ТОПЪЛ МЕД И ПЧЕЛЕН ВОСЪК

Марисол

Спазвай поетите обещания!

Съдържание:

ДАМАТА

Тайните на господарката на дома

КУЛИНАРНАТА ВЪЛШЕБНИЦА

Тайните в кухнята

III

КУРТИЗАНКАТА

Тайните в спалнята

Жената трябва да бъде ДАМА в собствената си гостна, ГОТВАЧКА в кухнята и КУРТИЗАНКА в спалнята.

Южноамериканска поговорка

Магията стана част от живота на Пилар в деня, когато погребаха баба й.

- Прах при прахта отива, пръст при пръстта... От пръстта сме произлезли и при пръстта ще се върнем.

Обзета от безсилие, Пилар бавно се прекръсти. Сетните секунди безвъзвратно се изплъзваха.

Архиепископът приключи опелото и хвърли шепа пръст върху тялото на Габриела Греналес - многообичната баба на Пилар.

Когато настъпи моментът да затворят ковчега, сред присъстващите, изтръгнати за миг от скръбния унес, се понесе плах шепот. Бяха осъзнали, че след намесата на смъртта всичко неизказано ще си остане завинаги скрито.

Докато спускаха ковчега в гроба, няколко влажни буци пръст се откъртиха от стените и паднаха върху капака с глух екот - потискащ и оглушителен вестител на смъртта.

Стиснал венец от гардении, някакъв мъж в черно се промъкна сред опечалените, застана край гроба и се приведе напред, сякаш искаше да заговори мъртвата, но вместо това хвърли венеца и той тупна върху ковчега. На пръв поглед изглеждаше, че просто отдава почит, ала всеки, който го наблюдаваше внимателно, щеше да забележи в пестеливите му движения едва сдържаната болка, която нямаше да отшуми със зариването на гроба. Той разгърна стиснатата в дланта си кърпичка и Пилар видя нещо малко да проблясва на слънчевите лъчи, когато непознатият го хвърли в гроба, за да потъне завинаги под черния покров на мрака.

Веднага след това си тръгна. Пилар чу майка си Кристина да изрича:

- Винаги има пръв път.

Младата жена се обърна и направи усилие да се изтръгна от обърканите си мисли.

- За какво говориш, мамо?

- Да видиш непознат на гроба на майка си.

- О, така ли? - едва прошепна тя.

Майка й, изглежда, не бе забелязала хвърления медальон - единственият накит, с който Габриела отиваше в гроба. Кой бе непознатият мъж, недоумяваше младата жена, сигурна, че и Кристина се пита същото.

От другия край на града се понесе звънът на катедралните камбани. Биеха за голяма литургия. В този момент архиепископ Мариано Фермин дел Торо направи кръстен знак и произнесе:

- Нека душата й почива в мир. Амин.

Беше Великден, неделя, 15 април 2001 година.

Дори оттук Пилар виждаше по балконите на белите къщи в града керамични саксии с нацъфтяло червено мушкато и смарагдовозелена папрат. Алените керемиди, потъмнели на места до виненочервено, придаваха на Каракас живописния колониален облик, станал причина да го наричат La Ciudad de los Techos Rojos*. За миг си представи как сластна госпожица с лъскави черни коси и сочни алени устни лениво излиза на някой от тези балкони, обляга се на дяланата колона, за да се полюбува на залеза, облял долината в розово-пурпурни краски, докато слънцето бавно поема по обичайния си път, за да се скрие зад планината Авила.

* La Ciudad de los Techos Rojos (исп.) - град на червените покриви. - Б. пр.

Това бе мястото, където преди двадесет и шест години бе родена Пилар Кастильо.

Лъскавите й като черен оникс очи, характерни за повечето венецуелски жени - наследство останало от вековното испанско владичество - бяха леко изтеглени към слепоочията, а забуленото по традиция лице й придаваше вид на змиеукротителка. Когато Пилар бе разтревожена, нещо, което рядко се случваше, я издаваше единствено нерешителността в погледа.

Докато двете с майка й се отдалечаваха от гроба, Пилар забеляза към тях да се приближава млад мъж. Рафаел Услар Мансера поздрави двете жени с обичайната си благост и вежливост, сетне се извърна към Пилар и въпреки че тя се опита да избегне погледа му, я целуна нежно по бузата, като прошепна:

- Lo siento mucho carino.*

* Lo siento mucho carino (исп.) - Съжалявам много, скъпа. - Б. пр.

Пилар си спомни старата мъдрост: "Donde hubo fuego cenizas quedan."*

* Donde hubo fuego cenizas quedan (исп.). - Където някога е пламтял огън, жаравата още тлее. - Б. пр.

Преглътна сълзите и тъй като болката и мъката я задушаваха, само кимна. Думите на Рафаел за сетен път й напомниха, че единственият човек на този свят, който можеше да й помогне, си бе отишъл безвъзвратно. Никога досега Пилар не се бе чувствала толкова уязвима.

Любовта към жената, чиято мъдрост я бе насочвала в живота, продължаваше да живее в душата й, но Пилар бе стеснителна по природа и рядко даваше воля чувствата си. Сбогува се мислено с баба си, скрита зад маската на привидно спокойствие. Безнадеждна печал свиваше гърдите й и я принуждаваше да се примири с неумолимата присъда на смъртта.

На излизане от гробището Пилар с мъка пристъпваше на неудобните си високи обувки, като внимаваше токчетата й да не се заклещят в процепите на неравния калдъръм, осъзнавайки, че тази неделя по нищо не прилича на обичайните почивни дни в Чикаго. Изпита тъга по ежедневието, с което бе свикнала в град, за който бе предполагала, че някога ще нарече свой дом. Не можеше да прогони от мислите си образа на мъжа с медальона, макар да си даваше сметка за изтощителните часове, които я очакваха.

След погребението се събраха в къщата на Габриела в квартала Лос Розалес. Домът на баба й, както и всичко, до което Пилар се бе докоснала през последните два дни, сякаш бе късче от друга епоха. Още щом пристъпи прага, я обзе усещането, че тук, във Венецуела, времето сякаш бе спряло и собственото й семейство бе останало неподвластно на превратностите на живота.

Избягвайки среща с гостите, дошли да поднесат съболезнованията си, тя излезе на терасата, примамена от пъстроперите птици и опияняващия аромат на евкалипт, портокалов цвят и виненочервените гроздове буганвилия, избуяла в съседните градини, където тя често се бе отбивала като момиче, без и за миг да спре и да се наслади на пищната красота. И ето че сега, след три години, прекарани далеч от този рай, сред шума и суетнята на американския мегаполис, цветовете, запленили погледа й, и ароматът, нахлул неканен и неочакван, предизвикаха искреното й възхищение. Застанала под сянката на манговото дърво, на Пилар й се стори, че с всяка глътка въздух поема и спомените за баба си. Да, нищо не притежаваше сладостта и болката на носталгията.

Най-сетне си наложи да се върне обратно в къщата и усети по устните й да пробягва усмивка, щом видя черно-белите шахматно подредени плочи на пода, където, въпреки негодуванието на баба си, често сядаше като дете. Те й напомняха за старинните домове в Барселона и други испански градове, построени в началото на двадесети век, все от майстори, напуснали Испания, за да се преселят в Новия свят. Единствено мраморът в къщите си оставаше неподвластен на палещата венецуелска жега.

Обзета от обичайната си стеснителност - несправедливо тълкувана като надменност понякога, - Пилар застана в самия край на антрето до входа. Оттук тя виждаше как гостите разговарят с майка й, Кристина Ноулс де Кастильо. Кристина бе единствената дъщеря на Габриела, затова всички търпеливо чакаха реда си, за да й изкажат съболезнования.

Докато опечалените се подписваха в траурната книга, Пилар за пръв път осъзна, че баба й, която почиташе традициите, така и не бе приела името на съпруга си. Вместо да стане Габриела Греналес де Ноулс, тя си бе останала Габриела Греналес. Как ли дядо й Джонатан бе приел необичайния й, но категоричен отказ да промени името си, за да покаже на всички, че е негова съпруга?

Потокът от хора сякаш нямаше край. Тук бе и президентът на Музея по изкуствата, който обясняваше на майка й, че никой друг член на управата не е проявявал подобна впечатляваща всеотдайност като доня Габриела. След това при майка й се спряха дамите от школата за приложни изкуства, последвани от малка група притихнали деца на различна възраст, които вземаха от бабата на Пилар уроци по пиано веднъж седмично. Достолепен господин и съпругата му се представиха като сеньор Маркос Санторо и сеньора Мария Антоаниета Колменарес де Санторо. Сеньор Санторо си спомни как доня Габриела бе обещала да направи всичко по силите си, за да помогне за възстановяването на рушащия се навремето национален театър на Каракас. Благодарение на многобройните й връзки и изключителна упоритост, Габриела Греналес бе успяла да привлече дарители, докато реконструкцията - проект, който години наред бе смятан за неосъществим - бе завършена и обновеният театър бе открит с тържествена церемония. Пилар продължаваше да се вслушва в хвалебствията, които мъжът редеше пред притихналата Кристина. Доня Габриела не била спряла дотук - била посветила времето си на Детската фондация, като дори организирала кампания за набиране на средства от почитатели на театъра, за да спонсорира безплатно представление за бедни младежи.

- Ако не беше тя, днес Националният ни театър нямаше да го има, така е, доня Кристина, това е самата истина. Тя много ще ни липсва.

Това бяха заключителните думи на сеньор Санторо, преди най-сетне да отстъпи място на следващия от множеството, събрало се зад него - все хора изпълнени с нетърпение да разкажат подобни случки.

Заобиколена от непознати, Пилар се зарадва, че Ана Карла е тук. По-голямата й сестра бе очарователна, самоуверена и за разлика от Пилар, изключително общителна. Още от раждането си малката Ана Карла бе център на внимание и също като повечето деца, около които възрастните се суетят прекалено много, умееше да се представя блестящо в обществото. Така се бе зародила амбицията цял живот да угажда на околните, независимо от цената. Днес в красивата й усмивка бяха стаени болка и примирение, но по всичко личеше, че Ана Карла е единствената, която съумяваше да се държи според случая и да изрича със съответния тон думите, които лесно трогваха опечалените гости и караха всеки да се почувства като член на семейството, едва ли не загубил свой близък.

Ана Карла забеляза по-малката си сестра до вратата и й се усмихна, докато прегръщаше гостите един след друг като танцьорка, усъвършенствала до безупречност всяко движение. Пилар отвърна на усмивката й и отново се възхити на удивителната лекота, с която сестра й покоряваше живота.

Всичко в къщата на баба й си бе както го помнеше, освен високите тавани, които сега й се сториха още по-високи - почти недостигаеми - в сравнение с тези в апартамента й в Чикаго. Пилар се замисли за жилището си в чужбина и се запита дали баба й щеше да го хареса. Майка й не бе го одобрила.

Когато повечето гости си тръгнаха, Пилар най-сетне влезе в къщата за традиционния ритуал, който започваше с новена - деветте последователни дни на молитва, благодарение на които душата на починалата щеше да се озове в рая.

Гостната и трапезарията бяха разделени от внушителна арка, която им придаваше още по-величествен вид. Във всяка от тях имаше изящен кристален полилей, който баба й почистваше лично - домакинската работа, която бе единствено нейно задължение. "Ако някой счупи безценния кристал, то поне да бъда аз", обичаше да казва тя. Преди да започне почистването на всяка кристална висулка, караше Пилар внимателно да отброи три капки бял ябълков оцет в малка купа с вода.

Пилар очакваше ежемесечния ритуал с нескрито нетърпение, и то не заради самото почистване, а заради скритото послание, което баба й влагаше в това. Всяко докосване до малките кристални висулки бе като позволение да си поиграе със скъпоценностите на кралицата. За баба й, разбира се, смисълът бе друг. С годините Пилар бе спечелила доверието на баба си. Габриела бе поела останалите задължения в домакинството, докато малката й внучка бе тази, която бе допусната до крехкия кристал, който след почистване хвърляше отблясъци в гостната и трапезарията и всичко заблестяваше като в дворец. Споменът накара Пилар да вдигне поглед към полилеите и да се усмихне.

Изтръгна се от миналото и се отправи към любимата си стая. Нямаше друго помещение в къщата, от което да лъха такава величественост и изисканост като библиотеката. Тя бе отделена от останалата част на къщата с масивен портал с матови стъкла и месингови дръжки. Библиотеката бе запазила строгостта и официалния английски дух, типични за дядо й. Вградените махагонови полици с грижливо подредени томове бяха част от неговото царство и убежище. Пилар забеляза махалото, положено на бюрото, и с носталгия си спомни монотонното тиктакане на лъскавите оловни топчета от мига, в който се докоснеха за пръв път чак до последния хипнотичен момент на пълно спокойствие.

Напускайки библиотеката, тя сякаш пресече невидима граница - елегантният европейски интериор отстъпваше място в задната част на къщата на необичайно съчетание от мебели в колониелан стил, ръчно тъкани килимчета и картини от местни художници. Две от най-впечатляващите творби обаче бяха копия на известните картини на Гоген. "Нивга вече" и "Сънят", които баба й бе донесла от музея на Гоген в Таити, когато двамата с дядо й бяха пътували дотам. Пилар си спомняше, че Ана Карла тъкмо навършваше седемнадесет, когато баба й се върна от пътуването и реши да организира голямо празненство. Получи се така, че баба й, а не рожденичката, се превърна в звездата на тържеството, докато разказваше за видяното във Френска Полинезия. Беше типично за нея да сподели с гостите напиращото в гърдите й вълнение.

Пилар бе слушала тези разкази, без да проумява безкрайното внимание, което баба й отделяше на двете картини от Таити, тогава все още без рамки. Сега тя стоеше пред тях, двете копия, обладана от неустоимия чар на тамошните вярвания и суеверия, така типични за Латинска Америка. Фонът на "Нивга вече" сякаш пресъздаваше злокобните мислите на момичето, отпуснало се на канапето, и превръщаше изображението в нещо повече от едно голо тяло. Дори за неопитно око, творбата събуждаше усещане за първично удоволствие, граничещо с грях.

Другата картина, чието име "Te Rerioa", бе гравирано на малка златиста плочка, закована на рамката, също грабваше погледа. Пилар си спомни как баба й бе отбелязала, че Гоген избрал да нарече творбата си "Сънят" с това име, въпреки че на местния полинезийски диалект "rerioa" означава по-скоро "кошмар". Тъй като познаваше слабостта на баба си към символите, бе сигурна, че тези две картини, закачени една до друга, и техните имена не са просто съвпадение.

Въпреки че сюжетите на всички картини в тази част на къщата бяха взаимствани от местните традиции, те съдържаха елементи, които ги превръщаха в хармонично цяло - изящно и неповторимо. По същия начин въздействаха и "двете къщи" на баба й, обединени в дом с неподражаема атмосфера. С характерния си колорит картините бяха нещо повече от свежи цветни петна. Като цяло те навеждаха всеки, спрял погледа си на тях, на мисли за тайнството на живота и необуздано страстното пресъздаване на чувствата.

Също както изкуството издава съкровените помисли на художника, мислеше си Пилар, така и тази част от къщата на баба й пазеше неизказана тайна. Подобно на проблясващите цветове на платната стаите ревниво кътаха следи от преминалия тук живот. Спомни си какво й бе казала веднъж баба й: "Mi amor*, хората говорят много неща, ала накрая ги издават постъпките им."

* Mi amor (исп.) - любов моя. - Б. пр.

Подозираше, че и с къщата е така. Личеше, че собственичката е имала изтънчен вкус и усет за съчетаването на цветове и форми, но също така бе очевидно, че тежките английски мебели и крещящо червените багри на картините, закачени над плетените столове, няма как да бъдат съчетани в едно хармонично цяло.

Дразнещият контраст обясняваше поне отчасти откъде майката на Пилар бе придобила такъв характер. Младата жена бе сигурна - доколкото човек може да бъде сигурен за нещо, свързано с родителите му, - че през детството си доста се е лутала в различните светове на майка си и на баща си. Кристина все пак бе направила своя избор. Тя винаги носеше наниз перли, прибираше косата си в стегнат кок, подбираше дрехите си в зависимост от времето и случая и нито по външен вид, нито по маниери човек можеше да допусне, че е от смесен брак. Беше възприела строгата резервираност на баща си и по този начин се бе разграничила от майка си и по-малката си дъщеря.

Преди да се върне в предната част на къщата, Пилар погледна за последен път уловения в "Нивга вече" свят с ярките му багри и скрити тайни, метафорично и същевременно напълно осезаемо свързан с баба й, която искрено бе обичала и която безкрайно много й липсваше.

До библиотеката, в голямата стая на баба й, Пилар видя насядалите една до друга старици, стиснали броеници в ръце, да повтарят безспир молитви: деветте Misterios Dolorosos*, всяка съставена от десет "Аве Марии" и една "Глория". Водачката запяваше монотонно: "Dale Senor el descansto eterno"**, а останалите отвръщаха със същия монотонен шепот, почти едновременно: "Y brille para ella la luz perpetua."*** "И нека вечно озарени бъдат всички, които познаваха Габриела Греналес - каза си Пилар, - защото тя олицетворяваше живота и споменът за нея ще пребъде."

* Misterios Dolorosos (исп.) - скръбни тайнства. - Б. ред.

** Dale Senor el descanso eterno (исп.) - Дари я, Господи, с вечен покой. - Б. пр.

*** Y btille para ella la luz perpetua (исп.) - И нека вечна светлина я озарява. - Б. пр.

- Пилар, къде беше? Няма ли дойдеш при нас за песнопенията?

Стресната от гласа, тя се обърна и видя майка си, застанала на вратата на библиотеката. Тъй като не искаше да привлича вниманието към себе си, Пилар не бе влязла в гостната.

- Предпочитам да остана тук, мамо.

Всяка дума, изречена от майка й, бе като искра, заредена с електрически заряд, а всеки разговор - като гърне с кипяща вода, готова да прелее.

Баща й бе починал внезапно, когато Пилар бе на дванадесетсет, и нямаше кой да обуздава майчините й изблици на гняв. Младата жена си спомни последния път, когато го видя: беше се унесла, почти заспала, когато той я прегърна, целуна я и й прошепна в ухото:

- Хей, буболечке, нали не си забравила колко много те обичам?

Същата нощ го бяха откарали в болница и тя повече не го видя жив. Плака дни наред, а сега, в момент, когато смъртта отново ги бе споходила, мъката и болката й бяха оживели с нова сила. Макар да бяха минали години, тя все още скърбеше за човека, който бе внасял светлина и радост в детството й.

Не биваше да забравя майка си. Ала всеки път когато я видеше, Пилар имаше чувството, че престъпва някое от безбройните й правила, а Кристина реагираше така, сякаш дъщеря й върши непростим грях.

Притеснена като дете, на което често се карат, Пилар се промъкна пред святкащия поглед на майка си и послушно се присъедини към оплаквачките в гостната.

Докато се опитваше да се скрие сред опечалените, Пилар се почувства не на място. Въпреки че бе в строг черен костюм с панталони, тя се открояваше сред останалите жени, всички до една в традиционното траурно облекло - дълги черни рокли и прозрачни черни воали, спуснати над изопнатите от скръб лица в знак на почит към починалата.

Молитвите продължиха до късно през нощта. След това Пилар се върна в къщата на майка си и се прибра в някогашната си стая. Всичко тук бе останало непроменено, сякаш за да й напомни, че я очакват в най-близко бъдеще да се върне от Чикаго и да се установи във Венецуела.

Отвори куфара и извади кремава дантелена нощница, която си бе купила наскоро от един бутик на Мичиган Авеню. Усмихна се при спомена как Патрик й се подиграва, че се облича в дантелено бельо дори през зимата.

- Не мога иначе - бе обяснила тя.

- Не че имам нещо против, но нали... нали ще го свалим - смееше се той.

- Имам чувството, че майка ми надзърта през прозореца, за да се убеди, че спазвам благонравния тон.

Патрик бе вдигнал ръце, след това бе извърнал очи към тавана и бе приключил през смях разговора:

- Мисля, че грешите, госпожице Кастильо. И аз не мога иначе.

В стаята бе горещо и влажно, затова Пилар съблече черния костюм, свали бельото си и отвори двойния прозорец. Тъй като във Венецуела къщите с климатици бяха малко, прозорците се затваряха през деня, за да не пропускат вътре топлината, а вечер се оставяха отворени, за да нахлуе хладният нощен въздух.

Прозорците в колониален стил със сребърни резета гледаха към задния двор. Мирисът на райска ябълка и гуава, напечени от екваториалното слънце, постепенно изпълни стаята на Пилар, довеян от лекия бриз.

Застанала напълно гола, Пилар усети тялото си за пръв път от дни. Представи си как Патрик би я прегърнал, ако беше тук. Преди да се пъхне в нощницата, проследи с едва доловимо докосване гърдите си.

Накрая разтърси дългата си черна коса и я върза на опашка. Не обичаше да си връзва косата, ала знаеше, че ако не го направи, цяла нощ ще й пречи.

Прекалено развълнувана, за да заспи, тя седна на леглото и посегна към слушалката на телефона. Искаше й се да се обади на Патрик. Какъв беше кодът за автоматично набиране на Щатите? Не го бе използвала, откакто кандидатстваше в "Нортуестърн" и бе прекарала часове наред в разговори с администрацията в обсъждане на условията за приема. Опита се да си спомни. Нулата беше за международно избиране, 01 бе за Щатите; а 312 бе кодът на Чикаго... Понечи да набере номера, но си каза, че не бива да звъни оттук. Остави слушалката и се опита да прогони Патрик от мислите си.

Огледа стаята, в която бе отрасла, и едва сега й направи впечатление колко неестествено голямо бе ръчно с резбованото махагоново легло, в което бе спала години наред. Седмицата, в която Пилар навърши петнадесет, майка й бе купила това легло и гравирано с дантела бяло спално бельо и бе заявила на дъщеря си, че "една госпожица трябва да спи в такова легло". Както повечето майки в Латинска Америка, тя сама бе избрала леглото, в което сега Пилар се канеше да легне. Наложи й се да приеме подаръка и дори да свикне да го харесва. Когато се премести в Чикаго, избра мебелите си в съвсем различен стил. Обзавеждането в малкия й апартамент беше модерно и много семпло за разлика от помпозната й стая у дома. Докато избираше мебелите, Пилар имаше чувството, че е пусната на свобода в сладкарница, пълна с изкушения.

Когато преди година Кристина бе дошла да я види в Чикаго, бе подхвърлила саркастично:

- Hija*, има ли къде другаде да седна, или единствената възможност е този неудобен стол без облегалки за ръцете?

* Hija (исп.) - дъще. - Б. пр.

Това не бе единствената и ядна забележка. Патрик също сренал неодобрението й.

За разлика от повечето хора Патрик Русо бе точно такъв, какъвто изглеждаше на пръв поглед. Чаровният фотограф бешезаклет шегобиец, който изяждаше сандвича си със сирене на две хапки, а след това облизваше пръстите си с нескрито удоволствие. Само че той не бе от типа мъже, които Кристина би избрала за дъщеря си и й го показа ясно.

- Пилар, por Dios**, нима си сляпа!

** Por Dios (исп.) - за Бога. - Б. пр.

Дори след като майка й се върна в Каракас, Пилар продължаваше да чува гласа й:

- Как е възможно по нищо да не приличаш на сестра си!

Ана Карла вече бе омъжена и имаше две непокорни момчета на три и пет години. Пилар ги обожаваше и ги глезеше с такава наслада, сякаш бяха нейни деца. Може би й бе писано да остане сама. Понякога, особено след подобни завръщания у дома, тя се чудеше дали няма да си умре стара мома. Дали някога Патрик щеше да й предложи брак? Дали пък да не послуша майка си и да се върне при Рафаел?

По-объркана от всякога, Пилар реши въпреки всичко да се обади на Патрик. "Само да чуя гласа му", каза си тя.

Взе слушалката и набра номера. Никой не се обаждаше. Сигурно се бе затворил в тъмната си стаичка, за да проявява снимки.

Най-сетне се чу прищракване. Въпреки че се включи телефонният секретар, тя с удоволствие изслуша съобщението, записано с приповдигнат тон:

- "Говорите с Патрик - е, не съвсем, - но ако искате да говорите лично с мен, оставете номера си, за да ви се обадя по-късно."

Пилар веднага усети огромната разлика между него и Рафаел. Нямаше ли да е прекрасно, ако можеше да съчетае двамата в едно цяло?

Обикновено не оставяше съобщения, защото се притесняваше от звука на собствения си глас в празното пространство. Този път обаче се престраши.

- Здрасти, аз съм... Липсваш ми - и побърза да затвори.

Едва изрекла думите и я обхвана познатото смущение. Съжали за обаждането си. Е, какво пък толкова.

Отпусна се в леглото и си представи, че е в прегръдките на Патрик. Прегърна възглавницата и се усмихна. Той винаги я караше да се усмихва. Не бе срещала друг като него - толкова различен от останалите, неустоимо чаровен и в същото време безкрайно земен. Чарът му, също както и тази на Рафаел, бе като непресъхващ извор - от него бликаше сила и енергия. Спомни си, че още от самото начало на запознанството им, той бе започнал да я нарича Трапчинке, заради нежните, едва забележими бръчици, които се появяваха в крайчетата на устата й, когато се засмееше.

- Трапчинка ли? - бе попитала тя, смутена от вниманието.

Беше й допаднал веднага.

- Да, Трапчинка... за да ти напомня винаги да се усмихваш - бе й казал той, а след това се бе разсмял с онзи типично негов заразителен смях, който не оставаше на околните никакъв избор, освен да се присъединят към него.

Неочаквано изпита безпокойство. Неканените мисли за Рафаел я накараха да се запита какъв ли би бил животът й с него. Спомни си дългите им разговори и чувството, че с него може да си говори безкрайно. Освен това Рафаел бе обещаващ млад адвокат и майка й го харесваше и одобряваше открай време. Нямаше съмнение, че животът й с Рафаел щеше да е сигурен и безоблачен. Но нима това бе любовта? Дали някога щеше да разбере отговора на този въпрос? Струваше й се, че всичко се бе объркало и усложнило през последните два дни.

Опита всички хитрини, за които се сети, за да прогони обзелите я съмнения - подреди си багажа, почете малко и си каза молитвите - само че нищо не успя да прогони натрапчивите мисли, които се рояха в главата й, и макар и объркани, не преставаха да я измъчват. В един миг я прониза неочаквана болка, когато си спомни за днешното погребение.

Напълно изтощена, емоционално и физически, тя реши да се насили да поспи. Тъкмо се канеше да загаси лампата на нощното шкафче, когато на вратата се почука. Беше майка й.

- Пилар, преди да съм забравила, баба ти настоя да ти предам това. Извинявай, но не успях по-рано.

Кристина й подаде тежка, ръчно направена бяла кутия, декорирана с брокат.

- Знаеш ли какво има вътре, мамо?

- Нямам представа. Знаеш, че баба ти много обичаше тайните. Един господ знае какво съдържа.

- Gracias*, мамо. Buenas noches**.

* Gracias (исп.) - благодаря. - Б. пр.

** Buenas noches (исп.) - Лека нощ. - Б. пр.

- Buenas noches, Пилар. Почини си. Не те бях виждала досега толкова бледа.

Пилар остана загледана в кутията няколко минути преди да я отвори. Типично за баба й да поднася изненади, дори и когато вече я няма. "Защо за нея? Дали имаше същата кутия и за Ана Карла?", запита се тя.

Когато повдигна капака, Пилар усети познатия аромат от парфюма на баба си и в нея нахлуха спомени от детството. Потри чело с пръсти и започна внимателно да развързва червената копринена панделка, която придържаше съдържанието на кутията. Оказаха се три тетрадки с черна кожена подвързия, на чиито корици с римски цифри бяха изписани инициалите "ГГ". Заприличаха й на съкровище, на скъпоценна реликва.

След това забеляза името си, написано върху плик на дъното на кутията. Пилар възкликна, за миг й се стори, че баба й е все още жива. Прокара показалец по написаното и се опита да си представи как изящната ръка на баба й е стискала писалката, за да напише името й. Когато обърна плика от другата страна, забеляза, че е запечатан с червен восък. И пликът, и кутията бяха само за нея.

Баба й никога не правеше нещо без причина. Пилар подозираше, че я очаква пътешествие, което не бе готова да предприеме. С нетипична за нея прибързаност, тя скъса плика и зачете писмото, написано с красивия почерк на баба й.

9 септември 1987

Mi querida nieta*,

* Mi querida nieta (исп.) - любима моя внучке. - Б. пр.

Отне ми години, докато се реша да напиша това писмо.

Ако в този момент го четеш, това означава, че мен вече ме няма. Помолих майка ти след моята смърт да ти предаде кутията с тетрадките.

На сестра ти, Ана Карла, оставям кутията си с бижута. На теб, любимата ми внучка, оставям най-ценното си притежание - моите дневници.

Знам, че след като ги прочетеш, у теб ще се породят много въпроси. Точно това е целта ми, защото единствено когато си задаваш въпроси е възможно да осмислиш написаното. Всички трудни въпроси, избликнали от сърцето, често пъти притежават много повече власт, отколкото самите отговори.

Ще направя всичко по силите си да отговоря на незададените ти въпроси, предварително и да те посветя в нашите costumbres**, които вече с времето са придобили тежестта на закон. Така ще успееш да разбереш защо съм постъпила по определен начин и защо държа да разкрия всичко това.

** Costumbres (исп.) - обичаи. - Б. пр.

Сигурно ще искаш да знаеш дали майка ти е наясно какво се е случило. Тя бе едва на десет по време на събитията, за които ще ти разкажа и ти сама разбираш, че нямаше как да й кажа истината, а ако я узнаеше по-късно, едва ли щеше да я приеме. Вече си забелязала, че ние двете с майка ти сме коренно различни, нали? За това има основателна причина.

Освен това съм убедена, че ти като моя внучка - дели ни цяло едно поколение - ще съумееш да се справиш с наученото много по-умело от майка си, която е пряко засегната от случилото се.

Моля те, не позволявай неприятният характер на някои от уроците да те откаже, прочети всичко докрай. Не можех да си позволя да проговоря по-рано. Години наред изчаквах някакъв знак, разкритие, което да ми даде обяснение за случилото се. Докато описвах всичко с мисълта за теб, най-сетне прозрях някои неща.

Аз съм стара жена, която не губи нищо. Разкривам ти всичко, което съм преживяла с надеждата да намериш своя път в живота, без съжаления, без угризения, защото в края на краищата ти си тази, която трябва да изживее живота си.

Дори да се усещаш скована от страх, за да не нараниш другите, когато попаднеш пред градината на истината, намери сили да пристъпиш в нея, защото ако не го сториш, ще съжаляваш, докато си жива.

Con carino

Tu nana"

* Con carino (исп.) - С обич. - Б. пр.

** Tu nana - (исп.) - твоята баба. - Б. пр.

Когато Пилар прочете писмото, очите й бяха пълни със сълзи. Баба й вече я нямаше, но написаното сякаш я бе върнало отново сред живите и накара младата жена да осъзнае, че има щастието да поговори още веднъж с единствения човек на този свят, който я разбираше. Тази мисъл малко я успокои.

Прочете писмото още няколко пъти, след това го сгъна с разтреперани ръце, пъхна го обратно в плика и прибра кожените тетрадки в кутията, поколеба се за миг, но я скри под завивките. Макар мисълта за дневниците да не й даваше покой, тя реши засега да не ги чете. Интуитивно усещаше, че написаното в тях ще промени живота й завинаги.

Най-сетне загаси нощната лампа и заспа в леглото, купено специално за онази петнадесетгодишна госпожица, която отдавна бе пораснала.

Топъл мед и пчелен восък