Маршрут 666

МАРШРУТ 666

Дъглас Престън

Линкълн Чайлд

Линкълн Чайлд посвещава тази книга на дъщеря си Вероника

Дъглас Престън посвещава тази книга на Джеймс Мортимър Гибънс - Младши, доктор на медицинските науки

Ние чуваме неизказаното и виждаме невидимото.

Какузо Окакура, "Книга за чая"

ПЪРВА ЧАСТ

СТАРИ КОСТИ

ПЪРВА ГЛАВА

Сноу провери регулатора и въздушните клапани, след което прокара длани по плътно прилепналия неопренов костюм. Всичко бе наред, точно както и при последната проверка, извършена преди шейсет секунди.

- Още пет минути - каза Сержанта и намали скоростта наполовина.

- А бе, направо чудничко, няма що! - чу се гласът на Фернандес през боботенето на големия дизел.

Никой друг не се обади. Сноу отдавна беше забелязал, че с наближаването на обекта празните приказки секват.

Хвърли поглед над кърмата към украсения с пенливи гребенчета кафяв клин във водите на река Харлем, изоран от витлото. Тук тя бе широка, а ленивите й талази бавно се стелеха в сивата мараня на августовското утро. Обърна се към брега и сбърчи чело, защото гумената яка на костюма ожули врата му. Там се извисяваха жилищни блокове с избити стъкла на прозорците. Призрачни скелети на изоставени складове и заводски халета. Пуста детска площадка. Но не, не съвсем пуста: на ръждясала тръбна конструкция се люлееше дребничка детска фигура.

- Сложи ли си памперса, шампионе? - разнесе се отново гласът на Фернандес.

Сноу подръпна ръбовете на ръкавиците, без да откъсва поглед от брега.

- Последният аджамия съвсем се осра - продължи Фернандес. - Боже, каква картинка беше! На връщане го оставихме да се проветрява на палубата чак до базата. А това стана при остров Либърти - едно райско кътче в сравнение с Клоаката.

- Затваряй си плювалника, Фернандес - мило се намеси Сержанта.

Сноу продължи да гледа над кърмата. Голямата му грешка беше, когато при прехвърлянето от редовен щат в леководолазната служба на нюйоркското полицейско управление спомена, че е работил като водолазен инструктор на туристически кораб. Твърде късно разбра, че повечето членове на екипа имат зад гърба си дългогодишен стаж в полагане и обслужване на презокеански кабели и тръбопроводи, а също така и в поддръжката на петролни платформи в открито море. В техните очи водолази като него не бяха нещо повече от глезени, неизпипали занаята лигльовци, които търсят само чисти води и пясъчно дъно. Изразител на това мнение беше Фернандес, който не пропускаше случай да му го напомни.

Катерът се наклони към щирборда, подчинявайки се на ръцете на Сержанта, които го насочиха към брега. Приближиха се към изоставен жилищен комплекс отвъд тясната плажна ивица, скоростта още намаля. Пред очите им изведнъж изникна иззидан с кафяви тухли тунел, който нарушаваше сивата монотонност на огромните бетонни фасади. Сержанта насочи носа към него, светлината рязко премина в сумрак. Сноу сбърчи нос от неописуемата смрад на разплисканата застояла повърхност. Очите му се напълниха със сълзи, гърдите му се задръстиха. Изправен на носа, Фернандес му хвърли злорад поглед. На тениската му под разкопчания цип на неопрена беше изписан неофициалния девиз на полицейските водолази: "Гмуркаме се в лайна, за да търсим мърша". Но в случая ставаше въпрос не за мърша, а за голям, добре опакован пакет хероин, изхвърлен от железопътния мост над канала "Хумболт".

От двете страни на тясната водна ивица се виждаха дългите редици на бетонните пристани. Под шарената сянка на моста ги чакаше полицейски катер с боботещ на празни обороти двигател. На палубата имаше само двама души: кормчията и едър рано оплешивял мъж с непромокаем костюм от полиестер, който висеше като чувал. Той изплю в канала овлажнялата пура, която стискаше между зъбите си, подръпна долната част на костюма и махна с ръка за поздрав.

- Я, кой бил тук - промърмори Сержанта.

- Лейтенант Дагоста - обади се един от водолазите. - Значи работата е сериозна!

- Когато са гръмнали ченге, винаги е сериозна - мрачно отвърна Сержанта, изключи двигателя и се изравни с другия плавателен съд. Дагоста прекрачи борда, катерът леко се разклати. Водата тихо плисна и се оттегли, върху страничния борд остана мазна зеленикава следа.

- Добрутро - поздрави лейтенантът. Под нарязаната сянка на моста червендалестото му лице сякаш принадлежеше на някакво странно пещерно създание, прекарало живота си в мрак.

- Обърнете се към мен, сър - каза Сержанта и нави шнура на портативния дълбокомер около китката си. - Каква е задачата?

- Шибана история - процеди Дагоста и кимна към надвисналата метална конструкция: - Оказа се обикновено муле, което метнало пратката през моста. После гръмнало един полицай и за награда го направили на решето. Лайняната задача приключва в момента, в който открием пакета.

- Що ни викате, след като са гръмнали мръсника? - въздъхна Сержанта.

- А ти к`во предлагаш? - изгледа го Дагоста. - Да оставим в гьола хероин за шестстотин бона?

Сноу вдигна глава. Между опушените стоманени греди на моста надничаха очукани фасади. В мъртвите води на реката се отразяваха хиляди немити прозорци. Жалко, че мулето е захвърлило пратката точно тук - в "Клоака Максима", кръстена на централния колектор за отпадни води в Древния Рим. Гордото име на отвратителния канал се дължеше и на обстоятелството, че от незапомнени времена в него се трупаха изпражнения, токсични отпадъци, трупове на животни и тонове употребявана пластмаса. Поредната композиция на градската железница изгромоля над главите им. Палубата под краката на Сноу се разтърси, а лъскавата повърхност на гъстата водниста маса се нагърчи леко, като току-що изсипано желе.

- Окей, момчета - чу се гласът на Сержанта. - Време е да намокрим гащите.

Сноу за пореден път огледа костюма си. Беше първокласен гмурец, израснал в Портсмут, кажи- речи насред реката Пискътекуа, от която още като младеж бе успял да измъкне внушителен брой потенциални удавници. След инструкторските курсове се залови с лов на акули и често се гмуркаше дълбоко, отвъд 70- метровата граница. Но не беше особено въодушевен от това, което му предстоеше тук.

До този момент не беше виждал Клоаката, но в замяна разполагаше с богатите впечатления на момчетата от нея. Общо взето, те се свеждаха до едно: най-отвратителното място за гмуркане сред гадните дупки в района на Ню Йорк, по-лошо дори от канала "Артър", Пъклената порта и Мъртвешкия проход. Беше чувал, че някога тя била пълноводен приток на Хъдзън, пресичащ Манхатън откъм южната страна на Шугър Хил, в района на Харлем. Но дългогодишното замърсяване с отпадни води и промишлени отпадъци, плюс пълното безхаберие от страна на общинските власти, я бяха превърнали в слой затлачена мръсотия - течно бунище за всичко, което може да си представи човек.

Сноу изчака реда си пред сандъка от неръждаема стомана, метна на гръб комплекта кислородни бутилки и тръгна към кърмата. Още не можеше да свикне с тежкия и неудобен водолазен костюм. Успя да долови приближаването на Сержанта почти едновременно с тихия му баритон:

- Наред ли е всичко?

- Мисля, че да, сър - отвърна Сноу. - А прожектори?

В очите на Сержанта се появи недоумение.

- Сградите насреща не позволяват до водата да достигне достатъчно светлина. За да видим нещо, със сигурност ще ни трябват прожектори.

- Забрави - ухили се Сержанта. - В Клоаката прожекторите не вършат работа, защото е дълбока около шест метра, а под нея има още три мека тиня, ако не и повече. След първото й съприкосновение с плавниците няма да видиш дори стъклото на маската си. А пакетът, който търсим, положително е някъде в калта на дъното, която е дебела най-малко десет метра. Долу ще гледаш само с ръце. - В изпитателния му поглед се мярна леко колебание: - Чуй добре това, което ще ти кажа. Това тук няма нищо общо с тренировките в Хъдзън. Единствената причина да те включа в екипа е отсъствието на Куни и Шулц, които все още са в болницата.

Сноу кимна. При поредното си гмуркане на дъното на Норд Ривър със задачата да открият потопена лимузина с надупчен като решето труп споменатите леководолази бяха пипнали тежка гъбична инфекция, позната в бранша със съкращението "бласто" (от бластомикоза). Правилникът задължаваше гмурците да си правят кръвни анализи минимум веднъж седмично, но въпреки това здравето им се рушеше от странни, понякога необясними за науката заболявания.

- Няма да се възпротивя, ако решиш да пропуснеш тази задача - добави Сержанта. - На палубата също има достатъчно работа.

Сноу се обърна да погледне останалите членове на екипа, които пристягаха оловните колани, дърпаха циповете на неопрените и стягаха ремъците на кислородните апарати. В главата му изплува основното правило в тази служба: всеки се гмурка. Завършил пръв приготовленията, Фернандес се обърна да го погледне с разбираща усмивка на лице.

- Слизам, сър - обяви Сноу.

- Не забравяй основния курс на обучение - даде последни наставления Сержанта след поредния изпитателен поглед. - Първият контакт със свинщината долу води до инстинктивно задържане на дъха, но ти не бива да го допускаш, защото ще си докараш емболия. Поддържай нормално налягане в костюма, не се изкушавай да го увеличиш. И в никакъв случай не изпускай въжето! Направиш ли го, със сигурност се превръщаш в поредния труп, който трябва да търсим. В калта няма горе, няма долу. Само Господ Бог може да ти помогне.

И кимна към въжето, което висеше в близост до кърмата:

- Ей това е твоето.

Сноу успокои дишането си, след което позволи на колегите си да закачат въжето и да му нахлузят маската. Последна проверка и прекрачи през борда.

Дори през стегнатия непромокаем костюм водата създаваше странно усещане. Гъста и лепкава, тя изобщо не шумеше и с мъка се промъкваше между пръстите. Придвижването в нея изискваше сериозни усилия, сякаш плуваше в разтопен асфалт.

Вкопчил се с две ръце в спасителното въже, Сноу слезе на метър- два под повърхността. Килът на катера бързо се скри в пелената дребни частици с неизвестен произход. Огледа се в мъждивата, зеленикава светлина. Трябваха му доста усилия, за да различи собствената си ръкавица, здраво стиснала въжето. На известно разстояние от нея по-скоро отгатна, отколкото видя очертанията на другата си ръка, протегната напред. Пространството между двете бе изпълнено с невероятно гъста мрежа плаваща мръсотия. Под краката му цареше непрогледен мрак. Около шест метра го деляха от горната граница на едно друго царство - царството на дълбоката и лепкава кал.

За пръв път в живота си Сноу си даде сметка колко много зависи чувството му за лична сигурност от присъствието на слънце и чиста вода. Морето на Кортес е прозрачно дори на петдесет метра дълбочина, а лъчът на прожектора създава приятното усещане за простор. Напрегна очи и предпазливо слезе на още метър-два.

После, някак внезапно, изпита чувството, че долавя очертанията на твърда повърхност отвъд мътните талази. Вълниста, сякаш прорязана от изпъкнали вени. Без съмнение това беше плътният слой тиня. Продължи да се спуска. В стомаха му натежа твърдата топка на отвращението. В ума му изплуваха небивалиците на Сержанта, който обичаше да разказва за фантастичните неща, уж откривани от водолазите в мътната вода. Но сега имаше възможност да се увери със собствените си очи, че никак не лесно да определи кое е реално и кое не.

Кракът му докосна странно податлива повърхност и бързо потъна в нея. В резултат се надигна плътен облак мътилка, която забули всичко наоколо. Обзе го паника, пръстите му се вкопчиха във въжето с неподозирана сила. Представи си иронично ухилената мутра на Фернандес и това му даде сили да продължи. Всяко следващо движение запращаше нови черни пръски върху визьора и всичко наоколо. Това го накара да се сепне. За миг задържа дъх, но после се осъзна и си наложи спокойно темпо с дълбоки и продължителни вдишвания. "Курвенска работа - въздъхна Сноу. - Не бива да се сговнявам още при първата истинска задача в отряда!" Спря за момент, колкото да се овладее, после предпазливо продължи надолу. Спираше на всеки метър, за да пести силите си. В един момент с изненада установи, че вече няма никакво значение дали държи очите си отворени. Мислеше единствено за дебелия пласт кал, към който се приближаваше. В него несъмнено бяха скрити най-различни неща, при това завинаги. Като хилядолетни насекоми в къс кехлибар.

После под краката си усети нещо като дъно, което обаче нямаше нищо общо с онова, което познаваше. Това тук сякаш се разпадаше, поддаваше под тежестта на тялото му с отвратително вяло съпротивление. А после изведнъж засмукваше стъпалата, глезените, краката и накрая гърдите - като ужасяващите подвижни пясъци, за които бе чувал. Миг по-късно лепкавата слуз се сключи над главата му, но тялото му продължи да пропада, макар и доста по-бавно, в противната, плътно прилепваща към неопрена субстанция. Мехурчетата от кислородния апарат шумно си проправяха път към повърхността, но не с обичайната игрива припряност, а някак странно, с мъчително усилие. Съпротивлението на калта нарастваше пропорционално на дълбочината. "Колко дълбоко трябва да се заровя в тези лайна?," отчаяно се запита Сноу.

Размаха свободната си ръка, както беше по инструкция, после я потопи в лепкавата кал. Напипа някакви неща, но тъмнината и дебелите ръкавици му попречиха да установи какви са. Клони, омотани с тел колянови валове или обикновени боклуци, попаднали във вечен плен в калното гробище.

Още три метра, после обратно. Дори гадното копеле Фернандес не би могъл да му се присмива след всичко това.

Изведнъж ръкавицата му легна върху нещо и пръстите му бързо го обхванаха. Когато го придърпа към себе си, то оказа известна съпротива, значи бе тежко. Уви предпазното въже около дясната ръка и започна да го опипва. Със сигурност не беше пресовка хероин. Разтвори пръсти и го отблъсна.

Подет от лепкавия вихър на плавниците, неизвестният предмет отскочи нагоре и се залепи за визьора. Сноу успя да възстанови равновесието си и отново го напипа. Искаше да го хване здраво, за да го отхвърли от себе си.

Изпита чувството, че бърка нервно в изплетена мрежа. Клон с множество разклонения или нещо подобно. Но на места мрежата беше необяснимо мека. Плъзна длан по повърхността й. Беше гладка, с плавно заоблени краища. Кост, по дяволите! Всъщност, няколко кости, свързани със слузести сухожилия. Полуизгнили останки от труп, най-вероятно на кон или друго домашно животно. После, като продължи да опипва находката, Сноу изведнъж проумя, че това е човешки труп.

По-скоро скелет. С усилие овладя дишането си, мозъкът му бавно се проясни. Опитът и здравият разум сочеха, че няма как да зареже находката си в калта. Беше длъжен да я вдигне на повърхността.

Започна да омотава въжето около тазобедрената става и надолу по протежение на костта. Надяваше се, че сухожилията ще успеят да го задържат цял по пътя нагоре през калта. За пръв път му се налагаше да прави възли с дебели ръкавици и в непрогледен мрак. По този въпрос правилникът мълчеше.

Не успя да намери хероина, но в замяна го споходи късметът да се натъкне на нещо голямо - по всяка вероятност неразкрито убийство. Якият мъжага Фернандес със сигурност ще позеленее от завист.

Но въодушевление липсваше. Единственото желание на Сноу беше час по-скоро да излезе навън.

Заряза усилията да овладее разпокъсаното си дишане, не напомпа костюма въпреки пронизващия студ. Въжето се изплъзваше. Придърпа скелета по-близо, опитвайки да се го задържи стабилно в лепкавата гадост. Мислеше единствено за внушителната маса кал и тиня, която го делеше от повърхността. Толкова плътна, че не пропускаше слънчевите лъчи...

Въжето най-после се затегна и Сноу отправи безмълвна благодарствена молитва. Опипа находката за последен път, после силно дръпна въжето. Три такива подръпвания бяха сигнал, че е намерил нещо. Изгаряше от нетърпение да поеме нагоре, към палубата и твърдата земя, далеч от този ужас. Копнееше да се пъхне под душа поне за час и половина, а след това да се напие и да помисли дали не е по-добре да се върне на предишната си работа. До началото на сезона оставаше по-малко от месец. Опипа въжето около бедрените кости, после продължи нагоре. Дланите му се плъзнаха по ребрата и ключиците, където намотаха още малко въже. Трябваше да е сигурен, че скелетът ще издържи изтеглянето на повърхността. Пръстите му скоро стигнаха до ръбестите краища на гръбначния стълб, нелепо щръкнали в калта.

Главата липсваше! Ръката му инстинктивно се отдръпна. В следващия миг с ужас установи, че е изпуснал не само скелета, но и осигурителното въже. Размаха ръце като полудял и отново попадна на нещо: скелета, слава Богу! Сграбчи го, почти го прегърна, облят от топлата вълна на облекчението. Свободната му ръка трескаво затърси въжето, местейки се по костите. Къде точно го бе завързал? Не, въжето го нямаше. Нима се е развързало? Невъзможно. Направи опит да завърти скелета, за да провери от другата страна, но дихателната тръба се закачи за нещо. Дръпна се рязко назад, отново загуби ориентация. Почувства как маската се разхлабва и по кожата на лицето му пропълзява нещо топло и гъсто. Рязко разтърси глава, за да прогони гадното усещане, и маската падна. В очите му нахлу кал, която бързо проникна в ноздрите и напълни ушите му. С нарастващ ужас си даде сметка, че се е вплел във втори скелет. Обзе го паника - сляпа, безумна, влудяваща.

Изправен на палубата на полицейския катер, лейтенант Дагоста с умерен интерес наблюдаваше как извличат новака от водата. Гледката беше наистина забележителна. Човекът се бъхтеше като извадено на сухо морско животно, издаваше странни бълбукащи звуци, отчасти заглушени от нагълтаната кал, а от неопрена му се лееха кафяви потоци вода. По всичко личеше, че бе изпуснал въжето и бе извадил голям късмет, щом изобщо е успял да намери пътя назад. Въоръжен с търпение, Дагоста зачака. Изпадналият в истерия гмурец бе изтеглен на палубата и освободен от снаряжението, набързо почистен и успокоен от колегите си. Наведе се през борда и повърна. През борда, не на палубата. Акт, който предизвика одобрителното кимане на лейтенанта. Беше открил скелет, може би два. Това нямаше нищо общо със задачата му, но за първо гмуркане никак не беше зле. Реши да го отбележи в рапорта, просто като поощрение за нещастника. Ако не е вдишал от помията, навряла се в носа и устата му, вероятно ще се оправи. Същото ще стане и в случай че е глътнал част от нея. Съвременните антибиотици са истинско чудо.

Над разпенената повърхност бавно се показа първият скелет, покрит с дебел пласт кал. Един от водолазите го довлече до полицейския катер. Специално спуснатата мрежа го издърпа на палубата. Опряха го на фалшборда и под него бързо се образува воняща локва.

- Да беше го поизчистил, за Бога! - сбърчи нос Дагоста. Изваден на повърхността, скелетът автоматично попадаше под негова юрисдикция. Желанието му да го прати по дяволите, там, откъдето се беше пръкнал, беше без значение. На всичкото отгоре нямаше и глава.

- Да му ударя ли един маркуч, сър? - попита водолазът и посегна към палубната помпа.

- Най-напред се погрижи за себе си.

Видът на мъжа действително бе неописуем. На главата му сякаш беше надянат употребяван презерватив, а по цялото му тяло се стичаше лепкава слуз с отвратителна миризма. На борда се появиха още двама от колегите му, дърпайки енергично тънко, но здраво въже. Останал във водата, трети водолаз помагаше за изтикването на другия скелет върху палубата. Оказа се, че той също няма глава. Над канала се възцари мъртва тишина. Дагоста хвърли поглед към големия непромокаем чувал, в който бяха прибрали хероина. Но интересът му към него внезапно се изпари.

Дръпна от пурата и плъзна очи по Клоаката. Вниманието му беше привлечено от грозно зейналата паст на Западния страничен канал, от която стърчаха странни образувания, наподобяващи сталактити. Западният страничен изхвърляше почти цялата мръсотия от горната част на Манхатън. При всеки пороен дъжд пречиствателната станция на река Хъдзън достигаше върховата си мощност и започваше да изхвърля тонове необработен боклук в него, а оттам - право в Клоаката.

Дагоста въздъхна и запрати дългия фас през борда.

- Налага се пак да си натопите задниците, момчета - неохотно промърмори той. - Тия черепи ми трябват.

ВТОРА ГЛАВА

Усетил куркането на червата си, помощник-главният патолог на Ню Йорк Луи Паделски хвърли механичен поглед към стенния часовник. Умираше от глад, при това в най-буквалния смисъл на думата. Цели три денонощия бе поемал само блудкави течности, но днес мъките му най-после щяха да свършат. Чакаше го истински обяд - пържено пиле в "Попи". Плъзна длан по заобленото си коремче. Е, наистина би могло и да не е толкова закръглено, реши след кратката процедура той. Определено би могло.

Отпи глътка черно кафе без захар, пето поред, след което хвърли едно око на входящия дневник. Аха, най-после нещо интересно. Беше му писнало от куршуми, ножове и свръхдози.

Стоманената врата на залата за аутопсии с трясък се отвори. Появи се сестра Шийла Роко, тикайки пред себе си санитарната количка с поредния труп, сбръчкан и почернял до неузнаваемост. Паделски му хвърли равнодушен поглед и отмести очи, после отново го погледна. Едва ли можеше да се нарече труп, каза си той и сбърчи нос от противната миризма. По-скоро скелет, от който тук- там висяха късчета прогнила плът.

Роко нагласи количката под прожекторите и посегна за дренажната тръба.

- Няма нужда - спря я Паделски. Картонената чаша с кафе в ръцете му беше единственото нещо, което се нуждаеше от подсушаване в тази зали. Отпи последна юнашка глътка и я запрати в кошчето, сетне сравни табелката на трупа с отметката в дневника и нахлузи зелени латексови ръкавици.

- Какво ми носиш днес, Шийла? - попита той. - Това да не е Човекът от Пилтдаун*?

* През 1911 година край Пилтдаун, Англия, са открити фрагменти от кости, въз основа на които е изградена теория за съществуването на непозната човешка раса в древността. През 1953 година откривателите са разобличени като фалшификатори. - Б. пр.

Роко се намръщи и нагласи светлините над количката.

- Тоя трябва да е погребан преди няколко века - ухили се Паделски. - В лайна, ако съдя по вонята. Сигурно е самият цар Лайнокамон.

Сестрата сви устни, търпеливо изчака да се уталожат обичайните му изблици на хумор и му подаде придружаващия документ.

Паделски сведе поглед към напечатания текст, устните му замърдаха.

- Измъкнат изпод моста "Хумболд" - промърмори той, докато изправяше гръб. - Всемогъщи Боже! - Погледна към купчината ръкавици с намерението да нахлузи допълнителен чифт, после се отказа. - Пък и главица си няма... Дрехи също. В замяна на това е открит с метален колан около кръста. - Погледът му спря върху пластмасовия чувал, окачен на количката. - Добре, а сега да видим какво има тук...

В чувала имаше тънък златен колан с красив топаз върху изящната катарама. От вътрешната му страна бе прикрепен стикер с номер. Това означаваше, че е минал през лабораторията, но той знаеше, че въпреки това няма право да го пипа.

- Скъпа изработка - промърмори. - Ако става въпрос за Човека от Пилтдаун, трябва да е бил жена... - Шкембето му отново се разтърси: - Или пък травестит!

- Можем да проявяваме и по-голямо уважение към мъртвите, доктор Паделски! - намръщено го укори Роко.

- Да, да, разбира се - спря да се хили патологът, окачи формуляра на монтираната специално за целта кука и хвана микрофона, увиснал над количката. - Би ли включила магнетофона, скъпа Шийла?

Апаратът щракна, гласът му изведнъж стана сух и безизразен:

- Доктор Луис Паделски. Втори август, дванадесет часа и пет минути по обяд. - Очите му се повдигнаха към документа - Аутопсия А-1430, асистира ми Шийла Роко. Обезглавен, почти напълно разложен до оголване на скелета труп - Шийла, изпъни го малко, ако обичаш, - с дължина около метър и четиридесет. Ако прибавим приблизителната дължина на липсващия череп, ще получим обща височина на тялото от порядъка на метър и шейсет и пет-шейсет и осем. Установяване на пола: разширена срамна кост, хм, леко гинекоидна. Трупът е на жена. Ошипявания на лумбалните прешлени липсват, което сочи предполагаема възраст под четиридесет. Невъзможно е да се определи продължителността на престоя под земя, по-скоро под вода. Остра миризма на канал. Жълто-кафявото оцветяване на костите сочи дълго пребиване в кална среда. Същевременно сухожилията са сравнително здрави и благодарение на този факт скелетът е все още цял. Наличие на остатъци от мускулна тъкан около бедрените кости. Достатъчно материал за кръвна и ДНК проби. Ножици, моля.

Отряза парченце тъкан и го пусна в пликче.

- Шийла, обърни таза, ако обичаш. Така... Сравнително добро общо състояние на скелета, естествено, ако се абстрахираме от липсващия череп. Няма го и втория шиен прешлен... Липсват двете плаващи ребра, плюс цялото ляво стъпало.

Приключил с общото описание, Паделски отмести микрофона.

- Клещи, моля.

Роко му подаде малкия инструмент и докторът сръчно отдели лакътната от раменната кост.

- А сега надкостницата.... - Отстрани от прешлените известно количество съединителна тъкан, после си сложи пластмасова маска за еднократна употреба и протегна ръка: - Трион, моля.

Пое малкия уред, включи го и изчака стабилизирането на оборотите. Диамантеното острие влезе в съприкосновение с костта и в помещението се разнесе с тънко и остро свистене, сякаш отнякъде беше долетял разгневен комар. Въздухът се изпълни с миризмата на прогорена кост, клоака, мърша и смърт.

Паделски изряза проби от различни места, а сестрата ги запечата в пликчета.

- Искам електронна микроскопия с увеличени триизмерни снимки на отделните сектори - заяви патологът, след което изключи магнетофона и се отдръпна от количката.

Роко взе дебел флумастер и се зае да надписва пликчетата.

Работата й беше прекъсната от тихо почукване. Сестрата отиде да отвори, послуша известно време и пъхна глава през процепа.

- Имат предварителна идентификация, докторе - съобщи тя. - Коланът е принадлежал на жена на име Памела Уишър.

- Светската дама Памела Уишър?! - зяпна Паделски, свали предпазните очила и отстъпи крачка назад. - Исусе!

- Има и още един скелет. Пак оттам.

Патологът рязко се извърна от дълбокия умивалник, в който се готвеше да измие ръцете си.

- Още един ли? - гневно промърмори. - Защо не са го пратили заедно с този, да ги вземат мътните!? Не знаят ли, че е най-добре да ги изследвам едновременно? - Очите му се насочиха към стенния часовник, който показваше един и четвърт. От гърдите му се изтръгна тежка въздишка. Глад най-малко до три, по дяволите! - рече си той. - Като нищо ще взема да се тръшна!"

Новият трясък на металната врата оповести появата на втория скелет, настанен в количка. Паделски включи магнетофона и си наля нова чаша кафе, изчаквайки сестрата да подготви трупа.

- И този няма глава - отбеляза Роко.

- Стига бе! - зяпна докторът и бързо пристъпи към количката. Картонената чаша застина забравена на сантиметри от устата му. - Какво става, по дяволите?

Миг по-късно се овладя, остави кафето и се зае да преобръща скелета. Облечените му в тънка гума пръсти внимателно опипаха ребрата.

- Доктор Паделски?

Патологът рязко се извърна, пристъпи към магнетофона и го изключи.

- Покрий това и извикай доктор Брамбъл! - заповяда с напрегнат глас. - И да не си гъкнала!

Очите на сестрата бавно се разшириха и в тях се появи недоумение.

- Веднага, Шийла! - натъртено добави доктор Паделски.

ТРЕТА ГЛАВА

Резкият телефонен звън разцепи тишината в малката канцелария на музея. Марго Грийн се стресна и отскочи назад, отдалечавайки се от екрана на компютъра. Над челото й падна кичур кестенява коса.

Второто позвъняване я накара да посегне към слушалката, ала се разколеба и отдръпна ръката си. Беше сигурна, че я търсят от централния сървър, възмутени от времето, което изяжда програмата й. Облегна се в стола и зачака звъненето да се прекрати. Тялото й тръпнеше от приятна болка, следствие от преумората през изтеклата нощ. Взе каучуковото топче от бюрото и механично започна да го мачка между пръстите си. Още пет минути и програмата приключва. После да реват колкото щат.

Беше запозната с новата политика на икономии, според която по-мащабните проекти трябваше да се пускат след предварително одобрение. Но това предполагаше водопад от имейли преди изобщо да започне работа. Нещо, което не се връзваше с желанието й да получи бърз резултат.

За щастие поредната кампания за икономии не засягаше Колумбийския университет, в който Марго беше преподавала, преди да приеме поста заместник- уредник на Нюйоркския природонаучен музей. За съжаление тук нещата вървяха зле, главно защото финансите на музея се използваха неефективно - например за проекти от сорта на "Чумата на ХХI век" - поредната безсмислена експозиция, която предстоеше да се открие.

Провери хода на програмата на монитора, след което разтвори пред себе си сутрешното издание на "Ню Йорк Поуст". Вестникът, в комплект с чаша черно кафе от специалния микс "Килимаджаро" бяха задължителна част от утринния й работен ритуал. Харесваше свежата язвителност на това издание, но основната причина да го купува беше старият й приятел Бил Смитбек, който беше готов да я удуши, ако разбере, че е пропуснала дори един криминален репортаж, носещ неговия подпис.

Приглади таблоида с длан и се усмихна на тлъстото заглавие от първа страница. Истинска богата реколта за "Поуст". Огромните черни букви заемаха три четвърти от белия лист:

ТРУПЪТ В КАНАЛА ИДЕНТИФИЦИРАН! ЖЕРТВАТА Е ИЗЧЕЗНАЛА ПРЕДИ ВРЕМЕ ЖЕНА ОТ ВИСШЕТО ОБЩЕСТВО

Един поглед върху началния параграф беше достатъчен. Несъмнено Смитбек, при това в целия си блясък. Втори уводен материал за месеца, отбеляза Марго. Което означаваше, че самомнението ще надскочи обичайните си граници.

Очите й набързо пробягаха по репортажа. Стопроцентова смитбекщина: зловеща сензационност, отвратително словоблудство по отношение на детайлите. Встъпителната част изброяваше поредица от добре известни на всеки нюйоркчанин факти. Преди два месеца красивата "светска лъвица" Памела Уишър, прочута с привързаността си към шумните среднощни купони, беше изчезнала от моден клуб в южната част на Сентрал Парк. Оттогава насам нейният "усмихнат образ с ослепителни зъби, дълбоки сини очи и пищна руса коса" гледаше от всеки ъгъл на Петдесет и седма до Деветдесет и шеста улица. Марго го бе виждала стотици пъти, докато бягаше сутрин към музея от жилището си на Уест Енд авеню.

По-нататък репортажът задъхано докладваше, че намерените предния ден "захвърлени във вонящата тиня под моста "Хумболд" човешки останки, "отпуснати в костеливите обятия на втори (все още неидентифициран) скелет", принадлежат на Памела Уишър. Съпътстваща фотография показваше младия приятел на дамата, Вискънт Адер, седнал на бордюра пред "Платипъс Лондж" с глава между дланите, съкрушен от новината за ужасната смърт на Памела. Полицията, естествено, "провеждаше ускорено разследване". Репортажът на Смитбек завършваше с бисери от уличния жаргон, от сорта на "Дано го изпържат гадния копелдак, дето е свършил тая работа".

Марго отпусна вестника. Пред очите й изплува лицето на Памела Уишър, което гледаше втренчено от стотици стени на града. Жалко, че съдбата й беше отредила толкова ужасен начин да се превърне в новина номер едно в разгара на лятото.

Острият звън на телефона отново прекъсна мислите й. Кратък поглед към екрана я информира, че програмата най-после бе завършила. "Е, вече мога да си поговоря с вас", въздъхна тя. Нямаше как да избегне поредното мърморене.

- Марго Грийн.

- Доктор Грийн? - попита гласът насреща. - Слава Богу!

Подчертаният акцент от района на Куинс й беше познат. Рязък, авторитетен глас. След кратка разходка в паметта си, Марго успя да изрови и принадлежащото му лице.

...Всичко, което можем да кажем на настоящия етап е, че в този район е открито тяло и по този повод е започнало разследване...

- Лейтенант Дагоста? - изненадано промълви тя.

- Моля, явете се в "Съдебна медицина". По възможност веднага!

- Мога ли да попитам?...

- Съжалявам, не можете. Зарежете това, с което се занимавате, и незабавно слезте долу!

Линията онемя.

Марго озадачено погледна слушалката, сякаш очакваше допълнителни разяснения. Миг по-късно въздъхна, отвори сака в краката си и внимателно сложи вътре недочетения брой на "Поуст", използвайки го като прикритие на малкия полуавтоматичен пистолет, легнал на дъното. После отблъсна стола си от компютъра, стана и напусна кабинета.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Бил Смитбек се плъзна с нехайна походка покрай солидната сграда на Сентрал Парк Саут, номер девет, дело на прочутото по цял свят архитектурно бюро "МакКим, Мед и Уайт". Фасадата от гледжосани тухли беше обрамчена от дялан варовик, под златистия навес над входа чакаха портиери в елегантни ливреи. Във вътрешността на богато обзаведеното фоайе шетаха и други прислужници. Както можеше да се очаква, това беше една от луксозните жилищни сгради по протежение на парка, които гъмжаха от обслужващ персонал. Нямаше да е лесно, въздъхна Смитбек. Никак нямаше да е лесно.

Свърна зад ъгъла на Шесто авеню и спря да обмисли следващите си действия. Репортерското касетофонче с микрокасети леко издуваше страничния джоб на спортното му яке. Дори леко докосване до бутона беше достатъчно за незабелязаното му включване. Огледа се в близката витрина, отрупана с елегантни италиански обувки. Приличаше на випускник от частен колеж - поне дотолкова, доколкото позволяваше гардеробът му. Пое си дълбоко въздух, обърна се и уверено закрачи по посока на златистия навес с кремави ивици. По-близкият от двамата униформени портиери наблюдаваше приближаването му с невъзмутим поглед. Ръката му в изящна ръкавица спокойно лежеше върху огромната бронзова топка на вратата.

- Искам да говоря с госпожа Уишър - заяви Смитбек.

- Името ви, моля? - безстрастно попита мъжът.

- Просто приятел на Памела.

- Съжалявам, но мисис Уишър не приема посетители.

Съобразителността на опитния репортер моментално се включи. Портиерът попита за името му, преди да го отреже. Което означаваше, че госпожа Уишър очаква посещение.

- Всъщност, става дума за уговорката от тази сутрин - каза Смитбек. - Страхувам се, че ще се наложи известна промяна. Бихте ли съобщили за мен?

Портиерът се поколеба за миг, сетне отвори масивната врата и тръгна напред по излъскания до блясък мраморен под. Репортерът се огледа. Зад масивния бронзов плот с вид на военно укрепление се надигна възстар и невероятно мършав рецепционист. Човекът от вътрешната охрана седеше зад масичка в стил Луи ХVI в дъното на фоайето, а до него, с леко разкрачени крака и скръстени на гърдите ръце, стърчеше момчето, което обслужваше асансьорите.

- Господинът идва при госпожа Уишър - съобщи портиерът. Посланието му беше предназначено за рецепциониста, който гледаше строго иззад отбранителното съоръжение.

- Да, моля?

Смитбек пое дълбоко въздух, оценил по достойнство първия си пробив.

- Имам уговорена среща, но се наложи промяна в часа.

Старецът мълчаливо го огледа. Дълбоко хлътналите му очи проучиха в детайли обувките, спортното яке и прическата му. Смитбек се изпъчи, надявайки се да създаде впечатление на изискан младеж от заможно семейство.

- За кого да съобщя? - най-сетне раздвижи устните си съсухреният администратор.

- Семеен приятел - отвърна с лека поверителност в гласа посетителят. - Надявам се, че това ще е достатъчно.

Онзи го гледаше, без да мигне.

- Бил Смитбек - бързо добави репортерът, надявайки се, че госпожа Уишър не чете "Поуст".

Рецепционистът сведе очи към плота пред себе си.

- Госпожата има уговорена среща в 11.00 - каза той.

- Именно по този повод съм тук - поясни Смитбек, хвърлил светкавичен поглед към стенния часовник, който показваше 10;32.

Старецът се извърна бавно и изчезна през вратата зад гърба му. Върна се точно след минута.

- Обадете се по вътрешния телефон, там на масичката.

Смитбек вдигна слушалката към ухото си.

- Разбрах, че Джордж отменя срещата? - чу се тих и префинен глас. Глас на богата жена.

- Моля да ме приемете, госпожо Уишър. Искам да поговорим за Памела.

Кратка пауза.

- Кой сте вие? - попита гласът.

- Бил Смитбек.

Нова пауза, този път по-дълга. Смитбек добави:

- Разполагам с много важна информация относно смъртта на вашата дъщеря, която полицията със сигурност не ви е предала. Убеден съм, че ще пожелаете да...

- Защо трябва да ви вярвам? - прекъсна го гласът.

- Чакайте - извика Смитбек, включил на бесни обороти.

Тишина.

- Госпожо Уишър?

В слушалката прозвуча сигналът за свободно.

Е, това беше, въздъхна Смитбек. Хрумна му да седне на някоя пейка в отсрещния парк и да чака появата й, но моментално отхвърли идеята. Хора като госпожа Уишър могат да не напускат крепостта си със седмици.

В този миг телефонът до лакътя на стареца издаде мелодичен звън. Това трябва да е самата вещица, прецени репортерът и тръгна към изхода, решил да изпревари позорното си изхвърляне.

- Господин Смитбек! - извика с неочаквано висок глас старецът.

Журналистът изкриви лице в гримаса и се обърна. Ненавиждаше моменти като този.

Онзи го гледаше с празен поглед и слушалка в ръка.

- Вземете асансьора, моля.

- Асансьора ли? - глупаво повтори Смитбек.

Старецът кимна.

- Осемнадесети етаж.

Операторът дръпна най-напред бронзовата решетка, а сетне и масивните дъбови вратички. Гостът се озова директно във фоайе с прасковени стени, отрупано с грижливо подредени цветя. Масата в дъното буквално се огъваше под тежестта на огромния куп съболезнователни картички. Малко встрани стърчеше втори, все още пристегнат с пощенски бандероли. Смитбек бавно се насочи към отворената френска врата в дъното на просторния вестибюл.

Озова се в необятен хол, обзаведен с дивани в стил ампир и дебел килим. Далечната стена бе обточена с низ високи прозорци, от които, според категоричното мнение на Смитбек, се разкриваше величествена гледка към огромния парк. Но в момента пердетата бяха спуснати и подреденото с изискан вкус помещение тънеше в полумрак.

Някакво движение край стената го накара да се обърне. На ръба на един от диваните седеше дребна жена с безупречна фризура, облечена в семпла черна рокля, която му направи знак да седне. Смитбек избра едно от креслата точно насреща й. Ниската масичка помежду им бе запълнена от изящен сервиз за чай, около който бяха подредени купички с кремове, мед, конфитюр и всевъзможни тестени изделия. Но домакинята не му предложи нито чаша, нито сладкиши. Очевидно масата беше приготвена за неизвестния Джордж, който трябваше да се появи в единадесет. Леко притеснен от тази мисъл, Смитбек се прокашля и започна:

- Госпожо Уишър, ужасно съжалявам за нещастието, сполетяло дъщеря ви.

Изрече тези банални слова с такъв патос, че май наистина си повярва. И наистина не можеше да не прояви съчувствие към тази жена, която въпреки елегантния си апартамент и очевидното си богатство, бе останала безсилна пред съдбата - еднакво жестока както към нея, така и към последния бедняк.

Госпожа Уишър продължаваше да го гледа втренчено със сключени в скута ръце. Може би леко кимна с глава, но това не можеше да бъде установено със сигурност в полутъмния хол. Време е за шоу, каза си Смитбек. Ръката му небрежно се плъзна в страничния джоб на якето и натисна бутона.

- Веднага го изключете! - заповяда с равен глас домакинята. Тих и леко напрегнат, гласът й излъчваше авторитет и невероятна душевна сила.

- Моля за извинение - смотолеви Смитбек и дръпна ръка като опарен.

- Извадете магнетофона от джоба си и го поставете на масата! - все така безстрастно заповяда госпожа Уишър. - Така ще бъда сигурна, че е изключен.

- Да, разбира се - подчини се гостът и смутено бръкна в джоба на якето си.

- Нима нямате чувство за приличие? - прошепна жената.

Смитбек мълчаливо постави апаратчето на масичката и усети как ушите му пламват.

- Съжалявате за смъртта на дъщеря ми, но това не ви пречи да използвате тази отвратителна машинка! - продължи жената. - При това, след като ви допуснах в дома си.

Смитбек отмести очи и сконфузено се размърда в креслото.

- Ами, такова... - запелтечи той: - много съжалявам... Аз само... Просто работата ми е такава... - Даде си сметка за нелепата ситуация и безпомощно млъкна.

- Току-що загубих единствената си дъщеря, която беше и единственият ми близък човек. Чии чувства, според вас, трябва да бъдат щадени?

Смитбек трябваше да направи доста усилия, за да я погледне в очите. Тя го гледаше все така втренчено, скръстила ръце в скута. В душата му нахлу странно чувство, толкова неприсъщо за природата му, че почти не успя да го дефинира. Смущение. Не, не беше това. Беше срам. Едва ли би се почувствал по този начин, ако се бе борил за тази сензация, ако я бе завоювал сам, без чужда помощ и благоприятното стечение на обстоятелствата. Но пред лицето на дълбоката скръб на жената, до която се беше добрал с хитрост и дребни лъжи, въодушевлението му бързо започна да се изпарява. На негово място се появи друго, съвсем непознато усещане, което прогони стръвта към сензации.

Пръстите на госпожа Уишър се разплетоха и посочиха към масичката за четене в съседство.

- Доколкото мога да преценя, вие сте същият Смитбек, който пише за този вестник, нали?

Очите му проследиха жеста й и се спряха върху екземпляра на "Поуст", сгънат на масичката. Той бавно кимна:

- Да.

Пръстите й отново се преплетоха в скута.

- Просто исках да съм сигурна. И каква е важната информация за смъртта на дъщеря ми? Не, замълчете. Няма съмнение, че и това е част от маскарада.

Нова продължителна пауза. Единственото му желание беше да стане и да се пръждосва по дяволите. Защо още се бави онзи Джордж, когото очаква опечалената майка?

- Как го правите? - попита тя.

- Кое?

- Как измисляте цялата тази помия? Едно брутално убийство очевидно не е достатъчно за хора като вас. Непременно държите да окаляте и паметта на жертвата, нали?

- Госпожо Уишър - мъчително преглътна репортерът. - Аз само...

- Като чете тази помия, човек остава с впечатлението, че Памела е била просто една богата и разглезена егоистка, която си е получила заслуженото. И хората, които държат вестника в ръцете си, почти се радват на убийството. Затова ви задавам този простичък въпрос: Как го правите?

- Обитателите на този град обръщат внимание само на това, което им натикаш под носа, госпожо Уишър - започна Смитбек, но веднага замълча. Жената насреща му очевидно щеше да приеме тривиалните оправдания с по-голям скептицизъм и от неговия.

- Вие не знаете абсолютно нищо за нея, господин Смитбек - промълви тя, леко изправяйки гръб. - Забелязвате само онова, което е на повърхността. Нищо друго не ви интересува.

- Не е така! - възкликна той с плам, от който сам се изненада. - Интересуват ме и много други неща. Много бих желал да опозная истинската Памела Уишър.

Жената го изгледа втренчено, след което стана, излезе от стаята и се върна с голяма фотография в рамка. На нея беше запечатано шестгодишно момиченце, което се люлееше на въжена люлка, окачена на клона на вековен дъб. Широката усмивка разкриваше липсата на две зъбчета, рокличката и плитчиците се развяваха на вятъра.

- Аз винаги ще помня тази Памела, господин Смитбек - тихо промълви домакинята. - А ако вие наистина проявявате интерес, публикувайте тази снимка. Не другата, на която я представяте като някакво безмозъчно същество. - Седна на мястото си и механично придърпа полата над коленете. - Баща й почина преди шест месеца и тъкмо беше започнала да се усмихва отново. Наесен трябваше да започне работа, но преди това искаше да се позабавлява. Нима това е престъпление?

- Работа? - вдигна очи Смитбек.

Жената замълча за момент, оглеждайки го в погребалния сумрак.

- Да, работа. В хоспис за болни от СПИН. Ако си бяхте направили труда да проучите, със сигурност щяхте да го узнаете.

Смитбек смутено преглътна.

- Това е истинската Памела - добави с потрепващ глас тя. - Мила, щедра, състрадателна, изпълнена с жизненост. За нея искам да напишете!.

- Ще направя всичко, на което съм способен - промълви журналистът.

Мигът отлетя и мисис Уишър отново стана невъзмутима и далечна. Тя наклони леко глава и направи почти незабележимо движение с ръка. Смитбек разбра, че го отпраща. Измърмори някакви благодарности, прибра си касетофона и пое към асансьора с максималната приемлива бързина.

- И още нещо - настигна го гласът на госпожа Уишър, твърд както преди. Той се закова под рамката на двойната френската врата. - Не ми казват кога и защо е умряла. Не ми казват дори как е умряла. Но аз съм сигурна в едно - тя не е умряла напразно!

Изречени с пламенно убеждение, тези думи го накараха да се обърне.

- Преди малко споменахте, че хората в нашия град не обръщат внимание на нищо, което не им е навряно под носа. Значи трябва да направя точно това.

- Как?

Госпожа Уишър се облегна назад, лицето й потъна в сянката. Обзет от внезапна слабост, Смитбек прекоси входния вестибюл и натисна копчето на асансьора. Погледна детската фотография на Памела Уишър едва на улицата, примижал под ярката слънчева светлина. И внезапно си даде сметка, че току-що беше разговарял с една изключително достойна и заслужаваща уважение дама.

ПЕТА ГЛАВА

Металната врата в дъното на дългия коридор бе дискретно маркирана с неголеми букви в блоков шрифт: "Съдебна Антропология. Това бе музейната лаборатория за изследване на човешки останки, обзаведена по последна дума на науката и техниката. Марго завъртя топката, но с изненада установи, че е заключено. Странно. На това място беше изследвала какво ли не - от перуански мумии до предполагаеми косми от Йети. Но тази врата винаги беше отключено. Протегна ръка да почука, но тя увисна във въздуха, защото в същия миг вратата се отвори.

Прекрачи прага и застина на място. Очакваше обичайното ярко осветление и оживената глъч на студенти и преподаватели, ала залата беше пуста, мрачна и странна. Подредените край стените обемисти електронни микроскопи, рентгени и апарати за електрофореза бяха утихнали. Плътна завеса покриваше огромния витраж с панорамна гледка към Сентрал Парк. Единственият източник на светлина беше силният прожектор, насочен към центъра на помещението, около който мърдаха неясни сенки.

Под яркия сноп се виждаше маса за дисекции, върху която лежеше нещо издължено, с цвят на слабо кафе. Редом с него имаше още един продълговат предмет, покрит с голям син найлон. Марго бавно си даде сметка, че на масата лежи човешки скелет, от който висяха сухожилия и късове полуразложена плът. Миризмата на гнилоч беше слаба, но съвсем осезаема.

Ключалката зад гърба й остро изщрака. Край нея се плъзна лейтенант Винсънт Дагоста, облечен в същия костюм, с който го беше запомнила от последното им съвместно разследване преди година и половина. Изглеждаше леко отслабнал. Цветът на костюма му беше същият като на скелета.

Марго изчака очите й да се нагодят към осветлението в залата и бавно огледа групата около масата. Вляво от лейтенанта стоеше видимо изнервен мъж, стиснал картонена чаша кафе в пухкавата си длан. До него стърчеше високата и кльощава фигура на Оливия Мериъм, наскоро назначената директорка на музея. В далечния край имаше още един човек, скрит изцяло в сянката.

- Благодаря, че се отзовахте, доктор Грийн - промърмори с бегла усмивка директорката и посочи с жест присъстващите около масата. - Тези господа се нуждаят от нашата помощ.

Тишината се проточи. Наруши я нетърпеливият глас на Дагоста:

- Достатъчно! Не можем да го чакаме повече. Живее чак в Мендхъм и снощи, когато му се обадих, никак не беше въодушевен от идеята да се разкарва дотук. - Очите му се плъзнаха по лицата на присъстващите: - Предполагам, че сте хвърлили едно око на сутрешния "Поуст"...

- Не - поклати глава директорката и придоби отвратен вид.

- В такъв случай ще си позволя да ви предложа известна информация... - Махна с ръка към скелета върху металната маса: - Представям ви Памела Уишър, дъщеря на Анет и покойния Хоръс Уишър. Без съмнение сте виждали снимката й, тя е разлепена из целия град. Изчезва в 3,00 през нощта срещу 23 май. До този момент е била в "Уайт Селър" - един от сутеренните клубове около южната част на Сентрал Парк. Отскочила да се обади по телефона и повече никой не я видял. Поне до вчера, когато открихме трупа й - с липсващ череп - под моста "Хумболд". Очевидно е попаднал там през страничен канал откъм западната част на Манхатън, най-вероятно по време на пороен дъжд.

Марго отново насочи вниманието си към останките върху масата. Виждала бе стотици скелети, но никой от тях не бе принадлежал на човек, когото познава или дори за когото е чувала. Не й се вярваше, че от красивата блондинка, чиято снимка беше разглеждала преди малко, е останала само тази купчина гадни кости.

- Заедно с останките на Памела Уишър намерихме и това - добави Дагоста и кимна към синия найлон. - До този момент, слава Богу, пресата знае, че е намерен втори скелет, но нищо повече. - Очите му се насочиха към неясните очертания на човека извън яркия лъч на прожектора. - Оставям по-нататъшните обяснения на главния патолог, доктор Саймън Брамбъл.

Човекът направи крачка напред и Марго видя слаб мъж на около шейсет и пет, с гола глава и старомодни рогови очила, зад които блестяха живи черни очи. Продълговатото му лице бе абсолютно безизразно.

- Ако се приближите още малко, със сигурност ще виждате по-добре - каза с подчертан дъблински акцент доктор Брамбъл и механично докосна устните си с пръст.

Групата неохотно се подчини. Патологът хвана края на синьото покривало и мълчаливо го дръпна.

Състоянието на втория обезглавен скелет беше идентично с това на първия. Но Марго моментално долови нещо необичайно, дъхът й спря. Очите й не се отделяха от странните удебелявания на долните крайници и чудатите изкривявания на повечето главни стави. Какво е това, по дяволите?

Някой почука на вратата.

- Слава Богу! - промърмори Дагоста и тръгна да отвори.

На прага се появи прочутият биолог-еволюционист Уитни Кадулейдър Фрок - очакваният с нетърпение гост на лейтенант Дагоста. Инвалидната му количка със скърцане се насочи към масата, а притежателят й се втренчи в скелетите, без да удостои с внимание събралите се около тях. Интересът му бе насочен главно към втория. След бърз, но внимателен оглед, той се облегна назад и механично отметна кичур бяла коса от челото си. Любезно кимна на Дагоста и директорката на музея, а когато забеляза Марго, лицето му се озари от радостна усмивка.

Тя му се усмихна в отговор и леко кимна. Не беше виждала Фрок от тържеството по случай пенсионирането му, въпреки че именно той беше научният ръководител на докторската й дисертация. Беше напуснал музея, за да се отдаде изцяло на писане, но вторият том на фундаменталния му научен труд "Частичната еволюция" все още не беше видял бял свят.

Главният патолог удостои появата на научното светило само с бегъл поглед и спокойно продължи:

- А сега да огледаме повърхността на дългите кости и образуванията по гръбнака и ставите. Разбира се, без да пропускаме двадесетградусовото отклонение при завъртане на бедрените стави. Обърнете внимание на обстоятелството, че ребрата имат трапецовидно, а не нормалното призматично сечение. И накрая, искам да отбележите удебеляването на бедрените кости. Общо взето, аномалиите са доста на брой. Спирам се само на най-фрапиращите отклонения, а другите - надявам се, ще откриете и сами.

- Че как иначе - изсумтя Дагоста.

- Разбира се, аз нямах възможност за по-сериозен оглед - прочисти гърлото си Фрок. - Но все пак трябва да ви попитам дали допускате възможност за ДИСХ?

Главният патолог отново го погледна, този път по-внимателно.

- Интелигентен, но абсолютно неуместен въпрос - отбеляза той. - Доктор Фрок има предвид дифузна идиопатична скелетна хиперостоза - вид остър дегенеративен артрит. - Поклати глава в знак на категорично отрицание: - Всъщност не става въпрос и за остеомалация, макар че, ако не бяхме в двадесетия век, бих характеризирал случая като най-кошмарната проява на скорбут, описана някога. Преровихме цялата база медицински данни и не можахме да открием нищо, което поне отчасти да се приближава до подобна деформация.

Брамбъл плъзна длан по протежение на гръбначния стълб - леко и с обич.

- Едва снощи забелязахме и още една любопитна аномалия, обща и за двата скелета. Ще донесете ли стереоувеличителя, доктор Паделски?

Дебелият мъж в лабораторна престилка изчезна в полумрака и миг по-късно се появи с микроскоп, монтиран върху специална подвижна масичка. Ръцете му сръчно насочиха обектива към шийните прешлени на деформирания скелет, нагласиха настройките и се отдръпнаха.

- Моля, доктор Фрок - махна към апарата Брамбъл.

Професорът приближи инвалидната количка и надникна в окулярите, макар и с известно усилие. В продължение на няколко минути остана проведен над скелета, след което мълчаливо оттегли количката си.

- Доктор Грийн? - подхвърли главният патолог.

Марго пристъпи към прибора с неприятното усещане, че е обект на всеобщо внимание.

Отначало не видя нищо, после установи, че стереоувеличителят е фиксиран върху нещо, което прилича на шиен прешлен с няколко плитки драскотини по края. Към костта бе прилепнала някаква чужда материя с кафеникав цвят, смесена с парченца хрущял, мускулни влакна и мазно на вид топче.

Изправи се бавно, пронизана от страх при мисълта за онова, което бе оставило тези следи върху прешлена.

- Вашето мнение, доктор Грийн? - настойчиво попита патологът.

Марго въздъхна дълбоко, помълча малко и отговори:

- Ако трябва да гадая, бих казала, че това са следи от зъби.

Двамата с Фрок се спогледаха.

Сега вече знаеше, също като възрастния учен, защо всъщност е бил повикан професор Фрок.

Брамбъл изчака и останалите да се изредят пред увеличителя, след което мълчаливо го прехвърли над скелета на Памела Уишър, фиксирайки го над таза. Огледът се повтори в същата последователност - първо Фрок, после Марго. Не, грешка нямаше. Белезите бяха дълбоки и ясни, част от тях проникваха и в гръбначно мозъчния канал.

- Лейтенант Дагоста съобщи, че скелетите са били довлечени през Западния страничен канал - каза Фрок и присви клепачи под ярката светлина.

- Точно така - кимна Дагоста.

- По време на последната буря.

- Такава е версията.

- Предполагам, че докато нашата двойка се е излежавала в канала, на гости са й дошли подивели кучета.

- Това е едната възможност - кимна Брамбъл. - Но трябва да подчертая, че да се оставят толкова дълбоки белези, е нужен натиск от порядъка на сто килограма на квадратен сантиметър. Не е ли малко множко за куче?

- Е, има и такива кучета - възрази Фрок. - Родезийският риджбек например.

- Или Баскервилското куче - иронично подхвърли Брамбъл.

Фрок се намръщи.

- Не съм убеден, че следите са оставени със силата, която посочихте.

- Алигатор? - предположи Дагоста.

Всички се обърнаха да го погледнат.

- Ами да, алигатор - предизвикателно повтори той. - Нали знаете, че има случаи току-що излюпени алигаторчета да попадат в тоалетните чинии, а порастват в каналите. - Очите му обходиха лицата на присъстващите. - Чел го бях някъде...

Ехидното хихикане на Брамбъл наруши тишината в залата.

- Като при всички влечуги, зъбите на алигатора са с конична форма - обясни той. - А белезите върху тези скелети са дело на малки и триъгълни зъби, характерни за кучешките зъби на бозайник.

- Кучешки, но не на куче? - вметна Фрок. - Нека не забравяме какво гласи принципът на бръснача на Окам*: вярна обикновено се оказва най-простата версия.

* Уилям Окам (1285-1349) - английски философ схоластик, логик и теолог. Съгласно принципа на бръснача на Окам, понятията, които не могат да се сведат до интуитивното и продобитото чрез опит познание, не могат да приемат от науката. - Б. ред.

Брамбъл изви глава да го погледне.

- Известно ми е, че този принцип е на голяма почит във вашата област, професоре. В моята обаче, се придържаме повече към философията на Холмс: елиминирай всичко невъзможно, а това, което остане - колкото е невероятно да изглежда то, - трябва да е истината.

- И какъв е отговорът според тази философия? - озъби се Фрок.

- Засега не мога да дам обяснение.

Фрок се облегна в количката си.

- Вторият скелет е много интересен. Може би дори оправдава дългия ми път от Мендхъм. Но не забравяйте, че аз все пак съм пенсионер.

Марго се намръщи. Очакваше по-голям интерес и въодушевление от страна на професора, изправен пред подобна загадка. Дали пък и той, точно като нея, не си е спомнил събитията отпреди година и половина? Ако е така, вероятно се опъва нарочно. Спокойствието на пенсионерските години едва ли може да бъде осигурено от подобни спомени.

- Надявахме се на помощта ви при изследването на тези скелети, доктор Фрок - обади се Оливия Мериъм. - Музеят се съгласи да предостави лабораторията за нуждите на полицията именно поради особените обстоятелства около този случай. Готови сме незабавно да ви осигурим кабинет на петия етаж, плюс услугите на секретарка, които можете да ползвате докато ви е необходимо.

- Не се съмнявам, че градската морга също разполага с най-модерно оборудване - вдигна вежди Фрок. - Да не говорим за блестящите професионални качества на доктор Брамбъл.

- За блестящите професионални качества сте прав, доктор Фрок - отвърна Брамбъл. - Но за жалост дълбоко грешите относно модерното оборудване. Бюджетните ножици през последните няколко години ни поставиха далеч назад във времето. Пък и моргата е прекалено достъпна за обществеността, като имаме предвид характера на нашия случай. В момента сме обсадени от всички страни от репортери и телевизионни екипи. - Той замълча за миг. - И разбира се, не разполагаме с вашите специализирани знания.

- Благодаря - каза Фрок и посочи втория скелет. - Но искам да попитам - толкова ли е трудно да се установи самоличността на някой, който приживе е изглеждал като, хм, липсващото еволюционно звено?

- Повярвайте ми, направихме всичко възможно - отвърна Дагоста. - През последното денонощие изяснихме житието-битието на всеки изчезнал в района на трите близки щата. Нищо. Колкото до моето мнение, такъв изрод просто не може да е съществувал. Да не говорим за възможността да е изчезнал в Ню Йорк, та да го излапат в каналите.

Фрок сякаш не чу отговора на въпроса си. Главата му се отпусна връз гърдите и той застина така за няколко минути. Като се изключи нетърпеливото сумтене на доктор Брамбъл, лабораторията потъна в гробна тишина. Най-накрая Фрок се изправи, въздъхна дълбоко и кимна уморено.

- Добре. Мога да ви отделя седмица. Имам и други неща за уреждане в града. Предполагам, че ще получа съдействието на доктор Грийн, нали?

Едва сега Марго осъзна причините да е поканена на това тайно събиране. Всичко бе ясно. Радваше се на пълното доверие на Фрок. Двамата бяха разнищили тайната на музейните убийства. Вероятно са се сетили, че Фрок би работил единствено с нея.

- Момент, моля! - вдигна ръка тя. - Не мога да се заема с това!

Стреснатите погледи на присъстващите й дадоха да разбере, че думите й са прозвучали по-остро, отколкото би желала.

- Искам да кажа, че точно в този момент нямам време - заекна тя.

Фрок я погледна с разбиране. Той най-добре знаеше, че тази задача неизбежно ще събуди страховити спомени.

- Ще имам грижата да поговоря с доктор Хоторн - сви тънките си устни директор Мериъм. - Ще ви се отпусне колкото време е необходимо, за да помогнете на полицията.

Марго понечи да възрази, но веднага се отказа. Все още беше прекалено нова тук, за да си позволи лукса да протестира.

- Добре - леко се усмихна Брамбъл. - И аз ще се включа. Преди да се разделим, нека ви напомня, че случаят изисква строга секретност. Изтичането на информацията за обезглавения труп на Памела Уишър ни донесе достатъчно неприятности. Ако се разчуе, че нашата високопоставена гостенка е била нахапана след смъртта, а може би преди нея... - Гласът му заглъхна. Ръката му механично се плъзна по плешивото чело.

- Белезите не са ли причинени след настъпването на смъртта? - остро го погледна Фрок.

- Това е големият въпрос, доктор Фрок. Поне единият от въпросите. Кметът и началникът на полицията с нетърпение чакат отговора.

Професорът замълча и за всички стана ясно, че срещата е приключила. Хората се приготвиха да си вървят - главно за да се махнат от компанията на отвратителните кафеникави останки върху масата за дисекции.

- Обади се, ако имаш нужда от нещо - подхвърли директорката, докато минаваше покрай Марго.

Доктор Брамбъл я огледа за последен път, стрелна Фрок и също тръгна към изхода.

Последен остана лейтенант Дагоста.

- Потърсете ме, в случай че пожелаете да поговорите с някого - рече той, понечи да добави още нещо, но после само кимна и излезе. Вратата хлопна зад гърба му и Марго остана в компанията на доктор Фрок, Памела Уишър и втория обезобразен скелет.

Фрок изпъна гръб в инвалидния стол.

- Марго, заключи, ако обичаш - нареди той, докато приближаваше количката си към масата. - Май ще трябва да се измиеш и да сложиш ръкавици, но преди това запали всички лампи.

Тя хвърли кос поглед към скелетите, след което се извърна към стария си професор.

- Нали не допускате, че всичко това може да е дело на...

Фрок рязко се завъртя. Червендалестото му лице бе изкривено в странна гримаса. Закова свиреп поглед в лицето й и поклати глава.

- Недей! Нека първо да се убедим.

Марго издържа погледа му, после кимна и се обърна към електрическото табло. Недоизказаното бе много по-обезпокоително от двата отвратителни скелета.