Животът и нещо повече

КАРОЛ МАТЮЗ, "ЖИВОТЪТ И НЕЩО ПОВЕЧЕ"

ПЪРВА ГЛАВА

- Ние сме твърде млади, за да правим това, Джефри. - Кейт огледа кръглото помещение на селската сладкарница с ронещи се стени и остави не по-малко ронещият се плодов кейк в чинийката до чашата с изстинал чай.

- Какво? - Съпругът й погледна над томчето "Национални градини" с яркожълта обложка.

- Това. - Кейт посочи към олющената боя и сниши глас: - Всички тук ми приличат на изкопаеми.

Съпругът й се втренчи в нея над очилата.

- Не е чак толкова лошо. Преувеличаваш.

- Можеш ли да ми посочиш някой тук, с изключение на нас, който следващия вторник няма да е на опашката за пенсии в местната поща?

Джефри се огледа, после свали очилата си за по-щателна преценка. Устните му скептично се извиха надолу.

- Просто сме ги сварили в лош момент.

- Аз пък мисля, че ние с теб сме в лош момент.

При тези думи Джефри с въздишка остави книгата върху масата и скръсти ръце.

- И какво означава това?

- Превърнали сме се в кандидат пенсионери. - Кейт отметна с недоволно и рязко движение падналите върху челото й тъмни кичури коса, разкривайки по този начин пълното великолепие на искрящите си сини очи. - Не можем да изминем и стотина метра, без да ни премалее и да изпитаме нужда да възстановим силите си с парче кейк и чаша чай с много мляко. - Кейт взе чашата си, после отново я остави върху масата и тъжно поклати глава.

Съпругът й изглеждаше озадачен.

- Но аз мислех, че си жадна.

- Жадна съм, но работата не е в това. Та ние сме в най-хубавите години от живота си! - изведнъж се оживи тя. - Все още би трябвало да кипим от страст към всичко наоколо.

- Но аз наистина изпитвам страст!

Тя се облегна назад в оранжевия пластмасов стол, който се разклати върху неустойчивите си крака.

- Към какво?

- Харесаха ми онова бълбукащо езеро и пръскащият фонтан, които видяхме в последната градина... Уловил се за първото, което му хрумна, съпругът й запрелиства книгата, за да открие мястото, но усилията му не се увенчаха с успех. - Не мислиш ли, че бяха много хубави?

- И това ли означава страст? - Кейт грабна късче от кейка си и го лапна. - Ние още не сме изкачили хълма на четиридесетте, а се държим като че ли сме готови да пишем мемоарите си.

Лицето на Джефри се поизкриви.

- Не ти ли харесва да разглеждаш хорските градини?

- Да, харесва ми. Но би ми доставило удоволствие да правя и още нещо.

- Какво например?

- Да карам ролери, да се занимавам с уиндсърфинг или да се катеря по скали.

Съпругът й се намръщи на утайката от студения чай в бледозелената чаша от китайски порцелан с леко нащърбен ръб.

- Ти нямаш добро чувство за равновесие, за да караш ролери. Мразиш да се мокриш и ненавиждаш височините.

- Ами тогава нещо друго!

- На децата им хареса днешната разходка - изтъкна Джефри.

- Това не те ли притеснява?

- Не, намирам го за много мило. - Той се усмихна към тях с бащинска благосклонност.

Кейт проследи погледа му до къта "Домашни лакомства". Там върху паянтова дървена маса като изтекли от рог на изобилието се мъдреха бухнали кейкове, увити в целофан, а върху всеки от тях бе залепен етикет.

- Те гледат към бурканчетата с домашно сладко! - невярващо възкликна тя. - Те са на десет и дванадесет години и са се прехласнали по някакво бурканче с домашно сладко!

- Е, и какво лошо има в това? - недоумяващо попита Джефри.

- Погледни ги. Те не се карат. Никога. Много добре си играят заедно. Седят и гледат "Съседи"*, без да се бият за дистанционното. Не мога да ги накарам да проявят дори капка интерес към "Хартбрейк Хай"**.

* Сапунен сериал на Би Би Си. - Б. пр.

** Телевизионни серии за учениците, техните семейства и учителите им. Действието се развива в училището "Хартли Хай" в Сидни Бийч, където учат деца от различни раси, по пиесата с продуцент е Бен Ганън, превърната през 1993 г. в успешния филм "Хартбрейк Кид". През първите седмици печели 70% от младежката публика в Австралия. - Б. пр.

Бащата на Джоузеф и Кери Луис изпука с кокалчетата си - изпитан и явен знак за силно раздразнение.

- Искам да те попитам - мрачно продължи Кейт - кога за последен път са ни викали в училището им заради лошото им поведение?

- Никога!

- Ето това имах предвид.

- А ти какво очакваш? - изумено повдигна вежди Джефри. - Възпитали сме ги както трябва. Да не би да предпочиташ да се завират из бараките, да пият бира и да се боцкат с хероин?

- Те са достатъчно пораснали, за да изпушат скришом поне по някоя и друга цигара. Претърсих стаите и на двамата и не открих нищо. Нищо! - Кейт отметна нетърпеливо назад гъстата си гарваново черна коса. - Соня ми каза, че вече е открила три броя на "Плейбой" и пакет разноцветни презервативи с грапавини под дюшека на Андрю.

- Та той е на единайсет! - Джефри изглеждаше отвратен. - В случая май Соня има проблем, а не ние.

Кейт не му обърна внимание.

- Те не би трябвало да са такива, Джефри - настоя тя с тревога в очите. - Та те изглеждат напълно доволни да се влачат с родителите си из разни градини в неделя следобед, когато би трябвало да са се заключили в стаите си, да играят на компютъра или да се опитат да открият порносайтове в интернет. Вместо това на децата ти изглежда наистина им е приятно да са на чист въздух.

- Не смятам, че това е престъпление.

- Но не е нормално.

- А ти каква беше на тяхната възраст?

- Малката Госпожичка Послушна - нещастно си призна Кейт. - Не смеех да направя каквото и да било от страх да не предизвикам неодобрението на родителите си. Бях отгледана и възпитана в една от онези безупречно поддържани къщи близнаци, в която се чувствах като затворена в стерилна кутия, без никакви сътресения и емоции.

Джефри тъжно се усмихна.

- Аз бях същият. Тогава това се наричаше добро възпитание - в дните, преди да са били изобретени социалните работници. Нашите родители правеха това, което според тях е било най-доброто за нас.

- Но аз не искам същото и за своите деца - въздъхна съпругата му. - Искам те да бъдат свободни да грешат, искам да тичат преди да са се научили да ходят и да правят това, което им се иска, а не онова, което се очаква от тях!

- Та те са още малки! Още прохождат и тепърва ще стъпят на краката си. Дай им време.

Тя посочи скришом към обекта на тази оживена дискусия.

- Но сладко, Джефри, сладко! Имаме две деца на средна възраст и за всичко сме виновни ние!

- Знам, че се безпокоиш за това, но нека днес не се караме. - Той се протегна и улови ръката й. Кейт не за пръв път повишаваше тон, а Джефри не искаше сцени. - Те са добре - нежно я увери той, - наистина са добре. Може би са от тези деца, които се развиват по-късно.

- Може би от прекалено малки съм ги научила да ходят в гърне - мрачно заключи Кейт. - Това сигурно е причината за забавеното им съзряване. Четох го в списание "Родители и деца". Те са прекалено съвършени и така нататък заради купищата памперси, които съм използвала.

- Не ставай смешна, ти си прекрасна майка! Би трябвало да се гордееш с тях!

- Знам. - Гласът й затрепери.

Джефри се изправи рязко и столът му изскърца върху дървения под. Всички пенсионери вдигнаха глави от пастите си със сладоледена глазура и вишни и гневно го изгледаха. Той им се усмихна извинителни и каза на жена си:

- Хайде да си тръгваме. Изглежда изчерпахме удоволствията, които могат да ни предложат просторните градини на Брикуърт.

Кейт взе жилетката си от облегалката на стола и плъзна ръката си в неговата, докато вървяха към вратата.

- Провалих целия следобед, нали?

Той стисна ръката й.

- Разбира се, че не си.

Децата ги настигнаха.

- Може ли да си купим бурканче домашно сладко, мамо?

- У дома имаме пълен шкаф с бурканчета сладко.

- Да, но в този има цели парченца ягоди - настоя Кери. - Не е като онези отвратителни боклуци, които продават в Сейнсбъри, изкуствено оцветени и пълни с консерванти.

- Защо вече не си правим домашно сладко? - включи се и Джо.

- Бях заета.

- С какво?

- Тази седмица ще направя - обеща Кейт.

- Страхотно! - Двамата се втурнаха напред към слънцето.

Беше един от онези горещи дни, повече присъщи на Средиземноморието, с невероятно синьо небе - един от онези дни, когато започваш да вярваш в съществуването на световното затопляне и че то не е измислено от отегчени учени само за да си запазят работата. Ала докато вървяха към колата, слънчевата топлина, която изгаряше кожата на ръцете, не успяваше да стопли душата й.

- Много си мълчалива - отбеляза Джефри.

- Съжалявам.

- Знаеш ли - той потърка пръстите й, - мисля, че има някаква друга причина да се чувстваш толкова неспокойна. Не са децата, с тях всичко е наред. Те са напълно доволни от живота си.

- Знам. - Тя стисна пръстите му в отговор. - Иска ми се и аз да можех да се развълнувам от едно мъгляво обещание за домашно сладко.

- Може би трябва да спреш да мислиш за домашното сладко, а да направиш нещо по-интересно. Да поискаш нещо повече. - Той пое по тясната селска улица пред тях. - Знам, че напоследък не ти е лесно.

Тя спря и погледна съпруга си. Нейната половинка. Джефри беше толкова сигурен, толкова уверен, толкова доволен от себе си! Ако той беше другата й половина, защо вече не я караше да се чувства цялостна? Къде се изпари тяхното единство? Децата също не се нуждаеха от нея. Поне не както преди. Те я обичаха, както и Джефри, но не се нуждаеха от нея. Е, трябваше да има сложена храна на масата, чисти чорапи в чекмеджетата и някой да ги разкарва с колата, но в останалото те си бяха напълно независими и самостоятелни личности. Толкова дълго беше съпруга и майка, че вече не си спомняше откога - може би дори по-дълго, отколкото Ричард Уайтли бе водещ на "Каунтдаун"*. Беше им посветила най-хубавите години от живота си и ето че сега не знаеше коя е тя. Мозъкът й бе изсушен от домакинските задължения и тя се чувстваше като една от онези жени от телевизионните реклами, които се прехласваха от свежия дъх на лимон в най-новия омекотител за дрехи. Внезапно се оказа, че удовлетворението, което бе изпитвала от съзнанието, че е центърът на семейството си, бе отлетяло през прозореца, заедно със способността й да изпива повече от две чаши вино, без да се напива или няколко вечери подред да си ляга късно и на другия ден пак да се събужда бодра. Чувството на съмнение и несигурност клокочеше под застиналата повърхност на нейното съзнание.

* Английска телевизионна игра. Излъчва се целогодишно всеки следобед, с изключение на Коледа. - Б. пр.

- Мислиш ли, че съм скучна, Джефри?

- Разбира се, че не.

- А аз да. - Тя откъсна едно клонче от лавандуловия храст, плъзнал по изронената от времето каменна стена и го завъртя между пръстите си, вдъхвайки успокояващия му аромат. - Напоследък не съм интересна събеседница. Целият ми живот се върти около къщата. Чувствам се като хамстер върху една от онези малки въртележки. По цял ден тичам нагоре-надолу без кой знае каква причина. Седмицата ми минава в пазаруване, чистене и готвене. Основната ми грижа е децата да са измити, с изгладени дрехи и да са готови за училище. Не правя нищо за себе си.

- Ходиш на гимнастика със Соня.

Кейт тъжно се засмя.

- Това едва ли може да се нарече смисъл на живота, нали?

Джефри се извърна към нея и обърканият израз на лицето му я стресна.

- Нямах представа, че си толкова нещастна - тихо рече той.

- Не съм - побърза да го увери Кейт, - наистина не съм. Просто понякога... - Внезапно сякаш огромна буца заседна на гърлото й и нещо запари в очите й. - Просто понякога... - Преглътна, за да спре сълзите. - В живота трябва да има нещо повече от това.

- Какво повече искаш?

"Искам отново да се чувствам жива." Тя плъзна ръка по грубия камък, наслаждавайки се на болката върху меката й кожа. Всичко бе за предпочитане пред вцепенението, сковало душата й.

- Някога се събуждах сутрин и предвкусвах предизвикателствата, които новият ден криеше за мен. Нямах търпение да стана! Аз сега единственото, за което си мисля, е каква част от прането ще успея да изгладя преди децата да се приберат от училище, когато ще трябва да ги нахраня. За мен песимизмът не се изразява в това дали чашата с вино е наполовина празна или наполовина пълна. За мен мерилото е кошът с неизгладените дрехи.

Обърна се към Джефри, ала обърканото изражение на лицето му показваше, че е напълно безпомощен да разреши проблемите й. Тя решаваше проблемите в тяхното семейство. Ако косачката се повредеше - Кейт я оправяше. Ако пералнята протечеше - Кейт попиваше водата. Ако някоя от златните рибки умреше - Кейт изкопаваше дупка в градината, погребваше рибката и избърсваше сълзите на разплаканите си деца. Кейт купуваше нова златна рибка, като за целта обикаляше из всички магазини за домашни любимци в околността, докато открие точно същия екземпляр като умрялата.

- Какво искаш да правиш? - попита той с тона на мъж, който всъщност не държи да чуе отговора.

- Може би трябва да си намеря работа - отвърна Кейт. - Но дори не знам какво бих могла да върша. Когато за последен път работех в офис, машинописките бяха на мода, а факсът и електрическите пишещи машини - новост. А сега ще се наложи да актуализирам уменията си. Не знам дали ще мога да се справя.

- Би могла да правиш нещо съвсем различно.

- Какво например? Аз дори нямам време да си помисля какво бих могла да върша.

Кейт бе жена на деветдесетте години. Нима в това се криеше ключът към смисъла на живота? Всъщност какво точно означаваше това? Тя имаше голяма къща, хубава кола, съпруг с добре платена работа, две деца и пълен шкаф със здравословни храни. Какво още искаше? Нископлатена работа и съмнителното удоволствие да жонглира между дома си и работата, без да успява да се справи добре с нито едно от двете? Да се занимава с благотворителност? Дали ровенето из стари дрехи два пъти седмично ще я накара да се почувства отново като пълноценна част от човешката раса?

- Може би имаш нужда да заминеш сама за няколко дни - предложи Джефри. - Не знам, може би в някой курорт или нещо подобно. Да имаш време да помислиш.

- Да замина? - Кейт бе шокирана. - Без децата?

- Не е нещо невъзможно.

- Без теб?

- Това може да ти помогне. - Джефри обаче не изглеждаше много убеден.

"Може да ми помогне или аз може да реша, че никога вече не искам да се върна обратно. Къде бих могла да отида? Какво бих могла да правя? И кой ще храни котката?"

- Предложението ти не е лошо - несигурно промълви тя. - Наистина ли няма да имаш нищо против?

- Разбира се, че не. - Бяха стигнали до колата - последен модел мерцедес, осигурен от счетоводната фирма "Хилс енд Хоупланд Чартър Акаунтънс". Джефри я отключи с дистанционното и децата скочиха вътре. После се извърна и прокара палец под брадичката й. - Не и ако това те направи отново щастлива.

Сълзите заплашваха да рукнат всеки миг от очите й, също като онова бълбукащо езеро, което толкова бе възхитило Джефри, а на нея й се бе сторило твърде патетично. Кейт влезе в колата и Джефри се плъзна до нея. Как можеше да се чувства толкова далечна от този мъж, който физически бе така близо до нея и когото бе познавала през половината от живота си? Той я потупа нежно по коляното.

- Ние с децата ще се справим и без теб.

- Така ли? - Прозвуча по-горчиво, отколкото възнамеряваше.

- За няколко дни - отвърна той с усмивка, съперничеща по очарование с тази на Гари Линекер*.

* Известен английски футболист от близкото минало. - Б. пр.

Тъкмо заради тази усмивка се бе омъжила за него.

Джефри обърна колата и тя пое плавно по тесния междуселски път. Кейт погледна към съпруга си, който се бе съсредоточил върху пътя. Той беше добър човек. Мил, внимателен, грижовен и понякога прекалено емоционален. Притежаваше онова, което майка й наричаше "интелектуална хубост", а това определено включваше носенето на очила. Кафявите му очи гледаха нежно, но човек никога не можеше да бъде сигурен какво се крие зад тях. Лицето му бе гладко и младежко, с високо чело, което изпъкваше още повече поради започналото бавно, но стабилно отдръпване на русата му коса. "Стабилен" - спокойно можеше да се смени презимето му. Джефри беше от онези хора, които знаят например как работи видеото, при това с всичките му функции. Дори и онези, които никой не използваше и половината от които бяха написани на китайски, а другата на латвийски. Знаеше как се настройва часовникът на готварската печка, как се записва ново съобщение на телефонния секретар и бе прочел най-внимателно упътванията на всички електрически уреди в къщата. От кора до кора. Обичаше завесите да имат точно тридесет и две гънки и дори понякога ги броеше. През годините Кейт също свикна с този постоянен брой на гънките на завесите.

На задната седалка на колата децата се усмихваха точно като две херувимчета, излезли изпод четката на Рубенс. Двамата запяха песента "Десет зелени бутилки". Селският пейзаж отминаваше покрай тях. Яркожълти полета с рапица, грейнали алени макове сред живите плетове, птици прехвръкваха от една телефонна жица на друга.

"И ако едната зелена бутилка случайно падне..."

Точно така се чувстваше и тя. Сякаш се люлееше на върха на висока стена като нестабилна бутилка, очакваща да види колко дълго ще се задържи горе, колко надалеч ще падне и колко ще я заболи, като се разбие. Погледна към хубавия си съпруг и двете си красиви деца и по гърба й пропълзяха ледени тръпки, докато се питаше дали всички те не живеят в някой от разказите на Енид Блайтън*.

* Една от най-плодовитите и популярни английски детски писателки от XX век; написала е 7000 разказа и 700 детски книжки. - Б. пр.

ВТОРА ГЛАВА

- Изглеждаш така, сякаш наистина ти е писнало - отбеляза Кейт, докато подсушаваше косата си с кърпа, благодарна, че за пръв път съблекалнята бе отоплена и не миришеше на застояло. Това може и да беше най-скъпият фитнес клуб в околността, но дамите понякога се оплакваха от недостатъчната чистота.

- Наистина ми писна - съгласи се Соня.

- Какво е този път? Сексът или кантарът?

- Кантарът. Напълняла съм с три килограма.

- Три килограма? - Кейт ужасено изгледа приятелката си.

- За последната седмица. - Соня се пльосна на една пейка, пъхна влажната си от пот тениска в сака и свали чорапите си.

- И как се случи?

- Постоянно бях гладна.

- Мислех, че можеш да ядеш неограничено количество зеленчуци.

Соня стрелна смутено с поглед приятелката си.

- И откъде можех да знам, че карамелът "Кадбъри" не е зеленчук?

- Соня! - засмя се Кейт.

- Мразя те! - яростно заяви Соня, докато се напъхваше в джинсите. - Ти просто не можеш да ме разбереш. Ти си единствената жена на този свят, която не пълнее.

- Просто внимавам и се грижа за себе си.

- Аз също - проплака Соня.

- Разликата е, че аз се грижа за себе си, като спазвам здравословна диета и спортувам. - Кейт я погледна сериозно. - А ти се грижиш за себе си с блокчета "Марс", "Бакарди" и кока-кола.

Тя приближи, седна до приятелката си и се опита да опъне клина върху влажната си кожа.

- Наистина не разбирам защо се тревожиш - рече успокояващо. - Изглеждаш страхотно, Сон.

- Натрупала съм грамада от тлъстини през годините.

- Едва ли са чак толкова много, нали?

- Имаше време, когато бях четиридесет и осем килограмова вейка.

Кейт се засмя.

- Е, аз мисля, че и така изглеждаш добре.

Приятелката й сведе глава и напрегнато се взря в розовите си маратонки "Найк".

- Имам чувството, че сексапилът ми е колкото на пържола. Или в краен случай - пай с бъбречета.

- Нещата между теб и Кев не се ли подобриха?

- Той продължава да гледа на секса като на спорт за един участник, ако това имаш предвид.

- О, Соня!

- Знаеш ли, че един бурен секс изгаря хиляда и шестстотин калории. Това се равнява на едно парче шоколадов кейк. Опитвам се да го използвам като балансиращ елемент в калоричната диета на Кевин. Нещо като многозначителен намек: "А сега, след като се наслади на чашата чай и десерта, искаш ли да изгориш излишните калории, скъпи?", - Соня погледна тъжно. - Но той просто не зацепва.

- Ние с Джефри не сме по-различни - призна Кейт. - Напоследък предпочитаме да гледаме "Инспектор Морз", отколкото да се любим.

* Криминален сериал. - Б. пр.

- Това е много тъжно! - изрази съчувствие Соня. - Не мога да понасям Джон Тоу.

- В една връзка сексът не е всичко - заяви Кейт, ала не прозвуча никак убедително дори в собствените й уши. Брачното им легло с Джефри сякаш ставаше все по-широко и по-широко с разрастването на пропастта помежду им. Съпругът й се държеше като с любима сестра, а не като с нажежената до червено машина за любов, която усещаше, че още гори в нея. - Много е важно да общувате, да сте приятели, да имате общи интереси и взаимно да се уважавате.

- Ако вярваш в това, ще повярваш във всякакви фантасмагории - презрително изсумтя Соня. - Лично аз предпочитам едно хубаво чукане през някой ден от седмицата. Или всеки ден от седмицата - додаде тя след кратък размисъл.

Кейт подпря лакти и обхвана главата си с длани. Усещаше краката си като оловни, дори и след цял час упражнения - напълно в унисон с тежестта, обхванала цялото й тяло. Защо вече от нищо не изпитваше удоволствие? Винаги се бе чувствала някак си леко отчуждена, все едно нищо от това не се случваше с нея... и всичко изискваше такова усилие. Къде се бяха изпарили цялата й енергия и жизненост?

- Аз съм на тридесет и пет години - заоплаква се тя, - а вече имам чувството, че се плъзгам по нанадолнището на средната възраст.

- Ами ти си точно на средна възраст, ако се вярва на Библията. Остават ни още около тридесетина години... при това ако имаме късмет.

- Много ти благодаря за окуражителните думи, Соня! Накараха ме да се почувствам много по-добре.

Соня нахлузи безформения си пуловер.

- Виж - успокоително поде тя, - не бива да мислиш за себе си като за тридесет и пет годишна. Смятай се на седемнадесет и половина, умножено по две. Така е много по-забавно.

Кейт тъжно поклати глава.

- В живота трябва да има нещо повече. Джефри работи все по-усилено само и само нещата да си останат каквито са. Дните се нижат един след друг в безкраен поток от скучно ежедневие. - Извърна се към приятелката си тъкмо когато Соня измъкваше от джоба на джинсите си шоколадова вафла с карамелов пълнеж. Ръката й застина виновно във въздуха.

- В момента съм депресирана - осведоми тя Кейт. - А след всички тези упражнения нивото на захарта ми застрашително се е понижило.

Кейт дори не я чу.

- Знаеш ли колко патетичен е животът ми? Дори започнах да се тревожа, че плуващите ми свещи ще потънат.

- Много тъжно - съгласи се приятелката й.

- Напоследък постоянно наблюдавам как малките ми ароматни свещи в най-различни пастелни оттенъци плуват в украсените купи с вода от чешмата. И ако по време на изисканата вечеря от телешко задушено, придружено с халба маркова бира, започнат да се накланят, ме налягат самоубийствени мисли.

Соня я изгледа съчувствено.

- А те винаги потъват - продължи Кейт. - Усещам, че моите отрицателни вибрации им влияят. Това е карма.

- Не е. Това е принципът на "Титаник". Поставянето на тежък предмет върху голяма водна маса неминуемо води до катастрофа. - Соня й предложи от вафлата, но Кейт отказа. - Късметлийка си, че имаш толкова малко тревоги.

- Знам, би трябвало да съм благодарна, нали? Би трябвало да съм щастлива.

Соня срещна погледа й.

- Но не си.

- Не. Не че не обичам Джефри - побърза да добави Кейт.

- Хм. Точно това изречение обикновено предшества сбогуването и драматичното затръшване на вратата.

Кейт нещастно подсмъркна.

- И какво смяташ да правиш? - настоя Соня.

Приятелката й вирна решително брадичка.

- Реших да се измъкна от подплатената с кадифе кутия, в която съм затворена, да сграбча живота за гърлото и здравата да го разтърся!

- Постоянно изпитвам същите чувства, но към Кев - отбеляза Соня. - И как точно възнамеряваш да осъществиш това "здраво разтърсване"?

Кейт се поколеба.

- Сигурно ще ми се смееш.

- Няма. - Соня вдигна длан във въздуха в знак на женска солидарност. - Да ме порази Бог!

- Обещаваш ли? - Кейт пое дълбоко дъх. - Записах се за едноседмичен курс по тай чи в Нортуд Прайъри.

Соня я изгледа сащисано.

- Тай чи? Не се ли занимават с това онези престарели китайски пенсионери в парковете? - Тя стисна устни, опитвайки се да изобрази подходяща за случая сериозна физиономия.

- Да - решително отвърна Кейт. - Това е китайска система от упражнения, която подпомага физическото и душевното укрепване. Напоследък е много модерна.

- И Алвин Стардъст* също е на мода.

* Роден през 1942г. като Бърнард Джури, певец и танцьор от седемдесетте, популярен и днес. - Б. пр.

- Не е смешно - раздразнено махна с ръка Кейт. - Смятам да изоставя Джефри, децата и прахосмукачката и да направя нещо за себе си! - Посочи с пръст към гърдите си. - Смятам да прекарам една седмица далеч от тях, за да помисля върху въпроса какво искам от живота.

- Можем да заминем заедно за Лондон - предложи Соня. - Ще разгледаме салона на "Чипъндейл"*, ще пийнем по едно "Бакарди" с кола срещу десет лири в някой моден бар, а сетне ще слушаме джаз в някой от онези спарени нощни клубове, пълни с арабски туристи.

* Томас Чипъндейл (1718-1779), английски мебелен дизайнер на мебелите от махагон, главно в стиловете Луи XVI, готически, китайски, неокласически. - Б. пр.

- От твоите уста прозвуча толкова съблазнително, Соня.

Кейт взе сака си и метна дръжката през рамо. Соня я последва, като ускори крачка, за да я настигне, а когато мина покрай малкото кошче за отпадъци, облиза опаковката на вафлата преди да я хвърли вътре.

- Кога за последен път си си имала дълга коса? - извика тя. - Ето от какво се нуждаеш.

- Нямам нужда от дълга коса. Имам нужда да открия себе си.

Двете стигнаха до колите си. Обикновено меките вечери зареждаха Кейт с енергия, която я караше да прекопава лехите в градината, докато стане време за лягане, но тази година дори дългите горещи дни и прохладните нощи не можеха да повдигнат духа й. Дали бе възможно да има следродилна депресия десет години по-късно?

- Вземи ме със себе си. - Гласът на Соня прекъсна мислите й.

- Не.

- Хайде, моля те!

- Няма начин.

- Ще бъде голяма веселба!

Кейт се облегна на покрива на беемвето.

- Аз не искам "голяма веселба". Искам някое тихо и спокойно място, където да си помисля за някои неща.

- Аз също искам да отида на някое тихо и спокойно място - настоя Соня. - Нека да дойда... моля те.

- Не.

- Мога да бъда много тиха.

- Не можеш. Както и да е, искам да бъда сама.

- Говориш също като някоя проклета За За Габор*.

* Американска актриса от нямото кино с унгарски произход. - Б. пр.

- Била е Грета Гарбо. Но пак не може да дойдеш.

- Кога заминаваш?

- Няма да ти кажа.

- Ще ти липсвам.

Кейт се усмихна.

- Знам, че ще ми липсваш. - Отвори вратата на колата. - Не ми се сърди, Соня. Трябва да остана сама.

- Е, лично аз - намусено подхвърли приятелката й, докато рязко потегляше от паркинга - не виждам как размахването на ръце цяла седмица някъде далеч от Хай Уикъм ще ти помогне да промениш всичко!