Цезар: 4. Боговете на войната

Кон Игълдън

Цезар: Боговете на войната

ЧАСТ ПЪРВА

Глава 1

Всяка дума на Помпей беше удар на чук:

– Затова, заради своите действия, от днес Цезар се обявява за враг на Рим. Званията и почестите му са отменени. Правото му да командва легиони е заличено от регистрите. Той е лишен от права. Това означава война.

Залата на сената най-после беше притихнала след бурните дебати. По всички лица се четеше напрежение. Вестоносците, които бяха убили конете си от бързане, за да пристигнат, нямаше как да знаят каква е скоростта на онези, които ги следват. Рубикон беше пресечен и легионите от Галия препускаха на юг.

Помпей се беше състарил видимо през тези два напрегнати дни, но въпреки това стоеше пред тях с изправен гръб. Опитът му даваше силата да овладее събралите се. Видя как замръзналите изражения на сенаторите бавно се отпускат и как десетина от тях мълчаливо се споглеждат. Имаше мнозина, които все още обвиняваха него за хаоса в града преди три години. Тогава неговият легион не успя да опази реда и конфликтът роди диктатурата му. Знаеше, че мнозина мърморят, че трябва да се раздели с поста и отново да се изберат консули. Самата сграда, в която се намираха, беше постоянно напомняне за онези дни с мириса си на прясна вар и дърво. Пепелта от старото здание беше разчистена, но основите останаха като безмълвно свидетелство за разрушението и разбунтувалия се град.

В настъпилата тишина Помпей се замисли на кого би могъл да се довери в битката. Кой от тях имаше силата, която му трябваше? Нямаше илюзии. Юлий идваше на юг с четири легиона ветерани и нищо в Рим не можеше да се изправи срещу тях. Само след няколко дни пълководецът на Галия щеше да тропа на портите на града и част от мъжете, които сега седяха пред него, щяха да настояват да го пуснат да влезе.

– Трябва да направим труден избор, приятели.

Те го наблюдаваха внимателно, преценяваха и силата, и слабостите му. Знаеше, че само леко да се подхлъзне и ще го разкъсат на парчета. Нямаше да им даде тази възможност.

– Имам легиони в Гърция, които не бяха заразени от лудостта на тълпата в Рим. Въпреки че в града може да има предатели, властта на закона не е загубила силата си по нашите територии.

Колкото и внимателно да ги наблюдаваше, за да види кой ще погледне настрана, всички очи бяха приковани в него.

– Приятели, няма друга възможност, освен да напуснем Рим и да отидем в Гърция, за да съберем армиите си там. Към момента основните сили на Цезар още са в Галия. Когато се присъединят към него, цялата страна може да падне, преди да сме си осигурили достатъчно присъствие на бойното поле. Не искам да губя време в очакване на подкрепления. По-добре да съм сигурен и да отида при армиите ни. В Гърция има десет легиона, които чакат призив да ни защитят срещу предателя. Не бива да ги разочароваме.

– Ако остане в нашия град – продължи той, – ще се върнем, за да го изхвърлим, както Корнелий Сула направи с вуйчо му. Битката срещу него трябва да е обща. Той го показа ясно, като пренебрегна законните заповеди на сената. Докато е жив, не може да има никакви споразумения и никакъв мир. Рим не може да има двама господари и аз няма да позволя някакъв военачалник изменник да разруши онова, което сме изградили всички ние.

Гласът на Помпей леко омекна и той се наведе напред на трибуната. Усети в ноздрите си силния мирис на восък и масло.

– Ако заради нашата слабост му позволим да живее и да триумфира, всеки военачалник, когото изпращаме от Рим, ще се замисли дали да не се завърне и да не постъпи по същия начин. Ако Цезар не бъде разбит, този град никога повече няма да види мир. Това, което сме построили, ще бъде разрушено от неспирни войни, поколение след поколение, докато не остане нищо, което да напомня, че някога сме били тук, пред очите на боговете, и че сме защитавали реда. Предизвиквам мъжа, който иска да ни го открадне. Предизвиквам го – и ще го видя мъртъв.

Много от мъжете бяха станали на крака, очите им блестяха. Помпей хвърли бегъл поглед на онези, които презираше: мъже, пълни повече с въздух, отколкото смелост. В сената никога не бяха липсвали оратори, но трибуната беше негова.

– Моите легиони не притежават такава сила и само глупак би отрекъл значението на битките в Галия за неговите мъже. Дори с пазачите от пътните укрепления пак нямаме достатъчно войници, че да ни гарантират победа. Недейте да смятате, че подхождам към това лекомислено. Посрещнах новините с болка и гняв, но няма да го гълча от портите и после да видя как градът ми се изплъзва.

Замълча и леко махна на онези, които се бяха изправили. Те седнаха, притеснени и намръщени.

– Когато дойде, ще намери сградата на сената празна, с врати, откачени от пантите.

Изчака утихването на ропота, когато най-после разбраха, че няма намерение да тръгне сам.

– Ако останете тук, колко от вас ще се изправят срещу него, когато легионите му започнат да изнасилват жените и дъщерите ви? Ще дойде да търси кръв, но няма да намери нищо! Ние сме правителството и сърцето на града. Рим е там, където сме ние. Той ще е само един нашественик без род, ако не сте тук, за да потвърдите закона в думите и действията му. Трябва да го лишим от легитимност.

– Хората ще помислят... – започна някой отзад.

Помпей го надвика:

– Хората ще го изтърпят така, както са изтърпели цялата си история! Мислите ли, че ще е по-добре да ви оставя тук и да събирам армия сам? Колко ще издържиш на мъчения, Марцел? Или всеки един от вас? Сенатът ще стане негов и последното препятствие ще бъде преодоляно.

С крайчеца на окото си видя оратора Цицерон да се изправя и едва потисна раздразнението си. Сенаторите погледнаха дребничкия Марк Тулий, после пак Помпей – видяха колебанието му. Цицерон заговори, преди диктаторът да успее да го спре с жест.

– Не каза за съобщенията, които изпратихме на Цезар. Защо не обсъдихме предложенията му?

Помпей се намръщи, понеже мнозина закимаха. Усещаше, че няма да се задоволят с гневен отговор.

– Условията му са неприемливи, Цицероне, и той го знае. Опитва се да вбие клин между нас с обещанията си. Наистина ли вярвате, че би спрял похода си на юг само защото аз съм напуснал града? Не го познавате.

Цицерон скръсти ръце пред слабите си гърди, после се почеса по врата.

– Вероятно, макар че тук е мястото да го обсъдим. По-добре да го направим открито, отколкото да го разискваме помежду си. Отговори ли на предложението му, Помпее? Помня, каза, че ще отговориш.

Двамата приковаха погледите си един в друг. Помпей стисна трибуната още по-здраво, мъчеше се да не загуби търпение. Цицерон беше особен човек, но Помпей се бе надявал, че може да разчита на него.

– Направих всичко, което казах, че ще направя. Написах писмо с печат на сената и го приканих да се върне в Галия. Няма да преговарям, докато легионите му са в застрашителна близост до града ми, и той го знае. Думите му целят само да ни объркат и да ни забавят. Те не означават нищо.

Цицерон вдигна глава.

– Съгласен съм, макар да вярвам, че всички тук трябва да получим достъп до тази информация. – И като пренебрегна изненадата на диктатора, се обърна към сенаторите по пейките край себе си. – Чудя се дали обсъждаме римски военачалник, или още един Ханибал, който няма да се насити, докато не изтръгне властта от ръцете ни. Какво право има Цезар да изисква Помпей да напусне града? Сега с нашественик ли преговаряме? Ние сме правителството на Рим и сме заплашени от бясно куче, водещо армии, които сме обучили и създали ние. Не подценявайте тази заплаха. Съгласен съм с Помпей. Макар че това ще ни нарани повече от всичко, преживяно досега, трябва да се оттеглим, за да съберем верни армии в Гърция. Властта на закона не бива да се огъва заради прищевките на нашите военачалници. В противен случай няма да сме нищо повече от племе диваци.

Цицерон хвърли поглед на Помпей, забеляза развеселения блясък в очите му и седна. Подкрепата му щеше да склони част от по-слабите в залата. Диктаторът наклони глава в мълчалива благодарност и каза:

– Приятели, нямаме време за продължителни дебати. Още един ден няма да промени нищо, само ще приближи Цезар. Предлагам да гласуваме сега и да планираме действията си занапред.

Под строгия му поглед – точно според очакванията му – нямаше голяма възможност за съпротива. Един по един сенаторите се изправиха в израз на подкрепа. Никой не се осмели да се въздържи. Най-сетне диктаторът доволно кимна.

– Предупредете домашните си и се подгответе за пътуване. Извиках в града всички войници по пътя на Цезар. Те ще са тук, за да ни помогнат да попълним флотата и да подготвим отпътуването си.

Юлий седеше на едно паднало дърво сред някаква нива. Слънцето пареше тила му. Накъдето и да погледнеше, виждаше хората си – седяха на групи в златните класове и ядяха студено месо и зеленчуци. Огньовете за готвене бяха забранени, откакто пресякоха низините на Етрурия* <*Древна държава на територията на Италия, обхваща днешните Тоскана, Лацио и Умбрия, става част от Римската република през 3 в. пр.н.е. – Б.пр.>. Житата бяха сухи и една искра можеше да разпръсне огнените езици из полето. Юлий почти се усмихна на идиличната сцена. Петнайсет хиляди от най-опитните войници на света – а се смееха и пееха като деца. Чувстваше се странно тук, на открито. Чуваше виковете на птиците, които познаваше от дете. Стри един клас с пръсти и се почувства у дома.

– Чудесно е, че сме тук – каза на Октавиан. – Усещаш ли? Почти бях забравил какво е да съм на родна земя, заобиколен от хората ми. Чуваш ли ги как пеят? Трябва да научиш тая песен, момче. Те ще са поласкани да ти кажат думите.

Бавно пусна зърната на земята. Войниците от Десети запяха в хор и гласовете им се извисиха над полето.

– Преди години чух тази песен от мъжете, които следваха Марий – каза Юлий. – Песните си имат свой начин да оцеляват.

Октавиан го гледаше, наклонил глава, разбираше настроението му.

– Усещам го. Това е домът.

Юлий се усмихна.

– От десет години не съм бил така близо до града. Мога да го почувствам на хоризонта. Кълна се, че мога. – Вдигна ръка и посочи към ниските хълмове, покрити с пшеница. – Ето там е. Чака ни. Може би се страхува от нас, докато Помпей заплашва и вилнее.

При последните думи погледът му стана студен. Щеше да продължи, но Брут приближи на кон през житата – оставяше след себе си виеща се пътека. Юлий се изправи и те сплетоха ръце.

– Съгледвачите докладваха за единайсет, може би дванайсет кохорти – каза Брут.

Юлий раздразнено сви устни. Докато се движеха на юг, всеки пост на легион и пътно укрепление се опразваха. Походът му ги изтръскваше като узрели плодове... а сега бяха пред тях. Независимо от качествата им, шест хиляди мъже бяха твърде много, за да ги остави зад гърба си.

– Събрали са се в Корфиний – продължи Брут. – Градът изглежда като разбутано гнездо на оси. Или знаят, че сме близо, или се подготвят да се върнат в Рим.

Юлий се огледа. Забеляза колко много хора седят наблизо и слушат, очакват заповедите му. Мисълта да ги изпрати срещу римски войници беше почти богохулна.

Помпей беше постъпил добре, че беше прибрал предните постове. Щяха да свършат много по-добра работа на стените на града, отколкото да бъдат погубени от ветераните от Галия. Юлий знаеше, че трябва бързо да пролее кръв и да подпечата решението от брега на Рубикон. Брут помръдваше нервно, но Юлий не бързаше да заговори, вгледан в нищото. Мъжете в Корфиний бяха неопитни. Щеше да е истинско клане.

– Бройката точна ли е? – тихо попита Цезар.

Брут сви рамене.

– Доколкото е възможно. Не исках съгледвачите да рискуват да ги видят, но теренът е чист. Няма засади. Бих казал, че това са единствените войници между нас и Рим. И можем да ги победим. Боговете знаят, че имаме достатъчно опит в превземането на градове.

Юлий вдигна поглед – Домиций и Кир се приближаваха заедно с Регул. Марк Антоний беше малко зад тях. Почувства натиска да издаде заповед и да пролее римска кръв на римска земя. Но ако го направеше, всяка вярна на Рим ръка щеше да се вдигне срещу него. Всеки легион щеше да прокълне името му и да мъсти със смърт. Гражданската война щеше да е проверка на силата и числеността – и дори можеше да загуби. Умът му трескаво търсеше решение. Той избърса потта от челото си, после бавно каза:

– Ако ги убием, ще разрушим всяка вяра в бъдещ мир. – Домиций и Брут бързо се спогледаха, а Юлий продължи, мислеше на глас: – Имаме нужда от... измама, както и от силна ръка. Трябва да спечелим верността на народа, което не може да стане с убийство на хора, които обичат Рим, както го обичам и аз.

– Няма да ни пуснат да минем, Юлий – каза Брут, беше почервенял от раздразнение. – Ти би ли го направил, ако някоя армия поиска път към твоя град? Ще се бият дори само за да ни забавят – знаеш, че е така.

Юлий се намръщи: яростта му винаги бе готова да изригне.

– Те са наши, Брут. Не е лесно дори да се говори за избиването им. Не и за мен.

– Взехме това решение, когато пресякохме реката и поехме на юг – отвърна Брут, отказваше да отстъпи. – Още тогава знаеше цената. Или ще тръгнеш сам и ще се предадеш на Помпей?

Някои от околните се смръщиха от тона му. Кир недоволно размърда огромните си рамене, показвайки гнева си. Брут не им обърна внимание. Погледът му беше прикован във военачалника.

– Юлий, ако сега спреш, всички ще умрем. Помпей няма да прости, че сме заплашили града. Знаеш го. Ако трябва, ще ни следва и до Британия. – Взря се в очите на Цезар и за момент гласът му потрепери. – Не ме предавай сега. Стигнах с теб дотук. Трябва да стигнем докрай.

Военачалникът го изгледа мълчаливо, после постави ръка на рамото му.

– Аз съм у дома, Брут. Ако мисълта да убия мъже от моя град стяга гърлото ми, как можеш да ме кориш за колебанията ми?

– Какъв избор имаме? – отвърна Брут.

Юлий закрачи напред-назад сред стъпканите жита.

– Ако го завзема... – Спря за миг, докато идеята се оформяше, и заговори по-бързо: – Ами ако обявя диктатурата на Помпей за незаконна? Тогава мога да вляза в Рим, за да възстановя републиката. Това е начинът, по който трябва да ме възприемат. Адан! Къде си? – извика през полето. Испанският му писар дойде тичешком. – Ето отговора ти, Брут – каза Юлий с блеснали очи. – Адан! Искам да изпратиш писмо до всеки римски командир. Минаха десет години, откакто бях консул. Няма пречка да се кандидатирам отново. Кажи им... отхвърлям диктатурата, от която Помпей не иска да се откаже.

Юлий нетърпеливо наблюдаваше как Адан се суети с табличките си за писане.

– Нека узнаят, че ще уважа съда и сената и че само Помпей е мой враг. Напиши, че ще приветствам всеки мъж, който иска да се присъедини към мен, за да върнем републиката на Марий и сигурността от миналото. Нося златото на Галия и Рим ще бъде възроден с онова, което спечелих заради него.

– Напиши всичко това, Адан – продължи той. – Нека знаят, че няма да отнемам живота на римляни, освен ако не бъда принуден. Ще зачитам традициите, които Помпей не зачита. Все пак той остави сградата на сената да изгори пред очите му. Боговете вече показаха, че не го харесват.

Мъжете около него го гледаха озадачено. Юлий се разсмя и поклати глава.

– Ще поискат да ми повярват, приятели. Ще се поколебаят и ще се замислят дали не съм носителят на старата свобода.

– А това ще бъде ли вярно? – тихо попита Адан.

Юлий рязко го погледна.

– Ако го направя. Първото ми действие ще е в Корфиний. Ако се предадат, ще пощадя всички, дори и само за да се разчуе.

Настроението му беше заразно и Адан се усмихна, докато пишеше в мекия восък. Пренебрегна вътрешния глас, който му се подиграваше колко лесно е попаднал под обаянието на този мъж.

– Няма да се предадат – намеси се Домиций. – Помпей ще заповяда да ги убият като предатели. Видя какво направи с Десети затова, че се върна.

Юлий се намръщи.

– Може, но ако го направи, ще ми помогне. Ти кого би последвал? Мъж, който застава зад законността, който се кандидатира за консул и освобождава добрите римляни, или онзи, който ги избива? Кой е по-добър водач за Рим?

Домиций бавно кимна и Юлий се усмихна.

– Виждаш ли? Ако съм милостив, ще им е трудно да ме прокълнат.Това ще ги обърка. Помпей няма да знае как да отговори.

Юлий се обърна към Брут, лицето му бе озарено от някогашната енергия.

– Но първо трябва да заловим пътната стража и да го направим, без да проливаме кръв. Трябва да са толкова уплашени, че да не успеят да се бият. Кой ги води?

Брут се намръщи, все още объркан от обрата в настроението на Цезар. Походът на юг беше помрачен от съмнения и тъга, но в момента Юлий беше същият като в Галия. И това беше плашещо.

– Съгледвачите не са видели знамена на легион – отвърна той. – Така че водачът им може да е всякакъв.

– Нека се надяваме, че поне е амбициозен – отвърна Юлий. – Ще е по-лесно, ако примамим стражата извън града. Ще опитам да ги измъкна с Десети. Ако можем да ги приклещим в полето, ще са наши.

Всички, които бяха наблизо и можеха да го чуят, започнаха да стават и да събират нещата си за поход. Обзе ги отдавна познатото напрежение – готвеха се да се върнат към опасността и трудностите.

– Брут, ще поведа Десети към града. Ти поемаш цялостното командване на останалите. Ще ги повъртим тези момчета, докато не им се завие свят, и после ще ги ударим. Изпрати съгледвачите си и този път да се оставят да ги видят.

– Нека аз съм примамката – предложи Брут.

Юлий премигна, после тръсна глава.

– Не и този път. Извънредните ще са връзката между нас. Ще имам нужда да се върнеш достатъчно бързо, ако ни нападнат.

– А какво ще стане, ако не излязат? – попита Домиций, забелязал напрегнатото изражение на Брут.

Юлий сви рамене.

– Тогава ще ги обградим и ще им поставим условия. Така или иначе, започвам надпревара за консул и за Рим. Разпространете го сред хората. Това е нашият народ, приятели. Трябва да се отнасяме към него с уважение.