Спирала
Анди Ремик
Откъс
Спирала
Анди Ремик
Във войната за мир... те разполагаха с върховното оръжие
Благодарности
Благодаря на Джейк Кроули за неговото другарство, за приключенията с велосипедите и за неоценимата му помощ с непрекъснатото четене на черновите; на агента ми Дороти Лъмли за вярата и доброжелателството й още от самото начало; на Саймън Кавана за неговата проницателност, стремежа му към съвършенство и за това, че работи с мен като вол, дори когато се мусех. Благодаря и на жена си Соня за подкрепата и разбирането й през всички тези години. Дължа ви много бири, приятели!
Изказвам и личната си благодарност на Джъстин Съливън от Ню Модел Арми, Зак Тел от Клоуфингър и Дерек У. Дик (Фиш) за позволението им да цитирам техни стихове в този роман. Страшно съм ви признателен за това.
Пролог. Редукция
[Ударна група 14: Боливия]
Старата къща бе кацнала върху назъбените рамене на скалата. Част от мазилката бе паднала сред гъстия храсталак далеч долу и се виждаше якият каменен градеж под нея - пусти отвори като беззъба усмивка на стар брадат контрабандист на оръжие, като пиянската целувка на наквасена с уиски бразилска курва. Четириетажната постройка бе почти изцяло погълната от джунглата - натруфената испанска барокова крепост бе смазвана и съсипвана от векове от тропическите стихии, заели се постепенно да съблекат хоросановата й украса.
Нещо - някаква сянка - се плъзна от джунглата. Обвита в тъма фигура, защитена от нощта и задушаващите лунната светлина облаци. Покатери се като мъгла нагоре по скалата и дялания камък и леко скочи на застланата с плочки пътека, която бледо блестеше на мизерната светлина, успяваща да проникне през сумрака.
Фигурата излезе от сенките и продължи безшумно по настилката. Спря и се заслуша - неподвижен като статуя силует на фона на нощното небе, - после отново се плъзна в мрака и изчезна - дух, мъгла, сив кошмар.
Дълбока потискаща тишина изпълваше коридора. В единия му край се мъдреше покрита с нитове стоманена врата - единственият вход към защитената светая светих.
Двамата едри брадати стражи със силен тен и мазни провиснали коси седяха до нея, въоръжени с 9-милиметрови глокове и преметнати през раменете АК-47, и играеха карти на грубо скована маса на светлината на фенер. Бруталните им черти донякъде се смекчаваха от кехлибареното сияние. Бутилката водка бе единственото им средство за спасяване от отегчението на службата.
От другия край на затъмнения коридор се дочу слаб шум и кръвясалите погледи на двамата се срещнаха над мръсната бутилка. По-едрият махна олигавената свита на ръка цигара от устните си и я пусна в препълнената срязана кутия от бира, играеща ролята на пепелник.
- Твой ред е, hombre.
Другият поклати глава.
- Сигурно пак е някоя шибана маймуна. Непрекъснато се катерят и търсят храна.
- Не и тук. Не им понася климатът. Или пък куршумите. Хайде, мръсен впиянчен mestizo, иди да видиш какво става. - Едрият се ухили и се видяха криви, потъмнели от кафе зъби. - Спокойно, в безопасност сме. Ако някой е успял да стигне дотук, отдавна да е задействал алармите. Освен това вътре са специалните пичове със самия hombre - с подигравателна усмивка добави той. - Няма от какво да се страхуваме.
Другият изруга, стана, провери пистолета и автомата си и свали предпазителите.
- Обичам да стрелям по шибаните маймуни - измърмори той и се разтвори в тъмнината отвъд благодатния периметър на фенера, взрял се в мрака с кръвясалите си очи.
Другият боливиец размеси картите с вещината на стар изпечен пазач. Погледът му се плъзна вляво към дигиталния дисплей на стената - пластмасовата рамка и светлинните индикатори изглеждаха необичайно върху опушената мазилка. Показателите не отчитаха нищо. Никакви натрапници. Никакви причини за тревога. Въпреки това всичките тези електроники го караха да изпитва безпокойство. Беше обучен да борави с традиционните средства - пушки, пистолети и куршуми. Нямаше вяра на така наречените високотехнологични джаджи...
Разнесе се далечен звук. Едва различим. Като...
Съскане.
Мъжът се намръщи, сбърчи вежди и погледът му се премести от дисплея към сумрака на коридора.
- Калцон, какво става, мой човек?
Думите му отекнаха самотно, в рязък контраст с далечното приглушено жужене на насекомите навън.
Мъжът стана и възможно най-тихо остави глока си на масата. Превключи АК-то на автоматична стрелба и тръгна с военна прецизност, издаваща сериозен опит в областта на насилието. Трезвостта и професионализмът ясно изпъкваха зад мърлявия му вид - пристъпваше бавно, прилепен към стената, с изострени до последно от притока на адреналин сетива. Стигна края на коридора и предпазливо надзърна надясно; дулото на автомата описа въображаемата дъга на стрелба. През полуотворената врата към вътрешния двор се процеждаха слаби лунни лъчи, успели да пробият облаците и да осветят верандата. От Калцон нямаше и следа.
Обърна се... и нещо изби земята изпод него и го захвърли към стената. От челото му щръкна стрела от черна стомана. Автоматът оглушително изтрака на плочките на пода. По брадичката му потече кръв и съсипа евтината хавайка. Отворените му безжизнени очи бяха вперени в тавана, левият му крак потрепери, от отпуснатата му уста се проточи дълга струйка слюнка и кръв и започна да образува бавно растяща лепкава локвичка на пода.
Ударна група 14 - елитна бойна част, изключително опитна и смъртно ефективна в изпълнените с насилие светове-близнаци на защитата и унищожението. Това трябваше да е лесна работа. Охрана - тесни помещения, киснене в очакване на някой от многото първокласни аналитици да дойде и да провери документите, донесени - откраднати - от Саша Бора.
Бора - кубинец по рождение, по-късно жител на Лос Анжелис, САЩ, преди това замесен в някои мътни дела в Южна Руб ал'Хали. Професията му бе уникална. В единия ъгъл на укрепената спалня имаше пилотски куфар, в който се намираха средствата, с които си изкарваше хляба. Бе от най-фина кожа и ръчно изработен според точните му индивидуални изисквания; и имаше едно-единствено предназначение - контрабандата. Товарът сега бяха кодирани метални документи. Той знаеше, че Спиралата ще плати добра сума, за да се докопа до тях.
Скритото помещение в тази затънтена крепост беше доста добре замислено преди всичко и най-вече за безопасността на намиращите се в него хора. Двата прозореца бяха закрити с първокласна стомана - доста необичаен и изключително скъп материал за тази част на света. Стените бяха каменни, дебели над половин метър, подът и таванът бяха от масивен бетон, а вратата бе изработена от тежка стомана в стоманена рамка и снабдена с цифрови ключалки.
Обитателят на всичко това очевидно бе параноик.
Саша Бора лежеше по гръб и хъркаше, копринената възглавница под дългата му мазна черна коса бе подгизнала от пот. Чаршафите бяха изритани настрана заради ужасната жега в джунглата. В ъгъла на помещението тихо бръмчеше климатик, но бронираната му кутия го правеше болезнено неефективен.
Чу се изщракване. Очите на Саша моментално се отвориха; капките пот по миглите му блеснаха като мъниста.
Остана известно време втренчен в тавана; дишаше равномерно. След това огледа стаята, доволен, че доскоро преследващото го сърцебиене е изчезнало. Отвън седяха двамата най-доверени телохранители, а в стаята имаше трима членове на Ударна група 14 - чакаха експерта-аналитик на Спиралата и парите, които щеше да донесе. Той се отпусна още повече, докато ги наблюдаваше - те бяха сред най-опитните професионалисти и бе имал вземане-даване с тях през последните четири години. Бяха добри. Не, поправи се той. Най-добрите.
Джакс чистеше своята S687, а Дазна седеше, подпряла глава на стената, и търкаше очите си. Евос, огромният Евос стоеше изправен до плътно затворения прозорец. Наклони глава настрани и когато я изправи, се чу как вратът му изпука.
Някъде отвън се чу приглушен рев на двигател. Нещо с мъка се тътреше нагоре по стръмния планински път. Джакс и Дазна се спогледаха многозначително.
- Какво има? - попита Саша Бора, внезапно - до подлуда - обхванат от безпокойство. Седна на леглото и погледна към мястото, където се намираше собствената му карабина, прибрана в украсената с резба дървена кутия - последното средство за отбрана, ако се случеше Ударна група 14 и телохранителите да паднат.
Евос тръгна към него - свъсен, заплашителен и въпреки това успокоителен за Бора. Зареди помпата си и се ухили, видяха се две редици строшени зъби.
- Спокойно, Бора. Тук сме. Всичко ще е наред - избоботи той и посегна да го потупа по изпотеното рамо.
Разнесе се вой, последван от изщракването на метал.
Цифровите ключалки се бяха предали.
Бронираната врата рязко се отвори.
- Това не е чак толкова сигурно - чу се нечий тих глас.
Влезлият бе среден на ръст и с нормално телосложение, облечена в прилепнал по тялото тъмносив костюм. Лицето му бе покрито от тясна сива маска, разкриваща единствено очите - бакърени, ярки и спокойни.
Гласът бе жизнен, едва ли не прекрасен, почти женски - но не точно.
При това сивият непознат като че ли нямаше никакво оръжие.
Всички замръзнаха...
- Ударна група 14, тук съм, за да ви убия.
И се раздвижи с невъзможна скорост, щом тримата членове на частта откриха огън. Куршумите запищяха през стаята, сивата фигура скочи във въздуха, направи салто, извъртя се и изрита с обутите си в ботуши крака огромното туловище на Евос. Великанът политна назад и още преди да се стовари на пода, от гърдите му щръкна лъскава дръжка на нож.
Сивата фигура вдигна глава с бързо движение, подобно на нападаща богомолка.
После плавно вдигна пистолета на Евос от пода.
- Ах ти!... - изсъска Дазна. Красивите й устни бяха разкривени от ярост. Хвърли се напред, натисна спусъка, от затвора заизлитаха гилзи, но сивата фигура бе...
Изчезнала.
Дулото нежно погали Дазна по слепоочието. Три заблудени куршума се забиха в мазилката, преди Джакс да насочи оръжието си към сивата фигура в другия край на помещението. Прекалено късно...
"Не" - безмълвно се размърдаха устните му.
Сивият нападател натисна спусъка на пистолета и докато мозъкът на Дазна изхвърчаше от едната страна на главата й, се оттласна от падащото й тяло, сви се на кълбо, незнайно как избягвайки пищящите 7.62-милиметрови куршуми на Джакс, и се претърколи към ниския дървен сандък. Сякаш от нищото се появи пушка-помпа и се разнесе тежко басово бум. Джакс прелетя през стаята, остави огромна кървава диря върху мазилката на стената и се строполи по очи на земята, без да помръдне повече.
Внезапно всичко замръзна и се възцари ужасна тишина. В слабата трептяща светлина помръдна само коленичилата, свила се фигура на Саша Бора - той бавно вдигна глава, огледа се и треперливо пое дъх. Разбра - разбра, че е извадил късмета да остане жив, че му се е разминала участта да е труп, въргалящ се до трите окървавени тела на пода.
Облечената в сиво фигура - мъж? жена? - стоеше до него с пистолета в ръце.
- Аз... дойде тъкмо навреме - изхриптя Саша Бора с напукани от напрежението устни.
Фигурата не каза нищо. Не помръдна. Не произнесе нито звук.
Саша се загърчи нервно, внезапно плувна в пот.
- Не мога да повярвам, че уби трима души от ударната група - изграчи той. Фигурата остана все така неподвижна; нямаше никакъв отговор. - Как е възможно да се движиш толкова бързо? И дали си тук за това, за което предполагам? У мен е. Не се безпокой, на сигурно място е, носех го на... него.
Дулото помръдна и двата изстрела размазаха Саша Бора на безформена каша в ъгъла. Оръжието изтрака в локвата кръв на пода. Меките черни ботуши оставяха алени следи по плочките. Облечената в сиво фигура натисна едно копче и капаците на прозорците започнаха да се вдигат.
Фигурата отиде до изящно украсения кожен куфар, метнат настрана по време на бъркотията. Ръцете й се раздвижиха сръчно и отвориха скритото отделение под фалшивото дъно. Металните листа проблеснаха и след миг изчезнаха под тясното сиво облекло.
Убиецът скочи на балкона и погледна към джунглата далеч долу. Ярките утринни лъчи осветиха сцената и за миг бакърените очи сякаш заблестяха като разтопен метал.
После фигурата изчезна - останаха единствено кървави отпечатъци по парапета.
Някъде отдалеч се чуха автоматни откоси.
Стражите, които оглеждаха стаята и четирите трупа, се спогледаха разтревожено.
- Как е успял да отвори цифровите ключалки? Мислех си, че са абсолютно сигурни. Милиард шибани комбинации, поне така чух.
- Хей, виж тук.
Спуснаха се към зеещия прозорец, видяха следите от съсирена кръв и погледнаха надолу към безкрайната джунгла...
Нещо едва видимо се спусна и приклекна във влажното, капещо мазе дълбоко под и в постройката на високата скала. Чу се дращене на метал по камък. След това се появи слаба червена светлинка, предвещаваща смърт и разрушение.
Бомбата се взриви.
Пламъци и адски стихии с писък се втурнаха в постройката и я разкъсаха на парчета със силата на отприщена химическа диващина.
В джунглата долу се посипаха дребни камъчета, последвани от по-тежки парчета мазилка и камъни - описваха дъги през зеленината и тропическата утринна мъгла.
Черен дим се издигна към небето и закри току-що изгрялото слънце.
Ударна група 77: Великобритания
Вятърът виеше зловещо над бушуващото Северно море и запращаше вълна след вълна срещу извисяващата се тъмна и мрачна, блъскана и разтърсвана от стихията метална структура.
Нефтената платформа бе стара, захвърлен непотребен остатък на една от най-големите петролни компании на света. Ръждясващите машини вече не сондираха и не изпомпваха, морската пяна постепенно изяждаше високата кула, огромните двигатели вече не боботеха, изпълнени с живот. Платформата бе изхвърлена ненужна вещ - изоставена, обезчестена, изнасилена, опразнена, обрулена, изчукана и забравена.
Сега представляваше запуснат стоманен призрак.
Почти запуснат...
Една фигура в плътно прилепнало черно облекло и с маска се плъзна в чернотата от някаква дупка в търбуха на машината. Ръце в ръкавици се вкопчиха в ръждясалия парапет и човекът вдигна глава и ахна, когато вятърът го разтърси, сграбчи го в мощната си прегръдка и му обеща...
Смърт.
Ухили се, отдаден с цялата си душа на екстремното лудешко усещане, извади цигара и преметна през рамо автомата "Стърлинг", за да извади запалката.
- Никога няма да запалиш тук.
- Да бе.
Отвори капака на зипото и скри цигарата в шепи в храбър опит да се справи с жестоките пориви на вятъра. Като по чудо цигарата се запали и светна като ярка искра в мрака. Димът се заизвива около лицето му и той вдиша със затворени очи, наслаждаваше се на притока никотин.
- Скот, това е адски шибана мисия.
Скот кимна едва-едва, обърна гръб на широкоплещестия здравеняк с надупчено от шарка лице и се загледа в черните бушуващи води.
- Донеси малко кафе, а? И пътьом нагледай чеченското ни приятелче.
Здравенякът - новобранец в Ударна група 77 - изсумтя, тежко заслиза по железните стъпала и изчезна в шахтата под тях.
Скот продължи да се наслаждава на цигарата си и да зяпа яростните вълни, които бушуваха из Скен Фийлдс. Запита се разсеяно какво ли е да работиш на нефтена платформа и да си изкарваш хляба от черното злато, измъквано от земните недра. Въображението му се зарея; представи си планове - на платформата, на тръбопроводите по дъното, на танкерите - и се замисли за местоположението на огромните котви, понтони и колони, благодарение на които този лайнян боклук клечеше тук като пиянде в крайпътна канавка.
Замисли се и за себе си - Скот, ветеран с осемнадесетгодишен стаж в Спиралата, чукан в задника от шефовете и получил една от най-левашките охранителни мисии, измислени някога от стоящите в сянка плановици на Спиралата. Да пази Владимир Качениев, симпатизант на чеченските бунтовници и член на ВКВ, нелегална ударна група в Грозни. Владимир бе преследван човек. Скот бе просто уморен. Искаше да се прибере у дома. Да е извън играта. Искаше - нещо, което никога, ама наистина никога не бе смятал, че ще му мине през ума - да излезе в пенсия.
Засмя се на самия себе си и се опря на парапета. Той изпука, но звукът се изгуби в рева на вятъра. Загледа се към черната вода долу. Страхът му се прояви, точно подръка...
Облиза пресъхналите си от солта устни и довърши цигарата. Метна фаса над водата и пламъчето моментално изчезна.
Пенсия.
Аз пък си мислех, че само старците се уморяват - обади се някакъв вътрешен глас.
Мислех, че си боец. Воин. Герой.
След обсадата на Циндао бе видял толкова, че бе достатъчно и за сто живота.
Тофи е прав, помисли си, докато вървеше към стълбата, затаил дъх под беснеещия вятър. Наистина шибана мисия - цели осем души, затворени в тази забутана ламарина за цели две седмици заедно с Владимир, тоя направо мръднал руснак.
Поклати глава и се изплю във виещия вятър.
Слезе тежко по стълбите - аварийните лампи висяха на неравномерни разстояния от ниския таван - и закрачи към кубрика. Металът кънтеше под кубинките му, тялото му се извърташе и извиваше, за да се промуши през тесните врати с техните проклети тежки каси, боядисани в тъмносиво.
- Какво става с кафето? - ухили се Скот от вратата на кубрика. И усмивката моментално изчезна от лицето му. По сивия метален под лежаха трупове - сред локви кръв. Кръв бе оплескала стените и мивките от неръждаема стомана, кръв капеше от маси и пейки. Тофи лежеше по гръб, с увиснала челюст, мъртвите му очи бяха втренчени в мигащата флуоресцентна лампа.
Скот не помръдна; после бавно, много бавно смъкна стърлинга от рамо и свали предпазителя. Погледът му се премести надясно. Той стисна зъби и усети в устата си вкус на кръв.
"Мамка му", изкрещя наум.
Мамка му.
Пауъл бе мъртъв, проснат по гръб на една пейка. Окървавените му пръсти още стискаха ремъка на неговата SA80. Холоуей лежеше по очи на покрития с нитове метален под. Уорм бе разперил ръце, лицето му бе разкривено от ужасна агония. В гърлото му имаше огромна дупка, празните му очи гледаха тавана, сякаш търсеха Бог, който му бе обърнал гръб.
Съсредоточи се. Мисли...
Не бе чул никаква стрелба; убиецът - или убийците - бяха използвали безшумни оръжия. Бедните кучи синове - Тофи и останалите - дори не бяха разбрали какво им се е натресло. А това означаваше, че убийците са...
Бързи.
Някаква размазана фигура профуча през периферното му зрение и инстинктът му го накара рязко да отскочи. Куршуми изплющяха по желязната стена и вдигнаха искри, които изгориха лицето му. Скот тежко се строполи на палубата, извъртя се и натисна спусъка. Помещението се изпълни с оглушителния рев на стрелбата, разлетяха се рикоширали, нажежени до бяло куршуми. Скот скочи и хукна.
Обутите му в тежките кубинки крака бъхтеха пода, през ума му прелитаха плановете на платформата - коридори, рампи, кранове, сондажната кула... всичко обаче бе размазано и Скот спря, затаи дъх и хвърли бърз поглед назад. Пристъпи странично през прага и зачака. Дишането му се успокои, професионализмът му го запрати в...
Реалността.
Нищо, никакви признаци на преследване, а...
Фигурата се плъзна пред него, насочила вниманието си някъде нагоре, и по-скоро го усети, отколкото го видя. Намиращата се само на сантиметри от вдигнатото дуло глава рязко се завъртя наляво и Скот се озова срещу две ярки бакърени очи...
Дръпна спусъка.
Светът сякаш експлодира - старлингът затрещя в тесния коридор. Убиецът се сплеска на стената, натъпкан с цял пълнител куршуми, от ударите им тялото му стоеше право, танцуваше и се гърчеше. Накрая ударникът изцъка на празно и светът се изпълни с внезапна отекваща тишина. Скот бръкна за нов пълнител с покритите си със слуз ръкавици, мъчеше се да не гледа станалия на каша мозък по ръцете си и да не се задуши от барутните газове, изпълващи носа и гърлото му.
Трупът се плъзна на палубата в хлъзгавата локва на собствената си кръв.
Новият пълнител влезе с щракане в гнездото и Скот се огледа наляво и надясно; дишаше бавно и тежко през изпръсканите си с кръв устни. Ушите му звъняха от оглушителната стрелба в тесния метален коридор.
"Какво става, мамка му?"
Прекрачи предпазливо тялото и тръгна към стълбите. Вкопчи се в перилото и се заизкачва към нощта, отваряше си очите на четири. Вятърът бе донесъл буреносни облаци. Горе не се виждаше нищо освен мрак, набразден от диагоналните струи на плющящия дъжд.
Внимателно, напрегнал до последно всичките си сетива, Скот измъкна ЕКуба си, завъртя го и стартира сигнала за тревога. Но вместо да примигне както обикновено, устройството не реагира. Скот го зяпна невярващо. През всичките му години в Спиралата машинката не му бе изневерявала нито веднъж.
- Мамка ти.
Отново облиза устни. Успокой се, прошепна глас в ума му. Съсредоточи се.
Владимир. Скот знаеше, че трябва да стигне до руснака. Трябваше да го пази. Да го спаси. Да се измъкнат двамата от това мрачно ръждясало гробище.
Единственото средство за бягство бяха катерите, завързани на понтона от другата страна на платформата. Но най-важният въпрос сега бе колко са убийците?
Един? Пет?
Бяха видели сметката на седмина членове на ударната група. Трябваше да са повече от един. Трябваше. Което означаваше...
Че играта още не е свършила.
Скот надникна през ръба. Оттук платформата приличаше на покрито с нитове уродливо чудовище, хлъзгаво като черно стъкло, проснало се чак до хоризонта. Той погледна към рампата в края, която сякаш се спускаше в нищото.
Не беше далеч.
Но не далеч винаги е прекалено далеч, когато куршумите се забиват под петите ти.
И сега какво? Спринт или чакане?
Закатери се, после клекна на платформата; иглите на дъжда се впиваха в него, вятърът виеше сред хаоса на мислите му, проникваше през плътната военна униформа и го дращеше с ледените си пръсти. Очите му проследяваха всеки контур, който можеше да се види на слабата светлина. Огледа всяка възможна позиция за стрелба. Опита се да реши къде е най-добре да организира засада...
Ако можеше да се промъкне до левия борд на платформата, каютата на Владимир нямаше да е далеч: само няколко стъпки, и - дано! - шибанякът щеше да е там, да го чака, готов да се втурне към спасителните катери... Скот кимна. Цялото му същество жадуваше за поредната доза никотин.
Инстинктът, не друго, го накара да замръзне.
Ето го. Най-ужасния му кошмар.
Студен метал, притиснат в тила му.
- Не - прошепна той.
Понечи да се обърне, но предупредителното смушкване го спря. Той бавно приклекна и остави автомата на палубата.
- Мърдай.
Закрачи... всичко пред него беше размазано. Осъзна, че плаче. Не от страх - вече нямаше място за страх, а от чисто безсилие и отчаяние. От всички шибани начини да го сгащят, от всичките шибани начини да умре...
Изпращяването отекна глухо сред виещия вятър.
Една отпусната фигура се прекатури през парапета и изчезна в кипящата черна вода.
Две бакърени очи студено наблюдаваха падането й.
Миг по-късно некса го нямаше.
Ударна група S-4 - снайперистки взвод, Австралия
От стоманеносивите облаци над Харбър Бей в Сидни се изсипа същински потоп. Ручейчета се спускаха по покрития с белези от куршуми и шрапнели мост над залива и изчезваха в бездната отдолу, светлините на далечните сгради едва примигваха в мрака. Едната половина на Операта блещукаше като призрак и изглеждаше почти като от сребро през носения от вятъра дъжд, сякаш предизвикваше природните стихии. Но рухналата част, подложена неотдавна на бомбена атака, бе открита за бурята. Операта бе ранена, разкъсана, изоставена. За австралийците тя се бе превърнала в символ, че техният свят окончателно е полудял.
Рекс клечеше - дъждът яростно шибаше импрегнираната му пелерина - и слушаше радиото. Хвърли поглед към ЕКуба си. Примигваха сини цифри.
- Потеглиха - обади се глас в ухото му.
Рекс провери пълнителя на снайпера си, надигна се и погледна от върха на предния сегмент на Операта. Мостът едва се виждаше в сумрака на бурята; цялото пристанище се простираше пред него като великолепно произведение на пейзажист. Излезе горе и запази равновесие на поцинкованата пътека. Тук, под вилнеещия вятър и дъжд, се чувстваше като владетел на света. Чувстваше се жив. Вдигна карабината и допря ЕКуба до електронния прицел. Чу се тихо прещракване, докато устройството се интегрираше с високотехнологичното оръжие. Мерникът се завъртя и се фокусира; Рекс погледна през него и светът изведнъж се проясни.
Мостът се виждаше ясно като в слънчев ден, окъпан в нежни виолетови тонове; той увеличи изображението и вече можеше да различи всяко ручейче по стоманените секции, всяка дупка от куршум и белег от шрапнел. След това намали увеличението и се огледа наляво и надясно в търсене на бусовете - знаеше, че идват.
- Добре ли си, Рекс? - разнесе се зноен глас в ухото му.
- Разбира се, сладурче - тихо отвърна той и си представи прекрасните мигли на Амбър, как пърхат към него зад мерника на собственото й оръжие. Премести тежестта си и погледна към далечния небостъргач и позицията, на която знаеше, че е Амбър. Тя му махна и той й отвърна. - Скоуп готов ли е?
Скоуп изсумтя по комуникационния канал. Не беше от приказливите и според него коментарът на Рекс очевидно не заслужаваше внимание.
Рекс отново насочи снайпера си към моста, към върха на огромната му дъга. Различи Скоуп - целия в черно, готов за действие. Беше заел най-опасната позиция от тримата и макар да се бе закрепил абсолютно надеждно, Рекс неволно потръпна. На пък в края на краищата Скоуп си беше щур за връзване. Разправяха, че не е с всичкия си, и сега Рекс реши, че вероятно наистина е така.
- Почваме играта.
Думите бяха на някой от войниците от австралийските специални части за борба с тероризма, които се бяха разположили долу под командването на един огромен морски пехотинец, казваше се Калъм, и чакаха да дойде техният ред. Те наблюдаваха заподозрените коли от земята. Ударната група на Спиралата имаше ролята на снайперистка поддръжка.
- Два автомобила - черни фордове, шестима пътници. Пристигане след четири минути. Край.
Рекс зачака.
Не че имаше какво друго да прави...
Амбър провери екипировката си за десети път - оръжие, мерник, интеграцията на ЕКуба, бронежилетката, косата, ноктите...
- Шибан дъжд - промърмори тя и се поразмърда, за да освободи напрежението в прасците си. Белязаният от куршуми порутен парапет бе нисък, но не чак толкова, и това означаваше възможно най-неудобната поза. След час киснене схващането на мускулите бе неизбежно.
Огледа района през мерника; слушаше по комуникационния канал войниците долу - те следяха заподозрените бусове.
Информацията бе дошла от изключително надежден източник - бивш агент на КГБ, преквалифицирал се в търговец на оръжие, който трябваше да бъде съден за редица престъпления. Беше им дал тонове информация за активността на различни терористични групировки - и това бе разбираемо, като се имаше предвид, че бе един от основните доставчици на оръжие за Средния изток и Южна Америка. Засега всичко вървеше по вода и австралийското правителство имаше големи надежди за успех на тази операция. Шестима египетски терористи щяха да взривят Харбър Бридж. Разполагаха с планове на моста и знаеха къде точно да поставят зарядите.
- Шибани терористи - изсумтя Амбър и отново огледа района.
Бусове нямаше.
Всъщност май нямаше и войници долу.
- GF 10 до 30, обадете се. Край.
Никакъв отговор.
- GF 10 до 30, обадете се. Край!
Отново нищо.
- Чуваш ли ме, Рекс?
- Да.
- Виждаш ли нещо?
- Нищичко.
- Нещо не е наред - разнесе се съскащ шепот - рядко чуваният глас на Скоуп. Амбър и Рекс усетиха как в сърцата им пролазва мраз. А същевременно по Канал J още се чуваше проследяването - преследването - на бусовете. "Движат се на изток по Алфред Стрийт и се отдалечават от Съркъл Бей към..."
Амбър отново огледа района. До нея нещо се раздвижи - просто струите дъжд - и още преди да усети какво става, някой бе метнал гарота през шията й. Облечената й в ръкавица ръка яростно се вкопчи в режещата жица, очите й се ококориха, когато болката прониза шията. Тя усети как кръвта потича по врата и гърдите й и в същия миг чу как карабината се удря в парапета.
Вдигнаха я във въздуха и тя зарита безпомощно. Заудря с глава назад - веднъж, два, три пъти, при всеки удар чуваше как нещо хрущи. Хватката отслабна, но само толкова.
- Рекс! - успя да изкрещи тя в ЕКуба и с всичка сила удари с лакът нападателя си в гръдния кош. Гаротата се отпусна и Амбър падна на колене, закашля се, мъчеше се да хване впитата в гърлото й жица...
Рекс наблюдаваше парапета на покрива на слабо осветената сграда. Виждаше как Амбър се бори, но нападателят й бе прекалено близко до нея, за да може да стреля, а и дъждът му пречеше да се прицели добре. После Амбър удари. Нападателят се олюля в мрака и Рекс изстреля един куршум, след това още три - бързи, един след друг. Ухили се гадно и в същия миг пистолетът със заглушител докосна тила му и пръсна мозъка и лицето му по фината каменна облицовка на Операта.
Амбър чу съскането на прелитащите покрай нея куршуми. Извъртя се, свита ниско, и извади 9-милиметровата си берета. Фигурата полетя към нея и с един ритник изби оръжието от ръката й и го запрати през парапета. Объркване вцепени мозъка й - бе чула два тъпи удара зад себе си, знаеше, че куршумите на Рекс са стигнали където трябва. "Кевлар?" Въпросът прелетя през главата й със същата бързина, с която действаха рефлексите й. Един ритник, втори - блокира ги с ръце и след това нанесе десен прав, но противникът й го избегна. Амбър срещна погледа на врага си - очите му бяха ярки, бакърени - и се опита да го изрита. Той се извъртя и я подкоси с крак. Амбър се строполи тежко, тилът й се удари в парапета. Пред очите й излязоха свитки; тя замахна слепешком, но не уцели. Внезапно се почувства в безтегловност - и с ужас осъзна, че отново са я вдигнали във въздуха.
- Не! - извика Амбър, размахваше бясно ръце и крака. Вятърът ревеше. Тя изкрещя от ужас и отчаяние. А след това се стовари върху земята и сцената, действието и цялата постановка най-сетне приключиха.
Онези, които работеха със Скоуп, го смятаха за нещо като влечуго. Нямаше приятели и беше - или поне така изглеждаше - лишен от каквито и да било емоции. Бе всеотдаен, професионалист - и кажи-речи най-добрият снайперист на Спиралата. Носеха се слухове, че можел да уцели главата на миши кур от десет хиляди крачки и да вдене конец в игла с куршум.
Беше ужасен, че не ги е видял да идват. Четири фигури в черно се бяха покатерили по изкорубения от войната мост под него, без да ги усети. "Не може да бъде!" - изкрещя умът му, докато го доближаваха, за да му видят сметката. Извъртя карабината "Бергман" и простреля първия в лицето - имаше съскане, струя кръв и зъби, след което фигурата падна безжизнено назад и започна да се премята през гредите на моста към мрака долу.
Светкавица разкъса небето. На светлината й Скоуп се ухили зловещо.
С плавни движения трите фигури извадиха пистолети със заглушители и всички започнаха да стрелят едновременно. Проблясъци заиграха над Харбър Бридж, сякаш пригласяха на гръмотевиците. Още една от черните фигури падна, отхвърлена назад като парцалена кукла, и полетя към тясната ивица на пътя долу. След това един куршум улучи Скоуп в рамото и го завъртя, втори се заби в слабините му, трети прониза гърлото му. От яркочервените му устни бликна кръв.
- Шибаняци! - изстена той, докато политаше надолу, но осигуряващото въже го спря малко под гредата и той увисна и бавно започна да се върти. От отпуснатото му тяло течеше кръв. Двете останали фигури се промъкнаха по-близо и пуснаха още пет куршума в тялото му. Два чифта бакърени очи се срещнаха за части от секундата. След това тайнствените същества хукнаха по главозамайващите висини на моста.
Камионът спря. Светлините на фаровете му прорязваха тежката водна завеса. Калъм изгледа сурово здравеняците и излая:
- Навън!
Десет мъже скочиха от камиона и се разпръснаха, като всеки покриваше съседа си. Калъм приклекна до тялото на един мъртъв войник. Гърлото му бе прерязано. Калъм преглътна и хвърли поглед към другите шест трупа. Не бе изстрелян нито един куршум.
- Ударили са ги яко и бързо, момчета. Разпръснете се, да видим колко са. Албърт, успя ли най-сетне да пуснеш шибаната връзка?
- Цялата мрежа е мъртва, сър.
Калъм кимна и даде знак на хората си да се размърдат.
Движеха се като истински професионалисти - и бяха професионалисти. Проблесна светкавица и Калъм напрегна очи, за да види снайпериста на върха на моста. Успя да различи нещо, някакво движение по време на краткия проблясък, но след миг всичко отново потъна в мрака и дъжда.
Но Калъм вече знаеше. Усещаше го.
Бяха им го начукали, яко и както си трябва - но защо? Нима терористите бяха поставили експлозиви? Дали мостът щеше да сподели участта на Операта?
След двайсет минути Калъм стоеше облегнат на моста, захапал подгизнала пура, с обвито в дим лице. В носилката пред краката му лежеше абсолютно мъртвото тяло на Скоуп. Лицето на снайпериста бе на каша, по-голямата част от черепа липсваше. Калъм потрепери.
Албърт застана до него.
- Комуникацията е възстановена. Другите двама снайперисти също са мъртви. Няма и следа от нападателите - с изключение на шибаните гилзи естествено. Шефе, не мога да разбера какво става, мамка му.
- Заблуда - меко каза Калъм, без да вади омекналата пура от устата си.
- Заблуда ли? Ами мостът?
- Няма нищо общо с моста - каза Калъм, с нежелание измъкна пурата и я метна през перилата към черната мазна вода долу. Обърна се към Албърт. Погледите им се срещнаха. - Просто някой е искал да убие снайперистите.
- Значи е било удар?
Калъм кимна.
- И още как. В едно съм сигурен - който и да го е направил, който и да е избил тази ударна група, направо се радвам, че не търси мен.
- Откъде можеш да си сигурен, че не те търси? - прошепна Албърт.
- Просто вече щях да съм мъртъв. - Калъм сви рамене.
SIU препис 1
СЕКРЕТНО VK12/084/СПЕЦИАЛНА СЛУЖБА ЗА РАЗСЛЕДВАНИЯ
Извлечена информация от ЕКуб
Дата: август 2ХХХ
В подземния свят са известни като ударни групи, работещи за Спиралата. Нямат официално име и на теория не съществуват. Те са градски мит. Те са призраци. Тези нелегални "несъществуващи" групи имат по-богата информация, по-добра подготовка и по-голям опит от британските Специални служби, американското ЦРУ и бившия съветски КГБ. Смята се, че са по-тайни от всяка глобална правителствена организация или тайна полиция. Според всички световни сили и организации, които подозират за съществуването им, те са най-елитните сред елитните.
Член на една от ударните групи с кодово име Пюрити* се разкри пред нас. Проверихме предполагаемите й връзки със секретната организация, известна като Спиралата. Пюрити твърди, че в борбата си срещу терористите, в усилията си за стабилизиране на правителства и за смазване на злото и покварата навсякъде по света, Спиралата е разработила прототип на процесор, който да помага в мисията й. Свързаната с него информация е строго секретна.
* Чистота, невинност (англ.). - Б. пр.
Малко преди да бъде убита, Пюрити заяви, че със Спиралата и ударните групи е станало нещо непредвидено. Според собствените й думи, появил се е предател. Пюрити спомена една дума - некс (контекст - "нексът", или "нашият некс"), което според нас е убиец/ловец с характерни умения.
Жената с кодово име vb12Purity бе извадена от Дунав югозападно от Белград в началото на този месец с прерязано гърло.
SIU препис 2
СЕКРЕТНО TFG1776/250/СПЕЦИАЛНА СЛУЖБА ЗА РАЗСЛЕДВАНИЯ
Извлечена информация от ЕКуб
Дата: септември 2ХХХ
Препис от digMail:
"Бумът в разработването на процесори достигна невиждани и немислими размери; процедурите на ядрото пишат сами себе си и използваните технологични процеси са нещо, за което в близкото минало не можеше дори да се сънува. При първоначалните тестове скоростта на процесора би цялото военно оборудване - той се оказа най-малко 50 000 пъти по-бърз от всеки друг разработван в момента процесор. Показателите му са наистина невероятни и този чип ще революционизира компютърната индустрия на 21 век. Той ще има дълбоки последици във всички аспекти на компютърните технологии, от военното им приложение до световната икономика.
Приложени са кодираните файлове за клетъчната структура на куба, както и схеми за процесите на гравиране, необходими за създаването на кубичен процесор QIII:
#TYGUgfuyd..."
###ПРИНУДИТЕЛНО СПИРАНЕ НА ПРЕДАВАНЕТО // ПРЕДПОЛАГАЕМО ХАКЕРСКО ПРОНИКВАНЕ###
Сканиране на терминалите...
Регистриран е пробив...
Сканиране на портовете...
Системата е заключена.
Първа част. Търсенето на един нереален бог
видяхме ги [неудържимите деца]
начело на колоните
дошли да [пречистят] бъдещето
с арогантността на младостта
няма нищо [по-жестоко]
от праведността на невинните
въоръжени с [автомати]
и свята истина.
Чистота
Ню Модел Арми
1. Сам
Картър гледаше как жената буксува с мощното БМВ 740i по заснежената алея, паркира под странен и някак рискован ъгъл, излиза от топлината и комфорта на купето и изритва три пъти полирания калник. Погледна нагоре към него, към стъкления му щит. Той й махна, но тя не можеше да го види през гъсто валящия сняг.
Картър закрачи по тежките килими, наслаждаваше се на усещането под босите си крака. Хвърли още една цепеница в камината и шоколаденокафявият лабрадор Самсън се надигна от луксозната си кошница, наклони глава на една страна и тихо изскимтя.
- Наистина ме обича. - Картър се усмихна и му намигна. Самсън отпусна глава, изсумтя и затвори големите си очи.
Картър отвори външната врата с дистанционното и се отпусна в мекото канапе с чаша червено вино в ръка.
Чу я как изтупва снега от ботушите и проклина времето, мястото и най-вече него самия. Усмихна се кисело, разклати виното и се вгледа в меките му дълбини, докато жената изкачваше каменните стъпала към вратата.
- Тук ли си?
Картър вдигна ръка и изви глава над облегалката на дивана.
- Виновен съм, Натс. Как я караш?
- Наташа, а не Натс, задник такъв.
- Брей, колко била докачлива. Вино?
- Какво е?
- Червено. Май някакво италианско. Има ли значение?
- Има значение, Картър. Защо си се преместил тук, по дяволите?
- Тук ми харесва.
- На гъза на географията!
- Точно затова ми харесва. Градовете са пълни с военни. А след лондонските бунтове вкараха и Правосъдните войски - ПВ8. - Картър поклати глава. - Не бих нарекъл всичко това приятна обстановка, подходяща за отпускане и дълъг живот.
Наташа късо се изсмя и огледа помещението.
- Не мога да повярвам, че нямаш дори кола.
- Че за какво ми е? - Картър се намръщи. - Имам всичко, от което се нуждая. Точно тук.
Наташа спря, пое дълбоко дъх и започна мислено да брои, за да се овладее. Свали шала и ръкавиците, затвори за миг очи и метна скъпото си кожено палто на един фотьойл.
- Мразя Шотландия.
- Тук съм израснал - меко каза Картър и пресуши чашата си на един дъх. - Тук съм се родил. Тази страна има характер, сила и самота. Сигурна ли си, че не искаш да пробваш виното, малка навъсена изкусителко?
- Май ще предпочета уиски.
Докато отваряше гарафата с "Лагавълин" и наливаше две щедри дози, Картър наблюдаваше стройната атлетична фигура на Наташа. Облиза устни и си припомни по-добрите времена - дългите нощи и още по-дългите дни, любенето на същия този под, смеха, разговорите, питиетата...
Подаде й чашата. Тя прекара пръсти през мократа си от снега къса черна коса и я остави да стърчи във всички посоки - знаеше, че това му харесва. Той се усмихна, изпълнен с очакване, пресуши малцовото уиски и хвърли кристалната чаша в огъня - тя се пръсна на парчета. За миг пламъците станаха още по-ярки.
- Винаги си прекалявал с драматичните ефекти - навъсено отбеляза Наташа, загледана в питието си. Премести се по-близо до огъня: въртеше чашата си в ръка, явно потънала в мисли.
- Какво искаш? - попита той, след като най-сетне проумя, че тя няма да наруши сама мълчанието.
Огънят пращеше и Картър започна да се чуди дали го е чула.
- Откъде знаеш, че искам нещо?
- Мина повече от година - въздъхна Картър. - Още ли работиш за онези търговци на роби от Спиралата?
- Естествено. Ролята ни става все по-значителна с всеки ден. - Тя се усмихна. - Имаме работа за теб.
- А! - Картър въздъхна, стана и отиде до прозореца. Снегът валеше гъсто и бързо, през снежинките в далечината можеха да се различат върховете на Бен Макдуй - сиво-сини, стръмни, въодушевяващи. Вятърът виеше и въпреки горящата камина Картър потрепери. Бодна го разочарование при мисълта, че не може да види замръзналото езеро.
- За соло изпълнение ли става дума, или за работа с някоя ударна група?
- Соло. Охрана.
- Вече приключих със Спиралата - почти прошепна Картър, обърна се и загледа Наташа изпод тежко спуснатите си клепачи. В съзнанието му проблясваха образи от събития, които би предпочел да забрави, кошмари, които никога не би пожелал да преживее отново. Тя стана плавно и грациозно, пристъпи към него, прегърна го през раменете и малко се наведе, за да го погледне в очите.
- Зная, че си отказал последните четири мисии. Както и всички предложения на Спиралата, които са твой прерогатив. Но това дойде от върха. Наистина е важно.
- Винаги е важно - горчиво отбеляза Картър.
- Нещата стават все по-зле - прошепна Наташа. - Светът се променя, Картър, а ти се криеш тук, мамка му...
Млъкна, когато видя изражението му, и мислено се наруга. Не беше постъпила честно. Картър беше добър. Не. Беше най-добрият. А след битката при Кайро 7... имаше правото да живее и почива както му харесва...
Пое дълбоко дъх.
- Виж, аз искам да го направиш - каза тя и бавно се притисна до него. Устните им се докоснаха и известно време той я остави да го целува. Дъхът й бе сладък, допирът - мек и подканващ.
- Защо?
- Поставям се на мястото на момичето. Младо, самотно, уплашено. А ти си най-добрият, Картър.
- Дрън-дрън. - Все пак я целуна и усети вкуса на "Лагавълин" върху устните й. - Ами Джакс? Или Скот? Евънс?
Последва дълго мълчание. Наташа извърна поглед и се втренчи в огъня, сякаш водеше някакъв спор със самата себе си. Картър долови нещо в изражението й. Наташа знаеше нещо - някаква тайна, която не искаше да споделя.
Усмихна се със стиснати устни, посегна и я погали по бузата. Тя се обърна към него и облиза пресъхналите си устни.
- Предложих теб, Картър. - Не ми отказвай. Не изоставяй нея.
- Коя е тя? И защо трябва да ми пука?
- Мария Балашев. Деветнадесетгодишна. Племенница на граф Фойхтер.
Картър я изгледа втренчено. Отраженията на пламъците танцуваха в дълбоките й кафяви очи. Затърси в изражението й... Поклати глава. Не бе сигурен какво всъщност търси.
- Фойхтер? И къде, по дяволите, отивам?
- Не трябваше да ми позволяваш да те манипулирам.
Картър гледаше хипнотичната извивка на устните й. Преглътна с мъка. "Колко време живея като отшелник?" Колко време без устните й, без меката й кожа, без стегнатия й корем...
- Не мога да се сдържа, Натс. - Гласът му прозвуча дрезгаво. - Къде отивам?
- В Шваленберг, Германия, в долината на река Везер. Моята родина, Картър. Недалеч от родното ми място.
- Везер? Това не беше ли мястото, където магьосникът-измамник прилъга плъховете и ги изби?
- Може и така да е. Не съм следвала история - каза Наташа.
- Нито филология, както виждам.
- Фойхтер се числи към Спирала_Q в Саудитска Арабия. В момента е на обиколка в Германия, за да изнася лекции на агентите на Спиралата и за празненствата по случай няколкото му постижения в разработката на процесора. Много от работещите по проекта бяха разположени в Германия - да кажем, от съображения за сигурност...
Картър сви рамене и въздъхна. Разтърка уморените си очи, после погледна Наташа.
- Ще останеш ли?
Последва нова пауза. Наташа сложи ръце в джобовете си и го изгледа сериозно. Стоеше с наклонена глава и свити устни, прекрасните й кафяви очи бяха непроницаеми. Картър осъзна, че е пораснала - узряла - по един чудесен начин за годината, през която не я бе виждал. Осъзна също, че я желае повече от всичко на света... повече от всичко.
"А ти се отказа от нея. Кур сплескан. Отпрати я" - подигра му се мислено Кейд.
Стисна зъби и се застави да не обръща внимание на вечно заядливите наблюдения на досадния глас в главата му. Начукай си го, Кейд.
После се насили да се усмихне и вдигна поглед към внезапно омекналото лице на Наташа.
- Не тази вечер - прошепна тя и се усмихна. - Но ще се видим. Може би когато се върнеш.
- Искаш да кажеш - след година-две, когато Спиралата отново има работа за мен и реши, че една евтина усмивка е достатъчна, за да купи услугите ми ли?
Наташа пристъпи към него и постави пръст на устните му.
- Когато се върнеш от Германия.
- Обещаваш ли?
- Обещавам. Вземи.
Подхвърли му малък куб. Беше мек на пипане, голям горе-долу колкото кибритена кутия. Матовата черна сплав блестеше, легнала удобно в дланта му.
- Нов модел?
- Версия 4.2. ЕКубовете се развиха доста от времето, когато работи за последен път за нас.
- Така ли? Пак ли е със същите основни функции?
- Да.
ЕКубът бе стандартното електронно комуникационно устройство на Спиралата. Работеше с операционна система ICARUS V4.2 и имаше 12GHz RISC процесор и 256 гигабайта статична RAM. Бе плътен - без движещи се части - и много здрав; можеше да разпознава глас и пръстови отпечатъци; да върши работата на усъвършенствано GPS устройство - да ориентира във всяка точка на света, да праща данни право на централните компютри на Спиралата и така да позволява на организацията да държи под око най-добрите си агенти. В черната му кутия се спотайваха и няколко скрити и много хитри дребни трикове.
Наташа взе палтото и ръкавиците си и тръгна към вратата и стръмните стълби.
- Кога се връщаш в истинския свят, Картър? Липсваш му, знаеш ли?
- Уединението ми харесва.
- Не беше това въпросът.
- Тогава отговорът е - когато намеря причина да го направя.
Тя го изгледа дълго, после се обърна и излезе. Той я слушаше как слиза, след това отиде до прозореца и се загледа в дима от автомобила. Колелата се въртяха бясно, колата остави две дълбоки ивици в прясно натрупания сняг и се отдалечи. Скоро задните светлини изчезнаха в пустотата.
Внезапно се почувства ужасно самотен.
Известно време се взираше в снега, след това се втренчи в ЕКуба, наместил се в шепата му като някакъв малък китайски пъзел. Стисна го и устройството оживя - по повърхността му пробягаха мънички сини светлини. Той отмести поглед към огъня. За миг се поколеба...
Можеше да го унищожи. Да се махне.
Беше се заклел, че е приключил със Спиралата.
Защото...
Когато е приключил със Спиралата, значи е приключил и с Кейд.
Потрепери, все така втренчен в пламъците.
Спиралата не знаеше за Кейд. Но пък и никой друг не знаеше за Кейд. Кейд бе дух, който Картър искаше да забрави - мрачен психопатен отрязък от личността му, който си бе намерил глас. Мрачен и застрашителен ангел, настанил се в ума му. Демон, готов да се храни, да се доказва отново, както бе правил в Египет, в Китай, в Полша...
Въздъхна.
Загърби камината и се отпусна в прегръдките на дълбокото удобно канапе. Самсън тежко се изправи - бе доста едър за лабрадор, с което всъщност си бе спечелил подходящото име, - прозя се, покатери се бавно на канапето и положи глава в скута на господаря си. Въздъхна тежко-тежко и Картър нежно го почеса по кадифените уши.
Охрана, бе казала Наташа. Устата му бе пресъхнала. Осъзна, че Наташа - и самата Спирала - са абсолютно наясно с него. Никакви убийства повече. Никакви подривни дейности. Никакви унищожавания... Онези времена бяха отминали. Изчезнали. Разпаднали се на прах, също като Кайро.
Охрана.
Охраната на племенницата на един от главните оръжейни разработчици на Спиралата.
Никакви убийства... никакви бомби... никакво хладнокръвно колективно насилие...
- Говори - каза той на ЕКуба. Устройството моментално свери гласовите му характеристики, изщрака и се свърза с централния компютър на Спиралата...
Централен компютър на Спиралата
Запис #887
СЕКРЕТНО FFUCH/111/ СПЕЦИАЛНА СЛУЖБА ЗА РАЗСЛЕДВАНИЯ
Граф Фойхтер. Професор от немски произход, роден в Шваленберг, Германия, следвал в Мюнхен, Лондон и Прага. Прадядо му е убит от нацистите през Втората световна война някъде на германо-австрийската граница, след като е бил подложен на изтезания. Майка му и двамата й синове избягали в Италия, а след края на войната потърсили защита в Англия.
Експерт по компютърни системи, специалист в процесорните функции и изкуствения интелект. Понастоящем, след учредяването на Спирала_Q, разработва нов военен процесор заедно с програмиста и системен разработчик Дюрел. Спирала_Q в момента е разположена в Руб ал'Хали, Саудитска Арабия, наричана още Великата пясъчна пустиня. Високотехнологичната изследователска станция е построена със знанието на саудитското правителство в един почти неизследван район на пустинята; правителството бе подкупено с доставката на технологии и информация да си затвори очите за извършваните там дейности; не са открити и шпиониращи района сателити. Това означава, че станцията е невидима за повечето дебнещи очи по света.
Военен бюлетин QIII - секретно; необходимо Ниво Z за достъп. Затворено
Предупреждение: Към Фойхтер са отправени различни смъртни заплахи; предполага се терористична активност, вероятни влияния от Средния изток и засилено внимание към "слуховете" за разработвания нов процесор. Германските специални сили са се заели с охраната на Фойхтер на територията на страната. Слабо звено може да се окаже племенницата му, дъщеря на убития му брат; тя пътува навсякъде с него и може да бъде обект на отвличане и дори убийство с цел да се изнудва Фойхтер или да се измъкне информация за QIII.
ТЪРСЕНЕ по ключова дума: Дюрел, QIII [lvlz], НЕКС [lvlz], Спирала_Q
Двигателите завиха и Картър се загледа през затъмненото стъкло. Ухили се като неспособно да се сдържи момче, когато усети мощта на машината.
Сикорски RAH-66 Команчи леко се освободи от снега, отърси се от мъртвото тегло и шотландските планини изчезнаха някъде далече под Картър. Бодростта беше негова метреса и той нервно облиза устни - мразеше да лети, но въпреки това получаваше някакво перверзно удоволствие от стимулацията, която му осигуряваха машините. Пилотът - с шлема си с интегрирана визуализираща система приличаше едва ли не на марсианец - подкара вертолета напред и двата двигателя с мощност 1380 конски сили изстенаха като огромни ранени зверове.
- Хей, Лангън, чуваш ли ме през тази грозотия?
- Чувам те, Картър.
- Мислех, че тези машини още не са влезли в производство.
- Не са. Особено такива като тази. Mk IV. Много усъвършенствана.
- А бърза ли е?
В следващия миг бе затиснат към облегалката и сърцето му се мъчеше да излезе през гърлото.
Тъп въпрос, помисли си Картър, когато двигателите най-сетне се върнаха към "нормалния" си режим. Стомахът му се бунтуваше и вече започна да съжалява, че е закусвал. Направи си бележка за в бъдеще да пази неустоимо глупавите си въпроси за себе си.
- Как искаш да минем? През сушата, покрай брега или направо през морето? - попита пилотът.
- Има ли някакво значение?
- За мен - не.
- Давай тогава покрай брега.
Вертолетът тихо забръмча, премина в стелт режим и се понесе над бреговата ивица на Англия. Картър още веднъж прехвърли инструкциите на ЕКуба - охранителна мисия в подкрепа на германските специални сили. Не беше дори пълноценна задача. Подкрепление. За да го пречупят нежно... да го въвлекат отново в кръга на Спиралата... след което ще чувства как крилете на Кейд го обгръщат, за да закрият светлината, и убиването ще започне отново...
Потрепери.
С нещо като раздразнение си спомни сондирането на малкия ЕКуб. Спиралата го тестваше - физическите и умствените му реакции. Проверката си беше все същата. Проверка дали не е изгубил магическото си докосване.
"Трябваше да се пенсионирам - замисли се той, настанен дълбоко в неудобното кресло. Беше предназначено за бойни действия, а не за сън. - Всъщност си мислех, че съм направил точно това".
Докато летяха покрай източния бряг на Англия над студените тъмни води на Северно море, успя да подремне. Вертолетът лъкатушеше като хищник между радарните импулси и отклоняваше сигналите на другите, по-съвършени средства за засичане. Оставиха южното крайбрежие и избегнаха едновременно Дувър и Булон, като прелетяха през средата на Ламанша. Картър си припомняше нелеките дни от миналото, тренировките в планините, кросовете, потенето под раниците, носенето на дърва, газенето през снега, ориентирането във виелици... Усмихна се с любов и тъга на образите, които се рееха в ума му. Беше се чувствал като истински герой, на върха на физическото и умствено състояние. А онова бе само началото.
Началото на новата му кариера в Спиралата...
- Мога ли да пуша?
- Не.
Заспа и дори сънува малко. Сънят беше лош.
Сънуваше Кейд.
- Защо не ме оставиш на мира? - промърмори, разбуден от шума на дъжда и напорите на вятъра.
- Добре ли си? - попита Лангън.
Картър въздъхна.
- Да. Горе-долу. Това чудо има ли запалка?
- Вече казах - пушенето забранено, приятел.
- Къде сме?
- В момента пресичаме Ардените. Остава още малко. Кацаме източно от Зиген. Имаме една хубава малка площадка, скътана сред хълмовете. Там ще те чака кола, която ще те откара към секретната героична мисия, която ти е писано да изпълниш.
- Лангън?
- М?
- Затваряй си шибаната уста.
- Както кажеш, шефе. - Пилотът се ухили, щракна някакво ключе и вертолетът се спусна към равнините оттатък планинските хребети. Картър гледаше как светлините долу примигват в надигащия се сумрак като някаква нелепа компютърна игра - и благодари на бог, че това нежелано и изпълнено с адреналин пътуване наближава края си.
- Бих искал да благодаря за приятния полет, но няма да го направя.
- Винаги си добре дошъл, приятел - изкиска се Лангън.
Картър загледа как вертолетът подскача във въздуха, накланя се на една страна и се понася към хоризонта. Поклати глава, запали цигара и дръпна дълбоко. Тръгна по хрущящия чакъл към черния мерцедес. След минута хълмовете се понесоха покрай него, след още една колата навлезе под закрилата на висока борова гора.
Той спусна малко стъклото и вдиша прекрасния аромат. Дъждът проникна през цепката и Картър се наслади на ободряващия му хлад по лицето си. Видя самия себе си, проектиран върху прелитащата покрай колата гора - Картър, отразен в стъклото - къса кестенява коса, набола четина, бледи сини очи. Широк нос като на боксьор, отнесъл доста здрави тупаници. Волева брадичка - издаде я напред, после леко се ухили на отражението си.
Грозно копеле, помисли си, запали поредната цигара и си напомни, че наистина трябва да откаже тая проклета отрова.
Хотелът не бе нищо особено. Малък и спартански. Евтин.
Картър се настани и отдели половин час, за да опознае стаята, след което се зае с хотела. Обиколи го с цигара в уста и прегледа входовете и изходите. Поседя малко във фоайето, като гледаше влизащите и излизащи посетители и на свой ред бе наблюдаван от двамата охранители на хотела, въоръжени със 7.62-мм АК-49. Някакъв сервитьор го попита дали желае нещо за пиене. На чист немски Картър поръча в стаята му да бъде отнесена бутилка уиски, след което поклати глава и мислено се наруга.
Остава ти само един ден, каза си той. Последното, което ти трябва, е махмурлук.
Пренебрегна собствения си съвет и се върна в стаята да слуша дъжда, да пие и да се моли Кейд да го остави на мира.
"Пиян си" - прошепна гласът на Кейд в главата му.
Картър не му обърна внимание и си наля отново. Питието бе евтино, изгаряше и накиселяваше - почти непоносимо - на езика и в гърлото му.
"Дай да я видя. Само още веднъж".
- Не - тихо каза Картър. Пръстите му с всички сили стиснаха чашата. Погледна към огледалото в другия край на стаята. Почти очакваше да види нещо - макар да не бе сигурен какво точно. Може би реещ се над главата му дух. Или призрак, застанал зад рамото му. Но пак бе същото... нищо. Нямаше нищо - никакви реещи се призраци, никакви духове и привидения. Беше сам - телом, но не и духом...
"Дали не полудявам?"
Все същият въпрос. Все същият въпрос, задаван вече милион пъти.
Разсмя се и докапчи чашата. Почувства как Кейд го напуска и изпита благодарност - благодарност за спокойствието и самотата. Напоследък Кейд го навестяваше много по-рядко и на Картър точно така му харесваше. Но мисълта отново започна да го притиска, набрала сили от алкохола. Побъркан, ненормален, лудост... Шизофрения? Тежко умствено разстройство? Прецакан ум, изпържен от токсините на три войни и хиляди сражения...
Луд...
- Направо не си с ума си - му бе изкрещяла Рокси. Страхът изкривяваше лицето й, надничаше през очите й, четеше се в позата й. Виждаше как пръстите й треперят, как вената на врата й бързо пулсира...
А той все още усещаше как е стиснал насочения към нея пистолет с всичките тринадесет патрона в пълнителя. И Кейд, стаил се някъде в задните кътчета на ума му. "Убий я. Ще те предаде. Ще предаде и двама ни. И с нас ще е свършено. Ще станем на прах и пепел. Направи го. Или ако си шибан страхливец, дай на мен..."
Тогава излезе от стаята, отиде до езерото и хвърли оръжието в студената вода.
Остави я да си тръгне. Без да се сбогува.
Но все пак жива.
Тя знаеше, че има проблем - някакво шило в ума му, цепка в душата му - и го умоляваше да й разкаже. Но той не можеше да го направи. Как да опише Кейд с най-обикновени думи? Как да определи своето мъчение, своето страдание - и, колкото и иронично да беше, своя спасител - с прости изречения?
Да, Кейд. Неговият Спасител. Неговият шибан Бог.
Разсмя се пиянски и отново напълни чашата, разля уиски по ръката си. Спомни си срама - като дамга, оставила отпечатъка си върху ума и душата му. Почти бе позволил на Кейд да се добере до нея; едва не я бе дал на беснеещия шибан звяр-демон-убиец, бродещ вътре в него...
Мамка му. Осъзна, че понякога дори приветства този неканен безжалостен натрапник. Поне отначало, когато бе открил на какво е способен Кейд. Признаваше пред себе си, че без мрачния си близнак сега щеше да е мъртъв, щеше да е умирал многократно в бункерите, с куршуми в главата, тялото му щеше да се разлага по речните дъна и в каналите, парчета от него щяха да лежат на далечни и забравени бойни полета. Кейд бе спасявал живота му, бе го тикал напред и бе убивал, когато Картър се чувстваше слаб. Кейд бе неуязвим за страха, състраданието, съмненията или съвестта, бе осакатявал, поразявал и клал вместо шибаната си половинка и все пак...
Не спираше да се пита дали нямаше да е по-добре, ако бе мъртъв.
Какво е да съм нормален?
Как щеше да протече животът ми?
Какво щеше да излезе от мен?
Спа неспокойно. От дълбините на съзнанието му изникваха образи на хората, на които той - не, Кейд - бе отнел живота. Те го обвиняваха, сочеха го с пръст - мъртви уста, отворени в безмълвен писък към него.
Спирала, записка 1
Копие на новинарско съобщение
Код Червено_Z
Преглед на необичаен инцидент 545834
Епидемия на зловредния софтуерен код/вирус Kleq5, останал засега незасечен дори от най-мощните компютърни системи, бързо порази глобалната мрежа, заразявайки 15000000 машини само за 30 секунди.
Нито една страна на планетата не остана незасегната - вирусът върлува от Америка до Франция и от Африка до Чешката република. Според IT специалистите предполагаемият вирус разпознава заетите от операционната система сектори и записва в тях на малки порции произволни данни, с което прави атакуваната машина напълно неизползваема.
Поради високата си ефективност, вирусът и поразените твърди дискове се подлагат на задълбочено проучване от водещите антивирусни компании. Според изчисленията щетите от Kleq5 възлизат на стойност 4.3 милиарда долара.
Компютърните специалисти се опасяват, че в близко бъдеще предстои нов взрив на епидемията. >>#