Домът на Малката Лизи

МЕРИ ХИГИНС КЛАРК

ДОМЪТ НА МАЛКАТА ЛИЗИ

ПРОЛОГ

Десетгодишната Лайза сънуваше любимия си сън: онзи, когато е на шест и заедно с татко е на плажа в Спринг Лейк, Ню Джърси. Хванати за ръка, подскачаха във водата при всяка нова вълна. Изведнъж към тях се понесе огромна вълна и баща й я взе в обятията си.

- Дръж се, Лайза - извика той.

В следващия миг се озоваха под водата, а вълната ги заподмята в разни посоки. Лайза много се изплаши.

Вълната ги запокити към брега и тя усети как челото й се удря в пясъка. Нагълта се с вода, очите я смъдяха и тя плачеше. Баща й я взе в скута си.

- Каква вълна само - мърмореше той, докато бършеше пясъка от лицето й, - но заедно я преодоляхме, нали Лайза?

Това беше най-хубавата част на съня: обгърналите я ръце на баща й и усещането, че е в пълна безопасност.

Преди да настъпи следващото лято баща й почина. После никога не се почувства истински в безопасност. Сега се страхуваше, защото мама накара Тед - пастрокът й - да напусне къщата. Тед не искаше да се развежда и постоянно тормозеше мама да му позволи да се върне. Лайза знаеше, че не само тя се страхува; и мама се страхуваше.

Лайза не желаеше да чува нищо; искаше да се потопи отново в съня и в прегръдката на татко, ала гласовете постоянно я будеха.

Някой плачеше и викаше. Дали мама произнесе името на татко? Какво точно казваше? Лайза се надигна и се измъкна от леглото.

Мама винаги оставяше вратата на спалнята й леко открехната, та Лайза да вижда светлината в коридора. И до миналата година когато се омъжи за Тед, все напомняше на Лайза, че ако се събуди и й е тъжно, да отиде в нейната стая, за да се гушне при майка си. След като Тед се нанесе в дома им тя никога повече не легна при майка си.

В момента чуваше гласът на Тед. Крещеше на мама, а тя пищеше: "Пусни ме!".

Лайза знаеше, че мама се страхува от Тед и когато той се изнесе дори сложи пистолета на татко в чекмеджето на нощното шкафче до себе си. Лайза хукна по коридора - крачетата й се движеха безшумно върху покрития с мокет под. През отворената врата на дневната видя как вътре Тед притиска към сетната мама с ръце и как я разтърсва. Лайза мина покрай дневната и влезе в спалнята на майка си. Бързо заобиколи леглото и решително отвори чекмеджето. Грабна пистолета и тичешком се върна в дневната.

Застана на прага, насочи пистолета към Тед и изкрещя: "Пусни майка ми!".

Тед рязко се извърна, но не пусна майка й. Широко отворените му очи я стрелнаха с налудничав блясък. Вените на челото му бяха силно изпъкнали. Лайза виждаше стичащите се по страните на майка й сълзи.

"Разбира се" изкрещя той и в следващия миг тласна майка й към нея. Когато тя се сблъска с Лайза, пистолетът изгърмя. Лайза чу смешен, приглушен гърлен звук и мама се свлече на пода. Лайза погледна надолу към мама, после вдигна поглед към Тед. Той се насочи към нея с тежки стъпки, а тя вдигна пистолета, прицели се и натисна спусъка; а после пак, и пак, и пак. Спря чак когато той се свлече на пода и запълзя към нея с желанието да й отнеме пистолета. Оръжието отказа да стреля повече. Тя го пусна на пода и обгърна майка си с ръце. Не чу никакъв звук и разбра, че майка й е мъртва.

Лайза съвсем смътно си спомняше какво се случи после: Тед говори по телефона, дойде полиция, някой едва освободи ръцете й, обгърнали шията на майка й.

Отведоха я и тя никога повече не видя майка си.

1.

Двадесет и четири години по-късно

Не вярвам, че стоя на мястото, от което убих майка си. Питам се дали е част от кошмар, или наистина се случва. В началото, след онази ужасна нощ, непрекъснато сънувах кошмари. Цялото си детство прекарах в рисуване на картинки за доктор Морган, психиатър в Калифорния, където заживях след процеса. Именно тази стая присъстваше в доста от рисунките.

Огледалото над камината е същото, което баща ми избра след като обнови къщата. То е част от стената, вградено и поставено в рамка. В него виждам отражението си. Лицето ми е смъртно бледо. Очите ми вече не изглеждат тъмносини, а черни, и отразяват всички потискащи видения, които сноват из съзнанието ми.

Цветът на очите съм наследила от татко. Очите на мама са по-светли - сапфирено синьо - и напълно подхождат на златистите й коси. Моята коса щеше да е тъмно руса, ако я оставя да расте естествено. Потъмних я обаче, когато се пренесох на Източното крайбрежие, за да уча в Съвременния технологичен институт по мода и дизайн в Манхатън. По-висока съм от мама с петнадесетина сантиметра. Същевременно, с остаряването, започва да ми се струва, че заприличвам на нея в много отношения и се старая да залича тази прилика. Винаги съм живяла в страх някой да не ми каже: "Изглеждаш ми позната...". По онова време лицето на мама се появяваше във всички медии и продължава да се мярка от време на време в статии, преповтарящи обстоятелствата около нейната смърт. Затова, ако някой ми подхвърли, че му се струвам позната, явно имат предвид нея. Аз, Селия Фостър Нолан, някога Лайза Бартън, детето, наречено от таблоидите "Малката Лизи Бордън" едва ли ще бъда разпозната като пълничкото момиченце със златисти къдрици, освободено от обвинение, но не и оправдано напълно, задето е убило майка си и се е опитало да убие пастрока си.

Омъжена съм за втория си съпруг, Алекс Нолан, от шест месеца. Очаквах днес да водим четиригодишния ми син Джак на изложба на коне в Пийпак - процъфтяващ глад в северната част на Ню Джърси, - ала Алекс внезапно отби към съседното градче Мендхам. Едва тогава ми сподели, че има страхотна изненада за рождения ми ден и подкара по пътя към тази къща. Алекс паркира и ние влязохме.

Джак ме дърпа за ръката, но аз стоя застинала на място. Пълен с енергия, каквито са повечето четиригодишни, той няма търпение да разгледа всичко. Пускам го и в следващия миг той излиза от стаята и хуква по коридора.

Алекс стои малко зад мен. Дори без да го поглеждам долавям вълнението му. Убеден е, че е открил красив дом, където да живеем и е проявил щедростта имота да се води единствено на мое име - това е подаръкът за рождения ми ден.

- Ще догоня Джак, скъпа. Ти разгледай къщата и започни да мислиш как ще я обзаведеш.

Излиза от стаята и го чувам да подвиква на Джак:

- Не се качвай горе засега, Джак. Още не сме показали на мама долния етаж от новия й дом.

- Съпругът ви сподели, че се занимавате с вътрешно обзавеждане - подхвана Хенри Пали, брокерът по недвижими имоти. - Тази къща е изключително добре поддържана, но, подобно на всяка жена, особено с вашата професия, ще искате да оставите свой отпечатък в новия си дом.

Понеже още не вярвам, че съм се овладяла, мълча и само го поглеждам. Пали е дребен мъж, около шестдесетте, с оредяваща, сива коса и облечен в приличен тъмносин костюм с вратовръзка. Давам си сметка, че очаква нетърпеливо да изразя ентусиазма си за възхитителния подарък, който съпругът ми току-що е поднесъл за рождения ми ден.

- Вероятно знаете, не аз съм брокерът по продажбата на имота - обяснява Пали. - Началничката ми Джорджет Гроув показвала имоти наоколо, когато съпругът ви зърнал табелата "ПРОДАВА СЕ" пред къщата. Явно я е харесал от пръв поглед. Къщата е семпло, но истинско архитектурно бижу и разполага с десет акра първокласен терен в процъфтяващ град.

Отлично знам, че е бижу. Баща ми бе архитектът, който реставрира сгромолясващата се къща от осемнадесети век и я превърне в този очарователен, просторен дом. Поглеждам през рамото на Пали към камината. Мама и татко намериха полицата над нея във Франция, в замък, който предстояло да бъде срутен. Татко ми разказа посланията и значенията на всички скултурирани по нея фигури, гроздовете, ананасите и всичко останало...

Тед притиска мама към стената...

Мама хлипа...

Насочила съм пистолета към него. Пистолетът на татко...

Пусни майка ми...

Разбира се...

Тед обръща мама и я тласва към мен...

Ужасените очи на мама ме гледат...

Пистолетът гръмва...

Лизи Бордън взе голямата секира...

- Добре ли сте, госпожо Нолан? - пита Хенри Пали.

- Да, разбира се - успявам да промълвя с известно усилие.

Езикът ми е набъбнал и едва произнася думите. Умът ми гъмжи от възражения: защо допуснах Лари, първият ми съпруг, да изтръгне клетвата, че никога няма да разкрия истината за себе си на никого, дори на човек, за когото се омъжа. В момента ме е дяволски яд на Лари, заради това мое обещания. Самият той прояви огромно разбиране, когато преди женитбата ни му споделих, но накрая ме предаде: срамуваше се от миналото ми, страхуваше се какво въздействие би оказало върху бъдещето на сина ни. Именно този страх бе причината да се озовем тук сега.

Премълчаната лъжа вече се е вклинила между мен и Алекс. И двамата го долавяме. Говори, че иска скоро да имаме деца, но се питам как ли ще се чувства, ако знае, че малката Лизи Бордън е майка им.

Минаха двадесет и четири години, но такива спомени трудно се заличават. Дали някой от града ще ме познае, питам се аз. Вероятно - не. Вярно, съгласих се да живея в този район, но не и в този град, а още по-малко - в тази къща. Не ми е възможно да живея тук. Не мога!

За да се измъкна от любопитния поглед на Пали отивам до камината и се преструвам, че я разглеждам.

- Много е красива, нали? - пита Пали, а леко пискливият му глас е пълен с ентусиазма на професионалния брокер по недвижими имоти.

- Да.

- Основната спалня е много обширна и разполага с две отделни бани.

Отваря вратата на спалнята и ме поглежда с очакване. Неохотно го следвам.

В главата ми нахлуват спомени: съботни и неделни сутрини в тази стая; лягах при мама и татко; татко носеше кафе на мама в леглото, а на мен - горещ шоколад.

Широкото им легло с тапицираната табла при главата го няма, естествено. Боядисаните някога в мек прасковен цвят стени сега са тъмнозелени. Поглеждам през прозорците и виждам, че японският клен, който татко засади толкова отдавна, сега е израснал и е станал страшно красив.

В очите ми напират сълзи. Ще ми се да побягна оттук. Ако се наложи ще наруша даденото на Лари обещание и ще разкажа на Алекс истината за себе си. Не съм Селия Фостър, по баща Келог, дъщеря на Катлийн и Мартин Келог от Санта Бабара, Калифорния. Аз съм Лайза Бартън, родена в този град и като дете оправдана - макар и неохотно - от съдия по обвинение в убийство и опит за убийство.

- Мамо, мамо.

Чувам гласа на сина си и отекващите му стъпки по незастланите с килими дъски на дюшемето. Връхлита в стаята с неподправена енергичност: малко, здраво, привлекателно момченце, с интелигентен поглед, заело центъра на сърцето ми. Нощем се промъквам в стаята му да послушам равномерното му дишане. Той не се интересува какво се е случило преди години. Доволен е да съм до него, когато има въпроси, на които да отговарям.

Стига до мен, аз се навеждам и го взимам в прегръдките си. Джак е наследил светлокестенявата коса и високото чело на Лари. Красивите му сини очи са на майка ми, но и Лари имаше сини очи. В последните мигове, преди да загуби съзнание, Лари ми прошепна, че когато Джак тръгне на училище, не иска детето никога да се сблъска с таблоидите, които описват старата история за моето минало. Отново усещам горчилката от факта, че баща му се е срамувал от мен.

Тед Картрайт се кълне, че отчуждилата се от него съпруга го е умолявала да се съберат отново...

Щатски психиатър дава показания, че десетгодишната Лайза Бартън е узряла ментално да оформи желанието да извърши убийство...

Прав ли беше Лари да ме закълни да мълча? В този момент не съм сигурна в нищо. Целувам нежно Джак по главицата.

- Мен много, много, много ми харесва тук! - обявява той развълнувано.

Алекс влиза в спалнята. Замислил е изненадата за мен така внимателно. Когато свихме по алеята към къщата, тя беше украсена с балони, полюшвани от августовския ветрец; по всички беше изписано името ми и думите: "Честит рожден ден". Ала радостта, с която ми подаде ключа и нотариалния акт, е изчезнала. Той ме чете отлично. Знае, че не съм щастлива. Чувства се разочарован и обиден. И как да не е такъв?

- Когато разказах в кантората какво съм направил някои от жените подхвърлиха, че колкото и да е красива една къща, биха предпочели да имат възможност и те да вземат решението, преди да се купи - споделя той с отчаяние в гласа.

Прави са били, мисля си аз, загледана в него и червеникаво-кестенявите му коси и кафяви очи. Висок и широкоплещест, Алекс излъчва сила, която го прави дяволски привлекателен. Джак е силно привързан към него. В момента се изплъзва от прегръдката ми и обгръща с ръце крака на Алекс.

Моят съпруг и синът ми.

И моята къща.

2.

Агенцията за недвижими имоти "Гроув" се намира на Източна Главна улица в привлекателното градче Мендхам в Ню Джърси. Джорджет Гроув паркира отпред и слезе от колата. Августовският ден бе необичайно хладен, а стелещите се по небето облаци вещаеха дъжд. Лененият й костюм с къси ръкави не бе достатъчно топъл за подобно време и тя тръгна със забързани крачки по пътеката към вратата на офиса.

Шестдесет и две годишната Джорджет беше привлекателна, стройна жена с къса, чуплива коса със стоманен цвят, лешникови очи и решителна брадичка. В момента я владееха противоречиви емоции: изпитваше задоволство от гладкото финализиране на сделката по продажбата на къщата. Беше от по-малките къщи в градчето и цената й едва надхвърляше седемцифрено число, но макар да делеше комисионната с друг брокер, чекът в джоба й бе манна небесна. Осигуряваше й няколко месеца резерва, докато осъществи следваща продажба.

До този момент годината бе катастрофална. Спасяваше я единствено продажбата на къщата на Олд Мил лейн на Алекс Нолан. С получените пари щеше да покрие незаплатените разходи в офиса. Много й се искаше да присъства сутринта, когато Нолан подари къщата на съпругата си. Дано си пада по изненадите, помисли си Джорджет за стотен път. Притесняваше се, че постъпката му е рискована. Опита се да го предупреди за къщата, да му разкаже историята й, ала Нолан сякаш не се интересуваше. Джорджет се притесняваше също, защото той вписа в нотариалния акт имота само на името на съпругата си, и ако тя не одобри къщата, към нея - Джорджет - вероятно ще се предяви тъжба за "спестена" информация.

Част от кодекса на занимаващите се с недвижимо имущество в Ню Джърси включваше задължението потенциалният клиент да бъде уведомен, ако дадена къща носи клеймо, което на психологическо ниво би се оказало фактор, пораждащ опасения или страх. Доколкото някои не биха живели в къща, където е извършено престъпление или самоубийство, брокерът по недвижими имоти трябваше да разкрие пред потенциалния клиент историята на имота. Нещо повече - дори да разкрие дали за къщата се говори, че е обитавана от духове.

Опитах се да информирам Алекс Нолан, че в къщата на Олд Мил лейн се е разиграла трагедия, защити се мислено Джорджет, докато отваряше вратата и влизаше в приемната на офиса. Той обаче я прекъсна с думите, че навремето семейството му наемало в Кейп Код къща на двеста години, където някои от историите за бившите й обитатели биха накарали косата ти да настръхне. Но сега, мислеше си Джорджет, случаят е различен. Трябваше да му кажа, че из тези места къщата е известна като "Домът на Малката Лизи".

Запита се дали Нолан се е притеснил, поднасяйки изненадата си. В последния момент я помоли да бъде в къщата, когато пристигнат, но й бе невъзможно да отмени преговорите по друга сделка. Затова изпрати Хенри Пали да посрещне Нолан и съпругата му и да е там, готов да отговаря на всякакви евентуални въпроси на госпожа Нолан. Хенри не бе склонен да я замести и накрая се наложи да му нареди - с доста остър тон - не само да присъства, но и непременно да изтъкне множеството привлекателни качества на сградата и имота.

По желание на Нолан украсихме алеята с празнични балони, всичките с надпис: "Честит рожден ден, Селия". По верандата окачихме гирлянди, а той пожела вътре да ги чака шампанско, торта, чаши, чинии, сребърни прибори и празнични салфетки.

Когато Джорджет му обърна внимание, че в къщата няма абсолютно никакви мебели и предложи да докара сгъваема маса и столове, Нолан се разстрои. Веднага отскочи до мебелен магазин наблизо, поръча скъпа градинска маса и столове и разпореди на продавача да ги поставят в трапезарията.

- Ще ги преместим на остъклената веранда, когато се нанесем, а ако Селия не ги хареса, ще ги продадем с отстъпка при благотворителна разпродажба - заяви той тогава.

Пет хиляди долара за градинска маса, а той приказва как ще се раздели с нея, удиви се Джорджет, но същевременно съзнаваше, че е искрен. Вчера следобед й се обади с молба да уреди във всяка стая на долния етаж и в основната спалня да има по една дузина рози.

- Розите са любимото цвете на Сел - обясни той. - Когато се оженихме й обещах никога да не й липсват.

Богат е; привлекателен; очарователен. И е видимо силно влюбен в съпругата си, помисли си Джорджет, докато прекосяваше приемната и по навик се огледа да види дали не я чака потенциален клиент. От всички бракове, които съм видяла, тя е жена с дяволски голям късмет.

Но как ще реагира, когато започне да чува историите, свързани с къщата?

Джорджет се опита да прогони тази мисъл. Родена с естествената дарба да продава, тя израсна от секретарка и брокер по недвижими имоти на непълен работен ден до собственица на своя фирма. Изключително много се гордееше с приемната си. Робин Карпентер, нейната секретарка-помощничка, седеше зад старинно махагоново бюро вдясно от входа. Вляво имаше тапициран в ярка дамаска диван и столове, подредени около ниска маса.

Там, докато клиентите пиеха кафе, безалкохолно или чаша вино надвечер, Джорджет или Хенри им показваха записи на предлаганите имоти. На записите се виждаха всевъзможни детайли от интериора, екстериора и квартала наоколо.

- Трудно и бавно се подготвят подобни записи - обичаше да обяснява на клиентите си Джорджет, - но спестяват много време и като знаете какво харесвате и какво - не, получавате доста добра представа какво всъщност търсите.

Накарай ги да пожелаят имота, преди още да са стъпили там - това бе печелившият ход на Джорджет. И жънеше успех в продължение на почти двадесет години, ала през последните пет стана по-трудно, защото все повече и повече мощни агенции никнеха наоколо, а младите им, амбициозни брокери жадно се вкопчваха във всичко предлагано.

В приемната беше само Робин.

- Как минаха преговорите по сделката? - попита тя Джорджет.

- Гладко, слава Богу. Хенри върна ли се?

- Не. Вероятно пие шампанско със семейство Нолан. Още не мога да повярвам: страхотен тип купува страхотна къща за тридесет и четвъртия рожден ден на жена си. Тя е точно колкото мен на години и е с луд късмет. Подразбра ли дали Алекс Нолан има брат? - въздъхна Робин. - От друга страна, едва ли има втори такъв мъж на света - добави тя примирено.

- Да се надяваме, че след като преглътне изненадата и чуе историята на къщата, Селия Нолан ще продължи да се смята за късметлийка - сряза я Джорджет притеснено. - Иначе ще си имаме големи проблеми.

Робин напълно разбираше какво има предвид работодателката й. Дребна, крехка и много, много хубава, със сърцевидно личице и слабост към дрехи с панделки, набори и висулки, първоначално създаваше впечатление на вятърничава блондинка. Същото си помисли и Джорджет, когато Робин се кандидатира за работа преди година. След петминутен разговор обаче мнението й коренно се промени и тя моментално нае Робин, като й предложи по-висока заплата, отколкото първоначално възнамеряваше. Сега, след година, Робин е на път да получи своя лиценз за брокер на недвижими имоти и Джорджет очакваше с нетърпение перспективата да я пусне да работи като агент. Хенри просто вече не се стараеше колкото в началото.

- Направи всичко възможно да предупредиш съпруга за историята на къщата. Винаги ще го потвърдя, Джорджет.

- Поне това е утеха - отвърна Джорджет и тръгна по коридора към кабинета си в дъното на сградата. Внезапно се обърна и сподели с младата жена: - Опитах се да го кажа на Алекс Нолан един единствен път, Робин - подчерта тя. - Направих го, когато бяхме сами в колата, на път да видим къщата на Мъри на Мосел роуд. Няма как да си чула, че съм го обсъждала с него.

- Убедена съм, че веднъж, когато Алекс Нолан беше тук, подхвана темата - настоя Робин.

- Споменах му го един-единствен път, в колата. Не съм говорила с него по въпроса тук. Робин, не правиш услуга нито на мен, нито на себе си, като лъжеш клиент - смъмри я Джорджет. - Не забравяй това правило, ако обичаш.

Входната врата се отвори. Двете се обърнаха и видяха Хенри Пали да влиза в приемната.

- Как мина? - попита Джорджет.

Вълнението съвсем ясно се долавяше в тона й.

- Госпожа Нолан доста добре се престори, че е очарована от изненадата на съпруга си за рождения си ден - отвърна Пали. - Него успя да го убеди, но не и мен.

- Защо? - попита Робин преди Джорджет да зададе следващия въпрос.

Хенри Пали имаше изражение на човек, завършил предварително обречена на провал мисия.

- Ще ми се да можех да обясня - въздъхна той. - Беше като попарена. - Погледна Джорджет, видимо изплашен да не би тя да остане с впечатлението, че по някакъв начин не е оправдал надеждите й. - Кълна се, че докато показвах на госпожа Нолан основната спалня единствено си представях как преди толкова много години онова хлапе застрелва майка си и стреля по пастрока си в дневната. Не е ли странно?

- Хенри, през последните двадесет и четири години агенцията е продавала къщата три пъти и ти имаш отношение поне към две от тях. Никога досега не съм те чувала да казваш подобно нещо - ядоса се Джорджет.

- Никога не бях изпитвал подобно чувство. Вероятно е заради всичките онези проклети цветя, които съпругът поръча. Такава миризма те облъхва в погребално бюро. Днес в спалнята в Дома на Малката Лизи ме връхлетя с пълна сила и имам чувството, че Селия Нолан изпита същото.

Хенри си даде сметка, че неволно използва забраненото име за къщата на Олд Мил лейн.

- Извинявай, Джорджет - промърмори той, минавайки покрай нея.

- Има защо - увери го Джорджет огорчена. - Представям си какви вибрации си излъчвал към госпожа Нолан.

- Може би все пак ще приемеш предложението ми да потвърдя, че си предупредила Алекс Нолан за къщата, Джорджет - подхвърли Робин с известен сарказъм в гласа.