Надпревара с похитител

НАДПРЕВАРА С ПОХИТИТЕЛ

Тами Хоуг

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

ПЪРВА СЦЕНА

ПЪРВИ КАДЪР НА ФОКУС

МЯСТО НА ДЕЙСТВИЕТО: КОННА БАЗА "СЪНСЕТ", ПАЛМ БИЙЧ

На запад се е ширнало поле, обрасло с бурени и шубраци. Непавиран пък криволичи на север през конната база, а на юг към малки конеферми, които се мержелеят в далечината. Наоколо не се мярка жива душа. Полето е голо. Няма нито хора, нито коне. Неделя вечер е. Всички са се прибрали.

Ерин е застанала на задната врата. Чака някого. Нервна е. Решила е, че е тук заради някаква тайна. Решила е, че тази вечер животът й ще се промени.

Така и ще стане.

Поглежда часовника си. Става нетърпелива. Страхува се, че той няма да дойде. Дори няма представа, че е монтирана камера, която я снима. Мисли си, че е съвсем сама.

Опасява се, че той няма да дойде, че е сбъркала с него.

Очукан ван се приближава от юг. Тя го проследява с поглед. Личи й, че е нервна. Никой не използва този черен път по това време. Вратата към конната база отдавана е заключена и вързана с верига.

Ванът спира. От него изскача маскиран нападател.

ЕРИН:

О, не!

Хуква към заключената порта. Той я сграбчва за ръката и я завърта рязко. Тя го ритва. Той й удря шамар с опакото на ръката си и тя залита. Изтръгва се от хватката му и се опитва да избяга, ала не успява да запази равновесие. Нападателят я рита отзад, хвърля се върху нея и притиска гърба й с коляно. Вади спринцовка от джоба на якето си и я забива в ръката й. Тя изохква от болка и се заплаква.

Той я дърпа да стане и я блъска във вана. Трясва вратата, качва се, обръща и поема по пътя, по който е дошъл.

Животът се променя в един-единствен миг.

ЕКРАНЪТ УГАСВА.

1.

Животът може да се промени в един-единствен миг.

Винаги съм го знаела. Изпитала съм тази истина буквално в деня, в който съм родена. Понякога предвиждам тези моменти, усещам ги, очаквам ги, сякаш са обгърнати от някаква аура, която предвещава настъпването им. Знам, че поредният предстои. Адреналинът бумти в кръвта ми като ракетно гориво. Сърцето ми блъска като автомобилно бутало. Готова съм да действам.

Наредено ми беше да не мърдам от мястото си, но ми е пределно ясно, че това е грешка. Ако нахлуя веднага, ще спипам братята на местопрестъплението. Те си въобразяват, че ме познават. В момента не са нащрек. Посветих три месеца на този случай. Знам какво правя. Знам, че съм права. Знам, че братята Голъм вече нервничат. Знам, че искам да ги арестувам и заслужавам успех. Знам, че лейтенант Сайкс се е довлякъл да види какво става, а после, щом новинарските екипи довтасат, ще се бута да обере лаврите и да накара хората да гласуват за него при следващите избори за шериф.

Накара ме да се лепна отстрани на караваната и да чакам. Тъпак! Дори не обърна внимание, когато му казах, че братята използват най-често задната врата. Докато Сайкс и Рамирес дебнат отпред, братята тъпчат парите в платнени торби и се канят да се измъкнат отзад. Джипът на Били Голъм е паркиран на три метра от караваната, целият оплескан с кал. Ако побягнат, ще вземат него, а не корветата, паркирана отпред. С джипа лесно могат да минат по неасфалтираните пътища.

Сайкс губи безценно време. В караваната при братята Голъм има две момичета. Лесно могат да ги вземат за заложнички. Ако вляза сега, докато не са заподозрели нещо... Те си въобразяват, че ме познават.

Майната му на Сайкс. Ще вляза преди гадовете да се паникьосат.

Случаят си е мой. Много добре знам какво правя.

Включвам радиостанцията.

- Тъпо е да чакаме. Те ще се доберат до джипа. Влизам!

- Мама му стара, Естес... - започва Сайкс.

Запокитвам радиостанцията сред бурените, избуяли отстрани на караваната. Случаят си е мой. И арестът ще бъде мой. Знам какво правя.

Вадя пистолет и го скривам зад гърба си. Заставам пред страничната врата и чукам, както правят всички клиенти на братята Голъм. Две почуквания, едно почукване, две почуквания.

- Здрасти, Били. Аз съм, Ел. Дай малко стока.

Били Голъм отваря рязко вратата, ококорен, надрусан стабилно с кристал мет*. Диша тежко. Стиска пистолет.

* Кристал мет - суперамфетамин шест пъти по-евтин от кокаина, но с десет пъти по-мощен ефект. - Б. пр.

Мама му стара!

Предната врата отскача с трясък навътре.

Едно от момичета започва да пищи.

Бъди Голъм се разкрещява:

- Ченгета!

Били Голъм навира пистолета в лицето ми. Поемам си дъх за последен път.

Отварям очи и усещам, че ми се гади, щом разбирам, че съм все още жива.

По този начин посрещам всеки нов ден през последните две години. Преживяла съм спомена толкова пъти, че ми се струва, че гледам отново и отново една и съща сцена от някой филм. Нищичко не се е променило, нито една дума, нито един образ. Не мога да допусна да се промени.

Отпуснала съм се на леглото и обмислям как да си прережа вените. Не говоря празни приказки. Мисля го съвсем сериозно. Поглеждам към китките си на меката светлина на нощната лампа - нежни и фини като криле на птица, обгърнати от кожа, тънка като коприна, прорязана от сини вени - и започвам да обмислям възможността. Погледнах сините жили и те ми заприличаха на демаркационна линия. Мястото бе белязано. Срежи тук.

Представих си острия връх на транжор. Светлината щеше да се отрази в острието. Кръвта щеше да избликне изпод кожата, щом острието се плъзнеше по вената. Червено. Любимият ми цвят.

Картината не ме плаши. Най-много се стряскам от истината.

Погледнах часовника. Беше 4:38. Както обикновено бях спала неспокойно цял час и половина. Да се опитвам отново да се унеса, щеше да напълно безполезно.

Както бях разтреперана, се насилих да спусна крака от леглото, дръпнах синия плюшен халат и се наметнах. Материята бе мека, луксозна и топла. Обръщам специално внимание на усещането. Човек винаги се чувства по-жив и жизнен, след като е погледнал смъртта в лицето.

Зачудих се дали Хектор Рамирес е осъзнал този факт през секундата, преди да умре.

Задавах си този въпрос всеки ден.

Оставих халата и влязох в банята.

- Добро утро, Елена. Изглеждаш ужасно.

Прекалено слаба. Косата ми приличаше на тъмно гнездо. Очите ми се взираха напред, прекалено големи, прекалено тъмни, сякаш блясъкът отвътре не можеше да пробие навън. Тъкмо в това бе проблемът - липсваше смисълът, който да ме тласне напред. В лицето ми имаше - все още я има - някаква липса на симетрия, също както при счупена порцеланова ваза, която е била възстановена с много усилия. Вазата си е същата, каквато е била преди, ала не съвсем. Лицето ми си бе същото, като преди, макар и не съвсем същото. Беше леко изкривено на една страна и необичайно безизразно.

Преди бях красива.

Посегнах към гребена, оставен до мивката, съборих го на пода и вместо него грабнах четката. Започнах от краищата и чак след това се опитах да разреша нагоре. Беше все едно че реша опашката на кон. Първо трябваше постепенно и внимателно да се справя с оплетените места. Само че ми бе омръзнало да се гледам. Гняв и презрение напираха в гърдите ми, затова пъхнах четката в косата си и благополучно заплетох и нея.

Опитвах поне четиридесет и пет секунди да я измъкна, дърпах, и теглих, късах косата над мястото, където бе попаднала, и дори не забелязах, че изтръгвам цели кичури. Изругах на висок глас, замахнах към отражението си в огледалото и в пристъп на заслепяващ гняв пометох чашата и сапунерката от мивката. Те се пръснаха на парчета в плочките. Отворих рязко чекмеджето на тоалетката и извадих ножица.

Вбесена, разтреперана и задъхана, отрязах четката. Тя падна на пода, омотана в дълъг кичур черна коса. Напрежението в гърдите ми започна да намалява. Също като невидим плащ ме обгърна безразличие. Почувствах се спокойна.

Без да изпитвам каквито и да било чувства, продължих да режа безсистемно черната грива и след десет минути тя бе къса като на момче. Остана щръкнала, непокорна, сякаш просто бях прокарала пръсти през нея. По кориците на "Вог" бях виждала много по-тежки случаи.

Изметох сътворения от мен хаос - и отрязаната коса, и счупената чаша, и сапунерка - и изхвърлих всичко в боклука, след което излязох от стаята.

Никога досега не си бях рязала косата.

Утрото бе хладно, всичко бе обгърнато в гъста млечна мъгла, а из въздуха се носеше обичайният за южната част на Флорида мирис на зеленина и влага от черния канал зад имението, на оборски тор и коне. Застанах на просторната тераса на къщата за гости, в която живеех, и си поех дълбоко въздух.

Бях дошла в тази ферма като бегълка. Нямах работа, нямах дом, бях презрян парий в професията, която някога си бях избрала. Никой не желаеше да ме погледне, за обич и дума не можеше да става, старите колеги ми бяха обърнали гръб. И всичко това бе напълно заслужено. Не работех от две години. Повечето време прекарах по болници, докато лекарите се опитваха да се справят с пораженията, причинени ми, след като попаднах под караваната на братята Голъм. Гипсираха счупени кости, кърпеха разкъсана плът, съшиваха лявата страна на лицето ми, все едно че беше триизмерен пъзел. Не постигнаха обаче никакъв успех с душата ми.

Тъй като трябваше да се занимавам с нещо, докато вземех решение дали да посегна към транжора, аз се обадих по обявата за коняр, която прочетох в "Сайдлайнс" - местно списание, посветено на конната индустрия, което излизаше два пъти в месеца.

Странно нещо е животът. Не ми се иска да вярвам, че всичко е предопределено. Ако повярвате в това, значи трябва да приемете безропотно съществуването на някаква висша сила, за да си обясните причините за насилието над деца, поведението на изнасилвачите, появата на СПИН и защо свестни хора загиват застреляни, докато си вършат работата. Затова пък ежедневните капризи на съдбата винаги са ме изумявали.

Телефонният номер в обявата се оказа на Шон Авадън. Едно време, още докато яздех, двамата с Шон бяхме близки. Тогава бях разглезена, нацупена тийнейджърка от Палм Бийч, а той - лигав, непоносим младеж на двадесет и няколко, готов да пропилее попечителския си фонд за коне и шантави свалки с красиви млади шведи и германци. Навремето бяхме приятели и Шон не преставаше да ми повтаря, че имам нужда от него, за да ме научи какво значи чувство за хумор и мода.

Семействата ни живееха през две къщи на тесния остров от страната на езерото Уърт. Бащата на Шон бе магнат в света на недвижимите имоти, а моят - адвокат на най-богатите мошеници в Южна Флорида. И шарлатанинът, и изнудвачът се бяха сдобили с неблагодарни отрочета. Двамата с Шон се сближихме покрай пренебрежителното си отношение презрение към родителите си и слабостта към конете. Бяхме големи диваци.

Всичко това ми се стори толкова отдавна, сякаш бе избледнял сън. А и оттогава се случиха много неща. Аз напуснах Палм Бийч, обърнах гръб на този познат до болка свят. Метафорично казано, бях живяла друг живот, който отдавана вече го нямаше. И тогава се обадих на обявата, в която търсеха коняр.

Така и не получих работата. Бях в плачевна форма и когато се срещнахме в "Плейърс" да пийнем по едно, забелязах нескритото съжаление в очите му. Бях бледа сянка на момичето, което Шон бе познавал преди почти двадесет години, изглеждах толкова жалка, че дори не си направих труда да се преструвам. Май бях стигнала дъното. Щеше да се получи най-добре, ако същата вечер се бях върнала в малкия си апартамент под наем и бях открила ножа.

Шон ме прибра като улично коте - изглежда, писано ми е все така да става. Настани ме в къщата за гости и ме помоли да се занимавам с два от конете му, за да ги подготвя за зимния сезон. Настояваше, че има нужда от помощ. Бившият му треньор и бивш любовник, го зарязал, за да замине за Холандия, и го оставил да се справя сам. Така представи нещата, сякаш ме назначаваше на работа. Истината бе, че ми осигуряваше топло местенце преди екзекуцията.

Оттогава минаха три месеца. Все още си представях как извършвам самоубийство и всяка вечер вадех викодина* от нощното шкафче, изсипвах хапчетата, разглеждах ги, броях ги и си повтарях, че едно-единствено ще облекчи физическата болка, която така и не ме оставяше намира след "инцидента", както се изразяваше адвокатът ми. (Колко чистичко и безпроблемно звучеше. Просто една незначителна неприятна случка, която лесно можеше да бъде изтръгната и изолирана от тъканта на живота. Нещо, което бе невъзможно да се случи със спомените ми.) Едно хапче щеше да облекчи болката. Тридесет щяха да я спрат завинаги. Бях събрала триста и шестдесет хапчета.

* Викодин - болкоуспокояващ медикамент, от който се развива физическа и психическа зависимост. - Б. пр.

Всяка вечер ги вадех, за да ги разгледам, а след това ги връщах отново на мястото им. Не бях изпила нито едно. Това си оставаше вечерният ми ритуал.

Дневният ми ритуал през последните три месеца бе времето, което прекарвах в конюшните на Шон и работата с конете му. И двата ритуала ме успокояваха, ала причините бяха различни. Хапчетата представляваха връзката ми със смъртта и всяка вечер, в която устоявах да не ги изпия, бе истинска победа. Конете пък бяха връзката ми с живота и всеки час, прекаран с тях, бе равносилен на помилване.

Бях още малка, когато стигнах до заключението, че душевното ми състояние е единствено и само мое, че когато поискам, мога да се докосна до него в онова закътано местенце в сърцето ми. Някои хора откриват това съкровено място с медитация, йога или молитва. Моята дзенрелигия бе обездката.

Обездката е дисциплина, родила се по бойните полета на древността. Бойните коне били дресирани да изпълняват точни движения, за да помагат на господарите си в боя. Те трябвало не просто да избягват врага, а и да нападат. През вековете обучението им се прехвърлило от бойното поле на манежа и обездката се бе превърнала в нещо като конен балет.

За неопитното око този танц изглежда елегантен, без следа от усилие. Опитният ездач е спокоен, неподвижен и почти незабележим. Истината е, че този спорт изтощава и физически, и умствено както коня, така и ездача. Той е уморителен и напрегнат. Ездачът трябва да следи всяка стъпка на коня и да пази равновесие в зависимост от движенията на животното. Дори най-незначителното изместване на тежестта на ездача, привидно незабележимите движения на ръката му или най-малкото напрежение в мускула на прасеца мога да окажат влияние върху прецизността на изпълнението. Необходимо е пълно съсредоточаване. Всичко останало е без значение.

Ездата бе убежището ми като тийнейджърка, когато усещах, че не съм в състояние да контролирам живота си. С нейна помощ се освобождавах от стреса, докато работех. Сега, когато нямах нищо, се бе превърнала в спасение. Чувствах се истинска, завършена, свързана с онова закътано местенце в сърцето ми, което упорито се опитваше да се затвори. Ездата бе единственият начин да овладея бушуващия в душата ми хаос. Двамата с Д'Артанян се движехме по посипания с пясък манеж сред последните валма бяла като мляко утринна мъгла. Мускулите на коня се издуваха и потръпваха, копитата биеха земята с отмерени, ритмични удари, също като метроном. Стиснах лявата юзда, наместих се на гърба му и стегнах прасци. Енергията се пренесе към задницата му, той изви лебедова шия и влезе в изчистен, бавен ритмичен ход. Сякаш се носеше безплътно под мен и подскачаше като огромна мека топка. Имах чувството, че ще полети, ако знаех тайната дума, която да му нашепна.

Спрях в центъра на манежа на мястото отбелязано с Х. В този момент ме завладя радост и спокойствие.

Отпуснах юздите на гърба му и го погалих. Той наведе глава и пое напред, но след миг спря и наостри уши.

На бялата дъсчена ограда край пътя се бе опряло момиченце. Не откъсваше нетърпеливи очи от мен. Въпреки че не бях я забелязала досега, ми стана ясно, че чака някого. Предположих, че е на около дванадесет. Имаше дълга кестенява коса, съвсем права, прихваната от двете страни с шноли. Носеше очила с черни рамки, които й придаваха сериозен вид. Подкарах коня към нея, обзета от някакво предчувствие, което така и не разбрах откъде идва.

- Мога ли да ти помогна? - попитах я аз.

Д'Ар изпръхтя към нея, готов да хукне, за да ни спаси и двамата от натрапницата. Трябваше да го оставя.

- Тук съм, за да се срещна с госпожица Естес - отвърна любезно тя, сякаш бе дошла на официално посещение.

- Елена Естес ли?

- Да.

- А ти коя си?

- Моли Сийбрайт.

- Виж, Моли Сийбрайт, госпожица Естес я няма в момента.

- Вие сте госпожица Естес - заяви тя. - Познах ви по коня. Казва се Д'Артанян, също както в "Тримата мускетари". - Тя присви очи. - И си си отрязала косата. - Това май прозвуча неодобрително.

- Познаваме ли се?

- Не.

- А ти откъде ме познаваш? - попитах аз и в гърдите ми също като жлъчен сок се надигна горчиво предчувствие.

Да не би да е роднина на Хектор Рамирес, дошла, за да ми каже колко ме мрази? Може да е изпратена за заблуда от някой по-възрастен роднина, който ще изникне изневиделица, за да ме застреля, да ми се разкрещи или да ми плисне киселина в лицето.

- От "Сайдлайнс" - отвърна тя.

Имах чувството, че съм попаднала по средата на пиеса. Моли Сийбрайт се смили над мен и бавно и внимателно се отлепи от оградата. Беше слабо дете, облечено спретнато в прави черни панталони и тясна синя фланелка и деколте, обточено с маргаритки. Застана до Д'Артанян и предпазливо ми подаде списанието, отворено по средата.

Снимката беше цветна. Аз бях яхнала Д'Ар и препусках, както обикновено, през валма утринна мъгла. Косъмът на коня лъщеше под изненадващо пробил слънчев лъч. Косата ми бе прибрана в стегната опашка.

Нямах спомен да са ме снимали. Интервю, разбира се, не бях давала, въпреки че журналистът знаеше за мен неща, които самата аз не знаех. "Честният детектив Елена Естес се наслаждава на ранна утринта езда с Д'Артанян в имението "Авадонис" на Шон Авадън в Палм Спрингс Пойнт.

- Дойдох да ви наема - продължи Моли Сийбрайт.

Обърнах се към конюшнята и повиках Ирина - ефектната рускиня, която се опитваше да ми измъкне под носа работата на коняр. Тя пристигна, начумерена и мрачна. Слязох от Д'Артанян и я помолих да го прибере. Тя пое юздите, въздъхна, нацупи се и бавно пое обратно, също като недоволна от журито манекенка.

Още не бях свалила ръкавиците, но въпреки това прокарах ръка по косата си и с огромна изненада установих, че вече не е дълга. Стомахът ми се присви от напрежение.

- Сестра ми изчезна - обясни Моли Сийбрайт. - Дойдох да ви наема, за да я откриете.

- Съжалявам. Не съм частен детектив. Станала е някаква грешка.

- Защо тогава пишат, че сте? - попита малката.

Говореше сериозно и неодобрително. Нямаше ми доверие. Веднъж вече я бях излъгала.

- Не знам.

- Имам пари - заяви отбранително тя. - Това че съм на дванадесет, не означава, че не мога да ви наема.

- Не можеш да ме наемеш, защото не съм частен детектив.

- А каква сте? - попита тя.

Скапана, нещастна и жалка развалина, която едно време беше детектив. Бях зарязала средата, в която бях отгледана и възпитана, а след това се бях оказала отритната от живота, който сама си бях избрала. Каква всъщност бях?

- Никаква - отвърнах аз и й подадох списанието.

Тя не го взе.

Отдалечих се към пейките отстрани на арената и отпих дълга глътка вода от бутилката, която бях оставила тук преди малко.

- Нося сто долара. - Момичето не се отказваше. - За депозит са. Сигурно си имате дневна тарифа и ежедневни разходи. Все ще измислим нещо.

Шон се появи откъм конюшнята, загледан в далечината с присвити очи, обърнал профил към нас. Беше отпуснал единия си крак, докато си слагаше ръкавиците от еленска кожа, затъкнати допреди малко на колана на кафявите му бричове. Беше красив и стегнат. Съвършеният избор за реклама на "Ралф Лорен".

Минах през арената и усетих как в стомаха ми кипва гняв. Гняв, съпроводен от паника.

- Какво, по дяволите, означава това? - разкрещях се аз и го ударих със списанието през гърдите.

Той отстъпи назад и ме погледна обидено.

- Според мен е "Сайдлайнс", но тъй като не мога да чета със зърната на гърдите си, не съм напълно сигурен. Боже господи, Ел. Какво си направила с косата си?

Ударих го отново, този път по-силно, защото изпитвах огромно желание да го нараня. Той дръпна списанието от ръката ми, след това отстъпи още една крачка назад и отгърна на корицата.

- Жребецът на Бетси Стайнър, Скокливия Джото. Ти виждала ли си го? Истинска мечта.

- Казал си на журналиста, че съм частен детектив.

- Попитаха ме коя си. Все нещо трябваше да кажа.

- Защо пък да е трябвало? Не е трябвало нищо да им казваш.

- Това е "Сайдлайнс", за бога.

- Това списание го четат хиляди хора и вътре е споменато името ми. Хиляди хора ще знаят къде могат да ме открият. Защо просто не маркира една червена точка на гърдите ми вместо мишена.

Той се намръщи.

- Само треньорите по обездка четат тези статии, и то единствено за да проверят дали не са споменати имената им, ако има някаква класация.

- Хиляди хора ще решат, че съм частен детектив.

- А какво трябваше да им кажа? Истината ли? - Каза го така, сякаш това бе най-неприемливата възможност.

В този момент разбрах, че това наистина не бе желателно.

- Да беше казал "без коментар".

- Едва ли някой щеше да се заинтересува.

Посочих Моли Сийбрайт.

- Това момиченце е дошло, за да ме наеме. Решила е, че мога да й помогна да открие сестра си.

- Може и да можеш.

Нямах желание да изтъквам очевидното. Та аз не можех да помогна дори на себе си!

Шон сви рамо с лениво безразличие и ми върна списанието.

- И без това нямаш друга работа.

Ирина излезе от конюшнята, повела Оливър - висок, елегантен красавец. Шон щеше да бъде същият, ако беше кон. Обърна ми гръб и приближи степенката от тиково дърво.

Моли Сийбрайт остана да седи на пейката, стиснала ръце в скута си. Обърнах се и тръгнах към конюшнята с надеждата тя да се откаже и да си тръгне. Юздата на Д'Артанян висеше от куката, забита близо до старинния махагонов шкаф, пълен с препарати и пособия за почистване на кожа. Посегнах към малка влажна гъба, оставена на масата, натрих я с глицеринов сапун и започнах да трия юздата. Опитах се да се съсредоточа в познатите движения и да си свърша работата.

- Много си груба.

Виждах я с периферното си зрение. Беше застанала, изпънала гръб - едва ли бе повече от метър и петдесет, - свила недоволно устни.

- Такава съм. Нямам нищо против да съм такава. Всъщност пет пари не давам.

- Значи няма да ми помогнеш.

- Не мога. Не съм тази, от която имаш нужда. Ако сестра ти е изчезнала, родителите ти трябва да съобщят в полицията.

- Вече ходих там. И те не искат да ми помогнат.

- Сама ли си ходила! Ами родителите ти? Те не се ли интересуват, че сестра ти е изчезнала?

Моли Сийбрайт за пръв път се поколеба.

- При нас е сложно.

- Какво му е сложното? Тя или е изчезнала, или не е.

- Ерин не живее с нас.

- На колко години е?

- На осемнадесет. Само че не се разбира с нашите.

- Нищо ново под слънцето.

- Не че е лоша. Няма такова нещо - опита се да я защити Моли. - Нито се друса, нито нищо. Просто си има свое мнение, това е. А нейното мнение не е като на Брус...

- Кой е Брус?

- Пастрокът ни. Мама винаги застава на негова страна, колкото и тъпо да се държи. Ерин се ядосваше, затова се изнесе.

- Значи Ерин е голямо момиче, живее сама и може да върши каквото пожелае - обобщих аз. - Има ли си гадже?

Моли поклати глава, но не посмя да ме погледне в очите. Не беше сигурна в отговора или може би реши, че й е по-изгодно да излъже.

- Защо реши, че е изчезнала?

- Бяхме се разбрали да ме вземе в понеделник сутринта. Това й е почивният ден. Работи като коняр за Дон Джейд, в конната база. Той тренира състезателни коне. Тогава и аз не бях на училище. Бяхме говорили да отидем на плажа, ама нито дойде, нито ми се обади. Звънях й, оставих й съобщение на гласовата поща, но така и не ми отговори.

- Може да е заета - опитах се да я успокоя аз и прокарах гъбата по дължината на юздата. - Конярите винаги имат много работа.

В момента, в който го казах, забелязах Ирина, седнала на степенката и обърнала лице към слънцето, да изпуска облак цигарен дим към небето. Е, повечето коняри.

- Тя щеше да ми се обади - настоя Моли. - На следващия ден - това беше вчера - отидох до конната база. Един човек от конюшнята на Дон Джейд ми каза, че Ерин не работи вече при тях.

Някои коняри напускат. Други ги уволняват. Трети решават, че е настъпил денят, в който трябва да станат цветари, а пък на следващия ден интересът им се насочва към възможностите, които дава мозъчната хирургия. От друга страна има треньори, за които упорито се говори, че са като робовладелци - изхвърлят конярите също като самобръсначки еднодневки. Познавам треньори, които настояват конярът да спи всяка нощ в конюшнята, за да е близо до някой истеричен кон, защото за тях животното е значително по-ценно и важно от човека. Познавам и треньори, които са уволнявали по петима коняри за една седмица.

От казаното досега бе ясно, че Ерин Сийбрайт е упорита, държи на мнението си и умее да върти очи, когато е сред момчета. Беше на осемнадесет и за пръв път се бе докоснала до независимостта... Защо се възмутих от тази мисъл? Просто навик. След като веднъж си бил ченге... Не бях ченге от две години и нямаше да бъда никога повече.

- На мен ми се струва, че Ерин си има свой живот. Може би в момента няма време да обръща внимание на по-малката си сестра.

Лицето на Моли Сийбрайт помръкна.

- Казах ти, че Ерин не е такава. Няма да напусне просто така.

- Напуснала е дома ви.

- Но не ме е изоставила. Не би го направила.

Ето че най-сетне заговори като дете, а не като петдесетгодишен счетоводител сухар. Заприлича на несигурно уплашено момиченце, което разчиташе на моята помощ.

- Хората се променят, порастват - отвърнах грубо аз и свалих юздата от куката. - Сега е твой ред.

Думите ми я поразиха като куршум. Зад очилата, съвсем като на Хари Потър, бликнаха сълзи. Не можех да си позволя да изпитам вина или съжаление. Не ми трябваше нито работа, нито клиент. Не исках хората с техните очаквания да нахлуят в живота ми.

- Мислех, че ще бъдеш различна - въздъхна тя.

- И защо реши така?

Тя погледна към списанието, подхвърлено на шкафа при препаратите. Двамата с Д'Артанян се носехме на страницата като мечтано видение. Тя не отговори. Дори да имаше някакво основание за надеждите си, прецени, че е най-добре да не го споделя с мен.

- Аз не се правя на герой, Моли. Съжалявам, че си останала с погрешно впечатление. Сигурна съм, че след като нито родителите ти, нито ченгетата се притесняват за сестра ти, няма защо и ти да се тревожиш. Нямаш нужда от мен и можеш да ми вярваш, че в противен случай щеше да съжаляваш.

Тя дори не ме погледна. За момент остана неподвижна, овладя се, след това извади малък червен портфейл от чантичката си, закопчана на кръста. Извади десетдоларова банкнота и я остави върху списанието

- Благодаря ти, че ми отдели от времето си - каза любезно тя, след това се обърна и си тръгна.

Не я последвах. Не се опитах да й върна десетте долара. Наблюдавах я как се отдалечава и си помислих, че прилича много повече на възрастен човек от мен.

Появи се Ирина и се облегна така тежко на арката, сякаш не й бяха останали сили да стои права.

- Искаш ли да оседлая Фелики?

Сигурно Ерин Сийбрайт бе напуснала работа и в момента се намираше някъде по островите около Флорида, наслаждаваше се на новопридобитата си свобода заедно с някой готин лентяй. Моли не искаше да повярва в това, защото ако бе истина, щеше да промени напълно отношенията с по-голямата й сестра, която очевидно обожаваше. Животът е пълен с разочарования. Моли бе научила урока по същия начин, както и всички останали, като бе разочарована от човек, на когото държеше, когото обичаше, на когото имаше доверие.

Ирина въздъхна театрално.

- Да - отвърнах й аз. - Оседлай Фелики.

Тя тръгна към бокса, а аз й зададох въпрос, на който щеше да е много по-добре, ако не ми бе отговаряла.

- Ирина, ти знаеш ли нещо за треньор на коне, наречен Дон Джейд?

- Да - отвърна небрежно тя, без дори да се обърне, за да ме погледне. - Той е убиец.