СЕКС ПО СПЕШНОСТ И ДРУГИ ОТЧАЯНИ МЕРКИ

Мариан Кийс

На Тони

Пролог

"Не след дълго ще кацнем на международното летище в Лос Анджелис. Моля уверете се, че седалките ви са в изправено положение, тежите по-малко от четиридесет и пет килограма и зъбите ви са в отлично състояние."

Открай време водех що-годе безупречен живот. До деня, в който напуснах съпруга си, а после избягах в Холивуд, надали бях криввала от правия път. Е, поне без да разбира куцо и сакато. Така че, когато като гръм от ясно небе всичко започна да се разпада подобно на мокър лист хартия, не можах да се отърся от прокрадващото се в мен подозрение, че отдавна му беше дошло времето. Че подобен благоприличен живот просто не е естествен.

Разбира се, не напуснах страната, събуждайки се една сутрин и оставяйки спящия глупак, когото имах за съпруг, да гадае какво съдържа пликът до възглавницата му. Изкарвам го по-драматично, отколкото беше в действителност, което е странно, понеже никога не съм имала склонност към театралничене. Нито пък вкус към думи като "склонност". Но след историята със зайците, а навярно и преди това, отношенията ни с Гарв станаха неестествени и напрегнати. После ни връхлетяха няколко, както ние ги наричахме, "временни неразбирателства". Но вместо да заздравят брака ни - както нерядко ставаше с претърпелите поражения, но извадили по-голям късмет персонажи от женските списания на майка ми - нашите несполуки ни подействаха в буквалния смисъл - сполуката ни напусна. Забиха се като клин между мен и Гарв и ни отчуждиха един от друг. Макар че той не промълви и дума, знаех, че според него аз бях крива.

В което няма нищо лошо, защото и аз винях себе си.

Името му всъщност е Пол Гарвън, но когато отначало се запознахме, и двамата бяхме юноши и никой не наричаше когото и да било с нормалното му име. Тъпия ирландец, Скумрията и Поплювкото бяха обичайните прякори на връстниците ни. Той си остана Гарв, продължих да му викам по същия начин, наричах го Пол само когато ме изкарваше от кожата ми.

Името ми е Маргарет, но той се обръща към мен с Маги, освен когато му взема колата и я жулна отстрани в колоната на многоетажния паркинг (което се случва далеч по-често, отколкото навярно допускате).

Когато се оженихме, бях на двадесет и четири, а той на двадесет и пет. Беше ми първото гадже, този факт бедната ми майка не спира да тръби наляво и надясно. Според нея това показва какво добро момиче съм, а не от онези, дето спят с когото им падне. (Единствена съм от петте й дъщери, която не го е вършила, и кой може да я вини, че парадира с предполагаемите ми добродетели?) Но, когато гордо се хвали, че Гарв е бил първото ми гадже, удобно пропуска да спомене, че не е единственото.

Както и да е.

Бяхме женени от девет години и трудно може да се определи кога точно започнах да си представям, че бракът ни свършва. Не че, нека бъда честна, исках да му видя края. Просто си казвах, че ако си въобразя най-лошия възможен сценарий, някак си ще се застраховам да не се случи наистина. Вместо да ме предпазят обаче, фантазиите ми провокираха появата на проклетите последвали събития. Ето какво стана.

Краят дойде абсолютно неочаквано. В един миг бракът ми изглеждаше стабилен - дори и да вършех смахнати неща, като да си изпия контактните лещи, - а в следващия бе напълно приключил. Дойде ми като гръм от ясно небе, защото винаги бях смятала, че има нещо като подготвителен период със замеряне с чинии и размяна на обиди, преди да се развее бялото знаме. Но всичко се сгромоляса, без да си кажем и една-едничка крива дума, и аз изобщо не бях подготвена.

Бог ми е свидетел, че трябваше да бъда. Няколко нощи преди въпросните събития се събуждах в мрака силно разтревожена. Нещо, което често ми се случваше, когато ме глождеха мисли за работата или парите. Знаете, обичайните неща. Имах в излишък от първото, а второто не ми достигаше. Но в последно време - всъщност може би не само в последно - се безпокоях за нас с Гарв. Ще се подобрят ли отношенията ни? А може да са се оправили, пък аз да не забелязвам?

Повечето нощи стигах до задънена улица и отново потъвах в неспокоен сън. Но този път ме осени внезапно, нежелано прозрение. Прогледнах през сивотата на всекидневието, езика, който само ние си разбирахме, и споделените моменти право в сърцата ни с Гарв и осъзнах какво ставаше с нас напоследък. Голата истина лъсна и изкристализира в една ужасна, прекалено ясна мисъл: Изпаднали сме в огромна беда.

Буквално се вледених. Всички косъмчета по кожата ми щръкнаха и хлад ме проряза чак до кости. Ужасена, се опитах да се разтуша, мъчейки се да насоча тревогата си към огромния обем работа, която ме чакаше на следващия ден, но къде ти. После си напомних, че родителите ми остаряват и именно аз в крайна сметка ще бъда длъжна да се грижа за тях, и се опитах да се стресна от перспективата.

След известно време отново заспах, чешейки дясната си ръка до кръв и така ожесточено скърцайки със зъби, че се събудих с познатото усещане за уста, пълна с чакъл, след което заспах нормален сън.

Съвсем скоро стана ясно, че наистина сме в огромна беда. Въпросната вечер се бяхме уговорили да излезем на вечеря с Илейн и Лайъм, приятели на Гарв. Кой знае, ако новият телевизор с плосък екран на Лайъм не се беше откачил от стената и не бе паднал върху крака му, счупвайки палеца му, и не бях излязла на пазар вместо веднага да се прибера вкъщи, сигурно с Гарв никога нямаше да се разделим.

Истината е, че душа давах Илейн и Лайъм да отменят уговорката. Беше напълно възможно - последните три пъти, когато се бяхме разбирали, срещата не се състоя. Първия път Гарв и аз деликатно се измъкнахме, като се оправдахме, че чакаме да ни докарат новата кухненска маса. (Не, разбира се, че не пристигна.) Втория път на Илейн, която е важна клечка в един пенсионен отдел, й се наложи да отиде с кола до Слайго, за да съкрати от работа маса народ. ("Новият "Ягуар" пристигна точно навреме!") А последния път аз успях да скалъпя някакво оправдание, с което Гарв се съгласи с прекалена готовност. Сега пак беше техен ред.

Не че не ги харесвах. Абе, всъщност никак. Както казах, тя е някакъв шеф в пенсионен отдел, а той е борсов посредник. И двамата изглеждат добре, печелят сума пари и се държат грубо със сервитьорите. От онези са, които все си купуват нови коли и ходят на почивка.

Повечето от дружките на Гарв бяха приятни, но Лайъм явно правеше изключение: бедата беше, че съпругът ми бе от хората, които успяват да видят доброто у другите - поне у повечето. На теория това е чудесна дарба и не възразявах против тази му способност по отношение на тези, които и аз харесвах, но ставаше малко досадно, когато ми натрапваше хора, които не ми допадат. С Лайъм бяха приятели от началното училище, от дните, когато се предполага, че е бил далеч по-приятен, и въпреки че Гарв полагаше всички усилия заради мен, му бе невъзможно да се отърси от предишната си привързаност.

Но дори и той бе съгласен, че Илейн е ужасна. Устата й не спираше да мели. Бълваше въпрос след въпрос. Как е работата? Кога ще те включат във ведомостта? От динамичното й обаяние започвах да заеквам и докато смогна да скалъпя отговора, тя загубваше интерес и минаваше на друга тема.

Но даже и да харесвах Лайъм и Илейн, пак нямаше да ми се иска да излизам точно онази вечер - далеч по-трудно е да се правиш на безгрижен, щастлив веселяк, ако имаш и публика. Освен това имаше купчина обезпокоителни сметки и съобщения у дома, очакващи да им обърна внимание. (Плюс два сапуна в очакване да ме поглезят и канапе, което не проявяваше същата готовност.) Времето ми беше прекалено ценно, за да си пилея цялата вечер, като се забавлявам навън.

А и бях страшно уморена. Работата ми - както, предполагам, при повечето хора - изисква огромни усилия. Според мен разковничето е в името й: "работа". Иначе щяха да я наричат "лежане на слънце по гръб върху шезлонг" или "дълбочинен масаж". Работех в юридическа фирма, която извършваше множество сделки със САЩ. Преди всичко в областта на правотовъв връзка с развлекателната индустрия. (След като се оженихме, заради невероятните си качества Гарв бе изпратен на работа в чикагския клон на компанията. Работех в една от големите юридически фирми там, така че, когато преди три години се върнахме в Ирландия, заявих, че съм добре запозната с дела от американското право, свързан с шоу бизнеса. Бедата беше, че макар да завърших вечерен курс и да получих известна квалификация в Чикаго, не бях истински юрист. В резултат на което отхвърлях тонове работа, повечето свързана със злоупотреби, но бях само част от процеса. По-скоро играех роля на нещо като преводач; параграф, който означаваше едно в Ирландия, можеше да гласи нещо коренно различно в Щатите, така че тълкувах американските договори съобразно ирландските закони и подготвях такива, които - поне се надявах - са съобразени и с двете законодателства.)

Живеех в неясен, но непрестанен страх. Понякога сънувах, че съм пропуснала жизнено важна клауза и съдят фирмата ми за четири трилиона долара, които удържат от заплатата ми по седем лири и петдесет на седмица, и съм длъжна да работя цяла вечност, за да ги върна. Понякога в кошмарите опадваха и всичките ми зъби. Или пък си седях в канцеларията, изведнъж поглеждах надолу и установявах, че съм чисто гола, а трябва да стана, за да използвам ксерокса.

Както и да е, в деня, в който започнаха неприятностите, бях много заета. До такава степен, че дори планираният ми фитнес напълно отпадна. Напоследък ми правеше впечатление, че единственото упражнение, което правя, е да си хапя ноктите, така че бях скроила хитър план - вместо да звъня на Сандра, помощничката ми, да идва и взема касетите от диктофона ми, да извървявам двадесетте метра до нейната стая и да й ги предавам собственоръчно. Но през онзи ден нямаше време за подобни прищевки. Сделка с филмово студио бе на път да се провали: ако договорът не се довършеше окончателно тази седмица, актьорът, който участваше в проекта, щеше да се откаже.

За миг работата ми започна да изглежда блестяща. Вярвайте ми, иначе беше привлекателна колкото зимна простуда. Дори и работните обеди в скъпи ресторанти, на които епизодично присъствах, не бяха кой знае какво. Все не можех напълно да се отпусна - винаги ми задаваха въпрос, изискващ дълъг и обстоятелствен отговор, тъкмо когато съм тикнала отрупана с храна вилица в устата си, и всеки път, когато се засмеех, ме обземаше непреодолим страх, че някакъв зеленчук се е заврял между зъбите ми.

Във всеки случай сценаристът - моят клиент - душа даваше да получи договора, издокаран до последната запетая, за да си вземе хонорара и семейството му да има какво да яде. (А и баща му най-накрая да почне да се гордее с него, но май се отплеснах.) Американските адвокати бяха дошли на работа в три сутринта, по тяхното си време, за да се помъчат да приключат сделката, и цял ден имейли и телефонни разговори прехвърчаха напред-назад. Късно следобед оформихме и последната точка, отсяхме ненужните и нежеланите клаузи и въпреки че бях на края на силите си, се чувствах лека и щастлива.

Тогава се сетих, че предстои да излизаме с Лайъм и Илейн, и облак затули слънцето. Не е чак толкова зле, утешавах се сама; поне ще получа чудесна вечеря - и двамата имаха вкус към луксозни ресторанти. Но, Боже, бях изтощена. Защо не беше наш ред да отменим уговорката!

И тогава, тъкмо когато изглеждаше, че всяка надежда е загубена, телефонът иззвъня.

- Лайъм си е счупил палеца на крака - чух гласа на Гарв. - Новият му телевизор с плосък екран паднал отгоре му. - (Лайъм и Илейн имат всеки уред, познат на човека - и имам предвид на мъжа, не на жената. Дайте ми мобилен телефон и маша за коса и друго не ми трябва. Но Гарв, като мъж, копнее за цифрови аудио и видео джаджи.) - Та, вечерята се отменя.

- Супер - възкликнах. После си напомних, че все пак са негови приятели. - Е, не, че се радвам за палеца му, но изкарах тежък ден и...

- Ясно, разбирам - отвърна Гарв, - и на мен не ми се ходеше.Тъкмо се канех да им позвъня, че къщата ни е изгоряла или нещо от сорта.

- Браво. Е, ще се видим в ранчото.

- Какво ще вечеряме? Да взема ли нещо?

- Не, ти пазарува снощи. Аз ще се погрижа.

Тъкмо се отдавах на удоволствието да изключвам машинарията около себе си, когато някой каза:

- Отиваш ли си, Маги?

Беше шефката ми, Франсис, и нейното "вече"? остана неизказано, но все пак го чух.

- Точно така. - Да не остане нещо неясно, добавих: - Отивам си.

Учтиво, но твърдо. Опитвайки се да овладея склонния си към треперене, когато съм под натиск, глас от издайническите страхливи нотки.

- Онзи договор готов ли е за срещата утре сутринта?

- Да - отговорих. Но всъщност не беше. Тя питаше за друг договор, който даже не бях започвала. Нямаше смисъл да хленча пред нея, че целия ден бях подготвяла голямата сделка като луда. Франсис беше болно амбициозна, предстоеше да я направят съдружник и бе превърнала усилената работа в сценично изкуство. Рядко напускаше офиса и популярното мнение (не че тя самата бе популярна, естествено) гласеше, че спи под бюрото си и се мие като някоя клошарка в тоалетните за персонала.

- Може ли набързо да хвърля един поглед?

- Още не е оформен както трябва - отвърнах със запъване. - Предпочитам да ти го покажа, след като всичко бъде готово.

Хвърли ми бдителен, прекалено продължителен поглед.

- Искам го на бюрото си до девет и тридесет.

- Добре! - Но обхваналата ме еуфория, задето се откачих от тегобата, чакаща ме тази вечер, изтече като вода от пукната чаша. Докато тя чаткаше с токчета обратно към стаята си, аз се втренчих в компютъра, който току-що бях изключила. Дали да не постоя и поработя още няколко часа? Не можех. Бях изчерпана. Не ми бе останал нито ентусиазъм, нито трудова етика, нищо. Вместо това реших да стана много рано на следващия ден и да дойда, за да го довърша.

Целия ден не бях яла кой знае какво. През обедната почивка вместо да прекъсна работа, претършувах чекмеджето на бюрото си за едно полуизядено шоколадче, за което смътно си спомнях, че бях зарязала преди няколко дни. За моя радост го открих. Трескаво разкъсах опаковката, отчупих мухлясалата част и нека призная, имаше възхитителен вкус.

Така че, докато карах към нас, бях гладна, а знаех, че вкъщи нямаше и троха. За Гарв и мен храната представляваше сериозен проблем. Препитавахме се, както повечето хора, с които се познавахме, като ядяхме полуготови ястия, претопляни в микровълновата печка, или пакетирана храна, която взимахме отвън. От време на време - поне преди отношенията ни да се влошат, - когато изчерпехме всекидневните си притеснения, за кратко започвахме да се безпокоим, че не поемаме достатъчно витамини. В резултат се заричахме да се отдадем на нов, по-здравословен начин на хранене и купувахме флакон с мултивитамини, които взимахме ден-два и после забравяхме. Или се втурвахме като подлудели към супермаркета и помъквахме със сякаш едва отърваните си от скорбут ръце глави карфиол, подозрително оранжеви моркови и ябълки, достатъчни да изхранят осемчленно семейство за цяла седмица.

- В здравето е богатството ни - казвахме си, доволни като котки на припек, защото бяхме убедени, че покупката на сурови зарзавати сама по себе си ще свърши работа. Чак когато ни дойдеше на ум, че трябва и да ги ядем, бедите ни започваха отново.

Изведнъж всекидневието най-подмолно променяше кулинарните ни планове: работехме до късно или отивахме на нечий рожден ден. През последвалата седмица неохотно осъзнавахме, че всички тези пресни плодове и зеленчуци плачат за нашето внимание. Беше ни непоносимо и да припарим в кухнята. Образи на карфиол и грозде като будна съвест витаеха в периферията на съзнанието ни и просто нямахме мира. Бавно, ден след ден, докато храната се разваляше, крадешком я изхвърляхме, но никога не признавахме извършеното един пред друг. И чак когато и последното киви тупнеше в кофата за боклук, черната сянка се вдигаше и можехме да си отдъхнем.

Дайте ми пица по всяка време и ще съм къде по-спокойна.

И точно това купих за вечеря онази вечер. Качих се на тротоара, втурнах се в магазина и метнах две пици и някакви тестени закуски в кошницата И тогава се намеси Съдбата.

Мога да карам без шоколад седмици поред. Е, поне дни. Но хапна ли малко, ми се ще още, и още и мухлясалото шоколадче бе събудило гладния звяр. Така че, когато видях кутиите с ръчно приготвени бонбони "Асорти" на щанда за замразени храни, на бърза ръка си измислих оправдание да си купя.

Кой знае какво щеше да стане, ако не бях? Нима нещо тъй невинно като кутия шоколадови бонбони щеше да промени целия ми живот?

Гарв си беше вече вкъщи и се поздравихме малко предпазливо. Не очаквахме тази вечер да бъдем само двамата; някак си разчитахме Лайъм и Илейн да разсеят напрегнатата атмосфера помежду ни.

- За малко изпусна Дона - съобщи ми той. - Ще ти се обади утре в работата.

- Е, какво ново? - Дона водеше объркан, но интензивен любовен живот и като една от най-добрите й приятелки имах задължението да й давам съвети. Но тя често се консултираше и с Гарв, за да добие представа за това, което наричаше "мъжката гледна точка", и той се оказа така отзивчив, че тя му лепна прозвището Доктор по любовните несгоди.

- Роби иска от нея да престане да се бръсне под мишниците. Твърди, че според него е секси, но тя се опасява да не заприлича на горила.

- И какво я посъветва?

- Че няма нищо лошо жените да имат косми...

- И после, сестричке?

- ... но ако тя наистина не ги иска, да му каже, че ще спре да се бръсне под мишниците, ако той започне да носи дамски гащи. Танто за танто.

- Ти си гений, няма съмнение.

- Мерси.

Гарв си изхлузи вратовръзката, захвърли я да облегалката на един стол, после прокара пръсти през косата си, отърсвайки и последните следи от официалната си външност. За работа косата му бе натъкмена като на университетски възпитаник: къса откъм врата и пригладена назад, но вкъщи я оставяше да провисне над челото.

Някои мъже са така привлекателни, че като ги видиш, все едно те хлопват с дървен чук по главата. Гарв обаче не е от тях; по-скоро е от тази категория, която можеш да срещаш ден след ден в продължение на двадесет години, след което да се събудиш една сутрин и да си кажеш: "Боже, че той е хубав, как така не съм забелязала досега?"

Най-очевидната привлекателна черта беше височината му. Но и аз бях висока, така че нямаше как да си река: "Я, вижте как се извисява над мен!" Все едно, с него можех да си позволя да нося високи токчета, което ценях - сестра ми Клер се бе омъжила за един, висок колкото нея, така че бе принудена да носи ниски токове да не би той да се почувства несъразмерен. А тя наистина обожава обувки. Но по-късно той си намери любовница и напусна сестра ми, така че накрая всичко си отиде на мястото, така да се каже.

- Как мина в работата ти? - попита Гарв.

- Предимно противно. А в твоята?

- Зле през по-голямата част от деня. Изкарах приятно десет минути между четири и петнадесет и четири и двадесет и пет, докато стоях на пожарното стълбище и се преструвах, че още пуша.

Гарв работи като статистик, което го прави лесна мишена за нападки, че е скучен - и като го срещнеш за първи път, може да сбъркаш мълчаливостта му с тъпота. Но според мен е грешка да се приравнява умението да си правиш гаргара с цифрите с досада; един от най-отегчителните хора, които съм срещала, беше онзи недорасъл писател, едно от гаджетата на Дона, на име Джон - биеше всички рекорди. Веднъж излязохме на вечеря и той направо ни закопа с нескончаемите си монолози какви високо платени, безпътни негодници са останалите автори. После подхвана да ме разпитва какво мисля за едно или друго; човъркайки и дълбаейки с усърдието на гинеколог. "Как се почувствахте? Тъжна? Можете ли да бъдете по-точна? Сломена от скръб? Сега май стигаме донякъде." След което се забърза към тоалетната и си знаех, че ще си запише всичко, което казах в някой тефтер, за да го използва в романа си.

- Не бива да завиждаш на Лайъм за телевизора с плосък екран - казахна Гарв, доволна да се преструвам, че пониженото му настроение се дължи на това, че другарчето му има повече електроуреди от него. - Виж как е пострадал. Навярно е трябвало да го свалят с носилка.

- А - Гарв сви рамене, както винаги постъпва, когато е разтревожен, - не се безпокоя. - (Въпреки че няма против да обсъжда проблемите на Дона, неохотата му да говори за собствените си чувства е забележителна, дори и когато става дума за телевизор.) - Ама знаеш ли колко струва? - избъбри той.

Естествено, че знаех. Всеки път, като слизахме в центъра с Гарв, той искаше да се отбиваме в отдела за електрически уреди в "Браун Томас*" и да застанем, да кажем, пред някой телевизор, прехласвайки се пред цялото му великолепие от дванадесет хиляди лири. Въпреки че Гарв взимаше добри пари, броят на цифрите в заплатата му не беше като на телефонен номер както тази на Лайъм. И като добавим високата ни ипотека, разноските по двете ни коли, страстта на Гарв по компактдискове и моята - по кремове за лице и дамски чанти, парите явно не стигаха за телевизори с плосък екран.

- Горе главата, сигурно се е счупил, когато е паднал от стената. А и някой ден ще можеш да си позволиш и собствен.

* Голям универсален магазин в Дъблин - Б. пр.

- Мислиш ли?

- Много ясно. Веднага щом приключим с обзавеждането на къщата.

Това изглежда подейства. С леко забързани стъпки ми помогна да разопаковам покупките. И точно тогава бедата се случи.

Той взе в ръка кутията с великолепните ми бонбони "Асорти" и възкликна:

- Я виж! - Очите му блеснаха. - Пак същите бонбони. Да не би да ни преследват?

Погледнах го, хвърлих поглед и към кутията, после отново го загледах. И представа нямах за какво говори.

- Нали се сещаш - настоя закачливо. - Същите, които ядохме, когато...

Рязко спря, челото ми се сбръчка от подозрение и се втренчих в него. Той ми отвърна със същия поглед и, съвсем неочаквано, последваха няколко неща. Веселата искра изчезна от очите му, заменена от страх. Даже ужас. И преди мислите да добият форма и ред в съзнанието ми, вече знаех. Той говореше за някоя друга, споделен момент на интимност с друга жена, не с мен. И се бе случило съвсем наскоро.

Имах чувството, че потъвам, че ще продължа да пропадам вечно. Тогава, изведнъж, се принудих да спра. Осъзнах и нещо друго: не можех така. Нямаше да понеса да гледам спускащата се надолу спирала на брака ми да улови и повлече във вихъра си всичко.

Изтръпнали, потресени, бяхме вперили очи един в друг. Безмълвно го умолявах, отчаяно исках да каже нещо, да обясни и всичко да се размине. Но лицето му бе замръзнало от ужас - същия ужас, който чувствах и аз.

- Аз... - продума той и се запъна.

Предизвикваща агония болка прободе един от кътниците ми и сякаш насън излязох от стаята.

Гарв не ме последва; остана в кухнята. Не чувах никакъв звук и предположих, че все още стои, както го бях оставила. Това, само по себе си, бе признание на вината. Все още сякаш в кошмар наяве, взех дистанционното и включих телевизора. Чаках да се събудя.

До края на вечерта не обелихме и дума. Навярно трябваше да крещя и да настоявам за подробности - коя е тя? Откога? Но не ми беше в стила, а след всичко, което се случи между нас в последно време, нямах сили за разправии.

Защо поне малко не приличах на сестрите си, които ужасно ги биваше да изразяват болката си - нямаха равни да тряскат врати, да затръшват телефонни слушалки, да трошат дребни предмети и да пищят. Цял свят бе длъжен да чуе яростта или разочарованието им, да разбере за измамилия ги мъж или за шоколадовия крем, изчезнал от хладилника. Но аз нямах талант на примадона и когато бях сломена, обикновено го изживявах вътрешно, премисляйки случилото се отново и отново, опитвайки се да открия смисъл. Нещастието ми бе като растящ навътре косъм, който се забива все по-дълбоко в кожата ми. Но което се впиваше в мен, трябваше да намери отдушник, и мъката ми неизменно пак се появяваше на повърхността във формата на лющеща се, падаща на парцали мокра екзема на дясната ми ръка - точен барометър за емоционалното ми състояние, и през онази нощ тя се възпали и ме сърбя толкова силно, че се чесах, докато потече кръв.

Легнах си преди Гарв и за моя изненада наистина успях да заспя - дали не бе от шока? После се събудих по някое време и лежах, втренчена в обгърналия ме мрак. Вероятно беше четири след полунощ. Този час е най-безрадостното време, когато силите ни са като при отлив. Тогава болните умират. Подложените на мъчения се пречупват. Устата ми беше суха и челюстта ме болеше: отново бях скърцала със зъби. Нищо чудно, че кътникът ми настояваше за внимание - отправяйки последна отчаяна молба за помощ, преди да го пратя в забвението.

След това, потрепвайки, се изправих пред цялата отблъскваща истина. Имаше ли нещо между онази жена с бонбоните "Асорти" и Гарв?

Изпаднах в агония, навярно бе точно така - знаците бяха красноречиви. Когато стигнах до това заключение, сякаш се гледах отстрани, но не е ли различно, когато се налага да анализираш собствения си живот?

Толкова се страхувах, че ще стане нещо подобно, и донякъде се бях подготвила. Но сега, когато наистина се случи, установих, че изобщо не съм готова. Той така светна, когато забеляза техните бонбони... Беше противно да го гледаш. Със сигурност се бе случило нещо. Но самата мисъл ми идваше прекалено нанагорно и отново започнах да не го вярвам. Искам да кажа, ако той наистина бе имал някоя, нямаше ли да забележа?

Щеше да бъде най-просто направо да го попитам и да сложа край на терзанията си, но Гарв обикновено спеше като заклан. Да не говорим, че можеше и да ми каже истината. Сякаш от нищото прозвуча реплика от второразреден филм. "Истината? - (героинята е нацупила устни.) - Не би могла да понесеш истината!"

Мислите ми се прескачаха една друга. Възможно ли бе да е някоя от работата му? Дали не бях я срещнала на коледното им празненство? Разрових спомените си от онази нощ в усилие да си припомня нечие странно изражение или двусмислена забележка. Но единственото, което изскачаше пред очите ми, беше как танцува хора* с една от колежките си, Джесика Бенсън. Нима беше тя? Държа се тъй мило с мен. Но забележете, и аз да спях с нечий съпруг, щях да любезнича с половинката му... Ако изключех жените, с които Гарв работеше, оставаха гаджетата и съпругите на приятелите му, и освен това - моите приятелки. Самата мисъл ме накара да се засрамя, но не можех да се сдържа; изведнъж започнах да не вярвам на никого и да подозирам всички.

* Хора - танц, най-често изпълняван в Румъния и Израел. - Б. пр.

Да вземем Дона. С Гарв винаги се забавляваха страхотно и тя го бе кръстила Доктор по любовните несгоди. Изтръпнах, като се сетих как четох някъде, че прякорите недвусмислено сочели кога някой е готов да кривне от правия път.

Но после с беззвучна въздишка оневиних Дона: тя бе една от най-добрите ми приятелки, наистина не вярвах, че може да ми стори подобно нещо. Освен това, по причини известни само на нея, беше луда по Роби Шушулката. Освен ако всичко, разбира се, не беше някаква сложно замислена заблуда. Но едно ме убеждаваше напълно, че Гарв не въртеше любов с Дона, и това беше фактът, че му бе показала брадавицата си. Всъщност бе събула обувката и чорапа си и бе тикнала крака си под носа му, за да види с очите си колко е отвратителна. Ако сърцето ти пламти по някого, няма да му навираш в лицето брадавиците си. Най-много да му покажеш загадъчния си и непрактичен сутиен или идеално обръснатите си крака - поне аз така мисля.

Ами Шиниъд? Гарв бе така дружелюбен с нея. Но бяха изминали едва три месеца, откакто приятелят й Дейв я заряза. Не беше ли прекалено деликатна за любов със съпруга на приятелката си - и прекалено уязвима, за да се пробва с който и да е нормален мъж? Освен ако Гарв не го привличаше именно нейната ранимост. Но не му ли стигах аз в това отношение? Защо ще търсиш навън счупени чинии, когато парчета от тях се валят из цялата къща?

Долових, че и Гарв бе буден - издаде се, като се правеше, че диша дълбоко и равномерно. Значи можехме да поговорим. Само дето нямаше как, нали се опитвахме от месеци. Не чух поемане на въздух, предхождащо думи, така че се сепнах, когато гласът му прозвуча в мастиленосинята тишина:

- Съжалявам.

Съжалявам. Най-неуместното нещо, което можеше да каже. Думата увисна в мрака, без да може да се стопи. Отекваше в главата ми отново и отново. Всеки път все по-слабо, докато се зачудих не си ли въобразявам, че я чувам. Минутите течаха. Без въобще да му отговоря, му обърнах гръб и за моя изненада пак заспах.

На сутринта се събудихме късно, под ноктите ми имаше кръв от разчесаната ръка. Екземата ми се бе върнала с пълна сила - ако така продължаваше, май отново щях да започна да спя с ръкавици. Но все така ли щеше да бъде? Отново ми се стори, че пропадам.

Набързо взех душ и пих кафе и когато Гарв ме повика по име и се опита да спре устрема ми, леко се отдръпнах от него и без да го поглеждам, промълвих:

- Ще закъснея.

Излязох, все още чувствайки онази тъпа болка, останала от нощта.

Независимо че Гарв не успя да ме забави, закъснях за работа и договорът не бе на бюрото на Франсис до девет и тридесет. Тя въздъхна: "О, Маги" сякаш казваше: "Не ти се сърдя, само съм разочарована от тебе." Целта беше да ме заболи повече, отколкото ако ми забиеше юмрук в корема, искаше да се почувствам виновна и засрамена. Зарадвах се, че поне не ми се развика. Но не такава реакция очакваше Франсис.

Бях съвсем объркана, но едновременно с това и неестествено спокойна - сякаш бях очаквала някакъв катаклизъм и когато най-накрая ме сполетя, едва ли не изпитвах свръхестествено облекчение. Тъй като не знаех как да се държа при подобни обстоятелства, реших да подражавам на останалите и да потъна в работа. Не е ли странно, мислех си, че след такъв ужасен шок мога все още да функционирам нормално? После забелязах, че не спирам да натискам бутона на мишката си, защото ръката ми трепереше.

За секунди успях да се потопя в един от параграфите на договора, но през цялото време ме глождеше мисълта: Става нещо много лошо. С течение на годините, досущ като всяка двойка Гарв и аз се карахме, но и най-грозната кавга не можеше да ме докара до подобно състояние. Най-лошата бе една от онези чудати разправии, започнала с енергичен спор дали една моя нова пола е кафява или морава, и неочаквано се бе изродила в ожесточена битка с размяна на обвинения в далтонизъм и свръхчувствителност.

(Гарв: Какво лошо има, че е кафява?

Аз: Всичко! И не е кафява, а морава, глупав, самодоволен далтонист.

Гарв: Чакай, говорим просто за една пола. Казах само, че се изненадвам, че си си купила кафява.

Аз: Но НЕ СЪМ! МОРАВА е!

Гарв: Прекалено навътре го взимаш.

Аз: Нищо подобно, просто никога не бих си купила кафява пола. Не познаваш ли вкуса ми?)

По онова време си мислех, че никога няма да му простя. Грешах. Но този път бе различно, бях ужасяващо сигурна.

До обяд още не бях в състояние да свърша и най-неотложната си работа, така че се отправих към улица "Графтън", търсейки разтуха. Която както винаги се изразяваше в харчене на пари. Без особен ентусиазъм си купих ароматна свещичка и една (относително) евтина чанта, имитация на "Гучи". Но ни една от покупките ми не можа да запълни пустотата в мен. След това се отбих в една аптека, за да взема болкоуспокояващи за зъба ми. Аптекарка с бяла престилка и зачервено лице ме увери, че ако купя два продукта на "Кларинс" - един от които да бъде крем за лице - ще получа безплатен подарък. Апатично вдигнах рамене:

- Хубаво.

Тя не можеше да повярва на късмета си и когато ми предложи най-скъпия от тях - лосион в шишенца от по 100 грама, - отново свих рамене:

- Добре.

Мисълта за подаръка ми допадаше - самата идея за нещо безплатно ми действаше утешително. Но като се върнах на работа и го отворих, той не изглеждаше така ентусиазиращ, както на снимката: представляваше странни на цвят сенки за очи, невероятно миниатюрна тубичка фон дьо тен, четири капки крем против бръчки и парфюм колкото напръстник с неприятна миризма. Обзе ме разочарование. После, явно неочаквано си възвръщах нормалното състояние, дойде вината, достигайки застрашителни и грозни размери с напредването на следобеда. Налагаше се да престана да харча пари. Така че веднага щом можах да се измъкна, забързах обратно към улица "Графтън", за да се опитам да върна чантата - не приеха нещата от "Кларинс", защото вече бях изпробвала безплатния подарък, и не ми дадоха парите обратно, а само бележка със стойността. И преди да се запътя към колата си, от витрината на един магазин за обувки чифт жълти джапанки на цветя привлякоха погледа ми и тътрейки се като сомнамбул, се озовах вътре, извадих картата си и похарчих още тридесет кинта. Явно не беше безопасно да се движа навън.

Вечерта отидох на едно служебно празненство и направих нещо, което не ми е присъщо да върша пред колеги - напих се. Толкова бях зле, че при едно от многобройните ми ходения до тоалетната срещнах Стюарт Кийтинг и увиснах на врата му. Стюарт работеше в друг отдел, но винаги бе любезен с мен; изуменото му лице, когато се лепнах отгоре му, е още пред очите ми. После се целувахме, но за кратко, защото в следващия миг повърнах. Какви ги вършех?

- Съжалявам - измънках и отвратена от себе си, се върнах на празненството, взех си сакото и си тръгнах, без да се сбогувам с никого. От другия край на стаята с неразгадаемо изражение ме наблюдаваше Франсис.

Когато се прибрах, Гарв ме чакаше, прав, сякаш глътнал бастун, досущ като тревожен родител. Направи опит да ми говори, но аз пиянски профъфлих, че трябва да поспя, и се запрепъвах към спалнята, с Гарв по петите ми. Съблякох си дрехите, нахвърляйки ги по пода, и се пъхнах между завивките.

- Пийни вода.

Чух тракане, когато Гарв остави чаша на нощното ми шкафче. Не обърнах внимание нито на нея, нито на него, но точно преди да потъна в милостивата забрава на съня, се сетих, че не съм си махнала контактните лещи. Страшно изморена, пияна, напълно неспособна да се изправя на крака и да отида в банята, ги извадих и ги цопнах в оставената ми подръка чаша с вода, обещавайки си, че на сутринта ще ги изплакна както трябва в техния си разтвор.

Но когато пукна зората, езикът ми бе сух като подметка и залепнал за небцето. Без да му мисля, се пресегнах към водата и я изгълтах на един дъх. Чак когато последните капки се устремиха към гърлото ми, се сетих. Контактните ми лещи! Бях си изпила контактите лещи! Още веднъж. Трети път за шест седмици. Бяха еднократни, само за един месец, но нямаше значение.

Същия ден, както ми беше тръгнало, си загубих и работата. Не ме уволниха. Просто не ми подновиха договора. Той беше за шест месеца и откакто се бях върнала в Дъблин от Чикаго, го бяха подновявали пет пъти. Смятах, че е само въпрос на формалност.

- Когато за първи път започна работа тук - подхвана Франсис, - много ни впечатли. Работеше усърдно и на теб можеше да се разчита.

Кимнах. Звучеше ми добре. Като за щастлив ден.

- Но през последните шест месеца стандартът на работата ти и старанието ти рязко намаляха. Често закъсняваш, рано си тръгваш...

Слушах, едва ли не изненадана. Естествено знаех, че в главата ми не всичко бе наред, но предполагах, че пред света убедително си придавам вид, че си върша работата не по-зле от обикновено.

- ... вижда се, че си разсеяна, а и си ползвала десет дни отпуск по болест.

Можех да скоча на крака и да се впусна да обяснявам на Франсис защо не мога да се съсредоточа и къде съм била през десетте дни отпуск по болест, но останах неподвижна като пън, с безизразно лице. Беше си моя работа. И все пак, колкото и да е парадоксално, чувствах, че беше редно да забележи, че през изминалите месеци става нещо много лошо, и да бъде по-снизходителна. Явно съм изглеждала напълно нормално.

- Нуждаем се от хора, които милеят за работата си...

Отворих уста, за да протестирам, че наистина давам душа и сърце, но изведнъж установих, че никак не ме е грижа.

- ... и със съжаление се налага да ти съобщя, че не ни е възможно да подновим договора ти.

От цяла вечност не ме бяха уволнявали. Всъщност за последен път ми се случи, когато бях на седемнадесет и гледах децата на едни съседи. Когато децата си легнаха, вмъкнах приятеля си в къщата, защото дом без възрастни е непреодолимо изкушение. Но ужасният им син - съвсем основателно носещ името Деймиън - ме забеляза, когато тайно изпращах гаджето си. Никога няма да забравя сцената: Деймиън, застанал на горната площадка на стълбите с такова отмъстително изражение, че в ушите ми писнаха гайди. Повече не ме повикаха да им гледам децата. (Да бъда честна, за мен бе почти облекчение.)

Но оттогава не са ме уволнявали. Бях много добра в работата си - не чак толкова, че да има опасност да ми дадат наградата "Служител на месеца", но можеха да разчитат на мен и не ме мързеше.

- Искате да напусна ли? - попитах едва чуто.

- Да.

- Кога.

- Сега е съвсем подходящо.

Колкото и да е странно, чак като загубих работата, си реших да напусна Гарв. И аз не знам защо. Знаете ли, никак не е лесно да изоставиш някого. Не и в истинския живот. В романите подобни неща изглеждат банални: щом нямате общо бъдеще, си тръгваш и готово. Или, ако той си има любовница, трябва да си пълен идиот, за да останеш, нали? Но в реалния живот изумително много неща заговорничат да ви задържат заедно. Казваш си, е, хубаво, вече не сме щастливи заедно, но така добре се разбирам със сестра му, а и приятелите ми толкова го харесват и животът на всеки един от нас е така вплетен в този на другия, че не можем да се откъснем. И това си е нашата къща, ами лупините в задната градинка? - аз ги засадих. (Е, не точно аз, не аз изкопах дупките в земята и ги поставих в тях, стори го онзи досаден старец, дето му викат Майкъл, но аз ръководех цялата операция.)

Да напуснеш някого, е трудна стъпка. Разделях се с нещо много повече от човек, казвах сбогом на един цял свят.

Но потресът, че съм загубила работата си, засили убеждението ми, че всичко се разпада. След като отвориш вратата за едно нещастие, възможностите за други катастрофи изглеждат безкрайни, и чувствах, че нямам друг избор, освен да следвам разплитащата се нишка на живота си. Защо да не сложа точка и на брака си? Беше претърпял толкова много сътресения през последните месеци, че вече бе мъртъв, само дето не го признавахме.

Когато Гарв се прибра вкъщи от работа, аз се въртях из спалнята в покъртителни усилия да си събера багажа. Умът ми не побира как някои успяват да го сторят посред нощ. Повечето хора (ако поне малко приличат на мен) трупат прекалено много вещи.

Той стоеше и ме гледаше, а на мен ми се струваше, че всичко е насън.

Беше изненадан. А може би не.

- Какво става?

Сега идеше ред на моята реплика от драматичната развръзка, така характерна за героините от романите. Напускам те! Всичко е свършено. Наместо това сведох глава и промълвих:

- Мисля, че е по-добре да си тръгна. Направихме каквото можахме, но...

- Тъй е. - Той преглътна. - Права си. - После кимна и това бе най-лошото. Излъчваше такова примирение. И беше съгласен с мен.

- Днес си загубих работата.

- Исусе! Какво стана?

- Казаха, че съм била разсеяна и съм взимала прекалено много отпуски по болест.

- Мръсници.

- Ами това е - въздъхнах. - Виж, може да не внеса ипотеката за този месец, но ще ти дам парите от сметката си "За дамски глезотии".

- Остави, остави. Аз ще се погрижа за това.

После потънахме в мълчание и ми стана ясно, че ипотеката е всичко, за което възнамерява да се погрижи.

Навярно е трябвало да ме е яд на него и на жената с бонбоните "Асорти". Сигурно беше редно да го презра, че не се хвърли страстно да ме уверява, че няма да ме пусне да си отида и че всичко ще се оправи.

Но истината беше, че точно в този момент исках да си тръгна.

Секс по спешност и други отчаяни мерки