Кръвната линия на Светия граал. Скритото потомство на Исус

Лорънс Гарднър

Предговор

"Кръвната линия на Светия граал" е забележително постижение в областта на генеалогията. Историкът рядко може да се натъкне на такива неопровержими факти като събраните в настоящото изследване. Откровенията са поразителни и несъмнено мнозина ще ги оценят по достойнство като истински съкровища на просветлението. На тези страници е описана живата история на възхода на Християнската църква в Европа и на страните, подготвили Кръстоносните походи.

Може би на част от читателите някои аспекти от тази книга ще се сторят еретични. Всеки има пълното право - да застане зад подобна позиция, тъй като разкритията тук в известна степен не отговарят на ортодоксалната традиция. Въпреки това си остава фактът, че рицарят Лабран ни представя изцяло наличните ръкописи и архивни данни, свързани с темата, като преминава далеч отвъд границите на конвенционалните условности. Разбуленото по този начин познание е представено в един много подреден, интересен и завладяващ начин.

Трудът предлага невероятно вникване във вековете на стратегически междудържавнически съюзи със съпътстващите ги измами и интриги. В продължение на почти две хиляди години съдбите на милиони хора са били манипулирани от забележителни, макар и често ексцентрични личности, успели да опорочат духовните стремежи на човешката цивилизация. С възхитителна пунктуалност и детайли авторът премахва ограниченията върху монопола на това тайно знание и излага множеството потулвани сведения за нашето наследство. Същевременно той възражда политически заглушената история на една силна владетелска династия, която Църквата открай време се е опитвала да унищожи, за да гарантира собственото си съществуване. Нека сега, в тази нова епоха на разкрепостяване, истината най-сетне победи! Нека Фениксът се възроди отново!

Негово кралско височество принц Майкъл Олбъни,

глава на кралската династията Стюартите

1. Началото на кръвната линия

На кого служи Граалът

Смята се, че след еврейското въстание в Йерусалим през I в. римските военачалници унищожили всички писания, свързани с Давидовото потекло на семейството на месията Исус. Това унищожение далеч не било пълно и някои свързани с Исус документи били запазени от наследниците му, които пренесли месианското послание от Близкия изток в Европа. Според "Църковна история" на епископа на Цезарея (Кесария) от IV в. Евсебий1 тези наследници били наречени Desposyni (по старогръцкото "на Учителя")2 - титла, запазена изключително за кръвните роднини на Исус.3 Тяхно било свещеното завещание на царския род на Юда - династична линия, продължаваща да съществува и до наши дни.

В настоящата книга ще разгледаме завладяващата история на това потекло, и ще изследваме подробно генеалогията на месианската царска кръвна линия (Sangreal [Сангреал]) и пряката й връзка с Исус и брат му Яков. За да направим това обаче, ще е нужно да разгледаме описаните в Стария и Новия завет събития от малко по-различна гледна точка. Не става дума за пренаписване на историята, а за префасониране на познатите разкази - т.е., ще върнем историята в оригиналния й вид, вместо да повтаряме митовете, стратегически преиначени от хора с иначе законни права.

През вековете срещу месианското наследство непрестанно е в ход конспирация от страна на Църквата и властите. Тя се засилила, когато имперски Рим изопачил християнството по начин, който да послужи на един алтернативен идеал. Именно този вид християнство продължава да съществува и до наши дни.

Множество на пръв поглед несвързани помежду си събития са всъщност глави от историята на едно и също несекващо потискане на кръвната линия. От Юдейските войни през I в. до Американската революция от ХVIII в. и събитията след нея, машинациите били продължени от страна на английското и европейските правителства в сътрудничество с англиканската и Римокатолическата църква. В опитите си да ограничат наследственото кралско право на Юдея, висшите християнски движения установили различни фигурантски режими, сред които и самата Хановерска династия на Британия - Сакс-Кобург-Гота. Подобни администрации били заставяни да се придържат към специфични религиозни доктрини, докато други били сваляни заради проповядване на религиозна търпимост.

Днес, в началото на новото хилядолетие, настъпи време за размисъл и реформиране на цивилизования свят, а за изпълнението на подобна задача е необходимо да бъдат разгледани грешките и успехите на миналото. Едва ли за тази цел могат да се намерят по-добри сведения от хрониките на Sangreal.

Идеята за Светия граал се появила за първи път през Средните векове като литературна концепция, основаваща се (както ще видим по-нататък) на серия погрешни тълкувания и преводи на Светото писание. Тя произлиза като пряк превод на по-ранните форми San Graal и Sangreal. Старият орден на Сангреала, династичен орден на шотландската династия на Стюартите, е бил пряко свързан с Европейския орден на Царството на Сион4 и рицарите на двата ордена били последователи на Сангреала, което означава истинската кралска кръв (Sang Real) на Юдея - кръвната линия на Светия Граал.

Светият граал има и свое духовно измерение, напълно отделно от неговия династичен материален аспект. Бил е символизиран от най-различни неща, но като материален предмет най-често се представя като бокал и по-точно бокалът, който съдържа - или някога е съдържал - кръвта на Исус. Освен това Граалът се изобразявал и като лоза, виеща се през аналите на времето. Плодът на лозата е гроздето, а от него се получава вино. В този аспект символичните елементи на бокала и лозата се обединяват, тъй като виното открай време се е приравнявало с кръвта на Исус. Всъщност тази традиция се открива в самото сърце на тайнството евхаристия (светото причастие), а вечната кръв в бокала Граал символизира не друго, а продължаващата месианска кръвна линия.

В езотеричната традиция на Граала бокалът и лозата поддържат идеала за "служба", докато кръвта и виното съответстват на вечния дух на "осъществяването". Ето защо духовното търсене на Граала е стремеж към осъществяване чрез даване и получаване на служба. Онова, което се нарича Кодекс на Граала, е иносказание за условието всички ние да следваме това търсене чрез служба. Проблемът е, че заповедите на този кодекс са потиснати от един алчен обществен комплекс, основаващ се на идеята за "оцеляването на най-приспособените". Днес е повече от ясно, че основният трамплин към обществената годност не е духовното здраве, а богатството. Друг важен критерий е подчиняването на закона.

Над подобен ред мисли обаче тежи изискването да се спазва партийната линия и да се отдава почит на властимащите полубогове. Това задължително условие няма нищо общо със спазването на закона или с подобаващото п поведение - то зависи изцяло от недопускането на опасни положения и недопускането на различни от официалните становища. Принадлежащите към тези две отстъпнически категории неизменно били заклеймявани като еретици, размирници и бунтовници и съответно били обявявани от властта за социално негодни. Общоприетата социална годност се постигала чрез посвещаване на официалната доктрина и отказ от лична индивидуалност в името на запазването на административното Status quo [статукво]. Това едва ли би могло да се нарече демократичен живот по каквито и да било стандарти.

Демократичният идеал се изразява като "власт на народа в името на народа". В помощ на това демокрациите се организират на изборен принцип, при който малцинството представя мнозинството. Представителите са избраници на народа, които управляват в името на народа, но парадоксалният резултат най-общо се състои в това, че избраниците управляват народа. Това е противно на всички принципи на демократичното общество и няма абсолютно нищо общо със служeнето. Следователно то е пряка противоположност на Кодекса на Граала.

На национално и местно ниво избраниците отдавна са успели да преобърнат хармоничния идеал, настанявайки се на пиедестали над своя електорат. По силата на това индивидуалните права, свободи и благополучие се контролират от политически диктат и именно той определя кой е обществено годен и кой - негоден в един или друг период. В редица случаи това дори е равносилно на решаването кой ще оцелее и кой - не. Така мнозина започнали да се домогват до влиятелни постове единствено за да се сдобият с власт над останалите. Служейки на собствените си интереси, те се превръщат в манипулатори на обществото и са причина за обезсилване на мнозинството. В резултат на това вместо да бъде обслужвано, същото това мнозинство се принизява до статута на слуга.

Не е случайно, че от Средните векове насам девизът на принцовете на Уелс е Ich dien (Аз служа). Това мото е пряк продукт на Кодекса на Граала през рицарската епоха. Като придобиват кралската власт по наследство, вместо да бъдат избирани, за бъдещите наследници е било изключително важно да подкрепят идеала за служенето. Но служат ли в действителност самите монарси? И по-конкретно на кого служат? Като цяло (и несъмнено през феодалния и имперския период) те "управлявали" в тясно сътрудничество със своите министри и Църквата. Управлението не е служба и не било част от справедливостта, равенството и толерантността на демократичния идеал. Ето защо тя е напълно несъвместима с максимата на Светия граал.

Съответно "Кръвната линия на Светия Граал" не се ограничава само с генеалогиите и политическите интриги. Изследването съдържа в себе си ключа към същността на Кодекса на Граала - ключ не само към една историческа загадка, но и към определен начин на живот. Това е книга за добрата и за лошата власт. Тя разказва как патриаршеското управление е било изместено от догматична тирания и диктаторско владеене на земята. Книгата е пътешествие, посветено на откривателите през изминалите векове, но въпреки това погледът е насочен неизменно към бъдещето.

В съвременната епоха на компютърни технологии, сателитни телекомуникации и международни космически програми научните постижения следват едно след друго с тревожно висока скорост. Всеки следващ етап в развитието настъпва все по-бързо и по-бързо, и функционално компетентните ще бъдат "оцелели", докато всички останали ще се окажат в позицията на "негодни" за целеустремената система, служеща на собствените си амбиции, но не и на субектите си.

Какво общо има всичко това с Граала? Всичко. Както ще стане ясно по-нататък, Граалът има множество лица и атрибути. Въпреки това, в каквато и форма да се изобразява, търсенето на Граала се управлява от висшия стремеж към честни постижения. То е пътят, по който всеки може да оцелее сред приспособените, тъй като е ключът към хармонията и единството във всяка обществена или естествена среда. Кодексът на Граала признава напредъка заради заслугите и зачита структурата на обществото, но най-важната му черта е, че е изцяло демократичен. Независимо дали се схваща като материално или духовно измерение, Граалът принадлежи както на водачите, така и на последователите, и налага всички да бъдат като един в общата обединена служба.

За да бъде сред приспособените, човек трябва да бъде напълно информиран. Подготовките за бъдещето може да се прави единствено чрез осъзнаване. Диктаторското управление не е път към информацията, а ограничение, предназначено да попречи на свободния достъп до истината. На кого в такъв случай служи Граалът? На онези, които търсят въпреки всичко - защото те са борците за просветление.

Езически идоли на християнството

В хода на нашето пътешествие ще се изправим пред редица твърдения, които отначало може би ще ви се сторят стряскащи. Подобни неща се случват често, когато историята се връща в началната си точка - повечето от нас са привикнали към определени интерпретации на събитията и ги приемат като безусловни факти. До голяма степен всички ние сме учили история като един вид стратегическа пропаганда, без значение дали е мотивирана от Църквата или от политиците. Всичко това е част от процеса на контролиране. То разделя господарите от слугите и годните от негодните. Разбира се, политическата история е била отдавна написана от господарите - малцинството, решаващо съдбата и участта на мнозинството. Религиозната история не е по-различна, тъй като е предназначена да упражнява контрол чрез страха от неизвестното. По този начин религиозните господари запазвали върховенството си за сметка на вярващите, които искрено търсят просветление и спасение. По отношение на политическата история или на историята на религията е очевидно, че установените доктрини често граничат с фантастиката, но въпреки това рядко стават обект на съмнения. И същевременно, когато не са чак толкова фантастични, те често са доста смътни и на практика нямат никакъв смисъл, когато се разгледат достатъчно задълбочено.

От библейска гледна точка, нашето търсене на Граала започва със Сътворението, както е описано в Битие. Преди почти 230 г., през 1779 г., консорциум лондонски издателства публикували чудовищната "Всеобща история" в 42 тома. Превърнало се в огромен авторитет, в това произведение с голяма увереност се заявява, че Бог започнал Сътворението на 21 август 4004 г. пр. Хр.5 Относно месеца имало дебати, тъй като някои теолози твърдели, че по-вероятната дата е 21 март. Всички обаче били съгласни, че годината е вярна и всички приемали, че само шест дни делели космическото нищо и появата на Адам.

По времето на публикацията Британия била в хватката на Индустриалната революция. Това бил неспокоен период на необичайни промени и възход, за които обаче трябвало да се плати социална цена, също както и при съвременното бурно развитие. Ценените високо умения и занаяти от вчерашния ден станали безполезни пред серийното производство и в обществото настъпили промени, целящи да го приспособят към една нова икономическа реалност. Появила се нова порода победители, докато мнозинството затъвало в непознатата обстановка, която нямала отношение към обичаите и стандартите на тяхното възпитание. С право или не, този феномен се нарича Прогрес, а безмилостният критерий за прогреса е именно принципът, издигнат от английския натуралист Чарлс Дарвин - "оцеляването на най-приспособените".6 Проблемът е, че шансовете за оцеляване на хората често се свеждат почти до нула, тъй като се игнорират или експлоатират от техните господари - онези същите, които проправили пътя на прогреса, съдействайки (ако не и гарантирайки) за собственото си оцеляване.

Днес не е трудно да се съгласим, че "Всеобщата история" от 1779 г. греши. Знаем, че светът не е бил създаден през 4004 г. пр. Хр. Знаем също, че Адам не е бил първият човек на Земята.7 Подобни архаични идеи вече са отживелица, но за хората от втората половина на ХVIII в. тази внушителна история била дело на най-образованите представители на своето време и съвсем естествено се смятала за вярна. Ето защо си струва да си зададем въпроса - колко от смятаните днес за факти постулати на науките и историята ще се окажат също отживелица в светлината на бъдещите открития?

Не е задължително догмата да означава истина - тя е просто пламенно пропагандирана интерпретация на истината, основаваща се на наличните факти. Разбира се, с появата на нови важни факти научната догма са променя, но това невинаги е в сила за религиозната догма. В тази книга ще обърнем особено внимание на становището и учението на Християнската църква, която не обръща внимание на изобретения и открития и все още се придържа към много от нелепите догми от Средните векове. Както остроумно отбелязва Х. Г. Уелс в началото на ХХ в., религиозният живот на западните нации "продължава в дома на историята, построен върху пясък".

Еволюционната теория на Чарлс Дарвин в "Произход на човека" от 1871 г.8 не нанесла лична обида на Адам, но естествено всяка мисъл за него като за първо човешко същество била дискредитирана. Подобно на всички форми на живот на планетата, хората са се развивали чрез генетични мутации и по силата на естествения подбор в продължение на стотици хиляди години. Оповестяването на този факт хвърлило в ужас религиозно настроеното общество. Някои просто отказали да приемат новата доктрина, докато мнозина други изпаднали в отчаяние. Ако Адам и Ева не са нашите общи прародители, то Първороден грях не съществува и самата идея за изкуплението става безсмислена!

Повечето хора разбрали концепцията за естествения подбор напълно погрешно. Те решили, че щом оцеляването е привилегия единствено на най-приспособените, то успехът зависи от това да превъзхождаш ближния си! Така на бял свят се появило едно ново, скептично и безмилостно поколение. Егоистичният национализъм достигнал невиждан дотогава разцвет и местните божества били почитани като езическите богове от миналото. Символите на националната идентичност (като Британия и Хиберния) се превърнали в новите идоли на християнския свят.

В тази нездравословна среда се появила империалистическата болест. По-силните и развити култури си приписали правото да експлоатират по-неразвитите народи. Новата епоха на строителство на империи започнала с непристойно боричкане за териториално надмощие. Германският райх бил основан през 1871 г. след сливането на разделените дотогава държавици. Други държави се обединили, за да образуват Австро-Унгария. Руската империя се разширила значително, а през 90-те години на ХIХ в. Британската империя заемала една пета от сушата на планетата. Това била пламенна епоха на решителни християнски мисионери, много от които поели от викторианска Англия. Сериозно изгубила позиции в собствения си дом, Църквата търсела нова опора в чужбина. Мисионерите имали особено много работа на места като Индия и Африка, където хората имали свои вярвания и никога не били чували за Адам. Дори нещо по-важно - никога не били чували за Чарлс Дарвин!

В Англия от работодателите на Индустриалната революция се появила нова междинна обществена прослойка. Бързо развиващата се средна класа поставила истинската аристокрация и управляващата върхушка далеч отвъд досега на хората като цяло, създавайки на практика една класова структура - система от разделения, в която всеки си имал определено място. Лидерите се отдавали на идилични занимания, докато меркантилните опортюнисти с всички сили се съревновавали за по-високо положение. Работникът приемал крепостничеството си с песни за вярност, мечти за надежда и слава и портрет на племенната жрица Британия над камината.

Запознатите с историята знаели, че няма да мине много време, преди империите да се изправят една срещу друга и предсказали деня, когато между силите съперници ще избухне огромен конфликт. Той започнал, когато Франция се опитала да си върне Елзас и Лотарингия от Германия, докато страните всъщност се борели за запасите от въглища и желязна руда в областта. Русия и Австро-Унгария се вкопчили в мъртва хватка за надмощие на Балканите. Имало и спорове, породени от колониалните амбиции в Африка и на други места. Фитилът бил подпален през юни 1914 г., когато един сръбски националист убил ерцхерцога Франц Фердинанд, наследникът на австрийския трон. В Европа избухнала война, провокирана до голяма степен от Германия. Започнали военни действия против Сърбия, Русия, Франция и Белгия. Начело на контраофанзивата била Великобритания. Войната продължила повече от четири години и приключила, когато в Германия избухнало въстание и император (кайзер) Вилхелм II избягал от страната.

След целия технологичен напредък на индустриалната епоха, историята не направила особено голям прогрес в социалната сфера. Инженерните постижения довели до безпрецедентен напредък във военното дело, докато християнството станало толкова фрагментирано, че едва се разпознавало. Гордостта на Британия останала непокътната, но Германският райх нямал намерение да преглътне загубата. След падането на стария режим на власт дошла нова екзалтирана партия. Нейният деспотичен фюрер (лидер) Адолф Хитлер анексирал през 1937 г. Австрия, а две години по-късно нахлул в Полша. Започнала втората голяма война - истинска световна война, най-жестоката в историята на човечеството. Тя се водила цели шест години и в центъра й бил спорът за същността на религията - правата на човека в едно цивилизовано общество.

Съвсем ненадейно Църквата и хората осъзнали, че религията не е и никога не е била свързана единствено с патриарси и чудеса, а с вярата в добросъседския живот, прилагането на морални стандарти и етически ценности, с вяра и милосърдие, както и с постоянно търсене на свобода и избавление. Най-сетне непрестанните общи спорове относно произхода на човека като плод на еволюцията били загърбени. Това било от компетенцията на учените и мнозинството изпитало облекчение при приемането на този факт.

От всички тези премеждия Църквата излязла като далеч не толкова страховит враг на науката. Новите условия били по-благоприятни за всички. За мнозина текстът на Библията вече не представлявал неприкосновена догма, която трябва да се почита заради самата нея. Религията се съдържала в поученията и принципите, а не в хартията, върху които били отпечатани те.

Тази нова гледна точка дала път на безкрайни умозрителни разсъждения. Ако Ева наистина е била единствената съществуваща жена и потомството й се свеждало само до трима синове, тогава с кого се е съчетал сина й Сит, за да стане баща на племената на Израел? Ако Адам не е бил първият човек на Земята, какво всъщност е значението му? Кой или какво са ангелите? Новият завет също имал своите загадки. Кои са били апостолите? Наистина ли е имало чудеса? И най-важното, непорочното зачатие и възкресението наистина ли са се случили точно така, както са описани?

Ще разгледаме всички тези въпроси, преди да поемем по дирите на самата кръвна линия на Граала. Всъщност за нас е задължително да разберем историческия контекст на епохата на Исус, за да разберем фактите относно неговия брак и потомството му. На следващите страници мнозина читатели ще се озоват в напълно непозната обстановка. Трябва обаче да отбележим, че това е просто обстановката, съществувала, преди да бъде скрита от онези, чиито мотиви ги карали да потиснат истината, за да се доберат до властта. Нашето търсене на Светия граал може да успее единствено ако повдигнем килима на стратегическото укривателство.