Декстър: Нощният ловец

НОЩНИЯТ ЛОВЕЦ

Джеф Линдзи

ПЪРВА ГЛАВА

Луна. Великолепна луна. Кръгла, натежала, възчервена, превърнала нощта в ден; заляла земята със снопове лъчи; понесла наслада, наслада, наслада. Донесла и пълногърления зов на тропическата нощ, мекия неспокоен глас на вятъра, прошумял по косъмчетата на ръката ти, глухото стенание на звездите, острото като скърцане със зъби ридание на отразената от водата лунна светлина.

Зов към Нуждата. Ето, оркестрираният писък на хиляди скрити гласове, викът на Нуждата отвътре, същността, безмълвният страж; хладното безгласно нещо; присмехулникът, Лунният танцьор. Онзи, който съм и не съм; нещото, което язвително тържествува и зове прегладняло. Заради Нуждата. А Нуждата е много силна сега. Нуждата бавно, предпазливо размотава хладни стържещи намотки; готова, много силна, вече съвсем готова - и пак чака, и дебне, и ме кара и аз да чакам, и да дебна.

Чаках и дебнех свещеника вече пет седмици. Нуждата ме изнервяше, възбуждаше ме и ме настървяваше да намеря някой, да намеря следващия, да намеря този свещеник. От три седмици знаех, че е той, че той е следващият, че двамата принадлежим на Мрачния странник, двамата, той и аз. От три седмици се борех с принудата, с растящата Нужда. Тя се надигаше в мен като приливна вълна, която с рев се нахвърля върху брега и вместо да се оттече, набъбва с всеки удар на яркия среднощен часовник.

Но времето беше и предпазливо. Време, за да се сдобия с увереност. Не в свещеника, не, в него отдавна бях уверен. Щях да употребя времето, за да се уверя, че ще го направя както трябва - елегантно, педантично, безпогрешно. Не можеха да ме хванат. Не и сега. Положил бях много усилия, много време бях посветил на тази работа, да защитя безличното щастие на моя живот.

А и твърде много се забавлявах, че да спра.

Винаги съм бил предпазлив. Винаги прецизен. Винаги предварително подготвен, та всичко да е наред. А когато всичко е наред, отделям допълнително време за проверка. Така действаше Хари, Бог да го благослови - прозорливият безпогрешен полицай, моят пастрок. Бъди точен, бъди методичен, бъди съвършен, казваше той и от седмица вече бях сигурен, че Хари би останал доволен. Знаех го и тази вечер, когато си тръгнах от работа. Ето я Нощта. Чувствах се по-различно. Щеше да се случи тази нощ, трябваше да се случи тази нощ. Както вече се бе случвало. Както ще се случи отново, и отново.

Но тази нощ щеше да се случи със свещеника.

Казваше се отец Донован. Преподаваше музика на децата от сиропиталището "Сейнт Антъни" в Хоумстед, Флорида. Децата го обичаха. И той, разбира се, обичаше децата. Много ги обичаше. Посветил им бе целия си живот. Научил беше креолски и испански. Познаваше и музиката им. Все заради децата. Заради децата бе готов на всичко.

На всичко.

Тази вечер го наблюдавах, както го бях наблюдавал много вечери поред. Наблюдавах го, когато спря до вратата на сиропиталището, за да поприказва с едно чернокожо момиченце. Малко беше, не повече от осемгодишно, и дребничко. Той седна на стълбите да си поговори с него. Детето също седна, но все подскачаше нетърпеливо. Смееха се. Момиченцето го прегърна. Той го погали по косата. Една монахиня излезе на вратата, погледна ги, усмихна се и протегна ръка. Момиченцето чукна челцето си в неговото, тец Донован го прегърна и го целуна за лека нощ. Монахинята се разсмя и му каза нещо.

След това той тръгна към колата си. Най-после! Присвих се, готов за удар, и...

Още не. Санитарният микробус бе на пет метра от входа. Когато отец Донован мина край него, страничната врата се плъзна и се отвори. Някакъв мъж с цигара в ръка се подаде и го поздрави. Отец Донован спря да си поговорят.

Късмет. Отново късмет. В Нощи като тази винаги имам късмет. Не бях забелязал мъжа, не можех да допусна, че е там. Той обаче щеше да ме види. Ако не беше Късметът.

Поех дъх. Вледенен издишах бавно и дълбоко. Случилото се беше дреболия. Не бях пропуснал нищо друго. Направил бях всичко както трябва, както винаги, както трябва. Всичко щеше да е наред.

Сега.

Отец Донован продължи към колата си. Извърна се и подвикна нещо. Онзи махна към входа на сиропиталището, после загаси цигарата и се скри в сградата.

Късмет. Отново късмет.

Отец Донован бръкна в джоба си за ключовете, отвори вратата на колата и се качи. Запали мотора.

Сега.

Надигнах се от задната седалка и плъзнах примката около врата му. С бързо, хлъзгаво, здраво завъртване стегнах плетената въдичарска корда нула десет. Признаци на слаба паника от негова страна - и край.

- Сега си мой - казах и той застина. Елегантен и съвършен, сякаш бе репетирал, сякаш бе чул другия глас, гласа на присмехулника в мен. - Прави каквото ти кажа.

Той издиша хрипливо и се втренчи в огледалото за обратно виждане. В него го очакваше лицето ми, скрито под бяла копринена маска. Виждаха се само очите ми.

- Ясно ли е? - Коприната на маската полепна по устните ми, докато говорех.

Отец Донован не каза нищо. Взря се в очите ми. Стегнах примката.

- Разбра ли! - повторих, вече по-меко.

Той кимна. Прокара неуверено ръка по кордата - не знаеше какво ще се случи, ако се опита да я разхлаби. Лицето му стана мораво.

Отпуснах кордата и казах:

- Кротувай - и ще живееш по-дълго.

Той пое дълбоко дъх. Чух как въздухът раздира гърлото му. Закашля се и отново си пое дъх. Обаче седеше неподвижно и не се дърпаше.

Това беше много добре.

Потеглихме. Отец Донован следваше указанията ми. Без да ми върти никакви номер. Поехме на юг през Флорида Сити, после се отклонихме по Гранд Саунд Роуд. Според мен маршрутът го изнервяше, но той не възрази. Не се опита да ме заговори. Шофираше, вкопчил ръце във волана - бледи, с изпъкнали кокалчета. И това беше много добре.

Продължихме на юг още пет минути. Чуваше се единствено песента на гумите и вятъра. Великолепната луна ме изпълваше с властна музика, а бдителният страж се подсмихваше тихичко на ускорения ми пулс.

- Свий тук - казах.

Свещеникът хвърли бърз поглед към огледалото. Паниката се опитваше да се откопчи от очите му, да се стече по лицето към устата му, та да проговори, но...

- Завий - казах и той се подчини. Привел беше рамене, сякаш го бе очаквал цял живот, сякаш винаги го е очаквал.

Тясното мръсно шосе едва се виждаше. Човек трябваше да се движи едва ли не пипнешком. Но не и аз. Аз вече бях идвал тук. Пътят завиваше на три пъти през острицата, лъкатушеше между дърветата, после покрай един тесен канал, и водеше към тресавището.

Там имаше къща, построена преди поне петдесет години. Все още запазена. Отчасти. Предлагаше ми предостатъчно пространство - тъкмо колкото ми трябваше. Три стаи, в които никой не беше стъпвал от много време. И половината покрив беше цял.

Отстрани имаше градина. Личеше, че някой е копал съвсем наскоро.

- Спри - казах, когато фаровете осветиха полуразрушената къща.

Отец Донован се подчини. Страхът вцепеняваше и мислите, и тялото му.

- Изключи мотора - наредих и той се подчини.

Изведнъж стана много тихо.

В едно дърво изцвърча птица. Вятърът разроши тревата. После пак настана тишина, толкова дълбока, че почти погълна грохота на нощната музика, която пулсираше в скритата ми същност.

- Излез - казах.

Отец Донован не помръдваше. Не откъсваше поглед от градината.

Там се виждаха седем малки купчинки пръст. На лунната светлина изглеждаха много тъмни. А на отец Донован навярно му се струваха черни. И той не помръдваше.

Рязко дръпнах кордата. Много по-рязко, отколкото той би допуснал, че може да издържи, и по-силно, отколкото би предположил, че ще му се случи. Гръбнакът му се изви към седалката, вените на челото му се издуха. Вероятно реши, че умира.

Но не умираше. Засега. Макар и не за дълго всъщност.

Отворих вратата на колата с ритник и го повлякох след себе си - просто за да почувства силата ми. Той падна на чакълестия път и се сгърчи като настъпена змия. Мрачния странник се заливаше от смях. Харесваше му. А аз играех ролята си. Сложих крак върху гърдите на отец Донован, без да отпускам кордата.

- Ще слушаш и ще изпълняваш всичко, което ти кажа. - Наведох се и охлабих клупа. - Разбираш, нали? Много е важно.

Той ме чу. От очите му, налети с кръв и болка, потекоха сълзи, погледът му срещна моя с разбиране и прочете там всичко, което щеше да се случи. Видя го - и го прочете. И разбра колко е важно да е послушен. Или поне започна да разбира.

- Сега стани - казах.

Бавно, много бавно, без да откъсва поглед от мен, отец Донован се изправи. Застинахме за дълго така, приковали очи един в друг, превърнали се в едно, водени от една потребност. После той потръпна. Понечи да докосне лицето си, но отпусна ръка.

- В къщата - казах. Все така меко. В къщата всичко бе готово.

Отец Донован сведе поглед. После пак вдигна очи към мен, но само за миг. Извърна се към къщата и спря, когато отново видя тъмните купчини в градината. Понечи да се обърне. Не успя. Купчините черна пръст го бяха приковали. Все така облени от лунната светлина.

Тръгна към къщата. Не пусках кордата. Той вървеше примирено, със сведена глава. Покорна, хрисима жертва. Изкачи петте изронени стъпала, мина през тясната веранда и спря пред вратата. Не се обърна да ме погледне.

- Влез - казах с мекия си неотстъпчив глас.

Отец Донован потръпна.

- Влез - повторих.

Той обаче не можеше да помръдне.

Приведох се напред и побутнах вратата. Сръгах свещеника с крак. Той се препъна, сам се изправи и пристъпи вътре със здраво стиснати клепачи.

Затворих вратата. На пода, до входа, бях оставил електрически фенер и сега го запалих.

- Виж - прошепнах.

Отец Донован бавно, предпазливо отвори едно око.

И замръзна.

Времето за него спря.

- Не - каза той.

- Да - отвърнах.

- О, не - каза той.

- О, да - отвърнах.

- Нееее - изкрещя той.

Стегнах кордата и пресякох вика му. Той се свлече на колене. Изскимтя и скри лице в ръцете си.

- Да - казах. - Голяма гадост, нали?

Стисна очи. Не можеше да гледа, не сега, не и това. Не го винях. Ни най-малко. Гледката беше противна. Откакто я бях подготвил, се разстройвах дори само при мисълта за нея. Но той трябваше да я види. Трябваше. Не само заради мен. Не и заради Мрачния странник. Заради себе си. Трябваше да я види. А той не гледаше.

- Отвори очи - казах.

- Моля те - изскимтя той ужасено. Много зле подейства на нервите ми. Не биваше да го прави. Бях леденостуден, но пак ми подейства. Да хленчи така, пред вида на тази нечистота! Ритнах го по краката и го повалих. Затегнах примката и го сграбчих за врата с дясната си ръка, после блъснах лицето му в мръсните изкорубени дъски. Потече му кръв и това съвсем ме подлуди.

- Отвори си очите - казах аз. - Отвори ги. Гледай. - Сграбчих го за косата и дръпнах главата му назад. - Прави каквото ти казвам. Гледай! Или ще ти изрежа клепачите още сега.

Бях много убедителен. Той се подчини. Направи каквото му казах. Отвори очи.

Потрудил се бях всичко да е наред, но човек трябва да се оправя с каквото има подръка. Изобщо нямаше да смогна, ако не бяха стояли тук достатъчно дълго, че да изсъхнат, но пак бяха много мръсни. Успях да изчистя повечето нечистотия, обаче някои от телата бяха престояли прекалено дълго в градината и човек не можеше да каже къде свършва мръсотията и къде започва трупът. Всъщност, като спреш да мислиш за това, няма как да разбереш. Толкова нечисти....

Бяха седем. Седем малки телца, седем крайно нечисти сирачета лежаха върху гумени завеси за душ. Те са по-чисти и не пропускат. Седем прави линии, проснати насред стаята.

Сочеха право към отец Донован. И той разбра.

Щеше да се присъедини към тях.

- Пресвета Богородице, с благост изпълнена... - започна той и аз рязко затегнах примката.

- Остави това, отче. Не сега. Сега е време за истината.

- Моля те - задави се отецът.

- Да, моли ме. Така е добре. Много по-добре - отново стегнах клупа. - Всички ли са тук, отче? Седем трупа? Те молеха ли те? - Той нямаше какво да каже. - Всички ли са тук? Само седем? Всичките ли съм намерил?

- О, Боже - изграчи той с болка, която достави наслада на слуха ми.

- А какво ще кажеш за другите градове, отче? Какво ще кажеш за Фейетвил? Искаш ли да си поговорим за Фейетвил? - Той сподавено изхлипа, после притихна. - А Ист Ориндж? Три ли бяха там? Или пропускам едно? Не съм съвсем сигурен. Четири ли бяха в Ист Ориндж, отче?

Отец Донован се опита да изкрещи. Не му беше останала много сила, за да нададе наистина добър вик, но в гласа му имаше истинско чувство и то компенсираше слабата техника. После падна по очи. Оставих го да подсмърча така известно време, преди отново да стегна примката и да го изправя. Залиташе и определено не се владееше. Мехурът му изпусна, а по брадичката му потече лига.

- Моля те - каза той. - Не можех да се сдържа. Просто не можех да се сдържа. Моля те, трябва да разбереш...

- Разбирам, отче - казах аз. Гласът ми прозвуча особено. Сякаш говореше Мрачният странник. Отец Донован се вледени. Бавно вдигна глава, за да ме погледне, и онова, което видя в очите ми, го накара да застине. - Чудесно разбирам - рекох и се взрях в него. Потта по лицето му се превърна в лед. - Виждаш ли, и аз не мога да се сдържа.

Стояхме съвсем близо един до друг, почти се докосвахме. Изведнъж нечистотата по него ми се стори прекомерна. Рязко дръпнах клупа и пак го ритнах по краката. Отец Донован се просна на пода.

- Но деца? Никога не бих направил това с деца. - Сложих чистия си ботуш върху главата му и я натиснах. - Не съм като теб, отче. Никога не бих посегнал на деца. Аз трябва да откривам хора като теб.

- Кой си ти? - прошепна отец Донован.

- Началото - отвърнах. - И краят. Посрещни своя Разрушител, отче. - Бях приготвил иглата и тя влезе във врата му с лека, както се предполагаше, съпротива от вдървените мускули, но не и от страна на свещеника. Натиснах буталото, изпразних спринцовката и изпълних отец Донован с бързо, чисто умиротворение. Миг, само миг по-късно главата му натежа и лицето му се люшна към мен.

Наистина ли ме виждаше? Виждаше ли двойните гумени ръкавици, предпазния работен комбинезон, разкошната копринена маска? Наистина ли ме виждаше? Или това ставаше в съседната стая, в стаята на Мрачния странник, в чистата стая? Боядисана в бяло преди две нощи и пометена, изстъргана, дезинфекцирана. Не можеше да е по-чиста. Дали ме виждаше в средата на стаята, чиито прозорци бяха запечатани с плътни бели гумирани чаршафи, под светлините, там, до масата, която бях приготвил, до кутиите с бели торби за отпадъци, до бутилките с препарати и малката редица триони и скалпели? Дали наистина ме виждаше?

А може би виждаше седемте мръсни тела или един Бог знае още колко други такива? Или, неспособен да изкрещи, навярно виждаше как се превръща в същата каша в градината?

Разбира се, подобно нещо нямаше да му се случи. Неговото въображение не му позволяваше да погледне на себе си като на представител от същия вид. И в известен смисъл имаше право. Никога нямаше да стане на кашата, в която бе превърнал децата. Аз никога не бих направил това, никога не бих го позволил. Аз не съм като отец Донован, не съм такова чудовище.

Аз съм едно много чисто чудовище.

Чистотата изисква време, разбира се, но си струва. Струва си да направиш Мрачния странник щастлив, тъй че да го накараш да замълчи задълго. Струва си да го направиш чисто и както трябва. Да освободиш света от поредната купчина боклук. Още няколко вързани торби боклук и моето тясно ъгълче от този свят ще е по-чисто, по-щастливо. По-добро.

Разполагах с осем часа. После трябваше да си тръгна. Нуждаех се и от последната минута, за да направя всичко, както подобава.

Фиксирах свещеника за масата с тиксо и разрязах дрехите му. Бързо извърших предварителната работа. Избръснах го, изстъргах го, изрязах всичко, което стърчеше неугледно. В тялото ми затрептя нещо дълго трупано, нещо, което се готвеше да се освободи, и както винаги, се почувствах великолепно. Това нещо ще пърха в мен, докато работя, да се надига и да ме носи със себе си, а съвсем накрая, като затихващ поток, да отнесе Нуждата и свещеника.

И тъкмо преди да започна същинската работа, отец Донован отвори очи и ме погледна. Сега в очите ми нямаше страх. Случва се понякога. Погледна ме и устата му се раздвижи.

- Какво? - попитах и се наведох по-близо. - Не те разбирам.

Чух го да поема дъх. Дълбоко, умиротворено дихание - и после, преди да притвори очи, пак го каза.

- Моля, няма защо - отвърнах и продължих.