Сингуларно небе

Сингуларно небе

Чарлз Строс

Пролог

В деня, в който бе обявена войната, от небето върху калдъръмените улици на Нови Петроград с тропот се посипа дъжд от телефони. Някои бяха полуразтопени при навлизането в плътните слоеве на атмосферата, други бръмчаха и цъкаха, докато изстиваха бързо в предутринния хлад. Любопитен гълъб кацна наблизо, завъртя озадачено глава и започна да кълве блестящата кутийка на един от апаратите, но литна изплашено, когато той зазвъня. Чу се тъничък гласец:

- Ало? Ще ни забавлявате ли?

Фестивалът бе дошъл на Рошардов свят.

Едно кльощаво хлапе бе сред първите жертви на атаката срещу икономическата независимост на една от най-младите колонии на Новата република. Руди - никой не знаеше името на неговия покровител или баща - видя един телефон в калната канавка на една уличка, докато отиваше на работа, преметнал през рамо лекьосан сак, който по-скоро наподобяваше старо войнишко одеяло. Телефонът лежеше на каменното дъно на канавката и лъщеше като полирана цев - Руди се огледа боязливо, преди да го вземе, в случай че господинът, който го е изпуснал, все още се навърта наблизо. Когато джунджурийката изчурулика, той едва не я изпусна - машина! Машините бяха за хората от горната класа и следователно забранени, охранявани от мрачните лица и сивите униформи на властта. Но въпреки това Руди реши да го отнесе на чичо Шмюел, с надеждата да получи в замяна нещо за ядене - все щеше да е по-добро от възнаграждението за сак с кучешки лайна в работилницата за щавене на кожи. Ала докато го въртеше в ръцете си и се чудеше как да го изключи, тъничък гласец го попита:

- Ало? Ще ни забавлявате ли?

Руди едва не изпусна телефона, готов да хукне накъдето му видят очите, но любопитството го задържа за секунда, колкото да попита:

- Защо?

- Забавлявайте ни и ще ви дадем каквото поискате.

Руди изцъкли очи. Металната вафла лъщеше многообещаващо в ръцете му. В главата му се пробудиха приказни истории, които по-голямата му сестра обичаше да му разказва, преди да я отнесе в гроба кашлящата болест - приказки за вълшебни лампи, магьосници и джинове, които отец Борозовски неминуемо щеше да заклейми като еретични глупости. В душата му се надигна борба между естественото желание да се измъкне от грубата действителност на повседневното съществувание и присъщия му песимизъм, пропил съзнанието му след близо десетилетие изнурителен труд. Накрая реализмът победи. Ала той не каза: "Да, искам летящо килимче и торба с златни рубли", нито: "Искам да съм принц Михаил в неговия царски дворец", а само:

- Можете ли да нахраните семейството ми?

- Да. Забавлявайте ни и ще нахраним семейството ви.

Руди напъна измъчения си мозък, лишен от каквато и да било идея как да се справи с подобна странна задача, след това премигна. Беше очевидно! Той приближи телефона до устата си и прошепна:

- Искате ли да ви разкажа една история?

До края на същия ден, когато от небето започна да се сипе манна и хорските мечти почнаха да се превръщат в реалност, подобно на причудливи пълзящи растения, разцъфващи насред пустинята след дъжд, Руди и неговото семейство - болната му майка, впиянченият му вуйчо и седемте братчета и сестричета - вече не бяха част от политическата икономия на Новата република.

Войната бе обявена.

Далече във външните покрайнини на звездната система строителният флот на Фестивала сглобяваше сложна конструкция, като използваше мъртва материя. Самият Фестивал пътешестваше "без багаж", натъпкан в миграционни звездни платна* - под достойнството му бе да прибягва до употребата на свръхсветлинни кораби човешка конструкция. При пристигането си в покрайнините на системата той бе разцъфнал в ярката светлина на стотици термоядра, изръсващи в абсолютния мраз на открития космос летаргизираните си екипажи. Веднага след завършването и разполагането на станцията на орбита пътешествениците щяха да изплуват от летаргичното си състояние, готови да слушат и да търгуват.

* Хипотетични междузвездни сонди, изобретени от писателя Робърт Фоуърд. Звездните платна представляват мрежи от изключително фини и леки нишки, дълги много километри и преплетени на разстояния, съответстващи на дължината на микровълните, които ще ги тласкат из космоса със скоростта на светлината. В конкретния случай Фестивалът се съхранява под формата на информация върху няколко подобни звездни платна и използва нанотехнологични конструктори, за да се изгражда отново в края на всяко пътуване. - Б. пр.

Рошардов свят беше затънтена колония на Новата република, която от своя страна, едва ли можеше да се похвали като най-развития клон на постразселническите човешки цивилизации. При ограничената индустриална база, която да привлича търговия - ограничена както от закона, така и от възможностите - малцина бяха онези, които следяха небесата за предупредителните сигнали на пристигащи кораби. Единствено изведеният на геосинхронизирана орбита космопорт поддържаше постоянно наблюдение, но то бе съсредоточено върху вътресистемната еклиптика. Фестивалният флот вече бе разрушил луната на един газов гигант и три комети, бе започнал работа върху втората луна и се готвеше да предизвика дъжд от телефони от орбита, преди Имперското бюро за контрол на трафика да забележи, че нещо не е наред.

На всичко отгоре в началото настъпи пълно объркване. Макар и да не беше част от вътрешните светове, Новата република не бе и прекалено отдалечена от тях, докато родното място на Фестивала се намираше далеч отвъд пределите, до които би могла да се разпростре Новата република и на хиляди светлинни години от старата анархистка Земя. И макар да споделяха общо родословие, Новата република и Фестивалът се бяха развивали отделно в продължение на толкова много векове, че всичко - от установените протоколи за комуникация до политическата икономия и генетичния фонд - бе напълно различно. Тъкмо по тази причина Фестивалът засече, но не обърна внимание на бавното монохроматично бръщолевене на Имперския контрол на трафика. Много по-необяснимо бе защо не бе хрумнало на никого от двореца на херцога да вдигне някой от полуразтопените телефони, разпилени из околностите, и да попита:"Кои сте вие и какво искате?" А може би не беше чак толкова изненадващо, тъй като към ранния следобед Нови Петроград вече бе в състояние на едва сдържан граждански бунт.

Боря Рубенщайн, радикален журналист, агитатор-демократ, а от известно време и политически затворник (прокуден в изгнание, обитаващ покрайнините на града, със забрана да се връща на родната планета - същото важеше и за любовницата му и синовете му - в продължение на поне още едно десетилетие), побутна с почернял от мастило пръст сребристата машинка на бюрото.

- Та казваш падат навсякъде? - попита той със заплашително нисък глас.

Маркус Волф кимна.

- Навсякъде из града. Миша ми звънна от провинцията да каже, че и там е същото. Хората на херцога са наизлезли по улиците, въоръжени с метли и чували, за да ги събират, но са твърде много, за да се справят с тях. Има и други неща.

- И други неща. - Тъй като пропусна да придаде на думите си въпросителна интонация, Боря ги придружи с повдигане на веждите.

- Неща, които падат от небето - не става въпрос за обичайния дъжд, или за жаби! - Олег Тимошевски подскачаше развълнувано и едва не бутна сложената на малката масичка пишеща машина - важен елемент от нелегалната печатница, създадена от Боря с риск да получи още десет години изгнание. - Но от тях само телефоните говорят и всички повтарят едно и също: "Забавлявайте ни, учете ни, в замяна ще ви дадем каквото поискате". И го правят! С очите си видях от небето да пада велосипед! Всичко това само защото Георгий Павлович каза, че го иска, и докато го чакаше, разправи на машинката историята на Роланд.

- Направо не мога да повярвам. Дали да не опитаме и ние? - Боря се ухили хищно, и Маркус си спомни времето, когато Боря имаше пламък в сърцето, револвер в ръката и беззаветната обич на десет хиляди работници от Железопътно-машиностроителния съюз - времето на неуспешното октомврийско въстание преди дванайсет години. - Питам се, щом нашите анонимни доброжелатели са готови да разменят велосипед за стара историйка, какво ли ще предложат за общата теория на постиндустриалната политическа икономия?

- Когато вечеряш с дявола, си вземи много дълга лъжица - предупреди го Маркус.

- О, не се плаши, искам да задам само няколко въпроса. - Рубенщайн взе телефона и започна да го разглежда с нескрито любопитство. - Къде ли е... Аха! Ето го. Машинка. Чуваш ли ме?

- Да. - Гласът бе тънък, лишен от акцент, мелодичен.

- Хубаво. Кой си ти, откъде си и какво искаш?

- Ние сме Фестивалът. - Тримата дисиденти се наведоха, за да чуват по-добре, и едва не си сблъскаха главите над телефона. - Пътували сме много - двеста-петдесет-шест светлинни години, посетили сме много-шестнайсет обитаеми светове. Ние сме събирачи на информация. Ние търгуваме.

- Вие търгувате? - Боря поклати разочаровано глава. Междузвездните капиталисти-предприемачи не бяха в списъка на очакванията му.

- Ще ви дадем каквото пожелаете. Вие ще ни дадете нещо. Каквото и да е, стига да не го знаем вече: изкуство, математика, комедия, литература, биография, религия, гени, проекти. Какво искате да ни дадете?

- Като казвате, че ще ни дадете всичко, което поискаме, какво имате предвид? Вечна младост? Свобода? - В гласа му се долови ирония, но Фестивалът не показа да я е забелязал.

- Абстракциите са трудни. Размяната на информация е трудна - няма достъп, малък информационен диапазон. Но можем да ви направим каквото поискате и да го спуснем от орбита. Искате нова къща? Каляска без коне, която може да лети и да плава? Дрехи? Ние направим.

Тимошевски зяпна.

- Да нямате Всепроизвеждаща машина? - попита задъхано той. Боря прехапа език, подразни се от прекъсването, но пък въпросът бе особено важен.

- Имаме.

- Ще ни дадете ли една? Заедно с инструкция за употреба и чертежи за построяване на колония? - попита с разтуптяно сърце Боря.

- Може би. Вие какво ще ни дадете?

- Мммм. Какво ще кажете за постмарксистка теория на посттехнологичната политическа икономия и доказателство, че наследствената аристократична тирания може да бъде поддържана само чрез систематично потискане и експлоатация на трудещите си и селяните и не би могла да оцелее веднага след като народът се сдобие със самовъзпроизвеждащи се средства на труда?

Настъпи пауза, през която Тимошевски въздъхна отчаяно. Тъкмо когато се готвеше да заговори, телефонът издаде странен метален звън.

- Това ни удовлетворява. Съобщете теорията на тази единица. Подготовката за клониране на възпроизвеждаща машина вече е в ход. Въпрос: възможно ли е да осигурите доказателство за валидността на теорията?

Боря се ухили.

- Възпроизвеждащата машина ще съдържа ли и скица за собственото си възпроизвеждане? Освен това може ли да бъде снабдена с планове за производство на термоядрени оръжия, бойни самолети и оръдия?

- "Да" и "да" на всички запитвания. Въпрос: възможно ли е да осигурите споменатото доказателство за валидността на теорията?

Тимошевски раздаваше удари във въздуха и подскачаше из канцеларията. Дори обикновено флегматичният Волф се кискаше като побъркан.

- Дайте само средствата за производство на работниците и ще докажем теорията - заяви Рубенщайн. - Сега трябва да обсъдим някои неща. На връзка след час, с готовия текст за вас. - Той натисна бутона за изключване. - Така!

След около минута Тимошевски се поуспокои. Рубенщайн го поглеждаше снизходително, но в интерес на истината изпитваше желанието да се държи по същия начин. Ала като водач на нелегалното движение негов дълг бе да мисли с няколко хода напред. А ги чакаше доста мислене, защото съвсем скоро предстоеше мащабна среща между размирни глави и улични павета: Фестивалът, който или каквото да бе той, изглежда, не осъзнаваше, че е предложил да размени за късче хартия ключа от затвора, в който милиони крепостни бяха държани от векове по волята на своите господари-аристократи. И всичко това в името на спокойствието и традициите.

- Приятели - каза той с разтреперан от вълнение глас, - да се надяваме, че това не е някаква жестока шега. Защото ако не е, ще можем най-сетне да пратим в забвение грозния призрак, който броди из Новата република още от нейното създаване. Надявах се това да се случи с нечия... друга помощ, но ако това, което става, е истина, ще е много по-добре. Маркус, събери колкото можеш членове на комитета. Олег, ще напиша позива, трябва веднага да го разпечатаме в пет хиляди екземпляра и да ги разпръснем още тази нощ, преди Политовски да се усети и да обяви извънредно положение. Днес Рошардов свят е на прага на своето освобождение. Утре същото ще бъде и с Новата република!

Призори на следващата сутрин войници от дворцовата охрана на херцога и гарнизона на Черепов хълм, от който се виждаше като на длан старият град, обесиха шестима селяни и техници на пазарния площад. Екзекуцията беше предупреждение, придружаващо заповедта на херцога:"Който търгува с Фестивала ще умре!" Вероятно някой чиновник в канцеларията по надзора на населението най-сетне бе осъзнал смъртната опасност, която представляваше Фестивалът за режима, и бе решил да вземе драстични мерки.

Но беше твърде късно да попречат на Демократическата революционна партия да разпръсне позиви, в които се обясняваше за какво служат телефоните, въргалящи се навсякъде из града, и се подчертаваше, казано с думите на една стара пословица: "Дай на човека риба и ще го нахраниш за един ден, научи го да я лови и ще го нахраниш за цял живот".

Имаше и по-радикални плакати, насърчаващи работниците да искат от телефоните самовъзпроизвеждащи се средства на труда, с което да ускорят краха на потисническия режим.

По обед на същия ден четирима банкови крадци нахлуха в местната пощенска служба на Плоцк, малко градче, разположено само на осем километра от столицата. Крадците бяха въоръжени с невиждани оръжия и когато на сцената се появи полицейски цепелин, го свалиха с един изстрел. И това не беше изолиран инцидент. От всички краища на планетата полицията и апаратчиците от Държавна сигурност докладваха за случаи на въоръжени нападения, нерядко с помощта на високотехнологични оръжия, които сякаш се бяха материализирали от въздуха. По същото време, подобно на причудливи гъби, из разни чифлици и затънтени селца никнеха куполовидни постройки, оборудвани и обзаведени по такъв начин, че можеха да си съперничат по лукс с двореца на херцога.

Ярки светлини разцъфнаха в небето, а по радиото не се улавяше нищо освен пращене и шум. Малко по-късно в атмосферата на юг от Нови Петроград се очертаха светещите дири на спасителни капсули. Същата вечер флотът обяви, с дълбоко прискърбие, за загубата на космическия разрушител "Сахалин" при героична атака срещу бойния флот на противника, който бе обсадил колонията. Говореше се и за нанесени сериозни щети на агресора; въпреки това по релативистичния канал бяха поискани подкрепления от Имперската столица и за случая бе докладвано на Негово императорско величество.

През нощта избухнаха спонтанни демонстрации на работници и войници, а по мостовете през река Хава, разделяща двореца на херцога от града, бяха разположени бронирани коли.

Но най-зловещият признак на задаващите се драстични промени бе възникването на импровизиран панаир на откритото място на Северния параден площад - панаир, където никой не работеше, всичко беше безплатно и всичко, което някой би могъл да си пожелае (както и някои неща, за които никой не би могъл дори да мечтае), се получаваше незабавно, стига само да го поискаш.

На третия ден от нашествието Негово превъзходителство херцог Феликс Политовски, губернатор на Рошардов свят, се появи в Звездната палата за среща със своята канцелария, а впоследствие, по време на сърцераздирателен и невъобразимо скъп телемост, се обърна с апел за помощ към Императора.

Шейсет и четири годишният Политовски беше възпълен, с посребрели коси, показващ белези на застаряване въпреки употребата на контрабандно внесените подмладяващи медикаменти. Говореше се, че му липсвало въображение и със сигурност се знаеше, че не разполага със солидни политически връзки сред управляващите. Ала въпреки привичната си твърдоглавост и липсата на проницателност Феликс Политовски бе дълбоко обезпокоен.

Както униформените, така и цивилните чиновници от неговата дипломатическа служба се изправиха и застанаха мирно, когато той влезе в богато обзаведената зала и се насочи към челното място на заседателната маса.

- Моля, седнете, господа - изръмжа Политовски, след като се отпусна в креслото, което двама прислужници нагласиха под задника му. - Бек, има ли някакви новини от снощи насам?

Герхард фон Бек, ръководител на канцеларията по надзора, поклати мрачно глава.

- Нови размирици на южния бряг, но метежниците не са останали да се бият, когато пратихме там едно армейско подразделение. Засега бойният дух в казармите остава висок. Молинск е отрязан, от вчера нямаме никакви съобщения оттам, а вертолетът, който изпратихме на разузнаване, не се върна. В града цари суматоха, подклаждана от демократите и радикалите. Опитах се да задържа подбудителите, но те декларираха създаването на свободна съветска република и отказаха да ни сътрудничат. Най-враждебните елементи са се събрали на Житна борса, две мили южно оттук, провеждат нескончаеми срещи на комитети и на всеки час издават прокламации и революционни комюникета. Окуражават хората да търгуват с противника.

- Защо не използвате войската? - изграчи Политовски.

- Заплашват ни, че имат атомни оръжия. Ако ги притиснем... - Той повдигна рамене.

- Аха. - Губернаторът засука огромните си мустаци и въздъхна. - Комендант Яначек. Какви са новините от Флота?

Яначек стана. Беше висок мъж с набраздено от тревоги лице, облечен във флотска униформа и изглеждаше крайно неспокоен на фона на отлично владеещия се фон Бек.

- Открихме две от спасителните капсули на "Сахалин" и разпитахме оцелелите. По всичко изглежда, че "Сахалин" се е доближил до един от големите съдове на нашествениците и е настоял незабавно да напуснат ниска орбита и да допуснат митническа проверка. Агресорът не отговорил и "Сахалин" изстрелял предупредителен залп. Не е много ясно какво точно е последвало - никой от оцелелите не беше офицер от мостика и докладите им са противоречиви и объркани - но изглежда, е имало нещо като стълкновение с чуждо тяло, което по-късно изяло разрушителя.

- Изяло го?

- Да, сър. - Яначек преглътна. - Забранена технология.

Политовски пребледня.

- Борман?

- Да, сър? - Адютантът му подскочи като пружинка.

- Както изглежда, положението надхвърля нашите способности да се справим без допълнителни средства. С какъв обем релативистичен трафик разполага Канцеларията - за телемост със столицата?

- Хъм, около петнайсет минути, сър. Следващият инфозапас между нашата колония и Нова Прага трябва да пристигне с делта-V* крайцер след, хъм...осемнайсет месеца. Ако ми позволите да бъда откровен...

* В астродинамиката делта-v е скаларна величина за количеството "усилие", необходимо за осъществяването на орбитална маневра, тоест преминаването от една орбита на друга. - Б. пр.

- Говори.

- Не бихме ли могли да запазим около минута информационен трафик само за текстови съобщения? Давам си сметка, че положението е извънредно, но ако източим наличния канал, ще изгубим всякаква връзка със столицата до пристигането на новия инфозапас. С цялото ми уважение към комендант Яначек, не съм съвсем сигурен, че Флотът ще е в състояние да прати куриерски кораби през вражеските линии.

- Съгласен - кимна Политовски и разкърши рамене. - Една минута, не повече. Останалото ще заделите за телемост с Негово величество при първа възможност на оттатъшната страна. Искам да уговорите моста и да ми съобщите веднага щом сте готови. И като стана дума за това, вземи... - Той се наведе и постави подписа си върху едно писмо. - Обявявам извънредно положение и с властта, дадена ми от Господа Бога и Негово императорско величество, заявявам, че встъпваме във война с... с кого, по дяволите, всъщност сме във война?

Фон Бек се покашля.

- Твърдят, че се наричат "Фестивалът", сър. За съжаление в момента не разполагаме с повече информация за тях, нито при нас, нито в канцеларския архив.

- Добре. - Борман подаде на Политовски бележка и губернаторът кимна. - Господа, моля станете за посрещане на Негово императорско величество!

Те се изправиха и като един извърнаха пълни с очакване лица към екрана на отсрещната стена.

В навечерието на бурята

- Мога ли да попитам в какво съм обвинен?

Слънчевата светлина, която се процеждаше някъде отгоре, озаряваше прашния въздух на стаята със сребристи вертикални колони - Мартин наблюдаваше причудливия танц на прашинките зад заоблената като куршум глава на чиновника. Единственият звук в стаята идваше от дращенето на писалката върху плътната официална хартия и равномерното потракване на пружинния механизъм всеки път, когато помощникът се навеждаше към аналитичната машина на бюрото. В помещението миришеше на смазочно масло и страх.

- Въобще обвинен ли съм в нещо? - упорстваше Мартин.

Без да му обръща внимание, чиновникът продължаваше да попълва бланката. След като приключи с работата си, младият помощник започна да изважда хартията от машината.

Мартин се надигна.

- Щом не ме обвинявате в нищо, не виждам причини да остана повече тук .

Този път чиновникът вдигна глава, погледна го и изсъска:

- Седнете!

Мартин седна.

Навън бе ясен и студен априлски следобед, камбанарията на "Свети Михаил" току-що бе отброила четиринайсет удара и на Площада на Петте ъгъла скулптурата на херцогинята изиграваше обичайната си пантомима. Мартин бе обзет от непреодолима досада. Беше му ужасно трудно да свикне с монотонния ход на живота в Новата република, още повече, когато трябваше да се изправи срещу тукашната несъкрушима бюрократична машина. Беше пристигнал преди четири месеца - четири безвъзвратно изгубени месеци за работа, която можеше да се свърши само за десет дни. От известно време се питаше дали ще доживее да види отново Земята, или ще пукне тук от старост.

В интерес на истината, до такава степен му бе омръзнало да чака разрешението за работата си, че когато тази сутрин неочаквано го повикаха в учреждението зад желязната фасада на Василиска, изпита нещо като облекчение, възбуда от промяната на монотонния ритъм. Отначало дори не му хрумна да си зададе въпроса за какво може да е притрябвал на Канцеларията по надзора един инженер-предприемач от далечна планета, пристигнал тук с непоклатим договор от Адмиралтейството. Призовката му бе предадена върху поднос, носен от униформен куриер, а не късно през нощта след зловещо почукване. Този факт сам по себе си говореше за известна доза уважение към неговата персона и Мартин реши да продължи с ролята на изненадан и смутен, а също и малко ядосан чужденец.

След около минута чиновникът вдигна писалката и отново изгледа Мартин.

- Моля, кажете си името.

Мартин скръсти ръце.

- Че защо ще съм тук, ако вече не ви е известно?

- Моля, съобщете си името за протокола - повтори чиновникът с нисък боботещ глас, като машина. Говореше на тукашния търговски език - смесица от почти универсалния староанглийски и немски.

- Мартин Спрингфийлд.

Чиновникът си записа.

- А сега, моля, кажете вашата националност.

- Моята какво?

Мартин сигурно изглеждаше стъписан, защото чиновникът повдигна едната от посивелите си вежди.

- Моля, кажете вашата националност. На кое правителство сте поданик?

- Правителство? - Мартин се облещи. - Аз идвам от Земята. За правна и застрахователна помощ прибягвам до "Пинкертънс", които са под закрилата на военновъздушни сили "Нов модел". Що се отнася до моя работодател, аз съм служител на строително-инженерна корпорация, която е в търговски и договорни отношения с много различни организации, между които и вашето Адмиралтейство. По носталгични подбуди съм регистриран гражданин на Народна република Западен Йоркшир, макар че не съм ходил там от двайсет години. Но не бих казал, че съм поданик на нито една от изброените институции и отговарям само пред моите договорни партньори - надявам се те да ми отвръщат със същото.

- Но сте от Земята? - попита чиновникът, вдигнал писалката във въздуха.

- Да.

- Аха. В такъв случай сте поданик на Обединените нации. - Той си отбеляза нещо. - Защо не искате да го признаете?

- Защото не е вярно - отвърна Мартин и си позволи в гласа му да се долови раздразнение. (Но съвсем леко, той си даваше сметка за властта, с която разполага чиновникът, и не искаше да го предизвиква.)

- Земята. Върховната политическа сила на тази планета е Организацията на Обединените нации. От това произтича, че сте неин поданик, така ли е?

- Ни най-малко. - Мартин се наведе напред. - Доколкото ми е известно, на Земята съществуват поне петнайсет хиляди правителствени организации. От тях едва деветстотин разполагат с представителства в Женева и не повече от седемдесет поддържат постоянни места в Съвета за сигурност. ООН не разполага с власт над нито една неправителствена организация, нито над отделните граждани, това е чисто арбитражна организация. Аз съм суверенна личност и не съм поданик на нито едно правителство.

- Аха - повтори чиновникът, сложи внимателно писалката върху документа и втренчи поглед в Мартин. - Виждам, че не ме разбирате. Ще ви направя огромна услуга и ще се престоря, че не съм чул последното, което казахте. Василий?

- Да? - веднага отвърна младият помощник.

- Излез.

Помощникът - нищо повече от хлапе в униформа - напусна стаята със строева стъпка. Вратата се хлопна шумно зад гърба му.

- Ще го кажа веднъж и само веднъж. - Чиновникът направи пауза и Мартин едва сега осъзна, че привидната му безстрастност е маска на бушуващ зад нея гняв. - Пет пари не давам за тъпите идеи на някакви земни глезльовци относно тяхната суверенност. Пет пари не давам и за това, че недорасъл и невъзпитан младок като вас си позволява да се държи оскърбително с мен. Но докато сте на тази планета, ще спазвате правилата, към които се придържаме, и ще се постараете да се държите прилично! Ясно ли се изразих?

Мартин трепна. Чиновникът изчака да види дали ще заговори, но като не видя реакция, продължи с вледеняващ глас:

- Вие сте тук, в Новата република, по покана на правителството на Негово величество и при всяка ситуация ще се държите така, както подобава. А това означава да проявявате нужното уважение към Техни императорски величества, да спазвате законите, да плащате данъци на Имперската хазна и да не извършвате подривна дейност. Вие сте тук по работа, а не за да разпространявате вражеска пропаганда, нито да очерняте нашия начин на живот. Достатъчно ясно ли се изразявам?

- Не разбирам... - Мартин млъкна, опитваше се да подбере най-дипломатичната формулировка. - Позволете ми да се поправя. Искрено съжалявам, ако съм ви обидил с нещо, но ако в това се състои провинението ми, ще бъдете ли така добър да ми кажете поне в какво? За да мога да го избягвам в бъдеще. Ако не ми кажете какво не бива да правя, как бих могъл да избегна ново, случайно оскърбление?

- Значи не знаете? - попита чиновникът. Изправи се, заобиколи Мартин и закрачи напред-назад зад него. След това спря, пое си дъх и излая ядосано: - Преди две вечери, в бара на хотел "Великолепната корона", са ви чули съвсем ясно да разказвате на някого - по-точно на някой си Вацлав Хашек - за политическата система на вашата родна планета. Пропаганда и всякакви глупости, но примамлива пропаганда, особено за определена част от нашия лумпенпролетариат. Освен това сте си позволили някои коментари, като например :"идеята за облагане на населението с данъци е чисто насилствен акт", или "социален договор, приложен със сила, няма тежестта на договор". А когато сте се развеселили след четвъртата бира, сте подхванали темата за социалната справедливост, но не в какъв и да е аспект, а изразявайки съмнение доколко тя е била спазена в съдопроизводството при някои случаи на престъпления спрямо Короната и Негово величество.

- Това е нелепо! Става въпрос за разговор на чаша бира!

- Ако бяхте поданик на нашата страна, щеше да е достатъчно, за да бъдете пратен на еднопосочно пътуване до граничните колонии на Негово величество за следващите двайсет години - заяви хладно чиновникът. - Единствената причина, поради която си позволявам този малък тет-а-тет, е важността на вашата работа в Кралската корабостроителница. Но ако продължавате и с други подобни разговори "на чаша бира", напълно възможно е Адмиралтейството да си измие ръцете от вас. И тогава какво ви очаква?

Мартин потрепери, не предполагаше, че чиновникът ще е толкова груб.

- Наистина ли сте толкова чувствителни към разговори на политически теми?

- Да, когато става въпрос за разговори, провеждани на обществено място и подхващани от представители на други страни. Новата република не е като дегенериралия анархистки рай, в който се е превърнала вашата родина. Запомнете го добре. Благодарение на особеното си положение на чужденец вие разполагате с известни привилегии, дадени ви от Техни императорски величества. Но ако превишите правомощията си, ще ви настъпим, и то ще ви настъпим здраво. А в случай, че ви е трудно да го осъзнаете или спазвате, съветвам ви да прекарате остатъка от пребиваването си тук, затворен в хотелската си стая, за да не позволявате на голямата си уста да се изпуска "случайно". Питам ви за трети път: изразих ли се достатъчно ясно?

Мартин се направи на изплашен и заекна:

- Н-напълно.

- В такъв случай напуснете канцеларията.