Измамата

Измамата

Глен Мийд

С любов на моите приятели Уолтън - Том, Даян и Елейн

Първа част

1.

В три през нощта Дженифър Марч се събуди. Беше сигурна, че в спалнята й има някой.

Вилнееше буря, светкавици раздираха мрака зад прозорците й, дъждът плющеше, сякаш небето се бе продънило. Тя отвори очи, бе изплашена. И внезапно с кристална яснота осъзна две неща: рева на бурята отвън и ужасяващото усещане, че наблизо има някой. По лицето й изби пот, тя се задъха. Отметна завивките и видя над себе си облечен в черно мъж.

- Не мърдай! - заповяда той.

Изпадналата в паника Дженифър не го послуша и той я зашлеви. Шамарът я зашемети.

- Мирувай!

Блесна поредната светкавица и в ослепителната светлина тя зърна лицето му.

Но той нямаше лице!

Носеше черна скиорска шапка с прорези - от тях я пронизваше погледът на тъмните му очи. Ръката му - в кожена ръкавица - стискаше дълъг нож. Дженифър отвори уста да изпищи, но мъжът я затисна. Тя ахна задавено, сви се от страх и хавлията се вдигна над коленете й. Мъжът остави ножа на нощното шкафче, плъзна ръка между краката й, разтвори ги насила и Дженифър усети да я полазват ледени тръпки.

- Кротко или ще ти прережа гърлото!

Но Дженифър и без това беше като вкаменена. Мъжът разкопча панталона си и проникна в нея с дива сила. Болката беше неописуема. Дженифър беше ужасена. Онова, което правеше мъжът, беше животинско и отблъскващо, но тя бе толкова уплашена, че не смееше да помръдне. Бурята навън вилнееше, а мъжът глухо сумтеше, явно от наслаждение.

И изведнъж всичко свърши. Мъжът стана, махна ръката си от устата й - само че Дженифър бе прекалено травматизирана, за да изкрещи, - и взе ножа от нощното шкафче. Окървавената стомана проблесна в полумрака.

- Какво... какво ще правиш? - изхълца тя.

- Ще те убия.

И този път Дженифър вече изпищя.

2.

Събуди се с писък и осъзна, че притиска възглавницата към гърдите си. Този път събуждането не бе част от кошмара, а истинско. Задавена от ужас, тя задиша трескаво.

Пусна възглавницата и избута завивките встрани. Включи нощната лампа, надигна се от леглото и като залиташе, отиде до прозореца. Наложи си да диша по-бавно и равномерно и се вслуша в шума отвън. Дъжд. Тежък, несекващ порой, струите се изсипваха в мрака със свистене.

Вгледа се, но не виждаше нищо, никаква сребриста лунна светлина, която да я утеши, просто черен леден дъжд, падащ под наклон от поривите на вятъра. Светкавиците проблясваха непредсказуемо, последвани от тътена на гръмотевиците. Ню Йорк спеше, цялото Източно крайбрежие бе потънало в мрака на бурята, но тя бе съвсем будна, с изтерзана душа, обзета от спиращ сърцето й страх. Кошмарът пак я бе споходил по време на буря. И както винаги, реалността му я бе разтърсила до дън душа.

Излезе в коридора като сомнамбул, отиде в банята, дръпна кърпата от закачалката и попи с нея потта от челото си. После отиде в кухнята, извади бутилка вода от хладилника, наля си и добави няколко кубчета от машината за лед. Отпи голяма глътка, върна се все така боса в спалнята и седна на леглото. Опря гръб на стената, притисна чашата към горещото си чело и погледна бледозелените цифри на часовника - беше 3:05.

Без да за замисля, намери пластмасовото шишенце със сънотворно върху шкафчето, отвори го, изсипа в ръката си две хапчета, лапна ги и ги изпи с нова голяма глътка от чашата. Мразеше сънотворните, но знаеше, че този път няма избор. Искаше да спи, неизмъчвана от сънища.

Апартаментът в Лонг Бийч, Лонг Айланд, беше малък: спалня, приятно обзаведен хол, кухненски бокс и миниатюрна баня. В ясен ден Дженифър можеше да види през прозореца отвъд протока, в Коув Енд, къщата на родителите си. Безлюдна и изоставена сиво-бяла постройка в колониален стил със собствен пристан. Беше се пренесла в този апартамент с надеждата да започне на чисто, неспособна да понася повече живота в онази къща, но надеждите й за ново начало, за някакво начало изобщо, не се бяха оправдали. Оказа се, че не може да се изтръгне от капана на миналото, не е в състояние да разкъса оковите му. Кошмарът продължаваше да я измъчва. Спомените я бяха обсебили. Въпреки желанието й да ги забрави, те не спираха да я спохождат. Струваше й се, че разбира защо. Понякога сънищата бяха единственото, което й бе останало. Единственото, припомнящо й живота, който бе имала и който безвъзвратно беше загубила, загубила го беше заедно с баща си и майка си, дарени с благословен от бога щастлив брак.

Само че сънищата я изкарваха от равновесие, връщаха ужаса и мъката, а тази нощ я бяха впримчили в себе си и отказваха да я пуснат. И точно поради тази причина тя усещаше, че има нужда да чуе човешки глас, за да разбере, че не е сама и че по някакъв начин е свързана с друг човек.

Отново се взря в часовника - 3:06. Знаеше, че на този свят има само едно човешко същество, с което може да сподели отчаянието си в този невъзможен час - и по всяко друго време. Взе слушалката и набра с осветените клавиши добре познатия номер. На десетина километра от нея, в Елмънд, Лонг Айланд, телефонът иззвъня няколко пъти, после в ухото й се разнесе сънен мъжки глас:

- Ало?

- Аз съм.

- Дженифър? Какво е станало?

Марк Райън се разсънваше бързо. Загрижеността в гласа му бе просто физически осезаема.

- Извинявай, Марк. Знам колко е часът, но просто няма на кой друг да се обадя.

- Остави това, Дженифър. Знаеш, че съм винаги на твое разположение.

- Събудих те...

- Няма нищо. И без това си легнах преди малко. - Той тихо се засмя. - Обикновено не може да ме събуди и земетресение, но тази нощ спя на пресекулки. - Чу се шумолене на чаршафи, той явно сядаше в леглото. Силна гръмотевица накара Дженифър да трепне.

- При теб нощта май е ужасна - каза Марк.

- Доста е зле.

- Сигурно пак си сънувала. Затова ли ми се обаждаш, Дженифър? Сънувала си, нали?

- Същия сън... Видях го в стаята. Беше... истински, както винаги. А и въображението ми прави нещата още по-лоши. Винаги си представям, че успява да ме изнасили.

- Разстроена си, Дженифър.

Гласът й се пречупи:

- Понякога ми се струва, че няма да издържа. Като тази нощ, Марк. Струва ми се, че няма да мога да ги забравя, че няма да мога да се оправя без тях. А си мислех, че с времето ще става по-леко. Нищо подобно. Две години минаха, а ми се струва, че всичко сякаш е било вчера.

Марк я изслуша и тихо отговори:

- Знам, че не ти е лесно, Дженифър. А и годишнините - особено трагичните - понякога ни правят много чувствителни и уязвими. С всички се случва. Но трябва да разбереш, че онзи мъж няма да се върне. Никога! Разбери това.

Тя чу думите и ги остави да я утешат. Гледаше водната стена зад прозореца. Коув Енд сигурно бе скрит в студения лепкав мрак. Топлият и гостоприемен някога дом, с който я свързваха толкова много хубави спомени, вече не съществуваше.

- Дженифър?

- Да?

- Майка ти не би искала да страдаш така. Не би искала да си изтерзана и разстроена, та дори и на рождения й ден. Така че сега искам да легнеш, да затвориш очи и да се опиташ да заспиш. Ще ме послушаш ли, Дженифър?

- Пих хапчета, вече ми се приспива.

- Колко взе?

- Две.

Усети облекчението в гласа му.

- Е, няма да ти навредят. Точно в момента сигурно имаш нужда от тях. Наред ли е всичко? Наистина ли хапчетата вече действат?

- Мисля, че да.

- Нека тогава да се уговорим да ти позвъня утре... или ти ми се обади веднага щом имаш желание да говорим.

- Добре...

- Лека нощ, Дженифър. Опитай да си починеш. - В гласа му се долови намек на развеселеност, но тя усети, че той търси начин да я извади от мрачните й мисли: - Ако бях при теб... и ако отношенията ни бяха по така... щях да ти предложа да заспиш в прегръдките ми.

- Знам. Лека нощ... И благодаря, че ме изслуша, Марк. Благодаря ти, че те има.

- За какво друго са приятелите? Сега си почини. Съвсем скоро пак ще се чуем.

Последните му думи бяха "И се пази", след което той затвори.

Тишина... Тишина, нарушавана само от шибащия прозореца дъжд и отдалечаващия се грохот на гръмотевиците. Дженифър най-сетне се сети да остави слушалката, легна настрани, подпъхна като дете ръце под главата си и се загледа със замъглен поглед в стичащите се по стъклото струи. Най-после кадифената прегръдка на сънотворното я обхвана и притъпи усещанията й. За краткия миг, когато се намираше в ничията земя между съня и реалността, тя разбра със сърцето си, че никой не може да й помогне. Никой друг освен самата тя. Някой ден, по някакъв начин, тя трябваше да приеме нещата и да се научи да живее в мир с обсебилите я демони.

Точно сега това беше невъзможно, но поне маскирания вече го нямаше и кошмарът си бе отишъл. Поне това... И в този миг жадуваният сън най-сетне дойде, клепачите й трепнаха и Дженифър Марч се предаде на остатъка от нощта.

3.

Международно летище "Кенеди", Ню Йорк

Надя се молеше всичко най-сетне да свърши.

Ако оцелееше през следващите няколко минути, вероятно щеше да живее. Тя тревожно притисна бебето до гърдите си и хвана по-здраво ръката на двегодишната си дъщеричка. Летището беше шумно и претъпкано. Намираше се на "Джей-Еф-Кей" за пръв път и бе изплашена, макар онези мъже да й бяха разказали какво да очаква. Лицето й беше лепкаво, под вълнената рокля по гърба й се стичаха струйки пот.

Беше на двайсет и три, със сини очи и невинно лице, което бе причината да се спрат точно на нея. Дъщеря й Тамара приличаше на нея с кръглото си личице и широко отворените си невинни очички и Надя я обичаше до полуда.

Животът в Москва бе тежък. Беше много трудно да заработиш насъщния в конкуренцията на осем милиона по улиците. Трудно да оцелееш в малката стая на четвъртия етаж в жилищен блок, под наем, без топла вода и сред плъхове и хлебарки.

Надя Федов искаше по-добър живот от този за дъщеричката си. Момичето нямаше да свърши като майка си в нощен клуб, който практически не се различаваше от публичен дом, нямаше да се налага да търпи около себе си жестоки пияни мъже, които да се гаврят с тялото й за презряна шепа рубли. Щеше да спи в чисти чаршафи и да разполага с топла вода, да има хубав апартамент в свестен квартал и добри деца за съседи и приятели. Това бяха простичките неща, които Надя искаше за дъщеричката си. Погледна Тамара. След превъзбудата на осемчасовия полет от Москва детето явно беше изморено. Косицата му бе разчорлена. Тамара разтърка очи.

- Спинка ми се, мамо!

- След малко, Тамара. След малко...

Надя залюля загърнатото в синьо одеялце бебе и погледна напред към гишето на имиграционната служба. Пред нея вече бе останал само един пътник и тя неспокойно чакаше зад жълтата линия на пода.

"Опитай се да не се страхуваш", каза си наум.

Паспортът й бе идеален фалшификат, имената на децата бяха вписани на необходимото място, а на една от страниците имаше американска входна виза. Изведнъж се оказа, че редът й е дошъл, и имиграционният служител в тъмносиня униформа я повика с пръст. Тя се подчини и му подаде паспорта си и попълнената преди кацане карта.

Мъжът разгледа паспорта, после изучаващо огледа лицето й. Прекара паспорта през нещо като скенер, вдигна глава и протегна ръка.

- Билетите, ако обичате.

Надя му подаде самолетните билети. Служителят ги разгледа и отново върна погледа си върху нея.

- Ще останете в Ню Йорк Сити четиринайсет дни?

- Да.

- На този адрес?

- Да.

- Това ли са децата ви?

- Да.

Служителят се надигна през издигнатото си на постамент бюро, за да разгледа Тамара, след което й намигна. Тамара му се усмихна и свенливо се хвана за роклята на майка си.

- Хубаво момиченце - отбеляза мъжът.

- Да. - Надя направи опит да се усмихне. Човекът бе много мил, съвсем различен от онова, което бе очаквала. Той хвърли бегъл поглед на бебето, все така загърнато в одеялцето, откъсна талона на картата, приши го с телбод към една от страниците на паспорта й, удари върху него печат и й го върна заедно с билетите.

- Благодаря ви, мадам. Приятно прекарване в Ню Йорк.

Но не беше приключило. Надя взе куфара си от въртележката, плати за количка и тръгна към митническия контрол - буташе с една ръка количката, все така притиснала с другата бебето. Тамара се държеше за количката. Изведнъж Надя истински се изплаши и сърцето й забумтя. Тя залюля притихналото бебе в ръцете си и прошепна:

- Спи, Алексей, спи, мъничкият ми.

На десет метра пред нея бяха масите на митничарите - двама униформени мъже, които просто стояха, без да правят нищо. Автоматично отваряща се врата от другата им страна извеждаше в залата на пристигащите и тя си помисли: "Толкова близко до свободата. Толкова близко до всички неща, които искам за моята Тамара". Продължаваше да си казва, че всичко ще е наред, но тялото й сякаш гореше. Онези хора й бяха казали, че понякога митничарите не те спират, не се занимават с теб и просто те пускат да минеш, все едно ги няма. "Преди всичко не ги поглеждай, опитай се да не прехващаш погледа им, не изглеждай изплашена, не събуждай подозрение. Тези мъже са тренирани да подушват страха по същия начин, по който хрътката усеща лисица. Дръж се като обикновен пътник, който няма какво да крие".

Надя се опитваше да си спомни всички тези съвети, но й беше трудно, докато се бореше с количката и увитото бебе. Вече приближаваше масата. Забеляза, че повечето пътници минават свободно и че митничарите ги наблюдават безучастно, без да се главоболят да спират някого. Видя един от тях да поглежда към нея и веднага отмести поглед, както я бяха инструктирали, като се престори, че подрусва бебето. "Спи, Алексей", прошепна му.

Вече минаваше покрай тях и те не я спираха. Изпита истинско облекчение.

- Това вашият багаж ли е, госпожо?

Тя продължи напред към спасителната врата, но внезапно друг митничар сложи ръка върху количката й. Сърцето на Надя лудо заби.

- Да, моят... багаж. - "Опитай се да не издаваш тревогата си".

- Минете насам, ако обичате. - "Ако те спрат, прави каквото ти кажат. Запази спокойствие, сякаш нямаш от какво да се страхуваш".

Само че Надя бе ужасно изплашена. Едва избута количката до масата, краката й се подкосяваха. Мъжът вдигна куфара й от количката, сложи го на металната маса и учтиво каза:

- Отворете го, моля.

Надя с труд забърка в чантата си, като подрусваше бебето в другата си ръка. Беше объркана и съзнаваше, че мъжът пред нея без труд долавя това. Най-сетне намери ключа. Без да изпуска бебето, се опита с разтреперани ръце да отключи куфара и митническият служител услужливо предложи:

- Дайте на мен.

Отвори куфара и претърси личните й вещи. Евтини дрехи и бельо за нея, Тамара и бебето. Малката, опакована в хартия за подарък кутийка, вързана с розова панделка и акуратно скътана между дрехите, привлече вниманието на митничаря. Той я сложи встрани и довърши прегледа на останалите й вещи бързо и акуратно. Когато приключи, взе кутийката.

- Какво има вътре, госпожо?

- Подарък... за братовчед ми.

- Какъв подарък по-точно?

- Шалче.

Мъжът разклати кутийката. Никакъв шум. Погледна Надя изпитателно, премести поглед върху бебето в ръцете й и свърши огледа с Тамара.

- С кой полет пристигнахте?

Надя прочете номера на полета от билета си и бавно повтори цифрите.

- С полета от Москва. Току-що кацнахме.

Мъжът лекичко се намръщи и попита:

- Добре ли е бебето ви?

Надя поклати глава:

- Полетът беше дълъг. Не мисля, че е добре.

Мъжът погледна кутийката в ръката си, сякаш се мъчеше да реши какво да предприеме, после каза:

- Ако нямате нищо против, последвайте ме в офиса.

- Но детето ми... Трябва да го види лекар...

- Ще свършим много бързо.

Мъжът избута количката през вратата на близкия офис. Една служителка се присъедини към тях и задържа вратата да минат. Дребничка, симпатична, тъмнокоса. Във вените й сигурно течеше мексиканска кръв. Табелката на гърдите й гласеше "Рета Хондалес". Когато влязоха, на Надя й призля. В малката стая беше много топло. Тя стисна още по-силно ръчичката на Тамара, която гледаше с широко отворени очички, чудеше се какво искат тези хора от мама.

Мъжът сложи кутийката на масата, колежката му стоеше отстрани.

- Налага се да отворя това, госпожо. Имате ли някакви възражения?

- Моля?

- Може ли да отворя подаръка?

Надя кимна, знаеше, че не трябва да се разтреперва.

- Да, може.

Пред очите на колежката си митническият служител внимателно развърза розовата панделка, разопакова луксозната хартия и отвори кутийката. Разгледа съдържанието й внимателно, но не откри нищо подозрително. Изглеждаше малко ядосан, лицето му се зачерви, сякаш беше разстроен от това, че не е намерил нищо заслужаващо внимание и е допуснал грешка.

- Мога ли да видя паспорта ви, ако обичате?

Надя зарови в чантичката си и го извади. Едва не го изпусна, докато му го подаваше, но той ловко го хвана. Разгледа страниците една по една.

- Това ли са децата ви?

- Да, написано е в паспорта.

- Зная, че са вписани в паспорта ви, но това ли са вашите деца?

- Да.

- На колко е малкият?

- На три седмици.

Служителят изгледа вързопа в ръцете на Надя и тя побърза да каже:

- Не е добре. Полетът беше дълъг и...

- Казахте ми вече. Няма да ви задържаме повече, госпожо. - Служителят заобиколи масата, за да й върне паспорта. Погледна бебето в ръцете й, сгушено в бледосиньото одеялце, с умиротворено личице и затворени очички.

Поколеба се за миг, после някакъв инстинкт го накара да посегне и да докосне бузката на бебето. Пребледня и изгледа Надя изумено. Погледът му издаваше онова, което вече й бе известно:

- Госпожо... това дете е мъртво.

113-и участък в Куинс, Ню Йорк, е разположен в бозава сграда от обезцветили се тухли на Бейсли Булевард. Участъкът отговаря за реда в разпрострелия се на огромна площ район Куинс, като юрисдикцията му покрива и едно от най-оживените летища на света: "Джей-Еф-Кей Интернешънал".

Дженифър Марч паркира сивия си форд до тротоара и влезе през главния вход. Дежурният сержант и няколко униформени полицаи се занимаваха с опашката от чинно чакащи реда си хора, но сержантът инстинктивно вдигна поглед, доловил приближаването на насочилата се към него млада привлекателна жена с кожено куфарче. Жената бе малко под трийсетте, определено красива, с тъмна коса, облечена в тъмносиня пола и сако, който очертаваха съблазнителна фигура. Сержантът я изгледа навъсено, с поглед, който откровено съобщаваше, че не му е приятно да я види.

- Отново ли сте при нас, адвокат Марч?

- Липсва ми радушният ви прием, сержант. Тук ли е Марк Райън?

- Последния път, когато го видях, отиваше към офиса си.

- Благодаря.

Полицаят изсумтя нещо в отговор, а Дженифър тръгна към стаята в края на коридора и почука на вратата. Отвътре се чу глас:

- Влез, ако изглеждаш добре.

Тя влезе в тясната стаичка с избелели сиви стени. По пода бяха нахвърляни документи, а зад бюрото седеше цивилен детектив и въвеждаше на компютър нещо от разпръснатите пред него листа, като отпиваше кафе от пластмасова чаша. Усмихна й се широко.

- От цяла седмица това е първият път, когато попадам в целта. Здрасти, Джени.

Марк Райън бе малко над трийсетте, тъмнокос като нея, общителен, симпатичен и с весели зелени очи. Стана и целуна Дженифър по бузата.

- Какво те носи тук?

- Нямаше никой друг и се наложи аз да се заема със случая Надя Федов.

- Ти ли ще я представяш?

- За това ми плащат заплата в отдел "Федерална защита", а и тя има правото на адвокат, Марк. Имам малко свободно време, преди да се явим пред съда днес следобед, така че реших да поговоря с нея. И понеже така и не научих всички подробности, честно ще ти кажа, че се надявах да те намеря тук, за да ме осведомиш.

- Естествено, Джени, винаги се радвам да те видя. - Но в гласа му прозвуча нескрита загриженост. - Как си след онзи сън?

Дженифър го докосна по ръката.

- Чувствам се прекрасно, Марк. Благодаря ти, че ми отдели време, повярвай, оценявам го. И си единственият, когото си позволявам да безпокоя. Един от много малкото, способни да ме разберат.

Райън кимна.

- Както вече ти казах, за какво друго са приятелите? Искаш ли кафе, преди да започнем?

- Благодаря, но след това ме чака друга среща, така че бих предпочела да приключим колкото може по-бързо.

- Отделът за федерална защита винаги ли пришпорва хората си така?

Дженифър извади бележник и химикалка от куфарчето си, усмихна се и многозначително погледна бюрото.

- И ти ми изглеждаш позатрупан с работа.

Райън сбърчи вежди.

- Не ми говори. Между другото, ако се питаш как клиентката ти се е озовала тук, а не във Федералния арест в Бруклин, нека ти кажа, че там е претъпкано и нямат дори едно свободно място в женското крило, така че ме попитаха дали не мога да я взема при нас, временно.

- Ясно.

Марк се подпря на ръба на бюрото си и направи знак към стола отпред.

- Заповядай.

Дженифър седна. Райън остави чашата с кафето си.

- Бях при момчетата от наркотиците на "Джей-Еф-Кей" тази сутрин, когато митничарите са задържали въпросната Надя. Кацнала с полета на "Аерофлот" от Москва, с триседмично мъртво бебе в ръце.

- И?

- Тялото на бебето било разрязано в гръдната кухина и зашито. Патолозите открили двукилограмов пакет хероин.

Дженифър пребледня.

- Добре ли си?

- Нищо ми няма.

- Да ти дам вода?

- Не, ще се оправя. Откога е мъртво бебето?

- От шестнайсет часа, с точност до един час. Полетът продължава малко над осем часа. Още един час има, след като е слязла от самолета, и още три часа до аутопсията. Което означава, че бебето е било мъртво около четири часа, преди тя да излети от Москва.

- Убито ли е?

- Съдебният лекар предполага, че детето най-вероятно е умряло от естествена смърт, но все още не разполагам с пълен доклад. А и понеже всички вътрешни органи са били извадени, е малко трудно да се определи точно.

Пребледнялата Дженифър поклати глава.

- Мислех, че съм чувала всичко. Но това май е най-гадното, най-ужасно нещо, което съм чувала и аз не помня откога.

- Знам, изглежда коравосърдечно до крайност - тихо каза Райън. - Но това е изметът, с който ни се налага да се занимаваме тук. Контрабандисти на наркотици. Чувал съм, че го практикували в Далечния изток, но не се бях сблъсквал с това в наш случай. Вземат мъртво дете от моргата или бог знае откъде, изваждат органите, третират тялото с формалдехид, за да го запазят за по-дълго, после го зашиват с наркотика в него. Жената се е грижила детето да е добре скрито по време на полета и дори за секунда не го е пускала от ръцете си. - Райън поспря, после мрачно допълни: - Хората зад всичко това, ако приемем да ги наречем "хора", нямат нито угризения, нито морални задръжки да постъпват по този начин. На тоя свят има много зли хора, Джени. - Той се поколеба за миг, после я погледна. - Но ти, разбира се, знаеш това.

Дженифър едва издържаше.

- А младата жена?

- Двайсет и три годишна, руска гражданка. Оказа се, че паспортът, с който е влязла, е подправен. Бил е откраднат и професионално фалшифициран, с поставена в него също така фалшива американска виза. Всичко на много високо ниво. Успяла е без никакъв проблем да мине през имиграционния контрол.

Дженифър си отбеляза някои неща в бележника и попита:

- Нещо друго?

- С нея е имало и друго дете. Малко момиченце, на две годинки. В момента е предадено в отдела за социални грижи.

- Мъртвото дете нейно ли е било?

- Не. Тя твърди, че й било дадено на летището в Москва от двойка, която дотогава не била виждала.

- А момиченцето?

- Било нейно. Казва се Тамара.

- Как е тя?

- Дъщеричката?

- Майката, дъщеричката... и двете.

Райън сви рамене.

- Детенцето е объркано и си иска мама. Майката е доста изплашена и отчаяна. Знае, че ще я приберат на топло задълго. В такива моменти съжалявам, че реших да стана полицай.

- Колко са й платили?

- Десет хиляди долара. Поне така казва.

- Друго каза ли ти?

- Нищо особено. Не иска да говори и настоява за адвокат. Изглежда доста изплашена.

- Мислиш ли, че е доброволна съучастничка?

Райън пак сви рамене и въздъхна.

- Не знам. Инстинктът ми говори, че някой я е заплашил и я е принудил да се съгласи, но кой знае?... Тя не е склонна към обстойни самопризнания.

- Прочетени ли са й правата?

- За кой ме вземаш, Джени? - усмихна се Райън. - Познаваме се от деца.

Дженифър остави бележника си, вдигна поглед и тихо попита:

- Какво ще стане с нея, Марк?

- Би трябвало да си наясно. Тя не е американски гражданин, така че няма право на освобождаване под гаранция. И независимо от това дали е невинна, или не, тя все пак е "муле" и следователно говорим за състав на федерално престъпление. Била е с фалшив паспорт и виза и е използвала труп, за да вкара два килограма и четвърт химически чист хероин. Това води със себе си по моя преценка до десет години в Данбъри, и то само ако извади късмет. Но няма съмнение, че влиза зад решетките. Освен ако не проговори, което, както изглежда, няма намерение да направи. Пред теб, като неин адвокат, може и да се съгласи, но не и пред полицията.

- А дъщеря й?

- Ще я върнат в Москва. На роднините, ако има такива. В най-лошия случай ще свърши в някой долнопробен дом за сираци.

- Говори ли английски?

- Майката ли? Справя се доста добре и според мен е умна, така че няма да ти трябва преводач. Но ако искаш, мога да ти осигуря.

Дженифър поклати глава.

Вратата на стаята за разпити се затвори с плътен звук и Дженифър погледна младата жена, която бавно се надигна от мястото си зад дървената маса. Изглеждаше по-млада от двайсет и три, по-скоро към осемнайсетгодишна, с мека бледа кожа и широко разположени невинни очи. Синята й вълнена рокля беше евтина, износена и кърпена на места, на лицето й бе застинало изражение на ужас и отчаяние, а очите й бяха подпухнали и зачервени от плач.

Дженифър почувства прилив на съчувствие към нея, но на желанието да утеши по някакъв начин Надя Федов се противопоставяше знанието, че само преди няколко часа тази млада жена е носила мъртво бебе, напълнено с хероин. Дженифър не знаеше в каква степен жената е замесена в престъплението, но предразположеността й към съчувствие я караше да се надява, че не е съзнавала какво прави. Подаде й ръка.

- Аз съм Дженифър Марч. Работя към отдела за федерална защита и съм назначена за ваш адвокат. Разбирате ли какво ви казвам, Надя?

Момичето потрепери, докато стискаше ръката й.

- Да. Разбирам. Да... Казаха ми, че с мен ще разговаря адвокат.

- Добре ли сте?

Очите на Надя се напълниха със сълзи.

- Искам да видя дъщеря си.

- Може и да мога да го уредя, но първо трябва да поговорим. Седнете, Надя.

Седнаха и Надя каза:

- Нямам пари да ви платя.

- Отдел "Федерална защита" поема разноските по делото срещу вас. Ако не знаете, ние представляваме безплатно лица, обвинени във федерални престъпления, които не могат да си позволят наемането на адвокат. В тази страна имате право на адвокат дори ако сте незаконно влязъл чужденец без никакви средства за издръжка. Разбирате ли какво ви казвам?

Надя кимна, без да отговаря.

- Заловена сте с голямо количество хероин. И с мъртво бебе в ръцете, за което има вероятност, че е било убито, за да пренесете незаконно наркотика. Това са много сериозни обвинения, така че може би най-доброто, което можете да направите, е да ми разкажете цялата истина и да започнете от самото начало.

Надя Федов понечи да заговори, запъна се и затвори уста, сякаш бе размислила.

- Трябва да ми се доверите, Надя. Трябва да повярвате, че съм на ваша страна. Моля ви да разберете това. В момента сте изправена пред обвинение във федерално престъпление и аз съм единственият човек, който би могъл някак да ви помогне. Но преди да се опитам, трябва да ми кажете какво точно се е случило.

Надя Федов прехапа устни и избърса очите си.

- Работя в нощен клуб в Москва. По образование съм икономист, но животът в Русия е труден и това беше единствена работа, която успях да намеря. Двама мъже понякога идваха в клуба и винаги имаха много пари. И винаги ме гледаха. Един ден единият ми каза: "Искаш ли да спечелиш десет хиляди долара?". Попитах как. Казаха ми, че трябва да занеса нещо в Ню Йорк Сити. Щели да ми дадат паспорт за мен и дъщеря ми с американска виза. Попитах какво трябва да нося и те казаха, че е нещо много важно. Десет хиляди са много пари, а с американска виза може би мога да остана във вашата страна и да не се връщам в Москва. Така че им казах: "Може".

Дженифър тихо я подкани:

- И после?

- След няколко дни единият мъж дойде. Каза, че трябва да взема едно мъртво дете. - Гласът на Надя Федов се пречупи и по бузите й потекоха сълзи. - Детето щяло да бъде в паспорта. В тялото щяло да има наркотик. Изплаших се и попитах мъжа откъде ще намерят детето, а той отговори, че не е моя работа. Ужасно беше - да използват труп за пренасяне на наркотици. Беше толкова... ужасно, че казах: "Не, отказвам се". После двамата ме пребиха. Казаха, че ще убият дъщеря ми, ако не направя каквото искат. Но ако съм направела каквото ми кажат, съм щяла да получа парите и всичко щяло да е наред. Така че направих, както ми казаха.

- А какво трябваше да направиш с мъртвото дете, след като кацнеш в Ню Йорк?

- Щели да ме чакат в хотела до летището. Нямало да ги познавам, но те щели да ме познаят. Трябвало да им предам детето и щели да ми платят. След това съм можела да задържа паспорта и да вървя, където поискам.

Дженифър се наведе напред и се взря в лицето на младата жена.

- Истината ли ми казваш, Надя?

Надя Федов се прекръсти.

- Кълна се в живота си.

- А защо просто не каза на митницата, че са те принудили да пренесеш наркотици?

- Защото онези ми казаха, че ще ме намерят с дъщеря ми и ще ни убият, ако кажа на полицията или на някой друг.

- Как се казват тези хора?

Надя Федов сви рамене.

- Не зная. Но дори да знаех, нямаше да кажа.

- Защо? Страх ли те е?

- Да, страх ме е. Те казаха, че няма значение дали съм в затвора, пак щели да ме намерят да ме убият, ако говоря. Да убият и мен, и дъщеря ми. - Надя избърса очите си. - Тези мъже, те са много... много зли. Правят злини и това им е приятно. Знам, че не се шегуват. Казаха, че няма да ме заловят, ако правя каквото ми кажат, защото с две деца не изглежда, че пренасям наркотици. Но ако ме хванат, така казаха, все едно съм умряла, ако кажа на полицията за тях. Как изглеждат, как да ги разпознаят.

- А защо изобщо се съгласи да направиш онова, което са поискали от теб, Надя? Особено след като си разбирала, че е незаконно?

Надя Федов се поколеба и отговори:

- Заради дъщеря ми.

- Какво искаш да кажеш?

- Ти си американка. Живееш в богата страна. Не знаеш какво е да си бедна. Да си без пари и без надежда. Да нямаш живот, само бедност и болка. Не искам дъщеря ми да е бедна и да страда. Искам да живее. Да има хубав живот тук, в Америка. Но сега вече никога няма да я видя...

Надя Федов отпусна лице върху ръцете си и се разплака. Дженифър стана, заобиколи масата и я прегърна през раменете, за да я успокои. Но Надя беше безутешна.

Марк Райън чакаше в коридора.

- Е? Как мина?

- Тя е подлъгана, Марк. Използвали са я.

- Малките хора винаги го отнасят. Босовете по правило се измъкват. Веднага се досетих, че е "муле". Използват дребни риби, които го правят за пари или защото ги заплашват, или и двете. Как мислиш, ще се съгласи ли да говори с мен?

- Съмнявам се. Много е изплашена.

- Не съм изненадан. Онзи, който я е обработил, вероятно й е казал, че могат да се доберат до нея дори в затвора. - Райън погледна Дженифър Марч и видя, че очите й са пълни със сълзи. - Добре ли си? Изглеждаш много разстроена.

- Ще се оправя. Просто не мога да извадя от мислите си мъртвото бебе и провала в живота на една млада жена и нейната дъщеричка.

Райън сложи ръка на раменете й.

- Стига де... успокой се. Помни правило номер едно: не допускай да се забъркаш емоционално.

- Става дума за дъщеричката й... Може ли да я види?

- Ще видя какво може да се направи.

- Обещаваш?

- Разбира се.

- Благодаря, Марк.

- Да оставим сега това. Ти как си?

- Добре.

- Как е Боби?

- Боби е чудесно.

- Ходих в Колдуел да го видя два-три пъти. Но това беше преди месеци. Пак трябва да ида.

- Той много ще се зарадва.

Райън се поколеба.

- Може би не е редно да те питам, но... свободна ли си тази седмица да излезем на вечеря?

- Страшно съжалявам, Марк, Но просто в момента съм затънала до гуша в работа. Да го отложим, а?

Райън се изчерви и храбро се усмихна.

- Разбира се... Искаш ли един съвет? Прибери се и не мисли за всичко това. Онази жена в синята рокля, там вътре, ще мисли предостатъчно и за двама ни.

Дженифър влезе в дамската тоалетна на партера и опита да дойде на себе си. Беше постъпила в отдел "Федерална защита", след като половин година бе секретарствала за федерален съдия и бе установила, че работата й харесва, макар понякога да й се бе налагало да научава зловещи истории като тази, която току-що бе чула. При това можеше да влезе в положението на младата жена: тя много добре знаеше какво означава да си наранена и травматизирана и животът ти да бъде унищожен от брутални хора. Познаваше това състояние много добре: душевните белези и болката, които отказват да си отидат, така че разбираше какво изживява в момента тази жена.

Знаеше през какви душевни терзания минават в момента всичките й измъчени клиенти и точно това я правеше добра в работата й. За нея работата бе повече от начин да запълниш с нещо деня - беше призвание. Определено не ставаше дума за пари. Печелеше около една четвърт от онова, което печелеха някогашните й колежки в юридическия факултет - поне онези, които работеха за авторитетни адвокатски къщи със солидни клиенти. Но тя се вълнуваше от проблемите на потиснатите, на несправедливо обвинените и един ден смяташе да стане преуспяващ адвокат в криминални дела.

Погледна се в огледалото. Имаше живо, интересно лице. Косата й бе тъмнокестенява, а кожата й - гладка, мека и бяла. Чертите й бяха правилни и фини, устата - чувствена, сините й очи - интелигентни. Фигурата й бе добра, притежаваше желаните извивки в нужните места, краката й бяха добре оформени и знаеше, че е умерено привлекателна за повечето мъже. Но излъчваше някаква отчужденост, дори самата тя я забелязваше. Съзнаваше, че това е част от защитната бариера, която бе издигнала около себе си след смъртта на майка си.

Познаваше много хора и бе водила активен живот, въртящ се основно около посещения във фитнес салони, пиене на кафе с познати, излизане на вечеря с колеги и колежки, но в действителност бе имала малко истински приятели. Беше наела малък апартамент и караше петгодишен форд. Гонеше трийсетте, но не беше омъжена, нямаше стабилна връзка и не беше влюбена в никого.

"А може все още да не съм срещнала истинския мъж", помисли си.

Но знаеше, че нещата са по-дълбоки от това, и връзката й с Марк Райън бе доказателството, ако такова изобщо бе необходимо. Познаваше го от малка - неговото семейство живееше от другата страна на улицата, но дори тогава се бяха познавали толкова бегло, че си казваха "здрасти" само понякога. Той бе с пет години по-голям от нея и тя винаги го бе харесвала много, въпреки че току-що бе отклонила поканата му да вечерят. Беше разведен, очарователен, добър в работата си, имаше живо чувство за хумор и най-важното - беше търпелив и внимателен. Пътищата им се бяха разделили през последните й години в гимназията, а три години по-късно неочаквано пак се бяха пресекли: тогава тя учеше право, а Марк Райън бе в нюйоркската група детективи, дошли в Юридическия факултет на Колумбийския университет, за да изнесат няколко лекции по полицейските процедури. След това седнаха на кафе в студентския стол и тя научи, че тъкмо приключвал тежък развод. Беше й се сторил объркан, засегнат и доста огорчен, и макар тогава нито един от двамата да не бе показал и намек на романтичен интерес към другия, между тях по някакъв трудно обясним начин се бе зародило непринудено приятелство. През следващата година приятелството малко по малко се бе задълбочавало и макар да не бе минавал месец, без да излязат на вечеря, или седмица, през която да не се чуят по телефона, това бе всичко - никакъв секс и никакви интимности. Марк се бе оказал истински, скъп приятел - може би най-добрият, който бе имала, и въпреки че го харесваше и дори донякъде я привличаше, тя знаеше, че се страхува от прекалено сближаване с него.

Преди два месеца бяха отишли на вечеря в "Спалио", а след това в апартамента й Марк я бе целунал и тя си спомни приятното усещане на физическа близост, но когато целувката бе продължила и той бе посегнал да я разкопчае, тя се изплаши и му каза да спре.

Продължаваше да се гледа в огледалото. "Ами ако вината е в мен и съм фригидна?"

Бяха минали две години от последната й сериозна връзка. С изключение на Марк, двете покани за среща, които бе приела през последната половин година, бяха завършили по същия начин: мъжът бе опитал да се добере до "същественото", а тя се бе извинила и бе сложила край на връзката, преди още да е започнала. Опреше ли до секс, нещо в нея изтръпваше.

Ако бе честна пред себе си, трябваше да признае, че се бе отказала от секса. Изглежда, в нея съществуваха неизкореними неща, непреодолими навици и тя разбираше, че никакви разговори или терапия не могат да излекуват проблема й. Всъщност терапевтите й се струваха безполезни. Повечето имаха дори повече махмурлуци и проблеми от лично естество от пациентите си. Освен това тя усещаше, че нейният проблем е свързан с травмата от онази нощ, нощта, когато майка й бе убита - нощта на кошмара, който тя никога нямаше да забрави. А днес бе годишнина от смъртта й и тя не искаше да я оставя сама.

Този следобед гробището "Калвертън" на Лонг Айланд беше обляно в слънчева светлина и пусто. Дженифър паркира форда и с букет рози в ръце тръгна към гроба на майка си. Надписът върху надгробната плоча както обикновено сграбчи сърцето й със студена лапа:

С любов в памет на Ана Марч,

обична съпруга на Пол Марч.

Почивай в мир.

Трагедията се бе случила точно преди две години и не би имало дори един ден, през който да не си спомни и да не преживее отново кошмара на майчината си смърт и изчезването на баща си. Не бе минал момент, през който да не бе искала от цялото си сърце да са пак живи. Родителите й бяха означавали всичко за нея. Баща й беше благороден и мил човек, майка й бе всичко, което една дъщеря би могла да пожелае: красива, интелигентна, любяща.

Гробът бе грижливо поддържан - Дженифър не пропускаше да дойде поне веднъж седмично със свежи цветя. Сега, застанала под яркото пролетно слънце, тя сведе поглед към мраморната плоча. Но простият бял камък криеше много и казваше малко, защото в миналото на родителите й имаше много повече от онова, което можеше да се изрази чрез някакъв надпис на някакъв камък.

Остави розите върху гроба, отстъпи крачка назад и позволи на спомена отново да я връхлети...