В търсене на изгубената цивилизация

Греъм Хенкок, Санта Файя

Въведение. Какво има в Отвъдното?

"Небе горе, небе и долу;

Звезди горе, звезди долу;

Всичко що е горе, ще се покаже и долу.

Щастливец си ти, разчел загадката."

Tabula Smaragdina

Смъртта е фундаменталната загадка на живота. Това е абсолютно сигурно за всички. И все пак ние не знаем какво означава тя.

Тази загадка може да се сведе до прости дилеми. Дали със смъртта за нас всичко свършва, или продължаваме нататък по някакъв друг начин? Дали идеята за душата е плод на човешкото въображение, или е измислица на религията? Или пък е нещо наистина съществуващо?

Науката, която може да претегли, измери и изследва трупа на мъртвеца, е абсолютно неспособна да ни каже дали след смъртта има друг живот, духовен. Широко възприетото - макар и далеч не единодушно - мнение в научните кръгове е, че душа не съществува и че "мъртъв означава наистина мъртъв". Някои учени излагат подобни становища като емпирично проверени и установени факти. Всъщност не съществуват никакви факти, а само неподдаващи се на доказване предположения. Всъщност научните становища в тази област са по същество религиозни, тъй като изразяват страстна вяра в несъществуването на душата, без обаче да привеждат доказателства в подкрепа на това твърдение.

Религията защитава противното становище - също толкова страстно и почиващо на също толкова несигурни основания. Не съществуват научни доказателства за съществуването на различните видове ад, рай и отвъдни светове. Въпреки това, според религиозната - или духовната - гледна точка, душата със сигурност съществува и след смъртта ще бъде подложена на съд, може да се превъплътява в множество форми и да се прероди отново.

Търсещ знания като теб...

Изправени пред тези две диаметрално противоположни гледни точки, за мислещите хора е напълно естествено да се замислят над универсалния закон за физическата смърт и да се запитат каква ли ще бъде собствената им участ. Според индийския свещен текст, известен като "Катха Упанишада", един такъв човек бил Начикетас - храбър и любознателен младеж, който успял да стигне до "Дома на мъртвите" и си извоювал правото на едно желание от индуисткия бог на смъртта Яма.

"Начикетас: С умрелия какво се случва? Едни казват - "той продължава да съществува", други - "той вече не съществува". Познание за туй, получено от теб - такова е желанието ми.

Яма: Не е лесно обяснимо туй тънко положение... Желание друго намисли си, Начикетас, не ме обременявай с туй... Избери синове и внуци, що ще проживеят сто години, добитък много, слонове, коне и злато... Пожелай си богатство, дълголетие...

Начикетас: Утре тези преходни неща ще изчерпат мощта на всички главни сили. Дори целият живот е миг... Богатството не ще ме утеши. Трябва ли да избираме богатство, след като ще видим теб? Следва ли да желаем живот, щом ти си господарят? Това се питат хората... Какво има в Отвъдното, това кажи ми. Туй желание избирам, и не ще се спра на друго.

Яма: Ти наистина след размисъл дълбок отхвърли скъпи и обичани желания, Начикетас. Не избра пътя на богатството, по който мнозина се изгубват... Великото Отвъдно блести не за детето, подведено от измамните богатства. "Това е светът, и няма друг", мисли то - и тъй отново и отново попада под властта ми... Ти си непоколебим в истината. Дано търсещ знания като теб, о, Начикетас, се озове при нас."

По-нататък богът на материалната смърт Яма изрича едно от най-светлите твърдения в свещените индуистки текстове - твърдение относно естеството на душата, "която никога не се ражда и не умира, не произлиза отникъде и не поражда нищо":

"Неродена, вечна и безсмъртна, тази древна същност не е убита, когато тялото убият... По-малък от малкото, по-голям от голямото, този Аз е скрит в сърцето на човека... Разбирайки това... мъдрецът е неподвластен на скърби... Безтелесен в телата, постоянен в непостоянното... той се избавя от пастта на смъртта."

В следващите глави ще представим доказателства, че приписваните на Яма в упанишадите откровения не са плод на индуистката философска мисъл. Те са част от древно духовно учение, разпространено не само в Индия, но и на такива далечни места като Мексико, Египет, Индокитай, островите в Тихия океан и Южна Америка. Загатвайки за съществуването на цивилизация, за която не става дума в нито една историческа книга - за изгубен "общ първоизточник", оказал влияние върху всички религии, - тази загадъчна система от идеи е използвала като своя основна методология една езотерична форма на астрономия и е причина за създаването на великите архитектурни паметници, проектирани така, че да отразяват на земята онова, което е на небето. Тази система е своеобразна "наука за безсмъртието", замислена да избави човечеството "от пастта на смъртта". Произходът й е забравен в тъмнината на праисторията. А самата "праистория" е просто име, с което наричаме почти пълната амнезия, от която страдаме относно повече от 40 000 години от миналото на собствения ни биологичен вид. Тази амнезия покрива целия период от възникването на анатомически съвременните човешки същества до първите "исторически записи", които започнали да се появяват в Шумер и Египет през третото хилядолетие преди Христа.

Внушителни паметници

От този дълъг период на забрава, точно от границата му с историята, до нас са достигнали редица внушителни паметници. Сред тях има изсечени в скалите храмове, мегалитни кръгове и свещени обекти, подредени в абсолютно прави линии по протежение на огромни разстояния, подобно на алеите от изправени камъни недалеч от Карнак, Северна Франция. Една могила от пръст в района, в която има ориентиран спрямо зимното слънцестоене мегалитен коридор, е отнесена чрез радиовъглеродния метод към 4700 г. пр. Хр.

На Британските острови най-древните каменни кръгове като Калениш на Външните Хебриди се отнасят според учените някъде към 3000 г. пр. Хр., но е напълно възможно да са и по-стари - никой не може да каже със сигурност. Мегалитни кръгове са разкопани и в Япония. Мегалитните храмове на остров Малта вероятно се отнасят към 4000 г. пр. Хр. Изсечените в скалите "църкви" от Лалибела, Етиопия, и тежащата 300 тона гранитна стела от Аксум са с неизвестен произход и не подлежат на датиране с помощта на някаква съвременна техника. Тихоокеанските острови са обсипани с десетки загадъчни мегалитни конструкции. Не бива да пропускаме също и паметниците на Египет, Мексико и Южна Америка, където понякога само отделни каменни блокове достигат тегло до 200 тона.

Общото у много от тези конструкции е степента на несигурност относно това кога са били построени, как са били построени и кой ги е построил. Освен това при всички тях са използвани усъвършенствани инженерни техники и прецизна астрономическа ориентация.

Смята се, че някои от мегалитните алеи от Карнак са били използвани за наблюдения на Луната. Подобно на тях каменният кръг при Калениш като че ли е бил нарочно ориентиран така, че да сочи към един малко известен лунен феномен, познат на астрономите като "крайна южна точка на Луната"* - събитие, което се случва веднъж на всеки деветнадесет години. Освен това една от основните оси, минаващи през Калениш, е ориентирана към изгрева и залеза на Слънцето по време на пролетното и есенното равноденствие. За разлика от нея, основната ос на прочутия мегалитен кръг Стоунхендж в английското графство Уилшър е твърдо ориентирана благодарение на мястото за наблюдение, или т.нар. "камък-пета", към точката на изгрева на Слънцето в деня на лятното слънцестоене (най-северната точка на изток от годишното изместване на Слънцето по хоризонта) и към точката на залеза в деня на зимното слънцестоене (най-южната точка на запад).

* Движението на Луната е доста по-сложно в сравнение с това на Слънцето - тя има по две крайни северни и южни положения. В продължение на цикъла от 18,61 години тя се придвижва така, че крайните й северни и южни деклинации се изменят от 29 градуса до 19 градуса и обратно до 29 градуса. Това сложно махалообразно движение се поражда от съвкупното въздействие на наклона и прецесията на лунната орбита. - Б. пр.

Друидската връзка

Дълго време се е смятало, че Стоунхендж е бил строен постепенно - в продължение на около 1000 години, между 2100 и 1100 г. пр. Хр. През 1996 г. новите археологически данни поставиха под въпрос тази хронология. След двегодишно проучване по поръчка на фондация "Английско наследство" учените стигнаха до заключението, че големите кръгове от сините камъни и сарсени са били издигнати всъщност между 2600 г. пр. Хр. и 2030 г. пр. Хр., като основната част от работата е била завършена само за три века - между 2600 г. пр. Хр. и 2300 г. пр. Хр. По-малко от година след публикуването на резултатите при друго проучване се установи, че по-рано на мястото на каменните кръгове е имало дървени, съставени от шестметрови "тотемни стълбове" от бор, датирани към 8000 г. пр. Хр.

Нищо не се знае за религиозния ритуал, за чието изпълнение е бил построен Стоунхендж. Всъщност само се предполага (макар че може би наистина с основание), че там изобщо са се провеждали някакви ритуали. Най-ранните писмени сведения за обекта се отнасят към епохата на римляните, а по тяхно време почти цялото познание за първоначалната му функция е било забравено. Твърди се, че единствено друидите, които не са създателите на Стоунхендж, са знаели тайните му. Те обаче ревностно ги пазели.

За първи път друидите се споменават в трактата на Юлий Цезар De bello Gallico ("Коментари за Галската война"), написан някъде около 30 г. пр. Хр. Съобщението е сравнително кратко - по-малко от 1000 думи, - но именно в него римският император ни дава редица много важни сведения за религията на друидите:

"Особено силно желаят да наложат идеята, че душите не умират, а след смъртта преминават от едно тяло в друго... Освен това разсъждават много за звездите и тяхното движение, за големината на света и земята, за природата на нещата..."

Прецизната ориентация и геометрията на Стоунхендж показват, че астрономията като цяло и лятното слънцестоене в частност несъмнено са играли много важна роля за създателите на паметника. Те обаче не ни казват защо им се е отделяло такова голямо внимание. Друидските вярвания, които били свързани с церемонии по време на слънцестоенията, биха могли да ни помогнат да запълним празнината. Те правят потвърждават, че Стоунхендж не е бил просто сборно място на последователите на някакъв "примитивен" британски соларен култ, а е бил свързан с духовното търсене на прераждането и безсмъртието на душата, при който емпиричните изследвания върху размерите на земята и "движенията" на звездите са представлявали част от процеса на инициация.

Учените не отричат, че друидите са проявявали особен интерес към числата. Поради някаква неизвестна причина особено почитано било числото 72, което, както ще видим в следващите глави, се получава при астрономическите наблюдения. Това число се появява навсякъде в друидските традиции. Съществуват дори 72 елемента, необходими за изписването на 22-та символа от "огамската" писменост, използвана от жреците за тайна комуникация. Огамската писменост съдържа също и свой собствен код. Както показва поетът Робърт Грейвс в своето ерудирано изследване на келтските митове "Бялата богиня", "пропорцията на всички букви в азбуката спрямо гласните е 22 към 7..., което е пазената някога в тайна математическа формула, описваща отношението на обиколката на окръжността спрямо диаметъра й."

Днес с помощта на всеки джобен калкулатор можем с лекота да определим обиколката на всяка окръжност, като умножим диаметъра й на трансценденталното число пи, което има стойност 3,141592... Това число се изразява като отношение 22:7 с точност до втория знак след десетичната запетая (тъй като 22 делено на 7 се равнява на 3,142857).

Ето защо е много силно усещането, че друидите явно са били геометри и математици. Все пак, това не е просто интуиция. Истината е, че за произхода им не се знае нищо - не е известно дори колко дълго са съществували, преди Цезар да ги опише за първи път. Нещо повече - въпреки че се свързват с келтите, проникнали в Британия някъде около 600 г. пр. Хр., има предположения, че е възможно това харизматично жречество да се е установило на Британските острови векове, а може би дори хилядолетия преди миграцията на келтите. Най-малко, друидите трябва да се разглеждат като наследници на едни наистина древни традиции, свързани със Стоунхендж и най-вероятно запазени и почитани от тях.

Изолация не съществува

Стоунхендж и неговите загадки не са изолирани факти. Мегалитно строителство в още по-големи мащаби се е практикувало в Перу и Боливия - по този начин са създадени зигзаговидните стени на Саксайхуаман и храмовете в Олантайтамбо и Тиахуанако с техните тежащи по 200 тона ашлари. Също толкова огромни блокове откриваме в анонимните "долинни" и "гробни" храмове в Гиза в Египет, както и в храма на Сфинкса. Самият Сфинкс представлява издялан от скалата монолит с дължина почти 87 метра. В Голямата пирамида са използвани множество блокове с тегло в рамките на 100 тона, които по някакъв начин са били издигнати до местата им на височина до 45 метра над земята. В Горен Египет пък се натъкваме на проблема с Озирейона в Абидос - действително поразителен полуподземен храм, построен от тежащи по 100 тона блокове, който по всичко личи се отнася към далеч по-ранна епоха от другите съоръжения наоколо.

Няма съмнение, че най-известните египетски паметници - пирамидите в Гиза - са тясно свързани с епохата между 2600 и 2300 г. пр. Хр. - същите дати, които споменахме и за Стоунхендж. Няма също съмнение, че при тях виждаме множество елементи с далеч по-ранен произход - отново също както и при Стоунхендж. Всъщност едни и същи геометрични и астрономически идеи, изразени от мегалитите и свързани с едно и също търсене на безсмъртието (и нерядко с числото 72), могат да се открият не само в Египет, но и в широка гама култури, опасващи цялата планета и продължаващи назад в миналото до най-дълбока древност.

Общият замисъл на всички тези култури е бил да се използва разумът и проницателността, с чиято помощ да се разгадае тайнството на душата - точно както може да се предположи за друидите според сведението на Цезар. Независимо дали ще се обърнем към Мексико, както ще видим в първа част, или към Египет, Камбоджа, Великденския остров, Южна Америка или келтска Британия, навсякъде ще открием едно всеобщо духовно търсене. Много често то се свързва с митичната фигура на "бог" или "герой", наричан велик учител и създател на религия. И във всички тези времена и на всички места това търсене се осъществявало в лоното на свещените паметници, проектирани да поддържат връзката между земята и небето.

Паметниците се разглеждали като портали към отвъдния свят - както рая, така и ада - и се смятало, че крайната цел на преминалите оттатък се определя от техния собствен избор.

В Мексико избрали ада.

I част. Мексико

1 глава. Пернатата змия и одраният човек

Пътешествениците из Централна Америка, опитали се да изследват нейните паметници и минало, остават преследвани от интуитивната догадка за някаква голяма и ужасяваща мистерия. Подобно на огромен покров, целият район е обгърнат с тъга, а онова, което се знае за историята му, е изпълнено с необясними противоречия.

От една страна, налице са възбуждащи интереса доказателства за възвишени духовни идеи, за дълбока философска традиция и за поразителни достижения в областта на изкуствата, науката и културата. От друга, знаем, че безпрецедентни актове на присъщо единствено на психопати насилие са били буквално институционализирани в Долината на Мексико в началото на ХVI в. и че всяка година, в сцени на кошмарна жестокост, империята на ацтеките принасяла в жертва по над 100 000 души. Две зли неща не правят едно добро, а испанските конкистадори, пристигнали тук през февруари 1512 г., биха могли да се определят най-точно като пирати и хладнокръвни убийци. Въпреки това намесата им, мотивирана изключително от жажда за материални богатства, имала благополучния страничен ефект да сложи край на демоничните жертвоприношения на ацтеките.

Преди испанците да успеят да установят напълно властта си, мнозина конкистадори и дошлите след тях свещеници на Римокатолическата църква станали очевидци на тези ритуали. Сред тях били самият завоевател Ернандо Кортес, ветеранът Бернал Диас де Кастильо и отец Бернадино де Сахагун (1499--1590) - "изключително мъдър францисканец", чиято "История на Нова Испания" е безценен източник на информация за Мексико преди завоюването му. Техните сведения разкриват тъмната страна на една шизофренична култура, пристрастена към убийствата, която наред с това - и с очевидно зашеметяващо двуличие - твърдяла, че почита древните учения за безсмъртието на човешката душа, насърчаващи посветените да търсят мъдрост и да бъдат "добродетелни, скромни, миролюбиви... и състрадателни" към останалите.

Ацтеките посочвали, че източникът на тази доктрина за ненасилие и космически gnosis е цар-бог, известен като Кетцалкоатл - "пернатата змия" (quetzal буквално означава "пернат", а coatl - "змия"). Според тях той управлявал в златния век и дошъл в Мексико от някаква далечна земя заедно със спътниците си. Учил ги съвсем недвусмислено, че на живота не бива да се посяга и че в жертва трябва да се принасят единствено "плодовете и цветята на сезона" и в никакъв случай човешки същества. Култът му бил пропит с мистериите на живота след смъртта и се твърди, че пътувал до подземния свят и се върнал оттам, за да разкаже какво представлява той.

Бог на пирамидите

Възможно ли е в основата на историята за Кетцалкоатл да стои реална историческа фигура?

За двете или трите столетия преди възхода на ацтеките през ХIII и ХIV в. са известни неколцина владетели, предимно сред толтеките също в Долината на Мексико, които са се наричали "Кетцалкоатл". Те обаче не твърдели, че са онзи Кетцалкоатл, а само негови приемници и използвали името по-скоро като титла и почетно обръщение.

Както ще видим в следващата глава, далеч преди толтеките характерният символизъм на Кетцалкоатл е бил известен на олмеките от Мексиканския залив. Тяхната култура била в разцвета си преди 3500 години. По-късно, макар и все пак две хилядолетия преди нас, в Чолула, Централно Мексико, започнала работата по гигантски монумент, наречен в чест на същия бог, който продължил да се разширява и увеличава от всички по-късни култури, характерни за този район, докато строителството му не било спряно завинаги от огнената буря на Конкистата. Резултатът от този изумително дълъг и поддържан проект на инженерната мисъл и свещената архитектура е пирамидата планина на Кетцалкоатл. Днес, символично "увенчана" от католически параклис, основата на пирамидата заема площ от 18 хектара, а височината й е почти 70 метра, което я прави три пъти по-масивна от Голямата пирамида в Египет.

Пак преди около 2000 години загадъчната култура на Теотихуакан, на около 35 километра североизточно от съвременната столица Мексико Сити, също почитала Кетцалкоатл и издигала в негова чест пирамиди и други паметници. А най-малко отпреди 1500 години до времето на испанското завоевание, маите от Юкатан, Чиапас и Гватемала го почитали под името Кукулкан и Гукумац (и двете имена на различни диалекти означават "перната змия"). Между 900 и 1200 г. в Чичен Ица била завършена една девететажна стъпаловидна пирамида в чест на Кетцалкоатл/Кукулкан. Подобно на много други посветени на това божество паметници, тя била построена върху по-ранна свещена могила, намираща се на същото място.

Така става ясно, че ацтеките, които основали империята си едва през 20-те години на ХIV в., просто продължавали една древна традиция, наследена от предшествениците им, когато говорели за "пернатата змия" и я описвали съвсем недвусмислено като:

"Светъл и румен мъж с дълга брада... Загадъчна личност... Бял човек с мощно тяло, широко чело, големи очи и дълга спускаща се надолу брада, дошъл от морето с кораб, който се движел без помощта на весла. Той заклеймил жертвоприношенията, с изключение на принасянето на плодове и цветя, и бил известен като бог на мира."

Една от големите необяснени загадки в историята на Централна Америка се състои в това, че кръвожадните ацтеки се покланяли и почитали този добродетелен образ с всичките му ритуали и винаги говорели с благоговение за миролюбивите му и почитащи живота възгледи. Те вярвали, че той и последователите му били прогонени от Мексико много векове преди това, но че някой ден щели да се върнат с кораби някъде от запад. Вярвали също, че Кетцалкоатл ще ги накаже заради възобновяването на човешките жертвоприношения, че ще сложи край на злото и страха и че отново ще се възцари златният век на мира и изобилието, също като в обвитото в митове минало.

Добре известно е, че това предание за белокожия брадат бог-цар направило огромна услуга на испанците, когато през 1519 г. в Мексико се появили кораби, движещи се без весла и натоварени с хора, страдащи от онази "болест на сърцето", за която единственото специфично лекарство било заграбеното злато.

Счупени флейти

Конкистадорът Бернал Диас де Кастильо бил корав човек и насилието не му било нещо чуждо. Въпреки това той бил потресен до дъното на душата си от първото си посещение в ацтекски храм:

"В малкото пространство можеха да се видят много дяволски неща - рогове, тръби, ножове и много сърца на индианци, изгорени, за да умилостивят идолите им. Всичко бе покрито с кръв. Тя бе толкова много, че проклинам всичко това. Миризмата бе като на кланица и всички побързахме да се махнем от зловонието и ужасната гледка."

Физическото унищожение на принесените в жертва, повечето от които били военнопленници, обикновено включвало изтръгването на сърцата им и често било последвано от церемонии, при които "празнуващите одирали и разчленявали пленниците". Понякога жертвите били принасяни веднага след залавянето им, а понякога - много по-късно, след дълго, изтощително и мъчително очакване. Например Сахагун ни разказва за един "празник" в столицата Теночтитлан, на който:

"Убиха един много буден младеж, когото бяха държали цяла година, обкръжен с всевъзможни наслади... След като гледаният в продължение на една година младеж бе убит, незабавно сложиха на негово място друг, който щеше да бъде глезен през следващата година... Сред всички пленници избираха най-знатните... Стараеха се жертвите им да бъдат възможно най-надарените и благородните, както и без нито един телесен недъг."

По-нататък Сахагун съобщава, че "младежът, който бе охранван цяла година, за да бъде убит на този празник, [бил] обучен много прилежно как да свири добре на флейта".

"Отведоха го в един малък и оскъдно обзаведен храм край пътя, извън селището... Когато стигна стъпалата на храма, той тръгна нагоре самичък и на първото стъпало счупи една от флейтите, с които бе свирил в дните на благоденствие, на второто - друга, а на третото - трета, и така продължи да чупи флейтите през цялото време, докато се изкачваше. Когато стигна до най-високата част на храма, там го очакваха двойки жреци, които трябваше да го убият. Те завързаха ръцете и главата му и го положиха по гръб на платформата. Единият заби с огромна сила каменния нож в гърдите му, придвижи го надолу, след което пъхна ръка в разреза, изтръгна сърцето му и незабавно го принесе на слънцето."

Когато изумените испанци разпитали жреците какви са причините за този ужасяващ ежегоден ритуал, те отвърнали, сякаш за всички би трябвало да е очевидно, че трагичната история на пленника била "типична за човешката участ".

Задушаване на гласа на природата

Ацтеките били безмилостни детеубийци, както разкрива каращият ни да потръпваме каталог на "празниците" на Сахагун:

"На календите [първите три дни] от първия месец... убиха много деца, принасяйки ги в жертва на различни места и по върховете на хълмовете, като изтръгваха сърцата им в чест на бога на водата... На първия ден на четвъртия месец имаше празник в чест на бога да царевицата... и убиха още много деца..."

Особено ненаситен бил богът на дъжда Тлалок.

"Принасяха се в жертва деца, повечето от които невръстни. Докато ги носеха в открити носилки, облечени в празнични одежди и покрити със свежи пролетни цветя, те затрогваха и най-закоравялото сърце, макар плачът им да се заглушаваше от настървеното припяване на жреците, които виждаха в сълзите им щастливо знамение в отговор на молитвите им. Тези невинни жертви обикновено се вземаха от родители, които бяха бедни, но вероятно гласът на природата бе задушен не толкова от нищетата, колкото от ужасното суеверие."

А може би основният инструмент за "задушаването на гласа на природата" е бил страхът? Археоложката Лорет Сежурн в класическия си труд "Горяща вода" убедително посочва, че ацтеките създали:

"Тоталитарна държава, чиято философия включвала пълно незачитане на индивида... Смъртта дебнела неуморно навсякъде и била свързващият материал на сградата, в която отделният ацтек бил същински затворник. Имало такива, които поради социалния си статус били предопределени за унищожаване от закона: робите - и всеки, който се окаже роб поради загубата на имуществото или правата си; пленените воини; децата, родени под благоприятен за жертвоприношение знак и посветени на боговете... Друга постоянна заплаха било углавното наказание: за всеки, който дръзвал да носи спускаща се под коляното дреха, без да има това право; за слугата, озовал се в забранена стая в двореца; за търговеца, възгордял се прекалено много от богатството си; за танцьора, направил погрешна стъпка..."

В този чудовищен "механизъм за пречупване на хората" човешкото жертвоприношение заемало толкова важно място, че всеки един от публиката, който проявявал нежелание да го наблюдава, бил "смятан за презрян, обявяван за недостоен за каквато и да било обществена работа и за отрепка извън закона". В същото време вождове и господарите често били задължени да гледат жертвоприношенията "под заплахата да не бъдат принесени самите те в жертва, ако случайно не присъстват".

136 000 черепа

Онова, което гледали, надхвърляло и най-ужасните кошмари. Според хрониста Муньос Камарго:

"Един, който преди бе жрец на дявола, ми разказа..., че когато изтръгвали сърцето от гърдите на окаяната жертва, силата, с която то туптяло и треперело, била толкова голяма, че [то] подскочило... три или четири пъти на земята, [преди] да изстине..."

Сахагун си припомня празник, на който:

"Собствениците на пленници ги влачеха за косите по стъпалата - всеки собствения си пленник... Довличаха ги до платформата, където трябваше да им бъдат изтръгнати сърцата..., след което хвърляха телата им надолу по стъпалата, където други жреци ги одираха."

А по време на един ритуал в чест на бога на огъня, господарите:

"Взимаха и завързваха ръцете [на пленниците] отзад, а също и краката им. След това ги метваха на рамене и ги отнасяха до върха на храма, където бе накладен голям огън и имаше огромна купчина въглени. След като стигнеха до върха, ги предаваха на огъня... и нещастният пленник започваше да се гърчи и повръща в пламъците... И докато се намираше в такава агония, го измъкваха навън с железни куки... и го поставяха на камъка... отваряха гърдите му... изтръгваха сърцето му и го хвърляха в краката на статуята на бога на огъня Шиутекутли."

Било обичайно в храмовете да се пазят черепите на принесените в жертва, набучени на хоризонталните греди на специално предвидените дървени лавици, наречени цомпантли "в отредените за целта постройки". В една такава постройка Кортес и войниците му наброили общо 136 000 черепа, "подредени така, че да създадат най-зловеща картина".

Буквално разбрани алегории

Както вече отбелязахме, голямата мистерия на Централна Америка се състои в това, че една способна на такива зверства култура е същевременно и носител на дълбоко религиозни идеи. Трябва да благодарим особено на Бернадино де Сахагун за това, че е описал тези идеи и така ги е запазил за нас, тъй като без намесата му едва ли бихме имали и най-бегла представа за тях. Съвременните учени описват неговата "История на Нова Испания" като "най-пълното етнографско проучване на който и да било народ", което също така се слави с използването на "най-щателни и строги научни антропологически методи".

През 1956 г., опирайки се на събраните от Сахагун изобилни етнографски и религиозни материали, Лорет Сежурн предлага една забележителна теория за ацтеките. Според нея целият им култ на човешки жертвоприношения е породен от древна система на чисто духовна инициация, свързана с търсенето на безсмъртие, която обаче е била изопачена по най-гротескния възможен начин. Всички зловещи физически аспекти на ацтекските жертвоприношения - одирането, изтръгването на сърцето, изгарянето и т.н. - първоначално са били метафори за духовните процеси, през които трябвало да преминат новопосветените. "Одирането" означавало ученикът, комуто предстои инициация, да стане безразличен към физическото си тяло. "Сърцето" символизирало душата, която трябвало да се "изтръгне" от тялото в момента на смъртта и да заживее свободно в страната на светлината (символизирана, разбира се, от слънцето). "Изгарянето" било огънят на обновлението, в който вечният дух, издигайки се подобно на феникс от пепелта на собственото си предишно съществуване, ще се освободи от износената физическа форма на един живот и ще се прероди отново в друг.

Имайки предвид тези метафори, за нас ще бъде по-лесно да разберем защо ацтеките описвали положението на жертвата, убивана по такъв брутален начин, след като за нея били полагани "грижи цяла година", като "типично за човешката участ". Алегорията, изигравана от жертвата, докато се изкачвала към върха на храма, където щяла да бъде убита, отхвърляйки от себе си цялата натрупана материална премяна и счупвайки флейтите, с които някога свирела най-сладка музика, била замислена като символ нна една от най-големите истини, научавани от новопосветените - че след смъртта душата трябва да изостави след себе си целия материален, т. е. земен свят. Тази истина се съдържа в един фрагмент от древно учение на езика науатл, на който говорели ацтеките, запазен през ХVI в. от Сахагун:

"Мой любими скъпи сине..., знай и разбери, че домът ти не е тук... Домът, в който си роден [т.е., физическото тяло] е просто гнездо, хан, в който си пристигнал, твоят вход към този свят. Тук ти напъпваш и разцъфтяваш... но истинският ти дом е другаде."

Освен това четем също:

"Раждане настъпва, живот идва на земята.

За краткото време, което ни е отредено,

славата на онова, от което живее всичко.

Раждане настъпва, живот идва на земята."

Сежурн основателно отбелязва, че философската система, на която принадлежат тези дълбоки идеи, е съществувала в Долината на Мексико незнайно колко време - може би хиляди години, преди ацтеките за първи път да я възприемат. Те били просто най-кръвожадните в голямата група говорещи науатл племена, известни като чичимеки (дума, означаваща "варвари"), които нахлули в Централна Америка от север през ХII и ХIII в. Тъй като не притежавали своя собствена култура, те възродили избледняващите останки на съборената от самите тях някога велика мексиканска цивилизация, запознали се с нейната астрономия, земеделие, инженерно дело и архитектура, както и отделни аспекти от религиозната й система. Новопристигналите били особено смаяни от зрелищните и драматични посветителни ритуали и започнали да ги практикуват съвсем безразборно. Трагичното в случая е, че те не разбрали - или не поискали да разберат, - че ритуалите представлявали метафорични драми, които трябвало да бъдат изигравани само символично. Приели ги буквално - с всички ужасяващи последици.