Бележниците на Леонардо

Бележниците на Леонардо

Леонардо да Винчи

Увод

Геният на Леонардо да Винчи

Откъде да започнем с Леонардо да Винчи? Вече сме виждали списъка: художник, скулптор, архитект, изобретател, анатом. Към това можем да прибавим ботаник, зоолог, физик, физически географ, сценичен дизайнер, дизайнер на костюми. Наскоро чухме името му във връзка с бестселъра на Дан Браун "Шифърът на Леонардо", в който Да Винчи ни се представя като интригуваща, тъмна личност, която повече се интересува от ръководство на тайни секти и писане на шифри, отколкото от понякога ежедневна работа, каквато е рисуването.

Всъщност Леонардо е интригуваща и тъмна личност, защото ХV век е много далеч - той е роден преди повече от петстотин и петдесет години. Неговите съвършени, изискани картини ни карат да го обявяваме за човек на нашето време, ала неговият живот е преминал в края на Средновековието. Както показват тези разнообразни и интересни подбрани откъси от неговите обемни бележници, Леонардо бил човек, който създавал неща и ни обяснявал как да ги използваме, вместо да споделя с нас вътрешния си емоционален живот. Някои негови съчинения тук представляват подробни инструкции или дискусии, други са по-набързо нахвърляни записки, трети направо са тайнствени и загадъчни. Това също допринася за "тъмната" представа, която сме си създали за него. Но забележителното многообразие на обхванатите тук теми само по себе си е изключително. Този старомоден талант е прочут с феноменалните проявления на дарованията си.

Леонардо неизбежно трябва да бъде характеризиран като гений, но тази квалификация едновременно го изважда извън нашия обсег и някак си го определя. Ако си спомним, че той е бил просто човек, трябва да се удивим от постиженията му. Неговият интелектуален и творчески мащаб никога няма да престане да ни поразява. И точно когато си мислим, че сме придобили представа за него, откриваме и нещо много мило: че обожавал животните и бил вегетарианец, че изпитвал непреодолимо желание да се харесва, но че не бил балама. Леонардо бил сериозен, ала игрив - обичал каламбурите. Научаваме, че имал известна слава на несигурен човек, но бил абсолютно предан на френския крал. Самата му човечност е ужасяваща. Като го освобождаваме от дехуманизиращия "етикет" на гения, ние осъзнаваме, че той въплъщава потенциалните мащаби на човешкия род. Кара ни да проумеем какъв потенциал притежаваме.

Детство

"1452 г. Роди ми се внук, син на моя син Сер Пиеро, на 15 април, събота, в три часа през нощта. Той носи името Лионардо".

Така гласи една изключително важна записка в бележника на дядото на Леонардо да Винчи, Антонио. Според чудесната нова биография от Чарлз Никъл "Леонардо да Винчи - полетите на ума", това събитие най-вероятно се случило в селцето Анкиано на малко повече от три километра от Винчи в италианската област Тоскана.

Антонио и синът му били нотариуси, професионалисти, които поддържали деловия архив. Леонардовата майка Катерина не била омъжена за Сер Пиеро и винаги е изобразявана като слугиня, въпреки че един от ранните биографи на сина й посочва, че била "от добър род". Само че не достатъчно добър за амбициозната фамилия да Винчи. След година родителите на Леонардо вече били женени за други хора: Сер Пиеро за Албиера, дъщеря на богат нотариус, а Катерина за фурнаджията Акатабрига.

Фактът, че Леонардо бил "дете на любовта", явно отначало не му пречел. На кръщенето му десетима кръстници приветствали неговото раждане. После майка му и нейният съпруг навярно го взели със себе си в Кампо Дзепи, наследствената земя на рода Акатабрига на запад от Винчи. Макар че Сер Пиеро, изглежда, бил нещо като отсъстващ родител, Леонардо обожавал чичо си Франческо, който бил едва петнадесетгодишен по време на раждането му и бил омесен от по-меко тесто, отколкото мнозина Да Винчи. Впоследствие майката на Леонардо родила още пет деца.

Като малък той бил обсебен от природата. Обичал животните и любопитствал за залеза. Джорджо Вазари, художник и биограф от ХVI век, го описва като блестящ ученик с разкошен "огледален" почерк, който често засичал учителя си и имал неуморен ум - постоянно се захващал с все нови неща само за да ги зареже съвсем скоро. По-късно през живота му почеркът му се променил и станал по-скромен и делови, но завинаги си останал огледален - по всяка вероятност, защото Леонардо бил левичар и така му било по-лесно.

Освен това сънувал странни сънища. Колкото и да е странно, неговият най-ранен спомен било хвърчило, което паднало в креватчето му и опашката му се завряла между устните на детето. Това определено е един от онези живи сънища, които упорито се запазват в паметта, много по-ясно от истинските събития.

Флоренция (1466-1482)

И постоянно рисувал и ваел. Затова баща му, който усетил, че няма да може да направи юношата нотариус, показал някои негови рисунки на своя приятел, флорентинския скулптор Андреа дел Верокио. Верокио се смаял от творбите и предложил да направи юношата свой чирак. Така петнадесетгодишният Леонардо постъпил при него през 1467 г.

По онова време Флоренция се намирала в състояние на подем. Пищни сгради замествали скромната средновековна архитектура. Могъщата династия на Медичите, която управлявала града, често била предизвиквана от съперници. И въпреки цялата си цивилизованост и меценатство, не Медичите завъртели главата на Леонардо, а Леон Батиста Алберти, изискан и модерен интелектуалец - който освен всичко друго бил архитект, учен, сценичен дизайнер и градостроител.

Ала въпреки развлеченията на Флоренция и нейните ръководители, в студиото - "bottega" - на Верокио имало да се върши работа. Подготовката на чирак била сериозно, официално занимание. Отначало акцентът се поставял върху скицирането. Самият Верокио бил всепризнат майстор на рисунъка и щял да предаде на Леонардо познанията си за перспективата и натюрела, да ръководи неговите проучвания на драперии и цветя и моделирането с глина.

Протежетата на маестрото изпълнявали ролята на модели и се предполага, че през 1466 г. новопристигналият Леонардо е позирал за прекрасния бронз на Верокио "Давид". Смята се също, че Верокио го повел по пътя на вече всепризнатата му хомосексуалност, макар Вазари да твърди, че майсторът най-много "обичал" друг свой ученик, Лоренцо ди Креди.

Щом преценявал, че учениците му са овладели майсторството на скицата, Верокио продължавал с живописта - отначало с традиционните "темперни" (цветни бои, смесени с яйчен белтък), а после и с модерните маслени бои. Леонардо се заел с новата работа с ентусиазъм, който никога не изгубил. Около 1468-1470 г. в студиото на Верокио била нарисувана малката картина "Товий и ангелът" и историците на изкуството са единодушни, че кученцето и рибата в нея са от ръката на младия Леонардо да Винчи. Смята се, че в началото на 70-те години на ХV век, на около двадесетгодишна възраст, той е създавал творби от мащаба на "Мадоната с карамфила", която със сигурност е излязла от студиото на Верокио.

Освен това маестрото и неговият антураж най-вероятно били наемани от Медичи да проектират и изработват различни реквизити за разкошните карнавали, които били една от отличителните особености на флорентинския живот. Въздействието на тази театралност върху Леонардо си проличало години по-късно. Той също имал възможност отрано да се прояви в архитектурата, когато Верокио бил нает да довърши катедралата, като поставил кълбо върху купола.

Междувременно отношенията на Леонардо с баща му, изглежда, били трудни. През 1475 г. Сер Пиеро се оженил за трети път и му се родил законен син, което означавало, че Леонардо ще остане без наследство. Приблизително по същото време по скиците му се появяват меланхолични кратки изрази за пилеенето на време и изгубените приятели. Той е изгорял, сякаш иска да каже творецът, ала още не е открил любовта си.

Така ли е наистина? През 1476 г., в резултат на анонимно писмо, пуснато в една от кутиите, поставени из града за събиране на информация и следене на гражданите, били отправени скандални обвинения срещу четирима мъже, един от които бил Леонардо да Винчи. Твърдяло се, че седемнадесетгодишният Якопо Салтарели, който "извършва множество неморални действия и приема да задоволява онези личности, които искат от него такива греховни неща", многократно се сношавал и с четиримата. В анонимното писмо не се посочвало дали му се плащало за тези услуги.

Въпреки че Леонардо може да е използвал Салтарели за модел, което в никакъв случай не изключва хомосексуални действия, не можем да сме сигурни за сексуалната ориентираност на твореца. Известно ни е, че рисувал сексуални скици на млади мъже, и подозираме, че е бил гей, но анонимните обвинения впоследствие били вдигнати и той бил оправдан.

Артистичният талант на Леонардо бил несъмнен. Според Вазари ангелът, който Леонардо нарисувал в "Кръщението на Христа" на Верокио, бил толкова по-хубав от останалата част от картината, че майсторът се изумил и се отказал от рисуването, ала това е една от ранните му творби и Чарлз Никъл например смята, че не е добра. Самата история е преувеличена и притежава някаква апокрифност.

Преувеличено е и физическото описание на Леонардо в биографията на Вазари. Той е като влюбена ученичка. Всеобщо е мнението, че Леонардо е бил изключително красив, но Вазари го вижда като притежател на "безгранично изящество". И в същото време бил "толкова силен, че можел да устои на всякакво нападение". Леонардо също бил много придирчив към външния си вид и се обличал модерно. Обувките му били от най-хубавата кожа и носел розова туника.

Скоро след раждането на законния син на Сер Пиеро Леонардо отворил собствено студио. Един от учениците му - Паоло - бил още по-противоречива личност и от него. Паоло бил лежал половин година в затвора за своя "греховен живот", което навярно означава "хомосексуалност". Друго "гадже" на маестрото бил Зороастро, екзотичен прислужник, стривач на бои и алхимик, който му останал верен помощник и приятел до края на живота си.

Доколкото е известно, първата поръчка, изпълнена от Леонардовото студио, била картина за олтар, възложена му на 10 януари 1478 г., когато художникът бил двадесет и пет годишен. Други картини започнали да показват склонността му към скалисти и диви пейзажи, така характерни за по-късните му, по-прочути творби. Едно от любимите му животни се появява за пръв път в "Богородица и Младенецът с котка" (1478-1481). Той също започнал да рисува технически скици и да проявява интерес към водата и летателните машини. По-късно през 1478 г. Леонардо скицирал обесения Бернардо ди Бандино, който посмял да намушка Джулиано Медичи. По онова време художникът може да се е опитвал да си осигури работа при Медичи.

Леонардо очевидно се наложил по сравнително обикновен начин. Той бил известен художник, чиито клиенти били сред флорентинските меценати. Имал и външни интереси, но всички те като че ли били свързани с изкуството му. И все пак, когато ни се струва, че сме наясно с него, той ни се изплъзва - напуснал Флоренция и заминал за Милано. И как се представил там? Като музикант.

Милано (1482-1499)

Известно време Леонардо възнамерявал да стане инженер при миланския херцог Лудовико Сфорца. Сфорца бил ужасяващ и войнствен човек и художникът смятал, че може да му помогне в бойните действия, но направил проучвания и установил, че херцогът е и голям любител на лирата - а Леонардо отлично свирел на лира. Щял да примами Сфорца да го наеме.

Планът явно сработил. Скоро Леонардо започнал да скицира бронирани машини и леярни за херцога, някои напълно осъществими. Започнал да приема поръчки за картини, като често работел съвместно с други милански художници. "Богородица на скалите" била нарисувана през 1485 г. Приблизително по същото време той нарисувал "Дамата с хермелина", загадъчен портрет на Сесилия Галерине, която сигурно била любовница на херцога.

И натрапчивото водене на бележки започнало сериозно, отчасти в опит да стане незаменим за херцога. Въпреки че от практическа гледна точка с това целял да си осигури прехраната, някъде тук определено имало и стремеж за задоволяване на едно момче с отсъстващ баща. Огромните мащаби на Леонардовите бележници е легендарен. В тях той записвал всевъзможни изобретения, архитектурни наблюдения, анатомически изследвания.

Леонардо подходил към анатомията директно, чрез модерния и противоречив метод на дисекцията. Анатомът в него ясно личи в много негови скици, ала това навярно е най-очевидно - наред с интересите му към геометрията и архитектурата - във "Витрувианският човек" (1490), показан тук, който може да е и автопортрет и който разглежда представите за хармонични пропорции, за пръв път проучени от архитекта и военния инженер Витрувий от I в.

Детските увлечения на Леонардо също се проявяват от време на време. През лятото на 1489 г. Сфорца му възложил да направи могъщ и внушаващ страхопочитание бронзов кон като паметник на бащата на херцога. Леонардо обожавал конете и бил правил множество прекрасни скици на тези животни, но започвала да му се носи славата на човек, на когото не може да се разчита, и владетелят не бил убеден, че той ще изпълни проекта. В края на краищата той се провалил, тъй като използвали определения за скулптурата бронз, за да направят три топа, ала Сфорца вероятно още отначало е бил разтревожен от Леонардовата амбиция. По структурни причини конете винаги се изобразявали в тръс - Леонардо бил решил да направи този изправен на задни крака.

През 1489 г. той успял да задоволи театралните си интереси, като създал декори и фантастични гротескни маски за сватбените празненства на племенника на Сфорца, херцог Джан Галеазо. Леонардовият помощник Болтрафо направил красива скица на младоженката, Изабела Арагонска.

Не толкова полезно се оказало едно непослушно десетгодишно момче, което пристигнало приблизително по това време. Казвало се Джакомо - въпреки че е по-известно с прякора си Салаи, "Дяволчето". Момчето било от Орено, на север от Милано, и било наето да помага в студиото с перспективата да бъде подготвен за художник, когато порасне. Немирникът веднага се заел да запълва дните си, като крадял от хората и им разпарял дрехите. Леонардо едновременно го обичал и се вбесявал от него. Когато Салаи навлязъл в юношеска възраст, двамата почти със сигурност станали любовници.

Следващият период бил неспокоен, с много пътуване из Алпите. После изневиделица научаваме, че пристигнала някоя си Катерина. Въпреки че бележниците на Леонардо отразяват това събитие с възможно най-мрачни и кратки думи, това определено трябва да е била майка му. В записките му се появяват максими, които изразяват смущение от дълбоко скрити чувства: "При някои животни Природата изглежда жестока мащеха, вместо майка, а при други не мащеха, а нежна майка". Или: "Не лъжи за миналото".

През 1495 г. започнала работата по втората по известност творба на Леонардо, "Тайната вечеря". Значението й за него проличава от едно негово писмо до херцога, в което художникът се оплаква, че бил "ядосан", защото го разсейвали "по-маловажни поръчки". Сигурно му се е струвало, че те му отнемат цяла вечност. Заедно със своите ученици той използвал нов метод, който му позволявал да рисува по-бавно, отколкото с традиционните средства, но скоро се оказало, че боята се лющи. В резултат през вековете редица художници се опитвали да "спасят" картината и още повече скрили шедьовъра на великия майстор.

Кратък отдих от огромното напрежение настъпил през 1497 г., когато херцогът му подарил голям парк. Леонардо се влюбил в него. Но през 1499 г. на италианските граници започнали да се събират френски войски и художникът отново се приготвил за път. Скоро Сфорца избягал и Леонардо имал нужда от нов покровител.

Отново във Флоренция (1500-1508)

Последвал нов период на обикаляне, който започнал с Мантуа. Леонардо се отбил там да види красивата и страшна снаха на Сфорца Изабела д'Есте. И я нарисувал - със скръстените ръце на Мона Лиза. После продължил за Венеция, където съветвал венецианския сенат за евентуалното укрепване на река Исонцо и научил за книгопечатането. Там научил също, че французите са заловили Сфорца - осем години по-късно херцогът починал в плен.

Всичко във Флоренция естествено било познато, но имало и промени. Художниците, на които се възхищавал, започвали да умират. Медичите били съборени шест години по-рано, но въпреки всичките си отвратителни навици, поне били цивилизовали града. Адският монах, който ги заменил, Джироламо Савонарола, проповядвал морално пречистване и активно унищожавал произведения на изкуството. Републиканската власт воювала срещу Пиза, за което се нуждаела от военните способности на Леонардо.

Художникът очевидно бил търсен и заради изобразителното си изкуство. През 1501 г. друг монах, фра Пиетро Новелара, му пратил писмо, за да му съобщи, че Изабела д'Есте иска още негови картини. Като цяло, тя получила каквото искала - но не точно тогава. Щяло да й се наложи да почака, докладвал й бедният монах, тъй като Леонардо работел върху олтарна картина и животът му бил "крайно нередовен и безреден... той, изглежда, живее ден за ден".

Въпреки цялата си алчност и настойчивост Изабела щяла да му бъде добра и съчувстваща покровителка, ала Леонардо искал да хване много по-голяма и хлъзгава риба - някой, който не падал по-долу по алчност, само че за земя и власт. През 1502 г. той постъпил на служба при Чезаре Борджия - образец за "Князът" на Макиавели.

Борджия бил завзел различни италиански области в Централна Италия и се обявил за "херцог на Романя". Едно от завзетите градчета, които Леонардо почти незабавно започнал да обикаля като консултант по различни строителни проекти, било Имола. Леонардо проектирал мостове и обсъждал промяна на коритото на река Арно.

Освен това се запознал с неизвестния млад писател Николо Макиавели. За разлика от своя нов приятел, Леонардо не изпитвал особено възхищение към своя нов властолюбив и войнолюбив покровител. Въпреки участието си в проектирането на бойни машини художникът бил миролюбив по природа. Затова, докато Борджия опустошавал страната и нейния народ и Макиавели си водел бележки, Леонардо се опитвал донякъде да уравновесява положението, като поел по своенравно невинен път и наблюдавал прости неща: топографията, механизма на черковната камбана. По думите на Чарлз Никъл, "Той гледал на другата страна". А и се оказало, че Борджия не е неудържим. Когато баща му починал, той изгубил властта си и дошло време Леонардо и неговите хора - сред които стривачът на бои Зороастро и немирният Салаи - отново да си плюят на петите.

Скоро след това започнала работата по най-известната творба на Леонардо, "Мона Лиза", или по-точно "La Gioconda" - "Джокондата" - тъй като "Мона Лиза" е име, влязло в употреба едва през ХIХ век. Прочутото платно е кулминация на няколко интересни аспекта в неговото творчество и въпреки по-пикантните слухове за противното - поради нейната дяволита усмивка винаги ни се е искало Джокондата да крие съответната история - то навярно е обикновена поръчка от флорентинския търговец Франческо дел Джокондо и изобразява жена му Лиза.

Макиавели не бил единствената бъдеща суперзвезда, която влязла във връзка с нашия герой по онова време: на Леонардо да Винчи и Микеланджело Буанароти понякога им се струвало, че Флоренция просто не е достатъчно голяма за двамата. Леонардо неуспешно се опитал да уреди пренасянето на Микеланджеловия "Давид" на по-незначително място от главния вход на Палацо Векио. Микеланджело предпочитал по-директна атака и дразнел съперника си с провала на неговия бронзов кон.

През юли 1504 г. починал Сер Пиеро и Леонардо отново отбелязва събитието с бележка, отличаваща се със сърцераздирателна краткост, този път като част от списък. Каквито и да били чувствата му - освобождение, загуба, скръб? - бащината му смърт носела ужасно жило в опашката си: Леонардо бил изключен от завещанието. Той навярно вече не се нуждаел от тези пари, ала от продължаващото му търсене на одобрение можем да заключим, че не би се отказал от признанието.

През декември художникът започнал работа по бойните сцени в "Битката при Ангиари". След смъртта на баща му и след всички кръвопролития от ръцете на неговите покровители Сфорца и Борджия това преживяване навярно му подействало пречистващо. Освен това повече отпреди разсъждавал за птици и летателни машини. И тук Леонардо не си се представял като образец за ренесансовия човек повече, отколкото докато сънувал хвърчила в креватчето си пет десетилетия по-рано. Просто му се искало да полети.