Право в десетката

Право в десетката

Джанет Еванович

1.

Според мен животът прилича на поничка с мармалад. Докато не отхапеш от нея, не знаеш какъв вкус точно ще има. А после, тъкмо когато решиш, че ти харесва, пльокваш солидно количество от плънката върху най-хубавата си тениска и се лекьосваш страхотно.

Казвам се Стефани Плъм и редовно се лекьосвам - и в буквален, и в преносен смисъл. Например онзи път, когато изгорих погребалното бюро. Това беше едно от най-жестоките ми изпълнения. Даже си видях снимката във вестника благодарение на него. Ходех по улицата и хората ме разпознаваха.

- Вече си прочута - каза майка ми, когато получи вестника. - Ще те дават за пример. Трябва да спортуваш, да се храниш добре и да си мила със старите хора.

Добре де, майка ми вероятно беше права, но аз съм от Джърси и не се справям с даването на пример. Да станеш за пример на хората, не е идеал в Джърси. А на всичкото отгоре съм наследила гъстата, рошава коса и неприличните жестове от бащината ми италианска страна на семейството. Какво може да се очаква от мен в такъв случай?

Майка ми е от унгарски произход и от нея съм взела сините очи и възможността да ям торта и въпреки това да си закопчавам джинсите. Чувала съм, обаче че добрият унгарски метаболизъм върши работа само докато навършиш четиридесет, затова вече започвам да внимавам. Унгарските гени са ми осигурили и известно количество късмет и циганска интуиция, от които се нуждая в сегашната си професия. Работя за братовчед ми Винсънт Плъм като агент по изпълнението на съдебни гаранции и преследвам лошите. Не съм най-добрият ловец на престъпници в света, но не съм и най-лошият. Най-добрият е един невероятно готин тип с прякор Рейнджъра. А Лула, партньорката ми от време на време, е най-лошият.

Може би не е справедливо да набеждавам Лула като най-некадърна. Тя всъщност не е ловец на престъпници, а бивша проститутка, назначена да картотекира документи в офиса за съдебни гаранции, но прекарва по-голямата част от деня, мотаейки се с мен.

В момента двете стояхме на паркинга на малък деликатесен магазин на авеню "Хамилтън". Бяхме на около километър от офиса, облегнати на жълтия ми форд, и се опитвахме да решим какво да обядваме. Колебаехме се между начос от деликатесния магазин и гигантските сандвичи на Джовичини.

- Хей - обърнах се към Лула, - какво стана с картотекирането? Кой го върши сега?

- Аз, разбира се. Направо разкатавам фамилията на офиса от картотекиране.

- Ами че ти никога не си там.

- Хайде бе! Бях в офиса, когато ти се появи сутринта.

- Да, ама не картотекираше, а си правеше маникюра.

- Мислех си за картотекиране. И ако ти нямаше нужда от помощта ми за залавянето на тоя загубеняк Роджър Банкър, в момента щях да се трудя.

Роджър беше обвинен в кражба на превозно средство и притежание на наркотични вещества. По-простичко казано, Роджър се беше надрусал и решил да се повози с чужда кола.

- Значи официално все още ти отговаряш за картотекирането?

- Не, мамка му! - отговори Лула. - Това е такава досада. Пък и приличам ли ти на смотана чиновничка?

Всъщност Лула все още си прилича на проститутка. Тя е дебела негърка, която си пада по ластични тоалети на леопардови петна, украсени с множество пайети. Смятам обаче, че няма желание да чуе мнението ми по въпроса, затова си замълчах и само повдигнах вежди.

- Длъжността ми не е определена, тъй като и аз се занимавам усилено със залавянето на престъпници, но пък никога не съм получавала свой собствен случай - обясни ми Лула. - Предполагам обаче, че мога да се водя за твой бодигард.

- Мили Боже! - възкликнах ужасено.

Лула присви очи.

- Да не би да възразяваш?

- Това звучи ужасно... холивудски.

- Да, но понякога имаш нужда от повечко огнева мощ, нали? И хоп, аз се притичвам на помощ. Та ти дори не си носиш винаги пистолета. А аз го правя. И сега си го нося. Просто за всеки случай - каза Лула и извади четиридесетмилиметров глок от чантата си. - Пък и нямам нищо против да го използвам - продължи тя. - Много ме бива с пищова. Страхотно око имам. Виж как ще уцеля оная бутилка до колелото.

Някой беше облегнал лъскав червен велосипед за планинско колоездене на голямата витрина на деликатесния магазин. А до колелото стоеше бутилка, в която бе пъхнат някакъв парцал.

- Не! - изкрещях енергично. - Не стреляй!

Прекалено късно. Лула се прицели, пропусна бутилката и пръсна задната гума на велосипеда.

- Ох! - изсумтя тя нервно, като се намръщи и бързо пъхна пистолета обратно в чантата си.

След миг някакъв тип изскочи от магазина. Беше издокаран в гащеризон на автомеханик и червена дяволска маска. На рамото му беше преметната раничка, а в дясната си ръка стискаше пистолет. Кожата му беше по-тъмна от моята, но по-светла от тази на Лула. Типът грабна бутилката, подпали парцала със запалка "Бик" и метна шишето в магазина. После се приготви да се качи на колелото, но бързо осъзна, че гумата му е сдала багажа.

- Мамка му! - изруга. - Мамка му!

- Не бях аз - оправда се Лула. - Не съм виновна. Някакъв човечец мина оттук и ти простреля гумата. Сигурно хората не те харесват много.

От магазина се чуха силни викове. Типът с дяволската маска се обърна, готов да побегне. Пакистанецът Виктор, управител на деликатесния, изскочи отвътре.

- Писна ми! - изрева той. - Чувате ли ме? Това е четвъртият обир този месец и вече не издържам! Ти си кучешко лайно! - кресна на типа в маската. - Кучешко лайно!

Лула бръкна в чантата си.

- Чакай малко. Имам пистолет - каза тя и започна да рови вътре. - Къде ли е, мамка му? Защо никога не можеш да си намериш шибания пистолет, когато имаш нужда от него?

Виктор метна запалената бутилка, която по чудо още не беше счупена, по типа с дяволската маска и тя го фрасна по тила. Самоделната бомба отскочи от него и се разби в предната лява врата на колата ми. Дяволът се препъна и инстинктивно свали маската. Вероятно му пречеше да диша или пък искаше да провери дали не кърви. Или пък просто не мислеше. Но каквато и да бе причината, маската бе махната за миг. Преди отново да я нахлузи на лицето си, той се обърна и се вторачи в мен, после побягна по улицата и изчезна в тясната пролука между две сгради.

Бутилката избухна при удара в колата ми и ярки пламъци я обгърнаха.

- Мамка му! - извика Лула, като вдигна очи от чантата си. - Дяволите да го вземат!

- Защо все на мен? - изпищях истерично. - Защо такива неща се случват вечно на мен? Не мога да повярвам, че тази кола гори. Колите ми вечно експлодират. Колко коли загубих, откакто се познаваме?

- Доста - отговори Лула.

- Направо е срамно! Какво да кажа на застрахователната компания?

- Не беше по твоя вина - успокои ме Лула.

- Никога не е по моя вина! Но на застрахователите не им пука. Сигурна съм, че не им пука!

- Имаш нещастна карма с колите - обясни ми Лула. - Но това се компенсира с късмет в любовта.

През последните няколко месеца живеех с Джо Морели, изключително сексапилно и готино ченге от Трентън. Двамата с него имаме дълга история, а вероятно и дълго бъдеще. Но си живеем спокойно, ден за ден, тъй като никой от нас не изпитва нужда да документираме съжителството си. Поне засега. Една от положителните черти на съжителството с ченге е, че никога не трябва да звъниш у дома, когато попаднеш в беда. Но както сигурно подозирате, това е и един от недостатъците. Секунди след като се обадехме в полицията, за да съобщим за кражбата и подпаления ми жълт форд, поне четиридесет ченгета, санитари и пожарникари щяха да издирят Морели и да го зарадват с новината, че гаджето му се е проявило отново.

Лула и аз се отдръпнахме от пожара, тъй като бяхме наясно с риска от експлозия. Стояхме, чакахме търпеливо и слушахме сирените, които виеха в далечината, приближавайки се бързо. Полицейската кола на Морели щеше да се появи минути след сирените. А вероятно някъде сред тарапаната от линейки и пожарни професионалният ми гуру - загадъчният Рейнджър, също щеше да изникне, за да провери как точно стоят нещата.

- Май ще е по-разумно да си тръгна - каза Лула. - В службата има адски много документи за картотекиране. А и от ченгетата получавам разстройство.

Нямаше нужда да споменава, че на всичкото отгоре носеше нерегистриран пистолет, който бе виновен за цялата патаклама.

- Видя ли лицето на онзи тип, когато си свали маската? - попитах я.

- Не. Търсех си пищова и пропуснах да го видя.

- Тогава наистина е по-разумно да си тръгнеш. Купи ми един сандвич на път към офиса. Струва ми се, че Виктор няма да прави начос известно време.

- Аз бездруго предпочитам един солиден сандвич - съгласи се Лула. - Подпалените коли винаги ми отварят апетит - оправда се тя и се понесе в тръс нагоре по улицата.

Виктор стоеше от другата страна на колата ми. Тропаше нервно с крак по асфалта и си скубеше косата. След малко спря опитите да се скалпира и се завъртя към мен.

- Защо не го застреля? - попита ме обвинително. - Познавам те. Ти си ловец на престъпници. Трябваше да го гръмнеш.

- Не нося оръжие - обясних кротко.

- Не носиш оръжие? Какъв ловец на престъпници си? Гледам телевизия и знам как стоят нещата. Ловците на престъпници винаги имат оръжия.

- Всъщност в нашите среди не се гледа с добро око на стрелбата по хора - оправдах се.

Виктор поклати глава.

- Не знам накъде върви светът, след като органите на реда нямат право да стрелят - изсумтя той.

Бяло-синя полицейска кола спря пред нас и две униформени ченгета изскочиха отвътре, застанаха с ръце на кръста и се огледаха наоколо. Познавах и двамата - Анди Зейджак и Робин Ръсел.

Анди Зейджак беше детектив допреди два месеца, но си позволи да зададе няколко притеснителни въпроса на местен политик по време на разследване на обир, поради което го понижиха в обикновен патрулен полицай. Е, можеше да е и по-лошо. Например да го настанят завинаги зад бюро в стаята за неудачници. Понякога нещата не се уреждаха много добре в полицейското управление на Трентън.

Зейджак ми махна приятелски, когато ме видя, после прошепна нещо на Ръсел и двамата се ухилиха. Вероятно се кефеха на поредното безумно изпълнение на Стефани Плъм.

Робин Ръсел бяхме завършили една и съща гимназия. Беше една година по-малка от мен и не бяхме близки приятелки, но я харесвах. В училище не се отличаваше със спортни постижения, а с интелигентността си. Затова изненада всички, като преди две години стана ченге.

След Зейджак и Ръсел се появи пожарната. После още две полицейски коли и линейка. По времето, когато пристигна Морели, маркучите и пожарогасителите работеха усърдно.

Морели паркира колата си зад патрулната и тръгна към мен. Джо е слаб и мускулест, с напрегнатите очи на ченге, чийто поглед се смекчава само в спалнята. Косата му е почти черна и пада на вълни над челото. Днес носеше широка синя риза с навити ръкави, черни джинси и черни ботуши. Пистолетът му бе прибран в кобур, но с оръжие или без, нямаше вид на човек, с когото можеш безнаказано да се ебаваш. Ъгълчетата на устата му бяха извити нагоре, което можеше да мине и за усмивка, но по-скоро бе нервна гримаса.

- Добре ли си? - попита ме той.

- Не бях виновна - отговорих бързо.

Това вече го накара да се ухили.

- Сладурче, ти никога не си виновна - нежно каза Джо и огледа червеното колело със спуканата гума. - Каква е ролята на велосипеда?

- Лула случайно простреля гумата. После някакъв тип с червена дяволска маска изскочи от магазина, видя, че колелото не може да се кара, метна коктейл "Молотов" през витрината и реши да се оттегли пеша. Бутилката обаче не се счупи и Виктор я хвърли по него. Тя отскочи от главата на крадеца и се разби в колата ми.

- Не спомена как Лула е простреляла гумата.

- Ами реших, че не е необходимо да го споменавам в официалното си обяснение.

Погледнах над рамото на Морели към черното порше 911, паркирано до тротоара. В Трентън имаше малко хора, които можеха да си позволят подобно возило. Най-вече високопоставени търговци на дрога... и Рейнджъра.

Наблюдавах внимателно как Рейнджъра се измъква иззад волана и се приближава към нас. Беше висок колкото Морели, но по-як. Ако Морели наподобяваше котка, Рейнджъра приличаше на кръстоска между Рамбо и Батман. Беше облечен в черен спортен панталон и черна тениска. Косата и очите му бяха тъмни, а кожата му издаваше кубинския му произход. Никой не знаеше точната му възраст, но предполагах, че е горе-долу колкото мен. В края на двадесетте или началото на тридесетте. Никой не го знаеше къде живее, нито откъде идват колите и парите му. Май си беше по-разумно да не знаеш.

Рейнджъра кимна на Морели, после насочи поглед към мен. Понякога имах чувството, че щом те погледне в очите веднага прочита мислите ти. Това бе доста изнервящо, но пък спестяваше празните приказки.

- Маце - кимна ми Рейнджъра, после си тръгна.

Морели го загледа как се качва в поршето и се отдалечава.

- Понякога съм доволен, че Рейнджъра те наглежда, но по-често това ме плаши. Винаги е облечен в черно, на шофьорската му книжка е отпечатан адрес на празна строителна площадка, а и никога не казва нищо.

- Може да има мрачно минало... като Батман. Изтормозена душа - предположих.

- Изтормозена душа? Рейнджъра? Сладурче, този тип е наемник - ухили се Морели, като нежно разроши косата ми. - Пак си гледала доктор Фил, нали? Или Опра? Или Хералдо? Или пък Джон Едуард*?

* Популярни водещи на телевизионни предавания. - Б. пр.

- Джон Едуард. А Рейнджъра не е наемник. Поне в Трентън. Просто е ловец на престъпници... също като мен.

- Хич не ми напомняй за омразната си работа.

Добре де, знам, че работата ми е скапана. Парите са малко, а и понякога разни хора стрелят по мен. Но все някой трябва да осигури явяването на обвиняемите в съда.

- Служа на обществото - казах на Морели. - Ако не съществуваха хора като мен, ченгетата трябваше да се нагърбят и с това издирване. А данъкоплатците щяха да недоволстват от допълнителните данъци, осигуряващи заплатите на полицаите.

- Не отричам, че тази работа е необходима. Просто не искам ти да я вършиш.

Някъде изпод колата ми се чу изпукване. Ярки пламъци се издигнаха към небето и резервната гума излетя от багажника и се затъркаля по паркинга.

- Това е четиринадесетият обир на Червения дявол - обясни Морели. - Винаги действа по един и същи начин. Обира магазина, като насочва пистолет към продавача. Качва се на колело. Мята запалената бутилка и се оттегля. Никой не го е огледал достатъчно добре, за да го идентифицира.

- Досега - възразих. - Видях лицето му. Не го познавам, но съм сигурна, че мога да го разпозная по снимка.

Час по-късно Морели ме остави пред офиса за съдебни гаранции. Докато излизах от вехтата му, видяла и по-добри дни полицейска кола, ме дръпна за блузата.

- Ще внимаваш, нали?

- Обещавам.

- И няма да позволяваш на Лула да стреля повече?

Въздъхнах тежко. Джо искаше от мен невъзможното.

- Понякога не е лесно да контролираш Лула - обясних му.

- Тогава си намери друг партньор.

- Рейнджъра?

- Много смешно! - мрачно изсумтя Морели.

После ме целуна за довиждане и аз си помислих, че вероятно бих могла да контролирам Лула. Когато Морели ме целуне, ми се струва, че всичко е възможно. Страхотен е в целувките.

Пейджърът му изпищя и Морели се отдръпна, за да погледне екранчето.

- Трябва да тръгвам - оповести и ме избута вън от колата.

Наведох се и пъхнах глава през прозореца.

- Не забравяй, че обещахме на майка ми да вечеряме при нея днес.

- В никакъв случай. Ти обеща, а не аз. Вечерях у родителите ти преди три дни, а мога да издържа изпитанието веднъж седмично. Валери и децата ще са там, нали? И Клоун? Получавам киселини само като си помисля за тях. Всеки, който има смелостта да се храни с тази тълпа, би трябвало да получава премии за вреден труд.

Беше прав. Нищо не можех да му кажа. Преди малко повече от година съпругът на сестра ми я заряза и се понесе към непознати земи с детегледачката им. Валери незабавно се прибра у дома с двете си деца и започна работа при един крайно непреуспяващ адвокат на име Албърт Клоун. По някакъв непонятен за мен начин тя забременя от Албърт и след девет месеца малката тристайна къщичка на родителите ми в Чеймбърсбърг в Трентън стана дом на майка ми, баща ми, баба ми, Валери, Албърт Клоун, двете дъщери на Валери и новороденото бебе.

Като временно разрешение на квартирния проблем на сестра ми й предложих моя апартамент. Бездруго прекарвах повечето нощи у Морели, така че не беше кой знае каква саможертва от моя страна. Оттогава минаха три месеца. Валери все още е в моя апартамент и ходи всеки ден да вечеря у нашите. Понякога по време на вечерята се случват смешни неща - веднъж баба подпали покривката, друг път пък Клоун се задави с пилешка кост. Но обикновено е просто причиняваща мигрена досада.

- Лоша работа. Ще изпуснеш печеното пиле със сос и пюре - опитах отчаяно да убедя Морели. - А за десерт сигурно ще има торта с ананас.

- Не си прави труда. Ще ти се наложи да измислиш нещо по-добро от печеното пиле, за да ме закараш у вашите довечера.

- Какво например? Див маймунски секс?

- Дори това няма да е достатъчно. Представях си бурна оргия с идентични близначки японки.

Завъртях очи и се понесох към офиса за съдебни гаранции.

- Сандвичът ти е в картотеката под буквата "С" - съобщи ми Лула, когато влязох. - Избрах ти италианска шунка с швейцарско сирене, пуйка и салам с люти чушки.

Отворих картотеката и извадих сандвича.

- Тук има само половин сандвич - забелязах мрачно.

- Така е - потвърди Лула. - С Кони решихме, че не искаш да надебелееш, затова ти помогнахме.

"Съдебни гаранции Винсънт Плъм" заема малък офис с витрина към авеню "Хамилтън". По принцип един преуспяващ офис за гаранции би трябвало да се намира близо до съда или до затвора. Офисът на Вини обаче се намира близо до Бърг, а много от клиентите му са местни. Не че Бърг е лош квартал. Всъщност, той вероятно е най-безопасното място за живот в Трентън. В Бърг живеят разни дребни членове на мафията, така че ако се държиш лошо там, може да изчезнеш за дълго време... например завинаги.

Съвсем възможно е и някои от роднините на Кони да ти помогнат да изчезнеш. Кони е управителката на офиса на Вини. Висока е метър и петдесет и прилича на Бети Буп* с мустаци. Бюрото й е пред малкия вътрешен кабинет на Вини, сложено там с цел да попречи на невинните клиенти да нахлуят при братовчед ми, докато той говори по телефона с букмейкъра си, дреме или се наслаждава на оная си работа. Зад бюрото на Кони са картотеките. А зад тях се намира малко складче, претъпкано с оръжия, муниции, канцеларски материали и различна конфискувана плячка, най-вече компютри, ментета на "Ролекс" и чанти "Луи Вютон".

* Героиня от стари анимационни филми. - Б. пр.

Проснах се на канапето от изкуствена кожа с цвят на диарични изпражнения разопаковах сандвича.

- Вчера беше голям ден в съда - доволно се ухили Кони и размаха няколко папки към мен. - Трима идиоти не се явиха. Лошата новина е, че са дребни риби за малко мангизи. Добрата е, че никой от тях не е убивал или изнасилвал през последните две години.

Взех папките от Кони и се върнах на канапето.

- Предполагам, че искаш да намеря тия загубеняци - хвърлих й поглед.

- Точно така - потвърди тя. - Ще бъде чудесно, ако ги намериш. А ако завлечеш мързеливите им задници до съда, ще бъде направо прекрасно.

Прегледах папките. Харълд Панчек. Издирван за неприлично поведение и унищожение на частна собственост.

- Каква е работата с Харълд? - попитах.

- Местен човечец е - отговори Кони. - Преместил се в Бърг от Нюарк преди три години. Живее в една от малките къщички на улица "Кантър". Преди две седмици се втрещил от пиене и се опитал да се изпикае върху Бен, котарака на госпожа Гудинг. Бен обаче не стоял мирно и Панчек опикал фасадата на къщата на Гудинг и любимия розов храст на госпожата. Усмъртил розата и свалил боята от къщата. Госпожа Гудинг се оплаква, че три пъти изкъпала котарака, но той още вонял на урина.

Двете с Лула се спогледахме развеселено.

- Не изглежда особено опасен - отбеляза Кони. - Само трябва да внимаваш и да отскочиш назад, ако си извади оная работа, за да се облекчи.

Прегледах набързо и другите две папки. Каръл Кантел, издирвана за обир на камион на "Фрито-Лей"*? Ухилих се. Каръл Кантел беше мой човек.

* Марка чипс. - Б. пр.

Усмивката ми изчезна, когато видях името в последната папка. Салваторе Суит, обвинен в нападение.

- Мили Боже! - изстенах. - Това е Сали. Не съм го виждала от месеци.

Когато срещнах Салваторе Суит за първи път, той свиреше на китара в рокгрупа от травестити. Помогна ми да разкрия едно престъпление и после изчезна в нощта.

- Хей, спомням си Сладката Сали - обади се Лула. - Беше много готин. С какво се занимава сега, освен че бие хората?

- Кара училищен автобус - поясни Кони. - Предполагам, че нищо не е излязло от музикалната му кариера. Живее на улица "Фентън", близо до фабриката за копчета.

Сладката Сали напомняше на рухналата мечта на рокзвезда. Беше готин тип, но не можеше да каже и едно изречение, без да изпсува поне четиринадесет пъти. Хлапетата, които се возеха в неговия автобус, вероятно имаха най-богатите речници в училище.

- Опита ли се да се свържеш с него? - попитах Кони.

- Да. Никакъв отговор. Няма дори телефонен секретар.

- Ами Кантел?

- Говорих с нея. Обясни ми, че предпочитала да се самоубие, но не и да отиде в затвора. Заяви, че ще се яви в съда само ако я застреляш и извлечеш мъртвото й тяло от къщата.

- Тук пише, че обрала камион на "Фрито-Лей". Вярно ли е?

- Очевидно е била на една от онези модерни диети с пълна липса на въглехидрати. Дошъл й мензисът и прещракала, когато видяла камиона, паркиран пред бакалия. Направо откачила при мисълта за безбройните пакети с чипс. Заплашила шофьора с пила за нокти, натъпкала си колата с чипс и изфучала, като оставила нещастника да стои пред празния камион. Ченгетата го попитали защо не я е спрял, а той отвърнал, е си имал работа с жена на ръба на нервна криза. Обяснил им, че и съпругата му понякога придобивала такъв вид и тогава не смеел да се доближи до нея.

- Тормозила съм се с тази диета и напълно разбирам престъпничката - намеси се Лула. - Особено щом е била в мензис. Никой не може да изкара периода си без "Фритос". Откъде иначе ще си набавиш нужното количество сол? Ами болките? Какво да вземеш срещу тях?

- Аналгин - отговори Кони.

- Е, може, но докато чакаш аналгинът да подейства, задължително трябва хапнеш малко чипс. "Фритос" действат успокояващо на жените.

Вини подаде глава от вътрешния кабинет и се вторачи в мен.

- Защо седиш тук? Тази сутрин имаме трима бегълци от закона, а ти вече трябваше да си се справила и с още един. Четирима неявили се! Господи, да не би да ръководя благотворително дружество!

Вини ми е братовчед по бащина линия и е единственият собственик на "Съдебни гаранции Винсънт Плъм". Дребен мазник с пригладена назад черна коса, остри обувки и безброй златни верижки, които висят от мършавия му врат, загорял в солариум. Носеха се слухове, че на времето имал романтична връзка с патица. Шофира кадилак и е женен за единствената дъщеря на Хари Чука. Рейтингът на Вини като човешко същество е на едно ниво с каналните утайки. Способностите му на агент по гаранциите обаче бяха значително по-високи. Вини разбираше човешките слабости.

- Нямам кола - съобщих на Вини. - Взривиха я.

- Е, и? Колите ти вечно ги взривяват. Помоли Лула да те закара. Бездруго не върши нищичко тук.

- Майната ти - изсумтя Лула.

Вини се пъхна обратно в кабинета, затръшна вратата и я заключи.

Кони завъртя очи, а Лула размаха среден пръст към кабинета.

- Видях те - извика Вини иззад вратата.

- Мразя, когато Вини е прав - каза Лула, - но наистина няма причина да не използваме моята кола. Само не искам да прибираме пияния пикльо. Щом е успял да свали боята от къща, хич нямам желание да се доближава до тапицерията ми.

- Опитайте с Кантел - посъветва ни Кони. - Би трябвало да си е у дома.

След петнадесет минути стигнахме до дома на Кантел в Хамилтън, спретнато малко ранчо, разположено върху миниатюрен парцел, в квартал от подобни къщички. Тревата беше грижливо окосена, но прошарена с плевели и изгорена от горещия и сух август. Предната част на къщата бе украсена с леха с азалии. Синя хонда сивик беше паркирана на алеята.

- Не ми прилича на дом на бандит - отбеляза Лула. - Няма гараж.

- Този обир май е бил единственото престъпление в живота й.

Отидохме до вратата и почукахме. Кантел отвори.

- Мили Боже! - изстена тя. - Не ми казвайте, че сте от агенцията за съдебни гаранции. Обясних на онази жена по телефона, че не искам да вляза в затвора.

- Става дума само за повторен арест - опитах се да я успокоя. - Ние ще те отведем в полицията, а Вини отново ще те освободи под гаранция.

- В никакъв случай! Няма да се върна в онзи затвор. Такъв срам! Предпочитам да ме застреляте.

- Не бихме те застреляли - намеси се Лула. - Е, освен ако ти не извадиш някой пишов, разбира се. Но пък можем да те напръскаме със сълзотворен газ. Или да те фраснем с електрошоковото устройство. Аз лично го предпочитам, защото в момента сме с моята кола, а от сълзотворния газ носът ти ще потече ужасно. Тъкмо ми оправиха и почистиха колата и нямам никакво желание да я омажеш цялата със сополи.

Ченето на Кантел увисна и очите й се ококориха.

- Гепих само няколко плика с чипс - изхленчи тя. - Не съм истински престъпник.

Лула се огледа наоколо.

- Остана ли ти някое и друго пакетче чипс? - попита тя нахално.

- Върнах ги всичките. Освен онези, които изядох.

Кантел имаше къса кестенява коса и приятно закръглено лице. Носеше джинси и ужасно широка тениска. В досието възрастта й бе отбелязана като тридесет и две години.

- Трябваше да си спазиш датата за явяване в съда - казах й. - Можеше да се отървеш само с общественополезен труд.

- Нямах какво да облека - нададе вой тя. - Погледни ме! Приличам на кит. Нищо не ми става. Изядох цял камион чипс!

- Не си по-едра от мен - утеши я Лула. - А аз съм пълна с дрехи. Трябва само да знаеш как да пазаруваш. Може някой ден да отидем заедно по магазините. Тайната ми е, че купувам само ластични материи и винаги по-малък размер. По този начин стегнатите дрехи ти прибират всичките тлъстини. Не че съм дебела. Просто имам много мускули.

В момента Лула беше в спортно настроение, издокарана в яркорозов клин, същата тениска и сериозни по размер маратонки. Напрежението върху ластичните дрешки беше страховито. Щях да търся укритие при първия признак на разцепващ се шев.

- Ето какъв е планът ми - казах на Кантел. - Ще се обадя на Вини и ще се срещнем с него в съда. По този начин веднага ще получиш гаранция и няма да ти се налага да седиш в килията.

- Предполагам, че това ще свърши работа - съгласи се Кантел. - Но трябва да ме върнете у дома, преди децата ми да слязат от училищния автобус.

- Разбира се - успокоих я. - Но за всеки случай няма да е лошо да имаш и алтернативно разрешение на въпроса.

- Май няма да е зле да сваля няколко килограма, преди да се явя в съда - замисли се тя.

- Най-разумното е да не обираш повече камиони с чипс - посъветва я Лула.

- Бях в мензис! Имах нужда от чипса!

- Разбирам те, сестро - каза Лула.

След като отведохме Кантел в съда, а после я върнахме в дома й, Лула ме закара обратно до Бърг.

- Не беше лошо - заяви тя. - Тази Кантел изглеждаше свястна мадама. Мислиш ли, че този път ще се яви на делото си?

- Не. Ще ни се наложи да я вземем от дома й и да я завлечем в съда въпреки писъците и ритниците й.

- И аз така си помислих.

Лула спря до тротоара пред къщата на родителите ми. Лула кара червен файърбърд, чиято стереоуредба може да дъни рап в радиус от десет километра. Сега бе намалила звука, но басите караха пломбите ми да вибрират.

- Благодаря за возенето - казах й. - Ще се видим утре.

- Бива - отвърна Лула и потегли.

Баба Мазур беше отворила предната врата на къщата и ме чакаше. Тя се подслони да живее при родителите ми, когато дядо Мазур ритна камбаната. Тялото й прилича на пилешки скелет, а мозъкът й не подлежи на описание. Късата й стоманеносива коса винаги е подстригана късо и накъдрена на студено. Баба предпочита да се докарва в пастелни анцузи от полиестер и бели маратонки. Обича да гледа кеч по телевизията. Не й пука дали схватките са истински или не. Просто си пада по едри мъже в тесни ластични шортички.

- Побързай - извика баба. - Майка ти няма да сервира пиячката, докато не седнеш до масата, а аз изпитвам страхотна нужда да му цапна едно. Изкарах кошмарен ден. Завлякох се пеша чак до погребалното бюро на Стива, за да видя Лорейн Шнагъл, а се оказа, че са я пъхнали в затворен ковчег. Чух, че изглеждала ужасно към края, но все пак това не е причина да лишават хората от възможността да се простят с починалата. Всеки иска да погледне. Дадох си толкова труд да отида дотам, издокарах се както му е редът. А сега няма да имам добра тема за разговор, когато отида на фризьор утре. Разчитах на Лорейн Шнагъл.

- Не се опита да отвориш ковчега, нали?

- Аз ли? Разбира се, че не! Не бих направила подобно нещо. А и бездруго беше здраво заключен.

- Валери тук ли е?

- Валери е вечно тук - въздъхна баба. - Това е другата причина за вгорчаването на деня ми. Чувствах се силно изморена след провала в погребалното бюро, а не можах да си дремна, защото племенницата ти се прави на кон и не спира да галопира. А и цвили през цялото време. Та конските номера, комбинирани с воя на бебето, направо ме скапаха. Обзалагам се, че имам торбички под очите. Ако това продължи дълго, външният ми вид ще отиде на кино - намръщи се баба и огледа улицата. - Къде ти е колата?

- Ами... подпали се малко...

- Гумите излетяха ли? Имаше ли експлозия?

- Да.

- Мамка му! Иска ми се да бях там да видя. Винаги пропускам добрите изпълнения. Как се подпали този път?

- Случи се на едно местопрестъпление.

- Този град отива по дяволите. Никога преди не сме имали толкова много престъпления. Вече не ти се иска да излезеш вън от квартала.

Баба беше права за престъпленията. И аз бях забелязала същото. Повече обири. Повече дрога по улиците. Повече убийства. Най-вече свързани с търговията на дрога и бандите. А сега, след като бях видяла лицето на Червения дявол, и аз вече се чувствах замесена.

2.

Майка ми стоеше до мивката в кухнята и белеше картофи. Сестра ми Валери също беше в кухнята. Седеше до малката дървена маса и кърмеше бебето. Струваше ми се, че Валери вечно кърми. Понякога поглеждах бебето и внезапно ме налягаше желание да стана майка, но в повечето случаи се радвах, че имам само хамстер.

Баба ме последва в кухнята, изпълнена с нетърпение да разкаже новините на всички.

- Стефани отново взриви колата си! - съобщи въодушевено.

Майка ми спря да бели картофите.

- Имаше ли пострадали? - попита.

- Не - отговорих. - Само колата. Абсолютно съсипана е.

Майка ми се прекръсти и стисна здраво ножа.

- Никак не ми е приятно да взривяваш коли - скара ми се тя. - Как да спя нощем, когато знам, че дъщеря ми се занимава с такива неща?

- Можеш да се приспиш с пиене - ухили се баба. - На мен винаги ми помага. Няма нищо по-хубаво от това да му удариш няколко яки глътки преди лягане.

Мобифонът ми звънна и всички замълчаха.

- Забавлявате ли се вече? - поинтересува се Морели.

- Да. Току-що пристигнах при нашите и е адски забавно. Кофти, че ще изпуснеш купона.

- Имам лоши новини. Ти също ще трябва да го пропуснеш. Едно от момчетата докара заподозрения в участъка и ще трябва да го идентифицираш.

- Сега ли?

- Да. Веднага. Имаш ли нужда от кола?

- Не. Ще взема буика назаем.

На времето, когато прачичо ми Шандор отиде в старчески дом, той подари синьо-белия си буик на баба Мазур. А тъй като тя не шофира (поне не законно), колата обикновено си седи в гаража на баща ми. Харчи кошмарно много бензин и се движи като хладилник на колела. Освен това не ми подхожда на имиджа. По-скоро се виждам в нещо като последен модел лексъс. Бюджетът ми осигурява само употребявана хонда, но банката се съгласи да ми помогне да си купя форд.

- Това беше Джо - уведомих семейството. - Налага се да отида до участъка. Ченгетата са пипнали типа, който подпали колата ми.

- Ще се върнеш ли за пилето? - попита майка ми. - И за десерта?

- Не ме чакайте за вечеря. Ще се върна, ако мога, а ако не, ще се задоволя с остатъците - отговорих и се обърнах към баба. - Ще трябва да конфискувам буика, докато си купя нова кола.

- Няма проблеми - съгласи се тя. - И аз ще дойда с теб до участъка. Ще ми се отрази добре да изчезна от вкъщи за известно време. А на връщане може да се отбием до погребалното бюро на Стива, за да видим дали са свалили капака на ковчега за вечерното поклонение. Хич не ми се иска да пропусна да видя как изглежда Лорейн.

След двадесет минути баба и аз пристигнахме на паркинга срещу полицейския участък. Ченгетата от Трентън се подслоняват в грозна тухлена сграда в по-непопулярната част на града, което им осигурява бърз достъп до всички престъпления. Постройката е наполовина участък и наполовина съд. В частта на съда има детектор за метали и пазач. При ченгетата пък има асансьор, украсен с дупки от куршуми.

Огледах гигантската черна кожена чанта на баба. Знаех, че от време на време носи със себе си колт 45-ти калибър с дълга цев.

- Не носиш пищов, нали? - попитах я.

- Кой? Аз ли?

- Ако те хванат с оръжие, ще те заключат и ще скрият ключа.

- Откъде ще знаят, че имам оръжие, щом е скрито? Няма да тръгнат да ме претърсват, я! Аз съм стара жена, имам си права.

- Носенето на скрито оръжие не е сред правата ти.

Баба извади пистолета от чантата си и го пъхна под седалката си.

- Не знам накъде отива тази страна, щом една старица не може да носи пистолет в чантата си. В наши дни за всичко има правила. Ами законът за здравето? Той казва, че мога да нося оръжие!

- Първо, говориш за поправките в конституцията. И второ, там не пише нищо за носенето на скрито оръжие - обясних, като заключих буика и звъннах на Джо по мобифона. - На отсрещната страна на улицата съм - съобщих му. - И баба е с мен.

- Не е въоръжена, нали?

- Вече не.

Джо се изхили.

- Ще ви посрещна долу - каза той.

По това време на деня в сградата нямаше много цивилни. Съдът бе затворен, а полицейската работа бе преминала от чукане по вратите към арести. Самотно ченге седеше в бронирана клетка в края на коридора и се мъчеше да не заспи.

Морели излезе от асансьора точно когато двете с баба влязохме.

Баба го погледна и изсумтя.

- Джо носи пищов - възнегодува тя.

- Той е ченге.

- Вероятно и аз трябва да стана ченге - отсъди баба. - Мислиш ли, че съм прекалено ниска?

След половин час баба и аз се върнахме в буика.

- Не ни отне много време - отбеляза баба. - Едва успях да се поогледам наоколо.

- Не можах да го идентифицирам. Арестували са някакъв тип с раница, но не беше онзи, който избяга от магазина. Каза, че намерил раницата, захвърлена на улицата.

- Тъпа работа. Но това не означава, че трябва да се приберем у дома, нали? Не мога да изтърпя отново галопирането и бебешките лигавщини.

- Валери говори по бебешки на горкото дете?

- Не, говори така с Клоун. Не обичам да съдя хората, но след няколко часа, прекарани в слушане на "сладко бонбонче, милата ми тиквичка, меденото ми меченце" и т.н., имам желание да халосам някого.

Зарадвах се, че никога не бях попадала на Валери, когато е в лигаво любовно настроение, защото и аз щях да изпитам желание да халосам някого. А задръжките ми не са солидни като тези на баба.

- Прекалено рано е да отидем на поклонението - казах. - Мисля, че имаме време да се отбием до Сладката Сали. Оня ден беше забравил да се яви в съда за делото си.

- Хайде бе! Спомням си го много добре. Симпатичен младеж. Имаше една карирана пола, която страшно ми харесваше.

Измъкнах се от паркинга, завих надясно по "Клинтън" и продължих половин километър нагоре по улицата. В далечното минало на Трентън това е било процъфтяващ индустриален район. Но промишлеността се бе изнесла или драстично намалила работата си, така че сега бяхме заобиколени от разлагащите се трупове на фабрики и складове, които напомняха на следвоенна Босна.

Напуснах "Клинтън" и подкарах из квартал от малки, мрачни едноетажни къщички. Създадени на времето, за да подслонят работниците от фабриките, сега бяха населени от отрудени хорица със стандарт малко по-висок от помощите за безработни. Разбира се, намираха се и няколко странни птици като Сладката Сали.

Намерих улица "Фентън" и паркирах пред дома на Сали.

- Чакай в колата, докато проверя как стоят нещата - наредих на баба.

- Разбира се - отговори тя, стиснала възбудено чантата си, приковала очи в предната врата на Сали.

Буикът е кола, създадена за мъже, и в нея баба изглеждаше като погълната от чудовище. Краката й едва стигаха до пода, а лицето й почти не се виждаше над таблото. Някоя боязлива женица вероятно щеше да се чувства заплашена от буика. Баба обаче не бе от тях и почти нямаше нещо, което да я уплаши. Тридесет секунди след като се бе съгласила да чака в колата, вече стоеше на тротоара, готова да ме последва към къщата на Сладката Сали.

- Мислех, че ще останеш в колата - казах недоволно.

- Промених си решението. Може да имаш нужда от помощ.

- Добре, но ще ме оставиш аз да говоря. Не искам да го плаша.

- Разбира се - съгласи се баба.

Затропах енергично по вратата и тя се отвори на третото похлопване. Сладката Сали ме погледна, позна ме и лицето му се разтегна в широка усмивка.

- Дълго време не сме се виждали - каза той. - Какво те води в замъка ми?

- Тук сме, за да ти завлечем задника в затвора - съобщи му баба.

- Мамка му - изстена Сали и затръшна вратата.

- Това пък какво беше? - попитах баба.

- Не знам. Думите просто ми изскочиха от устата.

Почуках отново.

- Отвори - извиках. - Искам само да поговорим.

Сали открехна вратата.

- Не мога да си позволя да вляза в затвора - заяви той. - Ще си загубя работата.

- Може пък да успея да ти помогна.

Вратата се отвори широко. Сали отстъпи настрани, за да ни направи път, а аз се вторачих заплашително в баба.

- Устата ми е заключена - увери ме тя, като размаха енергично ръка, сякаш завърташе ключ. - Видя ли?

Двамата със Сали се вторачихме в нея.

- Мммммм - измуча тя.

- Е, какво ново? - попитах Сали.

- Имам представления с групата през уикендите - отговори той. - А през седмицата шофирам училищен автобус. Не е като великите дни с "Красавиците", но не е лошо.

- Защо те обвиниха в нападение?

- Гадна работа, маце. Приказвах си с един тип и внезапно той реши да ме сваля. Обясних му, че не си падам по тия неща, нали разбираш? Е, бях с рокля, но това е професионално облекло. Роклите са запазената ми марка. Вярно е, че свирех за рапгрупа, но хората въпреки това очакват да ме видят в красива рокля. Аз съм Сладката Сали, нали така? Имам си репутация.

- Май схващам защо оня се е объркал - обади се баба.

- И ти го наби, така ли? - продължих с въпросите.

- Халосах го само веднъж... с китарата. Проснах го на гнусния му задник.

- Мили Боже! - изстенах. - Нарани ли го?

- Не. Но му счупих очилата. Беше такъв мухльо. Започна цялата разправия, а после ме наковлади в полицията. Каза, че съм го ударил без причина. Нарече ме дрогиран китарист.

- Ти беше ли дрогиран?

- По никакъв начин. Е, пуша по малко трева в почивките, но всеки знае, че тревата не се брои за дрога, ако си китарист. А и внимавам - купувам само най-чистата стока. Вземам само естествени продукти, нали разбираш? Тогава няма проблеми. Естествена трева, естествени гъби...

- Това не го знаех - вметна баба.

- Факт е - увери я Сали. - Мисля, че дори е профсъюзно правило китаристите да пушат марихуана в почивките.

- Има логика - съгласи се баба.

- Добре - кимнах. - Това обяснява доста неща.

Сали не беше с професионалния си костюм, а носеше джинси, вехти маратонки и избеляла тениска на "Блек Сабат". Беше висок над метър и осемдесет, а с токове ставаше почти два метра. Имаше голям орлов нос и огромно количество черни косми... навсякъде. Беше готин тип, но несъмнено бе най-грозният травестит в щата. Не можех дори да си представя как нормален мъж би му се нахвърлил.

- Защо не се яви на делото си? - попитах го.

- Трябваше да закарам малките сладурчета на училище. Отнасям се адски сериозно към работата.

- А и сигурно си забравил, нали?

- Забравих . Аз съм един разсеян шибаняк - призна си Сали, после затвори очи и се фрасна по челото. - Мамка му!

Сали носеше черна ластична гривна на лявата си китка. Дръпна я, ластикът го цапна по ръката и той изпищя.

- Олеле!

Двете с баба повдигнахме вежди.

- Опитвам се да спра да псувам - обясни ни Сали. - Хлапетата започнаха да си създават проблеми в училище заради цветистия си речник, затова шефът ми даде гривната и каза да се плясвам с нея всеки път, когато изпсувам.

Огледах китката му, която бе покрита с червени белези.

- Май трябва да си смениш работата - отсъдих.

- В никакъв случай, мамка му! Ох, по дяволите!

Пляс, пляс.

- Сигурно доста боли - рече съчувствено баба.

- Да, мамка му!

Пляс.

Ако отведях Сали с мен сега, щеше да му се наложи да седи в килия цяла нощ и да чака съдът да отвори, преди Вини да успее да го изкара отново под гаранция. Не ми се виждаше вероятно Сали да избяга от Трентън, затова реших да проявя съчувствие към него и да го отведа в съда в работно време.

- Трябва да те заведа в съда за новата ти гаранция - обясних му. - Но можем да го направим между двете ти отивания до училището.

- Ще е страхотно. Винаги имам няколко свободни часа през деня.

Баба си погледна часовника.

- Няма да е лошо да тръгваме, ако искаме да стигнем до погребалното бюро навреме - обади се тя.

- А, това е голям купон - развесели се Сали. - Чие е поклонението?

- На Лорейн Шнагъл. Отидох сутринта, но бяха сложили капак на ковчега.

Сали изсумтя съчувствено.

- Неприятна работа.

- Направо ме побъркват - оплака се баба. - Затова се връщам там с надеждата, че са вдигнали капака за нощното поклонение.

Сали стоеше с ръце в джобовете на джинсите си и кимаше енергично.

- Напълно разбирам - каза той. - Предайте поздравите ми на Лорейн.

Лицето на баба грейна.

- Защо не дойдеш с нас? - покани го тя. - Дори ако капакът е сложен, поклонението ще е готино. Лорейн беше много популярна. Погребалното бюро ще е претъпкано. А и Стива винаги предлага хубави бисквити.

- Ще дойда - съгласи се Сали. - Дайте ми само една секунда да се издокарам малко.

Сладката Сали изчезна в спалнята, а аз обещах на Господ, че ще стана невероятно добра, ако Сали не се появи с вечерна рокля и високи токове.

След малко той дойде все още с избелялата тениска, джинсите и вехтите маратонки. Беше добавил само висящи обици с фалшиви камъни и ретросмокинг. Помислих си, че Господ не е изпълнил желанието ми напълно, но все пак реших да спазя обещанието си.

Натоварихме се в буика и поехме към погребалното бюро на Стива.

- Гладна съм - заяви баба. - Ще ми се да си хапна един хамбургер. Но нямаме много време, така че е по-разумно да си вземем ядене за в колата.

След половин километър отбих към "Макдоналдс", където поръчах огромна торба с храна. "Биг Мак", пържени картофи и шоколадов шейк за баба. Хамбургер със сирене и кола за мен. Салата "Цезар" с пиле и диетична кола за Сали.

- Трябва да внимавам с килограмите - обясни ми Сали. - Имам нова червена рокля убиец, но ще откача, ако шибаните килограми не ми позволят да я облека - каза той и се намръщи. - Ох, мамка му!

Пляс, пляс.

- Май ще трябва да опиташ да говориш по-малко - посъветва го баба. - Ще вземеш да си докараш някой тромбофлебит с това пляскане.

Връчих торбата на баба, за да разпредели храната, и потеглих бавно напред. Слаб негър с черна кърпа на главата, провиснали дънки, нови баскетболни маратонки и безброй златни бижута, които проблясваха на светлината от уличната лампа, излезе от "Макдоналдс" и се отправи към лъскав джип. Беше чисто новичък линкълн навигатор с блестящи хромирани капаци на джантите и затъмнени стъкла. Приближих се, за да го огледам по-добре и потвърдих подозрението си. Беше Червения дявол. Носеше огромна торба с храна плюс табличка с четири чаши.

Знаех, че Червения дявол е обрал четиринадесет магазина, а и лично видях как хвърли запален коктейл "Молотов" в деликатесния. Изводът бе, че си имах работа с лош човек. Проблемът беше, че е трудно да приемеш на сериозно малоумник, който върши обири, издокаран с евтина гумена маска, и бяга на колело.

- Хей! - извиках му. - Чакай малко. Искам да поговоря с теб.

Планът ми беше да се приближа достатъчно до него, за да го сграбча и да го душа, докато посинее. Не ми пукаше толкова за кариерата му на крадец, но бях ужасно вбесена заради жълтия ми форд.

Той спря, вторачи се в мен и внезапно ме позна.

- Ти! - извика Червения дявол. - Ти си една от тъпите кучки, които ми скапаха колелото.

- Мен ли наричаш тъпа? - изкрещях в отговор. - Ти обираш магазини, издокаран в тъпа маска, качен на детско велосипедче. Обзалагам се, че си прекалено глупав, за да вземеш и шофьорска книжка.

- Тъпа кучка - повтори той. - Грозна, тъпа кучка.

Дясната врата на колата се отвори и чух мъжки смях. Червения дявол се качи и затръшна вратата.

Умирах от мерак да скоча от буика и да извлека Дявола от джипа. Но чашите на табличката му говореха, че в колата му има поне още трима души. И всички те можеха да са въоръжени и ядосани, че съм им развалила вечерята. Затова реших да действам разумно, да запиша номера на колата им и да ги следвам на безопасно разстояние.

- Това крадецът от деликатесния ли е? - попита любопитно баба.

- Да.

Баба се ухили доволно.

- Хайде да го хванем! Фрасни го отзад, а когато спре, ще го извлечем от колата.

- Не мога да направя такова нещо. Нямам право да го арестувам.

- Добре де, няма да го арестуваме. Можем само да го сритаме няколко пъти, когато го изкараме от колата.

- Това ще бъде нападение - обади се Сали. - А се оказа, че нападенията не са законни.

Набрах номера на Морели на мобифона си.

- За японските близначки ли се обаждаш? - попита той.

- Не. Заради Червения дявол. В момента съм в буика с баба и Сладката Сали и преследвам бандита. Намираме се на улица "Стейт" и се отправяме на юг. Тъкмо подминахме "Олдън". Дявола е в черен линкълн навигатор.

- Ще предупредя патрулните коли. Не го доближавай.

- Няма.

Продиктувах регистрационния номер на Морели и оставих телефона на седалката до мен. Следих джипа още три пресечки, след това забелязах синьо-бялата полицейска кола, която се появи зад мен. Отбих до тротоара, а ченгетата ме подминаха и пуснаха сирената и светлините.

Баба и Сали седяха с широко ококорени очи, вторачени в полицаите пред нас.

- Оня тип в джипа на спира - отбеляза баба.

Навигаторът профуча на червено и всички го последвахме. Познавах ченгето пред мен. Еди Газара седеше самичък в патрулната кола. Беше готин, рус сладур от полски произход. Бе женен за братовчедка ми Шърли Ревлата. В момента вероятно гледаше в огледалото си за обратно виждане и се молеше на Господ да му се махна от главата.

Внезапно джипът зави надясно, после светкавично наляво. Еди караше почти залепен за задната му броня, а аз се мъчех да не ги изпусна, като използвах всичките си мускули, за да накарам проклетия буик да взима по-леко завоите. Потях се от усилията, а вероятно и от ужас. Страхувах се, че няма да мога да овладея колата. Пък и се тревожех за Еди Газара, лишен от подкрепата на партньор.

Телефонът ми все още бе свързан с Морели.

- Преследваме бандитите - изкрещях по телефона, после заизреждах улиците, по които фучахме след Еди.

- Преследваме? - изврещя Морели нервно. - Няма такова нещо. Това е полицейска работа. Прибирай се у дома.

Сали седеше като на тръни на задната седалка. Обсипаните му с фалшиви камъни обици блестяха в огледалото ми.

- Морели е прав, скъпа. Май няма да е лошо да изчезнем оттук.

- Не го слушай! - извика баба, стиснала колана с костеливата си, изпъстрена с вени ръка. - Дай газ! Само карай малко по-внимателно на завоите - добави тя. - Аз съм стара жена. Вратът ми може да се прекърши като съчка, ако завиеш прекалено бързо.

Не мислех, че има такава опасност с буика. Маневрирането му напомняше на управлението на параход.

Без предупреждение джипът зави насред улицата и спря. Гумите на Еди изсвистяха и той закова на около две коли разстояние от навигатора. Аз скочих на спирачките и спрях на двайсетина сантиметра от задната броня на Газара.

Задният страничен прозорец на джипа се отвори и от колата започнаха да стрелят. Баба и Сали се проснаха на пода, но аз бях прекалено зашеметена, за да помръдна. Предното стъкло на полицейската кола се пръсна на парчета. Видях как Еди се отпусна настрани.

- Мисля, че е Еди е прострелян - изкрещях в телефона.

- Мамка му! - изпсува Сали, после бързо се плясна с ластика.

Джипът профуча напред и изчезна от погледите ни след миг. Изскочих от колата и се втурнах да проверя как е Еди. Беше прострелян два пъти. Единият куршум бе одрал главата му отстрани, а другият го бе ранил в рамото.

- Да не посмял да умреш, мамка ти! - викнах на Газара.

Той ме погледна с присвити очи.

- Имам ли вид на човек, който се кани да умира?

- Не, ама не съм специалист.

- Какво стана, по дяволите? Имах чувството, че избухва Третата световна война.

- Струва ми се, че господинът в джипа нямаше желание да си говори с теб.

Правех се на много отворена, за да не избухна в сълзи. Свалих си тениската и я притиснах към раната в рамото на Еди. Добре, че носех спортния си сутиен, защото щях да се почувствам адски неудобно, ако бях издокарана в дантеления от "Виктория Сикрет"*, когато пристигнеха ченгетата. Несъмнено в патрулната кола имаше аптечка, но изобщо не се сетих за нея. Тениската ми се стори по-бързо и лесно разрешение на проблема. Притисках силно и треперенето на ръцете ми не личеше, но сърцето ми биеше лудо и дишането ми бе затруднено. Баба и Сали стояха мълчаливо до буика.

* Най-голямата американска верига за луксозно бельо. - Б. пр.

- Можем ли да помогнем с нещо? - попита баба.

- Говори с Джо. Той още чака на телефона. Кажи му, че Газара има нужда от помощ.

В далечината завиха сирени. Видях и проблясващите лампи на полицейските коли.

- Шърли ще побеснее - каза Газара. - Много мрази да ме раняват.

Доколкото си спомнях, Еди бе раняван само веднъж, когато се правеше на каубой в асансьора на участъка, опитваше се да извади светкавично пистолета от кобура си и случайно произведе изстрел. Куршумът рикошира в стената на асансьора и се заби в задника му.

Първата полицейска кола закова пред нас. След миг се появиха още две патрулки и Морели в джипа си. Отстъпих назад, за да направя път на ченгетата.

Морели първо се вторачи в мен, после погледна Газара.

- Добре ли си? - попита ме той.

Бях покрита с кръв, но не моята собствена.

- Не съм ранена. Еди е прострелян два пъти, но мисля, че ще се оправи - отговорих.

Предполагам, че някъде из страната съществуват ченгета, които са винаги спретнати и с изгладени дрехи. В Трентън няма такива. Ченгетата тук се трудят усърдно и се тревожат много. Всички полицаи на местопрестъплението бяха с потни ризи и мрачни изражения, включително Морели.

- Откриха огън с автоматично оръжие от задната седалка - съобщих на Морели. - Тъкмо излизахме от паркинга на "Макдоналдс" на улица "Стейт", когато видях Червения дявол да се отправя към линкълна. Качи се отпред, така че не е стрелял той. Носеше четири чаши със себе си, значи в колата вероятно има още трима души. Последвах ги и ти се обадих. Знаеш останалото.

Морели ме привлече към себе си и ме прегърна нежно.

- Не искам да се разнежвам пред момчетата, но когато чух изстрелите по телефона... е, в този момент никак не ми пукаше за близначките.

- Радвам се да го чуя - усмихнах се доволно, щастлива да се почувствам обичана и защитена. - Всичко се случи адски бързо. Никой не излезе от колата. Еди още беше с предпазния колан. Простреляха го през предното стъкло.

- Линкълнът е краден. Вероятно са мислели, че Еди иска да ги арестува.

- Не - възразих. - Аз съм виновна. Червения дявол знаеше, че го познах.

Линейката пристигна най-после и спря до Газара. Ченгетата отбиваха движението по страничните улици и размотаваха жълтите ленти за местопрестъпления. От колите им долитаха неясни звуци от радиостанциите.

- Направо не мога да си обясня как винаги се набутваш в подобни истории - каза Морели. - Страхотна си.

Баба застана зад нас.

- Две злополуки в един ден - обади се тя. - Обзалагам се, че това е нов рекорд.

- Дори не искам да мисля по въпроса - отвърна Морели, после закова очи спортния ми сутиен. - Новият ти тоалет е много готин.

- Използвах тениската си за компрес - обясних.

Морели свали ризата си и я наметна на раменете ми.

- Струва ми се, че ти е студено.

- Ами сърцето ми спря да помпа кръв преди десетина минути.

Бях цялата настръхнала и влажна от пот.

- Не е зле да отида у нашите и да хапна малко десерт - реших.

- И аз не бих се отказала от нещо сладко - намеси се баба. - А и бездруго сигурно не са вдигнали капака от ковчега на Лорейн - добави тя и се обърна към Сали. - Знам, че ти обещах да си прекараме добре в погребалното бюро, но не се получи. Какво ще кажеш за хубав десерт вместо това? Имаме шоколадова торта и сладолед. А после ще те закараме до вас с такси. Зет ми кара такси понякога, така че ще платим с намаление.

- Предполагам, че бих могъл да изям парче торта - съгласи се Сали. - Сигурно съм изгорил няколко хиляди калории от страх.

Морели ми закопча ризата.

- Чувстваш ли се достатъчно добре да шофираш? - попита ме.

- Да. Дори вече нямам желание да повърна.

- Добре. Трябва да проверя няколко неща тук, после ще дойда у вас.

Майка ми стоеше на верандата, когато пристигнахме. Беше скръстила ръце пред гърдите си и стиснала здраво устни.

- Научила е - каза баба. - Обзалагам се, че телефонът е звънял като луд.

- Откъде е научила? - учуди се Сали. - Бяхме в другата част на града и всичко стана за по-малко от час.

- Първото обаждане винаги е от Трейси Уинки и Майрън Флат, защото те подслушват полицейския канал по радиостанциите си - обясни му баба. - А и Елза Даунинг вероятно се е обадила. Тя научава всичко по-рано, защото дъщеря й е диспечерка в полицията. Обзалагам се, че и Шърли е позвънила да пита дали може да остави децата у нас, за да отиде в болницата.

Паркирах буика и се отправих към майка ми. Лицето й беше пребледняло като платно. Очаквах всеки миг от ушите й да блъвне пара.

- Не започвай - предупредих я. - Няма да кажа и дума, докато не хапна малко торта.

Мама се врътна, без да проговори, отиде в кухнята и ми отряза огромно парче торта.

- Сладолед - казах лаконично.

Тя загреба половината кутия с голямата лъжица и я изсипа в чинията ми. После отстъпи назад и ме огледа.

- Кръв - отбеляза мрачно.

- Не е моята.

Майка ми се прекръсти.

- Освен това съм убедена, че Еди ще се оправи.

Ново прекръстване.

На масата имаше две свободни места - за баба и за мен. Настаних се на моето и се нахвърлих върху тортата. Баба донесе стол от кухнята, за да настани Сали, после затрака с чиниите. Останалата част от семейството седеше занемяла. Само баща ми не ни зяпаше, а бе свел глава към чинията си, отрупана с пиле и пюре. Всички други бяха замръзнали с ококорени очи и увиснали ченета. Не можеха да решат как да реагират на окървавената ми риза... или пък на обиците на Сали.

- Спомняте си Сали, нали? - попита баба. - Прочут музикант, който понякога е момиче. Има купчина красиви рокли, обувки с високи токчета и гримове. Има си дори кожено бюстие с остри чашки на сутиена. И почти не можеш да забележиш космите по гърдите му, когато го облече.