ЛЕОНАРДО
ПЪРВИЯТ УЧЕН
МАЙКЪЛ УАЙТ
ПРЕДГОВОР
Леонардо да Винчи беше героят на моето детство и е един от малцината велики гении в историята (наред с Моцарт, Егон Шиле и Чарлз Дарвин според моите лични пристрастия), чиято личност и творби все още ми дават повод да ценя човешкия род. Като момче исках да узная за Леонардо всичко, което можех. Опитвах се да се потопя в неговия свят. Всъщност няма да е преувеличено, ако кажа, че исках да бъда Леонардо.
След като завърших неговата биография (като дете не бих и помислил, че съм способен на подобно нещо), аз го ценя още повече, понеже чувствам, че съм узрял достатъчно, за да го познавам толкова добре, колкото мога да се надявам от моята позиция сега, около половин хилядолетие след смъртта му.
Когато започнах проучванията за това издание, аз се върнах назад след три години, прекарани с една съвсем различна историческа фигура - сър Исак Нютон, - героят на написаната от мен биография "Последният магьосник". Съжителството с Нютон не беше от лесните. Несъмнено той е притежавал велик интелект и революционна мисъл, но е бил злостен, порочен, често жесток човек. Леонардо, като изключим блестящия ум, е бил пълна противоположност на сър Исак и това повествование повдигна духа ми.
Когато започвах книгата, не исках да създавам поредния "Живот на Леонардо". Такива вече имаше няколко. Аз бях провокиран да се заема с една пренебрегвана досега страна от живота му. Освен да разкажа историята такава каквато е стигнала до нас, исках отчетливо да пресъздам онова, което по мое убеждение е обликът на Леонардо - във всяко отношение впечатляващ, блестящ и вдъхновяващ, както и познатият на всички ни Леонардо - художника. Моят Леонардо е живописен, неукротим ексцентрик, човек, който обича риска и се движи на ръба на ереста и некромантията, одарен с толкова много таланти, че му е почти невъзможно да се задържи върху някое от нещата, които го очароват, или да постави едно свое умение по-високо от останалите. Но повече от всичко останало моят Леонардо е Леонардо: първият учен.
В тази книга съм отделил повече внимание на научните му идеи. Не притежавам нужната квалификация да тълкувам неговия артистичен принос или да анализирам отделни платна, макар че, разбира се, разглеждам и живота му на художник. Как би могъл който и да е биограф на Леонардо да игнорира подобно нещо? Но бързам да кажа, че дори изкуството на Леонардо е пронизано от неговото разбиране за науката. Всъщност аз съм на мнение, че последните му и най-големи творби са - образно казано - трохи от също толкова изключителните му качества на художник и учен, тържество на многообразните му таланти.
Опитът да обхвана живота на Леонардо като първия учен се оказа своеобразна преоценка. Когато нарекох Леонардо учен, аз всъщност подхраних едно противоречие, а като включих думата "първи" в своето заглавие, поех риска да си навлека още хули. Аз обаче оставам на това становище и се надявам тук да съумея да го предам - за мен той е първият учен. Ако продължим в този дух, можем също толкова добре да се спрем и на заглавие: "Изгубената наука на Леонардо" или "Пренебрегнатото наследство на учения Леонардо", понеже и това са точни попадения. Откритията на Леонардо, както вече добре знаем, предшестват много важни научни нововъведения, но по-нататък аз ще покажа, че обществото буквално остава лишено от достъп до неговите идеи в протежение на два века, докато светът навакса и си припомни вече предадените уроци.
Всички биографи се опитват да открият "другата страна" на своя герой. Това почти неизменно предполага откровения за тъмните страни у една личност, гледана под микроскоп. Отдадени на литературната достоверност, моите сетива останаха открити за подобни негативни аспекти и често додаваха към дълбочината и живописността на нашите герои. Наистина Леонардо не е ангел. В много отношения човек като всички останали, той същевременно, е и изключително толерантен и състрадателен, а събитието му и личното му поведение почти във всяко отношение са в пълен разрез с духа на времето, в което живее - жестоко, тъмно време, когато човешкият живот не струва почти нищо.
Като оставим всичко останало обаче, подбудите на Леонардо са съвършено необичайни и именно на това според мен се дължи неговата уникалност. При него егото сякаш е напълно подчинено на една почти психотична потребност да разкрие, да разнищи тайнството на живота. Прозрях причините за това едва когато наближих края на времето, отредено за изследване и писане, когато се "потопих" в личността му и извлякох оттам неговите подтици, въжделения и страхове.
Леонардо постига много, защото сполучливо насочва тези подбуди и ги употребява по подобаващ начин, за да облече търсенията си във формr. И запалва факела на Ренесанса.
Майкъл Уайт
септември 1999 г.
ВЪВЕДЕНИЕ
СЪВЪРШЕНИЯТ ЧОВЕК
Човекът е уникален не защото създава наука, не защото създава изкуство, а защото науката и изкуството в еднаква степен изразяват удивителната гъвкавост на неговия ум.
Я. Броновски, "Възходът на човека"*
* Водещ на документалната телевизионна серия "Възходът на човека", вдъхновила поредицата "Космос" на Карл Сейгън. - Б. пр.
След смъртта на Леонардо да Винчи на 23 април 1519 г. постоянният му спътник, художникът от благороднически произход Франческо Мeлци, става попечител на неговото материално и интелектуално наследство. Съсипан от скръб, Мелци с месеци не напуска последното жилище на Леонардо - дома на краля на Франция Франсоа I в Клу, - а когато накрая си тръгва, нарежда на слугите си да натоварят на една кола и на коне многобройните сандъци с книги, с дървени и метални модели, с рисунки - безценно съкровище и залог за величието на неговия учител през бъдните векове.
За целите на нашето повествование ще споменем, че най-същественото в тази сбирка са 13 000 страници бележки - в по-голямата част са пристегнати с канап и лента, а други са събрани в тетрадки и папки с кожена подвързия. Мелци ги отнася в наследствения си дом във Ваприо, близо до Милано, с намерението да каталогизира плодовете от труда на Леонардо - размислите му върху тъй разнородни проблеми като строежа на обсадни кули и птичия полет, дискретните механизми в бъбречната функция и наблюденията върху лунните кратери. Това е първият дар на Леонардо за света - изследванията на първия учен.
Няколко години по-късно Мелци се жени и започва да събира и подрежда трудовете на Леонардо, но подобна задача се оказва тъй непосилна за него, че дори с помощта на двама писари, наети на пълен работен ден, той не постига много, като оставим незавършения том върху рисунките, впоследствие добил известност като Trattato della Pittura - "Трактат върху живописта" на Леонардо, който в крайна сметка стига до Ватиканската библиотека и е публикуван там в твърде съкратен и до голяма степен променен вид през 1651 г.
Когато през 1570 г. Мелци умира, единственият му син Орацио наследява цялата сбирка. Орацио обаче не питае и най-слаб интерес към Леонардо или неговите удивителни занимания. Той събира книжата на баща си, за да отвори повече място в къщата, небрежно ги захвърля в един шкаф на тавана на имението и забравя за тях.
Други оценяват тяхната стойност. Предвидливият възпитател на Орацио - Лелио Гаварди - без особени усилия убеждава младежа да се раздели с цели тринайсет тома тетрадки, които той впоследствие продава на великия херцог на Тоскана. Няколко години по-късно един монах алтруист от Милано на име Мадзента придумва великия херцог да му позволи да ги върне на рода Мелци, но когато монахът пристига със сбирката, Орацио му казва да ги задържи, понеже те и без това си имат в излишък такива.
Постепенно се разнася слухът, че Орацио Мелци притежава богата колекция от бележки и рисунки на великия Леонардо да Винчи, и не след дълго към Ваприо вече се стичат ловци на съкровища, мнозина от които се завръщат у дома ако не с друго, то поне с няколко страници, откъснати от една или друга тетрадка.
Така усилията на Франческо остават напразни. Тетрадките се разпиляват. Някои от тях стигат до колекцията на британското кралско семейство в Уиндзор, други попадат в ръцете на благородници и епископи, за да бъдат пазени в хранилища и библиотеки из Италия, Испания и Франция. По пътя обаче много е изгубено или съсипано. Според направените преценки от 13 000 страници, които Мелци отнася със себе си от Клу през 1519 г., днес е известно местонахождението на малко повече от половината, или на около 7000 страници. Повечето от тях са пръснати из обществени сбирки по цял свят, малка част са и в лични колекции. Най-известният - "Кодекс Хамър" - е закупен от Бил Гейтс през 1994 г. за 30 милиона долара.*
* Малко преди да започна тази книга разговарях с Бил Гейтс и го запитах защо е купил "Кодекс Хамър". "Защото го исках" - отвърна той с крива усмивка. После обясни, че покупката е и комерсиален ход, понеже замисля да го използва за направата на CD-ROM на Майкрософт (дискът вече е произведен), както и трудовете на Леонардо за "виртуална галерия" в интернет. Любопитно е да отбележим, че тетрадките на Леонардо обикновено биват наричани по името на своя притежател. "Кодекс Хамър" е именуван така, когато става притежание на Хамър Инститют в Калифорния. Все пак поради известни съображения Бил Гейтс не нарича Кодекса на свое име, а възстановява оригиналното му название - "Кодекс Лестър". - Б. пр.
Несъмнено подобна поредица от загуби и недоразумения налага силен отпечатък върху живота на всички ни - тя е причината плодовете от труда на Леонардо да останат загубени за почти двеста години. Двеста години, през които други преоткриват много от идеите, развити, но така и непубликувани от Леонардо.
Днес всяко научно откритие бива публикувано, обикновено в някое специализирано издание, веднага щом бъде потвърдено и проверено. Ако става дума за наистина важно нововъведение, то още на следващия ден стига до вестниците от цял свят. Рекламата в науката започва да функционира едва през ХIХ в. Дотогава учените поддържат връзка посредством специални публикации, създадени от организации като Кралското общество, но по времето на Леонардо, двеста години преди Нютон, единственият начин една научна идея да бъде разпространена е нейният автор да я опише и публикува в книга. Така Галилей променя историята на науката с поредицата си от книги, и най-вече с "Диалог за двете най-главни системи в света - на Птолемей и на Коперник" (1632 г.) и "Беседи и математически доказателства, отнасящи се до двата нови дяла в науката" (1638 г.). Текстовете на Леонардо обаче, в които са описани широк обхват експерименти, и изводите, които той извлича от тях, остават неизвестни за всички, освен за ограничен кръг благородници и колекционери на произведения на изкуството, които - без изключение - не разбират нищо от наука или техника. Прозренията на Леонардо потъват в забвение, но са преоткрити от люде като Нютон, Лайбниц, Ферма, Хюйгенс и много други около 250 години след пътуването на Мелци от Клу до Ваприо. Леонардо прави изумителни нововъведения в областта на оптиката, математиката, анатомията и геологията. Той създава своеобразна пластмаса, разработва елегантен предшественик на фотографския апарат (camera obscura), пише за контактните лещи и енергията на парата, обяснява защо небето е синьо и развива визуални техники за представяне на тялото, които могат да бъдат видени отново едва след изобретяването на компютризираната аксиална томография.
Можем само да гадаем какво би се случило с историята на науката, а оттам и с развитието на технологията, ако трудовете на Леонардо бяха добили известност и бяха разпространени скоро след смъртта му. Къде щяхме да сме днес? На какви технологични чудеса бихме се радвали?
Изразът "ренесансова личност" се е превърнал в клише, но ако някога в историята е имало човек, който да го олицетворява напълно, това е Леонардо да Винчи. Роден през век, в който малцина избраници изобщо виждат книга, той свързва обърканите нишки на човешкото познание и внася логика и съгласуваност в своето разбиране за света, а после го пренася в една енциклопедия с информация върху невероятно разнообразие от теми.
Несъмнено Леонардо не е единствената всестранно надарена личност през онзи период. Четвърт век преди него Леон Батиста Алберти* се опитва да обедини всички области на познанието, Филипо Брунелески** сътворява механични чудеса и поставя основите на съвременната архитектура и конструиране. Друг техен сънародник - Пико дела Мирандола***, роден само десетилетие след Леонардо, по мнението на мнозина демонстрира гениалност, съпоставима с неговата, но умира твърде млад, преди да реализира целия си потенциал. Уникалността на Леонардо се дължи на факта, че в продължение на половин век той свързва много различни области на познанието и ги съчетава с интелект, който се изявява еднакво и в областта на изкуството, и на експеримента, и на инженерната мисъл и конструирането.
* Италиански писател, музикант, математик и художник, написал влиятелни трактати върху живописта, архитектурата и скулптурата. - Б. пр.
** Италиански архитект, прочут в ренесансова Флоренция, особено с октогоналния купол на флорентинската катедрала. - Б. пр.
*** Италиански философ неоплатонист и хуманист, известен с 900-те си трактата върху широк обхват теми. - Б. пр.
Съвременниците на Леонардо да Винчи са част от един вариант на "Кой кой е" в исторически план. Много от великите имена познават Леонардо, а някои са и негови приятели, понеже ренесансовият свят е малък, общуването и пътуванията са крайно ограничени и през онази епоха великите умове на Запада се събират в няколко европейски столици.
В света на изкуството по-възрастният Ботичели е съмишленик и приятел на Леонардо; Микеланджело се превръща в негов съперник и враг; а Рафаело, по-млад от Леонардо с трийсет години, черпи вдъхновение от творбите му и - доколкото знаем - прави скици на "Мона Лиза". Йеронимус Бош рисува "Градината на земните наслади" през 1485 г., когато Леонардо е на трийсет и три и отскоро е име сред художниците. Тогава е роден и Тициан. Извън тази област, Христофор Колумб, роден година преди Леонардо, тръгва да завладява Новия свят по времето, когато художникът работи за херцога на Милано. Леонардо познава и италианския учен и географ Тосканели, вдъхновил пътешествията на Колумб. Фернандо де Магелан пръв обикаля земното кълбо в експедиция, организирана шест месеца след смъртта на Леонардо.
"Божествена комедия" на Данте е отпечатана през 1472 г. във Фолино, северно от Рим. Николай Коперник е роден около четвърт век след Леонардо да Винчи и пристига в Италия с черновата на своята хелиоцентрична теория De revolutionibus orbium coelestium ("За обиколките на небесните тела") в последните години, през които художникът пребивава в страната. Леонардо се сприятелява с безпощадния Чезаре Борджиа и една година работи за него като военен съветник. Чрез Борджиа става близък приятел с Николо Макиавели, когато той също работи за фамилията Борджиа и събира материал за своя шедьовър "Владетелят", публикуван през 1515 г. - четири години след смъртта на Да Винчи.
Леонардо съзнава изключителността на своя талант и това го прави твърде чувствителен към собствената му съдба. "Faicl cosa e farsi universale" (Лесно е да станеш универсален) - пише той в тетрадките си. Макар че ни завещава над 13 000 страници с бележки, много малко от тях са от личен характер и почти нищо не подсказва как самият той възприема живота си. Случва се да се позове на някое събитие, станало по негово време, нерядко показва чувствата си в немногословен, но въздействащ коментар, но това са само мимолетни впечатления. А заради своята оригиналност и заради многообразието на неговите изумителни постижения, още първите му биографи го превръщат в обект на хиперболи.
Художникът и писателят Джорджо Вазари е автор на първата биография на Леонардо - кратък трактат, включен в неговите "Животоописания на художници, скулптори и архитекти", събрани през 1568 г., около половин век след смъртта на Леонардо. Вазари създава много легенди около неговия живот, но ако пренебрегнем преувеличенията и агиографските аспекти в текстовете му, можем да му бъдем благодарни, че донякъде осветлява характера на Леонардо. "Бил толкова приятен събеседник", казва ни Вазари, "че печелел душите на хората, и понеже може да се каже, че си нямал нищо, защото работел малко, все пак постоянно поддържал слуги и коне, към които бил пристрастен, както и към всякакви други животни, за които се грижел с любов и удоволствие. Често показвал това, когато минавал покрай местата, където продавали птици - изваждал ги от клетката и заплащал на продавача исканата сума, после ги пускал да литнат, връщайки им изгубената свобода. Ето защо природата пожелала щедро да го надари и където и да насочел мисълта, мозъка и душата си, показвал такава възвишеност в делата, че никой не бил равен по съвършенство, схватливост, пъргавина, доброта, привлекателност и изящество."1*
* Джорджо Вазари, Животът на Леонардо да Винчи. Превод Божан Христов, Български художник, 1980. - Б. пр.
Други историци, от по-близки времена, също говорят за Леонардо със суперлативи. Джорджо Никодеми - учен, писал през 30-те години на ХХ в., - казва:
"Можем да сравним Леонардо със съвършените герои от античността. Подобно на тях той бил силен, притежавал непоколебима воля и при все това бил твърде податлив на чувствата. Като тях можел да посрещне злощастието с интелигентност и да продължи пътя си със съзнанието за своята героична мисия... Силата на Леонардо е в неговата спокойна и точна мисъл. Приемал временните житейски несгоди и неизбежния житейски край стоически. У него усещането, че битието има социална стойност, било достатъчно силно, че да уталожи всяка негова скръб. Никога не показал и следа от наклонност към меланхолно уединение, тъй честа у суетните люде. Изследването на живота на Леонардо ни дарява със същата дълбока радост, която извличаме, когато проследяваме съдбата на епични фигури като Одисей или Еней, или на исторически фигури като Данте или Наполеон.2
На младини Леонардо бил изключително красив, а на стари години имал лице на мъдрец, белязано от наученото за вселената. Бил незаконно роден, хомосексуален и вегетарианец, твърде слабо образован и по рождение лишен от правото да упражнява почти всяка професия. Таял в себе си кълбо от противоречия и конфликти: рядко завършвал каквото и да е, много пропътувал за времето си, искал да вкуси живота в неговата пълнота и да стигне до корена на всеки феномен, да обясни всяко нещо, да свърши колкото се може повече и да засвидетелства всичко, изпречило се пред погледа му. Пише неодобрително за войната, но замисля бойно снаряжение за неколцина различни военачалници в Европа; бил изкусен художник - навярно най-великият, живял някога, но изкуството го уморявало. Не зачитал придобитата мъдрост, но се отдал всецяло на класическото образование и макар да вярвал, че човешката форма е най-висша изява на божественото, презирал людете. Леонардо бил съвършен в своята всестранност, но пак можем да сведем неговия принос до три главни области: изкуство, инженерство и наука.
Тонове хартия са изписани за него през вековете, художественото творчество на Леонардо отново и отново е подлагано на тълкуване. Много е казано за уменията му като конструктор, но почти нищо не се споменава за забележителните му научни идеи. Причина за това отчасти е фактът, че Леонардо от толкова отдавна е признат за велик художник, че неговата научна мисъл остава засенчена и омаловажена. Вярно е също, че за твърде много учени от двайсетия и двайсет и първия век той сякаш принадлежи към друг вид.
За онези, които се опитват да възхвалят Леонардо като учен, Айнщайн казва:
"Ние притежаваме лошата наклонност да приемаме слабо свързаните начала, мъглявите следи, смътните знаци, на които се натъкваме, като свидетелство за истинско прозрение, което ни предразполага да "величаем едни повече от други". И като последица от това се сдобиваме с един митологичен процес, съпоставим с онзи, който в по-ранно време прехвърля всички подвизи върху някой Херкулес."3
Айнщайн с основание е подозрителен към митологията, която обгръща Леонардо, и към склонните да му припишат почти всяко изобретение и научно откритие. Да не пренебрегваме, все пак, и факта, че самият Айнщайн е част от научната общност и е заинтересован да поддържа статуса на своята професия. Нещо повече, в случая той, както тази книга ще покаже, не разполага с всички данни относно наследството на Леонардо.
Неведнъж е повтаряно, че сравним ли го с големите майстори, Леонардо почти не ни оставя изкуство, на което да се възхитим. Наистина запазените платна са малобройни и само едно - "Мона Лиза" - носи неговия подпис и потвърждава неговото авторство. Да не забравяме обаче, че в тетрадките му на почти всяка страница има рисунки. Много от тях са груби скици, но има и около 1500 изящно изрисувани схеми и илюстрации, някои от които са така прекрасни, както и всеки друг запазен образец от работата му на художник.
Това повествование е посветено почти изцяло на Леонардо човека и на Леонардо учения - легенда, само частично разказвана досега. То обаче е и описание на сливането на изкуството и науката, понеже при Леонардо двете са тясно свързани, може би по-тясно, отколкото у всяка друга историческа личност.
При водещите научни постижения разграничението между математика, изкуство и въображение е неустановено. Съвременните физици говорят за "красотата" на субатомната симетрия и за "елегантните" уравнения, които изразяват взаимодействието между вълни и частици. Водещи учени започват да търсят нематематичен израз на човешкия интелект, за да открият нови пътища през лабиринта, които, както те се надяват, ще ги отведе до по-пълното разбиране на нашата вселена.
Макар да не знае нищо за ядрената физика или единните теории, Леонардо също се опитва да намери отговорите на големите, всеобщи въпроси в съчетанието между изкуство и наука. И докато прилага уменията си на художник, за да представи своите научни открития, той винаги използва научните си познания, за да направи своето изкуство по-съвършено. Анатомичните познания му помагат по-добре да изобрази човешките и животинските фигури; той разчита на познанията си в областта на оптиката, за да подобри светлосенките, контраста и перспективата, и прилага изследванията си на географ и геолог, за да изобрази пейзажите си по-точно и реалистично.
При Леонардо можем да видим съчетанието на онова, което мнозина намират за върховна изява на човешкия интелект. При него изкуство и наука достигат онази форма, Gestalt, дар и на истинското изкуство, и на истинската наука, които взаимно се одухотворяват и облагородяват.