Седемте смъртоносни чудеса

Седемте смъртоносни чудеса

Матю Райли

ПЪРВА МИСИЯ

КОЛОСЪТ

Най-великата статуя в историята

Издигаше се като бог над входа на залива, където бе разположен Мандраки - основното пристанище на островната държава Родос, също както днес в Ню Йорк се издига Статуята на свободата.

Завършена през 282 г. пр. н.е. след цели 12 годни на непрекъснат строеж, бронзовата статуя била най-високата на света. Със смайващите си 34 метра тя се извисявала дори над най-големите минаващи кораби.

Изобразявала гръцкия бог на слънцето Хелиос - мускулест и силен, с корона от маслинови клонки и огърлица от масивни златни медальони, хванал здраво пламтящ факел в дясната си ръка.

И до днес експертите продължават да спорят дали гигантската статуя стояла разкрачена над входа на пристанището, или се намирала в края на дългия вълнолом, който образувал единия от бреговете му. Както и да е било, в едно няма никакво съмнение - Колосът представлявал грандиозна гледка.

Кой знае защо, докато родосци строели, за да отпразнуват победата си над антигонидите (които подложили острова им на едногодишна обсада), разноските били заплащани от Египет или по-скоро от двамата египетски фараони Птолемей I и неговия син Птолемей II.

И докато на човешкия род му трябвали 12 години, за да построи Родоския колос, на Природата й били нужни 56 години, за да го разруши.

През 226 г. пр. н. е. величествената статуя била повредена от земетресение и отново Египет, в лицето на новия фараон Птолемей III, предложил да бъде ремонтирана. Колосът като че ли бил по-скъп на египтяните, отколкото на родосци.

Уплашен да не разгневи боговете, съборили статуята, народът на Родос отклонил предложението на Птолемей III да построи Колоса наново и руините от статуята останали да лежат в продължение на близо 900 години - до 654 година, когато арабските нашественици натрошили малкото останало на парчета и ги разпродали.

И това е всичко, с изключение на една мистериозна бележка под линия.

Седмица след като родосци отклонили предложението на Птолемей III да издигне отново Колоса, изчезнала петметровата глава на гигантската паднала статуя.

Сред родосци се загнездило подозрението, че тя била откарана с египетски кораб.

Никой повече не видя главата на Родоския колос.

Блатото Ангереб

Подножието на етиопските плата

Провинция Касала, Източен Судан

14 март 2006, 16:55

6 дни преди настъпването на Тартар

Деветима души тичаха през гъмжащото от крокодили блато - бързо и приведени.

Защото шансът определено не бе на тяхна страна.

Противниците им наброяваха над 200 души.

А те бяха само деветима.

Съперниците им имаха на своя страна логистична и техническа поддръжка: хеликоптери, прожектори за през нощта, какви ли не лодки - канонерки, за живеене, за комуникация, три грамадни драги за копаене - и всичко това, без да се споменава временният бент, който вече бяха успели да построят.

Деветимата носеха със себе си само онова, което щеше да им трябва в мината.

Само че сега - факт, който Деветимата току-що бяха установили - на път за планината се бе появила трета сила, следваща ги по петите, много по-могъща и по-неприятна от непосредствените им съперници, които в никакъв случай не можеха да се нарекат мили хора.

Както и да се погледнеше, с врагове пред тях и зад тях, каузата им бе безнадеждно изгубена, но Деветимата продължаваха да тичат.

Защото трябваше.

Те бяха финалното усилие.

Последното хвърляне на заровете.

Бяха най-отчаяната надежда на малката група нации, която представляваха.

Непосредствените им съперници - коалиция от европейски нации - бяха намерили преди два дни северния вход на мината и вече бяха навлезли доста навътре в системата от тунели.

Подслушаният само преди час разговор по радиото бе разкрил, че паневропейските сили - френски войници, немски инженери и италиански ръководител на проекта - бяха стигнали до последния капан откъм тяхната страна на мината. Преодолееха ли го, щяха да се озоват в Голямата пещера.

Напредваха бързо.

Което означаваше, че са добре запознати с трудностите, които могат да се срещнат в една мина.

Фатални трудности.

Капани.

Но напредването на европейците не бе минало без загуби: трима душиот ударната им група бяха загинали по ужасен начин в друг капан още първия ден. Но водачът на европейската експедиция - йезуитският свещеник от Ватикана Франческо Дел Пиеро - не бе допуснал смъртта им да го разколебае.

Целеустремен, неудържим и абсолютно лишен от съчувствие, Дел Пиеро водеше хората си напред. Като се имаше предвид какъв бе залогът, смъртта, дори в множествено число, бе напълно приемлив риск.

Деветимата продължаваха да тичат през блатото откъм южния склон на планината, снишили глави под дъжда; единственият шум, който издаваха, бе шляпането на краката им в калта.

Тичаха като войници - снишени и бързи, без да губят равновесие и без да забравят за задачата, привеждаха се под клони, прескачаха мочурляци и не нарушаваха нито за миг индийската нишка.

Държаха оръжие: MP-7, MP-16, "Щаер-АУГ". В кобурите на хълбоците им имаше най-разнообразни пистолети.

Носеха раници с всевъзможни размери, различни навити въжета, екипировка за катерене и необичайно изглеждащи стоманени подпори.

А над тях - съпровождаше ги грациозно над върховете на дърветата - се рееше малка птица.

Седем души от Деветимата бяха войници.

От специалните сили. На различни страни.

Останалите двама бяха цивилни лица: по-възрастният бе дългобрадият шейсет и пет годишен професор Максимилиан Т. Епер, с позивна Магьосника.

Седмината военни имаха малко по-свирепо звучащи прозвища: Ловеца, Шамана, Стрелеца с лък, Блъди Мери, Саладин, Матадор и Убиеца.

Колкото и да бе странно обаче, за тази мисия те бяха приели други позивни: Горския, Мъглата, Стреч, Принцеса Зоуи, Мечо Пух, Ноди и Дългоухия.

Новите си позивни дължаха на деветия член на екипа: десетгодишно момиче.

Планината, към която приближаваха, бе последната от дълга верига възвишения, завършваща близо до суданско-етиопската граница.

В подножието на тези планини, намерила път между тях, минаваше река Ангереб. Водите й навлизаха откъм Етиопия, забавяха за кратко хода си в блатото и продължаваха към вътрешността на Судан, където в крайна сметка щяха да се слеят с Нил.

Основният обитател на блатото се казваше Crocodylus niloticus - прочутият нилски крокодил. Нилският крокодил е всеизвестен с големите си размери - достига до шест метра дължина, - наглото си коварство и свирепите си атаки. Последната му отличителна черта е склонността към човекоядство - има екземпляри, които изяждат до 300 човешки същества годишно.

Докато Деветимата приближаваха планината откъм юг, техните съперници от ЕС бяха създали оперативна база на северната страна - база, която представляваше истински плаващ град.

Съдове за командването, съдове за столова, съдове за казармени помещения и канонерки - малката флотилия бе свързана с истинска мрежа от плаващи мостове и всички те бяха обърнати към фокуса на операцията: огромната дига, построена в полите на северния склон на планината.

Не можеше да не се признае, че това бе истинско инженерно съоръжение: 100 метра дълга, 12 метра висока извита дига, задържаща водите на блатото, благодарение на което хората получаваха достъп до огромния каменен портал, издълбан в основата на планината на 12 метра под нивото на водата.

Изкуството в изработването на портала бе изключително и неоспоримо.

Всеки квадратен сантиметър от рамката му бе покрит с египетски йероглифи, но централното място в трегерния камък, образуващ горната страна на портала, бе заето от релефен знак, често намиран в гробниците египетските фараони:

Две тела, привързани към стълб, увенчан с кучешката глава на Анубис - египетския бог на подземното царство.

Това бе подготвил задгробният живот за крадците на гробници - вечната опека на Анубис. Не е най-приятният възможен начин да прекараш вечността.

Посланието бе пределно ясно: не влизай!

Онова, което се намираше в планината, бе древна мина, изкопана по време на владичеството на Птолемей I някъде около 300 година пр.н.е.

По време на разцвета на Египет Судан бил известен като Нубия - дума, имаща за корен египетската дума за злато: "нуб".

Нубия - земята на златото.

Което си било самата истина. Защото именно от Нубия древните египтяни внасяли нужното им за безчислените храмове и съкровищници злато.

Писмени паметници, извадени на бял свят в Александрия, разкриват, че златото в тази мина се изчерпило за около 70 години след началото на експлоатацията й, а после тя добила право на втори живот като кариера за редкия твърд камък - диорит. А когато свършил и диоритът - някъде около 226 година преди новата ера - фараон Птолемей III решил да използва мината за следваща, много специална цел.

За целта изпратил най-добрия си архитект - Имхотеп V - и работна група от 2000 души.

Те трябвало да работят над пазен в абсолютна тайна проект цели три години.

Северният вход на мината бе главният.

Първоначално се намирал на нивото на водата в блатото и от прага му започвал широк канал, който се забивал хоризонтално в гръдта на планината. По този канал от недрата изплавали баржи, натоварени в мината със злато и диорит.

Тогава се появил Имхотеп V и променил нещата.

Като използвали временна дига, подобна на тази, която в наши дни бяха построили европейските сили, хората му спрели прииждането на водата откъм блатото и свалили нивото на портала с цели 12 метра. Първоначалният портал бил зазидан и покрит с пръст.

След това Имхотеп разрушил дигата и блатото заляло новия портал - и го скрило от света за над 2000 години.

С други думи, до днес.

Само че мината разполагала и с втори, по-малко известен вход откъм южната страна.

Това бил заден вход, крайната точка за изнасяне на земната маса при първоначалното изкопаване на мината. И тук били направени реконструкции.

Именно този вход търсеха Деветимата.

Групата, предвождана от високия белобрад Магьосник, който държеше в едната си ръка навит на свитък древен папирус, а в другата - съвременен резонансен сонар, преобразуващ звуковите вълни в изображение, внезапно спря до една кална могила на 80 метра от основата на склона в сянката на четири извити лотосови дървета.

- Ето! - извика той и посочи нещо на могилата. - О, боже... Значи селянчетата наистина са го намерили!

В средата на могилата във вонящата кафява кал се виждаше малка квадратна дупка, широка колкото през нея да влезе човек.

Човек никога не би я забелязал, ако не я търси специално, но работата бе там, че професор Макс Т. Епер търсеше именно тази дупка.

Той бързо прочете от папирусовия свитък:

- В нубийското блато, южно от мината Сотер,

сред любимците на Собек

открий четирите знака на Долното царство.

Там е входът към по-тежкото изпитание.

Погледна спътниците си.

- Четири лотосови дървета - лотосът е бил символ на Долното царство. "Любимците на Собек" са крокодилите, защото Собек е египетски бог с тялото на крокодил. "В блато, южно от мината на Сотер" - Сотер е другото име на Птолемей I. Не може да има никакви съмнения.

Непосредствено до калната дупка бе захвърлен плетен кош - от онези, които използват суданските селяни.

- Глупави деца - измърмори Магьосника и ритна коша встрани.

По пътя насам Деветимата бяха минали през малко село. Жителите му им казаха, че само преди няколко дни, подлъгани от интереса на европейците към планината, четирима младежи решили да изследват блатото. Един от тях се върнал в селото и разказал, че другите трима се спуснали в някаква дупка в земята и изчезнали...

Един от Деветимата пристъпи напред и се наведе над дупката.

Останалите го изчакаха да проговори.

Малко неща се знаеха за водача на групата. Всъщност миналото му бе забулено в тайна. Известно бе следното:

Казваше се Уест - Джак Уест-младши.

Позивна: Ловеца.

На 37 години той можеше да се похвали с рядката комбинация на военна и университетска школовка: в един момент от живота си бе взел участие в състава на едни от най-елитните специални сили на света, в друг бе изучвал древна история в дъблинския Тринити Колидж под ръководството на самия Макс Епер.

В действителност през 90-те години, когато Пентагонът бе направил класиране на най-добрите войници на света, само един от попадналите в челната десятка не бе американец - Джак Уест. Името му в този списък бе под номер 4.

Само че през 1995 година Уест изчезна от полето на международния радар. Просто така. Престана да участва в международните учения, спря да се включва в различните мисии, игнорира дори операцията в Ирак през 2003 въпреки опита, който имаше от "Пустинна буря" през 91-ва. Негласно се прие, че е зарязал военната кариера, получил е полагаемото му се и е излязъл в запас. Следващите десет години никой нищо не чу за него...

... до сега.

Сега той бе излязъл от сянката.

В страхотна физическа форма, тъмнокос, с остър като лазер поглед на постоянно присвитите си кафяви очи. Помнеха го с обезоръжаващата му усмивка, но тя се появяваше на лицето му съвсем рядко.

В момента, като останалите от екипа, той бе облечен в подчертано невоенна униформа: грубо изглеждащо брезентово яке в карамелен цвят, широки панталони от здрав плат, туристически обувки "Саломон" със стоманена пета, носещи следите от множество предишни приключения.

Ръцете му бяха в ръкавици, но ако някой погледнеше по-внимателно левия маншет на якето му, може би щеше да зърне там сребристия блясък на стомана. Там, под ръкава, имаше протеза, заместваща лявата му ръка от лакътя надолу. Малцина знаеха какво точно бе довело до това и един от тях бе Макс Епер.

Експерт в изкуството на войната, с класическо образование в тайните на историята, готов на всичко, за да защити малкото момиче, за което се грижеше, Джак Уест-младши излъчваше кристално ясното усещане, че ако някой може да доведе до успешен край невъзможната мисия, това е именно той.

В този момент, с тихо изкряскване от небето се спусна малък кафяв сокол, стрелна се през клоните на дърветата и леко кацна на рамото на Уест - бе същата птица, кръжала във висините преди малко. Соколът огледа района властно и загрижено. Казваше се Хор.

Уест като че ли дори не забеляза птицата. Продължаваше да се взира замислено в тъмната квадратна дупка.

Наведе се, избърса калта по края, и отдолу се показа изсечен в периферията глиф:

- Ето че пак се срещнахме - тихо каза той на знака.

После добави:

- Светеща палка.

Подадоха му палка, той я задейства и я хвърли в дупката.

Падането й продължи около шест метра. Палката освети стените на приличащата на тръбопровод каменна шахта, после цопна във водата на дъното и освети...

... крокодили. Нилски крокодили.

Те озъбено затракаха с челюсти и неспокойно се раздвижиха, плъзгаха туловищата си един връз друг.

- Още от любимците на Собек - констатира Уест. - Прекрасно...

В този миг радистът на групата, висок ямаец с изрусени навити кичури, широко, изядено от шарка лице и масивни като стволове на дърво ръце, вдигна ръка и тревожно притисна слушалките си. Истинското му име бе В. Джей Уедърли, а истинската му позивна Шамана, но тук и сега всички го наричаха Фъзи.

- Ловецо - обади се той, - европейците току-що са преодолели Третата порта и вече са в Голямата пещера. Сега вкарват някакъв кран, с който да прескочат долните нива.

- Лошо...

- Има и по-лоши новини. Американците току-що са прекосили границата. И бързо се движат зад нас. Голяма група - 400 души, хеликоптери, въоръжение и дори покритие от изтребители, базирани на самолетоносач. А наземната операция е под ръководството на ГЕС.

Това вече привлече вниманието на Уест.

ГЕС - Групата за екстремни ситуации - бе най-специалната от всички специални американски сили, бойно формирование под контрола на Президента, притежаващо еквивалента на джемс-бондовския лиценз да убива. И Уест знаеше на собствен гръб колко нежелателно е да си наблизо, когато пристигне ГЕС.

- Кой е командирът?

Фъзи злокобно отговори с една дума:

- Джуда.

- Не допусках, че ще се появи лично. Проклятие... Е, сега вече наистина трябва да побързаме. - Обърна се към хората си. - Така... Ноди - ти оставаш часови. Всички останали... - Уест откопча от колана си странно изглеждащата си каска - време е за танц.

Спуснаха се в дупката.

Без забавяне и колебания.

Монтираха над отвора на шахтата стоманен триножник и с помощта на Уест един по един осем от Деветимата се спуснаха като алпинисти по въжета, фиксирани на триножника.

Един-единствен - тъмнокос испански командос, някога известен с прозвището Матадор, а сега като Ноди - остана да охранява входа.