Мръсният Хамбург

Превод от английски

Емилия Л. Масларова

Посвещавам на

Уенди, Джонатан, Софи и Хелън

Никъде средновековието не е било толкова безпросветно и страшно, както в земите на викингите. Там процъфтяват могъщи култове, култове със суеверия и кървави обреди, които се основават на тайно познание. Сред най-ужасяващите ритуали е обредът на Кървавия орел.

Обред, при който в жертва се принасят хора.

ПЪРВА ЧАСТ

Сряда, 4 юни - четвъртък, 5 юни

До полицейското управление на Хамбург

Отдел "Убийства"

От Сина на Свен

До главен криминален комисар Ян Фабел

Относно Времето

3 юни 2003 г., 23,00 ч.

ВРЕМЕТО Е СТРАННО НЕЩО, НАЛИ? АЗ ПИША, ВИЕ ЧЕТЕТЕ, И ДВАМАТА СМЕ В ЕДИН И СЪЩИ МИГ. И ВСЕ ПАК, ДОКАТО АЗ ПИША, ГОСПОДИН ГЛАВЕН КОМИСАР, ВИЕ СПИТЕ, А СЛЕДВАЩАТА МИ ЖЕРТВА ОЩЕ Е ЖИВА: КОГАТО ПРОЧЕТЕТЕ ТОВА, ТЯ ВЕЧЕ ЩЕ Е МЪРТВА. НАШИЯТ ТАНЦ ПРОДЪЛЖАВА.

ЦЯЛ ЖИВОТ СЪМ ЖИВЯЛ В ПЕРИФЕРИЯТА НА ЧУЖДИ СНИМКИ. НЕЗАБЕЛЯЗАНО. НО БЕЗ ДА ЗНАМ, БЕЗ И СВЕТЪТ ДА ПОДОЗИРА, ДЪЛБОКО В МЕН СА БИЛИ ЗАЛОЖЕНИ КЪЛНОВЕТЕ НА НЕЩО ВЕЛИКО И БЛАГОРОДНО.

СЕГА ТОВА ВЕЛИЧИЕ СИЯЕ ВЪТРЕ В МЕН. НЕ, НЕ ТВЪРДЯ, ЧЕ САМИЯТ АЗ СЪМ ВЕЛИК: АЗ СЪМ САМО ОРЪДИЕТО, СРЕДСТВОТО.

ВИДЯХТЕ НА КАКВО СЪМ СПОСОБЕН: НА СВЕЩЕНОДЕЙСТВИЕ. СЕГА Е МОЙ СВЕЩЕН ДЪЛГ, МОЕ ПРИЗВАНИЕ ДА ПРОДЪЛЖА, ТОЧНО КАКТО Е ВАШ ДЪЛГ ДА МЕ СПРЕТЕ. ЩЕ ВИ ОТНЕМЕ МНОГО ВРЕМЕ ДА МЕ ОТКРИЕТЕ, ГОСПОДИН ФАБЕЛ, НО ДОКАТО ГО НАПРАВИТЕ, АЗ ВЕЧЕ ЩЕ СЪМ РАЗПРОСТРЯЛ НАДАЛЕЧ КРИЛЕТЕ НА ОРЕЛА. ЩЕ ОСТАВЯ СВОЯ КЪРВАВ ОТПЕЧАТЪК ВЪРХУ СВЕЩЕНАТА НИ ЗЕМЯ.

МОЖЕТЕ ДА МЕ СПРЕТЕ, НО НИКОГА НЯМА ДА МЕ ЗАЛОВИТЕ.

ВЕЧЕ НЯМА ДА СЪМ В ПЕРИФЕРИЯТА НА ЧУЖДИ СНИМКИ. МОЙ РЕД Е ДА ЗАСТАНА В ЦЕНТЪРА.

СИНЪТ НА СВЕН

Сряда, 4 юни, 4,30 ч. след полунощ, Пьозелдорф, Хамбург

Фабел сънуваше.

Стихията на Хамбург е водата: тук има повече канали, отколкото в Амстердам или Венеция. Аусеналстер е най-голямото езеро в центъра на европейски град. Освен това в Хамбург вали целогодишно. Тази нощ, след като предния ден въздухът се бе разпрострял над града като влажно задушаващо наметало, небето се разтвори с гръм и трясък.

Докато навън бурята тътнеше и фучеше, в съзнанието на Фабел проблясваха различни образи. Времето се пръсна и се събра отново на кълбо. Хора и събития, разделени от десетилетия, се срещнаха извън времето. Фабел все сънуваше едно и също: неразборията на живота, където имаше толкова неразгадани тайни и неразплетени случаи. Десетки неразкрити престъпления се просмукваха във всяко кътче на съненото му съзнание. Както в толкова сънища досега, и в този Фабел вървеше сред убитите от последните петнайсет години. Познаваше ги всички, помнеше всяко обезкръвено от смъртта лице така, както обикновено помним лицата на далечни роднини. Повечето мъртъвци, онези, чиито убийци Фабел беше заловил, не му обръщаха внимание и го подминаваха, ала мъртвите очи на жертвите, чиито случаи той не бе разкрил, го гледаха вторачено, с мрачен укор, и му показваха раните си.

Множеството се разстъпи и пред Фабел застана Урсула Кастнер. Пак беше облечена в скъпото сиво сако на "Шанел", както и последния път, единствения път, когато я беше виждал. Фабел се взря в петънцето кръв върху сакото. То стана по-голямо. По-наситеночервено. Обезкръвените, сиви устни на убитата се размърдаха и изрекоха: "Защо не го залови?". За миг Фабел се учуди - някак между другото, както се учудваме насън - защо не чува гласа й. Дали защото не го е чувал никога, докато жената е била жива? После осъзна: ами да, не го чуваше, защото белите й дробове бяха изтръгнати и нямаше въздух, който да пренесе думите.

Събуди го някакъв шум. Зад огромните прозорци тътнеха гръмотевици, по рамките потропваха капки дъжд. После се чу припреният звън на телефона. Фабел разтърка очи, за да се разсъни, и вдигна.

- Ало!

- Здравей, Ян. Обажда се Вернер. Не е зле да дойдеш, шефе... още едно.

Бурята продължаваше да бушува. По небето над Хамбург танцуваха светкавици и от тях черните сенки на телевизионната кула и на "Свети Михаелис" наподобяваха плосък сценичен декор. Чистачките на Фабел се включиха на най-бързо в опит да разчистят предното стъкло на бе ем ве-то, върху което се сипеше градушка от едри капки, а те се взривяваха и превръщаха в натрошени звезди уличните лампи и фаровете на отсрещните автомобили. Фабел беше минал да вземе от полицейското управление едрия като канара Вернер Майер, който едвам се беше сместил на предната седалка и изпълваше купето с миризмата на мокър плат, идваща от прогизналото му от дъжда сако.

- Определено прилича на нашия човек, нали? - попита Фабел.

- Да, доколкото разбрах от описанието, което направи колегата от отдел "Тежки престъпления" в участъка на Давидваше.

- Мамка му! - изруга Фабел на английски. - Значи наистина е сериен убиец. Свърза ли се с криминалистите?

- Да - потвърди Вернер и сви едрите си рамене. - Опасявам се, че са пратили онзи кретен Мьолер. Сигурно вече е там. Мария също е на местопрестъплението, а Паул и Ана ни чакат в участъка.

- Има ли съобщение по електронната поща?

- Засега не.

Фабел зави от Ост-Вест Щрасе, подкара по Санкт Паули и после навлезе в Реепербан, квартала на порока в Хамбург, който и в пет призори още проблясваше унило в дъжда. Вече не валеше като из ведро. В тази част на града, отколешната похот воюваше с вносната еснафщина и Фабел се намираше на предната линия в тази война. Секс-магазините и стриптийз-баровете провеждаха подмолни бойни действия срещу нашествието на нашумели ресторанти и мюзикъли, внесени от Бродуей и лондонския Уест Енд. Ярките обещания "Секс на живо", "Пийпшоу" и "Порнофилми" се състезаваха с още по-ярките афиши на "Котките", "Цар Лъв" и табелите на "Мамма Мия". Кой знае защо, похотта се струваше на Фабел по-безобидна.

- Предадоха ли ти, че те търси някой си професор Дорн? - попита Вернер. - Трябвало на всяка цена да говори с теб във връзка със случая Кастнер.

- Матиас Дорн ли?

Фабел продължи да гледа вторачено пътя, защото така съсредоточен, сякаш държеше надалеч призраците, дебнещи в най-потайните кътчета на паметта му.

- Не знам. Представи се само като професор Дорн, познавал си го от Хамбургския университет. Каза, че трябвало час по-скоро да говори с теб.

- Да го вземат мътните! Какво общо има той със случая Кастнер? - попита Фабел сякаш самия себе си.

Зави по Давидщрасе. Подминаха тясната Хербертщрасе, скрита зад няколко паравана. Преди години Фабел беше работил като полицай в този квартал и знаеше, че зад параваните, в мъждивата светлина на витрините седят проститутки, а в ситния дъждец под уличните лампи се стрелкат призрачните безплътни сенки на клиентите, които обикалят и разглеждат. Любов през двайсет и първи век. Фабел продължи нататък, мина през пулсиращата дискомузика, която се лееше в нощта от "Бялата мишка" на Таубенщрасе, и спря пред червената тухлена сграда, с вид на корабен нос, на полицейския участък в Давидваше. Двама души бяха застанали под козирката на входа, за да не ги мокри дъждът: мъжът беше висок и слаб, с пясъчноруса коса, а момичето беше дребничко и красиво, с остра черна коса и червило, алено като пожарникарска кола. Беше облечено в черно кожено яке, което му беше възголямо. Тук, в тази обстановка, двамата се сториха на Фабел съвсем млади.

- Здрасти, шефе - поздрави следователката от криминалната полиция Ана Волф, след като се качи отзад в автомобила и се дръпна навътре, за да направи място на колегата си Паул Линдеман, който също седна и затръшна вратата след себе си. - От криминалния отдел на участъка ни казаха накъде да караме. Ще ти обясня...

Излязоха от Давидщрасе. Фалшивото лустро на Санкт Паули сега се превърна в откровена запуснатост. Крещящите неонови обещания за незабравими сексуални изживявания бяха превзели нощта и се отразяваха мътно по мокрия от дъжда паваж. Тук-там се мяркаха случайни минувачи, които се бяха сгърбили, за да се предпазят от дъжда, и отказваха или приемаха поканите, отправяни им от охраната на стриптийз-баровете, която подвикваше вяло от вратата. Поредният завой: още по-голямо падение. Тук по входовете вече стояха или изпити посърнали проститутки, някои стряскащо млади, други невъобразимо стари, или окъснели пияници. Пред един от входовете се бяха струпали превъзбудени хлапетии, които пиеха направо от бутилката и крещяха ругатни на минаващите автомобили, на проститутките, на всички и на никой. И зад вратите, зад мътните слепи прозорци кипеше търговия с плът. Това беше зоната на вечния здрач в Хамбург, място, където можеше да си купиш човеци за всякакви цели и на всякаква цена, място на необуздана сексуална анархия, където хората идваха да надзъртат в най-мътните кътчета на душите си.

Навремето, докато Фабел разследваше един случай, му се беше наложило да изгледа един порнофилм. Заради самото естество на работата си той обикновено се появяваше на местопрестъплението вече след извършване на деянието. Виждаше трупа, уликите, свидетелите и след това въз основа на тях си съставяше картина на убийството: представяше си бавно мига на смъртта. При онзи случай за пръв път му се наложи да стане свидетел на престъплението, което разследваше. Беше се вторачил в телевизионния екран, а в душата му се въртеше вихрушка от страх и погнуса. Една проститутка, която, без да подозира, се беше превърнала в порноактриса, изпълняваше обичайната си роля и както винаги, се преструваше доста неумело на много възбудена. Докато трима маскирани мъже я обладаваха грубо, без следа от любов, тя стенеше с прозрачно престорена страст, без да знае каква ще бъде развръзката на точно тази драма. Най-неочаквано един от мъжете направи с бързо ловко движение примка около врата й. Фабел видя изненадата и едва загатнатото притеснение върху лицето й: това не беше част от сценария, доколкото такива неща изобщо имаха сценарий, но жената продължи да играе и да се прави на още по-възбудена. После, когато примката се затегна, престорената й наслада отстъпи място на истинския ужас. Лицето й потъмня и докато оставаше без въздух, проститутката се замята необуздано като риба на сухо.

Не бяха заловили убийците й и тя се бе присъединила към легиона убити, който прекосяваше с упрек сънищата на Фабел. Видеото беше заснето някъде наблизо, зад някой от тези слепи прозорци. Може би сега, докато минаваха с автомобила, се снимаше друго такова видео.

След поредния завой Фабел се озова на улица, от двете страни на която имаше четириетажни жилищни блокове. От тази внезапна нормалност му се стори, че се е загубил. Още един завой: поредните жилищни блокове, тук обаче дойде и краят на нормалността. Около полицейския кордон се беше събрала малка тълпа, а той на свой ред беше опасал няколко полицейски автомобила, спрени пред нисък блок от петдесетте години.

Фабел натисна клаксона и през навалицата при тях дойде униформен полицай. Това беше обичайната тълпа от хора без самоличност, с любопитни или безизразни лица. Някои бяха по пеньоари, халати и пантофи, явно бяха изскочили от апартаментите наоколо, други бяха застанали на пръсти или проточваха вратове, за да видят какво става.

Фабел забеляза стареца вероятно защото беше свикнал до болка с тези тълпи. Докато пъплеше с автомобила през насъбралите се, видя мъжа: наближаваше седемдесетте, беше нисък, най-много метър и шейсет и пет, но беше як и набит. Лицето му наподобяваше плоскост, по която изпъкваха острите ъгли най-вече на издадените скули под малките пронизващи зелени очи, очи, които в слабата светлина на уличните лампи и фаровете сякаш излъчваха ярък студен блясък. Беше източно лице, някъде от района на Балтийско море, от Полша или още по-нататък. За разлика от другите в изражението на стареца се долавяше нещо повече от нехайно зловещо полулюбопитство. Пак за разлика от другите мъжът не гледаше към полицаите, които се суетяха пред жилищния блок: беше се вторачил право във Фабел през прозореца на беемвето. Униформеният полицай застана между стареца и автомобила на Фабел, наведе се и надзърна точно когато инспекторът му показа служебната значка на криминалната полиция. Мъжът изкозирува и махна на един от колегите си да вдигне лентата и да пусне Фабел. Когато полицаят се дръпна, Фабел се опита да открие възрастния мъж със светещите очи, но него го нямаше.

- Видя ли онзи старец, Вернер?

- Какъв старец?

- А вие? - извърна се Фабел към Ана и Паул.

- Не, шефе, съжалявам - отговори жената.

- Какво този старец? - полюбопитства Паул.

- А, нищо...

Фабел сви рамене и подкара към другите полицейски автомобили, струпани пред входа на жилищния блок.

До апартамента имаше три стълбищни площадки. Стълбището беше окъпано в слабата светлина на аплиците по стените на всяка площадка. Докато Фабел и хората му се качваха, от време на време се налагаше да се отдръпнат встрани, за да направят място на униформените полицаи и криминалистите. Всеки път забелязваха колко вглъбени, мрачни и смълчаните са те. Някои бяха бледи като платно не само от неприветливата електрическа светлина. Фабел се досети, че в горния край на стълбите ги чака нещо не особено приятно.

Младият униформен полицай се бе навел като бегач, който току-що е участвал в маратон: беше опрял кръста си върху рамката на вратата, беше присвил леко крака, беше се подпрял на коленете си и беше отпуснал надолу и напред глава. Дишаше бавно, с усилие и гледаше втренчено пода под краката си сякаш за да не пропусне нито една драскотинка и петно по цимента. Едва в последния момент усети присъствието на Фабел. Той му показа овалната значка на криминалната полиция и младежът се изправи сковано. Отметна гъстата си разрошена червеникаворуса коса и Фабел видя, че зад съзвездието лунички е съвсем блед.

- Извинявайте, господин главен комисар, не ви видях.

- Не се притеснявайте. Добре ли сте? - Фабел се взря в лицето на младежа и сложи ръка върху рамото му. Полицаят се поотпусна и кимна. Фабел се усмихна. - Това първото убийство ли ви е?

Младият полицай го погледна право в очите.

- Не, господин главен комисар. Не ми е първото. Но е най-ужасното... Никога досега не съм виждал такова чудо.

- Опасявам се, че аз също - отбеляза Фабел.

Паул Линдеман и Ана Волф също се бяха качили по стълбището и спряха при Фабел и Вернер. Един от криминалистите връчи на всеки чифт светлосини найлонови терлици и бели хирургични ръкавици. След като ги сложиха, Фабел кимна към вратата на жилището.

- Да влизаме ли?

Първото, което му направи впечатление, беше, че всичко вътре свети от чистота. Малкото антре явно беше боядисано съвсем наскоро. Цветът наподобяваше бледожълто масло: приятен, но някак безлик, бездушен, анонимен. В антрето имаше три врати. Точно вляво от Фабел беше банята. Той надзърна набързо и видя, че и тя като антрето е малка, чиста и ремонтирана. Сякаш почти не беше използвана. Фабел забеляза, че по малкото лавици и плоскости ги няма обичайните шишенца и тубички, които придават някакъв облик на една баня. Втората врата беше широко отворена и зад нея очевидно беше основното помещение в жилището: нещо като хол и спалня едновременно. То също беше малко и изглеждаше още по-тясно от полицаите и криминалистите, които сновяха вътре: всеки си вършеше работата в някакъв странен танц с останалите, които вдигаха ръце и се разминаваха като в тромав балет. След като влезе вътре, Фабел забеляза, че всички лица са мрачни - нещо, което очакваш при такива обстоятелства, но което всъщност виждаш рядко. Обикновено се долавяше някакъв черен хумор, неуместен и може би наглед лековат, но именно той позволяваше на хората, занимаващи се със смъртта, да останат недокоснати от нея. Но не и тези полицаи тук. Този път смъртта се беше пресегнала и ги беше застигнала, беше се вкопчила с костеливи пръсти в сърцата им.

Фабел се извърна към леглото и разбра защо. Някъде зад него Вернер изруга тихо:

- Мамка му!

Стояха пред взрив в червено. От разлетялата се кръв леглото беше обагрено в алено, имаше пръски и по килима и стената. Завивките бяха наквасени с тъмна лепкава кръв и дори във въздуха се стелеше тежката й сладникава миризма. В сърцевината на кървавата експлозия Фабел видя тялото на жена. Беше трудно да определи възрастта й. Най-вероятно бе някъде на двайсет и пет-трийсет години. Беше просната на леглото, разперените й китки и глезени бяха завързани за подпорите, а коремната област бе гротескно обезобразена. Гърдите й бяха разрязани, ребрата й бяха раздалечени и издърпани навън и стърчаха като лодка в ремонт. Бели и оголени, те лъщяха сред разкъсаната плът и проблясващите тъмни вътрешности. Две черни окървавени парчета тъкан - белите дробове, покрити с разпенена ярка кръв, бяха метнати зад раменете на жената.

Тя сякаш се беше взривила отвътре.

Сърцето на Фабел се разтуптя и на него му се стори, че и той ще се пръсне. Знаеше, че е блед като тебешир. Когато Вернер се провря покрай фотографа на полицията и дойде при него, Фабел забеляза същата бледност и върху неговото лице.

- Пак е същият. Лоша работа, шефе. Много лоша. Най-големият психар се разхожда на свобода.

За миг Фабел усети, че не може да откъсне поглед от трупа. Пое си въздух и се обърна към Паул.

- Свидетели?

- Няма. Не ме питай как е възможно никой да не е чул такава касапница, но жената е била открита точно така. Единственото, с което разполагаме, е мъжът, който я е намерил. Никой не е видял и не е чул нищо.

- Следи от проникване с взлом?

Паул поклати глава.

- Мъжът, който я е намерил, твърди, че вратата е зеела и не е била разбита.

Фабел се приближи до трупа. Стори му се много жестоко, че жената е била убита по такъв насилствен, ужасен начин, а никой не е забелязал нищо. Ужасът й е бил самотен ужас. Смъртта й - смърт, която той не можеше да си представи, колкото и недвусмислено да бе изложена тя пред него - беше безутешна, самотна, в свят, изпълнен само от студения садизъм на нейния убиец. Фабел плъзна поглед от обезобразеното тяло към лицето на жената. Беше напръскано с кръв, устата и очите бяха отворени. Върху него не се четеше ужас: не се четеше нито страх, нито омраза, нито дори умиротворение. То наподобяваше безизразна маска, която не даваше представа що за човек е живял зад нея. Патологът Мьолер с марля на лицето и бял защитен костюм, с който приличаше на зайче от детска пиеса, правеше оглед на разрязаната и отворена коремна област. Той махна нетърпеливо на Фабел да се дръпне назад.

Фабел откъсна очи от трупа, който бе не просто предмет, а точка във времето, събитие. Олицетворяваше мига, когато убийството беше извършено на отцепеното от полицията местопрестъпление, и всичко наоколо беше свързано с времето преди и след този миг. Фабел огледа помещението и се опита да си представи как изглежда то без вихрушката от полицаи и криминалисти. Стаята беше малка, но в нея нямаше много мебели. Беше лишена от облик, сякаш бе работно, а не жилищно помещение. На лампата върху тоалетката до вратата беше подпряна малка излиняла снимка, която веднага привличаше вниманието като единственото тук, което можеше да се нарече лична вещ. Върху стената имаше графика - полегнала гола жена с премрежени от еротична наслада очи. Една жена не би украсила жилището си точно с такава картина. Върху стената между тази и съседната стая - както Фабел предположи, вероятно кухнята - имаше огромно широко огледало, в което се отразяваше леглото. Фабел забеляза на нощното шкафче ракитова кошничка: беше пълна с презервативи в най-различни цветове. Той се обърна към Ана Волф.

- Проститутка?

- Така изглежда, макар че... в полицейския участък на Давидваше не я познават. - Лицето на Ана под острата тъмна коса изглеждаше съвсем бледо. Фабел забеляза, че младата жена се старае да не поглежда към обезобразения труп. - Затова пък знаем кой е мъжът, който е дошъл в жилището.

- Виж ти!

- Казва се Клугман. Бивш хамбургски полицай.

- Бивше ченге?

- Всъщност е бил командос в отряда за бързо реагиране. Твърди, че бил приятел... той е наел апартамента.

- "Твърди" ли?

- Колегите от участъка са убедени, че е бил сводник на жената - отговори Паул.

- Я чакай... - прекъсна го Фабел нетърпеливо, сякаш обвиняваше Паул за объркването. - Казахте, че е бил командос от отряда за бързо реагиране, а сега ми разправяш, че бил сводник.

- Според нас е възможно. Работел е в отряда за бързо реагиране, бил е прикрепен към отдел "Организирана престъпност", но са го изритали.

- Защо?

- Очевидно е започнал да посяга към стоката - отговори този път Ана Волф. - Заловили са го с малко количество кокаин и са го уволнили. Предявили са му обвинение, но се е отървал с условна присъда. Прокурорът се е уплашил да праща зад решетките командос от отряда за бързо реагиране, пък и кокаинът е бил съвсем малко... изкарали го еднократна доза за лична употреба.

- Както виждам, знаеш всичко.

Ана се засмя.

- Докато те чакахме с Паул в участъка на Давидваше, един от колегите там ни разказа всичко. Клугман е участвал в една-две внезапни проверки в Санкт Паули. Отделът за бързо реагиране често организира светкавични нападения срещу накрофабриките на турската мафия. Но и двата пъти не намерили нищо, турците очевидно били предупредени. Тъй като отрядът за бързо реагиране провеждал операцията съвместно с криминалния отдел към полицейския участък в Давидваше, накрая обвинили местните полицаи, че от участъка изтича информация. След като заловили Клугман да бърка в кацата с меда, всичко си дошло на мястото.

- Нима не е плащал за дрогата в брой?

- Така поне ни обясниха. От отряда за бързо реагиране се опитали да докажат, че той съобщава поверителни сведения на бандата на Улугбей, но така и не открили безспорни доказателства.

- Значи Клугман се е отървал леко - шляпнали са го през ръцете, и толкова.

- Да. А сега работи в стриптийз-бар на Улугбей.

Фабел се усмихна.

- И като сводник.

- Така поне подозират в тукашния полицейски участък... и не само това.

- Досещам се - отвърна Фабел. Един бивш полицай от специалните служби би бил невероятно ценен за Улугбей: мускули и вътрешна информация. - Да го смятаме ли за заподозрян?

- Трябва да го проверим, но се съмнявам да го е извършил той. Когато униформените полицаи от местния участък дошли тук, Клугман изглеждал наистина страшно объркан. Поговорихме с него в участъка. Има вид на врял и кипял, а не беше измислил никакво правдоподобно алиби. Само повтаряше, че е приятел на убитата и просто наминал да я види.

- А тя как се казва?

- Там е лошото, че не можем да установим - отговори Паул. - Клугман твърди, че винаги я е познавал просто като "Моник".

- Французойка ли е?

Паул се подсмихна и погледна Фабел, за да провери дали върху лицето му се е изписала ирония: беше чувал, че der englische Kommissar* се слави с британското си чувство за хумор. Никаква ирония. Само нетърпение.

* Английският комисар (нем.). - Б. пр.

- Според Клугман не е французойка. Звучи като професионален псевдоним.

- А лични вещи. Картата й за самоличност?

- Нищо.

Фабел забеляза, че вече са взели пръстови отпечатъци от нощното шкафче. Издърпа едно от чекмеджетата. Вътре имаше голям несесер и четири порносписания, едното за садо-мазо. Фабел отново погледна трупа: китките и глезените бяха завързани здраво за леглото с нещо, което приличаше на черни чорапи - по-скоро практично и импровизирано, отколкото еротично и предумишлено. Освен това нямаше и следа от някакви други атрибути, свързани със садо-мазохизма. В следващото чекмедже имаше още презервативи, голяма кутия с хартиени салфетки и шишенце масло за масаж. Третото чекмедже беше празно, ако не се броят тефтерът и двете химикалки. Фабел се обърна към криминалистите.

- Къде е Холгер Браунер? - попита той.

Имаше предвид шефа на криминалистите.

- В отпуск е до понеделник.

Фабел съжали, че Браунер не е на работа. Той можеше да разчете местопрестъплението така, както археологът разчита пейзажа: да забележи следи от онези, минали оттук преди него, и останали невидими за останалите. - Ще приберете ли това тук, момчета?

- Разбира се, господин главен комисар.

- В долното чекмедже нищо друго ли нямаше?

Шефът на екипа се свъси.

- Не. Върнахме вътре всичко, след като проверихме за отпечатъци. Нямаше нищо друго.

- Намерихте ли бележника й с уговорени срещи?

Криминалистът и този път беше озадачен.

- Тя е била проститутка, но не е чакала по улиците - обясни Фабел. - Клиентите й първо са си уговаряли час, вероятно по телефона. Тя със сигурност е имала бележник, където е вписвала часовете.

- Не сме намирали никакъв бележник.

- Предполагам, че ако е имала, го е държала тук - продължи Фабел и кимна към изтегленото трето чекмедже. - Щом не го намираме, значи го е взел нашият човек.

- За да се прикрие ли? Смяташ, че я е убил някой клиент? - попита Паул.

- Съмнявам се. Нашият човек - а това е работа именно на нашия човек - не е толкова глупав, че да убива жена, която го познава.

- Значи със сигурност е същият тип, който уби и Кастнер?

- А кой друг! - възкликна Вернер и кимна към трупа. - Това очевидно е неговият почерк.

Всички замълчаха - замислиха се какво ги чака, щом това тук е дело на сериен убиец. Знаеха, че няма да скъсят пропастта между себе си и това чудовище, докато то не извърши още убийства. И то не само едно. На всяко местопрестъпление щяха да откриват по още нещо: малки стъпки в разследването, за които невинни жертви щяха да заплатят с кръвта си. Фабел наруши пръв мълчанието.

- Дори и нашият човек да не е взел бележника, сигурно го е прибрал Клугман, за да прикрие клиентите си.

Патологът Мьолер още стоеше надвесен над трупа и се взираше в празната стомашна кухина на момичето. Изправи се, смъкна окървавените хирургични ръкавици и се извърна към главния комисар.

- Така е, Фабел, извършил го е същият човек. - Той вдигна изненадващо нежно русата коса, паднала върху челото на жената. - Убита е по съвсем същия начин, както предишната жертва.

- Това го виждам и сам. Кога е издъхнала?

- При такова ужасяващо разчленяване е трудно да се установи по телесната температура...

- Все пак някакви предположения? - прекъсна го Фабел.

Мьолер отметна глава назад. Беше доста по-висок от Фабел и го погледна така, сякаш виждаше нещо, недостойно за вниманието му.

- Според мен е издъхнала някъде между един и три след полунощ.

Откъм антрето се появи висока руса жена в елегантно сиво сако и панталон. Изглеждаше така, сякаш щеше да се вписва по-добре в заседателната зала на управителния съвет на голяма банка, отколкото на местопрестъпление. Това беше главен криминален комисар Мария Клее, най-новото попълнение в екипа на Фабел.

- Ела да видиш нещо, шефе.

Фабел мина заедно с нея през антрето и отиде в невероятно тясната кухничка. Както и целият апартамент, и тя изглеждаше така, сякаш тук не е стъпвал никой. На плота имаше чайник и пакет чай. Върху поставката за сушене на съдове беше оставена изплакната чаша, която обаче не беше обърната. Ако не броим това, нямаше никакви следи от живот: чинии в мивката, писма по плота или отгоре на хладилника, нищо, от което да личи, че пространството е подчинено на нечий житейски цикъл. Мария Клее посочи отворената врата на едно от шкафчетата върху стената. Фабел надзърна вътре и видя, че мазилката е изрязана и е сложено стъкло, през което съвсем ясно се виждат съседната стая и точно отсреща окървавеното легло.

- Само от едната страна ли? - попита той Мария.

- Да. От другата е голямото огледало. Виж. - Тя се промуши покрай него, пресегна се с ръка, на която беше сложила латексова ръкавица, и изтегли от шкафа електрически кабел. - Обзалагам се, че тук е имало камера.

- Значи нашият човек е заснет на видеолента.

- С тази малка подробност, че тук вътре няма нищо - възрази Мария. - Може би е намерил касетата и я е взел.

- Добре. Кажи на криминалистите да огледат шкафа сантиметър по сантиметър.

Фабел понечи да излезе, но Мария го спря.

- Помня, че когато бях малка, от училище ни заведоха на еднодневна обиколка из студиите на телевизия "Ен Де Ер". Показаха ни декорите на някакъв сапунен сериал... нещо от рода на "Линденщрасе". Помня колко истинска изглеждаше стаята... докато не се приближиш. После виждаш, че небето зад прозорците е нарисувано, а вратите на шкафчетата не се отварят...

- Накъде биеш, Мария?

- Тук има всичко, каквото очакваш да видиш в жилището на момиче на повикване... само дето прилича на декор за такова жилище. Тук сякаш не е живял никой.

- Доколкото знаем, наистина никой не е живял в апартамента. Не е изключено това тук да са "работните" помещения на няколко момичета...

- Знам... и все пак има нещо съмнително. Разбираш ме, нали?

Фабел си пое дълбоко въздух, позадържа го и чак тогава отговори:

- Всъщност те разбирам прекрасно, Мария.

Върна се в стаята. Фотографът снимаше педя по педя местопрестъплението и трупа. Беше сложил прожектор върху поставка и от ярката светлина, насочена към тялото, кръвта, разхвърчала се из стаята, изглеждаше още по-очевидна и създаваше усещането за взрив от насилие. Младият униформен полицай още стоеше на вратата и гледаше вторачено трупа. Фабел застана между него и леглото.

- Как се казваш, момчето ми?

- Белер, господин главен комисар. Уве Белер.

- Добре, Белер. Разговаря ли с някого от съседите?

Белер пак плъзна поглед над рамото на Фабел, към ужаса в стаята. После трепна.

- Моля? А, да... Извинявайте, господин главен комисар, да, разговарях. На партера живее семейство, а точно отдолу - една старица. Не са чули нищо. Но бабката е глуха.

- Знаят ли как се казва момичето?

- Не. Но те почти не са го виждали. Навремето тук живяла друга старица, която преди година-година и нещо починала. Около три месеца апартаментът пустеел, после пак го взели под наем.

- Видели ли са някой да влиза или да излиза снощи?

- Не. Не са видели никого освен онзи тип, който ни се обади, дошъл е в два и половина. Мъжът и жената от партера са се събудили от трясъка на входната врата - на пружина е и когато се затваря, кънти във входа... но преди това никой не е чул нищо. Както казах, мъжът и жената на партера са спели, а старицата отдолу недочува. - Белер се поизвърна и погледна през рамото на Фабел към трупа. - Който го е направил, е абсолютен психар. Е, тя все пак си е търсела белята, щом се е забъркала в тези игри... да лови на улицата какви ли не извратеняци и да ги води тук.

Фабел взе опърпаната по краищата снимка, подпряна на лампата върху тоалетката. Износена частица от чужд живот, истински живот. Вписваше се в това бездушно жилище точно толкова, колкото прашинка в окото. Беше правена в слънчев ден вероятно в Ботаническата градина на Хамбург. Беше стара и мътна, беше заснета от разстояние, но Фабел все пак различи чертите на момиче с пепелява коса на около четиринайсет години. В лице не беше нито грозно, нито хубаво, на улицата ще го подминеш, без изобщо да го забележиш. До момичето на снимката имаше по-голямо момче на около деветнайсет години и мъж и жена към четирийсет и пет-шест. Във вида им се долавяше свойско държане и спокойствие, от които веднага разбираш, че са семейство.

- Жената все пак е била жив човек - отговори Фабел, без да поглежда младия полицай, - била е нечия дъщеря. Въпросът е на кого.

Той извади от джоба на сакото си найлонов плик за веществени доказателства и прибра в него снимката. После се извърна към Мьолер.

- Подготви доклада възможно най-бързо.

Сряда, 4 юни, 6,00 ч. призори, Санкт Паули, Хамбург

Преди да си тръгне, Фабел каза на Белер да дойде с него в жилището на долния етаж. Там вече имаше униформен полицай, който пиеше чай със старица с птичи вид и с кожа като пергамент. Апартаментът беше съвсем същият - поне като разположение. Но десетилетията живот бяха оставили отпечатък по стените на гарсониерата, докато тя се беше превърнала в придатък към старицата. Докато в апартамента на горния етаж единствено смъртта бе оставила някаква следа.

Полицаят стана от фотьойла още щом видя Фабел, но той му направи знак с ръка да не се изправя. Белер представи възрастната жена като госпожа Щайнер. Тя впи във Фабел големи, кръгли, воднисти очи. С този вперен поглед и с птичата си крехкост тя му заприлича на кукумявка. До едната стена имаше маса и столове. Фабел издърпа единия и седна с лице към старицата.

- Добре ли сте, госпожо Щайнер? Знам, за вас е голямо изпитание. Ужасна история. И със сигурност тази суматоха ви притеснява. Целият този шум...

Докато той говореше, бабката се наведе напред и сбърчи чело над бухаловите очи, сякаш се бе съсредоточила върху думите му.

- Няма нищо, шумът не ме притеснява. Недочувам...

- Ясно - отвърна малко по-високо Фабел. - Значи нощес не сте чули нищо?

Най-неочаквано госпожа Щайнер се натъжи много.

- Точно там е работата. Вероятно съм чула... Чула съм нещо, а не съм разбрала.

- Не ви разбирам - рече Фабел.

- Шум в ушите. От глухотата е. Преди да си легна, махам слуховото апаратче... всяка нощ чувам звуци... удари, оглушителни писъци... крясъци. Но е от шума в ушите. Всъщност никога не съм сигурна дали е от него.

- Ясно, лоша работа. Сигурно е неприятно.

- Човек трябва да се научи да не му обръща внимание. Иначе ще полудее. - Старицата поклати пилешката си главица съвсем бавно, сякаш, ако я раздвижеше по-бързо, щеше да я повреди. - Имам го от много отдавна, млади момко. По-точно от юли 1943 година.

- Бомбардировките на англичаните ли?

- Радвам се, че си знаете историята. А аз трябва да живея с моята. Или най-малкото с отгласа от нея. Първата вълна ме застигна на улицата. Спукани са ми тъпанчетата и на двете уши. И това тук... - Тя вдигна черния вълнен ръкав и изпод него се показа невъзможно слаба ръка. Кожата беше набръчкана, на розови и бели петна. - Изгаряния върху трийсет на сто от кожата по тялото. Но най-тежко ми се отрази шумът в ушите. - Старицата замълча и в бухаловите й очи се загнезди тъга. - Не мога да понеса това, че клетото момиче е викало за помощ, а аз не съм чула.

Фабел насочи поглед зад главата на жената, към старите черно-бели снимки по шкафа: тя като малка и като млада, пак със същите бухалови очи, заедно с мъж с гъста черна коса, друга снимка на същия мъж в униформа, вероятно на Вермахта. После обаче Фабел се взря и видя, че е на военновременния Полицейски батальон на запасняците. Деца нямаше. Нямаше и фотографии, които да не са поне на половин век.

- Често ли срещахте жената?

- Не. Всъщност съм разговаряла с нея само веднъж. Метях стълбищната площадка, когато тя мина покрай мен, качваше се нагоре.

- Говорихте ли с нея?

- Всъщност не. Тя ме поздрави и каза нещо за времето, после продължи нагоре. Мислех да я поканя на кафе, но ми се стори, че бърза. Имаше делови вид... беше облечена много добре. Със скъпи обувки, доколкото си спомням. Красиви. Вносни. Освен онзи път само съм я чувала от време на време по стълбището. Мислех, че често пътува по работа, нещо такова.

- Често ли имаше гости. И по-точно мъже?

Старицата отново се съсредоточи, от което лицето й се сбръчка.

- Не... не, не бих казала, че съм виждала да й идват на гости.

- Знам, че е много неприятно, но съм длъжен да ви попитам, госпожо Щайнер... има ли нещо, което да ви е накарало да си помислите, че жената е проститутка?

Бухаловите очи се разшириха още повече.

- Не. И дума да не става. Такава ли е била?

- Не знаем. Ако наистина е била проститутка, би трябвало при нея често да са идвали мъже.

- Не, честно да ви кажа, виждала съм при нея да идват само двама-трима души. Но сега, след като го споменахте, се сещам, че бяха все мъже, никога не съм виждала друга жена.

- Можете ли да ги опишете?

- Всъщност не - поклати тя пак бавно глава. - Дори не съм сигурна дали съм забелязвала повече от двама мъже. А не е изключено да е бил и един и същ. - Старицата посочи към антрето зад Фабел и към матовото стъкло на входната врата. - Виждала съм само силуети... сенки.

- Значи няма да ги познаете?

- Само младежът, който всъщност й е дал жилището под наем...

- Това сигурно е Клугман, господин главен комисар - намеси се Белер. - Онзи, който е открил трупа и се е обадил в полицията.

- Често ли идваше? - попита Фабел.

Старицата сви крехки рамене.

- Виждала съм го само два-три пъти. Както казах, вероятно именно него съм забелязала да слиза и да се качва. - Тя пак погледна към матовото стъкло на входната врата в антрето. - Ето какво означава да остарееш, млади момко. Светът се свива и свива, докато се превърне в сенки, които минават пред вратата.

- Кога за последно е идвал господин Клугман, помните ли?

- Миналата седмица... или по-миналата. Съжалявам, но не обръщам особено внимание на тези неща.

- Не се притеснявайте, госпожо Щайнер. Благодаря ви, че ни отделихте време.

Фабел се изправи от стола.

- Господин главен комисар!

Воднистите бухалови очи примигаха.

- Да, госпожо Щайнер.

- Мъчила ли се е много?

Нямаше смисъл да я лъже. Не след дълго новината щеше да гръмне по всички вестници.

- Опасявам се, че да. Но сега вече е намерила покой. Довиждане, госпожо Щайнер. Ако имате нужда от нещо, на всяка цена кажете на някой от полицаите.

Но старицата като че ли не го чу.

- Трагедия! Каква трагедия! - продължи да клати тя глава.

След като излязоха от жилището, Фабел се обърна към Белер.

- Каза, че си дошъл пръв на местопрестъплението.

- Да, господин главен комисар.

- Никой ли не се навърташе наоколо?

- Не, господине. Само мъжът, който се обади в участъка... и после младото семейство от партера.

- А не забеляза ли някъде наблизо един по-възрастен мъж?

Белер поклати замислено глава.

- Дори по-късно, когато започнаха да се събират любопитните? Нисък такъв и набит, към седемдесетте? Прилича на чужденец... На славянин, може би на руснак.

- Не, господин главен комисар... съжалявам. Важно ли е?

- Не знам - отвърна Фабел. - Вероятно не.

Сряда, 4 юни, 7,30 ч. сутринта, Санкт Паули, Хамбург

В помещението за разпити в полицейския участък на Давидваше човек можеше много успешно да изучава минимализма в действие. По голите белосани стени имаше само врата и един прозорец, който би трябвало да гледа към Давидщрасе, ако стъклото не беше дебело и матово като разлято замръзнало мляко - изгревната светлина, която се процеждаше през него, наподобяваше бледа мътилка. Масата за разпити беше опряна в стената, а от другите й две страни бяха сложени четири метални тръбни стола. В единия край на плота й беше оставен черен касетофон. Отгоре, на стената имаше табели с препоръки кой откъде да мине и какво да прави в случай на пожар. А най-отгоре беше закачен надпис, че пушенето е забранено.

От едната страна на масата седяха Фабел и Вернер. Срещу Фабел имаше мъж на около трийсет и пет години с гъста, намазана с гел черна коса, сресана назад на лъскави кичури, които постоянно падаха върху челото му. Беше висок, с внушително телосложение. Раменете му щяха да изскочат изпод евтината черна кожа на прекалено тясното яке. Мъжът имаше вид на бивш спортист, който вече не се състезава: около кръста му бяха започнали да се трупат първите признаци на затлъстяване, под очите му тъмнееха сенки, кожата му изглеждаше твърде бледа заради черната коса и двудневната брада - лицето му бе волево и силно, но леко подпухнало.

- Вие сте Ханс Клугман, нали така? - попита Фабел, без да вдига очи от доклада.

- Да...

Клугман се наведе напред, сгърби се, подпря китки върху ръба на масата и започна да бели кожичката на палеца си с нокътя на другия палец. Положение почти като за молитва, ако не бяха притеснението и напрежението.

- Намерили сте момичето... - Фабел прелисти няколко страници. - "Моник".

- Да...

Нокътят на палеца се заби по-надълбоко. Единият крак започна да подскача като от тик под масата. От това и ръцете се затресоха ритмично.

- Сигурно за вас е било шок... много неприятен.

В очите на Клугман се четеше неподправена мъка.

- Би могло да се каже...

- Моник каква ви беше, приятелка ли?

- Да.

- И въпреки това твърдите, че не знаете фамилното й име.

- Не го знам.

- Вижте какво, господин Клугман, трябва да призная, че наистина се нуждая от помощта ви. Много съм объркан и разчитам на вас да ми съдействате да си изясня нещата. Дотук разполагам с трупа на безименно момиче, което лежи разчленено в жилище без следа от лични вещи, ако не броим единия кат дрехи за смяна в гардероба... няма дамска чанта, няма документи... всъщност няма и храна освен опаковката мляко в хладилника. Освен това намерихме някои неща, които човек очаква да открие в жилище, използвано за публичен дом. А апартаментът е с доста удобно разположение, само на две крачки от квартала на проститутките, но не и в него. Въпреки това няма доказателства, че там са ходили много мъже. Разбирате ли сега защо съм объркан?

Клугман сви рамене.

- И за капак установяваме, че официално жилището е наето от бивш полицай, командос от отряда за бързо реагиране, и той твърди, че не знае фамилното име на жената, която го е наела от него. - Фабел изчака Клугман да осмисли думите му. Той продължи да гледа безучастно ръцете си. - Защо не престанете да ни разигравате, господин Клугман? И аз, и вие знаем, че жилището се е използвало за проституция, но по някакъв твърде избирателен начин, и че тази Моник не е живеела там. Вижте какво, изобщо не ме вълнува какви са били отношенията ви с момичето, от вас искам само информация за него. Ясен ли бях?

Клугман кимна, но не вдигна поглед от ръцете си.

- И как се казва тя?

- Обясних ви вече, не знам... Кълна се, че това е истината. Винаги съм я наричал Моник, а и тя се представяше с това име.

- Но беше проститутка, нали?

- Е, възможно е... нямам представа... може би от време на време. Това няма нищо общо с мен. Но е възможно, защото тя винаги разполагаше с пари.

- Откога я познавате?

- От около три-четири месеца.

- Щом вие не знаете как се казва, сигурно има и такива, които знаят - включи се и Вернер. - С кого се срещаше тая Моник?

- Не знам.

- Никога ли не сте се засичали с нейни приятели? - попита Фабел, без да крие недоверието си.

- Не, никога.

Фабел побутна през масата снимка на първата жертва - Урсула Кастнер.

- Познавате ли я?

- Не. Всъщност... да, но само от вестниците. Това не е ли убитата юрисконсултка? По същия начин ли са я очистили?

Фабел не отговори на въпроса, но остави снимката върху масата. Клугман не я погледна отново. Фабел остана с впечатлението, че младият мъж нарочно избягва да поглежда лицето на Кастнер. Инстинктът му подсказа, че тук има нещо гнило.

- А къде е живеела Моник, преди да се нанесе в гарсониерата?

Клугман сви рамене.

- Я не ни прави на луди - наведе се напред Вернер. Беше много едър, чертите на лицето му бяха груби и от това движенията му изглеждаха застрашителни, нещо, което той рядко търсеше преднамерено. В отговор Клугман се изправи на стола и отметна предизвикателно назад глава. - Нима искаш да ни убедиш, че момичето е влязло в живота и в жилището ти, а ти дори не знаеш как се казва и нищо за него?

- Трябва да признаете, господин Клугман, че всичко това изглежда доста странно. Все пак сте работили в полицията - допълни Фабел.

Клугман се поотпусна.

- Да. Сигурно. Но ви казвам истината. Вижте какво, онзи свят там е съвсем различен. Една вечер Моник просто се появи в заведението, където работя, и се заприказвахме...

- Сама ли беше?

- Да. Точно заради това я заприказвах. Арно... шефът, де, реши, че е скъпа проститутка, която си търси клиенти в заведението ни, и ми нареди да я разкарам. Заприказвахме се и тя ми се видя свястно дете. Попита дали съм знаел някой да дава стая или апартамент под наем и аз й казах за моето жилище.

- Защо й го предложихте? Защо вие не живеете там?

- Аз... обвързан съм с една от танцьорките в заведението... Соня. Спя при нея, живее съвсем наблизо до бара. След като взех гарсониерата, се пренесохме със Соня да живеем там, докато я ремонтират. После се запознах с Моник и тя ми обясни, че си търсела прилична квартира, за която била готова да даде добър наем, при това с предплата. Добави, че й трябвала само за шест, най-много девет месеца. Казах си - защо да не спечеля малко пари...

- При условие, че не й се пречкаш - вметна Вернер.

- Така се бяхме уговорили.

- Защо тогава си отишъл там посред нощ?

- Отбих се да видя Моник. Правех го от време на време, за да се уверя, че всичко е наред. Разбирахме се добре...

- Отишли сте да я навестите като приятел в два и половина след полунощ? - учуди се Фабел.

- И двамата нямахме обичайното работно време.

- А какво точно работите, господин Клугман?

- Както вече ви обясних, работя в нощен клуб... стриптийз-бар. Заместник-управител съм.

Фабел пак погледна папката.

- А, да, бар "Рай" при Гросе Фрайхайт... там ли?

- Да.

- Значи работите при...

- Знаете при кого работя.

Клугман погледна нокътя на палеца, с който чоплеше другия си палец.

Фабел извади изпод първата папка втора. Отвори я с рязко движение и погледна първата страница. Вдясно горе Клугман видя снимката си. Раменете му се смъкнаха още повече.

- Така... - Фабел се облегна на стола и огледа замислено Клугман. - Сега ваш работодател е Ерсин Улугбей... не бих казал, че той е образцовият гражданин на Хамбург за този месец, нали?

- Вероятно не е.

- Странен завой в професионалното ти поприще - подметна Вернер, - от елитна полицейска част да се прехвърлиш при турската мафия.

- След като напуснах полицията, нямах голям избор - усмихна се цинично младежът. - Както вероятно вече знаете. Но при всички положения не работя за никаква "мафия". Знам какво върши Улугбей, но нямам нищо общо. Той може да е собственик на бара, но пряк началник ми е Арно Хофкнехт, управителят. Не е кой знае какво да си заместник-управител, аз обаче не умея нищо друго освен да съм прославен полицай. Но гледам да не си пъхам носа, където не ми е работа.

- Виж ти! - възкликна Вернер. - Добре казано. Но се съмнявам носът ти да е чак толкова чист.

- В смисъл?

- Кога смръкна последната линийка?

Жилите по врата на Клугман се изопнаха.

- Що не си таковаш таковата, лайнар такъв!

Очите на Вернер блеснаха и той го погледна така, сякаш всеки момент ще замахне. Фабел обаче се намеси.

- Надявам се все пак да ни съдействате, господин Клугман. Едва ли искате да си усложнявате допълнително положението.

- Какво искате да кажете? Аз нямам нищо общо с това. Пък и нямате никакви доказателства...

- Премълчавате нещо.

- Например?

- Например къде е бележникът с уговорените срещи на Моник?

- Нямам представа за какво говорите.

- Или видеокамерата, която сте скрили зад огледалото. Изнудвахте ли жената, или просто сте си снимали порно?

За миг Клугман се озадачи.

- Вижте какво, нямам абсолютно никаква представа за какво ми говорите. Ама никаква.

Фабел се облегна. Вернер усети накъде духа вятърът и, ухилен, наклони напред огромната си глава с подстригана на канадска ливада коса.

- Хич не си ми симпатичен, Клугман...

- Нима? - престори се на обиден и учуден Клугман. - Пък аз си мислех, че може би имаме общо бъдеще...

- Не си ми симпатичен, защото си предател и подляр. Зарязал си службата в полицията, когато си започнал да продаваш информация на Улугбей. - Вернер се дръпна назад и се свъси погнусен. - Вониш. Смърдиш на бунището, където си се заврял и живееш като проститутка...

Клугман се напрегна и внезапно направи рязко движение напред.

Фабел вдигна ръка.

- По-кротко...

Вернер продължи невъзмутимо:

- Живееш с проститутка, дал си под наем гарсониерата на друга проститутка, за да я заколи някой превъртял маниак, и работиш в онова свърталище за един от кръстниците на турската мафия. Как се чувстваш, Клугман... как се чувстваш, когато сутрин се погледнеш в огледалото? За Бога, бил си полицай... и доколкото виждаме от служебното досие, доста добър. Навремето сигурно си имал амбиции. А сега си... - Той махна към Клугман и разпери ръце, сякаш искаше да се предпази от нещо отвратително. - Сега си гнида, Клугман - заяви Вернер, след като отново се приближи към него. - Изобщо не се съмнявам, че си способен да обезобразиш момичето. И на друг ги разправяй тия, че не знаеш за него нищо освен малкото му име.

Най-неочаквано Вернер млъкна. В помещението настана тишина. Хладна, пресметната. Клугман се облегна тежко на стола, беше изпружил единия си крак, а другият продължаваше странния си припрян танц. Фабел огледа лицето му. Както и очакваше, видя нехайната маска: заучено отегчение, каквото си бяха лепвали върху лицата безброй хора, седяли през годините от другата страна на масата; израз, който трябваше да внуши безгрижие, но Фабел безпогрешно разчиташе какво се крие зад него. Ала докато наблюдаваше Клугман, той си даде сметка, че този път не може да проникне отвъд маската.

Вернер продължи:

- Не си бил приятел, не си бил и клиент... не си отишъл там колкото да се отчукаш качествено за четиристотин евро, нали? От онова, което знаем за така наречената Моник, тя не е била лъжица за твоята уста... и не ти е била по джоба.

Клугман не отговори, само се вторачи в ръба на масата.

- И не ти вярвам, че си просто някакъв нещастен хазяин на безименно момиче, и то по една случайност е било заклано в гарсониерата, която държиш под наем. И така, какво означава всичко това? - Вернер повтори вироглаво: - Не си приятел. Не си и клиент. Това означава или че си нарязал тая Моник на парченца, или че си й бил сводник, назначен от Улугбей. - Според мен си ходел да прибираш не само наема, а ако тя се е правела на интересна, си я плясвал през ръцете. Нали?

Мълчание.

- Може би си харесваш работата. Може би дори се възбуждаш, докато строяваш момичетата. Може би снощи, докато си се забавлявал по някакъв по-особен начин...

Клугман избухна:

- Стига с тия тъпотии.... Видяхте в какво състояние е стаята... ако съм го извършил аз, щях да съм целият в кръв...

- Може би си се преоблякъл, преди да ни разиграеш този театър... Дали да не пратим криминалистите да...

- Правете каквото решите... Добре де, наистина работя за Улугбей. Това няма нищо общо със случилото се нощес. Нямам нищо общо с Улугбей и не смятам да забърквам и него. От вас не ме е страх, както ме е страх от ония тъпанари, турците. Знаете какъв е сценарият... ако разберат, че говоря за тях тук, ще свърша в гората с обезобразено лице.

Фабел знаеше какво има предвид Клугман: ако някой започнеше да мъти водата на турските мафиоти, ако се опиташе да ги излъже с дрога или пропееше пред полицията, те имаха навика да го изхвърлят в гората северно от Хамбург. Режеха му ръцете, избиваха му зъбите и му обезобразяваха лицето. Така ставаше трудно, дори невъзможно да се установи самоличността на жертвата и разследването се проточваше, така че накрая следата обикновено изстиваше и бе невъзможно да се предяви обвинение.

- Добре, добре... успокойте се - намеси се Фабел. - Но и вие ни разберете... Вие сте единственият човек, за когото знаем, че е влизал в жилището на жертвата...

- Да бе, да, за трийсет секунди. Веднага щом я видях... в този вид... изхвърчах от апартамента и ви се обадих.

- Но не от нейния телефон, нали?

- Не. От клетъчния. Нямах сили да остана вътре. Трябваше да изляза.

- И сте отишли там в два и половина след полунощ, така ли? - попита Фабел.

- Да.

- А пипали ли сте нещо?

- Не. Само влязох и веднага излязох.

- Как влязохте? Имате ли ключ?

- Не. Всъщност да, имам, но не съм отключвал. Вратата беше открехната.

- От централата казват, че сте се обадили в полицията в два и половина. Къде бяхте, преди да отидете в апартамента на момичето?

- Бях на работа, в бар "Рай".

- До кога по-точно?

- Някъде до два без петнайсет.

- От Гросе Фрайхайт до гарсониерата се стига за по-малко от четирийсет и пет минути.

- Имах да върша една работа...

- Каква работа?

Клугман вдигна ръце с дланите нагоре и понаведе главата си на една страна. Фабел взе химикалката и я завъртя шумно между зъбите си.

- Ако не можете или не искате да ни съобщите, това означава, че е напълно възможно да сте убили момичето, да сте се преоблекли и после да сте казали, че току-що сте дошли и сте намерили трупа.

- Добре, де, добре... бях на пристанището, трябваше да се видя с един познат... купих малко дрога...

- От кого?

- Ама вие шегувате ли се?

Фабел сложи върху масата една от снимките, направени на местопрестъплението. Беше цветна и толкова подробна и ярка, че изглеждаше като измислена.

- Това тук не е шега.

Клугман се вцепени и пребледня. Очевидно отново бе застигнат от спомени.

- Беше ми приятелка. Нищо повече.

Вернер въздъхна тежко. Клугман не му обърна внимание и погледна Фабел право в лицето.

- И вие, господин Фабел, знаете, че не съм я убил аз... - Погледът и стойката му вече не бяха толкова напрегнати. - Добре. От клуба взех такси и отидох на пристанището. Таксиметровият шофьор ме изчака да се срещна с онзи човек, после ме закара до гарсониерата. Остави ме пред блока някъде в два и половина. Той ще потвърди всяко мое движение от мига, когато излязох от заведението, до пристигането ми в жилището. Попитайте във фирмата.

- Вече проверяваме.

Фабел затвори папката и се изправи. Беше ясно, че не Клугман е убиецът, нямаха безспорни доказателства, въз основа на които да го задържат дори като основен свидетел. Но Фабел приключи разпита с някаква смътна тревога. Клугман очевидно беше точно такъв, за какъвто се представяше, през цялото време обаче Фабел имаше чувството, че гледа преобърната карта: всички познати знаци са върху нея, но вместо да те насочат, те те объркват още повече. Фабел стисна под мишница двете папки и като се отправи към вратата, каза на Клугман, без да се обръща назад към него:

- Въпреки всичко ще пратим криминалистите да ви проверят - и вас, и дрехите ви.

Всичко в Мария Клее беше изпълнено с живот и енергия: от отсечения й хановерски акцент до късата, красиво сресана руса коса. Когато Фабел излезе от помещението за разпити, тя стоеше в коридора и го чакаше. Държеше в ръка лист хартия.

- Как мина? - попита отсечено жената.

Фабел тъкмо понечи да й отговори, когато се появи униформен полицай, дошъл да заведе Клугман при криминалистите. Погледите на Клугман и на Мария се срещнаха за миг: нищо в очите на Клугман не трепна, сякаш не я бе видял, но Мария се свъси, явно се опитваше да си припомни нещо.

- Познаваш ли го? - попита Фабел, след като Клугман и придружаващият го полицай се отдалечиха.

- Не знам... Стори ми се познат, но не се сещам къде съм го виждала...

- Е, нищо чудно и да сте се срещали. Навремето е работил като полицай в Хамбург.

Мария отново сви рамене, сякаш се отърсваше от дразнеща дреболия.

- Та как мина разпитът?

- Очевидно не е нашият човек, но е затънал до гуша. Здраво е оплел конците. Премълчава нещо. Всъщност премълчава много неща. А при теб какво става?

- Разговарях с управителя на стриптийз-бара Арно Хофкнехт. Потвърди, че Клугман е бил на работа някъде до един и половина след полунощ.

- Възможно ли е да го прикрива?

- Само да го беше видял! Ужасно хлъзгав тип, не може да му се има вяра. Чак настръхнах. - Мария потрепери. - Но не го прикрива. И много други са видели Клугман, стоял е до края на смяната. От участъка в Давидваше провериха твърдението му, че е обикалял с едно и също такси...

- И на нас каза същото.

- Шофьорът потвърди, че в един и половина след полунощ го е взел от клуба, закарал го е до една кръчма при пристанището, Клугман му е казал да изчака, а после, някъде в два и половина, го е оставил пред жилищния блок.

- Добре. Нещо друго.

- Да, опасявам се, че има и друго - отвърна Мария и му подаде разпечатката на съобщението, което се беше получило по електронната поща и което тя държеше в ръка.

Сряда, 4 юни, 10,00 ч. сутринта, полицейското управление на Хамбург

Фабел прочете още веднъж на глас страницата, после я остави на масата и отиде при прозореца. Заседателната зала се намираше на третия етаж в полицейското управление. Движението долу пулсираше според светофарите: вдъхващият сигурност ритъм на живота в Хамбург.

- Значи съобщението по електронната поща е адресирано лично до теб, така ли? - попита Ван Хайден.

- Да, както последния път.

Фабел отпи от чая. Продължи да стои с гръб към останалите и да гледа през дъжда към парка Винтерхудер отсреща, зад който центърът на града се беше врязал в стоманеносивото небе.

- Няма ли начин да разберем кой го е пратил? - попита Ван Хайден.

- За съжаление не, господин началник управление - отговори Мария Клее. - Както личи, нашият приятел познава доста добре информационните технологии. Освен ако не го засечем онлайн, няма как да го издирим. Но и да го засечем, пак ще бъде трудно.

- Занесохте ли писмото в техническия отдел - да го видят?

- Да, господине - потвърди Мария Клее. Фабел още не се беше обърнал и гледаше съсредоточено пулсиращото движение долу. - Възложихме и на независим експерт да си каже мнението. Просто не съществува начин да установим откъде е пратено писмото.

- Добре измислено - намеси се и Фабел. - Едно анонимно писмо или бележка ни дават веществени улики: можем да проверим за ДНК, да възложим графологична експертиза, да установим откъде са взети хартията и мастилото... докато такова писмо има само електронно присъствие. От гледна точка на криминалистиката то не съществува.

- А аз си мислех, че няма такова нещо като анонимно електронно съобщение - каза Ван Хайден. - Нали компютърът си има идентификационен номер в Интернет.

За миг Фабел се изуми от познанията, които Ван Хайден имаше за информационните технологии.

- Точно така. Имаме две електронни съобщения, получени през различни доставчици с различен адрес. Издирихме ги и установихме, че нашият човек е проникнал в мрежа, която би трябвало да е непробиваема, и е направил фалшиви акаунти. Именно от тях е пратил електронните съобщения.

Фабел се дръпна от прозореца. Около масата от черешово дърво седяха шестима души. Четиримата основни членове от екипа му в отдел "Убийства": Вернер Майер, Мария Клее, Ана Волф и Паул Линдеман, се бяха разположили от едната страна. Срещу тях седяха привлекателна тъмнокоса жена на около трийсет и пет години, доктор Сузане Екхарт, психолог криминалист. На челно място седеше Холст Ван Хайден, началник управление "Тежки престъпления" към полицейското управление на град Хамбург, шефът на Фабел. Той стана от стола. Сякаш бе генетично предопределен за полицай и дори сега, в светлосивия костюм марка "Хуго Бос", успяваше да създаде впечатлението, че е в униформа. Той отиде до една от стените на заседателната зала, върху която бяха накачени големи цветни снимки от различен ъгъл с обезобразените трупове на две млади жени. Навсякъде кръв. Бяла кост, проблясваща през пихтията и плътта. Две различни жени, две различни места, но ужасът в средата на изображенията си оставаше същият: белите им дробове бяха изтръгнати и бяха извадени от телата. Ван Хайден огледа ужаса с безизразно лице.

- Сигурно знаеш, Фабел, кого чакам горе при мен... при нас.

- Да, знам, господин началник.

- Знаеш освен това, че той ме притиска да сложим край на... на това тук.

- Давам си сметка, че ти се оказва политически натиск. Но основната ми грижа е да направя така, че да няма още злочести жени, които са станали жертва на този звяр.

Сините очички на Ван Хайден проблеснаха студено.

- Аз, господин главен комисар, степенувам нещата точно както го изисква дългът ми. - Той пак погледна към снимките. - Имам дъщеря приблизително на възрастта на втората жертва. - Ван Хайден отново се извърна към Фабел. - Но не искам господин кметът на Хамбург да ми диша във врата.

- Както вече споменах, шефе, правим всичко възможно да заловим час по-скоро този изверг.

- И още нещо. Тия "разперени криле на орела" и "свещената ни земя"... Не ми харесват никак. Намирисва на политика. Орелът... кой орел, германският ли?

- Не е изключено - отвърна Фабел, извърнат към Сузане Екхарт.

- Да, не е изключено - потвърди тя. Говореше с южняшки акцент, вероятно мюнхенски, както предположи Фабел. - Но орелът е мощен психологически образ във всяка култура, олицетворение на силата и на хищническия устрем. Възможно е орелът да е метафората на този човек: той дебне, кръжи отгоре, незабелязван от жертвата, после се спуска тихо и убива. По-вероятно е мотивиран от някакъв сублимиран, откъснат от обстоятелствата полов нагон, отколкото от екстремистка политическа идеология. Този човек не е фанатик, той е психопат. Има разлика... Макар че, трябва да призная, ме притеснява религиозният привкус на електронното съобщение - усещането за кръстоносен поход... и начинът на убийство, който наподобява някакъв ритуал.

- Кого издирваме, някакъв превъртял неонацист ли? - попита доста войнствено Ван Хайден.

- Съмнявам се. Силно се съмнявам. Жертвите не са чужденки, не са обичайните мишени на неонацистки нападения. Но не можем да го изключим като възможност. Лично според мен това по-вероятно е някакъв личен кръстоносен поход...

Сузане Екхарт имаше вид на човек, който се опитва да се сети къде е оставил ключовете от колата си.

- Какво има, докторе? - попита Фабел.

Жената се подсмихна едва ли не гузно.

- А, нищо... при всички положения не би издържало на професионална и дори обективна проверка...

- Въпреки това ни кажете - подкани Ван Хайден.

- Ами това електронно съобщение е учебникарски пример за психопат, който е загубил връзка с обществото. В него има всичко: усещането за социална отчужденост и изолация, криворазбрана войнствена нравоучителност, отъждествяване с възвишен символ на хищническия устрем...

Фабел усети как настръхва. Още нещо, което се вписваше прекалено добре.

- Не разбирам... - Ван Хайден определено не беше доловил подтекста. - Твърдите, че електронното съобщение не е фалшификат. Че е написано от нашия убиец.

- Не... всъщност да. - Екхарт се усмихна отново, при което се видяха съвършените й зъби, проблеснали като порцелан. - Наистина не знам какво говоря. Но ако аз бях седнала да пиша писмо от сериен убиец, щях да включа всички тези неща.

- Какво твърдите, че писмото е подправено, или че е истинско? - В гласа на Ван Хайден отново се долавяше войнственост. - Започвам да се обърквам...

- Вероятно е истинско. Две убийства, две получени по електронната поща съобщения. Ако този човек беше измамник или шегобиец, едва ли щеше да улучи толкова добре момента. Просто го отбелязвам като възможност.

Тя огледа стаята, сякаш търсеше подкрепа. Намери я: Фабел кимаше замислено.

- Последното изстъпление... имаме ли нещо повече, за което да се заловим, Фабел?

- Точно това ме притеснява най-много - призна той. - Има някои несъответствия. Всъщност има куп неща, които не знаем за жертвата.

- Например нейната самоличност - отбеляза Ван Хайден.

Фабел не разбра дали го казва със сарказъм.

- Работим за изясняването й.

Ван Хайден прехвърли страниците в доклада.

- А този бивш командос, който е бил свързан с нея? Само това оставаше човек, работил в полицейското управление на Хамбург, да е станал сводник. Медиите ще ни разкъсат.

- За съжаление бяхме принудени да го пуснем - обясни Фабел. - Но го държим под наблюдение. Ще бъде следен денонощно. Сигурен съм, че укрива улики, но няма как да го докажем.

- Прегледахте ли служебното му досие?

- Донесоха ми го преди малко - отвърна Фабел, след което седна и се подпря на масата. Преигра малко нехайството в позата си: знаеше, че със свойското си държане дразни Ван Хайден, и това му доставяше удоволствие. - Нямах време да се запозная подробно с него, но, както личи, Клугман е бил сред най-добрите в отряда, гледали са на него като на многообещаващ полицай, докато не са го заловили с дрогата. Преди да постъпи в полицейското управление на Хамбург, е служил като парашутист. Чудесен трамплин за отряда за бързо реагиране. - Фабел се подсмихна. - Богат опит, ако си решил да мислиш само с оръжие в ръка.

Ван Хайден настръхна.

- Отрядът за бързо реагиране е много полезен. Хората в него са полицаи като нас. Каква е оценката за работата на Клугман като военен?

- Поне доколкото виждам, е бил сочен като пример за подражание...

- Свестен човек, който се е прекършил...

- По-скоро отличен професионалист, наемник, който е преминал в противниковия лагер... всичко зависи от гледната точка.

Този път Ван Хайден не се хвана на въдицата на Фабел.

- И смяташ, че укрива нещо от нас?

- Изобщо не му вярвам, че не знае името на жертвата. Но алибито му е желязно. Още не сме установили кога точно е настъпила смъртта, почти сигурно е обаче, че Клугман няма пръст в тая работа.

- Защо тогава го държите под наблюдение? Дали ресурсите ни не могат да имат по-добро приложение?

Фабел забеляза, че хората от екипа му се споглеждат невярващо.

- Имаме, господин Ван Хайден, труп без име, открит при възможно най-необичайните обстоятелства, и според мен Клугман е най-добрата ни следа, ако искаме да установим самоличността на жертвата. Както вече отбелязах, според мен той укрива нещо. Съвсем не е изключено това да е самоличността на убиеца... няма да се учудя, ако този "Син на Свен" е бил сред клиентите на момичето.

Фабел усети, че доктор Екхарт го гледа, но не й обърна внимание: психоложката беше наясно, че той хвърля димна завеса, за да накара Ван Хайден да не го притиска до стената. И успя.

- Добре - каза началникът на управлението. - Но мен ме вълнува самоличността не толкова на жертвата, колкото на убиеца. Какво още правим по въпроса?

- И досега издирваме подробности за другата жертва. - Мария Клее извади от папката лист с бележки. - Доколкото можем да преценим, между двете жертви няма връзка. Проститутка и многообещаваща юристка. Както личи, убиецът избира жертвите съвсем произволно.

- На нас може и да ни се струва произволно - намеси се доктор Екхарт, - за убиеца обаче между жените има някаква връзка, която ние засега не виждаме. Не забравяйте, че си имаме работа с човек с тежко душевно разстройство - той не мисли като нас. Може би подбира жертвите по сходния ръст или походка, по формата на носа... Колкото и абстрактна да е, между тях има някаква прилика, която само убиецът вижда.

След кратко мълчание Вернер подметна:

- И какво означава това?

- Това означава, че всяка жена в Хамбург, независимо от възрастта и професията си, може да стане следващата жертва.

Ван Хайден се почеса по острата прошарена коса.

- И засега разполагаме само с една следа към убиеца - този Клугман, който може да го познава като клиент на последната жертва, но може и да не го познава. Така ли?

- Има още една възможна връзка - отбеляза доктор Екхарт, без да вдига поглед от масата. Беше обгърнала с ръце папките. Всички насочиха вниманието си към нея. - И тази връзка е главният комисар от криминалната полиция Фабел. Точно както убиецът се ръководи от някакъв отвлечен критерий, когато избира жертвите си, по същия начин той е избрал и господин Фабел за свое... за свое алтер его, за свой противник в играта. В неговите очи господин Фабел е достоен неприятел. Той го е избрал за свой кръвен враг. Главен комисар Фабел всъщност се е превърнал в основен елемент в неговата фантазия и план. Убиецът даде да се разбере, че възнамерява сам да определи завършека на гонитбата. - Психоложката се извърна към Фабел. - Дори и това да означава да ви принуди да го убиете. Заявлението му: "Можете да ме спрете, но никога няма да ме заловите", е обещание за нещо.

- Че ще се наложи да го убия, ако искам да го спра ли?

- Може би. Той очевидно е убеден, че психопатското в личността му е неуязвимо за вас. Дори може би си въобразява, че е безсмъртен, и дори да го убиете, не можете да му направите нищо. Че между вас има нещо като буфер.

- Но аз съм полицай, а не палач. - Фабел замълча и се свъси. - Защо е избрал точно мен?

- Не знам. Вероятно само "Синът на Свен" е наясно каква точно е причината да избере вас... но...

- Но какво? - подкани Ван Хайден.

Доктор Екхарт продължи да говори, извърната само към Фабел.

- Той се чувства свързан с вас. Не е изключено в миналото пътищата ви да са се пресичали. Или вие да го познавате.

- Това обаче е твърде конкретно - възрази Фабел и думите му прозвучаха по-скоро като въпрос.

- Не, не е конкретно. Просто е поредната възможност. Убиецът може би е решил, че двамата сте свързани по някакъв начин, покрай нещата, които например е чел за вас... или за някой от случаите... и ви е избрал заради това.

- Но не е изключено това да е човек, чийто път в миналото се е пресичал с моя, и то с важни последици, нали?

- Смятам, че има такава възможност... но нищо повече.

Фабел се извърна към Ван Хайден: поглед, зареден с дълбок смисъл. Другият мъж поклати глава.

- Не рови чак толкова назад в миналото, Фабел...

Фабел сви рамене.

- Прав си, излишно е. Но все ми се струва, че ако съм прав, всичко си идва на мястото: Свенсон* ми отправя предизвикателство с тези дрънканици за "Сина на Свен"... съобщава ми, че е жив и че го е извършил той...

* Букв. "синът на Свен". - Б. пр.

Ван Хайден пак поклати глава.

- Остави това, Фабел. Свенсон не е сред живите. Мъртъв е от близо двайсет години.

- Кой е този Свенсон? - полюбопитства доктор Екхарт.

- История - отвърна Ван Хайден. - Далечна история, която няма абсолютно нищо общо със случая. Свенсон отдавна не е сред живите.

- Все пак това е само предположение - поправи го Фабел. - Смята се, че е изгорял. Но няма достатъчно данни, които да доказват, че трупът е негов. Казваше се Карл-Хайнц Свенсон, изключителен манипулатор и злодей, който беше създал терористична организация само от млади жени. Беше членувал във Фракция "Червената армия" на Баадер-Майнхоф и после се беше отцепил. По онова време мнозина напускаха Фракция "Червената армия", защото не споделяха схващането за изцяло нелегална дейност, изповядвано от Баадер-Майнхоф. Например Движението "Втори юни" и Ес Пе Ка, възникнали след Фракция "Червената армия", а също "Революционните групи", където членуваха и активни терористи под дълбоко прикритие, и сътрудници, които работеха "легално", пред очите на всички, и "Червен гняв", която си беше женска организация. Свенсон привличаше членове от всички тях и заимстваше от идеологията им. Беше нарекъл организацията си ГРД, Група за радикални действия. Членската маса се свеждаше главно до момичета, които още не бяха навършили и двайсет години. Свенсон ги пращаше да слагат бомби по търговските центрове и заведенията край Алстер и да обират банки.

- Вече сме обсъждали всичко това с Фабел - намеси се и Ван Хайден, обръщайки се към доктор Екхарт. - Тъй като не бе установено по безусловен начин, че трупът е на Свенсон, Фабел подозира, че той някак си е възкръснал от гроба и се е върнал, за да извършва тези убийства.

- Наистина ли сте убеден в това? - попита жената Фабел.

- Не, не съм. Но смятам, че има такава възможност и ние не бива да я изключваме...

- Извинявайте, но не разбирам - прекъсна го доктор Екхарт. - Защо изобщо разглеждате този човек като възможен заподозрян? Не виждам никаква връзка между един мъртъв терорист и тези серийни убийства...

- Признавам, че такава връзка е почти изключена. И съм съгласен с господин Ван Хайден - в онази експлозия е загинал вероятно именно Свенсон. Но съмнението се загнезди в мен веднага щом видях това "Синът на Свен"... и че в писмата постоянно се говори за орли. Нелегалното име на Свенсон беше Орела. И ако добавим към всичко това странните му отношения с жените...

- Защо странни?

- Явно изпитваше потребност да ги подчини изцяло. Предполагаме, че е имал интимни отношения с всички момичета в организацията. Журналистите ги наричаха "Харема на Свенсон".

- И каква връзка има това с вас?

- През 1983 година се опитаха да оберат централния клон на търговската банка на площад "Паул Неверман". В обира участваха три жени от отцепилата се групировка на Свенсон. Точно излизали от банката, когато се натъкнали на двама униформени полицаи, които патрулирали в района. Избухнала престрелка... две от терористките били убити, както и единият полицай, а другият бил тежко ранен. Когато пристигнах на местопрестъплението, третата терористка тъкмо се опитваше да избяга. Гоних я до реката, извиках й да хвърли оръжието, но тя се обърна и откри стрелба. Уцели ме в хълбока и аз също започнах да стрелям: два изстрела - в главата и лицето. Момичето умря на място. Казваше се Гизела Фром. Беше на седемнайсет години. Дете.

- Ясно. - Доктор Екхарт свали очилата си и за миг се взря във Фабел. - Разбирам защо правите такава връзка, но съм длъжна да отбележа, че според мен, дори и този Свенсон да не е загинал, едва ли би се наредил сред заподозрените за убийствата.

- Защо?

- Защото не се вписва в портрета на убиеца - като възраст, психология, като нищо... - Доктор Екхарт вдигна кичура гарвановочерна коса, паднал върху широкото й чело. Сложи си отново очилата и зачете: - Имаме две неща, въз основа на които да съставим психологическия портрет на нашия убиец: веществените доказателства, събрани от местопрестъплението, и съдържанието на съобщенията, получени по електронната поща. Като цяло психологическият портрет, с който разполагаме засега, е: мъж на възраст между двайсет и четирийсет години, но по-скоро ненавършил трийсет. Очевидно умен, но може би не толкова, колкото си мисли. Завършил най-малко средно образование, но може би и университет. Има сравнително отговорна работа, но смята, че тя е под възможностите му. Не е изключено обаче да е лишен от възможността да прояви докрай академичния си потенциал и да заема ниска изпълнителска длъжност. Ако е висшист, тогава долната възрастова граница се покачва, разбира се, на двайсет и шест години. Както вече отбеляза и госпожа Клее, убиецът разбира много от компютри. По всяка вероятност живее сам, но това не е задължително. От електронното съобщение личи, че е единак и е маргинализиран, а това съответства на типичния психологически профил. Самотник е, човек, който няма високо мнение за себе си. Смята, че е недооценяван и че светът ограничава възможностите му... свят, на който е обявил война. В детството или младостта му може би се е случило нещо или няколко неща, когато жена го е унизявала или е налагала волята си. Възможно е и той да обвинява майка си, че не го е защитила от баща му, който или е бил прекалено властен, или е упражнявал насилие над него. При всички положения това навярно е съвпаднало с пубертета, когато той е започнал да свързва фантазиите си по време на мастурбация с насилствено отмъщение към жените. В такъв случай омразата и страхът от жените са станали неразделна част от половата възбуда. Убиецът вероятно има някакви полови отклонения или е импотентен, освен когато възбудата и оргазмът са предизвикани от крайно насилие над жени.

- Но на местопрестъплението не намерихме семенна течност и дори следи от проникване - напомни Фабел.

Красивата лекарка отговори на погледа му, като наклони лице и се взря в него над очилата.

- Да, не сте намерили. Но това не означава, че той не е осъществил полов акт. Може би е носел презерватив, за да не оставя следи, по които да се установи ДНК-то. Но е по-вероятно този човек да изпитва полова наслада от неща, които са толкова далеч от обичайното, че ние дори не можем да се досетим за тях. Както казах вече, не е изключено и да е импотентен. По своето естество престъплението е сексуално, но извършителят може и да не осъзнава или да не признава половите си подбуди. Освен това основното, което се откроява в пратените по електронната поща съобщения - и в ритуалния начин на извършване на убийствата, - е религиозният привкус на деянието. Това е някакъв обред, който убиецът изпълнява по причини, по-отвлечени, отколкото простото или непосредствено сексуално удовлетворение.

Мария Клее също се включи.

- Възможно ли е извършителят да не е само един? Както го описвате, прилича едва ли не на ритуал. Щом подбудите не са политически, възможно ли е да имаме пред себе си някакъв култ?

Вернер Майер се засмя пренебрежително. Но и двете жени не му обърнаха внимание. Фабел го погледна предупредително.

- Възможно е, но е малко вероятно - отговори Сузане Екхарт. - Дори и да са го направили няколко души, психологическият портрет на основното действащо лице - на човека, извършил убийствата - си остава същият. Ако е замесен и друг, той изпълнява ролята на манипулатора... на човека, запълващ бездната, оставена от родителя, който се е отнасял небрежно или е прибягвал до насилие. В такива случаи - например в случая с Ленард Лейк и Чарлс Нъг в Щатите от осемдесетте години - единият от двамата няма високо мнение за себе си, а другият е патологичен егоист. В нашия случай обаче много по-вероятно става въпрос за солов кръстоносен поход. Извършителят го е загатнал и във второто електронно съобщение. Той е вълк единак. И това, разбира се, се среща много по-често, отколкото серийни убийци на групи. - Доктор Екхарт замълча и си свали очилата. - Чрез такива деяния този човек запълва липсата на самочувствие. Точно заради това е почти изключено да си имаме работа с терориста на господин Фабел: друга възраст, други подбуди, друга психика, друга политика...

Ван Хайден реагира, сякаш го е ударил лек ток.

- Какво искате да кажете с това "друга политика"?

- Ами основният психологичен портрет, който изложих пред вас: това, че извършителят вини за личните си провали обществото, че е убеден как личните му възможности не намират развитие и са спирани от несправедливия свят... всъщност почти всичко, без психо-сексуалната травма, се вписва и в неонацисткия тип.

- Не казахте ли, че тук няма политически подбуди?

- Да. Според мен няма. Този човек вероятно има психо-сексуални подбуди да убива, но като всички останали има политически възгледи. В нашия случай тези възгледи може да са гротескно изкривени заради психологическите проблеми и дори може да са се превърнали в оправдание - в извинение за деянията. Поне отчасти. Искам да кажа, че един терорист левичар като Свенсон не се вмества в същия портрет.

Фабел кимна бавно.

- Съгласен съм, но ако именно аз съм във фокуса на всичко това? Ако той ме въвлича в... в някакво предизвикателство? Убил съм една от жените му, затова сега той избива жени, които аз като полицай би трябвало да защитавам.

Сузане Екхарт се засмя.

- Ето че си разменихме ролите, но съм длъжна да отбележа, че такава психология е доста неубедителна. В най-добрия случай връзката е доста произволна. - Тя остави очилата на масата пред себе си, изправи рамене и след като отметна назад глава, впери очи във Фабел. Той се почувства неловко от безпощадния й поглед и се притесни да не проличи, че я харесва като жена. - Но ако ще се правите на психолог - продължи с усмивка лекарката, - нека аз заема мястото на полицая. Сам признахте, че говорим за човек, който почти със сигурност е мъртъв...

- Да.

- А в последното съобщение от електронната поща той описва себе си като човек, живял "в периферията на чужди снимки". Това не съответства напълно на образа на терорист с цял харем млади привърженички, за когото вестниците пишат по първите си страници...

Ван Хайден се засмя.

- Дали, доктор Екхарт, да не ви назнача на длъжността на господин Фабел!... - Той се извърна към Фабел и усмивката му изчезна. - А сега, Фабел, нека насочим вниманието към живите заподозрени.

Фабел още се беше вторачил в доктор Екхарт. Тя продължи да се усмихва и издържа на погледа му, а в очите й проблеснаха дяволити пламъчета.

- Както вече споменах, това за мен е просто поредната далечна възможност. - Тя си сложи отново очилата и се зачете в доклада, който беше подготвила. - Другото, което трябва да прегледаме, е неразкритите случаи на изнасилване или на опити за изнасилване. Като подготовка за най-важното събитие, нашият убиец може би е вършил и преди сексуални престъпления.

- Проверили ли сме сексуалните посегателства от последно време, за които говори доктор Екхарт? - попита Ван Хайден.

Вернер погледна през масата Фабел така, сякаш му казваше: "Леле, как не сме се сетили досега?" Поредният предупредителен поглед.

- Да, господин началник отдел - отговори Фабел. - Разпитахме всички, за които знаем, че са извършили сексуални престъпления и които се вместват в широкия психологически портрет. Нищо. Макар че има няколко нападения над жени, извършени миналата година в Хамбург и Алтона, за които още не сме направили проверка. За всеки случай разговаряме още веднъж с жертвите.

- Добре, главен криминален комисар Фабел, дръж ме в течение - каза Ван Хайден. - Не бива да закъсняваме за срещата горе. - Той си погледна часовника. - Ще те чакам след десет минути.

- Чудесно.

Фабел отиде при стената, която беше покрита със снимки на жертвите, направени на местопрестъплението. От ярката светлина образите бяха неестествено ярки: цветове, които сякаш се бяха взривили върху лъскавата хартия и от които на човек му се повдигаше. Изглеждаха нереални, сякаш нарисувани от Гоя. Но си бяха съвсем истински: преди четири дълги месеца Вернер и Фабел бяха стояли на хапливия вятър, който се беше родил в Сибир и прекосяваше безпрепятствено ниските плоски балтийски равнини. Фабел беше останал с чувството, че се намира сред лунен пейзаж, нощният мрак беше озарен от безпощадната светлина на преносимите дъгови лампи, а мразовитият въздух пукаше заедно със съскащите полицейски радиостанции. Бяха гледали вторачено обезобразеното тяло на първата жертва - Урсула Кастнер, двайсет и девет годишна юрисконсултка, която си беше тръгнала от работа, за да се озове в ада. Лежеше с черна дупка насред гърдите. На следващия ден Фабел беше получил първото съобщение по електронната поща.

Той забеляза, че до него стои Мария Клее.

- Защо го правят? - пророни Фабел сякаш на себе си.

Той плъзна отново поглед по снимките.

- В какъв смисъл "защо го правят"?

- Защо му се подчиняват? Първата жертва очевидно е имала уговорена среща. Автомобилът беше намерен в една от отбивките за почивка на магистралата, нямаше следи от боричкане или насилствено отвличане. А втората жертва... тя очевидно е поканила убиеца си. Или той е имал ключ. Няма следи от проникване с взлом, от борба в антрето. Е, сигурно до известна степен е разбираемо, че една проститутка е гостоприемна. Но Урсула Кастнер е била умна млада жена, която е била наясно, че трябва да внимава. Защо и двете са се подчинили на един напълно непознат?

- Ако наистина е непознат - напомни Мария.

- Ако нашият човек наистина се вмества в психологическия портрет на серийния убиец, той няма да избере жертви, които са го познавали - отбеляза Сузане Екхарт, която беше дошла при Фабел и Мария.

- В такъв случай защо Кастнер е отишла с него, а "Моник" го е пуснала вътре? - повтори въпроса си Фабел.

Мария сви рамене.

- Нещо в него може би е пораждало доверие... - Сузане замълча, сякаш за да претегли думите си. - Помните ли случая с Албърт Десалво?

Мария и Фабел се спогледаха - очевидно не го помнеха.

- Албърт Десалво. Бостънският удушвач. В началото на седемдесетте е убил в Бостън десетина жени...

- И какво той? - каза Фабел, наистина беше объркан.

- Бостънските полицаи са си задавали съвсем същия въпрос, както и вие: "Защо жертвите го пускат в жилищата си?"

- И защо?

- По професия Десалво бил водопроводчик. Звънял на входните врати и обяснявал, че го е пратил домоуправителят. Ако жертвата се усъмняла или откажела да го пусне, Десалво казвал само: "Добре", и си тръгвал, сякаш му е все едно. И понеже жертвите не искали да си имат неприятности с хазяите и Десалво наистина носел инструменти на водопроводчик, освен това не бил особено настойчив, жените му отваряли и го викали да влезе вътре.

- И какво означава това? - намеси се Мария. - Че трябва да търсим водопроводчик ли?

Сузане въздъхна нетърпеливо.

- Не, не непременно. Но не е изключено и нашият човек да се е предрешил. Да изглежда така, че да вдъхва доверие, дори и жертвата да не го познава.

Мария почука с химикалката по зъбите си.

- Знаем от думите на самия извършител, че той е анонимен на вид. Може би, преди да извърши убийството, се преоблича като човек с власт...

- Е, това, господин Фабел, е много по-добър любителски опит да се направи психологически портрет, отколкото вашия - усмихна се широко Сузане Екхарт, откривайки съвършените си зъби.

Фабел отново плъзна очи по образите върху стената.

- Да предположим, че той разкрасява ритуала и се облича като човек с власт. Кой за жертвите би олицетворявал власт и същевременно би им вдъхвал доверие?

Мария Клее се взря в шефа си. После каза почти през шепот:

- Ох, да му се не види!

- Аз ли да съобщя новината на началника на управлението, или ще го направиш ти?

Преди да се качи в кабинета на Ван Хайден, Фабел звънна по телефона в Седми отдел на Криминалната полиция, който се занимаваше с борбата с организираната престъпност. Уреди си среща с главен комисар Бухолц, шеф на групата, която държеше под наблюдение организацията на Улугбей. Нещо в тона на Бухолц накара Фабел да си помисли, че са очаквали той да се обади, макар и без особено желание. Бухолц му насрочи среща за два и половина. След разговора с него Фабел извади синята папка със служебното досие на Клугман от полицията в Хамбург. Прочете вътре каквото и беше очаквал: в продължение на шест месеца - всъщност шестте месеца непосредствено преди да напусне полицията, - като член на отряда за бързо реагиране Клугман е бил на пряко подчинение на Бухолц.

Фабел тъкмо си беше събрал книжата, за да отиде в кабинета на Ван Хайден, когато Вернер провря през вратата острата си глава с четинеста коса.

- Ян, пак се обади професор Дорн. И този път пита дали можеш да се срещнеш с него.

- Взе ли телефонния му номер? - отвърна Фабел, без да вдига поглед от папките, които подреждаше.

- Да. Дорн твърди, че можел да ни помогне с разследването на случая. Много настоява, Ян.

Фабел пак не вдигна очи.

- Добре. Уреди да се срещнем.

Вернер кимна и изчезна. Фабел стисна под мишница папките, излезе от кабинета и се насочи към асансьора. Усети как при спомена за бившия му преподавател го присвива под лъжичката. Представи си го съвсем ясно. После се опита да си спомни едно друго лице, лице, свързано с името "Дорн", но не успя.

Кабинетът на Ван Хайден се намираше на четвъртия етаж в управлението на полицията. Веднага щом слезе от асансьора, Фабел застана пред симпатична усмихната млада секретарка в цивилни дрехи. Пясъчнорусата й коса беше прихваната отзад на конска опашка. Младата жена беше облечена в строга бяла блуза и черен костюм. Фабел можеше да си помисли, че се е озовал в банка, ако не знаеше, че красивата млада секретарка е полицай и на колана на полата има прикачен деветмилиметров автомат "Зиг-Зауер". След като се увери, че Фабел наистина има уговорена среща, секретарката го заведе по коридора в просторна заседателна зала: дълъг правоъгълник с големи прозорци от едната страна, които, както и в заседателната зала долу, гледаха към Хинденбургщрасе. От двете страни на дългата маса от черешово дърво имаше столове с черна кожена тапицерия. Три от тях в горния край бяха заети: Ван Хайден седеше до набит як мъж с къса черна коса, започнала да окапва по слепоочията, когото Фабел не познаваше, и до пълен мъж с пясъчноруса коса и червендалесто лице, сякаш кожата му току-що беше търкана с четка: Хуго Ганц, завеждащ отдел "Вътрешни работи" към кметството на Хамбург. При прозореца с гръб към Фабел стоеше четвърти мъж, който гледаше оживеното движение долу. Беше много висок и беше облечен в елегантен костюм, който не беше германски, а вероятно италиански. Тримата мъже около масата бяха погълнати от оживен тих разговор и постоянно поглеждаха бележките пред себе си.

Фабел погледна през масата право към непознатия. Ван Хайден го забеляза и представи мъжа:

- Това е полковник Герд Фолкер от ФРС, или Федералната разузнавателна служба. Полковник Фолкер, това е главен криминален комисар Фабел. Заповядай, седни, Фабел.

"Работата става дебела", помисли си Фабел. ФРС беше натоварено да следи за спазването на Grundgesetz*, или Конституцията на Федерална република Германия. Пак негова работа беше да държи под наблюдение терористичните и екстремистките групировки, и десни, и леви, и активни, и в изчаквателна позиция, в политическия пейзаж на Германия. От 1996 година Федералната разузнавателна служба се беше включила и в борбата с организираната престъпност. Фабел нямаше никакво доверие на службата. Тайната полиция си беше тайна полиция, с каквито и инициали да я обозначиш.

* Основен закон (нем.). - Б. пр.

Фолкер се усмихна и се пресегна през масата.

- Радвам се да се запознаем, господин Фабел. Чел съм много за работата ви по миналогодишния случай с Маркус Щумбке...

Двамата се ръкуваха.

- А това е градският съветник Ганц - продължи Ван Хайден.

Ганц протегна ръка, върху червендалестото му лице не се появи усмивка.

- Каква ужасна история, господин криминален комисар - отбеляза той, като понижи Фабел с няколко чина. - Надявам се да сте впрегнали всичките си усилия, за да сложите край на това.

- Главен криминален комисар - поправи го Фабел. - И се разбира от само себе си, господин градски съветник, че правим всичко възможно да заловим убиеца.

- Сигурен съм, знаете, че печатът подклажда тревогата сред обществото, която прераства в истерия...

Каза го мъжът при прозореца, след като най-после се извърна с лице към останалите. Беше снажен, елегантен, слаб, но широкоплещест мъж, прехвърлил петдесетте, с наситеносини очи и дълго, слабо, умно лице, насечено от отвесни бръчки. Беше рус и прошарен, очевидно посещаваше скъп фризьорски салон. Самият Фабел бе поклонник на качествените английски дрехи и беше готов да се обзаложи, че хубавата морскосиня риза е купена на Джърмин Стрийт в Лондон. Костюмът определено беше италиански. Мъжът създаваше впечатление по-скоро за вкус и стил, отколкото за суета и показност. Фабел го срещаше за пръв път, но го позна веднага. Все пак беше гласувал за него.

- Да, господин кмет, и аз го забелязах.

Фабел се завъртя на кожения стол, за да е с лице към доктор Ханс Шрайбер, кмет на Хамбург и водач на градския съвет.

Той се усмихна.

- Значи вие сте прословутият Английски комисар?

- Това не е много точно.

- Защо, не сте ли англичанин?

- Не. Да ви призная, нямам и капка английска кръв във вените си. Майка ми е шотландка, баща ми е фриз. Когато бях малък, живяхме известно време в Англия. Учил съм там. Защо питате?

- Просто ми е любопитно. Самият аз съм англофил. В края на краищата нали твърдят, че Хамбург е "най-английският град извън Обединеното кралство"!... Все пак е любопитно... че ви наричат Английския комисар, де. Това ви откроява като... различен. Смятате ли се за различен, господин Фабел?

Той сви рамене. Не разбираше защо изобщо водят този разговор, а свойският тон започваше да го дразни. Фабел наистина се чувстваше различен. Цял живот беше усещал, че не прилича на другите германци. Беше му неприятно, но същевременно ценеше тази своя особеност.

Шрайбер очевидно долови, че Фабел се чувства все по-неловко.

- Извинявайте, не исках да любопитствам излишно. Но прочетох служебното ви досие и е ясно, че сте изключителен полицай. Убеден съм, че наистина сте различен, че имате устрем и прозорливост, с каквито останалите не могат да се похвалят. Точно заради това вярвам, че сте човекът, който ще спре това чудовище.

- Нямам избор - отбеляза Фабел и обясни защо е бил "избран" от така наречения Син на Свен.

Докато той говореше, Шрайбер кимаше и се въсеше съсредоточено, сякаш за да осмисли и да претегли цялата информация. На Фабел обаче му направи впечатление, че погледът на кмета шари из помещението. От това напрегнатите очи с увиснали клепачи придобиха някакъв почти хищнически вид. Човек оставаше с впечатлението, че мислите на Шрайбер са на няколко места едновременно.

- Всъщност искам да знам, господин главен комисар, дали имате стратегия - намеси се градският съветник Ганц. - Надявам се да не сте оставили този маниак да определя дневния ред. В случая са необходими целенасочени действия...

Фабел тъкмо понечи да отговори, когато Шрайбер го прекъсна.

- Имам пълно доверие на господин Фабел, Хуго. И според мен е неуместно ние, политиците, да казваме на полицията как да си върши работата.

Розовите бузи на Ганц почервеняха още повече. Беше ясно кой командва парада. Най-странното беше, че макар и Шрайбер да бе казал твърде насърчителни думи, Фабел не бе никак убеден, че той му има доверие. Или че самият кмет е човек, на когото Фабел може да се довери.

Ван Хайден наруши мълчанието, което започваше да става тягостно.

- Може би точно сега е моментът главен криминален комисар Фабел да ни докладва за положението.

Шрайбер също седна при останалите и Фабел изложи накратко хода на разследването до този момент. Докладът му беше придружен със снимки от местопрестъпленията. На няколко пъти Ганц изглеждаше така, сякаш му е прилошало, а Шрайбер си беше сложил маската на заучена загриженост. Към края на доклада Фабел се облегна на стола и погледна към Ван Хайден.

- Какво става, Фабел? Имаш ли да ни съобщаваш още нещо?

- Опасявам се, че да, господин началник. Засега е само предположение, но...

- Но?

- Както вече отбелязах, няма следи от проникване с взлом в жилището на втората жертва, по нищо не личи и че в началото и двете жертви са оказали някаква съпротива на извършителя. Това ни кара да направим извода, че той или е бил въоръжен и ги е принудил да му се подчиняват, или те по някаква причина са му се доверили. Второто означава или че вече са го познавали - което според нас е малко вероятно, ако се съди от психологическия портрет, който съставихме на убиеца, и от това, че двете жертви са живели твърде далеч една от друга и са се занимавали с коренно различни неща...

- А втората възможност? - попита този път Шрайбер.

- Втората възможност е нашият убиец да се облича като човек, който има власт и вдъхва доверие...

- Например? - намеси се отново Ван Хайден.

- Например като полицай... или представител на градската управа...

За миг всички замълчаха. Шрайбер и Ганц си размениха поглед, за който беше трудно да се определи какво точно означава. Ван Хайден седеше като попарен. Лицето на Фолкер беше безизразно.

- Но това не е установено със сигурност, нали?

Въпросът на Ван Хайден прозвуча по-скоро като молба.

- Не, не е. Но трябва да намерим някакво обяснение на факта, че жертвите не са се съпротивлявали на своя убиец и са го допуснали до себе си. Той може би се е представил за майстор и е разказал нещо правдоподобно, но психологическият портрет по-скоро ни навежда на мисълта, че мъжът изпитва наслада от властта, която има над жертвите, а полицейската униформа и значка биха му дали такава власт.

Лицето на Ганц стана още по-червендалесто.

- Сигурен съм, господа, не е нужно да ви напомням, че точно сега полицията в Хамбург е подложена на жестоки нападки в средствата за масово осведомяване. Ето, вчера например обсъждахме доста разгорещено с ръководството на полицията твърдението на журналистите, че в управлението цари расизъм. Последното, от което имаме нужда, е някой маниак да се разхожда по улиците на Хамбург в полицейска униформа и да коли наред жените...

Търпението на Фабел се изчерпа.

- За Бога, господине, какво сме виновни ние, че някакъв психопат е решил да се представя за полицай! И това още далеч не е доказано. Нямаме власт над такива неща...

- Градският съветник Ганц всъщност искаше да каже друго - намеси се Шрайбер. - Че обществеността ще започне да гледа с още по-голямо недоверие на полицаите, ако реши, че някакъв убиец психопат се разхожда в полицейска униформа.

- Но само ако сме прави и само ако информацията изтече. Както вече подчертах, засега това е предположение.

- Искрено се надявам да се окаже погрешно, господин Фабел - каза Ганц и понечи да добави нещо, но Шрайбер го спря с поглед и отбеляза:

- Убеден съм, че няма да се разчуе. Вярвам, че съвсем скоро господин Фабел ще залови това чудовище.

"Така ли! - помисли си Фабел. - Аз не съм толкова сигурен."

- Очаквам, естествено, че възможно най-бързо ще бъдем в състояние да съобщим за напредък в разследването - продължи Шрайбер, като се обърна към Ван Хайден. - Знам, господа, трудно ви е да се съобразявате прекалено много с обществените настроения - както всъщност и на мен, - но съм длъжен да мисля и за шума, който печатните издания вдигат за престъпността в Хамбург. Поредният сериен убиец е още една причина съгражданките ни да се чувстват обезвластени.

"Обезвластени ли? Тези хора не знаят дори да се изразяват правилно", помисли си Фабел.

Шрайбер се обърна към вратата. Ганц разбра намека и стана от стола. Човекът от тайните служби Фолкер, Ван Хайден и Фабел също се изправиха.

- Много ви моля, дръжте ни постоянно в течение докъде сте стигнали с разследването - призова Ганц.

- На всяка цена, господин градски съветник - обеща Ван Хайден.

След като двамата политици си тръгнаха, Фабел се обърна към Фолкер.

- Разрешете, господин полковник, да попитам защо разузнаването проявява интерес към случая?

- Надявам се да не проявяваме интерес - усмихна се прекалено широко Фолкер, но усмивката някак си не достигна до очите му. Фабел усети как недоверието му към човека от тайните служби се задълбочава. - Аз съм от отдел "Подривна дейност", който се намира тук, в полицейското управление. Господин Ван Хайден ме предупреди, че в тези престъпления може би има и крайнодесен екстремистки политически елемент.

Фабел кимна бавно, докато осмисляше информацията. Защо ли човек от тайните служби и от отдел "Подривна дейност" ще се занимава със случая? Отделът беше създаден към разузнаването след стряскащото откритие, че един малък апартамент на Мариенщрасе - 54 в Хамбург е служил за база на терористите, осъществили нападенията от единайсети септември в Съединените щати. През този апартамент бяха минали поне осмина от терористите, включително ръководителят на групата Мохамед Ата. Германското правителство беше отговорило, като беше създало отдел "Подривна дейност". В него работеха седемдесет криминалисти, двайсет и пет полицаи и следователи и шестима американци от ФБР, насочили усилията си главно към това да събират разузнавателни данни за "Ал Кайда" и други ислямски терористични групировки. Фабел усети, че му е неприятно да обсъжда случая с човек, който нямаше нищо общо с него.

- Вече обясних на началника на управлението, че е почти изключено зад това да стоят неонацисти - сви рамене Фабел, а не успя да прикрие раздразнението в гласа си.

Фолкер продължи да се усмихва.

- О, да, разбрах, господин Фабел. И въпреки всичко, ако има и най-малка вероятност в случая да присъства политически елемент, смятам, че ще бъде добре да държите в течение отдела докъде е стигнало разследването. Обещавам да ви се бъркам възможно най-малко... стига да ме уведомявате, особено ако се установи наличието на политически елемент...

- Разбира се, полковник Фолкер.

Ван Хайден се изправи.

- Благодаря, господин Фабел, смятам, че докладът съдържаше важни за всички сведения.

Той тръгна да го изпрати до вратата. Фабел си събра папките и стисна ръката, която Фолкер му протегна, после също се отправи към изхода.

Ван Хайден му държа вратата и излезе заедно с него в коридора. Каза му със съзаклятнически шепот:

- И за Бога, Фабел, на всяка цена ми съобщи, ако откриете нещо, доказващо предположението ви за малоумника, който ходи предрешен като полицай. Тази работа не ми харесва. Никак. Особено пък ако се окаже вярно, че последната жертва наистина е проститутка със сутеньор бивш полицай от полицията на Хамбург.

- На всяка цена, господин началник.

Фабел понечи да си тръгне, но Ван Хайден го хвана за ръката и го спря.

- И се постарай да уведомиш първо мен... преди да съобщаваш на полковник Фолкер.

Фабел се понавъси.

- Разбира се, господин началник...

След като Ван Хайден се върна в заседателната зала, Фабел постоя още известно време в коридора, за да събере мислите си. Нещо в цялата тази история - присъствието на Фолкер от тайните служби, притесненията на градския съветник Ганц, че е възможно убиецът да ходи облечен като полицай, това, че заседанието всъщност бе направлявано от Шрайбер, - остави у Фабел усещането, че става въпрос не просто за издирването на сериен убиец и че съществува дневен ред, в който той не е включен.