Краят на невинността
Катлийн Тесаро
Откъс
КРАЯТ НА НЕВИННОСТТА
Автор: Катлийн Тесаро
Преводач: Теодора Божилчева
Първото нещо, което трябва да знаете за Роби, е, че тя е мъртва. Почина при злополука в Ню Йорк - беше прегазена при пресичане на улицата през един февруарски следобед, отивала да си купи диетична кола. Не можеше без диетична кола. Освен това не беше от момичетата, които пресичат на ъгъла.
Второто нещо, което трябва да знаете, е, че загубихме връзка години преди това. Не сме се карали, по-просто престанахме да се търсим. Вече не гледахме на света по еднакъв начин. Тя отказваше да порасне, а по това време аз смятах, че да се държиш като възрастен и отговорен човек е много сериозно и ужасно важно нещо.
Вече не съм толкова сигурна.
Тя беше много сложна личност, още на деветнайсет. Както се оказа, прекалено сложна. Понякога обаче съдбата е зла, когато разпределя любовта, дързостта, героизма. Смелите мазки на платното са сведени до дразнещите прецизно нанесени точки на Сьора - човека, чиито точки се съединяват в образи, погледнати отдалече. А ти искаш единствено недвусмислеността и изразителността на Микеланджело, рядкото божествено чувство за величие само поради простия факт, че си жив.
Да живееш, е изкуство. Някои хора са родени с таланта да живеят. Озарени са от безгранична надежда. Докато други блуждаят във вечна нерешителност, те имат остри и ясни очертания. Излъчват енергия - когато влязат в помещението, лампите започват да светят по-силно. Това е другото нещо, което трябва да знаете за Роби. Тя имаше от това качество в изобилие.
Като се замисля, сервирането на вино на курса по драма и поезия в четвъртък вечер беше грешка. Представях си, че може да сплоти групата, да ги накара да се поотпуснат.
Господин Хейстингс със сигурност се поотпусна. Всъщност се напи.
Реши да рецитира "Пустата земя".
За сетен път.
Чете я всяка седмица. Според него това е най-добрата поема, писана някога, и не може никога да ти омръзне. Някои от нас са на друго мнение. Само че той е имунизиран към всякакво насърчение да раз;шири поетичните си хоризонти.
Така че седим, осем души, в кръг върху старите дивани и дървени столове. От таванската стая на образователния център "Сити Лит" реем погледи над лондонските покриви и слушаме познатата до втръсване седмична рецитация на господин Хейстингс.
Флуоресцентното осветление примигва, вентилацията бръмчи, а отвън дъждът барабани върху мръсното стъкло на прозореца. Отдолу тесните и лъкатушещи улици и алеи на Ковънт Гардън се вият от една театрална забележителност до друга: покрай Кралския театър и театър "Лицеум", през елегантната и заможна тълпа пред сградата на Кралската опера. Снишават се покрай "Уайндамс", "Гарик" и "Дюк ъф Йорк", промушват се надолу, вече тъмни и сбутани улички между театрите "Водевил" и "Аделфи", където сценичните работници и хористките бързат да допушат цигарите си пред входа, минутка-две преди да се вдигне завесата, без да подозират, че едно велико изпълнение вече е започнало.
Господин Хейстингс е голям почитател на търкалящото се "р". В сравнение с него Джон Гилгуд звучи като древна Рекс-Харисънова версия на Илайза Дулитъл. Пък и не се притеснява да отпуска гласа си от време на време, като извиква с пълен глас някоя избрана напосоки дума. Известно време си мислех, че има някаква причина за тази му интерпретация. Грешах.
"Апрррил е най-жестокият месец,
ррражда люляк от мъррртвата ЗЕМЯ, смесва
спомен и желание, движи
тъмни корррени със пррролетния ДЪЖД."
Клайв Кларфелт, чиято гъста черна грива е устояла по-добре на времето от лицето му, се опитва да напълни отново чашата си. Господин Хейстингс му хвърля кръвнишки поглед. Клайв го предизвиква - дори си позволява да изсумти напук. Очите на господин Хейстингс се разширяват - представете си Дракула, който хипнотизира девица.
Клайв се снишава на мястото си.
И четенето продължава.
Звукът от протяжния и гръмовен глас на господин Хейстингс, съчетан със задушаващата топлина от парното, произвежда почти мигновен приспивен ефект. Ударите на сърцето ми се забавят, дишането ми става по-повърхностно. И мислите ми започват да се реят... Дали включих сушилнята?
Изведнъж настава тишина.
Стряскам се.
Господин Хейстингс е развълнуван до сълзи. Бърше си носа с нещо, което смята, че е носната му кърпичка, но всъщност това е вълнената ръкавица на госпожа Пател. Тя е твърде възпитана, за да му обърне внимание, и се усмихва притеснено, докато той забърсва и челото си и я пъха във вътрешния джоб на сакото си.
Време е да се намеся.
- Прекрасно! Наистина много вълнуващо! Не сте ли съгласни? - Оглеждам се. Звукът от гласа ми разбужда другите. Мигат като нощни животни, хванати в сноп светлина от фенерче. - Четете толкова... толкова отчетливо, господин Хейстингс. Убедена съм, че сте вдъхновили останалите.
Няколко кимвания, някои дори се разшумяха в подкрепа на думите ми.
Правя решителната крачка.
- В този дух, защо не дадем шанс на някой друг? Какво ще кажеш, Браян?
Усмивката на господин Хейстингс се стопява.
- Ама аз още не съм свършил! Има още дванайсет страници!
Броя наум до три.
- Да, но работата е там, че поемата е твърде дълга, а днес сме доста голяма група. Мисля, че е най-добре да съкратим по нещо, за да могат всички да се вместят. После, ако ни остане време, може да се върнем към Елиът. - Поглеждам обнадеждено към Браян. - Какво си ни приготвил за днес?
- Никой не прекъсва Елиът току-така! - Не го приема добре. - Целият смисъл на творбата ще се загуби! Ще се опорочи! Докъде бях стигнал? - и набира скорост, извисявайки глас.
"Какви корррени се впиват, КАКВИ клони рррастат
от тая каменна смет? Сине човешки,
ти не можеш да кажеш, нито да отгатнеш, ти знаеш само
един куп счупени идоли..."
- Моля ви, господин Хейстингс!
"...и аз ще ти покажа нещо РАЗЛИЧНО
и от твоята сянка, която сутрин те следва,
и от твоята сянка, която вечер те сррреща.
Аз ще ти покажа СТРАХА в една шепа прах."*
* Елиът, т.с. Пустата земя. Превел Цветан Стоянов. В: "Съвременни английски поети. С., Народна култура, 1969. - Б. пр.
- Моля ви, господин Хейстингс!
Сигурно е от виното.
Обикновено съм доста умела в овладяването на изблиците на разбунтували се осемдесетгодишни. През трите години на преподаване във вечерни курсове в "Сити Лит" съм се справяла с доста ексцентрици и техните артистични изблици само с няколко комплимента или най-много с помощта на някой и друг остър метален предмет. Прибави обаче малко алкохол и те стават лукави - играят на струната на съчувствието ти в един момент, а в следващия се правят на глухи.
- Господин Хейстингс - повишавам заплашително глас (или поне близо до заплашителното, доколкото си правя труда), - достатъчно!
Той ме поглежда гневно.
- А сега, Браян...
- Къде е проклетата носна кърпичка, по дяволите! - Господин Хейстингс сръгва госпожа Пател. - Силно се надявам да не сте седнали на нея!
Тя извинително смотолевя нещо.
Насочвам отново вниманието си към Браян, млад пощенски работник от Дълуич с върлинесто тяло. Браян е малко срамежлив и още не е чел пред групата. Наблюдавам го как разгъва непохватно измачкан пресниман лист и нагласява вратовръзката си.
- Да? - усмихвам се насърчително. - Какво имаме тук?
- Ами - поведението му е малко маниакално, - хи- хи-хи-хи! Нищо особено - изквичава. - Нещо малко от Емили Дикинсън.
- Мили Боже! - просъсква през зъби господин Хейстингс.
Дорис дел Анджело се обажда:
- Обожавам Дикинсън! - И поглежда господин Хейстингс, който си налива още една чаша от бордото на масата пред него, пренебрегвайки Клайв и празната му чаша, като не откъсва очи от гърдите й, които, не мога да не отбележа, са доста внушителни. Тя наближава седемдесетте, но не се бои да ги излага на показ с дълбоки деколтета и прилепнали блузи. Всяка седмица те играят основна роля във взаимоотношенията в групата. Тя ги надига отбранително.
- Нямам търпение да чуя това стихотворение!
Да се опитам ли да отнема виното от господин Хейстингс? Живо си представям как се боря със стареца на пода. Може би е по-добре да сменя стратегически местоположението на бутилката. Тогава забелязвам, че я е пресушил.
Чудно!
Обръщам се към Браян:
- Не се стеснявай, Браян. Все отнякъде трябва да се започне.
Той се усмихва.
- Всъщност си мислех, че предпочитам да стана прав.
Надига се смело. Веднага след това коленете му го предават. Стоварва се обратно на стола.
- Е, да. Малко е притеснително да четеш за първи път, и то прав. - Номерът е винаги да изтъкваш положителното.
- Хи-хи-хи-хи! - Изпаднал е в истерия. Ръцете му треперят.
- Защо не пробваш седнал? - предлагам. - Бавно и полека. Така става.
Групата изчаква Брайън да събере сили.
"Ако успея да спася едно сърце ранено..."
- О, мамка му! - Господин Хейстингс се хваща за главата.
- Продължавай, Браян. Справяш се прекрасно!
"... аз ненапразно съм живяла
един живот даря ли с облекчение (хи-хи-хи!),
над топлите му рани хлад разляла...
(Появява се някакъв тик на дясното му око)."
Или ако помогна
да се прибере в гнездото
едничка птица премаляла,
аз ненапразно съм живяла."
Или ще повърне, или ще припадне.
- Много добре, Браян. Наистина. Браво!
Дорис изръкоплясква и пазвата й се разлюлява от ентусиазъм.
- Браво, мило момче!
Прозвучават спорадични колебливи ръкопляскания.
- Как се чувстваш сега?
- Ами, хмм... необичайно!
- Е, необичайно и прозвуча! - Господин Хейстингс се мъчи да се изправи на крака.
- Господин Хейтингс...
- По дяволите Емили Дикинсън! - Той се отправя към вратата като моряк по време на буря. - Дявол да ви вземе всички вас! - Вкопчва за рамката на вратата и се завърта. - Не съм бил целия този път през Лондон, за да слушам мъдруванията на някаква отвратителна малка американка! Лека нощ!
Не става ясно дали последното твърдение се отнася за Емили Дикинсън или за мен, но на върха на езика ми е да му напомня, че Т. С. Елиът също е един отвратителен малък американец.
Тогава забелязвам мокрото петно на дивана. Госпожа Пател, винаги нащрек да не се получи някоя неудобна ситуация, го покрива бързо с шала си.
Гласът на Хейстингс отзвучава надолу по коридора, дързък и кънтящ.
- Лека нощ, дами, лека нощ, мили дами, лека нощ, лека нощ!
Седнала тук, загледана в шала и гадостта, спотайваща се под него, и като знам, че останалата част от курса на свой ред очаква да види реакцията ми на бунта на господин Хейстингс, натрапчивата мисъл отново се появява. От известно време я отпъждам. Умело я заобикалям всеки път, когато се появи. Само че тази вечер ми липсва енергията да я избягвам повече.
Не съм очаквала точно това.
Когато напуснах родния си град Идън в Охайо преди четиринайсет години, за да започна кариера като актриса в Лондон, не очаквах точно това.
Тогава я забелязвам, застанала на прага.
Трае само миг, после тя изчезва. Но определено е тя. Усмихва ми се. Дори от срещуположния край на стаята виждам меките деликатни очертания на устните й; естествената, изящна и подигравателна усмивка, все едно ми казва: "Е, дотук я докара, а?"
Да, Роби. Дотук.
Част първа
Февруари, 1986 година
Седя до една червенокоса жена в самолета. Вечерята ми, състояща се от пиле със сметана и сварен ориз, си седи пред мен недокосната. Вместо това не откъсвам очи от новия си ръчен часовник "Кийт Харинг" (прощален подарък от приятеля ми Джони). Това е първото ми пътуване в чужбина. Само след осем часа и двайсет и две минути ще кацнем в Лондон и цяла една нова глава от живота ми ще започне. На кого му е до пиле в такъв момент?
На червенокосата. Тя е обръгнала на пътуванията зад граница. Запалва поредната цигара и ми се усмихва.
- О, Лондон е страхотен! Страхотни кръчми. Непременно да опиташ риба с чипс. Така наричат англичаните пържените картофи - "чипс" - превежда ми тя. - Солят ги и им слагат оцет.
- Пфу! - реагирам, изтънчена както винаги.
- Хубаво е! Можеш да ги ядеш с разкашкан грах.
- Разкашкан какво?
- Грах - засмива се тя. - Нещо като пюре. Не си длъжна да го ядеш.
- О, бих искала да го опитам - бързам да я уверя. - Искам да опитам всичко!
Тя издухва дима.
- Откъде си?
- Идън, Охайо.
- Не е ли близо до Ейкрън?
- Всъщност доникъде не е близо.
- И с какво се занимаваш? Следваш?
- Театрално изкуство. Ще бъда актриса. Класическа актриса - добавям за по-голяма яснота. - Приеха ме в Академията за драматично изкуство. Сигурно сте чували за нея?
Тя поклаща глава.
- Нещо като Кралската театрална академия ли е?
- Ами, почти.
- Красиво момиче си. Убедена съм, че ще станеш голяма звезда. - Тя кима и барабани с дългите си розови нокти по облегалката между нас. - Да, Лондон ще ти помогне по пътя към успеха. Много е различен от Охайо, дете.
Точно на това се надявам.
Не се вписвам в Охайо. Никъде не се вписвам. У дома сякаш никой не ме разбира - освен приятеля ми Джони. Той ще следва графичен дизайн следващия семестър. Разбира какво е да имаш артистична душа, задушавана в работнически град като нашия. Затова се разбираме така добре. Изваждам прощалното му писмо и го прочитам още веднъж.
"Зная, че това ще бъде удивително приключение за теб, миличко. Нямам търпение да чуя всяка подробност. Пиши ми често. Никога не губи вяра в себе си. Мисли за мен, докато робувам над чертожната дъска и си мечтая за теб и красивото ти съвършено лице, и те чакам да се върнеш жива и здрава и да се сгушиш в прегръдките ми. Толкова се гордея с теб!"
Милият ми Джони!
Ходим от почти две години. Когато се върна, ще заживеем заедно. В Ню Йорк, ако всичко се подреди. Вече си представям как пием кафе сутрин и шляпаме боси из таванския си апартамент с изглед към Сентръл парк. Понякога в мечтите ми присъства и куче, друг път сме само ние.
Сгъвам внимателно писмото и го мушвам в страничния джоб на сака си.
Сещам се за родителите си, застанали един до друг на изхода за заминаващи на кливландското летище. Опитваха се, но просто не можеха да проумеят защо ми е да заминавам толкова надалеч, защо изобщо някой би искал да напусне Щатите. Аз съм единственият човек от семейството с паспорт.
Съществува цял един свят, наситен с красиви думи, необятни съкрушителни емоции и силни, вълнуващи истории, които ти късат сърцето - само че не в Идън, Охайо. Как да им обясня, че искам да съм част от тях? Да се потопя в културата, вдъхновила Шекспир и Шеридан, Кауърд и Конгрийв; остроумието на Уайлд, сатирата на Шоу, абсолютната порочност на Ортън... Искам да го видя, да се докосна до това; да пия вода от извора вместо да чета за това в книгите между две поръчки в "Донът Експрес".
И най-накрая е на път да се сбъдне.
Облягам се назад и се заглеждам през люка. Някъде там долу родителите ми пътуват с колата за вкъщи и си мислят какво ще ядат за вечеря. А точно под ширналото се синьо, на един малък зелен остров хората, с които ми предстои да се запозная, се унасят в сън и сънуват какво може да им донесе утрешният ден.
Стюардесата се навежда и вдига подноса с недокоснатата храна.
- Не сте ли гладна?
Поклащам глава.
Следващото ми хранене ще се състои от риба и чипс.
С много разкашкан грах.
***
Хотел-пансион "Бел Вю" на Ръсел Скуеър е значително по-тъмен, студен и като цяло по-кафяв от снимките в брошурата. Стаите, така просторни и гостоприемни в рекламната дипляна, приличат на затворнически килии, щедро снабдени с уреди за приготвяне на кафе и чай (чайник и чаша за чай върху пластмасов поднос), а в ъгъла има мивка.От единия кран тече вряла вода, а от другия леденостудена. За да си измиеш лицето, е необходима известна скорост и физическа издръжливост, но накрая си възнаграден с вълнуващо чувство за победа.
Общата баня обаче е друго нещо. Нищо не е в състояние да ме подготви за клечането гола в плитка вана с хладка вода, докато пред вратата се спотайват трима едри германски бизнесмени само по хавлии. Преживяването е като посещение при гинеколога: едновременно интимно и крайно неприятно. Англичаните имат взаимоотношения с телата си, напълно непознати за мен - като разведена двойка, която продължава да живее под един покрив, принудени да се държат любезно с човек, когото мразят.
След къпането си правя нескафе (закуската с германците би била твърде голямо изпитание) и часът настъпва. Готова съм да посетя канцеларията на Академията по драматично изкуство в северен Лондон и да се представя на хората, които ще изиграят ключова роля за останалата част от живота ми.
По-далече е, отколкото предполагах. Хващам автобус до Юстън стейшън, метрото до Къмдън Таун и сменям линиите, преди да се озова в Тъфнъл Парк Роуд. Обикалям напред-назад дългата улица, която в този сутрешен час е пълна със старици, забили поглед в тротоара, докато теглят след себе си сини винилови чанти на колелца. И ето ме, застанала пред британския филиал на Асоциацията по танцувално изкуство "Морис". Това е адресът. Никъде не се споменава курсът по театрално изкуство.
Портиерът, шотландец на вид, ми се притичва на помощ. Обяснява с международния език на жестовете, че съм попаднала на точното място - Академията е някъде в мазето.
Сградата изглежда необитаема. Стъпките ми отекват по коридора. В стомаха ми се заражда засилващото се чувство на обреченост. Това не е артистичният кошер, който си представях, с репетиращи по коридорите студенти, които пеят и танцуват като в откъс от "Фейм". Ами ако съм направила огромна, скъпо струваща грешка? И съм отишла на другия край на света за нищо?
Завивам по коридора и слизам по стъпалата.
- Къде, по дяволите, са регистрационните формуляри за студентите?! За Бога, никой ли тук не знае как да си свърши работата? Искам формулярите веднага! Гуен!
Застивам в подножието на стълбите.
Покрай мен минава задъхана жена на около четирийсет години с купчина преснимани листа и едва не ме помита. Косата й е подстригана късо на черта и е облечена в тъмносиня вълнена пола и безформена зелена жилетка, станала на топчета от носене. На шията й виси колекция от дълги златни верижки, някои със закопчалки, които дрънчат и прозвънват, и се люшкат наляво и надясно.
- Много добре те чувам, Саймън. Не си на сцената, че да викаш да те чуят от последния ред! - Влиза в малък кабинет.
Чува се шум от разпиляна по пода хартия.
- Това са миналогодишните формуляри! Мили Боже! С какво съм заслужил това? Кажи ми, Господи! С какво те разочаровах, че ме наказваш с подобна некадърност?
Чувам я как събира листата.
Тонът й е тих, но силно респектиращ.
- Това не са миналогодишните формуляри, Саймън. Тазгодишните са. Знам го със сигурност, защото лично аз ги преснимах. А сега, ако държиш да продължаваш в същия дух, ще трябва да свършиш всичко сам, защото само още една дума - и напускам. И следващия път сам ще си събираш листата.
Тя затръшва вратата и отива с решителна стъпка в по-голямата стая отсреща.
Може би не съм уцелила подходящия момент.
Докато се обръщам, за да поема обратно по стълбите, вратата на кабинета се отваря и излиза мъж в инвалидна електрическа количка. Висок е, личи си дори в седнало положение, около петдесетгодишен, с буйна побеляла коса. Краката му са неестествено слаби, като че ли принадлежат на някоя кукла под избелелия панталон от туид.
- Гуен! - извиква, докато се скрива в съседната стая. - Аз съм свиня!
- Да, добре. Известно ми е.
- А ти! Дето се спотайваш на стълбите! Влез!
Поколебавам се.
- Да, ти! - избумтява.
- Престани да плашиш студентите, Саймън. Говорили сме по този въпрос.
Приближавам се и надничам иззад ъгъла. Стаята е просторна, с голям еркерен прозорец на нивото на земята, който гледа към занемарената градина отзад.
- Здравейте! - Чувствам се като подслушвач, хванат на местопрестъплението - каквато всъщност съм. - Казвам се Иви Гарлик. Записана съм за курса по актьорско майсторство за напреднали.
Саймън се завърта и стиска ръката ми. Хватката му може да удуши дете.
- Добре дошла, Иви! Добре дошла в Лондон и Театралната академия! Аз съм Саймън Гарет, а това е асистентката ми Гуен. - Той разперва ръце. - Не се оставяй да бъдеш заблудена от тази скромна обстановка. Тук сме само временно, докато чакаме да бъде построено новото ни студио в южен Кенсингтън - точно до Хайд Парк и двореца Кенсингтън. Много ще ти хареса. Заповядай, седни! - посочва театрално сгъваемия стол в ъгъла. - Настани се удобно.
Сядам.
Гуен ми се усмихва.
- Искаш ли чаша чай? Бих ти предложила кафе, но сме свършили филтрите. Пиеш ли разтворимо кафе? Като американка, предполагам, че не. Нескафе е. - Тя изравя едно бурканче от чекмеджето си. - Седи тук кой знае откога. - Разклаща го, но нищо не помръдва; гранулите са се циментирали в твърда маса.
Усмихвам се на свой ред, благодарна за гостоприемството й.
- Не, благодаря. Няма нужда.
- Как беше полетът?
- Дълъг.
- О, да - сбърчва съчувствено лице. - Колко ужасно! Кошмар! Мисля, че няма по-лошо от това. Сигурна ли си, че не искаш чаша чай? - предлага отново, сякаш чаят може да изтрие напълно преживяването.
- Не, наистина. Добре съм.
Саймън се приближава с количката и спира буквално на сантиметър от пръстите ми.
- Е, госпожице Гарлик! Защо сте решили, че искате да станете актриса? - втренчва немигащ поглед в мен.
- Ами... - Знам отговора на този въпрос. През половината си живот съм го подготвяла. И въпреки това отново ме изненадва толкова рано сутринта. - Храня любов към езика и винаги съм имала отношение към театралното изкуство...
- Глупости! - прекъсва ме. - Цялата работа е в показването! Обичате да се показвате, нали?
Примигвам. Аз съм от малък селски регион. Желанието да се показваш е последното нещо, което хората там биха си признали.
- За мен по-голямо значение има да покажа истинската идея на драматурга. Да стигна до дъното на историята - бавно обяснявам.
Той не приема нито дума.
- Не бъдете страхливка, госпожице Гарлик! Показването също? Хайде, кажете го!
Започвам да разбирам, че съм хваната натясно. Примигвам.
- И показването.
- Добро момиче! - потупва ме по коляното. - Запомни, единственото желание на Шекспир е било да се покаже и да натрупа куп пари. Всички тези прекрасни пиеси, красиви стихове, зашеметяващи чувства са имали една-единствена цел. Искал е само да се махне от Страдфорд на Ейвън, да отиде в Лондон и да си живее живота! Надявам се, че ти също искаш да следваш стъпките му!
Усмихва ми се в очакване. Дъхът му е сладък и познат. Опитвам се да се засмея любезно, но вместо това се получава нещо като хъркане. Той не забелязва.
- А сега - завърта се. Гуен, която пази равновесие с две чаши горещ чай, му прави място с обиграно движение. Той отваря един от канцеларските шкафове и изважда фотоапарат за моментални снимки. - Усмихни се, Иви!
Примигвам и светкавицата проблясва. Апаратът изплюва снимката. Саймън го захвърля обратно в чекмеджето.
- Това е! - Написва името ми с едри печатни букви с червен маркер. - Така няма да забравим коя си! - усмихва се ослепително и забожда снимката ми на дъската с карфица. - Ето я! Иви Гарлик! На път да превземе Лондон на един дъх! А сега ме чака работа. Много работа. Приятно ми беше да се запознаем, Иви. Родителите ти с чек ли платиха?
Кимам.
- Превъзходно! Ще ти преподава Бойд Алекзандър. Миналата година спечели "Оливие"* "Госпожица Юлия". Специалист по Ибсен. Превъзходен режисьор.
* Награда за актьорско майсторство, учредена през 1976 г. като награда на Театралното общество в Уест Енд, а през 1984 г. преименувана в чест на големия британски актьор сър Лорънс Оливие. - Б. пр.
Пак кимам. Нямам представа какво е "Оливие", но съм напълно сигурна, че "Госпожица Юлия" е от Стриндберг.
- Превъзходно - изричам. Очевидно това е любимата му дума, която трябва да стане част от речника ми.
- Абсолютно - набира скорост в коридора той. - Гуен, идвай, когато си готова!
- Да! Добре! Ей сегичка. - Връчва ми лист с някакъв адрес на него. - Уредила съм ти квартира с две много приятни момичета, които продължават обучението си от миналата година. Чудесни момичета и много отдадени на изкуството. И са просто... чудесни. Убедена съм, че ще се чувстваш много добре с тях...
- Гуен! Ако нямаш нищо против!
- Идвам! Ей сегичка! Приятно ми беше да се запознаем. - Тя се обръща и се забързва към съседната стая, понесла двете чаши с чай, голям кожен тефтер и кутия с масленки.
Оставам сама. За първи път в офисите на Академията по драматично изкуство.
Която струва на родителите ми несметен брой долари. За която трябваше да ги увещавам цели шест месеца, преди да се съгласят. Заради която за първи път съм на хиляди километри от дома.
Само тези три неща говорят достатъчно красноречиво колко удивително е цялото преживяване.
Затварям очи и се мъча да не се разплача. После ставам и отивам да погледна снимката си. Няма съмнение, едното око е отворено, а другото затворено. Приличам на пияница, който пее.
Ето я, Иви Гарлик. На път да превземе театралния свят в Лондон на един дъх.
***
Отивам на адреса в Глочестър Плейс, новия ми лондонски дом, влачейки зад себе си издутите до пръсване куфари, облепени с кафява опаковъчна хартия, за да не се разкъсват по шевовете. Точно четири пъти се заклещиха в ужасяващата хватка на ескалаторите в метрото. В пиковия час. Преживяването е близко до още един кръг от Дантевия "Ад". Пътниците вземат по няколко стъпала наведнъж от лявата страна, останалите се скупчват един зад друг от дясната. Туристите обаче са изложени на публично унижение, когато блокират цялата система, опитвайки се да лавират с чантите си без чужда помощ из безкрайните тунели и платформи, които върху малката карта ти се струват на едно и също място. В действителност разстоянието между тях е като от Амстердам до Рим. Портиерът на хотел "Бел Вю" твърдеше, че с метрото ще стигна много лесно за малко пари. Но ето ме, сгорещена и потна и значително по-стара, отколкото се събудих тази сутрин.
Поемам си дълбоко въздух и натискам звънеца.
Вратата отваря високо и стройно момиче в аленочервена копринена китайска роба, със зелена маска на лицето. На главата си има тюрбан от хавлиена кърпа.
- Довечера имам среща - обявява, докато ме подканва с жест да вляза. - Истинска английска среща!
Не знам какво да кажа.
- Страхотно. - Влача багажа си по стълбището.
- Ще ти хареса - отваря вратата, докато аз се боря с багажа си. - Казва се Хюи Чикън! Не е ли велико? Една приятелка от Ню Йорк ми даде номера му. Каза, че е божествен. Дошла си за стаята, нали?
- Да.
Тя протяга ръка.
- Аз съм Роби.
- Иви - представям се. - Иви Гарлик.
- Сериозно? - Смръщва се и зелената маска се напуква. - Мислила ли си да си смениш името?
- Ами аз...
- По-късно можем да поговорим за това. Предполагам, че искаш да поразгледаш наоколо. - Тя се отправя надолу по коридора, а копринената роба се вее около тънките й глезени. Отваря със замах вратата и светва лампата.
Трам-тарам!
Влизам и се оглеждам.
Същински килер. В подобно пространство в Америка си държат съдомиялната и сушилнята. Тясно единично легло, покрито с кафява кувертюра, разкривен дървен гардероб в ъгъла и прозорец с изглед към някаква тухлена стена. Стените са с червеникаво-кафяви флорални мотиви от шейсетте, а килимът някога е бил розов. На места е изтъркан до конец и петната се виждат дори на светлината от единствената слаба крушка с прашен хартиен абажур, която виси от тавана.
За седемдесет лири на седмица очаквах нещо повече. Нещо много повече.
- Не е ли божествено? Всичко, за което си мечтала? Не се тревожи, моята стая не е по-добра. - Прегръща ме през рамо. - Хайде. Да пийнем по нещо.
Оставям сака си на леглото и тръгвам след нея към кухнята.
- Искаш ли сайдкар?
- Какво е сайдкар?
- О, Иви! Божествено е! Божествен коктейл. А в нашия случай - рови из шкафа - коктейл в две леко нащърбени рекламни чаши за кафе. - Наблюдавам я как смесва щедри дози бренди, ликьор и изстисква с пръсти един полуизсъхнал лимон. - Лед?
- Да. - Маската й, съвсем изсъхнала, е започнала да се рони.
- Наздраве! - Подава ми чашата. - Ела с мен да измия тази гадост.
Последвам я в банята и сядам върху тоалетната. Отпивам от коктейла, докато тя плиска лицето си със студена вода. Банята е дълга и тясна, с мъхест тъмносин килим. Всеки сантиметър свободно място е покрит с козметични продукти - крем за лице, спирт, шампоани - по ъглите на ваната са натрупани използвани самобръсначки, наред с препълнен пепелник и няколко зарязани чаши от кафе. Въздухът е влажен и тежък, наситен със сладникавата миризма на соли за вана и сапун с розово масло.
Отпивам още една глътка от питието си, докато наблюдавам как Роби сваля маската. Лицето й е бледо, тук-там с лунички, а веждите й едва се забелязват. Навежда се, маха кърпата от главата си и по раменете й се разпиляват светлоруси къдрици. Пали две цигари от пакета в джоба на робата й и ми подава едната. Обляга се на мивката и дръпва дълбоко от своята. Не бях пушила истински преди това, така и не можах да разбера какво му е хубавото. Но сега с гъстата сладка смес от бренди и ликьор, която се плъзга по вените ми, лесно вдишвам, без да се закашлям. Изпускам бавно дима точно като Лорен Бакол в "Големият сън".
Изведнъж положението престава да ми изглежда толкова лошо.
Свободна съм. Изтънчена. Пия посред бял ден и вися в банята с момиче, с което току-що съм се запознала.
- Да отидем някъде, където може да се отрежем на спокойствие - предлага Роби и аз я следвам към дневната. Мрачна и студена, отнякъде става течение, с изглед към оживена улица. Посивелите найлонови пердета се раздвижват всеки път, когато по улицата премине камион или профучи автобус. Тя пуска касета на Ван Морисън и се друсва на протъркания черен кожен диван, като провесва дългите си крака през страничната облегалка. Не носи бельо. Сядам срещу нея на един от грозните фотьойли от гарнитурата.
- Е, какво ще правим с това твое име? - Изпуска дима на кръгчета, които се носят като чезнещи ореоли над главата й.
- Налага ли се да правим нещо? В смисъл, не е чак толкова лошо, нали?
Тя повдига вежда.
- Искаш да бъдеш актриса с име Иви Гарлик? Представи си само: "Ромео и Жулиета", в главните роли Том Круз Иви Гарлик играе. Иви Гарлик е Анна Каренина. Победителят в категория най-добър дебютант е Иви Гарлик!
Разкикотва се.
- Добре де. Хубаво. - Цял живот съм живяла с това име. - Какво предлагаш?
- Хмм... - присвива очи. - Рейвън*. Да. Според мен Рейвън ти отива. Като се вземе предвид цветът на косата ти.
* Гарван, гарванов (англ.). - Б. пр.
- Косата ми е кестенява.
- О, това лесно може да се промени. Как ти се струва?
- Иви Рейвън?
- Не, скъпа! Рейвън за първо име! Да видим... Рейвън Блек, Рейвън Дарк, Рейвън Найт*, Рейвън Найтли? Идеално е! Рейвън Найтли. Сега вече славата ти е в кърпа вързана!
* Съответно фамилните имена значат: черен, тъмен, нощ, нощен. - Б. ред.
Никога не ми е хрумвало да боядисам косата си. Но като се замисля, не съм била целия този път само за да съм си същата като у дома. И все пак това е твърде голяма крачка.
- Рейвън Найтли. Не съм сигурна. Звучи като име на порнозвезда.
- А Том Круз не звучи ли? Мисля, че е фантастично. Слушай, много ме бива. У дома аз измислих имената на всичките си приятели. Приятелката ми Блу, тя беше първата, с която започнах кръщаването на цветове.
- Така ли? - За първи път чувах за кръщаване на цветове.
- Абсолютно! Нали не мислиш, че истинското ми име е Роби?
Внезапно престанах да се чувствам толкова изтънчена и светска личност.
- Родителите ми са ме кръстили Алис - прави гримаса тя. - Можеш ли да си представиш? Трябваше да предприема нещо, а пък и сега вече няма такава разлика между мъжките и женските имена, нали?
- На колко си години? - Вероятно е по-голяма от мен, след като знае такива неща.
- На деветнайсет? А ти?
- Осемнайсет. И си от?...
- Вилидж.
Зяпвам я.
- Ню Йорк - пояснява. - Голямата ябълка. Родена и израснала.
- Леле!
Тя е нюйоркчанка. И не е пришълка, винаги е живяла там. Досега не бях срещала някого, който е живял в Ню Йорк през целия си живот. Изглежда ми невероятно, че разрешават на деца да живеят в Ню Йорк, който е някак си нечестив и опасен, все едно да заведеш бебе в нощен клуб. Със сигурност цялото население се състои от амбициозни възрастни от Айова и Мейн, които се катерят със зъби и нокти по служебната стълбица между премиери в галерии, представления на Бродуей и фестивали на чуждестранното кино.
- Леле! - повтарям.
Тя се ухилва, наслаждавайки се на респекта ми на провинциалистка.
- Аз... може би скоро и аз ще се преместя да живея в Ню Йорк.
- Така ли?
- Идния месец се явявам на прослушване в "Джулиард".
- Ясно. - Лицето й е каменно и твърдо като затръшната врата. - Тези прослушвания са шибани. Куп самодоволни путки, ако питаш мен.
- О!
Минава автобус, след който в стаята нахлува студен въздух. Роби се извръща. Проследявам погледа й, но виждам само празна етажерка и лъскавата черна повърхност на телевизионния екран.
- Е, не мисля, че ще вляза, или нещо такова. Просто това е "Джулиард" все пак. Всички искат да влязат там! - засмивам се или по-скоро издавам бръмчащ звук, който можеше да е смях, ако ми бе леко на сърцето.
Слушаме музиката и отпиваме от питиетата си.
Изведнъж тя се усмихва и отново изглежда преветлива.
- Ей, не ми обръщай внимание! Рано или късно сама ще се убедиш, така че по-добре да ти го кажа: аз съм калпава актриса.
Поразена съм.
- О, сигурна съм, че не е истина, Роби!
Тя вдига ръка, за да ме спре.
- Напротив, истина е. Повярвай ми. Три пъти съм се явявала на прослушване в "Джулиард". В нюйоркския университет също, в Бостън и, ами почти навсякъде другаде на планетата Земя. Виж, това не ме притеснява. - Тонът й е безгрижен. - Приела съм го. Наистина.
На осемнайсет не познавам човек, който да е приел каквото и да било, камо ли съсипващата мисъл за собственото си артистично бездарие. Струва ми се непоносимо... как можа да изрече тези думи на глас? Обхваща ме силното желание да я убедя в противното.
- Убедена съм, че те бива, Роби! Понякога на хората им отнема години, за да изградят типажа си, и минават през трудни моменти, докато се получи. Все пак не на всеки подхожда ролята на невинната девойка.
- На теб ти подхожда, нали? - Опъва дългите си крака и отново се настанява удобно на дивана. - Разкажи ми как започна?
Сменя темата.
- Не знам - облягам се на фотьойла. - Играх в една пиеса в началното училище. Бях малко по-висока от останалите... всъщност повтарях една година. Истината е, че не можех да чета, не познавах часовника, нито нищо...
Не знам защо й разправям това. Познавам я едва от половин час, но инстинктът ми подсказва, че мога да й се доверя. В нея има някаква енергия. Лекота, която не съм срещала у никого досега, като че ли нещо липсва. Там, където би трябвало да има правила и критика, има само въздух.
- Нарича се дислексия - делово пояснява тя.
- Така ли? - Родителите ми бяха засрамени от изоставането ми и темата никога не се обсъждаше вкъщи. - Сигурна ли си?
- Повярвай ми, прекарала съм повече време в тестове, отколкото можеш да си представиш. Продължавай - подтиква ме, което от нейните уста прозвучава също толкова нормално.
- О! - Впечатлена съм от неочакваната си диагноза. - На времето, когато учех в девическото училище "Девата на свещеното сърце", такива деца ги наричаха бавноразвиващи се. Все едно, бях леко глуповата, определено странна, доста по-висока от останалите момичета и с чудат външен вид, защото майка ми искала момче - все ме подстригваше късо, - и тогава получих главната роля в училищната пиеса, понеже бях висока и с къса коса.
Чертите на лицето й омекват.
- И за първи път беше добра в нещо.
Зяпвам.
- Как разбра?
- Историята винаги се повтаря. Искаш да си някой друг, превъплъщаваш се и хората те аплодират... - усмихва се. - Не се безпокой, гроб съм.
- Това беше първият път в живота ми, когато се почувствах добре в кожата си. После ме зарадва реакцията на родителите ми. - Представих си гордата усмивка на майка ми, баща ми с вратовръзка, седнали на първия ред в училищната зала. - Бяха горди с мен. Никога преди това не се бяха гордели с мен. Тогава реших, че ще стана актриса.
Тя е притихнала и мълчалива, гледа смръщено пода.
Много се разприказвах. Чувството за голота и беззащитност се завръща. Изведнъж се връщам в училищните години с късата си коса и грозна униформа, когато се опитвах с всички сили да се сприятеля с готините момичета.
- Вече познавам часа - бързо добавям. - Просто ми трябваше малко повече време.
Тя се усмихва и с усмивката й неудобството ми изчезва.
- Ами ти? - питам.
- Аз? - затваря очи. - Играя, откакто се помня.
- Тогава сигурно те бива - настоявам.
- Знаеш ли какво? - сяда с изправен гръб. - Актьорството дори не ме интересува. - После отново се обляга и мърда пръстите на краката си с лакирани нокти, любувайки се на произведението си.
За миг губя ума и дума.
- Но... но защо тогава си тук?
- О, скъпа! - усмихва се снизходително. - Че кой бърза да започне работа? Освен това имам някакъв талант, просто още не съм си намерила нишата. Въпрос на време. Все едно.
Тя пали нова цигара и огънчето осветява порцелановата й кожа.
- Та, чудя се, Рейвън...
Трепвам.
- Звучи ми наистина много странно.
- Ще свикнеш. Та, чудя се, имам среща със страхотния Хюи Чикън, който има приятел, с когото трябва да се види тази вечер в Камдън. Та си мисля, че вероятно ти също би искала да дойдеш. Нещо като двойна среща.
- Искаш да кажеш двойна среща с непознат.
- Е, да. Ако така го приемаш.
Че как иначе да го възприеме човек?
- Всъщност аз имам приятел. Следва графичен дизайн.
Тя ме поглежда.
- И?...
- Ами не искам да му изневерявам или нещо такова. Когато се върна, вероятно ще заживеем заедно.
- Споко! Нямам предвид да му предлагаш легло и закуска. Просто ще се помотаем заедно. Все пак сме в Лондон! Не искаш ли да се запознаеш с нови хора? Да се позабавляваш?
Колебая се.
Явно от мен се очаква да се държа готино и да се съглася. Ами ако момчето е грозно? Или странно? Или пък не е нито странен, нито грозен, но не е от моята кръвна група? Сещам се за Джон, за забавната му крива усмивка. Щом само ще се помотаем заедно, предполагам, че няма значение. Той не се държи собственически. А и не е като да изляза сама на среща... Но какво ще облека? Току-що пристигнах, дори не съм разопаковала багажа си.
Роби ми се усмихва и клати крака.
- Е, какво мислиш? Ще се срещнем в кръчмата, после ще отидем да слушаме една банда в Камдън Палас.
- Не знам...
- Рейв - вече го е съкратила. Вече имам прякор на име, което дори не е мое. - Рейв, работата е там, че аз също не познавам Хюи. Разбираш ли? Така че ще бъде забавно. Приключение!
Не знам как ме убеди, но успя. (Може би коктейлите имат нещо общо.)
- Добре. Само за да ти правя компания. Ако за теб няма значение, мисля, че предпочитам да използвам истинското си име тази вечер.
Тя свива рамене.
- Става, но ако бях на твое място, не бих споменала фамилията си.
Входната врата се отваря.
- Привет!
- Тук сме! - провиква се Роби. - Напиваме се!
В стаята наднича младо момиче в кафяво палто, което не му е по мярка. Изглежда на около петнайсет, с тежка коса до раменете, прибрана с барета, има огромни кръгли сини очи. Носи купчина книги - дебело, подвързано с кожа томче с пиеси на Шекспир, пътеводител на "Пенгуин" за "Ромео и Жулиета", "Чайка" и опърпано издание с разказите на Чехов.
- Здрасти. - Прекосява стаята и подава ръка. - Аз съм Имоджин Стайн.
Изправям се.
- Иви Гарлик. Приятно ми е.
- Иви идва с мен на срещата с Хюи Чикън - ухилва се Роби и вдига чашата си.
- По-добре ти, отколкото аз. - Имоджин внимателно оставя книгите на пода и сваля палтото си. Роклята отдолу е със смъкната талия, прилича на сукман, с около два размера по-голяма от нейния, а обувките й са кожени, с връзки, стабилни и удобни, каквито предпочиташе баба ми. - Какво пиете?
- Сайдкар. Искаш ли да ти забъркам един?
- Да, моля.
Роби става и Имоджин се отпуска на дивана.
- Да имаш цигари? - изрича умолително. Роби й подава пакета, преди да се скрие в кухнята.
Наблюдавам я как запалва. Има нещо сбъркано в картинката. Представете си плакат на Лаора Ашли като дете, но дърпа силно и алчно, после кръстосва крак връз крак като четирийсетгодишна проститутка след тежка нощ.
- Е - започвам разговор, - била си навън?
Нищо не помага повече от изричане на очевидното.
Тя махва с ръка пред очите си.
- Репетирах. "Чайка".
- Така ли? Коя сцена?
- Последната. Нали знаеш: "Аз съм чайка. Не, не съм. Да, чайка съм." - Тя си дръпва отново и за миг имам чувството, че ще изпуши цялата цигара с едно всмукване.
- Много хубава сцена - опитвам се да звуча окуражително. - Монологът е убиец.
Тя кима и изпуска дима през носа си.
- Да. Аз съм чайка. Определено съм чайка.
Седим и мълчим.
Може би следва метода на Станиславски. Актрисите, които играят, по метода приемат работата си много на сериозно.
Срещам погледа й и се усмихвам.
Тя ме гледа втренчено. После, за мой ужас, очите й започват да се пълнят със сълзи.
Мамка му! Ако си е внушила, че е чайка, яко сме загазили.
- Обичам го. Аз го обичам, а той дори не знае, че съществувам! - Закрива лицето си с длани.
Дали се е вживяла в някоя роля? Да се включа ли в импровизацията? Изправям се.
- Мисля, че не е лошо да взема да разопаковам багажа си...
- Но аз го обичам! Знам, че е истинският! Просто го знам!
Роби се връща и й подава чаена чаша без дръжка.
- Той е гей, Имо. Всички го знаят. Извинявай, свършили са ни чаените чаши. - Допълва чашата ми от захабена сребърна сосиера.
- Не е гей - изсъсква Имо. - Просто е англичанин!
- Носи кашмирени чорапи, смята, че във футбола има насилие, и живее с мъж на име Гевин. Който свири на орган - добавя Роби. - Приеми го. Той е гей. Разбира се, не си длъжна да ми вярваш, но аз съм израснала във Вилидж и ако не мога да разпозная един гей, трябва съм ослепяла.
- За кого говорим?
- За сценичния партньор на Имо, Линдзи Кръфтс. Красавец, с дар слово и пълен задник.
- Роби! - Имо я поглежда кръвнишки. - Да не си споменала повече думата задник, когато описваш любовта на живота ми!
Роби й намига.
- Боже, колко си сладка, когато си ядосана!
- Знаеш ли - Имо поклаща глава, - за момиче, което ще се шиба със загубеняк, наречен господин Чикън, не ти липсва кураж.
Роби се разкикотва.
- Толкова си завистлива!
- Да бе!
Едва се сдържам да не се намеся в разговора. Вдигам театрално чашата.
- И докато тя шиба господин Чикън, ще се наложи да шибам загадъчния му приятел!
И двете ме поглеждат и прихват.
Аз също, без да знам защо.
Имо спира, за да си поеме въздух.
- Понятие си нямаш какво означава да шибаш някого, нали?
- Напротив - запъвам се аз. - Да излезеш на среща, нали?
- Да чукаш - обяснява Роби. - Шибам е английската дума за чукам. Звучи като шпакловам.
Не се впечатлявам.
- Да, знам. Просто малко... се обърках. - Двете се споглеждат усмихнати.
Не съм сигурна дали ги харесвам. Мразя това, че двете знаят как да пушат, да забъркват коктейли, банята е отвратителна... може би трябва да си намеря свое жилище.
На входната врата се чука, по-скоро се блъска.
- Хей! Вие!
- Мамка му! Това е госпожа Ван Патерсън, хазяйката. Запозна ли се вече с нея?
Поклащам глава.
- Тя е пълен кошмар. Холандка. Стисната като всички холандци. - Роби смушква Имо с палеца на крака си. - Ти отвори. Тя те обича.
- Нищо подобно! - Имо отблъсква крака й. - Ти отиди.
- Тя ме мрази! Ти поне приличаш на девственица.
- Аз съм девственица - въздъхва Имо. Оставя чашата си и става неохотно от дивана. - Добре! Изпрати девственицата. Тя ще свърши работа. - И се запътва с гръм и трясък към входната врата.
Навеждам се към Роби.
- Не мислиш ли, че е твърде малка, за да пие алкохол?
Роби поклаща глава.
- На деветнайсет е. Не че й личи. Баща й е голям холивудски агент. Имат купища пари, но майка й е пълна откачалка. Облича я като дванайсетгодишна и държи да се чуват всеки ден. Тя е от преродените. Силно религиозна. Наистина тъжна история.
- Но фамилията й е Стайн. Еврейска, нали?
Роби кима.
- Не си ли чувала за евреи, последователи на Исус?
Не бях. Само че ми омръзна все аз да съм невежата.
Давам универсалния отговор.
- Мамка му!
- Именно - съгласява се тя.
Чуваме отварянето на входната врата и тя ми прави знак да мълча.
- Здравейте, госпожо Ван Патерсън. Как сте?
- Момичета, използвате твърде много вода! Сметката за електричеството е огромна! Възмутително е какво количество вода хабите! Бойлерът е с таймер! Недейте да натискате копчето! Никога!
- Но водата свършва всеки път, когато измием чиниите или когато някоя от нас си вземе душ!
- Така ли? За първи път чувам такова нещо! Какво правите? Къпете се всеки ден?!
- Не е нечувано.
- Вижте, не ми се правете на умници. Два пъти седмично е повече от достатъчно.
- Там, откъдето идваме, е съвсем нормално човек да се къпе всеки ден.
- Там, откъдето сте, хората са разглезени! Американците си мислят, че светът е направен от пари. Не знаете какви късметлийки сте. Глочестър Плейс е един от най-престижните адреси в Лондон. Играли ли сте някога "Монополи"?
- Да, госпожо Ван Патерсън.
- Равнява се на Парк Лейн. Няма го в "Монополи", но можеше да го има.
- Хммм...
Настъпва потискащо мълчание.
- Пушили ли сте тук, момичета?
- Не, госпожо Ван Патерсън! Разбира се, че не сме! Защо? На цигари ли ви мирише?
- Да, надушвам дима.
Имо снишава глас.
- Мисля, че са момчетата от горния етаж. Не че ми влиза в работата, но съм ги хващала няколко пъти да запалват на стълбището.
- Ааа. Разбирам. Добре. Ти си добро момиче, Имоджин Стайн. Мило, добре възпитано момиче. Много по-добра от тази твоя съквартирантка. Разбираме се да не използвате толкова много топла вода, нали?
Вратата се затваря и чуваме тежките стъпки на госпожа Ван Патерсън към горния етаж.
Имо се връща и сяда.
- Още едно измъкване на косъм за Чеховата къща - вдига чаша тя.
С Роби се споглеждаме и също вдигаме чаши.
- Аз съм чайка - изричаме в хор.
Имоджин се усмихва. Тя е едновременно млада и стара, двете в едно.
- Да, това съм аз. Аз съм чайка - изважда с почукване още една цигара от кутията и качва краката си на малката масичка. - Има ли желаещи за хубава, дълга вана?
Стоя пред входната врата на дъжда и вятъра и ровя в джоба си за ключовете. Обръщам се и проверявам за последен път.
Не, определено я няма. Не се крие зад храстите, нито ме причаква от другата страна на портата.
Не че вярвам в духове.
Но появяването на Роби е друга работа.
Тя не беше безплътна и бяла, нито "призрачна". Всъщност изглеждаше съвсем нормално, солидна, облечена в джинси и един от онези грозни оранжеви пуловери, които сама си беше оплела, когато мислеше, че истинското й призвание е да бъде дизайнер на плетива. (Никога не се отказа да търси призванието си; всяка година си намираше ново. През онази година всички се сдобихме с пуловери. Все още пазя два - лилаво-червен и отровнозелен. Някак си хем са твърде тесни, хем в същото време широки. Мисля, че дупката за шията е дупката за ръкава и обратното. Нарече ги "запазената си марка".)
Когато курсът свърши, нея вече я нямаше. Оглеждах се да я зърна, докато вървях към станцията на метрото на Ковънт Гардън. Някак си очаквах, че ще ходи след мен и ще се спотайва в сенките на Дръри Лейн или ще стои на перона, зачела се във "Венити Феър". Обичаше Ковънт Гардън и винаги сваляше австралийци в един от баровете на пазара.
Но там я нямаше.
И сега я няма.
Разбира се, сигурно е била плод на въображението ми. Чудно как малко безсъние и няколко пропуснати хранения могат да призоват едно момиче. Би трябвало да си отдъхна. Но странно, точно обратното, разочарована съм. Колкото повече остаряваш, толкова повече губиш приятели заради брака, децата, работата; заради възрастта. Самото приятелство се превръща във видение - мимолетна сянка, която твърде бързо се разсейва на ослепителната дневна светлина.
Завъртам ключа в ключалката на огромна аленочервена врата.
Номер 17 някога беше внушителна кремава, с гипсови орнаменти отпред сграда в стил "крал Джордж", която не се отличаваше от останалите внушителни кремави, с гипсови орнаменти отпред сгради в стил "крал Джордж" на Акейша Авеню, северен Лондон. Днес си личи, че е видяла и по-добри дни. Сега е само една от многото къщи на улицата, чиято градинска врата всеки път при отваряне квичи като гладно прасенце, а бежовата боя отвътре се бели като люспи от бял шоколад върху луксозна сватбена торта. Освен това в квартал, където ниско подрязаните спретнати плетове и декоративно оформените дафинови дръвчета са задължителни, градината определено е романтична, дива и обраснала - много повече Бронте, отколкото Остин. През лятото смокинята рони презрелите си тежки плодове, които стават на гъсто и лепкаво сладко по тротоара, а всяка есен високият кестен хвърля лъскави кестени по минувачите със свръхестествена точност. Някога безупречната фасада сега е заменена с непокорна и занемарена величественост. За петте години, откакто живея тук, атмосферата е станала още по-загадъчна.
Това не е обичайният пансион. Все пак и Бъни Голд не се вписва в образа на типичната хазяйка.
Когато съпругът на Бъни, Хари, почина внезапно преди десет години, се разбра, че освен любящ съпруг, баща и уважаван стълб на еврейското общество и собственик на преуспяваща счетоводна къща, е бил пристрастен комарджия.
Бил бръкнал вече в пенсионния си фонд, застраховката живот и по-голямата част от личните си спестявания, за да покрие дълговете си. Бъни, която беше прекарала целия си живот в уютния мехур на пазаруването, ходенето по гости и отглеждането на единственото им дете, Едуина, беше съкрушена. Ако бе имал връзка с друга жена, щеше да е различно. Но да я остави разорена, беше още по-лошо. Най-трудно й беше да приеме мисълта, че трябва да се раздели с любимия си дом.
Затова тя започна да дава под наем стаи, макар че би била шокирана, ако чуе думата пансион. За нея нашите отношения наемател-хазяин са нещо като спонсорство на хора на изкуството. Тя е по-скоро покровител, който дава под наем стаи само на артисти, чието изкуство харесва. На седемдесет и две ентусиазмът й към всякакъв вид музика, изобразително изкуство или драма, заедно със забележителния й вкус към авангардното изкуство, е повече от вдъхновяващ.
Така че, ето ме и мен - актриса и преподавател, Алисън - сопрано, австралийска певица и преподавател, и последното ни попълнение, Пьотр - концертиращ пианист и преподавател от Полша.
И разбира се, любовта на живота ми - Алекс. Делим две стаи с изглед към задната градина и собствена баня на последния етаж на къщата.
Ние сме привилегированото малцинство.
Редовно пристигат картички от цял свят от бившите наематели, заедно с покани за Бъни да им гостува в Рим, Париж, Ню Йорк, Берлин... Познавам доста от тях. Както Бъни има навика да казва: "Иви, ако това продължи още малко, една от нас ще трябва да направи предложение!"
И е права. Трябва да се стегна и да се изнеса. Само че не е толкова лесно, колкото изглежда. Много вода изтече, а аз все не мога да се реша. Може би някой ден и аз ще изпращам картички, та дори да са само от южен Лондон.
Точно в този момент обаче съм благодарна да съм си вкъщи.
Хвърлям чантата и палтото си на закачалката от еленови рога в антрето (дело на норвежки дизайнер на мебели, който живя тук преди две години, а сега създава пластмасови столове за бедстващите жители от Третия свят) и отивам в кухнята да изпия чаша чай и да претършувам хладилника, където заварявам Алисън и Пьотр да се карат за немските песни.
Те почти не ме забелязват, докато пълня чайника и го слагам, за да заври водата. И двамата са доста страшни - прилича на сцена от "Залезът на боговете". Пьотр е изключително висок и слаб. Движи се с лекота, уверено и наперено, необичайно за височината му. Тъмната му коса е късо подстригана отзад, но някак си винаги успява да му влиза в очите, които са с необичайно топъл кафяв цвят - наситеното ореховозлатисто на окото на тигър и също толкова въздействащо. Ръцете му обаче са най-забележителното в него. Това са ръце на Рахманинов, големи и силни, всяка длан е колкото лице на възрастен човек. От една седмица живее в къщата, но не съм го чувала да изрича повече от три думи накуп. Затова съм доста изненадана да чуя как произнася пълни изречения.
Алисън, от друга страна, е в периода си "Мария Калас". Ако ръцете на Пьотр са най-забележителното в него, при Алисън това са скулите. Те са като две полици, отстоящи на равно разстояние, над които са разположени силно гримираните й сиво-зелени очи. Дългата й кестенява коса е прибрана отзад в идеален кок, а тялото й е закръглено и подчертано женствено, или както тя казва "пълна, но пъргава" (оперният свят е много по-суетен относно външния вид от едно време). Въпреки безупречно поддържаната й външност, тя си служи с речник, който подхожда на моряк. След тригодишни усилия в Англия едва сега започна да получава роли в Ковънт Гардън и да пее големите партии в опера "Норт" и Националната опера на Уелс. Като добавим постоянния поток от студенти, работа не й липсва. Съдбата обаче ще й се усмихне истински следващия месец. Ще изпълнява рецитал от немски песни в Сейнт Джонс Смит Скуеър и най-голямото й желание е да репетира с Пьотр. Сега обаче май ще трябва да репетира сама. (Това е едно от малкото предимства на пансиона: не всички драми са твои.)
Мълчаливо отивам до сушилката и си вземам чаша.
- Но защо? - Алисън разперва ръце към небесата - жест, който имаше голямо въздействие в местната продукция на "Тоска" миналия март. - Посочи ми поне една причина, мамка му! Ще ти дам колкото поискаш!
Пьотр се обляга на кухненския плот с ръце в джобовете на джинсите, видимо развеселен.
- Вече ти обясних. Немският не е език, на който би трябвало да се пее. Никога! Италиански, да. Френски, добре. Руски, идеално! Но немски? Звучи като... като звука, който издаваш, когато плюеш! - И той го демонстрира нагледно.
Оставям чашата. Може би ще пропусна чая.
От тостера изскача готовата филийка.
- Но ти свириш немска музика! Свириш Бетовен, Моцарт, Лист... - продължава Алисън.
Пьотр хвърля филийката в чинията и отваря чекмедже след чекмедже в търсене на нож. Подавам му един нож.
- Благодаря. Лист не е германец.
Той се оглежда.
- Не бъди такъв педант! - обвинява го Алисън и бутва чинията с маслото към него.
Пьотр въздъхва и си намазва дебел слой.
- Когато свиря Бетовен или Моцарт, не ми се налага да слушам немски. Слушам музиката. Когато трябва да слушам немски, вече няма музика. - И повдига рамене - бавно и плавно движение, което някак си е типично източноевропейско. - Съжалявам.
Алисън се извръща, безсилна да се бори с тази странна логика с друго, освен с низ от ругатни.
Пьотр, който явно не забелязва, се обръща към мен, докато дъвче филийката си.
- Как мина курсът тази вечер?
- Един старец напусна часа - признавам и заобикалям Алисън, която нарежда нещо неразбираемо под носа си в ъгъла. - Винаги иска да чете едно и също стихотворение. Неописуемо дълго стихотворение.
- Браво на него! Много е важно да не се отказваш от идеалите си.
Усмихва се. Алисън изръмжава заплашително.
- А ти? Кога ще те видим в някое представление?
Засмивам се - притеснено високо тремоло. Изведнъж се оказвам в небрано лозе, натрапник в този разговор за артистични предпочитания и идеали.
- О, не. Аз... вече не играя. Сега съм само преподавател.
Пьотр повдига вежди.
Ровя в кутията с пакетчета чай. Без да се налага да поглеждам, знам, че ме наблюдава.
- Твърде стара съм за тези глупости - изричам накрая. - Отказах се много отдавна. Или по-скоро изкуството се отказа от мен.
- Защо? - Той отхапва от филията.
Твърде късно е, за да се впускам в описание на обстоятелствата, довели до провала на актьорската ми кариера, пред непознат. Все пак правя глупавата грешка да се опитам да му обясня.
- Актьорската професия е различна от музиката, Пьотр. Има толкова малко ангажименти и толкова много хора...
Той отмята коса назад и изрича гръмогласно:
- Да, истина е! На света почти няма класически музиканти!
Изчервявам се.
- Извинявай, не това имах предвид. Исках да кажа, че... о, не знам какво исках да кажа... - отново започвам. - Както и да е, никога не стигнах до ролите, за които мечтаех. Дори не се доближих до тях. Най-голямото ми постижение бяха няколко второкласни филма на ужасите и няколко реклами...
- Била си актриса - отново повдига рамене. - Такава е работата на актрисите.
- Не, такава е работата на неуспелите актриси, Пьотр.
- Не - усмихва се, - успелите актриси също го правят. Все същото.
Според Пьотр Павликовски аз също като Алисън искам да се наложа. Правилата тук са по-различни.
- Ами, не... - запъвам се, опитвайки се да формулирам доводите си.
- Ти си американка - поставя ми диагнозата с едно махване на огромната си ръка. - Отдаваш твърде голямо значение на идеята за "успеха". Никой човек на изкуството не възприема живота като успех или провал, печалба или загуба, добър или лош. Смисълът на изкуството се губи, ако го измерваш с комерсиален аршин.
Примигвам срещу него.
- Това е ужасно - изхленчвам неубедително.
Той се намръщва и пъхва последното залче в устата си.
- Да не би да си смятала, че ще е забавно?
Настъпва продължително мълчание.
За първи път поглеждам на нещата от тази страна.
- Да - признавам. - Очаквах, че ще е много по-забавно, отколкото да работиш в офис, да преподаваш на пенсионери или... всичко останало, всъщност.
Той се разсмива.
- Откъде ти хрумна тази идея?
- Защото беше така. - Не мога да не се усмихна при спомена. - Винаги е било най-забавното нещо на света.
- На теб не ти ли харесва да свириш на пиано? - притичва ми е на помощ Алисън.
Отново онова повдигане на раменете.
- Понякога. Но "забава" не е думата, с която да се опишат взаимоотношенията артист-изкуство, които от векове присъстват във всеки аспект на човешкия опит. - Поглежда ме с тъга. - Опасявам се, че вие американците сте като децата - не искате да пораснете. Какво е това "преследване на щастието"? Какво е това "да бъдеш щастлив"? Къде е благородството в живот, посветен на преследване на щастието? Това е едно жалко идеалче.
- Я по-ведро, приятел. - Алисън застана до мен. Тя обожава директния сблъсък. - Няма нужда да се заяждаш с нея само защото е американка!
- Не се заяждам с теб - поглежда ме Пьотр, после се обръща към Алисън. - Ето пак! "По-ведро"! Нищо не може да е сериозно. Всичко трябва да е лековато, бързо... ведро! - Той кръстосва превъзбуден кухнята, като търси думите, сякаш те висят във въздуха около него. - Човек е герой на собствения си живот - особено в изкуството! Без нещастия и трудности къде е приключението на героя? Какъв е смисълът? Разбира се, че ще участваш в слаби филми! В глупави реклами! И какво от това? Те са твоите змейове - отрязваш им главите и продължаваш. Ти стоиш по-високо от тези неща! - Завърта се. - Какво ще предложиш на хората, какъв опит, ако животът е само едно "забавление"?
Понечвам да кажа нещо.
После се отказвам.
Късно е и чувствителността ми е изострена. Започвам да подреждам пакетчетата чай в спретнати редички. Тишината натежава и надвисва между нас.
- Това не беше единствената причина - изричам. - Не ставаше дума само за моето щастие.
- Господи, Пьотр! - Алисън клати глава. - Не можеше ли да бъдеш още по-груб?
- Груб? - озадачен, той се обръща към нея. - Просто си говорим. Разговор, нали? - И се засмива, подпрял ръце на плота. - Какво искаш? Да си стоим тук и цяла нощ да си правим комплименти?
Продължително мълчание.
- О, разбирам - произнася отсечено. - Разбира се, че не съм искал да те обидя. - За миг погледът му среща моя. Стресната съм от силата на чувствата в него.
Сетне се извръща.
- Забравих колко е важно да се разбираме през цялото време. Ще си гледам пианото. Лека нощ, дами - кима към всяка от нас поотделно, с официален, леко саркастичен маниер, преди да се отправи към стълбището, вземайки с лекота по две стъпала наведнъж.
Алисън се протяга и грабва чашата, която току-що оставих, за да я напълни с вряла вода.
- Мама му стара!
Объркана съм след този разговор. Отварям шкафа, за да потърся нещо за ядене.
- Предполагам, че имаше известно право...
- Господи! - трясва чашата на плота тя, от което голяма част от съдържанието й се разлива. - Мислех, че ще е чудесно да има пианист в къщата, с когото да репетирам, но никога, през целия си живот не съм срещала толкова дръпнат човек! - Изважда ножа от поставката и си отрязва голямо парче лимон, после го пуска във водата, заедно с лъжица с връх мед. - Каква примадона! И за какво беше всичко това? Американците, щастието и... Господи! Искаше ми се да го цапардосам.
Трябва да напазарувам. Затварям вратичката на шкафа.
- Английският му е добър...
- Има си хас! Завършил е института "Къртис" във Филаделфия. И все пак е прекалено груб
- Работата е там, Али, че се задържах тук твърде дълго...
- Тинтири-минтири! - Завърта се на пети и ме поглежда обвинително. - Мисля, че се разболявам. Алекс настинал ли е? Не трябва да се разболявам, Иви.
Поклащам глава в отрицание, загубила всякаква надежда, че ще мога да се доизкажа.
- От стреса е. Стресът е неимоверен. Този концерт ще ме побърка. Виж ми сливиците, моля те.
Не мога да ви кажа колко пъти седмично ми се налага да преглеждам сливиците на Алисън. Тя изплезва език.
- Виждаш ли нещо? Червено ли ми е гърлото? С налепи?
Що се отнася до здравето, няма по-голям параноик от Алисън. Покрай кухненския тезгях са подредени шишета с витамини и билкови тинктури; изпод прага на стаята й се носи митична пара - произвеждана от овлажнителя, който вечно къркори в ъгъла; освен това на ден спи повече, отколкото котка. Все пак всичките й усилия са възнаградени, защото има един от най-чистите и силни певчески гласове, които съм чувала.
Оглеждам гърлото й.
- Не, скъпа. Нищо ти няма.
- Благодаря. О, Боже, Иви! Какво ще правя?
- Ами... - Вземам друга чаша от сушилката. - Винаги можеш...
- Глупости! Пак ще трябва да се обадя на Джънко. Само че тя е като робот, нищо не разбира от силата и страстта, които са ми нужни за тези песни! - Поглежда ме. - Чувала си за Пьотр, нали?
Поклащам глава и тя се навежда напред, гласът й е необичайно тих.
- Преди няколко години в Москва напуснал финала на конкурса "Чайковски" по средата!
Поглежда ме с напрегнато очакване. Представа си нямам за какво говори.
- Това е най-известният световен конкурс за пианисти, Иви! Просто спрял да свири по средата на второто си изпълнение концерт и напуснал. Когато бил на крачка от спечелването на конкурса!
- Но защо?
- Изпълнението му не било достатъчно добро... не харесал свиренето си - завърта очи. Състезателната природа на Али е толкова силно изразена, че това й се струва направо кощунство. Заинтригувана съм. - Той е луд, Иви! Побъркан! Свирел Третата на Прокофиев с оркестър и изведнъж станал и си тръгнал!
- Щом е толкова луд, Али, защо толкова много си се запалила да репетираш с него?
- Чувала ли си негово изпълнение? Вчера свиреше "Gasparde de la Nuit"* и имах усещането, че всеки момент ще припадна, толкова сърцераздирателно беше... О, мамка му мръсна! - Обронва глава в длани. (Ако Пучини беше писал музика за Али, "Един чудесен ден" щеше да бъде "Къде, по дяволите, е той?")
* "Нощният Гаспар" от М. Равел. - Б. ред.
Изваждам парче сирене от хладилника и обмислям току-що чутото.
- А сега преподава в Кралската академия.
- Но е могъл да се прочуе! - възразява.
Седим и мълчим. Накрая тя вдига очи.
- Знаеш ли какво трябва да направим? Трябва да излезем, аз и ти, по женски. Можем да отидем да потанцуваме.
На всеки два месеца я обзема вдъхновението - впуска се да ме увещава да разнообразя светския си живот, обикновено след като е приключила някой голям ангажимент.
- Може би. Не знам, Али. Май съм твърде стара за танци.
- Аз съм по-стара от теб - припомня ми.
- Да, но ти си в крак с модата...
- И ти можеш да си в крак с модата. Да отидем по магазините! Ще бъде забавно!
Гледа ме втренчено с огромните си очи на примадона.
- Ще си помисля.
- Все това казваш. Ако имах твоето лице и фигура...
- Али! Престани! Защо ме караш да се срамувам?
- Дори не се гримираш, нали?
- Моля те! - извръщам лице.
- Искам само да кажа, че е жалко! Някой ден ще престана да те моля и тогава ще съжаляваш. - Отваря едно от шишенцата и изгълтва няколко хапчета. - Значи старият пръч напусна часа ти? И преди си го споменавала - как му беше името?
- Господин Хейстингс.
- Горкият господин Хейстингс.
- Всъщност той е с доста труден характер - опитвам се да го оправдая.
- Да, и ти на негово място би била с труден характер. Ако не си успяла да осъществиш мечтите си. Това побърква хората, Иви. - Тя взема чая си и ме целува по челото. - Лека нощ, скъпа.
Вече сама, изливам останалата вода от чайника в чашата си. Не е достатъчно, за да я напълни, затова я оставям. И втренчвам поглед в огромното черно пространство на градината в задния двор.
Досега не бях възприемала господин Хейстнигс като човек с мечти. Или поне не такива, които надхвърлят провалянето на часа ми. Разкритие, които може да го надари с нежелана уязвимост в очите ми. Като добавим и тирадата на Пьотр против щастието, силите ми са на предела си. Чувствам се изтощена и неочаквано ме обхващат съмнения.
За днес приключих с борбата със змейове.
Механично избърсвам кухненския плот, преди да изгася осветлението. Отново ме обзема чувството, което изпитвам в края на всеки ден - усещането, че съм отделена от тялото си и го наблюдавам от разстояние, нещо като телесно deja vu. Излизам в коридора и се нося в безтегловност и безтелесност, повтаряйки вечерния си ритуал: спирам, за да проверя дали входната врата е заключена по няколко пъти.
Обръщам се, за да поема по стълбището.
Там, седнал в тъмната дневна е Пьотр.
Пред пианото. Нищо не подсказва, че ей сега ще се раздвижи. Няма нито капка жизненост, нито трепет, като че ли всеки момент ще засвири. Вместо това е обгърнат от мъртвешко спокойствие.
На върха на езика ми е да го попитам дали е добре. Да наруша тишината, да я запълня с шум, въпроси и разговор.
Но после ме завладява неочаквано усещане за интимност.
Неговото спокойствие е като откровение. Сякаш той се разголва много бавно, постепенно пред мен. Невидимите слоеве се разтварят в сенките. Колкото повече се задържам, толкова повече виждам...
Отстъпвам.
Това не е нещо, което би трябвало да споделям с непознат мъж. Мъж, който дори не ме харесва.
И все пак ме обхваща някакъв силен копнеж - да бъда в стая, където не съм сама, и да няма нищо - нито думи, нито движение, нито обяснения.
Качвам се към горния етаж и се движа възможно най-безшумно, но третото стъпало преди площадката изскърцва непоносимо. Тя е будна.
- Ти ли си, Иви?
- Да, Бъни. - Сякаш отново съм малко момиче.
- Заключи ли входната врата?
- Да.
- Тогава ела и кажи лека нощ като хората.
Отварям тежката широка врата. Стаята й е просторна, с преходни врати към няколко апартамента, които заемат целия първи етаж. Тя е седнала в огромното си уютно легло, подпряна на сигурно десетина възглавници, облечена в ленена нощница и златист халат. В скута й има опърпано издание на "Една любов на Суан", което се съревновава с пет-шест броя от "Хелоу" и "Татлър", пръснати по цялото легло.
Сваля очилата за четене и завърта малката си посребрена глава на една страна, за да ме огледа внимателно.
- О, Иви! Само ако положеше малко усилия! Лек грим, хубава прическа...
Забивам поглед в килима и се усмихвам.
- Че защо ми е да го правя, Бъни?
Тя потупва леглото, покана да седна.
- Човек никога не знае, скъпа. Много момичета срещат подходящия мъж в работата си. Моята Едуина така се запозна с партньорката си.
(Едуина, единственото й дете, се оказа лесбийка и се премести в Аризона с една жена от счетоводната къща на баща си малко след смъртта на Хари. Миналото лято Бъни им беше на гости за месец. Имат изключително скъпа, шикозна малка галерия за индианско изкуство и не са, както тя казва, "изостанали от модата лесбийки". "Наистина са много сладки - уверяваше ме Бъни. - Дискретни, с хубави прически. И е такова облекчение, че няма нужда да ги забавляваш, както се налага с мъжете. Разбираш ли, Иви, не е толкова зле, стига едната да знае да готви." Не съм убедена дали разбира, че това е повече от удобно съвместно съжителство. При Бъни е трудно да кажеш.)
- Повярвай ми, в работата ми няма подходящи мъже. Тъкмо обратното. Освен това забравяш, че имам един чудесен мъж до себе си. Как се държа тази вечер?
Тя се усмихва.
- Както винаги, идеално. Макар че диетата му е потресаваща, скъпа. Тази вечер сготвих борш. Видя ли го? Останало е малко в хладилника. Помислих си, че ще е хубаво заради Пьотр.
- Но боршът е руско ястие, нали?
- Е, да, но все пак. Само че Алекс не поиска да дори да го кусне. Можеш ли да си представиш?
- Че кой би отказал домашно приготвения ти борш?
- Е, и Хари не го харесваше кой знае колко. - Приглажда една гънка на чаршафа. - Само че Хари нямаше вкус. Дори вкусови рецептори нямаше. Заради пурите. Обещай ми, че никога няма да позволиш на Алекс да пропуши!
- Ще се постарая. - Тръгвам да си ходя, но се спирам. Споменаването на Хари ми напомня за... - Бъни, извинявай, ако ти се стори неуместно, и не ми отговаряй, ако не желаеш, но...
- Тя се засмива.
- Мили Боже, Иви! Толкова си официална.
- Извинявай. Просто... - Как да го кажа? - Виждаш ли понякога Хари? Искам да кажа сега?
Тя ме поглежда.
- Той е покойник, скъпа.
Чувствам се глупаво.
- Да, знам. Просто се чудех дали вярваш, че хората могат да се връщат след...
- Смъртта?
Кимам.
- Ами... - Тя се замисля. - Понякога ми се явява сутрин. Шумка с ужасния си стар халат и носи брой на "Таймс". Иска помощ за кръстословицата. Такива неща. Да си побъбрим.
Сърцето ми подскача в гърдите.
- Ти какво правиш тогава?
- Бог ми е свидетел, че не му говоря. - Тя отново взема книгата на Пруст. - Не му обръщам внимание и той си отива. Дразня се не от друго, а от нахалството му. От къде на къде си мисли, че може да продължи оттам, откъдето е прекъснал.
Говори без следа от ирония или неискреност... може ли да е вярно? Във всеки случай отново започва да чете - намек, че разговорът ни е приключил.
Отивам до вратата, все още имам много въпроси, но не мога да подредя обърканите си мисли.
- Приятни сънища, Бъни.
- На теб също, скъпа. - Вдига очи. - И честно, ако Хари започне да те тормози с кръстословиците си, просто му кажи да се разкара. Никога не го е бивало в правописа.
- Добре.
Тя се връща към книгата си и аз затварям вратата. Както при много други разговори с Бъни, представа си нямам дали говореше сериозно, или ме будалкаше.
Минавайки покрай стаята на Алисън, чувам, че си тананика тихо. Нещо хубаво. Нещо, което не съм чувала досега. Вероятно нещо немско.
Изкачвам последното стъпало и завъртам топката на бравата внимателно. Бавно се вмъквам в съседната стая.
Там е той, спи. В детската си пижамка "Локомотивчето Томас". Алекс, моят хубав, прекрасен, идеален петгодишен син. Навеждам се и нежно го целувам по челото. Той помръдва, бягайки от досадното внимание на бдителната си майка, дори в съня си.
Цяла нощ мога да го гледам, да наблюдавам деликатната извивка на челото му, нежните му розови бузки и ангелската (поне докато е в покой) дъга на устните му. Става все по-красив с всеки изминал ден.
Като баща си.
По нощното небе плува облак. Студената бяла светлина на луната прониква през прозореца. Осветява безбройните играчки, пръснати по пода, люлеещия се стол втора употреба в ъгъла, шкафа с играчки, боядисан в ярки цветове... Това е свят, в който нищо не е загубено завинаги; всичко е възвратимо. Крехка, нетрайна вселена.
Настанявам се тихо, както много нощи преди това, на дървения люлеещ се стол и го наблюдавам.
Утре ще е по-голям, а аз така и няма да съм усетила кога се е случило. Независимо от това съм тук. Страж, нощен пазач на едно невъзможно и незнайно бъдеще.
Тук, в покоя на стаята на сина ми с едва доловимия шум от дишането и въздишките в съня му, една неканена мисъл ме спохожда отново.
Щях ли да постъпя по по-различен начин?
Ако ми се предоставеше повторен избор, пак тази съдба ли щях да избера?
Поглеждам навън към притихналите улици. Към лалетата, превити от вятъра и дъжда.
Крехка, нетрайна вселена.
Винаги е била такава.