30 години фентъзи "DAW"

30 ГОДИНИ ФЕНТЪЗИ DAW

Въведение

Баща ми въобще не ме предупреди, че възнамерява да напусна поста си в "Ейс букс". Беше 1971 г. и аз ходех в колеж. Мога само да предполагам, че го е направил, за да не повлияе на ученето ми и да ме предпази колкото се може по-дълго от предстоящите сътресения. Ето защо узнах всичко постфактум, заедно с останалата аудитория от почитатели на научна фантастика. За мен това бе не по-малък шок, отколкото за всички останали. Всъщност шокът бе дори по-голям, тъй като баща ми, един изключително стриктен и последователен човек, просто си бе събрал багажа и бе напуснал работа! Изглеждаше ми невъобразимо, но се беше случило и това разтърси тогавашния ми свят до основи.

Дон бе работил постоянно като редактор в различни издания още от 1941 г., когато бе започнал (безплатно) в редакцията на едно приключенско списание. Освен че редактираше списания, той бе събрал многобройни сборници, а после бе заемал различни важни постове в най-проспериращите издателства за книги с меки корици от началото на 50-те. През 1952 г. А.А. Уин, тогавашният притежател на "Ейс букс", му позволи да започне издаването на научнофантастична поредица за "Ейс".

И нито ден през тези трийсет години той не беше оставал без постоянна работа.

Баща ми се отнасяше изключително сериозно и отговорно към своето семейство. Не по-малко сериозно приемаше и работата си. Ала междувременно, в издателската индустрия бяха започнали драстични промени. Книгоиздаването постепенно се превръщаше в "голям бизнес" и се разграничаваше от онази затворена, ексцентрична, фамилно ориентирана индустрия, с която се характеризираше в по-ранни времена. Дон, който бе съвременник на появата на книгата с меки корици, никак не харесваше това, което ставаше. Той бе главен редактор на "Ейс букс" в продължение на деветнайсет и половина години и накрая бе станал вицепрезидент. Бе започнал да смята "Ейс" за свое издателство, свое творение и действително на книжния пазар името Доналд А. Уолхейм бе синоним на "Ейс букс". Но "Ейс" не беше притежание на Дон и след смъртта на А. А. Уин това стана повече от очевидно.

Докато "Ейс" ставаше все по-"корпоративно" издателство, преминавайки от ръцете на един притежател, в ръцете на друг, положението ставаше все по-непоносимо за Дон. През 1971 г. търпението му, изглежда, се бе изчерпило и той предприе немислимото. Без никакви ясни перспективи за бъдещето, без да предупреждава работодателите си, той напусна службата в "Ейс", за да не се върне никога вече.

Това бяха напрегнати времена за нашето семейство, защото въпреки че майка ми, Елси, бе изградила своя собствена кариера в издателския бизнес още отпреди раждането ми, баща ми бе основният финансов поддръжник на семейството. Дон не беше съвсем сигурен какво точно иска да направи. Това, което знаеше със сигурност обаче, бе, че никога повече няма да пропилее години, та да създаде свой собствен издателски списък, за да го изгуби накрая. Имаше само един начин да се избегне това: като основе своя издателска компания. Но дали ще може? Като дългогодишен служител на едно сравнително бедно издателство, той не разполагаше с необходимите спестявания, за да подхване бизнес. Всичко, което Дон притежаваше, бе неговата репутация.

За щастие, това се оказа достатъчно.

В края на 1971 г. Дон се срещна с Хърб Шнал, една от водещите фигури на "Нова американска библиотека". След няколко кратки срещи Хърб му направи предложение, което щеше да промени издателската история: каза на Дон, че "Нова американска библиотека" е готова да му помогне с всичко, от което се нуждае, и че Дон може да попълни своя списък с желания.

Това беше предложение, на което Дон не можеше да откаже.

Прибра се вдъхновен у дома, за да обмисли разкрилите се възможности. Помня, че тримата седяхме в малката ни кухничка в Куинс и се опитвахме да дефинираме мечтата на Дон. Той искаше силен национален разпространител, какъвто можеше да му предложи само голяма компания като "НАБ", освен това се нуждаеше от нейните рекламни ресурси и професионална продукция. Мечтаеше книгите му да се продават "активно", със силата на едрия корпоративен печат, ала същевременно жадуваше за абсолютна артистична свобода, не само по отношение на съдържанието, но и на корицата и цялостното оформление, а освен това държеше да запази собствеността над бъдещата компания. С други думи, Дон бе намислил да основе свое собствено издателство, което да използва възможностите на "Нова американска библиотека" на чисто договорни и равноправни начала.

Но не само финансовата страна на въпроса го вълнуваше.

В продължение на трийсет години Дон бе редактирал всякакъв вид издания - от уестърни и криминалета до мистерии, детективски романи и "ужаси". Той бе извел на пазара "готическата" литература, пак той бе публикувал първите работи на Уилям Бъроуз, той бе представил на американската читателска аудитория "Властелинът на пръстените" на Толкин. Имаше опит дори с наръчници и готварски четива. Но още от единадесетгодишен бе отдал сърцето си на една-единствена любов - научната фантастика. Цял живот бе чакал тази възможност и бе твърдо решен да посвети новото си издателство тъкмо на нея. Искаше да основе първата издателска компания, ориентирана изцяло към научна фантастика и фентъзи.

През ноември 1971 "НАБ" прие предложението на Дон и "ДАУ букс инк." се роди.

Баща ми имаше подписан договор в джоба си, но това все още бе твърде далеч от осъществяването на неговата мечта. Докато отново седяхме в кухнята - традиционното място за решаване на семейни въпроси - и Дон изреждаше на глас имената на хората, които би могъл да вземе на работа, забелязах, че майка ми става все по-развълнувана. Най-сетне тя изплю камъчето: "Дон, аз къде оставам?" Баща ми я погледна стъписано. Очевидно въобще не бе помислял, че жена му би могла да се присъедини към компанията, макар кандидатурата й да бе повече от подходяща: тя притежаваше необходимия опит и познания, най-вече от времето, когато бе управлявала компанията на баща си. Решението само се хвърляше в лицето му.

Встъпването на Елси в компанията се оказа може би най-мъдрото решение. Тя прие новия си пост на корпоративен секретар-ковчежник с ентусиазъм и майчинска загриженост и от този момент всички служители и автори в "ДАУ" бяха под нейната всеотдайна закрила. А за дребничка жена като нея тя имаше необичайно широки криле! Марион Зимър Брадли каза веднъж за нея:"Елси притежава лъвски дух в тяло на чайка". Едва ли има по-вярно изказване за майка ми.

Следващите шест месеца бяха истински кошмар.

Обявеният срок за начало бе април 1972 и Дон буквално трябваше да търчи денем и нощем, за да може в течение на не повече от трийсет дни да състави списък с издания за шест месеца, които да влязат в графика на "НАБ". Елси пък трябваше да се справя с финансовата страна - приходи и разходи, хонорари и сметки, издателски права, складови възможности и всичко останало. Двамата заедно съставиха и основния издателски договорен формуляр - баща ми държеше той да е съставен така, че да толерира и защитава изцяло писателите.

Родителите ми се намираха на ръба на нервна криза. Дон не можеше нито да спи, нито да се храни - помня как неведнъж двете с Елси тичахме до кухнята, за да му занесем нещо сладко, тъй като постоянно се оплакваше от световъртеж. Двамата бяха изтощени докрай, но това бе щастливото изтощение на млади родители. Страшни и възхитителни времена.

Следващата пролет първите книги на "ДАУ" трябваше да направят своя дебют на "Лунакон", но в нощта преди началото на конгреса все още не бяха излезли от склада ни в Ню Джърси. Елси и Дон не мигнаха и през тази нощ - двамата собственоръчно откараха първите пакети с книги на разпространителите на конгреса. "Лунакон" остана историческо събитие за моите родители.

Що се отнася до мен, аз продължих да уча в колежа и завърших със степен по английска литература, а същевременно посещавах и часове в художествено училище. Родителите ми ме държаха в течение на онова, което ставаше в "ДАУ", и от време на време ми пращаха ръкописи за мнение и коментар, особено когато Дон смяташе, че е открил някой перспективен автор. Спомням си вълнението му, когато ми изпрати първия роман на К. Дж. Чери "Вратата на Иврел", както и първата книга на Танит Лий.

Макар да бях вицепрезидент на "ДАУ" от самото й създаване, винаги съм участвала само до определена степен и Дон нито веднъж не настоя да се върна в Ню Йорк, дори когато дойде време да се дипломирам. Той смяташе, че за мен ще е по-добре, ако сама намеря пътя си в живота. Следващите две години "постажувах" в "Ейс", както и в други издателства в Кеймбридж и Масачусетс. Спомням си, това бе времето, когато компютрите тепърва навлизаха в издателския бизнес, а програмите им бяха тромави и пълни с грешки. Все още всичко минаваше "на ръка".

Най-сетне, през 1975q се прибрах у дома и заех поста главен асистент на Дон, както и помощник-редактор. По онова време "ДАУ" вече бе утвърдено издателство със собствена политика и автори, а Дон и Елси се радваха на всеобщо признание и уважение. Наш чест гост бе Шейла Джилбърт, стар семеен приятел и тогавашен служител в "НАБ". Неведнъж се налагаше да я търся за помощ и утеха и макар след няколко години Шейла да зае поста главен редактор в "Сигнет", двете си останахме близки приятелки.

Нито една от нас не си даваше сметка колко важно ще се окаже това приятелство.

През април 1985, когато стажът ми в "ДАУ" закръгляше десет години, ни сполетя катастрофа. Дон постъпи в болница с тежко заболяване и остана там да се бори за живота си цели седем мъчителни месеца. Тъкмо се готвехме да пуснем първата си серия от книги с твърди корици, за която отговарях лично аз и която щеше да включва новия роман на нашата най-важна авторка К. Дж. Чери, както и дебютното произведение на обещаващия автор Тад Уилямс. Елси храбро настояваше да присъствам на конференцията на американските книгоиздатели в Сан Франциско, където новата серия на "ДАУ" щеше да бъде представена със специален щанд и където за пръв път щях да се срещна с Тад. Напуснах Ню Йорк, без да съм сигурна, че ще видя баща си жив.

Е, Дон оцеля, но не ми отне много време да открия причината за заболяването му. На четиринадесетата година от създаването си "ДАУ" се намираше в крайно тежко положение. Издаването на научна фантастика и фентъзи бе претърпяло някои фундаментални промени и компанията ни отчаяно се нуждаеше от смяна на политиката. През онези няколко ужасни месеца двете с Елси не само се борехме за живота на Дон, но и за спасяването на "ДАУ".

Междувременно Шейла бе решила да напусне службата в "Сигнет". Двете с Елси си дадохме сметка, че това е идеалният човек за създалото се положение: тя имаше богат издателски опит, познаваше добре нашите автори и освен това бе близък приятел на семейството. Въпреки тежкото положение, в което се намираше компанията, Шейла прие.

1985 бе тежка година, но Дон оцеля, а също и "ДАУ". През време на неговото продължително боледуване и възстановяване управлението на компанията остана в ръцете на Елси и в моите.

Дон така и не успя да се възстанови дотолкова, че да застане начело на "ДАУ".

Днес, трийсет години и двеста книги след основаването, Дон и Елси ги няма, но по същество "ДАУ" си остава компанията, която те бяха замислили - семейно ориентирана, посветена на научната фантастика. Докато двете с Шейла пишехме своите встъпления към тази книга, за пръв път си дадохме сметка, че управляваме компанията по-дълго от Дон и Елси. Но също като тях и ние се стараехме да запазим "семейния" дух на "ДАУ", нещо, което става все по-голяма рядкост в съвременното книгоиздаване. Дори бих казала, че сега "ДАУ"е много по-семейно ориентирана, отколкото в годините на създаването си. Двете с Шейла включихме в бизнеса и своите съпрузи - Майк Джилбърт и Питър Стампфъл. Нашият бизнес-мениджър Ейми Фодера доведе мъжа си, Шон Фодера, който сега завежда отдела за авторски права, договори и електронни издания. Дори чудесният художник на нашите корици работи с нас повече от десет години.

Само с шест души състав (за съжаление изгубихме Майк през август 2000 г.) "ДАУ" продължава да се носи по вълните сред огромните презокеански лайнери. Но нашето истинско семейство далеч надхвърля границите на издателството. То включва множество чудесни писатели, които публикуват при нас, художниците, които творят своите прекрасни произведения, и вас, читателите, които ни подкрепяхте вярно в продължение на трийсет години. Не бихме могли да се справим без вас, а възнамеряваме още дълго да ви радваме с нашите книги.

Бетси Уолхейм

Помня деня, когато се роди "ДАУ". Помня го, защото събитията, довели до основаването на "ДАУ", оказаха съществено въздействие и върху моя живот, макар по онова време да не го знаех.

Разбира се, връзката ми със семейство Уолхейм датираше далеч отпреди момента на създаването на "ДАУ" - за първи път се срещнахме на "Лунакон"-а в Манхатън през 63-та. Тогава бях на тринайсет години и това бе първият ми научнофантастичен конгрес. Сред многото интересни хора, с които имах възможността да се запозная, бяха и семейство Уолхейм. Помня ги като тихи и дружелюбни хора, които обърнаха цялото необходимо внимание на една млада и ентусиазирана почитателка. Може би причината донякъде бе и в това, че тогава Бетси бе на единадесет. Или пък някъде вътре с себе си съм пробудила предчувствието, че някой ден Елси ще стане моята "корпоративна майка" и аз ще бъда приета в семейството на "ДАУ".

През следващите седем години продължавах да се срещам със семейство Уолхейм на различни конгреси и когато завърших колеж и започнах работа в издателския бизнес, пратих на Дон, който тогава бе главен редактор на "Ейс", писмо, в което го питах дали могат да ме вземат на работа. Щастието ми се усмихна, защото на следващия ден след като бях приела - но все още не бях започнала - работа в една друга издателска компания, Дон ми позвъни по телефона. Каза ми, че разполагат със свободно място за младши редактор и че би искал да отида при тях за интервю. Възможността да чета интересни книги и да ми плащат за това ми се струваше като осъществена мечта.

През 1970 г. започнах работа при Дон в "Ейс" и животът беше хубав. После, един ден в края на 1971, Дон дойде в кабинета ми да се сбогуваме. Това бе денят, в който той напусна компанията. Бях напълно втрещена от новината.

По-късно научих, че Дон е основал свое собствено издателство, "ДАУ букс инк.", което ще се разпространява чрез "Нова американска библиотека". Около месец по-късно ми позвъни Рут Хаберстрон, приятелка, с която бяхме работили заедно в "Ейс", преди тя да се премести в "НАБ". Съобщи ми, че малко преди това разговаряла с Дон и го попитала дали смята да ме наеме. Той й отвърнал, че поне за известно време няма да взима други хора на работа и ето защо тя ми предложи да се преместя в "НАБ". И така, през януари 1972 аз напуснах "Ейс" и отидох в "НАБ". Една от ползите от това преместване бе, че можех често да се срещам с Дон и Елси - и с Бетси, след като тя се присъедини към тяхното издателство.

През 1978 поех отдела за научна фантастика в "Сигнет", което на теория ме поставяше в конкурентни отношения с "ДАУ", но в действителност не се случи нищо подобно. И едните, и другите работехме за една и съща кауза.

През 1985 Дон заболя тежко и Бетси трябваше да поеме изцяло кормилото на "ДАУ". Двете с Елси ми предложиха да се присъединя към тях и след кратък размисъл аз приех. Оттогава сме неразделни. През следващите години различни членове на моето семейство - съпругът ми Майк и сестрите ми Марша и Паула - също се присъединиха към издателството.

Винаги сме казвали, че "ДАУ" смята всички, с които е работил, за част от своето семейство. И това наистина е начинът, по който се отнасяме към всички наши служители, писатели, художници и редактори.

Трийсетата годишнина е знаменателно събитие в живота на всеки човек и ние бихме искали да отпразнуваме този момент от историята на нашето издателство по специален начин. Какво по-подходящо от сборник с разкази, написани от авторите, които в един или друг момент през изминалите трийсет години са били важна част от "ДАУ". Ала след като прегледахме този забележителен списък от имена, стигнахме до извода, че единственият начин за осъществяване на това начинание е да разделим разказите в два тома. Ето как се появиха "ДАУ: трийсет години научна фантастика" и "ДАУ: трийсет години фентъзи".

Разбира се, трийсет години е дълъг период и докато преглеждахме нашия списък, със съжаление открихме, че някои от тези автори вече не са сред нас, за да ни радват с нови произведения. Въпреки това бяхме изключително щастливи, когато всички, към които се обърнахме, се съгласиха да ни сътрудничат в това ново издание. Някои от участниците дори написаха разкази, чието действие се развива в светове, добре познати на читателите на "ДАУ", други предпочетоха да изследват напълно нови територии, а трети да ни запознаят с герои и сцени от свои бъдещи произведения.

С други думи, това, което държите сега в ръцете си, е покана за честване на нашата трийсетгодишнина. Разказите във всеки от томовете са подредени в хронологичен ред, на базата на датата, на която техният автор за първи път е бил публикуван от "ДАУ". Така например сборникът с фентъзи започва с Андре Нортън, чиято "Магия от света на вещиците" бе дебютното издание на "ДАУ", видяло свят през април 1972. Първият разказ в сборника с научна фантастика принадлежи на Браян Стейбълфорд, чиято "Да се опълчиш на хаоса" бе публикувана през май 1972.

Надяваме се да се наслаждавате на тази антология също както и на предишните, защото тя ще ви даде възможност да прочетете както произведения на вече познати автори, така и да се срещнете с някои нови. Благодарим ви за подкрепата през тези трийсет години, надяваме се още дълго време да споделяме с вас нашите книги.

Шейла Джилбърт

Андре Нортън

Едно от най-добрите качества на Дон Уолхейм беше неговият интерес към нови автори. Винаги ми е било приятно да работя с него, дори когато бях почти неизвестна, защото той имаше много добра представа за усилията, които един автор полага, за да напише книга, и се стараеше както да ме вдъхновява, така и да ме насърчава.

Запознах се с него и Елси още когато той бе редактор в "Ейс". И двамата се държаха дружелюбно - поведение, което ме впечатли от самото начало, тъй като по онова време за нас издателите бяха хора, замесени от друго тесто. Споделих с тях идеята си да напиша първата книга от поредицата "Светът на вещиците" и Дон ми заръча да му пратя ръкописа веднага щом бъде завършен. Останах изненадана и окуражена, тъй като никой дотогава не бе проявявал интерес към произведение в жанра фентъзи, написано от жена и с дължината на цял роман. Струва ми се, че тъкмо благодарение на тази подкрепа се роди и първата книга от поредицата.

Когато Дон се готвеше да напусне "Ейс" и ме осведоми за това, го помолих да вземе със себе си колекцията от разкази в "Света на вещиците", който тъкмо бях привършила. Така "Заклинание от Света на вещиците" бе първата книга, публикувана в новообразуваното издателство "ДАУ". Оттогава Дон Уолхейм стана както мой колега в издателския занаят, така и близък приятел. Както аз самата, така и жанрът фентъзи като цяло му дължим изключително много.

Е.Н.

Каквото посееш...

Андре Нортън

Общоприет факт е, че ако някоя млада девица иска да успее в този свят, трябва да притежава дарбата на хубостта. Има ли тази висша благословия, всичко останало - щастлива съдба, слава и благочестив брак - ще си дойде с времето. Този "факт" обаче не винаги отговаря на истината.

А ако някоя девица не бъде надарена дори със снизходителността на обикновения външен вид, в такъв случай има начини да се сдобие с желаната външност. Никоя девойка не би се отказала от възможността да си набави привлекателно личице. А може би не...

През петнайсетата година от управлението на крал Карл Ленивия в град Йерд имаше няколко фамилии, чието богатство бе достатъчно, за да ги приравнява с дребната аристокрация. Тези проспериращи търговци си даваха ясна сметка за важността на социалното си положение: Соренови, Уасерови, Райнбекови и Бердманови биваха посрещани със свалени шапки и любезни приветствия всеки път, когато се появяваха сред обществото.

Марсита Уасер съвсем наскоро бе сключила успешен брачен съюз с рицар, който имаше известно (макар и незначително) положение в двора. Това, че в джобовете му си даваха среща ветровете, нямаше никакво значение, щом на щита му се мъдреха гербовете на четири благороднически семейства. Зестрата на младата девойка щеше скоро да попълни зейналата дупка в кесията му, а новопридобитата титла "милейди" да прогони срама от лицето й.

Няколко седмици след това щастливо събитие месер и месера Сорен се връщаха у дома след гостуване у благородния рицар и неговата млада съпруга. Уасерови все още не можеха да се нарадват на подаръците, получени след сватбеното тържество, а на всичко отгоре им предстоеше и тържествен прием в двореца. Цялата тази бляскава обстановка не повлия никак добре на Соренови, които се прибираха мълчаливи и налегнати от мрачни мисли. Едва когато прислужницата затвори вратата зад тях, месер Сорен си позволи да изрази на глас онова, което го мъчеше.

- Ама и ти имаш една дъщеря... - изгрухтя той.

Инграда Сорен се наежи, сграбчи го за ръката и го дръпна в гостната, където слугите не можеха да ги чуят.

- Ние имаме една дъщеря! - изсъска тя ядно.

Маргус Сорен издаде звук, наподобяващ сумтене.

- Ние - повтори той троснато - имаме дъщеря с грозно лице и плоско като дъска тяло, на всичко отгоре толкова глупава, че не може да различи зебло от коприна!

Месера Сорен очевидно бе ядосана от тази груба тирада. Вярно, че Фелициана не се отличаваше с красота, но пък бе много умела в бродерията - достойнство, на което се гледаше с добро око - а и не беше лишена от ум. Истина бе, че оставена без надзор, предпочиташе да си пилее времето с онези книги, дето й ги носеше жената на ректора. Може би бе ударил часът да се сложи край на това безсмислено приятелство.

Сорен повдигна рамене, обърна се към един от тесните прозорци и надникна навън, привлечен от тропота на колела по калдъръма - откъм близкия ъгъл се задаваше карета.

- Племенникът на градския наместник сигур пак е загазил - подметна Маргус, загледан в онова, което ставаше навън. - Бас държа, че ще се крие, докато Райнбек не уреди въпроса с лорд Гарджън.

Пристигането на най-прочутия в цял Йерд - а също и доста знатен по произход - пакостник сякаш бе самият знак на съдбата. Месера Сорен изведнъж си спомни за вниманието, с което Хилда Райнбек бе проследила сватбата на Уасерови, както и за очевидното й желание най-сетне да намери подходяща партия за своя племенник-развейпрах. Разбира се, той беше внук на барон и си имаше вземане-даване с най-видните представители на градската аристокрация - по-точно с онези, които изпитваха интерес към комара.

- Ами нали е началото на ловния сезон - подметна тя замислено.

- Тъй де - изръмжа съпругът й, - на тези типове им дай само да скитосват до късно по улиците! Помни ми думата, че до края на месеца Райнбекови ще се изръсят здравата да плащат подкупи на градската стража. Този нехранимайко трябва да се държи под око, защото види ли се с малко пари, веднага си намира подходяща дружина и се хвърля да пилее и пакости. Не ни трябват такива като него!

Вместо да отговори, месера Сорен продължи да следи нишката на внезапно споходилата я мисъл, която започна бавно да изплита многообещаващо бъдеще за Фелициана. Ако някой трябваше да се погрижи дъщеря им най-сетне да се задоми, това бе нейна и само нейна задача - мъжете не разбираха от тези неща.

Докато се качваше в спалнята, тя започна да прелиства наум списъка на всички свои познати, с чиято помощ би могла да осъществи замисленото. Въздъхна, когато осъзна, че Йерд е лишен от активния светски живот на големите градове. Беше толкова погълната от мислите си, че подмина стаята, обитавана от обекта на размишленията й, без дори да надникне вътре.

Веднага щом чу тропота на обувките й, Фелициана вдигна глава и побърза да скрие в едно метално ковчеже писмото, което четеше, но въздъхна облекчено, когато стъпките подминаха по коридора и вратата на майка й се затръшна. Момичето потърка уморено очи. Поне този път щеше да се размине с досадните натяквания на майка си. Тя също се чувстваше малко потисната след сватбата на Марсита. Подобни събития неизменно разпалваха отново желанието на Инграда да пробута на пазара на плътта и собствената си дъщеря. Фелициана си даваше сметка, че няма никакъв начин да избегне тези изпълнени с досада часове на безпомощно висене в някой ъгъл на балната зала в очакване някой от присъстващите "господа" да се натряска достатъчно, че да се сбърка и да я покани на танц. В подобни случаи тя или се спъваше преднамерено, или изтърсваше някоя глупост, която се превръщаше в обект на подигравки през следващите дни.

От подобни мисли винаги й ставаше зле, сякаш се разболяваше. Вратата в дъното на коридора се отвори. Значи майка й все пак щеше да я навести. А и как да се стърпи, след като цяла сутрин е била на гости у Уасерови и сега трябва да си изкара завистта на някого.

Когато месера Сорен влезе, Фелициана се изправи и леко се поклони, но Инграда нетърпеливо й махна да седне. Самата тя остана права, за да може по-добре да вижда дъщеря си, и я огледа безцеремонно от главата до петите и обратно.

Фелициана, отбеляза мислено тя, умееше да се облича и днес бе подбрала роклята в цвят пепел от рози - единствената, която й стоеше що-годе добре. Нямаше обаче никакво съмнение, че е лишена от всякакви примамливи форми и женствени извивки - само очите й издаваха жив и буден ум. Добре поне, че не бе станала късогледа заради глупавия си навик да си губи времето с книжки. Косата й, както винаги, бе права като слама...

- Пак не си си слагала ролките!

Фелициана вдигна ръка и се опита да приглади косата си.

- Не мога да спя с тях - много убиват. А и сутрин, като се среша, косата ми пак се изправя.

- Тогава ще накарам Джени да донесе машата. - Инграда стисна зъби.

Фелициана едва се сдържа да не потрепери. "Джени с машата" означаваше изгорени скули и гадна миризма - и къдрици, които пак щяха да се изправят на сутринта.

Месера Сорен отиде до големия скрин в ъгъла и вдигна капака с такава ярост, че той се блъсна в стената. Зае се да вади отвътре платове - имаше лен, сатен и бродирана коприна - най-добрата стока, която можеше да се намери в магазина на Сорен. Тя вдигаше всяко от парчетата към светлината и от време на време поглеждаше към дъщеря си.

- Месера Рослин ще идва за поръчка при нас. По-добре да не я караме да чака.

После затвори капака и излезе.

Не-не-не-не! В главата на Фелициана отекваше едничката дума, която така и не бе посмяла да произнесе. Тя стисна ръце така, че я заболяха пръстите. Щяха да я издокарат в някоя млечнорозова рокля на девица, достатъчно скромна, за да съответства на положението й на дъщеря на Главен съветник на гилдията. Но както винаги тя щеше да е само предмет на подхилквания и подигравки.

За да разсее тези мрачни мисли, тя отново се върна към прекъснатата бродерия.

Малко по-късно влезе Джени, но за щастие не носеше маша, а поднос с храна - Фелициана, изглежда, трябваше да изяде обяда си сама в стаята. На подноса имаше няколко различни ястия - в обилно количество, чаша мляко и купа със сладкиши. Обичайното меню, но в двойна порция. Изглежда, майка й отново бе решила да я тъпче, с тайната надежда това да доведе да пръкването на някоя и друга извивка там, където майката-природа се бе оказала толкова пестелива.

- Нехранимайкото се бил върнал - подметна Джени, докато й висеше на главата. - Щели да го женят... - добави тя и сви многозначително устни. - Месера Райнбек много я е яд, че Уасерови я изпревариха.

Тъй като Фелициана не прояви никакъв интерес, Джени се зае да приглажда крайчеца на покривката на масата. Очевидно беше пълна с още горещи клюки.

Момичето посочи сладкишите.

- Хапни си, Джени. Знаеш, че няма да ги изям, какъв смисъл да остават.

- Благодарско, госпожице. - Прислужницата се поклони несръчно и си взе един сладкиш. След това не се сдържа и изплю камъчето: - Ама и нашата госпожа готви нещо май!

Фелициана остана безмълвна дори пред това очевидно изявление. Джени обаче прие мълчанието й за насърчаване, снижи глас до драматичен шепот и продължи:

- Хората разправят, че онуй Уасеровото девойче ходило при Зелената вещица да моли за сполука.

Сега вече Фелициана не издържа.

- Че защо ще й трябва на Марсита? - попита тя свъсено. - Тя си има всичко дето е нужно.

Прислужницата я изслуша със сбърчено от внимание челце, следеше всяка нейна дума.

- Понявга не е зле да се подсигуриш - каза накрая със знаещ вид. - Сигурно е искала всичко да е тип-топ значи. Макар че, ако питат мен, нямаше нужда чак толкоз да са зори - на тоз нейния рицар му е крива устата.

- Аз не искам да се омъжвам! - почти извика Фелициана.

- Тъй де. - Джени поклати натъжено глава. - Но госпожата си има други планове.

Фелициана въздъхна. Колко вярно, наистина. Отпусна се на дивана, споходена от познатия прилив на отчаяние. Хубавите рокли само подчертаваха неугледното й тяло... насила къдросаната й коса изглеждаше отвратително... а като си сложеше и помада, ефектът бе отблъскващ. Но сигурно накрая все някой щеше да вземе и нея, не толкова от любов, колкото заради зестрата, с която щеше да я продаде баща й.

Дали да не избяга? Тя се загледа в книжката, която й бе дала жената на ректора. В нея се разказваше за места, където една двойка може да живее необезпокоявана от родителите си.

- Зелената вещица - каза неочаквано за себе си Фелициана. - Джени, я ми разкажи за нея.

Зарадвана от поканата за задушевен разговор, прислужницата се наведе към нея и заговори със съзаклятнически тон.

- Разправят, че са явявала само по пълнолуние, за да изслуша молбата на някоя девица или мъж, стига да й носи дар, какъвто й се нрави. Онез, дет не ги е страх от нея, ходят да я дирят край Дърветата с призраците...

Фелициана се засмя пресилено.

- Май аз няма да съм от смелите - рече с привидно безразличие. - Но все пак ти благодаря, Джени. - И взе обръча с прекъснатата бродерия в знак, че разговорът е приключил. Прислужницата се помота още малко, открадна си един сладкиш и излезе.

По пълнолуние - дотогава имаше само два дни. Докато въртеше изкусно иглата, девойката си припомни всичко, което знаеше за рисковете да се обвързваш с Дива магия и последствията, до които може да доведе това. Но какво пък, винаги можеше да се оправдае, че е била омагьосана от Зелената вещица. Сигурно би издържала да живее сред насмешки и презрение, но едва ли щеше да понесе поредния щурм на майка й да я омъжи.

Докато през главата й се нижеха всички тези безрадостни мисли, на вратата се почука и миг по-късно на прага застана баща й.

- Добри вести за теб, момиче.

Фелициана се изправи и се поклони.

- Да, месер?

- Получихме предложение за теб - от много почитан човек. - Маргус Сорен вдигна брадичка, за да даде израз на триумфалното си настроение, и зачака реакцията на дъщеря си.

Изведнъж Фелициана бе завладяна от непреодолим страх. Сведе очи, за да скрие изражението си, но имаше усещането, че баща й долавя бясното туптене на сърчицето й. Кой ли...?

- Най-голямата изненада, която съм имал за теб - продължи развълнувано месер Сорен. - Градският наместник е изпратил предложението лично. Иска да те сгоди за своя племенник, който - представяш ли си - е внук на барон. Вярно, че семейството му напоследък не може да се похвали с кой знае какъв късмет, що се отнася до средствата за преживяване, но нищо не може да им отнеме положението в обществото. Да - продължи с видимо задоволство баща й, - щастието най-сетне ни се усмихна. Заеми се със сватбения тоалет, защото празненството ще е съвсем скоро. Марита Уасер може да е "милейди", но ти ще си дори повече от нея, а със зестрата ще покрием всичките им дългове. Очаква те щастлив живот, моето момиче - и нас покрай теб.

Целият сияеше, но очите му се присвиха лекичко, когато забеляза реакцията й. Младата жена едва си наложи да се усмихне, после промълви:

- Благодаря ти, татко, за всичко, което си направил за мен. Това е повече, отколкото би могла да мечтае една скромна дъщеря.

Нищо повече не можа да измисли, а и отговорът й напълно съвпадаше с общоприетите представи за поведение в Йерд.

Той кимна доволно и излезе. Бъдещата булка се отпусна на стола и загледа с празен поглед прекъснатата бродерия. Нехранимайкото! Какви ли не истории се разказваха за него. Че си падал по червенокосите никаквици от северния квартал, че бил безогледен комарджия, че обичал да се забавлява с нещастието на другите.

Искаше й се да пищи. Единствената й надежда бе... да се сдобие с толкова грозен вид, че да я отхвърлят, колкото и да е размерът на зестрата.

През следващите два дена Фелициана трябваше да понесе както бремето от радостта на родителите си, така и несекващите поздравления от приятели и познати. С ръка, която едва се сдържаше да не затрепери, тя подписа брачния договор, който баща й бе побързал да състави. За щастие поне годеникът не даваше никакви признаци на нетърпение да я види и да се запознае с нея. За щастие, защото ако сега зърнеше невзрачното й, но не чак отвратително лице, за всяка следваща промяна щяха да бъдат обвинени месер и месера Сорен.

През следващите две вечери годеницата на Нехранимайкото бе подложена на още един мъчителен ритуал, който можеше да се сравни с инквизициите в тъмницата - къдрене на косите с нагорещена маша. Този сложен процес, който освен това включваше и употребата на студена вода и лепкави насмолени дървени шноли, преминаваше изцяло под строгия надзор на майка й. Фелициана се измъчваше от вина заради скъпите тоалети, които така и нямаше да й потрябват.

Най-сетне дойде и последната нощ. Изтощена от мъчителните и безполезни опити за разхубавяване и решена повече от всякога да не позволи на родителите си да й наложат начина на живот, който те смятат за най-удачен, Фелициана пропълзя в леглото. Джени дръпна завесите и я отряза от външния свят.

Но веднага щом прислужницата излезе, момичето отметна завивките и стана. Боеше се дори да затвори очи, не само защото не биваше да заспива, а тъй като сънищата от последните нощи неизменно бяха изпълнени с кошмарни видения на танцуващи, зловещи лица. Под светлината на една мъждукаща лампа тя се облече с най-обикновената рокля, която имаше, и се заметна с едно старо наметало. Преди месер Сорен да се издигне до сегашното си положение на Водач на гилдията семейството им бе живяло относително скромно и момичето познаваше добре крайните квартали на града.

Йерд не бе излаган на външна заплаха от много поколения и градските порти зееха широко отворени денем и нощем. Караулният, който трябваше да ги надзирава, отдавна си бе легнал в къщичката. Като се придържаше към тъмната страна на павираната улица, Фелициана незабелязано се измъкна извън стените. Зелената вещица, както твърдяха слуховете, се навъртала недалеч от стария манастир, където е имало гъста гора. Пътят към това изоставено светилище отдавна бе обрасъл с храсталаци. Фелициана се загърна в наметалото и закрачи в тъмнината.

Много по-скоро, отколкото очакваше, стигна една поляна пред порутената сграда на манастира. Луната грееше ярко. Момичето бръкна под наметалото и провери дали малката кесия е на мястото си. Не знаеше дали Зелената вещица ще поиска някакво възнаграждение, но за всеки случай бе взела единствената ценност, която бе само нейна: перлената огърлица, подарена от баба й на кръщенето.

Цареше пълна тишина. Когато излезе на открито, Фелициана инстинктивно забави крачка. Гората се простираше вляво от нея, зад каменната стена. Трябваше да тръгне покрай стената и там някъде щеше да открие Зелената вещица. Фелициана подмина няколко напукани надгробни камъка. Беше все така тихо, не се чуваха дори приглушените песни на нощните птици. Тя неусетно забърза, споходена от внезапни съмнения. Дали да не се върне?

Отново излезе на поляна, по-малка от предишната. Тук луната сияеше не с млечнобял, а с кървавочервен блясък. Пред нея имаше гробница с отворена порта, а на прага й стоеше вещицата.

Имаше великолепно оформено тяло, на което би завидяла всяка жена, обгърнато в пълзящи растения. На раменете й слоят от увивни растения бе по-гъст, но лицето й оставаше открито. Щом го погледна, Фелициана се стъписа. Най-отпред стърчеше свинска зурла, а от зейналата паст са стичаше зеленикава слюнка. Очите на вещицата бяха скрити под гъсти помръдващи лишеи. Тяло на богиня и лице на демон.

Фелициана си пое дъх и пристъпи напред. Имаше чувството, че я подлагат на изпитание. Най-сетне спря на няколко крачки пред вещицата, която продължаваше да стои неподвижно като статуя.

Страхът й бе отнел гласа. Тя придърпа леко полите на наметалото и се поклони, като пред някоя дама от знатен произход. Очите на вещицата, които досега изглеждаха разсеяни, се втренчиха в нея. Между дебелите устни се подаде виолетов език.

- Като просителка ли идеш? - чу се глас, който имаше приятно мелодичен оттенък и контрастираше с чудовищното лице.

Фелициана събра последните останки от куража си.

- Да... милейди.

Вещицата я огледа от главата до петите и подметна:

- Е-е, досещам се какво ще искаш. Красиво лице, примамливо тяло - все такива неща, дето смятате, че ще ви помогнат да осъществите мечтите си...

- Не! - прекъсна я момичето. - Не искам хубост, искам да съм грозна...

- Брей, това досега не бях го чувала! - разсмя се вещицата с глас, в който се долавяше искрено забавление. - Здравата трябва да си загазила, за да искаш нещо подобно. И защо ти е притрябвало да си грозна?

- Ами аз... - поколеба се просителката, после отново събра смелост. - Баща ми подписа брачния договор, но аз не искам да се омъжвам. Искам да съм свободна.

- Толкова ли е страшен годеникът ти, че не щеш да се обвързваш с него?

Момичето поклати глава.

- Просто неговият свят не е моят. Карат ме насила да стана част от него. - Фелициана бръкна под наметалото и извади кесията с перлите. - Само това имам. - Каза го, сякаш се оправдаваше. - Баща ми е Водач на гилдията.

- И това ли ти е зестрата?

- А, не. - Сега вече Фелициана можеше да говори без свян. - Зестрата ми е Панфрейското имение.

- Брей, баща ти бил много щедър! И сигурно годеникът е от знатно потекло?

Защо ли я разпитваше Зелената вещица? Сякаш очакваше да научи от нея нещо конкретно.

- Той е племенник на градския наместник - отвърна младата жена. - Дядо му е бил барон.

- Аха - ще женят волю-неволю Нехранимайкото значи - засмя се вещицата. - Ти май си много глупава. В живота има и други неща освен това, дето хората го величаят като "любов". Помисли си само, ще бъдеш господарката на Панфрей! И да знаеш още нещо: моят дар, получиш ли го, не можеш го върна. Искаш ли да прекараш остатъка от живота си грозна?

Фелициана преглътна, но не отстъпи. Какво значение има външността на един човек? Грозотата се скрива с воали. А що се отнася до имението, тя нямаше никакви права над зестрата си - Нехранимайкото щеше да я вземе и да я забрави.

Колкото и горчиво да бе решението й, тя смяташе да го следва докрай. По-добре онзи да се откаже от нея сега, преди двамата да са обвързани за цял живот. От двете съдби предпочиташе тази.

- Това е желанието ми, милейди - повтори тя с горда неотстъпчивост.

Чудовищната глава бавно се поклати.

- Какво пък, Нехранимайкото заслужава един малък урок - разнесе се мелодичният смях. - Той храни непоклатимата увереност, че животът му дължи всичко.

Момичето я гледаше учудено. Нима Зелената вещица познаваше племенника на градския наместник? А чудовището вече й говореше, при това с мрачен и гробовен глас.

- Запомни, момиче, че втори път не можеш да дойдеш тук и да ми плачеш на рамото. Щом си решила така, дай ми този твой дар и вдигни глава - и ще видя какво мога да направя.

Фелициана пристъпи напред и пусна кесията с перлената огърлица в протегнатата ръка. Вече не се съмняваше, че връщане няма. Надяваше се само превъплъщението да не е болезнено - възможност, за която не бе помисляла досега.

Вещицата огледа огърлицата, после подкани девойката да се приближи още малко, вдигна ръце и ги постави от двете страни на лицето й. Фелициана усети нежното докосване на пръстите й - плъзнаха се от челото до шията. На три пъти го повтори Зелената вещица.

За свое най-голямо облекчение Фелициана не почувства нищо, дори сбръчкването на кожата, което очакваше. Когато най-сетне вещицата отстъпи назад и я огледа критично, тя вдигна ръка и докосна лицето си. Не долавяше никаква промяна.

- Но аз съм си същата! - възкликна тя.

- Ни най-малко! - отсече вещицата. - Видът и докосването са различни неща. В твоите очи ти винаги ще си останеш същата - промяната ще е видима само за другите. - Тя я улови за брадичката и я огледа още веднъж. - Е, живей сега с това, което ти дарих. На теб оставям да решиш как да постъпиш с него.

Сиянието на луната постепенно угасна и Зелената вещица изчезна в настъпилия мрак. Фелициана постоя така още няколко секунди, после въздъхна, обърна се и тръгна по обратния път. Прибра се у дома без никакви премеждия, но така и не успя да заспи. Остана да седи в леглото, като току опипваше лицето си. Питаше се какво ще кажат родителите й, когато на сутринта я видят.

Малко преди зазоряване най-сетне се унесе в неспокойна дрямка. Отново сънува кошмар, в който се скиташе из безчислени зали, пълни с хубавици и знатни мъже. Но всеки, който я зърваше, надаваше уплашен вик и я сочеше с пръст. Не можеше да чуе какво казват, но нямаше съмнение, че видът й поражда само ужас и отвращение.

- Фелициана! - Гласът, който я стресна, прогони последното кошмарно видение. Майка й се бе надвесила над леглото. Дошъл би мигът на истината, стореното вече не можеше да се върне. Тя се надигна и отметна завивките, очакваше да се разрази буря. Инграда Сорен наистина я погледна втрещено, но на лицето й се четеше нещо друго. Задоволство - дори радост?

- Но какво... - промълви тя, вдигна ръка и докосна бузата й.

Фелициана събра кураж.

- Снощи ходих при Зелената вещица, защото исках да ти доставя радост. Но с нещо я ядосах и тя ме прокле... - Момичето посочи лицето си с безпомощен жест.

- Проклела те е!? - повтори месера Сорен с грейнало от радост лице, измъкна едно огледалце от торбичката на пояса си, избърса го с ръкав и й го подаде. - Какво искаш да кажеш с това "проклела", момиче?

Напълно объркана от реакцията й, Фелициана взе огледалото и го вдигна пред лицето си. Това, което видя обаче, не се различаваше от досегашните й представи - Зелената вещица й бе казала, че промяната ще е видима само за околните. Значи вещицата й се бе подиграла, както бе постъпвала неведнъж и с други. Но по какъв начин? Не й оставаше друго освен да попита.

- За мен, майко, аз си оставам същата. Но ти какво виждаш?

Изведнъж започна да трепери неудържимо. Нима изминалата нощ е била само сън? Но не, очевидно бе настъпила някаква промяна.

- Нима промяната ти е отслабила ума, дете мое? "Прокълната"? Трябва вовеки да възхваляваш Зелената вещица за това "проклятие"! Какво виждам ли? - Инграда млъкна и си пое дъх. - Виждам хубост, с каквато рядко е била дарявана някоя девица - лице, изваяно от слонова кост, розови бузи и очи, които сияят като летни езера. Виждам водопад от черни къдрици, блестящи устни...

Фелициана не можеше да понася повече този опис на достойнствата й. "Блестящите" й устни издадоха гневен вик. Наистина я бяха проклели по начин, който най-малко бе очаквала. Но тя помнеше добре какво й бе заявила Зелената вещица - направеното веднъж не се връща обратно.

А майка й продължаваше да се усмихва.

- Почакай само да те видят, Фелициана! Ще има да се кокорят и маят! А годеникът ти ще е вечно благодарен на чичо си за щастието, с което го е възнаградил. А сега се обличай бързо, че баща ти всеки миг ще си дойде от среща на гилдията. Той ще е не по-малко благодарен на чудото от мен.

Месера Сорен изскочи навън да сподели с останалите манната небесна, дето ги бе споходила, и Фелициана най-сетне остана сама. И се разплака. Когато се успокои, отново вдигна огледалото и се погледна - беше си както винаги и каквато щеше да остане да края на дните си. Захвърли огледалото на пода, вдигна тежкия сребърен гребен и строши омразната му повърхност. Светът бе обезумял и нямаше никакъв начин да го оправи.

Коленичи на пода до строшеното огледало и се зае с болезнената задача да вчесва косите си. В началото не разбираше какво не е наред. После дръпна един от кичурите пред очите си и го погледна. Беше с къдрица, която както никога досега се поддаваше на гребена й с изненадваща лекота. Тя отново си спомни предупреждението на Зелената вещица, че никога няма да може да види промяната, с която я дарява.

Прегърбена и завладяна от отчаяние, Фелициана търкулна няколко сълзи по "розовите" си бузи. Спомни си един цитат от някаква книга, който й бе направил дълбоко впечатление: "Внимавай какво си пожелаваш, за да не те сполети наистина!"

Ето че с нея бе станало точно това. Искаше промяна и я бе получила - за забавление на Зелената вещица. Фелициана се изправи, завладяна от странна решителност.

- Никога вече - прошепна тя мрачно - няма да позволя на никого да ме презира и съжалява. Ще се науча да играя глупавата им игра, но винаги ще помня коя съм и каква съм.

Разправят, че през следващите години, въпреки неотразимата си хубост, баронеса Горджън била жена с твърд характер и остър ум, с какъвто не можели да се похвалят мнозина благородници. Тя отучила своя съпруг от нездравите му навици и го превърнала в достоен мъж, и никога не позволявала по-невзрачните девойки да остават встрани от вниманието на младежите по време на баловете, които често устройвала. Освен това така й не се съгласила да й нарисуват портрет и това не било проява на престорена скромност. Вместо това наредила да окачат празна рамка с надпис отдолу:

"Maledicta sum - Аз съм прокълната."