Слънчева буря

Слънчева буря

Артър Кларк

Стивън Бакстър

Книга втора от поредицата Една Одисея във времето

Част 1

Гибелното слънце

1: Завръщането

Бисиса Дът изстена и се олюля. Беше права. Не знаеше къде се намира.

Зазвуча музика.

Тя се извърна към стената, която показваше увеличеното изображение на невероятно красив млад мъж, стиснал в ръка старомоден микрофон. Невъзможно, но истина: виждаше синтетична поп звезда, дестилирана от най-съкровените желания на момичетата.

- Божичко, прилича на Александър Велики!

Бисиса не можеше да откъсне очи от шарената стена. Едва сега осъзна колко сивкав и неугледен е Мир. Но пък Мир беше съвсем друг свят.

- Добро утро, Бисиса - поздрави я Аристотел. - Закуската те чака долу. Днешните водещи новини са...

- Млъквай! - Гласът й бе пресипнал.

- Разбира се. - Синтетичният младеж запя по-тихо.

Тя се огледа. Намираше се в своята спалня, в лондонския си апартамент. Изглеждаше й някак смален, прихлупен. Леглото бе голямо, меко, оправено.

Отиде до прозореца. Военните й кубинки тропаха по пода и оставяха по килима прашни следи. Небето бе сиво, на хоризонта се виждаше светлата черта на задаващия се изгрев, върху който се отпечатваше градският силует.

- Аристотел.

- Бисиса?

- Коя дата сме днес?

- Вторник.

- Попитах за датата.

- Аха. Девети юни две хиляди трийсет и седма.

- Би трябвало да съм в Афганистан.

Аристотел се покашля многозначително.

- Бисиса, с времето започнах да привиквам с навиците ти внезапно да променяш плановете си. Помня как веднъж...

- Мамо?

Тъничък сънен гласец. Бисиса се обърна.

Мира беше боса, с голо коремче, с разчорлени коси и си търкаше очите - току-що събудило се осемгодишно момиченце. Носеше любимата си пижамка, изрисувана с герои от комикси, въпреки че отдавна й бе станала малка.

- Не знаех, че ще се прибереш толкова скоро.

Нещо се скъса в нея. Бисиса протегна ръце.

- Мира, миличката ми...

Мира се отдръпна.

- И миришеш странно.

Бисиса се огледа стреснато. Носеше оранжевия си комбинезон, дрипав и покрит с кръпки, прашен и мръсен. Едва ли щеше да изглежда по-странно в апартамента си дори със скафандър.

Тя се усмихна насила.

- Май ще е добре да взема един душ. После ще закусваме и ще ти разкажа...

Изведнъж светлината се промени. Тя се обърна към прозореца. Над града бе увиснало Око - сребърно кълбо, като противовъздушен балон през Втората световна война. Не можеше да определи на какво разстояние е, нито колко е голямо. Но знаеше, че това е инструмент на Първородните, които я бяха прехвърлили на Мир, друг свят, и я бяха върнали у дома.

И в този момент над покривите на Лондон изгряваше гибелно слънце.

2: Върхът на вечната светлина

Михаил Мартинов беше посветил живота си на изучаването на земната звезда. И в момента, в който видя слънцето в утрото на онзи съдбовен ден, дълбоко в душата си разбра, че нещо не е наред.

- Добро утро, Михаил. На Луната е два часа след полунощ. Добро утро, Михаил. Вече е два часът и петнайсет секунди. Добро утро...

- Благодаря, Талес. - Ала той вече беше станал. Както винаги, се бе събудил с точност до минута според личния си режим, без да има нужда от меките думи на електронното събуждане, режим, който спазваше независимо от хюстънското време, поробило останалата част на Луната.

Михаил беше човек на рутината. И щеше да започне деня, както започваше всеки ден от дългите си и самотни дежурства в тази Космическа метеорологична станция - с разходка на слънчева светлина.

Набързо закуси с плодов концентрат и вода. Винаги пиеше водата чиста, незамърсена с гранули кафе или чаени листа, защото беше вода от Луната, резултат от милиарди години бавно кометно натрупване и сега добивана и обработвана за него от роботи за милиони долари - според Михаил тя заслужаваше да й се наслаждава.

Енергично намъкна скафандъра си. Удобен и лесен за употреба, той бе плод на шейсетгодишно развитие от тромавия си аналог, носен от астронавтите от "Аполо". И беше интелигентен. Толкова интелигентен, че според някои можеше сам да се разхожда по Луната.

Въпреки интелигентния си скафандър, Михаил грижливо направи задължителните серии ръчни проверки на жизнените системи. Освен електронното вездесъщие на Талес живееше съвсем сам на южния полюс на Луната, а се знаеше, че от ниската гравитация се оглупява - "космическо оглупяване", така му викаха. Той отлично разбираше колко е важно да се съсредоточи върху задачите, необходими, за да остане жив.

И все пак изтекоха само няколко минути, докато се озове в топлата прегръдка на скафандъра. Погледна тясното си жизнено пространство през малко изкривяващия образа клиновиден визьор - човек, готов за излизане в междупланетния космос, нелепо изправен сред купчина мръсни дрехи и неизмити чинии.

После се провря през херметичния шлюз с грациозност, дължаща са на дълги тренировки, мина през праховия шлюз и излезе на лунната повърхност.

Застана на склона на кратера, в сянка, нарушавана само от слабото изкуствено осветление. Звездите осейваха безмълвното небе над него. Когато вдигна поглед - трябваше да се наведе назад в твърдия скафандър, - видя ослепителни петна високо по планинския склон, места, до които стигаше ниската полярна слънчева светлина. Слънчевите клетки и антените бяха инсталирани там, тъй като слънчевите сензори бяха главната функция на Станцията.

Вкопана в стената на кратера Шакълтън, тази космическа метеорологическа станция бе една от по-малките, само няколко надуваеми купола, свързани с ниски тунели, затрупани с пласт антрацитносив лунен прах.

Колкото и непретенциозна да изглеждаше, системата се намираше на едно от по-забележителните места на Луната. За разлика от земната, лунната ос няма съществен наклон - поради което там няма сезони. И на лунния южен полюс слънцето никога не се издига високо в небето. Там сенките винаги са дълги - а на някои места и вечни. Ето защо мракът, в който стоеше Михаил, не бе нарушаван от милиарди години, освен от хората.

Той отправи поглед надолу по склона, зад ниските хълмчета на куполите на Станцията. Прожекторите разкриваха на дъното на Шакълтън сложна плетеница от кариери и тежки машини. Там роботите добиваха истинското богатство на това място: водата.

Когато астронавтите от "Аполо" бяха донесли на Земята първите прашни лунни скали, геолозите се бяха смаяли, че пробите не съдържат нито следа от вода, даже химически свързана с минералните структури. Бяха нужни няколко десетилетия, за да открият истината. Луната не беше сестра, а дъщеря на Земята, създадена в ранните дни на Слънчевата система, когато сблъсъкът с друг зараждащ се свят бе разчупил протоземята на две. Останките постепенно се бяха слели в Луната, която, поради своята свръхнажеженост, бе излъчвала синьо-бяла светлина и изпарила всичката вода. По-късно върху лунната повърхност се бяха разбивали комети. Повечето от милиардите тонове вода, "изливани" при тези сблъсъци, се бяха изгубвали мигновено. Ала малко, съвсем мъничко беше стигнала до вечно тъмните дъна на полярните кратери, воден дар за Луната, сякаш обезщетение за обстоятелствата на раждането й.

Според земните стандарти лунната вода бе малко - не много повече от доста голямо езеро, - но за човешките заселници тя беше изключително съкровище и буквално струваше повече от тежестта си в злато. Водата бе безценна и за учените, тъй като носеше свидетелства за еоните на кометно формиране и даваше непреки указания за образуването на земните океани, които също се бяха зародили при кометни сблъсъци.

Михаил обаче не се интересуваше от лунния лед, а от слънчевия огън.

Той се извърна от сенките и се заизкачва по все по-стръмния планински склон към светлината. Утъпканата от човешки крака пътека беше осветена с улични лампи, както ги наричаха всички - малки глобуси, закачени на стълбове, за да се вижда къде стъпваш.

Склонът бе стръмен и всяка крачка представляваше усилие дори при слабата лунна гравитация, равна едва на една шеста от земната. Скафандърът му помагаше с тихо жужене от екзоскелетния сервомеханизъм и високо бръмчене на перки и помпи, които не позволяваха по визьора му да се кондензира вода. Скоро се задъха и мускулите го заболяха приятно: тази разходка беше ежедневното му разтъпкване.

Накрая стигна върха на планината и излезе на слънце. Тук имаше няколко роботизирани сензора, вторачени с безкрайно електронно търпение в слънцето. Ала светлината бе прекалено силна за очите на Михаил и визьорът му бързо се затъмни.

Въпреки това наоколо се разкриваше невероятна гледка. Михаил стоеше на ръба на Шакълтън, също сравнително малък кратер, ала там, в западния си край, той пресичаше кръговете на още два кратера. Пейзажът имаше свръхчовешки мащаби: лунният хоризонт скриваше дори отсрещния край на кратерите. Ала дългият опит позволяваше на Михаил да различава плавно криволичещите планински вериги, които очертаваха силуетите на тези застъпващи се белези по лунната повърхност. И всичко това рязко контрастираше на ниската светлина на слънцето, което безкрайно се търкаляше към хоризонта и хвърляше дълги сенки, въртящи се като стрелки на часовник.

Оформен от невероятно силен сблъсък в дните на лунната младост, превърнал го в най-дълбокия кратер в цялата слънчева система, южният полюс имаше най-невероятната повърхност на цялата Луна. Човек трудно можеше да си представи по-голям контраст с базалтовата равнина Спокойствие, където бяха кацнали Армстронг и Олдрин, далеч на север, близо до лунния екватор.

Този връх бе особено място. Дори тук повечето места сред планините на полюса познаваха нощта, когато сенките на един или друг кратер за кратко спираха светлината. Но не и върхът, на който стоеше Михаил. Геологическата случайност го беше направила по-стръмен и малко по-висок от братовчедите му от двете страни и затова до върха му не стигаше сянка. Докато Станцията, която всъщност бе съвсем близо, тънеше във вечен мрак, той се радваше на постоянно слънце - Върхът на вечната светлина. На килнатата настрани Земя нямаше такова нещо, а и на Луната всъщност имаше само още няколко такива.

Тук нямаше утро, нямаше истинска нощ - нищо чудно, че биологичният часовник на Михаил се различаваше от условно приетите часове на останалите лунни обитатели. Ала той постепенно бе започнал да обича този странен, неподвижен пейзаж. И в системата на Земята и Луната нямаше по-подходящо място за изучаване на слънцето, което никога не залязваше от това безвъздушно небе.

Само че, докато стоеше тук, нещо го смущаваше.

Беше сам, естествено - никой не можеше да се промъкне в Станцията, без да го предупредят стотици автоматични системи. Слънчевите монитори, тези безмълвни часови, също не проявяваха признаци за смущения и промени, поне такива, които можеха да се установят с повърхностен оглед на техните кутии, обвити в дебела метеоритна изолация и кевлар. Тогава какво го безпокоеше? Лунната неподвижност не бе подходяща за такива усещания и Михаил потрепери въпреки приятната топлина на скафандъра.

И тогава разбра.

- Талес. Покажи ми слънцето.

Затвори очи и вдигна лице към сиянието.

Когато отвори очи, видя странно слънце.

Центърът на визьора му беше блокирал голяма част от светлината на главния диск. Ала виждаше слънчевата корона, разсеяно сияние, много пъти по-голямо от диаметъра на слънцето. Короната притежаваше мекота, която винаги му напомняше за седеф. Но знаеше, че тази мекота скрива електромагнитна мощ, несравнима с човешката техника - всъщност тъкмо тази мощ беше основната причина за вредните космически явления, на чието наблюдение бе посветил живота си.

В центъра на короната видя самия слънчев диск, превърнат от филтрите на визьора в тлеещо въгленче. Поиска увеличение и забеляза петънца, които можеха да са гранули, грамадни конвекционни клетки, които покриваха повърхността на слънцето. И близо до самия център на диска различи по-тъмно петно - очевидно не гранула, а нещо много по-голямо.

- Активна зона - промълви той.

- При това голяма - потвърди Талес.

- Не ми е подръка дневникът... Това дванайсет хиляди шестстотин осемдесет и седма ли е? - Десетилетия наред хората бяха номерирали наблюдаваните активни зони на слънцето, източници на изригвания и други смущения.

- Не - спокойно отвърна Талес. - Активна зона дванайсет хиляди шестстотин осемдесет и седем затихва и е малко пo на запад.

- Тогава какво...

- Тази зона няма номер. Съвсем нова е.

Михаил подсвирна. Активните зони обикновено се развиваха за няколко дни. Чрез изучаваните но слънчевия резонанс човек обикновено можеше да забележи основните зони от отсрещната страна още преди величественото въртене на звездата да ги обърне към него. Този звяр обаче изглеждаше различен.

- Днес слънцето е неспокойно - прошепна той.

- Гласът ти е необичаен, Михаил. Да не би да си заподозрял съществуването на активната зона, преди да поискаш увеличението?

Михаил отдавна живееше сам с Талес и не обърна внимание на тази проява на любопитство.

- Човек развива инстинкт за тия неща.

- Човешкият мозък си остава загадка, нали, Михаил?

- Така е.

С периферното си зрение Михаил зърна движение и се извърна. Когато визьорът му се проясни, забеляза светлина, пълзяща към него сред лунните сенки. За него тази гледка беше почти също толкова необичайна, колкото и лицето на бурното слънце.

- Май си имаме гостенин. Талес, погрижи се да имаме достатъчно гореща вода за душа. - Михаил закрачи надолу по пътеката, като грижливо обмисляше всяка стъпка, въпреки растящата си възбуда. - Явно днес ни очаква интересен ден.

3: Кралското дружество

Шивоун Макгоран седеше сама на един мек фотьойл. Беше развила сгъваемия екран в скута си, на масичката до нея вдигаше пара чаша горчиво кафе, телефонът бе закрепен на ухото й. Репетираше лекцията, която след по-малко от половин час щеше да изнесе пред публика, съставена от най-изтъкнатите й колеги.

- Две хиляди трийсет и седма обещава да е най-важната година в космологията след две хиляди и трета, когато за пръв път вярно бяха определени основните компоненти на вселената: пропорциите барионна и тъмна материя и тъмна енергия - четеше на глас тя. - През две хиляди и трета бях единайсетгодишна и помня колко бях развълнувана, когато се получиха резултатите от микровълновата анизотропна сонда "Уилкинсън". Предполагам, че тогава дори още не съм била навлязла в пубертета! Но за мен МАС беше Колумб сред роботите. Тази безстрашна космическа сонда беше изстреляна с надеждата да открием Китай на тъмната материя, но по пътя си се натъкна на Америка на тъмната енергия. И също както откритията на Колумб завинаги изясниха земната география в човешките представи, така през две хиляди и трета ние научихме географията на вселената. И сега, през две хиляди трийсет и седма, благодарение на резултатите, които очакваме, от последната Квинтесенциална анизотропна сонда, ние...

Лампите в стаята премигнаха и я накараха да млъкне.

Разнесе се неодобрителният глас на майка й.

- И така нататък, и така нататък. - Миниатюрният говорител на телефона подчертаваше мекия й ирландски акцент. - Предполагам, че след купищата технически дрънканици за оня стар космически кораб, за който никой не си спомня, най-после ще се върнеш на въпроса.

Шивоун потисна въздишката си.

- Аз съм кралският астроном, майко, а това е Кралското дружество. Изнасям програмната си реч! "Техническите дрънканици" са необходимост.

- Освен това никога не те е бивало в аналогиите, скъпа.

- Разчитах поне на мъничко подкрепа от теб. - Тя отпи глътка кафе, като внимаваше да не окапе най-хубавия си костюм. - Искам да кажа, виж къде е днес твоето момиченце. - Шивоун включи видеоопциите на телефона си, за да даде възможност на майка си да я види.

Намираше се в Лондонската зала на Кралското дружество в Карлтън Терас. Заобикаляше я пищна старовремска обстановка с полилеи на тавана и мраморна камина отстрани.

- Каква прекрасна стая! - каза Мария. - Знаеш ли, има за какво да благодарим на викторианците.

- Кралското дружество е много по-старо от викторианците...

- Тук обаче няма полилеи, мога да ти кажа - прекъсна я Мария. - Няма нищо друго освен смрадливи старци, включително и аз.

- За теб това е демография.

Мария се намираше в болницата "Гайс" до Лондонския мост, само на неколкостотин метра от Карлтън Терас. Чакаше преглед за рак на кожата. Нещо обичайно за хората, които бяха остарели под днешното пропускливо небе. Налагаше се да виси на опашка.

В слушалката на Шивоун се разнасяха високи гласове.

- Някакъв проблем ли има?

- Караница при автомата за напитки - поясни майка й. - Не е приел нечий кредитен имплантант. Всички са малко сприхави. Просто денят е някак странен, нали? Сигурно е свързано с това странно небе.

- И тук не е много по-спокойно. - Наближаваше началото на конференцията и тя беше благодарна, че са я оставили на мира с чаша кафе, за да има възможност да прегледа записките си, въпреки че се бе почувствала длъжна да се обади на майка си в "Гайс". Ала сега като че ли всички се трупаха при прозореца и се взираха в странното небе. Забавна гледка - цял куп международно известни учени, блъскащи се като деца в опит да зърнат поп звезда. Но какво гледаха?

- Какво "странно" небе, майко?

- Може би и ти трябва да отидеш на лекар - язвително отвърна Мария. - Нали си кралски астроном и... - Телефонът изсъска и връзката прекъсна.

Шивоун за миг се изуми - такова нещо никога не се случваше.

- Аристотел, повторно набиране, моля.

- Разбира се, Шивоун.

След две секунди чу гласа на майка си.

- Ало?...

- Аз съм. Днес професионалните астрономи не зяпат много небето, майко. - Особено не и космолог като Шивоун, която се занимаваше с вселената в най-големите мащаби на пространството и времето, а не с някакви мъгливи обекти, които можеха да се видят с голи очи.

- Но даже ти трябва да си забелязала сиянието тая сутрин.

Беше го забелязала естествено. Винаги се будеше към шест, за да направи ежедневния си крос из Хайд Парк, преди зноят да стане непоносим. Тази сутрин, въпреки че слънцето отдавна се бе издигнало над хоризонта, беше видяла кървавочервените и зелени багри в небето на север - очевидно триизмерно, ярко северно сияние, огромна магнитно-плазмена структура, извисяваща се над Земята.

- Северното сияние е свързано със слънцето, нали?

- Да. С изригванията, със слънчевия вятър. - За свой срам Шивоун установи, че изобщо не е сигурна дали в момента слънцето наближава максимума на цикъла си. Да бе страхотен кралски астроном.

Така или иначе, въпреки че северното сияние несъмнено представляваше невероятна гледка и че беше крайно необичайно да е толкова ярко чак до Лондон на юг, тя знаеше, че не е нищо друго освен второстепенен ефект от взаимодействието на слънчевата плазма с магнитното поле на Земята и следователно не е особено интересно. Бе продължила сутрешния си джогинг, без да изпита ни най-малко желание да се присъедини към множествата хора, излезли да разходят кучетата си и да зяпат небето. И определено не съжаляваше, че е пропуснала кратката паника, резултат от купищата телефонни обаждания от граждани, въобразили си, че Лондон гори.

Всички продължаваха да висят при прозореца. Наистина беше малко странно, призна Шивоун.

Остави кафето и с телефона в ръка отиде до прозореца. Не можа да види много над раменете на блъскащите се космолози: малко зеленина от парка, бледосиньо небе. Прозорецът беше затворен плътно заради климатика, но й се стори, че чува необикновено силен шум от трафик: вой на клаксони, дори сирени.

Тоби Пит, едър като мечок приветлив мъж, който работеше в Кралското дружество и бе организатор на днешната конференция, каза:

- О, Шивоун! Кралският астроном последен проявява интерес към небето! Какъв виц, а?

Тя му показа телефона си.

- И майка ми така казва.

- Обаче гледката е невероятна. Ела да погледнеш. - Той я прегърна с огромната си ръка през раменете и с ловко съчетание от физическо присъствие и тактична усмивка успя да я преведе през тълпата до прозореца.

От Лондонската зала се разкрива прекрасна гледка към Мал и Сент Джеймс Парк. Яркозелената трева в парка лъщеше - тя вече не беше местна, а дебелолист, устойчив на суша вид, внесен от Южен Тексас. Неуморните пръскачки вдигаха искрящи пръски вода.

Обаче булевардът бе задръстен. Роботизираните коли спокойно се бяха паркирали в оптимална позиция, обаче разярените шофьори надуваха клаксоните и маранята трептеше във влажния въздух. Шивоун проследи с поглед улицата и видя, че светофарите и светлинната сигнализация навсякъде мигат, явно хаотично: нищо чудно, че колите не помръдваха.

Тя вдигна глава. Високото слънце изпълваше безоблачното небе със светлина. Въпреки това, когато заслони очи, различи ивици от северното сияние. И започна да долавя друг шум освен трафика на Мал, по-тихо, приглушено от дебелия затворен прозорец. От целия град се вдигаше ръмжене на разгневени автомобили. Значи задръстването не бе само там.

За пръв път я жегна безпокойство. Помисли си за дъщеря си Пердита, която имаше лекции в колежа. Двайсетгодишна, тя беше напълно разумна. И все пак...

Възцари се тишина, промени се и светлината. Хората смутено се разшаваха. Лампите в залата угаснаха. Промяната в шума наоколо вероятно означаваше, че и климатикът е излязъл от строя.

Тоби Пит бързо заговори по телефона си, после вдигна ръце и съобщи:

- Няма причини за безпокойство, дами и господа. Не сме само ние - явно цялата тази част от Лондон е останала без ток. Но ние имаме резервен генератор, който би трябвало скоро да се включи. - Намигна на Шивоун и тихо добави: - Ако успеем да убедим оня старец изобщо да го запали. - Но отново вдигна телефона към ухото си и на лицето му се изписа загриженост.

В юнския зной, при температура над трийсет градуса, в помещението вече ставаше топло и костюмът на Шивоун започваше да й се струва тежък и неудобен.

Иззад прозореца се разнесе звук от мачкане, придружен от пукане като от фойерверки и вой на автомобилни аларми. Космолозите едновременно ахнаха. Шивоун се провря напред, за да види какво се е случило.

Автоколоната на Мал беше също толкова неподвижна, колкото и преди малко. Ала колите се бяха придвижили напред и всяка се бе забила в предната, все едно като бутнати подредени плочки на домино. Хората слизаха от автомобилите си. Някои, изглежда, бяха пострадали. Задръстването изведнъж се бе превърнало от организирано неудобство в истинско бедствие от смачкан метал, течащо масло и ранени хора. Нямаше и следа от полиция и линейки.

Шивоун се озадачи. Никога не беше виждала такова нещо. Днес всички коли бяха индивидуално интелигентни. Приемаха данни и инструкции от системите за трафик контрол и навигационните сателити и можеха да избягват автомобили, пешеходци и други препятствия в непосредственото си обкръжение. Почти нямаше катастрофи и смъртните случаи бяха намалели до минимум. Ала сцената долу напомняше на автомобилните задръствания, които все още бяха тормозили Великобритания в детството й през 90-те години на ХХ в. Нима можеше всички електронни системи за управление на движението едновременно да са излезли от строя?

Проблесна светлина и я заслепи. Тя потръпна и вдигна ръка. Когато отново можеше да вижда, различи кълбо черен дим, вдигащо се някъде на юг от реката. Точното местонахождение се губеше в мъгливия смог. После до сградата на Кралското дружество стигна ударна вълна. Масивната стара постройка се разтърси и прозорците изскърцаха. Чу се далечно дрънчене на стъкло, вой на аларми и писъци.

Това бе експлозия, мощна. Космолозите зашушукаха и се заоглеждаха неспокойно.

Тоби Пит я хвана за рамото. Лицето му вече изобщо не беше весело.

- Шивоун. Обадиха ни се от кметството. Питат за теб.

- За мен ли?... - Тя се заозърта. Чувстваше се изгубена. Нямаше представа какво става. - Конференцията...

- Мисля, че при тия обстоятелства всички ще се съгласят да я отложим.

- Как да стигна там? Ако този хаос навън е навсякъде...

- Можем да установим видеовръзка оттук. Ела с мен.

Докато го следваше към изхода на Лондонската зала, тя вдигна телефона си.

- Майко?

- Още ли си на телефона? Чувам само някакво бръщолевене.

- Това са космолозите. Аз съм добре, майко. А ти...

- И аз. Взривът беше далече.

- Добре - трескаво отвърна Шивоун.

- Обадих се на Пердита. Връзката беше лоша, обаче тя е добре. Ще ги задържат в колежа, докато положението се успокои.

Шивоун изпита огромно облекчение.

- Благодаря.

- Навсякъде тичат лекари - осведоми я Мария. - Пейджърите им още малко ще почнат да пушат. Все едно че пристигат пострадали, обаче още не съм видяла никого... Мислиш ли, че са били терористи?

- Не знам. - Тоби Пит бе стигнал до вратата и я викаше. - Ще се опитам да не прекъсвам връзката. - И побърза да излезе от залата.