Изгубените градове на Китай, Централна Азия и Индия

Изгубените градове на Китай, Централна Азия и Индия

Дейвид Хатчър Чайлдрес

1. На прага на Централна Азия. Истории от Седмата порта

... защото нашата цел бе не само Изтокът, или по-точно Изтокът не бе просто страна и географско понятие, а домът и младостта на душата. Той бе навсякъде и никъде, единство на всички времена.

Херман Хесе

Който прекрачи през Седмата порта, може и да не намери път назад.

Индийска поговорка

Кондукторът наду свирката си и в същия миг огромният черен парен локомотив отприщи могъщата си сирена.

- Давай! - викна Кайл и се втурна по перона. - Ще изпуснем влака!

Нарамих тежката раница, вдигнах не по-лекия брезентов чувал в краката ми и се затичах след него.

"Значи това е Индия!", помислих си, докато профучавах покрай продавачи на сладкиши и вестникарски сергии. Носачи с тюрбани и червени ризи вървяха през тълпата пътници в копринени сарита, торбести памучни панталони и островърхи обувки, които изпълваха перона на Хавра, главната железопътна гара на Калкута. Светът около мен преливаше от живот - същинска бомбардировка за сетивата от гледки, миризми, вкусове, звуци, докосвания и вълнуващи преживявания. По гърба ми пробягнаха тръпки. Как само обичах да съм на път, да се нося с пълна сила към поредното приключение, поредната страна, поредната епоха. И сега бях в Индия!

Спътникът ми Кайл беше брадат китайски студент от Ан Арбър, Мичиган, с когото се бях запознал в Центъра за американски английски в Тайпе, Тайван. Точно в този момент той препускаше пред мен и се мъчеше да намери купето, в което би трябвало да се настаним. Изтича до един кондуктор, който посочи обратно към противоположния край, така че се обърна и се втурна към мен.

- Натам! - надвика той шума на гарата и свистенето на локомотивите.

Дотичахме до края на перона, където друг кондуктор ни каза: "Не, купето ви е в другия край на влака" - точно откъдето идвахме!

Локомотивът отново изсвири и влакът потегли. Кайл хвърли поглед към билета ни и направо скочи във вагона. Изсумтях мощно, затичах се към една от вратите, метнах чувала вътре и скочих в движещия се вагон. С облекчение рухнах на пода, после изтощен се наместих и се загледах в панорамата през отворената врата, докато излизахме от гарата на път към индийско-непалската граница.

Докато се отдалечавахме, гледах с благоговение към великата Калкута - най-големия град в Индия, с население около осем милиона души и едно от най-гъсто заселените места на света. Беше късен следобед, докато минавахме покрай малки временни лагери край железопътната линия, обитавани от бездомници, дошли в големия град с надеждата да си намерят работа. В далечината се виждаше прочутият мост Хавра - колосална стоманена конструкция, изпънала се над река Хули, разделяща Калкута от съседния град Хавра. Тази най-голяма забележителност на Калкута се бе превърнала в символ на града.

Калкута била основана през 1860 г. от Източноиндийската компания и била кръстена на триста и петдесет годишния храм на Кали в малкото рибарско селце, на мястото на което англичаните решили да издигнат новия град. От историческа гледна точка Кали е най-отвратителното божество в индуисткия пантеон и често се изобразява като безумна осморъка и покрита с кръв жена, държаща окървавен кинжал във всяка от ръцете си.

Кали е била главното божество на индийския култ на тугите (откъдето е и английската дума thug - разбойник). Членовете на това братство от убийци почитали Кали по един доста кървав начин. Най-често се маскирали като търговци или скитащи светци и така издебвали богати пътешественици, обирали ги, след което ги принасяли в жертва на вечно жадната за кръв Кали. Известни също и като фансигари (удушвачи), тъй като удушавали жертвите си, те се появили на сцената през ХIII в. и според наличните сведения са били доста активни в Индия, особено в източната й част.

В крайна сметка те били окончателно смазани от англичаните, които екзекутирали около четиристотин и двадесет разбойници и хвърлили в затворите други три хиляди по време на кампанията, продължила от 1829 до 1848 г. От една страна, твърде съмнително е да са били заличени напълно. От друга, според някои учени тугите всъщност никога не са съществували и тяхното братство представлява пълна измислица. Според индийското правителство обаче тугите са си били съвсем реално същсетвуващи и дори властите имали обичая да регистрират заподозрените (наред с цялото им семейство и роднините), за да ги държат под полицейско наблюдение. Това ставало по силата на Закона за престъпните родове, който бил в сила до 1947 г. Именно тугите са главни действащи лица във филма "Индиана Джоунс и храмът на обречените" от 1984 г.

Днес Калкута се е променила донякъде. Старият храм на Кали е превърнат в болница от прочутата Майка Тереза, която развива активна милосърдна дейност в този може би най-голям индустриален град на Индия. Но докато зяпах през отворената врата на вагона, видях една реликва от миналото - рикша, теглена от мършав мъж с кафява кожа, чието облекло представляваше увито около бедрата парче плат. Калкута е последното място на света, където велосипедните и моторизираните рикши все още не са изместили теглените от хора, и то най-вече заради силния местен синдикат на водачите.

А какво търсех аз, хърбавият русокос студент по археология от Монтанския университет, в града на Кали? Бях едва на деветнадесет, изпълнен с енергия и жаден за приключения и загадки. Знаех съвсем точно какво искам - да открия истината за т. нар. "изгубени градове" на Азия, да изкача Хималаите и да извърша всички други неща, за които мечтаех толкова много по време на досадните и скучни часове в училище. В онези дни си въобразявах, че животът ми ще бъде като в реклама за бира и ще продължавам "да черпя от всички удоволствия", до които се добера. Исках да отида навсякъде! Исках да извърша всичко, да се срещна с всички, при това още на момента! И сега, за мое най-голямо удоволствие, това се случваше.

Естествено, не разполагах с много пари. Шест месеца бях преподавал английски в Тайван и бях спестил колкото мога. Родителите ми също ми заеха известна сума, след което бяха така щедри да ми отпуснат още малко пари. Но въпреки това парите не бяха кой знае колко и ми се налагаше да търся възможно най-евтиния начин, харчейки между три и пет долара на ден. Открих, че в Индия човек може да изхарчи не повече от долар дневно и пак да свързва двата края. Живеех като типичен местен жител, задоволявах се с третокласни влакове или автобуси, пътувах при всяка възможност на автостоп и отсядах във възможно най-евтините общежития, квартири и заслони, където можеш да разгънеш спалния си чувал. Обикновено тези индийски приюти имат по четири-пет легла в стая - нещо като метални ковчези и мръсни чаршафи. Може да не ви звучи особено привлекателно, но след цял ден път можех да спя без проблеми където и да е.

В цяла Индия и Азия като цяло тоалетните представляват дупки в пода, над които трябва да клекнеш. Ако имаш късмет, измиват се с вода като обикновени тоалетни, но не се ли дръпнеш, рискуваш да измокриш краката си. На много места водата не се пуска от казанче, а се налага да изсипваш кофа вода направо вътре. Тоалетна хартия на практика няма, тъй като повечето азиатци не я използват, а се почистват, като се мият с лявата си ръка. Поради това лявата ръка се смята за нечиста и е доста неучтиво да подадеш или предадеш храна с нея.

Естествено повечето западняци са в пълно неведение за тези основни прояви на вежливост и така могат несъзнателно да обидят домакините си. Но все пак Индия се отваря все повече и повече за Запада и вече става по-приемливо да се храниш и с двете си ръце. В цяла Индия и в части от Централна Азия повечето хора се хранят с пръсти. Китай прави изключение с пръчиците. Много пътешественици си носят собствени ножове, вилици и лъжици, за да поддържат по-добра хигиена (хепатитът и други болести често се предават чрез лошо измити съдове и прибори), а също така и тоалетна хартия.

Кайл ме откри и съобщи, че е намерил мястото ни. Когато правихме резервацията, успяхме да запазим само едно място, така че се налагаше да го ползваме на смени по време на петнадесетте часа път до Музафапур до непалската граница. Бях се запознал с Кайл, докато преподавахме английски в Центъра за американски английски в Тайпе. И двамата бяхме стигнали до половината на обучението си в колежа и бяхме прекъснали, за да поработим в Тайван. Когато стана ясно, че и на двамата ни се иска да посетим Непал, решихме да пътуваме заедно.

Отначало отлетяхме до Хонконг, после до Банкок, Тайланд, и накрая до Рангун, Бирма, където останахме една седмица. Оттам взехме самолет до Калкута, където кацнахме преди няколко дни.

Кайл свали дебелите си кръгли очила и ги избърса от прахта в синята си памучна риза.

- Мястото ни е до прозореца. В края на вагона открих багажно отделение. Само че не може да се заключва, така че май ще ни се наложи да се редуваме и да пазим.

- Идеално - отвърнах аз и хвърлих поглед навън към огнената оранжева топка, надвиснала над далечния хоризонт зад едно село от тръстикови колиби и разпръснати храмове. - Още съм доста изтощен от тичането след влака. Май просто ще поседя тук още малко и ще се полюбувам на залеза.

- Добре - каза Кайл, сложи си очилата и леко подръпна брадата си. - Ще се видим в купето.

Продължих да гледам към величествения залез, който обагряше небето. Направо не можех да повярвам, че наистина съм тук, в Централна Азия! Имаше толкова неща за правене, толкова много места за виждане, толкова много чудеса и загадки за изследване!

В Югоизточна Азия се намира един от най-забележителните изгубени градове, откривани някога - Ангкор Ват, славата на царството на кхмерите и най-големият религиозен комплекс, издиган някога. Столицата Ангкор, строена някъде между 800 и 1200 г., била напълно изгубена за останалия свят в продължение на векове, докато не била преоткрита от френския натуралист Анри Муо през 1860 г. Поради неотдавнашната виетнамска инвазия в Камбоджа, където се намира Ангкор Ват, градът днес е почти невъзможно да бъде посетен, тъй като страната (наричана сега Кхмерска република) на практика е затворила напълно границите си.

Е, значи щях да пропусна Ангкор Ват, но все пак в отворените страни имаше повече от достатъчно неща за гледане и много от тях повдигащи въпроси, които бяха най-малкото фантастични. Сравнително неотдавна в Индия бяха открили древни градове на възраст хиляди години. Възможно ли е да са "отпреди потопа" и да са били построени преди повече от 12 000 години? Съществуват ли данни за ядрена война през 9000 г. пр. Хр.? Има ли нещо вярно в слуховете за остъклени градове и радиоактивни скелети от древната полумитична империя Рама? А за още по-древните градове в пустинята Гоби, представлявала някога огромен гъстозаселен район и център на високоразвита цивилизация? Съществува ли наистина прословутият "дом на Безсмъртните" или мрежата от тунели под Тибет, свързващи манастири и тайни подземни градове?

Исках да разбера всички тези неща, и не само тях. В планинските райони на Централна Азия има изгубени манастири, библиотеки и царства като Хунза, Занскар, Мустанг, Бутан и други. Там се крият загадките на пустинята Лоп Нор, центърът на азиатската мистерия на НЛО, както и странният Бодго-Геген и неговият магически пръстен - "Господарят на света", за когото се предполага, че все още продължава да живее някъде в Монголия. Исках да отида по тези места, да ги изследвам и да открия поне някои от отговорите. Дори ми се искаше в търсенето ми на изгубените градове и древни загадки да стигна до страховитата "Черна Гоби", където не смееше да припари никой. Това бе приключение сякаш само за мен и аз бях готов за него.

При мисълта за това най-велико приключение и изследване на живота ми, на лицето ми цъфна огромна усмивка. Хладният вятър облъхваше кожата ми, докато седях до отворената врата и наблюдавах залеза. Внезапно в ума ми изникна образът на един интересен изследовател на изгубените градове - капитан Джеймс Чърчуорд, британски офицер на служба в Индия от началото на века.

Чърчуорд твърди, че се е сдобил с някакви глинени таблички от индийски жрец, който му обяснил как да разчете нанесената върху тях мистериозна древна писменост. Според Чърчуорд, който е единственият, виждал някога въпросните таблички, те били дело на наакалите - бяла раса, която според древноиндийския епос "Рамаяна" били първите заселници на Индия, дошли тук някъде преди 30--70 000 години. Кожата им била смугла и пристигнали от Бирма. И макар че Чърчуорд ги нарича наакали, те били известни също така под името наги.

Земята, от която дошли, била наричана според "Рамаяна" "родната им страна на изток" и Чърчуорд смятал, че под това име се крие т.нар. "Родина или Му". Ставало въпрос за някакъв континент в Тихия океан, подобен на известната от легендите Атлантида, но явно далеч по-древен от нея. Нагите - или наакалите - по всяка вероятност емигрирали от него, установили се за известно време в Индокитай в района на Бирма и накрая се преселили на платото Декан в Северна Индия, където се заселили за постоянно. Всъщност нагите могат да се открият на това място и в наши дни.

Според "Рамаяна" нагите, известни също в индийските текстове и като "мая" (наред с названието им наакали), били "изкусни архитекти, построили величествени градове и дворци". Освен това за тях се говори като за "могъщи мореплаватели, чиито кораби прекосявали просторите от източния до западния океан и от южното до северното море в така далечни времена, че още слънцето не изгрявало зад хоризонта". Според Чърчуорд последният израз се отнася не до самия изгрев на слънцето, а за колонията на нагите, станала колония на Родината Му или Империята на Слънцето.

Твърди се, че нагите построили столицата си в Нагпур, на мястото, където се намира съвременният град със същото име. Последните им представители все още живеят в района, макар че доминиращите днес в Индия арийци ги смятат за народ с примитивна култура.

Интересно е да се отбележи едно неотдавнашно археологическо откритие, което поддържа тези доста фантастични твърдения. Става въпрос за Бан Чиенг в Северен Тайланд. Тайландските археолози открили останки от цивилизация, датираща отпреди най-малко пет хиляди години, която използвала бронзови сечива и украшения. Досега се смяташе, че бронзът е открит в Месопотамия, при това цяло хилядолетие по-късно! Откритите в Бан Чиенг предмети представляват бронзови оръжия и накити, резбована слонова кост и керамика - всички те с прекрасна изработка, което свидетелства за съществуването на напълно изчезнала високоразвита цивилизация. Находката посочва също, че производството на бронз по всяка вероятност е възникнало не в Близкия изток, както смятаха досега повечето археолози, а в Далечния. Все пак е любопитно, че бронзът не се е употребявал в Китай до около 1300 г. пр. Хр., а във Виетнам - до IV в. пр. Хр. Възможно ли е Бан Чиенг да е реликва от високоразвитите наги?

Дали познанието за производството на бронз е възникнало в Югоизточна Азия (или може би в Му - Империята на Слънцето) и е било пренесено в Близкия изток? В отговор на този въпрос в "Рамаяна" се казва: "От Бирма те се установиха в Декан, Индия, откъдето занесоха своята религия и знания на колониите Вавилония и Египет." (!) Именно нагите основали най-великата империя в Азия - империята Рама, чиито древни градове определено бяха част от моето приключение!

- Билета ви, сър - внезапно се обади кондукторът и прекъсна унеса ми.

Озърнах се към него и затършувах в джоба си. Служителят бе приветливо изглеждащ мъж около четиридесетте, с кафява кожа, гладко избръснат и с искрици в очите.

- Заповядайте - казах аз и му подадох малкото парче картон, което бе билетът ми.

- Благодаря, сър - отвърна той и продължи нататък във вагона.

Навън все още се виждаха отблясъците на залязлото зад хоризонта слънце и аз започнах да медитирам, наслаждавайки се на създадения от движението на влака прохладен вятър.

Накрая стана съвсем тъмно и аз се взирах в нощта, докато продължавахме с трополене на север през Западен Бенгал към щата Бихар. Светлините на селата сияеха като звезди и осветяваха тук-там тъмните индийски равнини подобно на миниатюрни галактики.

Отидох до купето и подремнах няколко часа на запазеното ни място, докато Кайл пазеше багажа. Спътникът ми ме събуди някъде след полунощ и ми каза, че е мой ред да стоя на стража. Застанах до вратата в края на вагона и се загледах през прозореца към преминаващите покрай нас села.

Продължаваше да е горещо и влажно, а луната едва изгряваше. Гледах как в нощта покрай нас преминаваха спящи села, палми, оризища и железопътни линии. Животът бе прекрасен. Чувствах се страхотно на път. Отново бях тръгнал да търся градове, древни мистерии и най-вече собственото си "аз", по-съществената част от което ми се бе изплъзнала в тийнейджърските години. Търсех нещо, в което да мога да се вкопча.

Кондукторът се появи отново и спря да си побъбри с мен. Подобно на повечето образовани индийци, говореше безупречен английски - в крайна сметка това е езикът, който обединява Индия. Беше възпитан интелигентен човек, който, изглежда, живо се интересуваше от Америка.

- С удоволствие бих отишъл някой ден в Америка - каза той. - Двадесет години работя като кондуктор и съм обиколил цяла Индия, но бих искал да посетя и други страни. Особено Америка!

Лицето му бе някак тъжно, докато изговаряше това. Сякаш си даваше сметка, че така и няма да осъществи мечтата си.

- Накъде пътувате? - попита той, свали синята си униформена шапка и я изтупа. Влакът бе притихнал - бе почти три сутринта.

- С приятеля ми сме тръгнали към Катманду - отвърнах аз. - Решили сме да се покатерим малко из Хималаите.

- О, да, много е вълнуващо! - възкликна той. Точно тогава стигнахме до някаква малка гара и влакът спря. - Извинете - каза той и продължи обиколката си из влака. Реших да сляза за чаша чай.

Перонът бе претъпкан с хора. Това доста ме изненада, като се има предвид кое време беше. Повечето се бореха да се качат на влака - прозорците му бяха с решетки, за да държат пътниците без билет настрана. Вратите също бяха заключени. Стигнах до края на перона, където имаше малка сергия, и си взех чаша от сладкия чай с мляко, който се предлага в цяла Индия и Централна Азия. По едно време локомотивът изсвири и тръгнах да се качвам.

Когато стигнах вагона, с изумление и ужас видях разярената тълпа да се опитва с лакти и зъби да се качи на влака - при това не другаде, а тъкмо през моята врата! Кондукторът бе застанал на входа, отблъскваше ги и им крещеше нещо на хинди. Най-малко двадесет души се блъскаха и напираха напред, като отчаяно се мъчеха да се доберат до вагона, но кондукторът не отстъпваше.

Локомотивът изсвири отново и влакът бавно потегли. Кондукторът ме забеляза.

- Насам! - извика ми той.

Отчаянието сякаш ми вдъхна сили. Разблъсках индийците наляво-надясно и успях да си пробия път през тълпата. Когато се добрах до кондуктора, влакът вече се движеше, но успях да направя един лъвски скок и се озовах във вагона! Всичко бе като във второразряден трилър - двамата с кондуктора разблъскахме напиращата тълпа, с общи усилия успяхме да затръшнем вратата и я заключихме, докато влакът вече набираше скорост. Изнурени, двамата с мъка си поехме дъх и в пристъп на облекчение аз крепко прегърнах кондуктора.

Спогледахме се и се разсмяхме.

- Добре дошли в Индия - каза той и понечи да продължи обиколката си.

- Благодаря - отвърнах аз.

Той изпъна униформата си и се обърна към мен.

- В тези райони влаковете просто не са достатъчно!

По-късно го чух да се обажда "Билети, моля!" някъде от дъното на вагона. В края на краищата, за него това бе обикновен работен ден.

Късно сутринта стигнахме Музафапур, откъдето двамата с Кайл хванахме претъпкан автобус до Раксаул на границата с Непал. Минахме през митническите формалности и взехме велорикша за километър и половина до Биргундж. Биргундж представлява малко полуиндустриално градче в ниската тревиста част на Южен Непал. След него започват първите предпланини на Хималаите, зад които лежеше завладяващата столица на хималайското кралство - Катманду.

Беше следобед, когато минахме през митницата и паспортния отдел и вече бе късно да хващаме автобус за десетчасовото пътуване до Катманду. В района на Биргундж има десетина малки хотела и приюта, повечето от които се намираха недалеч от автобусното депо, откъдето тръгваха всички автобуси за столицата. Решихме да отседнем в някой от тях за през нощта.

Хванахме автобус рано сутринта. Прекосихме низините и започнахме бързо да се изкачваме по първите предпланини на Хималаите. Не след дълго автобусът с мъка пълзеше по лъкатушещия път към първия проход, минавайки покрай множество терасирани ниви и покрити с тръстикови покриви домове на местни селяни.

С Кайл се бяхме покатерили на покрива на автобуса на една от спирките и максимално се наслаждавахме на околността. От най-високата точка на втория проход, Махабхарат Химал, в далечината за първи път се появи основният хребет на Хималаите. Бях направо поразен от страховитата гледка! Подобно на дълга редица остри бели зъби, най-високата и величествена планина на планетата се простираше от изток на запад, докъдето поглед стига. Планини се издигаха над други планини, а някъде под тях се стелеха облаците.

Отвъд тази крепост от скали, лед и сняг се намираше Тибет, огромен и страшен, със средна надморска височина 4900 м. Често си бях мечтал да видя тази картина с очите си - и ето че пред мен се издигаха Хималаите! Гледката напълно оправдаваше очакванията ми, дори ги надхвърляше.

Автобусът се спусна до Читранг в долината Инсули и всички слязохме от автобуса, за да се пораздвижим. На север се издигаха снежните върхове на Ганеш Химал. След петнадесетминутна почивка двамата с Кайл отново се покатерихме на покрива на автобуса и шофьорът подкара нагоре по серпантините към поредния проход, отвъд който се намираше долината на Катманду.

Предполага се, че Хималаите са се образували преди стотици хиляди години, когато тектоничната плоча на Индийския субконтинент буквално се врязала в Азиатската. Когато двете плочи се сблъскали, краищата им се издигнали нагоре, образувайки Хималаите и някои от другите планински масиви в Централна Азия. Мнозина геолози смятат, че тези масиви продължават да се издигат и в наши дни, тъй като тектоничните плочи се притискат една към друга. От последния проход към долината на Катманду се стига до малка падина в планината. Това е "гърлото", пресушило долината, която в миналото е представлявала езеро.

Стоварих лапа върху гърба на Кайл, когато долината се появи пред нас със столицата в далечината.

- Иии-ха! - изкрещях през грохота на мотора и виещия вятър.

Катманду бе моята Мека, приказната страна в загадъчната Централна Азия, където щях да открия онова, което търсех...

- Страхотно е! - извика в отговор Кайл.

Пред нас се простираше дългата долина на Катманду - зелена, плодородна и осеяна с храмове и манастири и пъплещи като мравки други пътешественици и непалци. Ъгловатите покриви на пагодите стърчаха над постройките на стария град. Минахме покрай малкото градче Калимати и се озовахме на централната автогара, непосредствено до пощата. Въздъхнах с облекчение. В известен смисъл току-що бях постигнал една от големите цели в живота си.