Нищо общо

1

- Ох, коте! - простена мъжът... Тед, Тад или както там му беше името. Впи устни във врата й и от силния натиск лицето й се залепи за стената на тоалетната.

Смешно наистина, помисли си Маги, усетила, че той повдига полата й. След поне пет водки с тоник, които погълна през последния час и половина, й беше малко трудно да прецени кое точно е смешно и кое не. Едва ли можеше да произнесе нещо членоразделно.

- Колко си топла! - възкликна Тед или Тад, стигнал до фината материя на прашките, които Маги си беше купила специално за случая.

"Искам червени прашки" - беше казала тя в магазина.

"Огнен пламък ли да бъде?" - поинтересува се продавачката във "Виктория сикрет".

"Все едно - отвърна Маги. - Малък размер - добави тя. - Най-малкият". Изгледа пренебрежително момичето отсреща, за да даде да се разбере, че може и да не прави разлика между огнения пламък и обикновеното червено, но нея, Маги Фелър, това малко я интересува. Не бе завършила колеж, нямаше и кой знае каква работа... Всъщност миналия четвъртък остана без никаква. Кариерата й на екрана (показаха сребристата кожа на лявото й бедро в предпоследния видеоклип на Уил Смит) като че ли бе приключила за не повече от три секунди. Животът й бе низ от препъвания, докато някои хора, по-специално сестра й Роуз, бръмчаха неуморно из колежите на Айви Лийг*, след което постъпваха в правните факултети на различни университети, а оттам - направо в адвокатските фирми и луксозните апартаменти на Ритенхаус Скуеър, сякаш избрани да се носят леко в морето на живота. Но каквото и да говорим, и тя не бе за пренебрегване - притежаваше нещо рядко и ценно, с което малцина могат да се похвалят и за което много жени само си мечтаят - перфектно тяло. Четиридесет и осем килограма, равномерно разпределени върху ръст от сто шестдесет и шест сантиметра, обгърнати с добре поддържана кожа с гладък бронзов загар, почистена, обезкосмена, подходящо хидратирана, дезодорирана и парфюмирана.

* Верига от най-престижните колежи в САЩ. - Б. пр.

На добре оформеното й дупе беше татуирана малка маргаритка, на левия глезен - "РОДЕНА ДА БЪДЕ ЛОША", а на левия й бицепс - пронизано от стрела сърце с надпис "МАМА". (Щеше й се да изпишат и датата на смъртта на майка й, но тази татуировка боля повече от другите две, взети заедно, и затова се отказа.) Маги бе направила и пластична операция на гърдите си, така че сега бяха с размер D. Подарък от женен приятел - тя го наричаше инвестиция в бъдещето. При това уточнение баща й и Сидел - Чудовището мащеха, се нацупиха като сърдити пуяци.

"Да не би да имаш някакви планове за бъдещето?" - подметна Роуз, по-голямата й сестра, с онзи характерен неин леден тон, който я правеше да изглежда на поне седемдесет.

Маги пусна забележката покрай ушите си. Не я интересуваше. Беше на двадесет и осем, а на събирането по случай десетата годишнина от завършването на гимназия на випуска си беше най-красивото момиче от класа.

Щом прекрачи прага на хотел "Хилтън" на Черил Хил с прилепнала по тялото черна рокля и обувки на високи токове, които бе забърсала от гардероба на сестра си предишната седмица, очите на всички присъстващи се насочиха към нея. Роуз се бе оставила да заприлича на лоена топка - по-голямата сестра на Маги бе по-голяма в много отношения, но носеше същия номер обувки. Маги усещаше пламенните погледи на присъстващите, докато усмихната залюля бедра към бара, подрънквайки с гривните на двете си ръце. Даде възможност на бившите си съученици добре да я огледат и да се уверят какво са загубили, като са пренебрегвали момичето, което често наричаха "бавноразвиваща се", което плахо се изхързулваше по училищните коридори, боязливо прилепило гръб до вратите на шкафчетата, облечено с твърде голямото военно яке на баща си. Ясно беше, че Маги е разцъфтяла като никоя друга. Нека я погледат и дано лигите им да потекат. Мариса Нусбаум и Ким Прат, и особено онази кучка Саманта Бейли с нейната измиторусолява коса и шестте килограма, които беше залепила на задника си, откакто завърши гимназията. Да не говорим за всичките онези мажоретки, които навремето не криеха презрението си или откровеното си пренебрежение. Нека им изтекат очи... Нека я зяпат. Или по-добре това да направят жалките им оплешивяващи съпрузи.

- О, Господи! - простена Тед Поповата лъжичка, който вече разкопчаваше панталона си.

Някой пусна водата в съседната кабинка.

Маги се олюля на високите токове, докато Тед/Тад направи опит да пъхне члена си в нея, но нещо не успяваше, буташе го безпомощно ту в бедрото, ту в задните й части. Сякаш си имаше работа с пиян слепок. Маги простена от отегчение. Онзи очевидно изтълкува този звук като знак за нейната възбуда.

- Харесва ти, нали, коте? - замушка той още по-усърдно неориентирания си израстък.

Маги потисна прозявка на отегчение и хвърли поглед към разголените части на тялото си - с удоволствие отбеляза, че бедрата й са стегнати и гладки, резултат от дългите часове тренировки на бягащата пътека във фитнес залата. Все едно колко усърдно Тед тикаше члена си в нея, плътта й само леко потрепваше. А и педикюрът й беше съвършен. Не беше сигурна, че този път избра подходящ цвят на лака - не много ярко червено, но сега вече беше убедена, че не е сбъркала. Алените нокти на краката й проблясваха деликатно.

- О, Господи! - изрева Тед. По гласа му пролича, че всеки миг ще достигне кулминацията, сякаш бе зърнал видение, за което дори не беше подозирал. Застанал бе до Маги на бара някъде около половин час след пристигането й. Напълно покриваше нейните представи за привлекателен мъж - висок, рус, без излишни тлъстини, никакви следи от оплешивяване, с две думи, идеалът за мъжка хубост от гимназията. Оставяше на бармана по пет долара бакшиш за всяка поръчка, макар напитките да бяха безплатни и подобен жест да бе напълно излишен. На всичкото отгоре изричаше онова, което тя искаше да чуе.

"С какво се занимаваш?" - беше попитал той.

"Пея" - усмихна му се тя. Това беше самата истина. През последните шест месеца беше беквокал в група на име "Уискърд Бискит", чиито парчета бяха предимно в стил "метъл", но изпълняваха и класически диско песни от 70-те години. От създаването на групата досега бяха получили един-единствен ангажимент, но беше известно, че пазарът е твърде ограничен, а и твърде много аранжименти в стил "Макартър Парк"* звучаха по заведенията. Маги знаеше, че я държат в състава само защото соло певецът се надява да спи с нея. Все пак участието й в групата задоволяваше в известна степен желанието й да бъде известна.

* Известно парче, изпълнявано от попсъстави в близкото минало. - Б. пр.

"Не помня да сме били в един и същи клас - отбеляза Тед, докато прокарваше показалец около китката й. - Няма начин да не съм те забелязал".

Маги сведе очи и нави на пръста си една от кестенявите си къдрици. Чудеше се дали да плъзне леката си обувка по глезена му, или да разкопчае шнолата, която придържаше къдравата й коса, за да я остави да се посипе по гърба й. Наистина не бяха учили в един клас. Тя беше в специалните класове, за "догонващи". Там учеха слабаците и двойкаджиите. Учебниците бяха с големи букви и по-тънки от тези на останалите. Такъв учебник можеш и да увиеш в подвързия, и да го пъхнеш бързо в раницата си, но на всички им беше ясно за какво става дума. Много важно! Я да си го начукат? По дяволите всички хубавелки мажоретки, както и всички онези момчета, които нямаха нищо против да се натискат с нея на задната седалка на колите на родителите си, но пред другите се правеха, че не я познават.

- О, Боже! - изви за пореден път Тед.

Маги понечи да му каже да бъде малко по-тих, но наместо това от устата й изригна изпитата водка с тоник, примесена с няколко парчета сдъвкани спагети. Кога ли беше яла спагети? Май снощи? Опита се да си спомни кога за последен път се беше хранила, но той вече стискаше бедрата й и се опитваше да я обърне с лице към себе си. При това движение я блъсна в поставката за тоалетна хартия.

- Ааа! - изпусна той една въздишка и се опря в гърба й.

Маги се опита да се извърне, доколкото позволяваше тясното пространство, тъпчейки с крака кашата от водка, тоник и спагети на пода.

- Не върху роклята! - успя да процеди тя. Видя го да й се хили с глупавата си усмивка, панталоните му бяха смъкнати до коленете, ръката му още държеше пениса.

- Беше наистина страхотно! - въздъхна той. - Как ти беше името?

* * *

На около двадесет и пет километра оттам Роуз Фелър имаше тайна - тайна, която лежеше просната по гръб, похъркваше и незнайно как беше успяла да изрита чаршафите и възглавниците от леглото на Роуз.

Роуз се надигна на лакти и огледа своя любовник на светлината от улицата, която се процеждаше през щорите. Лицето й се разтегна в усмивка, която никой от колегите й в адвокатска фирма "Луис, Домел и Феник" не познаваше. Винаги беше мечтала за подобно изживяване, тайно се беше надявала да й се случи: да срещне мъж, който ще я гледа така, сякаш е единствената жена не само в стаята, но и на света. А този тук на всичкото отгоре беше красив, много по-добре изглеждаше без дрехи, отколкото преди да ги съблече. Дали да не го снима? Опасяваше се, че шумът от раздвижването ще го събуди. А и на кого ли можеше да покаже такава снимка?

Продължи да оглежда тялото му - силни крака, широки рамене, леко раздалечени устни, през които звукът от хъркането излизаше необезпокояван. Роуз се отпусна по гръб в своята страна на леглото и придърпа одеялото до брадичката си. Лицето й се озари отново от нахлулите спомени.

Работеха по делото на Вийдър - толкова отегчително, че Роуз всеки миг щеше да се разплаче, ако по една случайност не бяха възложили делото на нея и Джим Данвърс, а тя беше хлътнала до уши по него и беше готова да прекара и седмици в прехвърляне на документи, стига да е достатъчно близо, за да диша въздуха, който той диша, да усеща аромата на скъпия му вълнен костюм и на афтършейва. Стана осем вечерта, после девет и най-сетне прибраха и последната страница в плика, който трябваше да замине на другата сутрин. Джим я погледна с усмивката си на филмова звезда и попита:

"Не искаш ли да хапнем някъде?"

Слязоха в бара на "Льо Бек-Фин", където чашата вино бе последвана от бутилка, посетители идваха и си отиваха, свещите по масите постепенно изтляха и към полунощ в заведението останаха само те двамата. Разговорът изведнъж секна. Роуз тъкмо се чудеше какво да каже, за да продължи разговора, нещо за спорта може би, когато неочаквано Джим протегна ръка, стисна пръстите й и попита:

"Имаш ли представа колко си красива?"

Роуз поклати отрицателно глава, защото наистина нямаше никаква идея. Никой освен баща й, и то само веднъж, не й беше казвал такова нещо, но то не се броеше. Когато се погледнеше в огледалото, виждаше само едно обикновено момиче, пораснал книжен червей, с прилично облекло, размер четиринадесет, кестенява коса, кафяви очи, плътни прави вежди и упорито вирната брадичка.

Винаги се беше надявала, макар и тайно, че ще се намери мъж, който да й каже, че е красива. Ще разпусне косата й, ще свали очилата й и ще се вгледа в лицето й, сякаш е самата Елена от Троя. Не случайно не си беше направила контактни лещи. Роуз се наведе над масата, всяка фибра от тялото й трептеше, очите й не се отделяха от тези на Джим в очакване на думите, за които така дълго бе копняла. Но Джим грабна ръката й, плати сметката и почти я повлече навън към нейния апартамент, където събу обувките й, запретна полата и покри с целувки тялото й от врата надолу към корема. Близо четиридесет и пет минути той прави с нея неща, за които тя само беше мечтала (а и веднъж бе наблюдавала в "Сексът и градът").

Потръпна при спомена за изпитаното удоволствие, придърпа още малко завивката и си напомни, че то може да доведе до известни неприятности. Да спиш с колега противоречеше на убежденията й (до този момент й беше лесно да се придържа към това правило, защото не се бяха появили кандидати да спят с нея). По-неприятното бе, че интимните връзки между служители на фирмата бяха изрично забранени. И ако някой научеше за случилото се, и двамата можеха да пострадат. Той щеше да има големи неприятности, а нея може би щяха да поканят да напусне. Това означаваше да си търси друга работа, поредно ходене по мъките с интервюта, досадни отговори на едни и същи въпроси: Винаги ли сте искали да бъдете адвокат? В каква област на правото бихте искали да работите? Каква практика си представяте, че ще развиете? Как според вас ще се сработите със служителите в нашата фирма?

Джим се бе държал съвсем различно. Когато Роуз се яви като кандидат за мястото, обявено от "Луис, Домел и Феник", интервюто проведе тъкмо той. Беше чудесен септемврийски следобед преди три месеца и стегната в тъмносиния си костюм, специално купен за интервютата, стиснала здраво папката с документи и оферти, тя влезе в заседателната зала. След пет години работа в "Дилърт Макийн" имаше нужда от промяна - търсеше по-малка фирма, в която щяха да я натоварят с повече отговорности. Това беше третото интервю за тази седмица и тъмносините официални обувки вече бяха изранили краката й, но пък един-единствен поглед към Джим Данвърс бе достатъчен, за да забрави болката и останалите фирми, които беше посетила. Беше очаквала да я посрещне обичайният тип съдружник - около четиридесетгодишен, оплешивяващ, с очила, дружелюбно настроен към бъдещи колеги жени. Завари Джим да стои пред прозореца на залата, а когато се обърна, за да я поздрави, лъчите на късното септемврийско слънце озариха русата му коса, която изведнъж се превърна в златист ореол. Нямаше нищо общо със стандартния съдружник, дори нямаше четирийсет. Сигурно беше някъде към трийсет и пет. Сигурно е най-младият партньор, помисли си Роуз. Около пет години по-голям от нея, при това красив. Ами челюстта!? И какви очи само! Страхотната миризма на афтършейва му се носеше във въздуха. Беше от мъжете, за които си бе забранила да помисля дори, защото и в училище, и в колежа, и в университета най-важната й грижа бяха изпитите и лекциите. Когато й се усмихна, тя забеляза как между зъбите му проблясва нещо сребристо. Очевидно някаква кукичка. Сърцето й затуптя радостно. Не е съвършен! Може би имаше надежда.

"Госпожица Фелър?" - бе попитал той. Тя само кимна от страх гласът й да не я издаде. Беше й се усмихнал и прекосявайки стаята с две-три стъпки, се приближи и я хвана за ръката.

За нея всичко започна от този момент. Слънцето зад гърба му, ръката му, обгърнала нейната, и искрите, които прехвърчаха между тях, мигом стигаха до онова място ниско в корема й. Само беше чела за това, което изпита. Дори не вярваше, че има такова нещо като страст. Беше чела в романите на "Арлекин" за страст, гореща и пламенна, от която дъхът ти секва. Щом там, в заседателната зала, погледът й попадна на врата на Джим Данвърс, изпита желание да прокара език по гладката му кожа.

"Казвам се Джим Данвърс" - беше й казал той.

"Аз съм Роуз - промълви тя с подрезгавял от вълнение глас, след като се покашля, за да прочисти гърлото си. По дяволите! Как й беше фамилията? - Фелър. Роуз Фелър. Здравейте".

Нещата между тях се развиваха сравнително бавно: поглед, задържал се за част от секундата по-дълго, докато чакат заедно асансьора, ръката му на кръста й, когато й прави път, погледът му, който я търси по време на заседание на партньорите със служителите. Междувременно тя събираше трохите информация, която успяваше да чуе.

"Ерген" - съобщи й секретарката.

"Заклет ерген" - сподели една от стажантките.

"Разбивач на сърца - прошепна млада служителка, докато коригираше червилото си пред огледалото в дамската тоалетна. - А и чух, че бил добър в леглото".

Роуз се изчерви, изми ръцете си и почти избяга навън. Не искаше Джим да е обект на клюки. Не искаше да го обсъждат в тоалетните. Искаше да е само неин. Да й казва отново и отново, че е красива.

В някой от апартаментите на горния етаж пуснаха водата на тоалетното казанче. Джим промърмори нещо насън. Сетне се извърна и кракът му докосна глезена й. Господи! Роуз прокара пръстите на единия си крак по прасеца на другия. Не остана доволна. Не беше избръснала краката си. От толкова време се канеше, обещаваше си, че няма да отиде на аеробика в този вид. Всъщност от три седмици не беше ходила, а за няколкото минути, в които се разкършваше вкъщи, обикновено си обуваше клин...

Джим се обърна за пореден път, избутвайки я до самия край на матрака. Тя огледа с тъга дневната си. От цялото обзавеждане се излъчваше сигналът: самотно момиче, старомодно на всичкото отгоре. Дрехите им образуваха пътека по пода непосредствено до двете й яркожълти гирички, заедно с неразопакованата още касета с упражнения по Тае Бо*. Бягащата пътека, купена преди три години в изпълнение на новогодишния й списък с добри намерения, беше покрита с дрехите от химическо чистене. На малката масичка беше забравена кофичка за изстудяване на вино, четири кутии за обувки "Сакс" се издигаха недалеч от дрешника, а поне шест розови романа лежаха на нощното й шкафче. На това му се вика катастрофа, помисли си Роуз и се запита дали изобщо е в състояние да направи нещо, за да придаде на жилището си вид, който да внушава, че тук живее личност с интересен живот. Дали пък нямаше денонощен магазин за обзавеждане, от който да поръча възглавници за пода или някакви ниски шкафчета? Късно ли е вече да направи нещо за краката си?

* Система от упражнения, съчетаваща елементи от таекуондо, бокс, аеробика и танци. - Б. пр.

Успя да намери слушалката на телефона и се промъкна в банята. Ейми вдигна при първото позвъняване.

- К'во има? - процеди тя. Някъде в стаята се носеше виещият глас на Уитни Хюстън, сигурен знак, че приятелката й за стотен път гледа "Сладка въздишка"*. Ейми не беше чернокожа, но това не й пречеше да продължава да опитва.

* Романтична комедия на режисьора Форест Уитакър (1995) за четири цветнокожи приятелки и техните връзки с мъжете. - Б. пр.

- Няма да повярваш какво се случи - прошепна Роуз.

- Изчукаха ли те?

- Ейми!

- Да или не? Иначе защо ми звъниш по това време?

- Ами... - Роуз светна лампата и се взря в доволното си отражение в огледалото. - Всъщност, да. И беше... - Тя замълча. Подскочи леко и продължи: - Чудесно!

Ейми подсвирна възхитено.

- Браво, приятелко! И кой беше щастливецът?

- Джим - въздъхна Роуз.

Този път свирката на Ейми беше далеч по-звучна.

- Беше невероятно! - продължи Роуз. - Как да ти кажа... Той е направо...

От телефона се разнесе предупредителното пиукане - знак, че някой чака да се включи.

- Днес си доста търсена - отбеляза Ейми. - Обади ми се пак.

Роуз прехвърли разговора и погледна часовника. Кой можеше да звъни в един през нощта?

- Ало? - Чу шум, музика, гласове... Очевидно се обаждаха от някой бар или събиране. Опря гръб във вратата на банята. Маги. Защо ли не се изненадва?

Гласът отсреща беше на млад непознат мъж.

- Търся Роуз Фелър.

- На телефона. Кой се обажда?

- Казвам се Тод.

- Тод - повтори машинално Роуз.

- Да. Аз... Тук сме със сестра ви. Маги се казва, нали?

Някъде отдалеч Роуз чу пиянското подвикване на сестра си. "Нейната малка сестричка!" - сбърчи нос тя. Погледът й попадна на шампоана "за тънка, немощна и безжизнена коса" и го пъхна под умивалника, в случай че Джим влезе да вземе душ, да не се сблъска с поредното доказателство за проблемите й с косата.

- Тя... Тук... Според мен нещо не е добре. Доста пи - продължаваше Тод. - Освен това... Не разбирам много, но се срещнахме в тоалетната, постояхме известно време и изведнъж нещо й стана, нещо като припадък. Успя да ми каже да ви позвъня - добави той. - Преди да припадне, имам предвид.

"Аз съм господарят на света!" - проехтя отдалеч викът на очевидно съвзелата се Маги.

- Много мило от нейна страна - въздъхна Роуз и метна пакет дамски превръзки и кутийка крем при шампоана. - Защо не я заведете у тях?

- Не ми се иска да се забърквам...

- Тод, кажи ми, моля те - започна Роуз с добре тренирания в правния факултет тон, който й даваше възможност да изцеди от свидетелите нужната информация, - по време на престоя със сестра ми в тоалетната какво точно правехте?

Отсреща мълчаха.

- Виж, Тод, не държа да знам подробности - обади се Роуз, - но искам да отбележа, че ти вече си се "забъркал със сестра ми". Та защо не вземеш като един нормален мъж да я заведеш у тях?

- Струва ми се, че има нужда от помощ, а пък трябва да си тръгвам... Взел съм колата на брат си и обещах да му я върна, а...

- Тод...

- Добре де, няма ли някой друг, на когото да се обадя? - прекъсна я той. - Родителите ви например?

Сърцето на Роуз спря за част от секундата. Тя стисна клепачи.

- Къде сте?

- Хотел "Хилтън" на Черил Хил. Събиране по случай годишнина от завършване на гимназията. - Той тутакси затвори.

Роуз стоеше, опряна до вратата на банята. Ето това е истинският й живот: връхлитащ автобус, чиито спирачки отказват. Истината беше, че не може да бъде обикната от Джим. Нищо, че привидно дава вид на весело безгрижно момиче с нормален подреден живот, което си купува хубави обувки и чиято единствена грижа е дали ще успее да гледа повторението на серията от "Спешно отделение". Истината личеше и в оставената в ъгъла неразопакована бягаща пътека, и в необръснатите крака, и в грозното бельо. Но най-вече личеше в сестра й - разкошна, объркана, изумително нещастна и стъписващо безотговорна. Но защо точно тази вечер? Защо Маги не я остави да се наслади до дъно на тази единствена нощ?

- Мамка му! - простена Роуз предпазливо. - Мамка му! Мамка му! - На пръсти се върна в стаята, намери опипом очилата си, нахлузи клина и взе ключовете за колата. Надраска набързо бележка на Джим, в случай, че се събуди: "Наложи се да реша спешно семеен проблем. Веднага се връщам". Повика асансьора и се шмугна в колата си, за да извади за кой ли път горещите кестени на сестра си от огъня.

Пред входа на хотела все още висеше транспарант с надпис: "Добре дошли на випуск '89". Стъпките на Роуз отекнаха по мраморната настилка във фоайето, но скоро звукът бе погълнат от червения килим. Тя се насочи към залата на ресторанта, откъдето се носеше миризма на цигарен дим и бира. Масите бяха покрити с евтини хартиени покривки на червени и бели карета и украсени с червени пластмасови топки. В единия ъгъл очевидно пияни мъж и млада жена се натискаха доста енергично. Роуз присви очи, за да вижда по-добре, но скоро се увери, че Маги не е там. Приближи бара, където мъж с лекельосана бяла риза прибираше чаши, а сестра й - със съвсем къса рокля, твърде неподходяща за ноември, а и изобщо за пред хора - едва се крепеше на един от високите столове.

Роуз спря за момент, за да измисли какво да прави. Отдалеч Маги изглеждаше съвсем добре. Истината лъсваше едва когато доближиш на достатъчно разстояние, тогава се виждаше колко е размазан гримът й, усещаше се и тежката миризма на алкохолни изпарения и повръщано, която я обгръщаше като плътен облак.

Барманът я изгледа съчувствено.

- Тук е от половин час - отбеляза той. - Наглеждах я, докато дойдете. Току-що й дадох малко вода.

Страхотно, помисли си Роуз. Интересно къде си бил, когато тя се е мотала в тоалетната?

- Благодаря - все пак успя да отрони тя. - Маги - разтърси тя рамото на сестра си доста безцеремонно.

- 'стави ме на мира.

Роуз сграбчи презрамките на черната рокля на сестра си и я накара да си вдигне задните части от седалката.

- Край на купона!

Маги се олюля и изрита Роуз в глезена с върха на обувката. "Кристиан Лубутин", сребристи, изрязани, с остър връх. Роуз с ужас си спомни трите месеца, в които беше спестявала, за да купи тези обувки преди само две седмици, като си въобразяваше, че все още се гушат нови-новенички в кутията. Сега единият беше с петно от нещо лепкаво - не й се мислеше какво може да е.

- Тези обувки са мои! - раздруса тя роклята на сестра си. Типично за Маги, помисли си и познатият от години гняв се надигна към гърлото й.

- Да ти го начукааааам! - изрева Маги и се заизвива с надеждата, че ще успее да се измъкне от хватката на Роуз.

- Няма как да ти повярвам, че ще успееш! - процеди сестра й, като внимаваше да не изпусне презрамките. В това време обувките - нейните собствени обувки - се забиваха в глезена й. От обиди към болка, помисли си тя и си представи синините, които щеше да открие на другата сутрин. - Не съм ги обула нито веднъж!

- По-полека, вие там! - провикна се барманът с тайната надежда, че може би ще стане свидетел на женски бой.

Роуз не му обърна никакво внимание и повлече сестра си навън. Направо я стовари на седалката в колата.

- Ако имаш намерение да повръщаш - предупреди тя, докато закопчаваше колана на Маги, - съобщи ми навреме.

- Ще ти пратя телеграма - промърмори спътничката й и зарови в чантата си за запалка.

- А, не! - отсече Роуз. - И през ум да не ти минава да пушиш в колата. - Включи светлините, изви волана и започна маневри, за да напусне паркинга, след което се насочи към Бен Франклин Бридж и Бела Виста, където се намираше последното от поредицата жилища на Маги.

- Няма да ходим там - обади се Маги.

- Добре. - Пръстите на Роуз стиснаха волана объркано. - Къде да те заведа?

- Заведи ме у Сидел.

- Защо?

- Ей така. За Бога, не ми се играе на въпроси и отговори.

- Естествено - процеди Роуз. - Аз съм само твоят личен шофьор. Откъде-накъде ще ми даваш обяснения. Набираш телефона ми и пристигам.

- Кучка - бе краткият отговор. Главата на Маги се люшваше на всеки завой.

- Знаеш ли - обади се по едно време Роуз с възможно най-спокойния си тон, - няма нищо лошо в това да отидеш на годишнина от завършването на гимназията и да не се напиеш така, че да не забележиш дори кога си припаднала в дамската тоалетна.

- Ти какво? - започна да плете език Маги. - Да не си от нравствената?

- Няма нищо лошо в това - не спираше Роуз - просто да поседиш, да си поговориш с бившите съученици, да потанцуваш, да хапнеш и да пийнеш нещо, като носиш дрехи, които сама си купила, а не да взимаш от моя гардероб...

Маги отвори очи и погледът й се спря на голямата бяла шнола, с която сестра й бе закрепила косата си.

- Ти да не живееш през 1994-та? - попита тя. - Ще трябва да си направиш и подходяща прическа.

- За какво говориш?

- Не знаеш ли, че никой вече не носи такива шноли?

- Защо не ми разясниш какво си обличат модерните момичета, когато отиват да приберат пияните си сестри посред нощ? - попита Роуз. - С удоволствие ще те изслушам. Дали пък вече няма специална модна линия за такива като мен?

- Все едно, забрави. - Маги зарея поглед през прозореца навън.

- Наистина ли си щастлива така? - не спираше Роуз. - Пиеш всяка вечер, срещаш се с един Господ знае кого...

Маги свали стъклото на прозореца и не си направи труд дори да обърне глава.

- Можеш да продължиш образованието си и да потърсиш по-добра работа.

- И да заприличам на теб, нали? Много забавно. Дори и без секс. Колко време ще стане вече, Роуз? Три години ли минаха от последния път? Или четири? Кой е последният мъж, който ти е обърнал внимание?

- Много мъже ще ме зяпат, ако нося дрехи като твоите - отвърна Роуз.

- Сякаш ще ти станат - сряза я сестра й.

- Права си. Съвсем забравих, че най-важното нещо на света е да си слаб. И понеже ти си точно такава, си безкрайно щастлива и успехите ти нямат край. - Роуз натисна клаксона и го задържа, докато шофьорът, спрял пред тях, се накани да потегли. - Имаш проблеми, за които трябва да потърсиш помощ.

Маги отметна глава и от гърлото й се разнесе кудкудякащ кикот.

- Защото на теб всичко ти е наред, нали?

Роуз поклати глава и се напрегна да измисли с какво да засече сестра си, но докато успее да го формулира, Маги вече беше извила глава настрани и очевидно спеше.

Шанел - голдън ритривърът на Сидел, втората жена на баща им, затича бясно в кръг из двора на къщата, щом колата на Роуз навлезе в алеята пред входа. В спалнята на горния етаж някой запали лампа, последва светване и в прозореца на стълбището, и пред входа. Роуз сграбчи сестра си за презрамките на роклята и я изтегли от колата.

- Изправи се - нареди тя.

Уловена здраво, Маги се заолюлява към входа на странната по форма модерна сграда, която баща им и неговата жена наричаха дом. Живият плет според инструкциите на Сидел бе подстриган в странни заврънкулки, а на изтривалката отпред пишеше "Добре дошли, приятели!". Роуз беше убедена, че тази изтривалка е купена с къщата, защото мащехата й не беше нито особено гостоприемна, нито особено приятелски настроена. Маги се препъна и се наведе стремително надолу. Роуз реши, че иска да повърне, но видя, че сестра й повдига едната от плочите пред входа и изважда ключ.

- Вече можеш да си тръгваш - обади се Маги, докато се подпираше с една ръка на вратата, а с другата се опитваше да уцели ключалката. Помаха за сбогом на сестра си, без да се обръща. - Благодаря, че ме докара. А сега изчезвай.

Предната врата се отвори със замах и Сидел Леви Фелър застана на прага, свила устни, коланът на халата й бе здраво завързан около дребната й фигура, лицето й лъщеше от обилно нанесения нощен крем. Въпреки дългите часове в гимнастическите салони и хилядите долари, хвърлени за специални инжекции с ботокс, както и постоянната очна линия, положена наскоро, Сидел Леви Фелър не беше красива жена. От една страна, имаше малки мътнокафяви очи, а от друга - ноздрите на носа й бяха широки и отворени, от онези, които Роуз бе убедена, че хирурзите не са в състояние да коригират, защото Сидел със сигурност и сама беше забелязала, че при тия размери във всяка може да напъха по едно парче еврейска наденица.

- Тя е пияна - отбеляза Сидел и ноздрите й се разшириха. - Изобщо не се изненадвам. - Както обикновено тя насочи язвителната си забележка някъде вляво от лицето на потърпевшия, сякаш говореше на невидим наблюдател, който нямаше начин да не й влезе в положението. Роуз помнеше десетки, не, стотици такива случаи, в които подобни язвителни забележки са прелитали покрай лявото й ухо, а и на Маги също. "Маги, няма да е зле да залегнеш малко повече над уроците. Роуз, не мисля, че има нужда да си сипваш още веднъж".

- Нищо не ти убягва, нали, Сидел? - попита Маги.

Роуз съвсем по навик изпуфтя и за кратко двете сестри сключиха съюз срещу общия враг.

- Сидел, трябва да поговоря с баща си - обади се Роуз

- А пък аз трябва да отида до тоалетната - додаде Маги.

Покрай прозореца на спалнята на горния етаж проблеснаха очилата на баща им. С периферното си зрение Роуз забеляза как високата му леко прегърбена фигура минава по долнище на пижама и стара фланелка, а хубавата му посивяла коса се развява около плешивината на темето.

Кога остаря толкова много, помисли си Роуз. Заприлича й на привидение. През годините, откакто беше женен за Сидел, тя все повече разцъфтяваше, червилото й всеки следващ път бе по-ярко от предишния, косата - по-руса отпреди, докато баща й постепенно се губеше някак подобно на оставена на слънцето снимка.

- Ей, татко! - провикна се Роуз.

Баща й се извърна при звука на гласа й и понечи да отвори прозореца.

- Аз ще се погрижа, скъпи - побърза да извика жена му с леден глас. Майкъл Фелър замря. Роуз си представи как лицето му се изкривява в познатата гримаса на тъга и поражение. Миг след това светлината изгасна и той изчезна от погледа й.

- По дяволите! - измърмори Роуз, макар да не беше изненадана. - Татко! - изкрещя тя от безсилие.

- Не! - поклати глава Сидел. - Не, не и не!

- Дадохме ти възможност да кажеш любимото си "не" - обади се Маги и Роуз се засмя. Вниманието й се насочи към мащехата й. Спомни си деня, в който тя за първи път се появи в дома им. Баща им излизаше с нея вече втори месец и се беше облякъл особено грижливо за случая. Час по час подръпваше ръкавите на спортното си сако и наместваше възела на вратовръзката.

"Много се вълнува от срещата си с вас" - бе подхвърлил пред по-голямата си дъщеря, която тогава беше на дванадесет, а Маги - на десет. Тогава Роуз си бе помислила, че Сидел е най-лъщящата жена, която някога е виждала. Беше си сложила златни гривни и златни обици, а на краката й проблясваха златисти сандали. В косата й се виждаха пепеляви и червеникави кичури. Веждите й бяха изскубани и представляваха тънки дъги. Дори в червилото й се виждаха златисти прашинки. Роуз бе направо зашеметена. Мина известно време, преди да се запознае с далеч по-несимпатичните черти на Сидел: мътните очи, устните, чиято най-естествена поза беше нацупената, да не говорим за ноздрите, които зееха като входовете на тунели на магистрала в центъра на лицето й.

На масата Сидел издърпваше кошницата с хляба така, че никой освен нея да не може да я достига.

"За нас момичетата няма хляб - ухилваше се тя по начин, който се предполагаше да е нещо като конспирация. - Трябва да внимаваме за фигурата си. - Същия номер играеше и с маслото. Ако Роуз направеше грешката да посегне да си сипе повторна порция картофи, Сидел свиваше устни. - Двадесет минути са нужни на стомаха, за да изпрати съобщение до мозъка, че е пълен - поучаваше я тя. - Защо не изчакаш известно време, за да разбереш дали наистина искаш да си сипеш?"

Баща им и Маги получаваха сладолед за десерт, Роуз - чиния с грозде, а Сидел - нищо.

"Не си падам по сладкото" - обичаше да казва тя. От това представление на Роуз направо й се повръщаше, защото знаеше, че по-късно вечерта Сидел се промъкваше до хладилника и дояждаше останалия сладолед.

А ето я сега стои и отправя умолителни погледи към Сидел да приеме Маги, за да може тя да се прибере при Джим, ако все още беше в дома й, разбира се.

- Много съжалявам - обади се мащехата им с тон, от който личеше, че няма нищо такова. - Ако не е пила, винаги може да остане.

- Не съм пила. Искам да говоря с татко.

- Маги не е твоя отговорност - поклати глава Сидел.

Фразата бе очевидно заимствана от известната книга за възпитание на деца "Трудна любов". Книгата едва ли е много дебела, защото Сидел не си падаше много по четенето.

- Нека да поговоря с него - опита още веднъж Роуз, давайки си сметка, че положението е безнадеждно.

Сидел застана така, че да препречи входа, сякаш Роуз и Маги щяха да се опитат да се промъкнат покрай нея. За съжаление по-малката сестра с нищо не помагаше на Роуз.

- Я слушай, Сидел! - изграчи Маги и изтика сестра си настрани. Изтъпани се пред жената на входа и присви очи: - Изглеждаш страхотно! Нещо ново си направила с лицето си, нали? Лифтинг на брадичката? Имплантанти на бузите? Или по-скоро някоя и друга инжекция ботокс. Защо не споделиш тайната си?

- Маги, моля те! - прошепна Роуз, напрягайки телепатичните си способности с гореща молба към сестра си да млъкне. Напразно.

- Чудесен начин да профукаш наследството ни! - изрева Маги.

Най-сетне Сидел отмести погледа си от пространството между двете млади жени и го спря поред на лицето на всяка. Роуз сякаш чу неизреченото назидание в смисъл, че нейната дъщеря Марша, която обираше всички хвалебствия, никога не би си позволила подобно поведение. Марша или по-скоро "моята Марша", както обикновено биваше наричана, беше осемнайсетгодишна студентка в университета в Сиракюс по времето, когато бащата на момичетата се ожени за Сидел. "Моята Марша", както Сидел неуморно повтаряше, носи винаги размер тридесет и осем. "Моята Марша" беше член на "Почетния клуб на отличничките", подгласничка на кралицата на красотата на почти всички срещи на випуска от гимназията. "Моята Марша" беше приета в най-престижния "Клуб на студентките" в Сиракюс, беше завършила с отличен успех и похвали, три години работи за един от най-известните дизайнери по вътрешна архитектура в Ню Йорк, преди да се омъжи за бързо забогатял интернетаджия и да се оттегли в достойно майчинство в седемстайния им апартамент в Шорт Хилс.

- Крайно време е да си вървите - отсече възрастната жена и затвори вратата, оставяйки двете сестри отвън на студа.

Маги впи поглед нагоре към прозореца на спалнята, вероятно с надеждата, че баща им ще й хвърли портфейла си. Най-сетне се отказа и се запъти към живия плет. Изскубна едно от специално подрязаните растения на Сидел и го запрати с всичка сила към входа, където то тупна шумно. Мократа пръст се посипа наоколо. След това свали обувките, които беше задигнала от сестра си, и ги запрати по вцепенената на моравата Роуз.

- На си ти ги!

Роуз сви юмруци. Сега можеше да е в леглото с Джим. Наместо това стоеше посред нощ в студа някъде в Ню Джърси, за да помогне на една сестра, която дори не искаше да приеме подадената ръка.

Куцукайки, Маги мина през тревната площ пред къщата и пое по пътя.

- Къде отиваш? - провикна се след нея Роуз.

- Някъде. Все едно къде - долетя нейният отговор. - Не ме мисли. Ще се оправя.

Когато Роуз я настигна с колата, тя вече беше на пресечката.

- Хайде, качвай се - подкани тя сестра си. - Ще спиш при мен. - Още докато произнасяше думите, вътрешният й глас я предупреждаваше да не го прави. Да предложи на Маги да остане в дома й означаваше неизбежна раздяла с пари, с най-хубавото й червило, с любимите обици и най-скъпите обувки. Колата ти изчезва с дни, а когато се появи, със сигурност е с празен резервоар и пепелниците вътре преливат от фасове. Никъде не можеш да намериш ключовете от апартамента, дрехите една по една изчезват от закачалките и никога повече не се връщат. Съжителството с Маги означава бъркотия и боклуци, драматични сцени, сълзи, разправии и наранени чувства. Край на мира и спокойствието, на които е била достатъчно наивна да се надява. Нищо чудно, тук вече Роуз потрепера от ужас, че това ще сложи край на отношенията й с Джим.

- Качвай се де - промълви тя.

Маги поклати глава, което в детството им означаваше категоричен отказ.

- Само за тази нощ - въздъхна Роуз. Тя докосна с ръка рамото на сестра си, но Маги се отдръпна рязко.

- Не мога.

- Но защо?

- Защото отново ме изхвърлиха, разбра ли?

- Какво стана?

По-голямата сестра едва се удържа да не продължи с едно: "Този път".

- Обърках работата - промърмори Маги.

Този израз бе отдавна познат на Роуз и в терминологията на сестра й означаваше, че за пореден път неспособността й да възприема информация я е изхвърлила от света на нормалните делови отношения. Каквато и да е работа с числа я препъваше, тя се затрудняваше с най-просто събиране и изваждане, да не говорим за поддържане на всекидневен бюджет. Не можеше да съобрази какво да прави, ако я посъветваш да удвои доза. Поръчай й да отиде от точка А до точка Б и тя ще се окаже в точка К, където неизменно ще открие бар, а когато Роуз отиде да я прибере, ще я завари заобиколена от поне няколко младежи.

- Добре - примири се Роуз. - Утре сутрин все ще измислим нещо.

Маги обгърна зъзнещото си тяло с ръце. Тя май наистина трябваше да стане актриса, помисли си Роуз. Грехота е толкова много драматичен потенциал да се хаби единствено за изпросване на пари, задигане на обувки и временно пребиваване при някого от семейството.

- Ще се оправя - упорстваше Маги. - Само ще изчакам тук, докато съмне. После... - Тя кихна. Кожата по голите й ръце и рамене бе настръхнала. - Все ще намеря къде да отида.

- Стига. Да вървим у дома.

- Ти не ме искаш - тъжно клатеше тя глава. - Никой не ме иска.

- Влизай в колата. - Роуз се обърна и тръгна към мястото, където беше оставила колата си. Изобщо не се изненада, когато след малко зад нея се разнесоха стъпките на сестра й. Има някои неща в живота, с които винаги трябва да се съобразяваш: Маги има нужда от помощ, Маги има нужда от пари, Маги има нужда изобщо, бяха сред тях.

През двадесетината минути, които им бяха необходими, за да стигнат до Филаделфия и през които Роуз се опитваше да реши как да скрие от сестра си факта, че в леглото й има мъж без панталони, Маги запази мълчание.

- Лягаш на канапето - прошепна Роуз, когато влязоха вътре, и побърза да вдигне костюма на Джим от земята. Човек трудно можеше да скрие нещо от зоркия поглед на Маги.

- Яаааа - провлачи тя изненадано. - Какво виждам? - Ръката й се стрелна към купчината в ръцете на сестра й. Безпогрешно напипа и извади портфейла на Джим.

- Веднага ми го върни - изсъска Роуз и посегна да прибере портфейла, който вече беше отворен и Маги се взираше в снимката.

- Джеймс Р. Данвърс - рецитираше тя високо. - "Сосайъти Хил Тауърс"*, Филаделфия. Браво!

* Модерни офис сгради в един от най-красивите квартали във Филаделфия. - Б. пр.

- Шшшт! - предупредително изшътка сестра й и хвърли тревожен поглед към стената, зад която се предполагаше, че Джеймс Р. Данвърс кротко спи.

- Хиляда деветстотин шейсет и четвърта - продължи Маги на още по-висок глас. Роуз почти чу усиленото прищракване на сметалото в главата на сестра си, докато пресмяташе възрастта на Джим. - На трийсет и пет ли е? - попита тя най-накрая. Роуз издърпа портфейла от ръцете й.

- Лягай си - изсъска тя.

От купа дрехи, метнати върху бягащата пътека, Маги изрови една фланелка и съблече роклята си.

- Не казвай нищо - предупреди тя.

- Господи, колко си слаба - промърмори Роуз, поразена от щръкналите кокали на Маги и особено от ясното очертание на всеки от прешлените. Гледката бе още по-драматична от контраста с нелепо закръглените гърди.

- Ти очевидно не използваш уредите, които ти подарих - отвърна Маги, докато нахлузваше меката фланелка и се готвеше да се мушне под завивките.

Роуз понечи да отговори, но предпочете да замълчи. Просто я остави да заспи, каза си тя.

- Приятелят ти ми се стори много приятен - сънливо отбеляза Маги. - Би ли ми донесла чаша вода и две хапчета адвил?

Роуз изскърца със зъби, но донесе лекарството и водата. Изчака сестра й да глътне всичко и да затвори очи. Добре знаеше, че е излишно да чака естественото за случая "благодаря". В спалнята завари Джим да спи както преди, на едната си страна, и леко да похърква. Отпусна ръка върху неговата.

- Джим - прошепна тя. Той не помръдна. Реши да се мушне в леглото до него, да се завие през глава и да остави мисленето за сутринта. После размисли. Погледът й скачаше ту към вратата, ту към Джим и обратно. Нямаше да може да заспи с мъж в леглото си, докато сестра й е в съседната стая. Винаги е била тази, която дава пример на Маги. Да се чука с мъж, който на всичкото отгоре е и неин шеф, някак не се вписваше в този модел. Ами ако пак поискаше да правят секс? Маги положително щеше да чуе и което бе по-лошо, сигурно щеше да влезе при тях. И да се изсмее.

В крайна сметка измъкна едно одеяло от леглото, грабна възглавница от пода и отиде на пръсти в дневната. Приспособи нещо като легло в креслото, с натрапчивата мисъл, че в историята на романтичните й връзки завършекът на тази нощ бе може би най-голямата катастрофа. Затвори очи и се заслуша в дишането на Маги, така както го бе правила през всичките години, когато спяха в една стая. Стана й неудобно и се опита да се намести. Да беше избрала поне канапето. Защо изобщо покани сестра си? И в този миг гласът на Маги стигна до нея.

- Помниш ли Хъни Бън?

- Да - промълви Роуз в тъмнината и стисна още по-силно очи. - Помня.

С Хъни Бън се срещнаха през пролетта, когато Роуз беше на осем, а Маги - на шест години. В онзи ден майка им Каролайн ги събуди рано сутринта. Беше четвъртък.

"Тихо, не говорете - предупреди ги тя, докато ги обличаше с най-хубавите им рокли, след което ги накара да сложат по един пуловер и палтата си. - Това е специална изненада". - Казаха "довиждане" на баща си, който допиваше сутрешното си кафе и четеше бизнес страницата на вестника. Минаха бързо през кухнята, където на плота бяха натрупани празни кутии от шоколадови бонбони, а умивалникът бе пълен с неизмити съдове, и влязоха в колата. Наместо да завие към входа на училището, майка им продължи по пътя.

"Мамо, пропусна отбивката" - провикна се Роуз.

"Днес няма да има училище, мила - изчурулика майка им през рамо. - Днес е много специален ден!"

"Но защо?" - не спираше да пита Роуз. Отдавна бе чакала този ден, защото в програмата им бе записано, че само днес можеха да вземат повече книги от библиотеката.

"Защото се случи нещо много вълнуващо" - отвърна майка им. Роуз помнеше колко превъзбудена изглеждаше Каролайн, как искряха кафявите й очи, помнеше и тънкия тюркоазен шал, който беше преметнала около врата си. Вече зад волана, Каролайн говореше припряно, думите й се застъпваха, докато споделяше с Роуз новината си.

"Сладкиш е - задъхано обясняваше тя. - Нещо като фъч. Е, не съвсем. По-добро. Нещо божествено! Яли ли сте някога нещо такова, деца?"

Роуз и Маги поклатиха глави.

"Четох в "Нюзуик" за жената, която измислила първия чийзкейк. - Каролайн беше очевидно развълнувана, взе бързо един завой и удари внезапно спирачки, тъй като неочаквано се озова пред светофар. - Приятелите й припадали от възторг и така един ден тя се престрашила и го предложила в магазина близо до дома. После си намерила дистрибутор и постепенно работата се разширила, така че сега нейните сладкиши се продават в единайсет щата. Единайсет!"

Зад гърба им се понесе истински хор от клаксони.

"Мамо - обади се Роуз, - вече е зелено".

"Добре. Разбрах. - Тя натисна педала на газта. - Снощи си помислих, че не мога да правя чийзкейк, но пък знам да правя фъч. Майка ми правеше най-вкусния фъч в света - с кестени и бяла ружа, ето защо й се обадих и поисках рецептата и цяла нощ пекох тава след тава, дори се наложи да отскоча до супермаркета за допълнителни продукти, но... Щях да пропусна! - Тя рязко изви волана и навлезе в някаква бензиностанция. Роуз забеляза, че ноктите на майка й са изпочупени, а върховете на пръстите й са почти черни, сякаш е ровила в земята. - Ето опитайте! - Подаде на момиченцата чантата си, от която се подаваха два пакета, увити във восъчна хартия. "Р и М фъч" пишеше отгоре, според Роуз буквите бяха очертани с молив за вежди. - Наложи се да импровизирам опаковката, ще бъде много по-добра. Вие го опитайте и ми кажете не е ли това най-вълшебният фъч, който някога сте яли?"

Роуз и Маги разтвориха пакета.

"Много е вкусно!" - обади се Маги с пълна уста.

"Ммм. Много" - допълни Роуз и се опита да преглътне парчето, заседнало на гърлото й.

"Р и М за Роуз и Маги" - обади се майка им и отново се бърна към пътя.

"Не можеше ли да бъде първо М и после Р?" - попита Маги.

"Къде отиваме?" - поинтересува се Роуз.

"В "Лорд и Тейлър" - весело отвърна Каролайн. - Помислих си да отидем в супермаркет, но пък сладкишът ми е продукт за ценители, а не обикновена всекидневна храна. Ето защо е най-подходящо да се предлага в хранителните бутици и универсалните магазини".

"Татко знае ли?" - не издържа Роуз.

"Ще бъде изненада - отвърна майка й. - Свалете тези пуловери и обършете устата си. Ще рекламираме своя продукт, деца!"

Роуз се размърда в неудобното кресло. Добре помнеше как продължи този ден - любезно усмихнатия управител на щанда за мъжка бижутерия, пред когото майка й изсипа чантата си и от нея изпаднаха двайсетина увити във восъчна хартия кубчета фъч с надпис Р и М. (На две от тях Маги бе успяла още в колата да размени буквите, така че нейната да е преди тази на сестра й.) Като сега пред очите й беше майка й, която ги завлече в сектора за момиченца и им купи по един маншон от заешка кожа. След това обядваха в чайната на "Лорд и Тейлър" със сандвичи със сметаново сирене и маслини, с мънички парчета туршия, не по-дълги от малкия пръст на Роуз, а коричките на хляба бяха почистени. За десерт си поръчаха пандишпан с белтъци, ягоди и сметана отгоре. Помнеше колко красива беше майка им в този ден - страните й пламтяха, очите искряха, ръцете пърхаха като криле на птица. Почти не докосна храната си, за да им обяснява идеите си за продажба на фъча и как според нея много скоро "Фъч Р и М" ще се нареди по популярност до "Кийблър" или "Набиско"*.

* Две от най-големите американски фирми за готови храни, специализирана в сухи пасти и закуски. - Б. пр.

"Знам, че започваме на дребно, но всеки трябва да започне отнякъде".

Маги кимаше и уверяваше майка си колко е хубав фъчът, но помоли за втори сандвич и сладкиш с ягоди и сметана. Роуз седеше и се опитваше да преглътне поне няколко хапки от обяда. През цялото време се питаше дали само тя е забелязала как веждите на онзи управител отскочиха нагоре и лицето му се изкриви в прекалено любезна усмивка, когато кубчетата се изсипаха на щанда.

След като се нахраниха, обиколиха търговския център.

"Всяка може да си поиска един подарък - обяви майка им. - Каквото ви дойде наум. Все едно какво".

Роуз си поиска книга на Нанси Дру, Маги - малко кученце. Майка им не се поколеба нито за миг.

"Получаваш кученце! - Възбуденият глас на майка им се извиси над множеството. Роуз забеляза, че хората се обръщат и с любопитство наблюдават странното им трио - две малки момичета в празничните си рокли и високата им красива майка с пола на яркочервени макове и тюркоазен шал около врата, натоварена с шест торби. - Отдавна трябваше да си вземем кученце!"

"Татко е алергичен" - намеси се Роуз. Майка й или не я чу, или се направи, че не чува. Стисна децата за ръце и ги поведе към магазина за домашни любимци, където Маги си избра мъничък светлокестеняв кокер шпаньол, когото веднага нарече Хъни Бън.

- Мама не беше съвсем с всичкия си, но пък беше толкова забавно, нали? - попита Маги приглушено.

- Така си беше - отговори Роуз, а пред очите й беше картината, която завариха вкъщи онзи ден, когато се прибраха натоварени с покупки и с картонения кафез на Хъни Бън. Баща им, още по костюм, седеше на канапето и ги чакаше.

"Деца, отидете в стаята си" - нареди той.

След това поведе Каролайн към кухнята. Роуз и Маги се заизкачваха на пръсти по стълбата, стиснали кутията с кученцето. И през затворената врата на стаята чуваха гласа на майка си, който се извисяваше все по-силно и по-силно:

"Майкъл, идеята ми беше чудесна. Става дума за законен бизнес. Не виждам защо да не се получи. Купих на момичетата само някои неща, за да ги зарадвам. Тяхна майка съм и мога и имам право да направя такова нещо. Защо да не ги спра един ден от училище и да прекарам с тях един прекрасен ден? Ден, който те винаги ще помнят? Вярно, забравих да се обадя в училището, за което съжалявам, но ти не биваше да се тревожиш толкова много. Те бяха с мен. Тяхна майка съм. Аз съм тяхната майка! Тяхната майка..."

"Божичко! - ужаси се Маги тогава. - Карат ли се? Ние ли сме виновни?"

"Тихо" - отвърна Роуз и притисна кученцето до гърдите си. Маги побърза да налапа палец и се притисна до сестра си. Двете слушаха с нарастваща тревога какво става в кухнята, вече се чуваше чупене на съдове. От време на време баща им промърморваше нещо, което им приличаше на: "Моля те! Моля те!"

- Колко време остана Хъни Бън у дома? - обади се Маги.

Сестра й се размърда в неудобното кресло и се опита да си спомни.

- Около един ден - промълви тя замислено. На сутринта след пазара тя бе станала рано, за да изведе кученцето. В коридора беше тъмно и вратата на спалнята на родителите й бе затворена. Завари баща си да седи сам на масата в кухнята.

"Майка ви си почива - наруши той тишината. - Ще можеш ли да се грижиш за кучето? Нали ще успееш да приготвиш закуска за теб и Маги?"

"Разбира се. - Тя изгледа баща си. - Как е мама?"

От гърдите му се откърти тежка въздишка.

"Само е уморена, Роуз. Почива си. Гледай да не вдигаш шум и се погрижи за сестра си".

"Добре" - обеща детето.

Когато същия ден се върна от училище, кученцето вече го нямаше. Стаята на родителите й стоеше все така затворена. Двадесет и две години по-късно тя продължаваше да държи на обещанието си и да се грижи за сестра си.

- Ама сладкиша на мама тогава си го биваше, нали? - попита Маги. В тъмното гласът й звучеше като на онова малко шестгодишно момиченце - щастливо и изпълнено с надежди, весело дете, което иска да вярва на всичко, което майка му казва.

- Прекрасен беше - потвърди Роуз. - Лека нощ, Маги. - Надяваше се по гласа й да е проличало, че няма желание да продължи разговора.

Когато на другата сутрин Джим Данвърс отвори очи, видя, че е сам в леглото. Протегна се, почеса се и спусна крака на пода. Уви около кръста си някаква кърпа и тръгна да търси Роуз.

Вратата на банята беше заключена и отвътре се чуваше, че някой се къпе. Той почука деликатно, почти съблазнително, представяйки си Роуз под душа с порозовяла от топлината кожа, обгърната в топла пара, гърдите й вероятно бяха покрити с капки вода...

В този миг вратата се отвори и някакво момиче, което определено не беше Роуз, застана в рамката.

- З'расти - промълви Джим, опитвайки се очевидно да поздрави и в същото време да попита: "Ти коя си?"

Непознатото момиче беше тънко, с дълга червеникавокафява коса, събрана на върха на главата, с деликатно сърцевидно лице и пълни розови устни. Ноктите на дългите до брадичката й загорели крака бяха с ярък лак, а втвърдените зърна на гърдите - нещо, което той нямаше как да не забележи, личаха под излинялата тъкан на фланелката й.

Момичето сбърчи чело и попита сънливо:

- Това на какъв език беше? - Големите й кафяви очи, обиколени от размазан непочистен грим, бяха на пръв поглед като очите на Роуз - наблюдателни и строги, и в същото време някак различни.

- Здравей - направи втори опит Джим, - Роуз тук ли е?

Палецът на непознатата се стрелна по посока на кухнята, а тя самата се облегна на стената. Джим си даде сметка, че единственото, което прикрива голотата му, е хавлиената кърпа на кръста. Момичето очевидно не бързаше и се облегна назад. Стъпалото на единия й крак се залепи за стената, докато тя бавно и щателно огледа младия мъж.

- Ти трябва да си съквартирантката на Роуз - предположи Джим, като се мъчеше да си спомни дали Роуз бе споменала нещо за съквартирантка.

Момичето поклати глава и в този момент в коридора се появи Роуз, напълно облечена и обута, дори червило беше успяла да си сложи. В ръцете си държеше две чаши кафе.

- А! - възкликна тя и спря, но движението се оказа твърде рязко и кафето се плисна в чашите, преля навън и оплиска китките и предницата на блузата й. - Виждам, че вече сте се запознали.

Джим кимна безмълвно, а момичето стоеше все така неподвижно, без да сваля поглед от лицето на мъжа. От устните й не слизаше хитрата загадъчна усмивка на сфинкс.

- Маги, това е Джим - обади се Роуз. - Джим, запознай се с Маги Фелър. Сестра ми.

- Здравей - съобразително поздрави Джим и стисна краищата на кърпата около кръста си.

Маги кимна кратко в отговор. Няколко секунди тримата стояха неловко - Роуз, от чиито ръкави течеше кафе, Джим с нелепото си облекло от една хавлиена кърпа и Маги, която гледаше ту единия, ту другия.

- Дойде късно снощи - наруши мълчанието Роуз. - Беше на събиране по случай годишнина от завършване на гимназията...

- Той едва ли се интересува от подробности - прекъсна я Маги. - Може да му дадем време, преди да е стигнал до заключението: "истинската холивудска история", до което в крайна сметка стигат всички.

- Извинявай.

Маги изсумтя, завъртя се на пета и се запъти към дневната.

- Извинявай наистина - повтори Роуз. - При сестра ми никога нищо не е просто.

Джим само кимна.

- Не се тревожи. - Той доближи лице до нейното. - Въпреки това искам да чуя цялата история. Дай ми само няколко минути - кимна той към банята.

- О! - смути се Роуз.

- Няма нищо. - Джим потри нос в бузата й и вдъхна свежия аромат на врата й. Тя потрепери и остатъкът от кафето се разплиска в чашите.

След около половин час Роуз и Джим влязоха в дневната на път за външната врата и завариха Маги отново на канапето. Изпод завивката се подаваше босият й крак до коляното. Сестра й беше сигурна, че не спи и че позата е добре премислена - точно колко да се покаже от загорелия глезен и от лакираните нокти. Тя изтика Джим навън. Беше си представяла, че тъкмо тя ще е тази, която ще представи типичното за холивудска звезда събуждане пред Джим - пеперудоподобното потрепване на клепачи, доволната усмивка. И какво стана? Маги се оказа знойната сексапилна неустоима красавица, докато Роуз носеше кафе и се суетеше.

- Ще работиш ли днес? - попита Джим. Тя кимна мълчаливо. - Работа в почивните дни. Забравил съм какво е да си съдружник. - Той я целуна на входа на сградата - кратко и почти делово. Отвори портфейла си, за да открие бележката от паркинга. - А! - изненада се той. - Мога да се закълна, че тук имаше стодоларова банкнота.

Маги, помисли си Роуз, докато бъркаше в чантата си, за да му даде двайсет долара, за да може да плати. Маги, Маги, защо вечно трябва да плащам твоите сметки?

2

Сутрин. Ела Хирш лежеше сама в центъра на леглото си и правеше преглед на различните болки, страдания и болести. Започна с изметнатия глезен на левия си крак, продължи с туптенето в десния хълбок, поспря се и на червата, които ту имаше чувството, че са някак празни, ту че са свити на топка. После продължи нагоре към гърдите, които с годините ставаха все по-сухи. Най-сетне стигна до главата, и по-специално очите (операцията на перде миналия месец се оказа успешна) и накрая остана косата - държеше да е доста дълга, в противовес на модните тенденции, и я боядисваше в наситено червено (позволяваше си този каприз).

Не е лошо. Никак не е лошо, мислеше си Ела, докато бавно-бавно спускаше крака от леглото - първо левия, а после и десния, към покрития с теракота под. Айра, съпругът й, не искаше да поставят плочки на пода.

"Твърде твърдо - обичаше да казва той. - И е някак студено".

Ето защо подът в стаята от край до край бе покрит с килим. Бежов при това. Първото, което тя направи след края на шива*, бе да вдигне телефона, а две седмици по-късно килима го нямаше и тя се радваше на мечтаните плочки - млечнобели, имитация на мрамор, по които кракът ти се плъзга леко.

* Седемдневен траур при евреите. - Б. пр.

Ела отпусна длани на бедрата си, залюля се няколко пъти напред-назад и с леко пъшкане стана от широкото си легло - второто нещо, което си купи след смъртта на Айра. Беше понеделникът след Деня на благодарността и в "Голдън Ейкърс", пансион за активни възрастни, беше необичайно тихо, защото повечето от тези активни възрастни бяха заминали за празника при своите деца и внуци. Ела също беше отбелязала деня по свой собствен начин. Поръча си сандвич с шунка за вечеря.

Опъна покривката на леглото и се замисли какво ще прави този ден. Първо закуска, след което ще погледне отново стихотворението, което беше време да довърши. По-късно ще вземе автобуса и ще отиде до пансиона за бездомни животни, защото днес бе денят, в който даваше доброволния си труд за бедните създания. Ще се прибере за обяд и за кратка дрямка, може и да почете час-два. Беше преполовила вече тома с разкази от Маргарет Атууд, който преписваше на специалното устройство за хора със затруднено виждане. В пансиона вечеряха рано. Чула бе някои от обитателите да се шегуват: "Последно сервиране - четири часа". Може да беше смешно, но беше вярно. Следваше Вечер на киното. Поредният празен ден, който тя се опитваше да запълни с някаква дейност.

Сбърка с настаняването си тук. Преместването им във Флорида беше идея на Айра. Ще бъде нещо като ново начало, уверяваше я той, докато разстилаше дипляни и брошури върху кухненската маса. Светлината на лампата хвърляше отблясъци върху плешивината на темето му, часовника и брачната му халка. Ела погледна съвсем бегло лъскавите снимки с пясъчните плажове, белите гребени на вълните, палмите, белите сгради с панорамни асансьори, рампи за инвалидни колички, душове, около които проблясваха никелирани дръжки за нестабилните обитатели. В този момент я занимаваше единствено мисълта, че "Голдън Ейкърс" ще бъде чудесно убежище, където тя ще може да се скрие. Никакви бивши приятели или съседи, които да я спират по пътя към магазина или пощата и със съчувствено отпусната на рамото й ръка да питат: "Вие двамата как сте? Държите ли се? Колко време мина вече?" Ела започна да приготвя къщата им в Мичиган обзета от радостни надежди.

Нямаше как да знае обаче, че основна тема за разговори на подобни места са децата на обитателите. Това не го пишеше в брошурите. Не беше показано, че почти целите стени на стаите са покрити със снимки на деца, внуци и правнуци. Нямаше и как да ти подскажат, че всеки разговор неизменно водеше до тази скъпа за всеки тема. Дъщеря ми обожава този филм. Синът ми си купи точно такава кола. Внучката ми кандидатства тази година в колеж. Моят внук твърди, че сенаторът е мошеник.

Ела странеше от останалите жени в дома. Гледаше да си намира работа. Пансионът за бездомни животни, болницата, помощи на колела, подреждане на книги в библиотеката, поставяне на етикети в магазина за стоки втора употреба, материали за рубриката в седмичния вестник.

В онази сутрин тя седеше на масата в кухнята с чаша горещ чай пред себе си. Слънчеви лъчи се гонеха по плочките на пода. Тя придърпа бележника със стихотворението и писалката към себе си, за да завърши стихотворението, което беше започнала миналата седмица. Не че беше кой знае какъв поет, но Люси Фелдман, редакторката на "Голдън Ейкърс Газет", я бе намерила и отчаяно я беше помолила да напише нещо, тъй като редовната им сътрудничка си била счупила крака. Крайният срок беше сряда и тя искаше да посвети вторника на последно оглеждане на текста.

"Какво, като съм стара" гласеше заглавието на стихотворението, чиито начални строфи бяха:

Какво, като съм стара

и крачката ми се забавя.

Какво, като косата ми е сива

и често-често си поспивам...

Беше стигнала дотук. "Не съм невидима" дописа след кратък размисъл с големи главни букви. Задраска го. Не беше вярно. Навършила бе шейсет и по някакъв необикновен начин се беше оказала зачеркната за последните осемнайсет години. Всъщност младите хора просто гледаха през нея. Но "зачеркната" беше дума, която й се видя твърде трудна за римуване. Реши да се върне на "невидима", но пък и за нея не намираше рими. Ето защо продължи с:

все още живо чувствам своето тяло,

макар и доста да е наедряло.

Така беше по-добре. Хората от "Голдън Ейкърс" щяха да я разберат. Особено Дора, с която почти се беше сприятелила в магазина за дрехи втора употреба. Дора носеше ластичен колан под дрехите, но не пропускаше да си поръча бита сметана с всеки десерт.

"Цели седемдесет години внимавах какво слагам в устата си - обичаше да казва тя, докато загребваше с лъжичката от чийзкейка или шоколадовия мус. - Моя Морти вече го няма, така че е излишно да се тревожа за фигурата си".

Все още живо чувствам своето тяло, макар и доста да е наедряло, не съм глуха и за звуците край мен...

Това беше самата истина, размишляваше тя. Само че ако трябваше да бъде честна, звуците на живота в "Голдън Ейкърс" бяха постоянният тътен на уличното движение, случаен вой на линейка, разправии между обитателите за неприбрани дрехи в общото помещение за сушене в края на коридора или оставени в контейнера за стъкло пластмасови бутилки. Честно казано, не твърде поетични признаци на живот.

Така че тя написа: Шума на океана и звук на детски смях, шума на слънце и усмивка.

Ето. Добре стана. Особено фразата за океана. "Голдън Ейкърс" се намираше на около километър и половина от брега. Дотам можеше да се отиде с тролей. На Люис щяха да му харесат думите: "шума на слънце и усмивка". Преди да се установи в "Голдън Ейкърс", Люис беше ръководил верига магазини за дребна железария в Утика, щата Ню Йорк. Обичаше да се занимава със седмичното издание. Наричаше го "вестникарство". Зад ухото му неизменно стърчеше червен молив, сякаш всеки миг можеше да го повикат, за да редактира нов материал или да зачеркне някакво заглавие и да го замени с друго.

Ела затвори бележника си и отпи от горещия чай. Беше само осем и половина, а горещината навън вече се усещаше. Стана от стола, замислена единствено за изпълнения със задачи ден, който я очакваше. Само когато се движеше, можеше да чуе всички онези неща, за които пишеше в стихотворението си - детския смях отвън. Чуваше как децата си крещят, как сандалите им шляпат по коридора отвън, докато гонят дребните пъргави хамелеони, които вероятно се криеха в цепнатините на пода. Това сигурно бяха внуците на Мейвис Голд. Мейвис беше споменала, че очаква посещение.

- Хванах един. Ето го! - викаше едно от децата развълнувано.

Ела стисна очи. Трябваше да излезе и да им каже да не се страхуват, защото самите хамелеони се боят много повече от тях, от потните им лепкави пръстчета. Да излезе и да ги предупреди да не крещят, преди господин Бьор от апартамент 6-Б да се е показал и да се е развикал какво страдание е безсънието.

Наместо това тя приближи прозореца, но преди да спусне щорите, извърна лице, за да не види момчетата. При всяка среща с деца изпитваше болка. Нищо, че бяха минали близо петдесет години, откакто собствената й дъщеря беше малко момиче, и двайсет, откакто за последен път беше видяла своите внучки.

Ела стисна устни и с решителни стъпки се отправи към банята. Днес нямаше да се отпусне. Няма да мисли за дъщерята, която така категорично напусна живота й, все едно й бяха направили операция за отстраняване на тумор, но не беше останал дори белег, който да напомня по някакъв начин за съществуването й.