Измамата "Тутанкамон"

ДЖЕРАЛД О'ФАРЪЛ

ИЗМАМАТА "ТУТАНКАМОН"

ИСТИНСКАТА ИСТОРИЯ НА

ПРОКЛЯТИЕТО НА МУМИЯТА

ВЪВЕДЕНИЕ

Тутанкамон и откриването на неговата гробница са най-голямото световно шоу на 20-те години на ХХ в. и запазва значението си на такова още десетилетия след това. Новината обикаля целия свят и хората искат още и още информация. Египтологията, която до този момент е запазена за малцина елитна наука, внезапно се превръща в международен сапунен сериал, в който сензациите следват една след друга. Разкриването на историята на момчето цар, в която по един особено изкусителен начин са смесени интрига, богатство, мистерия и царственост, отваря очите на широката публика към една древна цивилизация и събужда апетита й за още сензации. Една страст, която ще се окаже изключително трайна.

Това, което липсва от вестникарските материали от онова време, е, че откриването на гробницата е една от най-дръзките измами в историята, която двама уважавани английски джентълмени сътворяват с оглед да прикрият вероятно най-мащабния обир на безценни украшения и предмети от чисто злато, който въобще някога е бил извършван. Двамата - Хауард Картър и лорд Карнарвън - са приветствани като герои на времето. Тази книга обаче ще покаже, че те стоят на глинени крака. Те всъщност са актьори, чиито дързост и умения в областта на двуличието са просто невероятни.

Мнозина учени и експерти, които са писали по темата през всичките тези години, са намекнали в книгите си, че нещата може би не са точно такива, каквито изглеждат. И все пак, досега никой не е успял да прозре цялостния мащаб на тяхното престъпление. В продължение на близо век светът вярва в една история, която почти без изключение е съставена от лъжи и която е позволила на Картър, Карнарвън и техните помощници тайно да натрупат богатства, които надминават и най-алчните мечти.

Те манипулират пресата и политиците по целия свят с умение, на което може да завиди всеки съвременен медиен магнат. Но в някакъв момент през тези десет години, които са им необходими за изпълнението на плана, двамата се натъкват на една тайна. Тя е потенциално толкова взривоопасна, че дори и те не знаят, как точно да постъпят с нея. Като я потулват, двамата променят хода на историята и може би причиняват смъртта на милиони хора. В крайна сметка, почти всички участници в аферата, както и редица други, стават жертва на убийства.

В резултат от това съдбовно откритие през 1922 г. историите за грабители на гробници и древни проклятия са станали част от международния фолклор. И все пак, нито една от тях не е толкова необикновена и драматична, колкото е тази, която се развива в скритите под пясъците на пустинята гробници и коридори. В тази книга ще ви представя моя разказ как Картър и Карнарвън успяват да се измъкнат безнаказано след това фантастично престъпление, както и защо - ако те бяха разкрити - това щеше да промени мисленето на целия свят. Официалната версия на случилото се е една от най-романтичните и вълнуващи истории въобще, но истината е още по-необикновена.

Египет ме очарова за първи път, когато през 1970 г. двамата с втората ми съпруга предприехме пътуване до Кайро. Докато стоях на платото Гиза, в сянката на Хеопсовата пирамида, реших на всяка цена да открия, как точно е била построена, от кого и защо. Това се превърна във фикс идея за мен. Четях всичко, което ми попаднеше и се връщах толкова често, колкото времето и средствата ми позволяваха. В крайна сметка за мен стана очевидно, че един и същ велик гений - божественият Имхотеп - е проектирал и построил не само стъпаловидната пирамида на фараона Джосер в Сакара, но и тези на Хеопс (Хуфу), Хефрен и Микерин на платото Гиза. Първоначално се е смятало, че две или три столетия делят тези строежи. Оттогава насам този промеждутък е скъсен до около 75 години.

Имхотеп беше първата личност, който напусна мъглите на историята и се материализира в съзнанието ми като човек от плът и кръв. И както той успя да заинтригува моето въображение, така го стори и още една фигура, която ще се появи на историческата сцена в Египет много по-късно - фараон Ехнатон. Макар повече от хилядолетие и половина да дели тези двама велики хора, все пак в моето съзнание те бяха неразривно свързани. Не можех да пиша за Имхотеп, без да мисля за Ехнатон (който според общоприетото мнение е бил баща на Тутанкамон) и за ХVIII-та династия.

И както по-рано бях привлечен от Кайро, така през 1994 някаква сила ме тласна към Луксор, Долината на царете и гробницата на Тутанкамон. И отново се запитах какво толкова се крие в една най-обикновена гробница в долината, където преди много време е бил погребан един невръстен цар заедно със своите съкровища. Стоях като втрещен и се взирах в тайнствената фигура, която лежеше в своя саркофаг в голата и мрачна гробна камера - единственият фараон от всички, който все още почива в собствената си гробница. А дали това е неговата гробница? И когато се заиграх с идеята, че може би не е, в главата ми се зародиха най-странни мисли. А може би нищо не е такова, каквото изглежда. Самата мисъл беше толкова абсурдна, че автоматично я погребах дълбоко. И все пак, тя не искаше да изчезне и едва след като прочетох прекрасната книга на Томас Ховинг "Тутанкамон - неразказаната история" разбрах, че не съм луд. Възможно беше общоприетата версия за събитията да не е истина и аз се заех с проучването на фактите.

Ховинг е бивш директор на Метрополитън Мюзиъм в Ню Йорк - една институция, която е изконно свързана с откриването и разчистването на гробницата и която понастоящем приютява голяма част от намерените в нея съкровища. Той ясно е заявил, че не приема предложената на времето официална история и все пак аз усещах, че има още много какво да се открива. За разлика от Каирския музей, в който през 20-те и 30-те години на ХХ в. също са пренесени огромно количество от предметите от гробницата, в Метрополитън цари стерилна атмосфера: изложените предмети са лишени от своята индивидуалност от изпипаната до съвършенство обстановка. Те изглеждат също толкова студени и далечни, колкото е и самият музей - институцията, изиграла огромна роля за ограбването на толкова много египетски гробници.

Искам да ви представя една история, която успях да свържа след дълги години на проучване в музеи, библиотеки и частни колекции по целия свят, както и след разговори с авторите на много от най-ценните книги по темата, включително и с Ховинг. Тук са събрани всички нишки на една заплетена история, която обхваща повече от три хилядолетия. Основната тежест пада върху първите десетилетия на ХХ в. - до смъртта на Зигмунд Фройд, - чиито противоречиви теории в областта на египтологията довеждат до съставянето на план за неговото убийство.

1.

ПО СЛЕДИТЕ НА НАЙ-ГОЛЯМОТО

СЪКРОВИЩЕ В ИСТОРИЯТА

Нека духът ти живее и нека ти, който обичаш Тива, да прекараш милиони години, обърнал лицето си към Северния вятър, докато очите ти съзират щастието...*

Надпис от Чашата с пожеланията

от гробницата на Тутанкамон

Наглед Долината на царете днес е все същия вертеп, какъвто е била и в началото на ХХ в. Едва ли изглежда много по-различно и от начина, по който е изглеждала преди три хиляди или дори преди тридесет хиляди години. Място на безвремие, криещо тайни и загадки, изпълнено с безкрайно очарование, но и с огромни трудности за тези от смъртните, които изберат да прекарат живота си в работа тук.

Тя се намира недалеч от Нил, на 600 km на юг от днешната столица на Египет - Кайро. От другата страна на реката е разположен град Луксор, който в по-ранни времена е носел името Тива и е бил една от най-великите столици на Древния свят. Тази прашна, безводна долина е най-величественото гробище на света. През второто хилядолетие преди Христа египетски работници издълбават множество гробници тук, украсяват ги с тайнствени предсказания за отвъдния свят и ги изпълват със съкровища. Мумифицираните и обсипани с украшения тела на техните владетели са положени с безкрайна грижа и изкусност, заобиколени от всичките им земни вещи. Така долината е превърната в едно от най-свещените места в историята.

"Дори самото име е обвито в романтика - пише Томас Ховинг в "Тутанкамон - неразказаната история" (Ню Йорк, 1978), - но едва ли човек може да си представи по-отдалечено, горещо, сухо, враждебно и самотно място. В тази долина, далеч от всеки звук, някога са почивали тридесет от най-великите царе, които Древен Египет е познавал, потънали във вечен сън за милиони години напред."

В момента в Долината на царете са открити около осемдесет и пет гробници. Двадесет и пет от тях принадлежат на фараоните от Новото царство* , т.е. от времето между около 1550 и 1319 г. пр. Хр. Сред тях са някои от най-великите владетели на Древния свят - Тутмос III, Рамзес II и, разбира се, Тутанкамон (1333-1323 г. пр. Хр.). Гробниците са различни - от прости ями с правоъгълни гробни камери до огромни лабиринти от коридори, помещения и величествени погребални зали. Много от тях са запазени и са сред най-красивите паметници на древноегипетската скулптура и живопис.

Новото царство е върховият период на египетската мощ. В продължение на около петстотин години Тива, разположена на десния бряг на Нил, е духовна столица на страната. В минали епохи влиянието и славата й се разпространяват навсякъде из тогавашния свят. В безсмъртната "Илиада" на Омир тя се споменава като "приказен град със сто порти" и може би поради това гърците я наричат Тива по името на собствения си велик град. Самите египтяни я наричат Уасет, което означава "власт". Сега градът носи арабското име Луксор. В по-късни времена столицата на Египет е преместена на север и в продължение на петстотин години, чак до появата на гърците през II в., мъртва тишина владее долината на Нил.

На другия бряг на реката се намира Царството на Озирис, "Господарят на отвъдното". Именно тук фараоните от ХVIII династия избират ново място за погребенията си. Изоставяйки практиката да строят пирамиди, те отдават предпочитанията си на дълбоко изсечени в скалите гробници. Изолирани и лесни за опазване, но също така близо до Тива, тези негостоприемни долини са изглеждали идеалното място за създаването на нов царски некропол. Дори околните възвишения имат формата на йероглифа akhet, означаващ "хоризонт". Днес тази ветровита клисура е по-известна на туристите като Долината на царете.

Впоследствие политическият и духовен център на Египет е преместен на север и до идването на гърците, в продължение на петстотин години след последното царско погребение, долината е сравнително спокойна. Снабдени с тогавашните пътеводители, гърците пристигат като туристи, за да разгледат забележителностите. Някои от тях дори оставят впечатленията си по стени и скали: "Видях прекрасното майсторство на тези гробници, което е неописуемо за нас."

Първият сериозен текст, посветен на гробниците в долината, се появява през 1743 г. с излизането на "Наблюдения от Египет" от англичанина Ричард Покъки, който по-късно ще стане епископ. През 1798 г. Наполеон Бонапарт слиза с войските си на египетска земя, водейки със себе си 139 ерудирани учени, които да изучат и опишат страната и нейната история. Като резултат от този проект между 1809 и 1816 г. е издадено високо цененото "Описание на Египет". Откриването на Розетския камък (разчетен няколко години по-късно) дава на учените умението да четат йероглифното писмо и, макар и само в богатите и образовани среди, египтологията за пръв път добива популярност в Западна Европа.

Един от важните персонажи в тази история, известният археолог Артър Уайгол, който работи в началото на ХХ в., изказва мнението, че за изучаващите египтологията би било много по-добре сами да посетят Египет, отколкото Египет да ги "посещава" посредством музеите. Негови са следните думи:

"Тесногръдата политика на някои европейски и американски музеи се заключава в желанието им на всяка цена да изложат египетски и други източни старини пред очите на западните студенти, така че да имат те удобството и забавлението да изучават вкъщи чудесата на страни, които да не си направят труда да посетят. Без никакво колебание твърдя, че манията за безразсъдно изнасяне на уникални паметници от Египет, с цел да бъдат изложени те в западните музеи за удовлетворение на непътуващите хора, е най-гибелната лудост сред широкия репертоар от египтологически простъпки."

Не само Артър Уайгол е ужасен от начина, по който работят изследователите. Сър Ричард Бъртън, прочут английски пътешественик от ХIХ в. и преводач на "Арабски нощи", пише: "Някога, както и сега, долината на Нил е обект на грабителство; цели състояния са направени от копаенето не за злато, а за антики. Сега областта на археологията се е превърнала в бойно поле за армиите на драгомани и фелахи."

През 1877 г. изследователят Дж. Маккоън пише следното в книгата си "Египет такъв, какъвто е" (1877): "Товарите от кости са на челно място в списъка с експортните стоки на Египет. Те допринасят почти колкото добитъка за годишен обем от 10 000 тона..." А както казва сър Фредерик Хеникер, " ... същите тези градежи, които са устояли на нападенията на варварите, не ще понесат вниманието на цивилизованата алчност, на колекционерите и антикварите".

Италианският инженер Джовани Батиста Белцони, който в един по-ранен период от живота си изкарва хляба си като цирков атлет под псевдонима "Патагонския Самсон", пристига в Египет през 1815 г., за да се опита да продаде машина за вадене на вода. След като не успява да направи пари от това, той е нает от английския генерален консул Хенри Солт да прекара колосалната глава на Рамзес II до Нил, където тя да бъде натоварена за Лондон. Мотивиран от успехите по време на работата си за Солт, Белцони продължава своите изследвания и успява да открие няколко важни гробници, сред които тези на Рамзес II и Сети I. Белцони става известен и мнозина тръгват по неговите стъпки.

За разлика от много от най-впечатляващите природни и исторически забележителности на света и въпреки огромния интерес към Долината на царете, тя остава незасегната от урбанизацията. Макар Тива да е прераснала в модерния град Луксор, той все още не е пропълзял през реката и равнината, за да достигне до това свещено място. Долината все още е едно от най-горещите, голи и тихи места на планетата, застинал декор, притискащ под себе си малките групи от временни павилиони, които изникват всяка сутрин, за да предложат питиета и пощенски картички на туристите, които искат да докажат, че все пак са били на това митично място. Растителността по брега, напоявана от водите на Нил, внезапно изчезва, както и по времето, когато тук за първи път стъпват тези археолози, на които е писано да направят най-знаменитите открития. Все още има само един вход към Долината, което я прави лесна за охраняване. Няма друг изход, освен ако имате желание да се катерите по издигащите се наоколо отвесни скални стени, които безжалостните слънчеви лъчи са изпекли в различни разцветки на розовото и златистото.

За новодошлия е много трудно да си представи, че точно на това място тиванците са създали гробници, много подобни на тези в други части на Египет, но несравнимо по-грандиозни. Под пясъците и прахоляка, носен от горещия вятър, лежат убежищата, отредени да предоставят вечен покой на най-великите фараони. Напълно незабележими на повърхността, в нашето въображение те се запечатват в най-ярки краски. До този момент над осемдесет гробници и ями са известни на египтолозите, а едва ли някой знае още колко чакат да бъдат открити или пък ще останат погребани за вечни времена. Също така никой не знае какви съкровища лежат в неизвестните гробници: именно те привличат повечето от нас. Всяко дете се очарова от истории за скрити богатства и това чувство никога не ни напуска, дори когато навлезем в зрялата си възраст.

С течение на времето детските приказки за пиратски съкровища, заровени на пустинни острови, отстъпват мястото си на фантазии за възрастни. Докато някои се гмуркат на морското дъно в търсене на потънали кораби и техните безценни товари, други прекарват цялото си свободно време, крачейки из пейзажа с металотърсач в ръка и слушалки на главата. Лицата им са застинали в съсредоточено изражение и те се взират в земята, опитвайки се да изкопчат от нея някоя неоткрита стара монета или друго подобно съкровище. Трети прекарват години, промивайки златни зрънца сред тонове кал, гмуркат се за перли сред колонии от стриди или търсят опали в Австралийската пустош. Ловци на лесни богатства са надупчили повърхността на земята в дирене на нефт и са преобърнали хиляди тавани с надеждата да открият някой загубен шедьовър. Някои от нас също обичат тръпката от търсенето, но предпочитат тя да не е съпроводена от каквото и да било усилие. В този случай винаги съществува лотарийният билет, купен с надеждата, че ще покаже, кому съдбата е отредила наградата си. Няма човек, който да не е подвластен поне малко на тези мечти.

Но погребаните съкровища на фараоните са най-голямата от всички награди, защото са запазени единствено за тези, които са достатъчно храбри, за да понасят трудностите на пустинята, и достатъчно умни, за да знаят, какво точно търсят. Това е едновременно и физическо, и интелектуално предизвикателство и поради това отплатата за тези, които успяват, е двойна.

Винаги е било добре известно, че фараоните са погребвани с всичките си земни богатства, които да им осигурят вечността в отвъдния свят. Не са редки случаите, в които дори са дадени описания на съдържанието на гробниците.

Да започнем с това, че там ще се намира мумифицираното тяло на самия фараон. На лицето си той ще носи маска, запечатала чертите му приживе, докато надолу ще е обкичен със злато и украшения. Мумията ще е положена в няколко влизащи един в друг саркофази, изработени по нейната форма. Те ще са позлатени, а може дори да са от чисто злато. Най-големият ковчег ще е поставен в каменен саркофаг с тежък скулптиран капак, който ще е поставен в няколко позлатени дървени саркофага.

Навсякъде около тях, а понякога и в странични помещения, ще са складирани всички неща, от които мъртвият владетел би имал нужда, за да се подкрепя по време на пътуването си през отвъдното и за да докаже достолепието си в този свят, тъй че същите почести да му бъдат оказани и на онзи. Освен това там ще има позлатени фигури на пазачи и слуги, представени в естествен ръст, а освен това и много по-малки статуетки. Ще има и колесници и ладии, които да превозват фараона през подземния свят. Също така ще има и изкусно гравирани ложета, както и всекидневни предмети като облекло, мебели, музикални инструменти, игри, парфюми и мазила, кошници, кутии и ракли, лампи и принадлежности за писане, оръжия, съдове, храна и изобщо всичко, което е необходимо на владетеля за престоя му във вечността. По време на мумифицирането вътрешните органи на фараона ще са извадени, балсамирани и затворени в съдове - канопи - които също ще са поставени в гробницата.

Подготовката за смъртта на фараона ще е започнала много години преди неговата кончина. Понякога предмети от една гробница могат да бъдат използвани отново от някой по-късен владетел. Тази практика мъти водата на археолозите, които се опитват да разнищят загадките на всяка гробница и нейния обитател. Обикновено мястото за гробницата ще е избрано още с възкачването на трона на новия цар и той, заедно с жреците си, ще надзирава по-време на своето управление планирането, строежа и украсата на помещенията. Същинската работа ще се извършва от жителите на селото Деир ел-Медина, което се намира оттатък планината. Всеки ден армия от архитекти, каменоделци, зидари, художници, скулптори и декоратори ще идва в ранни зори и ще работи осем часа за създаването на тези уникални произведения на изкуството.

Човешката фантазията е изпипала до съвършенство и най-малките подробности от тези установени вече факти. Може би поради това по-лековерните са убедени, че невероятни количества злато и украшения просто си стоят, скрити в пищни гробници, в очакване да бъдат открити от най-прозорливите и дръзките сред нас. Имало е времена, когато в тези фантазии се е съдържала някаква истина, но с всяко ново откритие вероятността то да бъде последното се засилва. А и, подобно на всички други истории за лесно забогатяване, нещата не са толкова прости, колкото изглеждат. При всяка златна треска повечето мечтатели се добират до някаква малка печалба, която пръсват бързо, отдавайки се на моментната еуфория. Подобно на природата, която крие своите минерални богатства и скъпоценни метали, и древните египтяни с много труд подсигуряват сигурни скривалища за богатствата си. През трите хилядолетия, изминали от построяването на гробниците, е имало предостатъчно време да бъдат ограбени тези съкровища, които не са скрити добре.

Не бива да се забравя, че конкуренция винаги е съществувала. През първите десетилетия на XX в. всички искат своя дял от съкровищата, които са заровени някъде под пясъците на пустинята - от мошеници, гонещи бърза печалба, до правителства, които искат да запазят богатствата, принадлежащи според тях на хората, на идните поколения, а може би и на тях самите. Това е един исторически момент, когато западноевропейците, и особено англичаните, са обсебили света. Всички младежи с гореща кръв, и най-вече тези, които разполагат с необходимите средства и възможности да пътуват, мечтаят за приключения в далечни и опасни страни. Докато повечето отиват на лов за едър дивеч в Индия и Африка, малцина от най-смелите отплават към Египет в търсене на заровени съкровища.

Египет е примамлива цел и за по-образованите пътешественици. Освен възможностите за придобиване на неограничено количество злато, тази страна предлага и интелектуалното удоволствие от проникване в миналото на земя, наситена с история повече от всяка друга. И най-низките аспекти на иманярството могат да бъдат оправдани с благородните цели на археологическото изследване. Все пак търсачите на съкровища не се изчерпват с пътешественици с благороден произход. Сред тях са и селяните, живеещи в съседство, които в продължение на поколения се прехранват от продажбата на това, което намират. За тях това е също толкова нормално, колкото и за някой африкански туземец да ловува антилопи заради кожите или слонове заради бивните. Също както някой тексаски фермер сондира за нефт земята си, тези хора вечно търсят укритото от древните, каквото и да било то. Обикновено намират случайни предмети, изкарани на повърхността от движението на земната кора или от някое внезапно наводнение, но понякога попадат на нови съкровища, скрити в някоя система от гробници, до която са успели да се доберат. Оскверняването на гробове е практика в продължение на хилядолетия. Хората се ровят подобно на къртици в земята, в търсене всеки предмет, което проблясва и лъщи под ярките слънчеви лъчи. Най-желано е златото, независимо под каква форма, или украшенията, които могат да бъдат продадени цели или да бъдат стопени. Телата на царете не представляват никакъв интерес за грабителите, освен в случаите, когато има възможност мумифицираните останки да крият скъпоценности. Балсамираните тела са разкъсвани на части в трескавото търсене на нещо ценно. Трябва да се подчертае, че макар това плячкосване да не е чуждо на нито една епоха в продължение на хилядолетия, то се засилва несравнимо след като изконните египтяни са покорени или обречени на изчезване.

Всъщност именно местните, чиито предци живеят от плодовете на земята в продължение на поколения, са истинските експерти. Те може и да не знаят произхода или историческото значение на откритите от тях предмети, но пък много добре знаят цената им на черния пазар. Някои от вещите намират пътя си от местните сергии до големите магазини за антики, които снабдяват туристите и износителите, докато други тайничко се търгуват в някоя задна уличка, където се появят от гънките на нечия роба, съпроводени от просъскана оферта.

Когато английските джентълмени напускат Англия от епохата на Виктория и Едуард, за да дойдат в Египет, съпроводени от френските си събратия или епигони и охолните американски новобогаташи, те съвсем не са първите пришълци, дошли да търсят плячка. В предходните два века мнозина европейци посещават Египет и Долината на царете. Учените постепенно разплитат историята на страната и се възхищават на произведенията на изкуството, като в същото време отнасят вкъщи всичко, до което съумеят да се доберат. Въпреки тази трескава дейност обаче, египтологията все още се смята за нова научна дисциплина и в много отношения е дело на аматьори. Малкото познания относно Древен Египет са объркани, както всъщност са и сега. Времето на фараоните е известно като "мистичната ера" и е предмет на толкова много различни теории, колкото са и авторите, които ги развиват. Леонард Котрел пише в книгата си "Изгубените фараони" (Holdder and Stoughton, 1975): "И накрая, като ужасно предупреждение към всеки любител египтолог, който е изкушен да плава в тези опасни води, ето някои от схоластичните водовъртежи, с които ще трябва да се сблъска..." И продължава, изброявайки някои от многото противоречиви твърдения, изказани от "експертите" през всичките тези години. Пристигащите от Европа археолози може и да вярват, че идват от по-цивилизованата част на света, но причиняват също толкова щети на търсените от тях съкровища, колкото и местните крадци. По-чувствителните европейци са ужасени от това, което се случва пред очите им.

В книгата си "Хиляда години по Нил" (Лондон, 1877) Амелия Едуардс, основателка на Египетското изследователско общество, изразява съжаленията си относно начина, по който се работи. "Скоро обръгнахме на такива гледки - пише тя - и се научихме да се ровим из прашните гробове с не повече разкаяние, отколкото биха имали банда мародери. Това са преживявания, които човек си припомня с удивление и може би дори с угризения. Но всеобщото безсърдечие е така заразно и страстта по издирване на реликви е толкова непреодолима, че не се съмнявам, че при същите обстоятелства ще извършим същите неща."

Също толкова ужасен е изключителният археолог сър Флиндърс Питри. В автобиографията си "Седемдесет години археология" (Лондон, 1933) той разказва за един французин, проучващ царските гробници в Абидос, който "не бе запазил нито един план и се хвалеше как изгарял в кухненската си печка дървени детайли от времето на Първа династия". Питри недоволства, че находките от тези разкопки били пръснати из финансовите партньори на този човек в Париж и разпродавани на търг. "Явно нищо не се прави по предварителен и съгласуван план - оплаква се Питри. - Работата е започната и оставена недовършена, не се държи на изискванията относно проучванията; не се използват никакви цивилизовани приспособления, които биха спестили много труд, а само това, с което разполагат местните; пясъкът се изнася от деца, които носят малки кошници на главите си. Противно е да се наблюдава до каква степен всичко се разрушава и колко малко внимание се обръща на запазването му... Едва ли има нещо, което да не е за предпочитане пред това, да се позволи всичко да бъде напълно унищожено. По-добре половината да се загуби при запазването на другата половина, отколкото всичко да бъде оставено на този произвол..." По-късно той пише: "Сякаш никой не беше чувал за наука, основаваща се на наблюдения, записване и документиране. Значение имаха само надписи или статуи. Едногодишната ми работа в Египет ме накара да се почувствам като в обхваната от пожар къща - с такава скорост се разпространяваше стихията, водеща до разруха. Задълженията ми бяха на спасител - бързо да взема всичко, което можех да събера, и някой ден, когато стана на шестдесет, да седна и да го опиша. Такива бяха изгледите."

Ако египтологията е объркваща за тези, които се занимават с нея, толкова по-загадъчна е тя за обикновената публика, която не проявява особен интерес към откритията, направени от представители на висшите класи. Това се променя през 1923 г., когато - след три хилядолетия на спокойствие и неизвестност - една от най-популярните исторически личности на всички времена прекрачва в блясъка на публичността на ХХ в., прекъсвайки необезпокоявания си покой под земята.

Ако посетите гробницата на Тутанкамон днес, ще се озовете в малко подземно помещение, скрито под гол склон. Тук ще намерите измъченото тяло на младия фараон, лишен от всичките си земни богатства. Често посетителите могат да бъдат чути да се оплакват колко малко може да се види за платените на входа пари: единствено три хилядолетните останки на едно момче, за което не знаят нищо, оставено само с една от онези златни маски, които са толкова известни. Но именно това е необикновеното в изживяването.

Всъщност това момче е една от най-специалните личности в историята, може би дори най-специалната, и неговият кратък живот е оставил отпечатъка си върху света, който ни заобикаля. И все пак сега той е предоставен на публиката, която минава покрай него, взира се и се разочарова. Къде е мистичният спектакъл на власт и богатство, за който всички сме чували? Нима е възможно една история от такава значимост да се е зародила в тези малки, тесни помещения?

На около 600 km оттук, в Каирския музей, нещата изглеждат по съвсем различен начин. Посетителят затаява дъх пред изложените чудеса, които само до преди осемдесет години са обкръжавали самотното момче в гробницата, предпазвайки го от превратностите на отвъдния живот. Сега те са изложени сред стъкло и светлина, далеч от душната тъмнина на гробницата, където са прекарали - далеч от всеки поглед и възхищение - повече от три хиляди години.

Много трудно можете да възприемете красотата и богатството на това, което е открито в тази гробница, освен ако не го видите със собствените си очи. Количеството злато е поразително, но финесът и майсторството на изработката също смайват наблюдателя. Това са предмети, създадени от най-големите майстори на онази епоха, и са предназначени за царе, възприемани като богове. Те са както свидетелства за божествени почести, така и символи на земната власт. Всеки отделен предмет или мебел е изваян и позлатен с любов; много са изкусно инкрустирани. Това е една демонстрация на богатство и власт, каквито историята не познава много. Едва ли има толкова стари вещи запазени така добре.

Находки от гробницата има изложени поне в десетина други музеи, пръснати из целия свят, и всеки предмет е фантастична комбинация от майсторство, пищност и красота. Ако всички те се съберат на едно място, ефектът би бил изумителен, а се твърди, че това всъщност е по-малко от половината от всичко, което е било погребано заедно с момчето. Грабители са отнесли приблизително шестдесет процента. Може би - докато гледа тези съкровища - някой ще бъде споходен от мисълта, че това момче всъщност е било една необикновена личност, много по-велика, отколкото досега сме си мислели.

Когато през 70-те години на ХХ в. експозицията на Каирския музей тръгва да обикаля големите европейски столици, огромни тълпи се нареждат на опашка, за да се присъединят към милионите хора, които се точат, плътно притиснати един до друг, покрай необикновените богатства. Това е най-голямото и най-богатото археологическо турне в историята. Подобно нещо не се е случвало нито преди, нито след това. Името на Тутанкамон е в устата на всички и погребалната маска и студените изображения по златните саркофази се превръщат не само в едни от най-трайните, но и от най-познатите образи в света. Три хиляди години след смъртта на момчето те се взират в нас от вестници, списания, плакати и телевизионни екрани.

Все пак, кой точно е бил той? И как така за една нощ излиза от буквалната си анонимност и става едно от най-известните имена от древната история?