така че ми позволиха да ги сменя.

След това дойде ред на черните пояси. Започнах да губя представа за времето. Тези бойци бяха много по-опитни. Психическото напрежение от схватките е не по-малко натоварващо от физическото прилагане на различните техники. Можех да излъчвам нервна енергия срещу противниците си, но този път те бяха способни да ми отговарят по същия начин. Това на свой ред означаваше, че ритъмът на отделните двубои бе съвсем различен: предпазливо обикаляне, последвано от светкавични атаки. Игра с върховете на мечовете. Парирания, лъжливи нападки. И през цялото време усещах срещу себе си стена от психическа енергия, известна като семе, предавана посредством стойката и оръжието.

След време започваш да се чувстваш, сякаш си в свят, в който не съществува друго освен горещина, пот и яростта на съперника ти. Останалата част от света е изчезнала някъде. Точно това е целта на двамата сенсеи. Пълно съсредоточаване върху изкуството. Нищо друго. В мига, в който загубех концентрация или покажех признаци на изтощение, двубоите ставаха по-дълги. Посланието бе пределно ясно: единственото спасение е перфектната техника.

В края на тази част на състезанието ми позволиха да си сваля шлема. Беше подгизнал и осеян с белезникавите следи на засъхнала пот. Отпуснах се в официална поза, положих меча си отстрани и свалих ръкавиците. Беше ни отпусната по глътка вода. Ямашита се плъзна към мен и както само той можеше да го прави, седна с плавно движение, без преход. Взе меча ми, започна да го разглежда и заговори, без да ме поглежда в очите:

- Е, професоре, мисля, че техниката ти е малко неортодоксална по стандартите на кендо, но пък успя да се справиш с противниците си относително добре.

Какво друго можех да очаквам освен неохотно направен комплимент, намекващ, че не съм без недостатъци? Не му отговорих веднага, защото бях съсредоточен върху възстановяването на дишането си. Когато си изморен или възбуден, дишането е първата ти задача. Изпуснеш ли ритъма, всичко се сгромолясва. Така че седях, без да проговарям. От носа ми се откъсна капка пот. Избърсах се с ръкава.

Ямашита наведе масивното си тяло, ръкавиците ми и ги огледа.

- Важното в това упражнение е стресът, който създава, и как ти реагираш на него. Как запазваш... - той помисли в търсене на подходящата дума - присъствие на духа. Това е важно. Сега предстои да се изправиш срещу ученик, когото Аса намира за перспективен. И... ще видим. - Сложи ръкавиците ми на пода и внимателно постави шлема върху тях.

- Кой е подложен на изпитание, той или аз? - поинтересувах се.

Той бавно обърна лице към мен.

- Достатъчно е, че ще има изпитание. Не съм казвал за кого... - Гласът му беше студен и подсказваше, че въпросът е приключен.

Не знам дали забеляза раздразнението, но след малко кимна, сякаш в отговор на вътрешна дискусия, протекла скрито от погледа ми.

- Аз мисля, че това, което ти предстои, ще те научи на някои важни неща. Но помни - той вдигна дебелия си пръст, - ако говорим за чисти кендо ваза, с други думи, технически умения и нищо повече, твоят противник със сигурност ще те превъзхожда. - Поех дъх, за да кажа нещо, но той посегна към мен. За миг помислих, че ще ме докосне, което щеше да е крайно необичайно от негова страна. Той обаче спря, сякаш под влияние на тревожна мисъл. Гледахме се мълчаливо. После с видимо усилие продължи: - Внимавай, Бърк. Мъжът, срещу когото ще се изправиш, е специализирал години в тази тясна област на уменията с меч. Той ще е по-бърз. И по-прецизен. - Ямашита извърна глава, за да огледа учениците около нас. Но не мисля, че гледаше някого конкретно. - Ти трябва да преминеш отвъд концентрацията върху техниката. Да стигнеш там, където нещата опират до сърцето, Бърк. Запази духа си силен. И отворен за различни неща... И ако не можеш да надделееш чрез кендо техника, трябва да използваш онова, което знаеш.

Изсумтях в смисъл, че разбирам. Учителят ми ме погледна:

- Разбирането е тук - каза той настойчиво и се плесна по корема. - Помисли: всяко изкуство специализира в нещо. Което на свой ред означава, че пренебрегва нещо друго. Това е като шикаку.

Шикаку. Ъгълът на смъртта. Отзад и леко встрани на противника. Извън полезрението му. Сляпото петно. И - за боеца - ъгълът на смъртта. Озовеш ли се там, победата е сигурна.

Повикване от другата страна на залата ни съобщи, че започва последният двубой. Ямашита ме погледна още веднъж - безизразен поглед, в който отсъстваше всякакво окуражаване, после стана и се отдалечи, сякаш беше дим. Беше като идол с мъртви очи, изискващ преклонение, но даващ в замяна скъпернически малко.

Дори това усещане да ми бе познато, то бе без значение. Потиснах го, изтласках го от съзнанието си и прегледах пристягащите бронята ми възли. Сложих си шлема и нахлузих ръкавиците. Взех меча и с решителна крачка тръгнах напред.

Наистина нямах никакво време за мислене. Парирах, отбягвах, контрирах и се стараех да държа центъра. Но беше трудно. Учителят ми се бе оказал прав. Противникът ми бе стигнал далеч в овладяването на това изкуство. Атакуваше неуморно, търсеше пролука и непрестанно опитваше да нанесе решителния удар. Използваше малките, но резки движения, измислени, за да се печелят точки в кендо. Изпълняваше ги мълниеносно и усилието да ги отбягвам ме накара да се изпотя още повече - макар да смятах, че е невъзможно.

И не спираше да ме притиска. Усещах го. Това ли бе нещото, което Ямашита бе искал да почувствам? Лъжливите атаки бяха замислени да ме накарат да загубя за момент бдителността си, да наруша за миг правилната стойка. Използвах меча, за да парирам нападите му, и търсех издаващите признаци на подготвяна атака.

Всички без изключение излъчват поне част от намеренията си, преди да ви атакуват. Но колкото по-добър е противникът, толкова по-незабележимо е това. При новаците подготовката на атака се забелязва по наклона на главата, по лекото изтегляне назад, сякаш с цел засилване. Върхът на меча леко се накланя. Но при този човек нямаше нищо такова. Можех да го заявя със сигурност. Единственото, което определено се усещаше, бе засилване на натиска.

Поредната му атака не бе рязка - по-скоро последва предишния му удар плавно с увеличена скорост: компресирана комбинация от сила и решимост. Леко вдигнах ръце, за да я предотвратя. Не бе съзнателно. Но сякаш имаше невидима връзка между неговия меч и моя: с издигане на неговия се издигаше и моят. По тази причина ударът му се оказа не толкова успешен: парирах и дървените ни мечове изтракаха. И тогава той внезапно натисна меча си надолу върху моя. Ходът бе изненадващ и ме хвана неподготвен. Върхът на меча му леко се завъртя и в мига, в който остриетата ни се изправиха в хоризонтално положение, той разкъса захвата ми. Мечът излетя от ръцете ми. Бях невъоръжен и оставен на благоволението му.

В този момент се ядосах. Просто не можех да се предам. Рационално погледнато, с мен бе свършено. Но не можех да погледна на нещата рационално. Видях меча му да се издига за довършващия удар и някаква странна част от мен посрещна това с облекчение. Скочих встрани и напред, а той замахна. Движехме се толкова бързо, че той, предполагам, още гледаше на мен като на цел за удара. Само че удари там, където вече не бях.

Защото се бях озовал в неговия ъгъл на смъртта. Сграбчих го за яката с лявата си ръка. Поставих дясната върху шията му. Инерцията му го увлече напред и ръката ми рязко завъртя брадичката му назад и леко встрани. Извъртях се и го стоварих на пода. Той остана да лежи там замаян, аз стоях над него задъхан. После той скочи на крака и се нахвърли върху мен. А аз бях готов.

- Яме! - Заповед да спрем.

Отстъпихме един от друг, без да се изпускаме от поглед, но сенсеите бяха видели достатъчно.

Подредихме се за традиционния поклон. Свалих шлема - обзалагам се, че от главата ми се вдигаше пара. След края на тренировката благодарих лично на всеки, с когото бяхме кръстосали остриета, без да пропускам задължителния поклон. Ушите ми продължаваха да бучат.

Последният ми противник също свали шлема си и видях, че е млад. Русата му коса бе потъмняла от пот. Имаше квадратната брадичка, светлите очи и красивото лице, което свързвах със спортистите от последния курс в университета и артистите. Усмихна ми се - зъбите му бяха равни и бели. Но усмивката не докосна очите му. Те продължаваха да се забиват в мен с откровеното желание да довършим схватката до истински финал.

Обаче силата на дисциплинираността е голяма. Поклонихме се - с длани на пода.

- Бърк - представих се.

Той се изправи до седнало положение и ме изгледа безизразно. Мълча няколко секунди, после усмивката отново се появи на лицето му. Този път в нея имаше нещо по-твърдо, някакво странно самодоволство.

- Старк - каза той. - Травис Старк.

Проследих го с поглед как става и се отдалечава. Залата и подробностите й бавно започваха да се наместват обратно в съзнанието ми. Учениците сваляха броните си и се поздравяваха един друг. На масата встрани Аса и Ямашита попълваха с туш сертификатите за повишаване в степен.

На вратата се появиха двама души и заговориха един от учениците. Показаха полицейски значки и се огледаха по универсално подозрителния начин, характерен за полицаите. И двамата бяха с щръкнали мустаци. Единият, с руса коса, бе едър и широкоплещест. Другият беше с по-малки габарити, по-слаб и по-откачено изглеждащ, макар и двамата да бяха закачили на лицата си професионални полицейски изражения.

Учителят ми ги видя и бързо се изправи. И направи към тях жест, като че ли прогонваше муха. Те спряха, двамата майстори излязоха иззад масата, седнаха на пода в официална поза, направиха ми знак да последвам примера им и Аса официално ме повиши в четвърти дан, черен пояс. Сведох глава в знак на уважение и взех с две ръце връчения ми сертификат. Аса ми се поклони, повтори същото и за учителя ми, стана и излезе, без да каже нито дума повече. Ямашита ме изгледа и премести погледа си към двамата полицаи, които вече бяха тръгнали към нас.

Държах сертификата в скута си и мълчах. Ръцете ми леко трепереха. Може да си помислите, че е резултат от мускулна умора, но истината е, че след двубои като тези трябва известно време, докато нервната енергия ти изтече от тялото.

Ямашита ми кимна и каза:

- Така значи... Интересно изпълнение. Но резултатът не беше недвусмислен. Може би, ако бяхме допуснали да продължи... единият от вас щеше да спечели.

- Щях да съм аз. - Гласът ми беше спокоен, но погледът ми го предупреждаваше, че не може да има никакъв спор.

- Хм... - каза той и се усмихна широко: - Не бих очаквал нищо друго. Предполагам, вече разбираш смисъла на упражнението. - Освободи ме с лек поклон и се отдалечи с гладката си плъзгаща се походка.

Чувах откъслечни думи от разговора между двамата приближаващи се полицаи.

- Казвам ти - говореше по-едрият, - тук има стилистична връзка. Тези костюми правят момчетата да изглеждат като Дарт Вейдър.

Партньорът му не отговори. В косата му имаше бял кичур, а на лицето му - неодобрение. Спряха над мен и станах, за да ги посрещна.

- Е? - поинтересувах се. Тонът ми не беше възможно най-приятелският. Типът с кичура беше започнал да ми лази по нервите много преди да побелее. Беше по-големият ми брат - Мики.

Брат ми полицаят ми се усмихна криво и каза:

- Изглеждаш като лайно. Но въпреки това си мисля, че ни трябваш.

Вдигнах ръка до ухото си.

- Какво каза?

- Стига си се видиотявал - каза Мики.

- К' во? - Свих шепата си още малко.

- Трябваш ни - повтори той. Отсичаше думите като с нож.

Партньорът му, Арт, беше наистина грамада. Усмихна ми се. И той обожаваше да се бъзика с Мики - част от една много сложно развиваща се връзка между двамата.

- Обзалагам се, че те заболя, когато го каза - подхвърлих на брат ми и намигнах на Арт.

- О, да - щастливо се съгласи с мен Арт и енергично кимна. Мики мълчеше.

Събрах си екипировката и се преоблякох. Мускулите ми бяха като разкачени от костите. Има термин от рода на "спринтьорски адреналин" за това усещане след интензивна тренировка. Но в света на бойните изкуства при Ямашита Сенсей по-често свършваш смазан, натъртен и треперещ. Аз обаче бях част от този свят вече доста време. Така че, ако се изключеше затихващата болка от няколко нови ожулвания, общо взето се чувствах само леко разхлабен.

Нещата обаче нямаше да останат така. С двамата полицаи трябваше да идем на място, където насилието бе отишло по-далеч и пролятата кръв бе истинска.