Любовниците

ПРОЛОГ

Писмо от Рим

Манхатън 1992 г.

За Брайън де Кърси Кевъна можеха да се чуят най-различни мнения. Строгата месингова табела пред адвокатската му кантора на улица Сент Оноре в Париж го описваше неточно като „съветник по международно право“. Жена му Луиз, която беше много остроумна дама, твърдеше, че бил „надзирател на Вавилонската кула“, защото бе прекарал живота си на най-различни места – Пекин, Буенос Айрес, Лондон, Сидней, Ню Йорк, Москва.

Самият той казваше за себе си с известна ирония: „Клиентите ми ме смятат за магьосник. Плащат ми огромни суми, за да сключвам невъзможни сделки между несъвместими партньори, при взаимно противоречащи си правни системи. Разбира се, няма никаква магия! Това е домашен трик, който научих на рождените дни на децата си. Всеки трябва да получи парче от тортата. Правя го много церемониално, така че всички да се почувстват вдъхновени от тържествеността на случая. Имам точно око, стабилна ръка и режа умело. Иначе съм приятен човек, който предпочита пo-скоро да слуша, отколкото да приказва и да целува ръцете на дамите, никога не разказва ирландски вицове и спи със собствената си съпруга, а не с тази на клиента си.“

Роден под знака на Телеца, днес той навършваше шестдесет и пет години. Бе прекарал седем отегчителни часа от този ден в една заседателна зала на Уолстрийт, опитвайки се да постигне споразумение между своите клиенти – група европейски банкери и техните партньори от един американски консорциум. И двете страни бяха давали големи заеми на една международна корпорация, скърпена от най-различни малки, но доходни предприятия, които, според обещанията в рекламните брошури, щели да се слеят в гигантски организъм, който да сипе пари, както царицата майка на термитите ражда потомците си с милиони в своя мравуняк.

Всъщност върху инвеститорите и банкерите се беше стоварила една генетична аномалия, обречена на провал от самото начало. За три години средствата на акционерите се бяха изчерпали, договорите за заем бяха масово нарушени и чудовището умираше, а парите му изтичаха с всяка изминала минута. За нещастие смъртта се оказа бавно и скъпоструващо събитие, тъй като банкерите не можеха да решат дали да убият животното с един удар, или да го режат крайник по крайник като една допълнителна възможност да спасят имуществото си. Европейците бяха за незабавна екзекуция. Американците предпочитаха бавното разфасоване. В пет часа следобед Брайън де Кърси Кевъна реши, че е слушал достатъчно, и се обърна към председателстващия:

– С ваше позволение, сър! Искам да направя едно последно изявление от името на моите клиенти. Според тях разискването продължи твърде дълго. Те желаят въпросът веднага да се постави на гласуване. Преди да го сторите, позволявам си да припомня на нашите колеги два урока, които всички са учили в бизнесшколата: урок първи – никога не рискувай с последните си пари; урок втори – никога не се опитвай да заколиш собственото си теле. Това е кървава работа. Оставете я на професионалистите. Моят съвет, който клиентите ми приемат, е утре, още в началото на работния ден, да съберете необходимите документи във всички сфери на пълномощия за назначаването на ликвидатори, които да закрият компанията. А сега моите клиенти ми разрешават да се оттегля. Днес е рожденият ми ден. Смятам да превърна остатъка от него в личен помен за изгубената младост. Моля ви, не изпращайте цветя. Дарения в брой или волни алкохолни пожертвувания може да отправите в хотела ми. Бог да ви пази от беди в този прокълнат град! Пожелавам ви приятна вечер!

Излизането му предизвика смях и кратки аплодисменти. Освен това прекъсна разгорещения спор, така че още преди да се прибере в хотела, банкерите бяха гласували с достатъчно мнозинство за незабавната ликвидация на корпорацията.

Портиерът му подаде ключа заедно с купчина факсове и писма, повечето от които идваха от парижката му кантора. Всички те можеха да почакат, докато измие от порите си праха на града и премахне от устата си горчивия вкус на професионалната терминология.

Накрая изкъпан, обръснат и ободрен от едно питие, той се залови с пощата: честитки за рождения ден от Луиз и семейството, които прекарваха ваканцията си в Ирландия, няколко писма и един факс от някаква италианска компания на име „Импреса Романьола“:

Бихме искали да Ви ангажираме като специален юридически съветник по някои въпроси, засягащи италианските акционери на нашата компания и връзките им с американските финансови кръгове.

Спешно се нуждаем от Вас. Необходимо е да пристигнете в Рим не no-късно от събота, четвърти май, и да останете поне до вечерта на шести май, понеделник. Най-любезно Ви молим да потвърдите, че приемате, и да ни известите за часа на своето пристигане чрез факс до нашия офис. Ще бъдете посрещнат на летището и настанен удобно в покрайнините на Рим. По време на престоя си ще имате на разположение всичките ни средства за комуникация.

В почтително очакване на съгласието Ви, прилагаме чек на стойност петнадесет хиляди щатски долара за покриване на предварителния Ви хонорар и на пътните разноски. Най-искрено се надяваме, че ще се заемете с нашия случай.

С уважение

Пиетро Ломбарди, президент

Тонът беше безличен и в него се усещаше заповедническа нотка, но сумата от петнадесет хиляди долара беше малко повече от вежливо капаро.

Той провери програмата си и разписанието на самолетите, което винаги носеше в куфарчето си. Беше четвъртък, втори май. Би могъл да вземе самолет от Ню Йорк в петък вечер и да пристигне в Рим рано сутринта в събота, на четвърти. Щеше да се върне в Париж в понеделник вечер, цяла седмица преди Луиз да се прибере от почивка. Тъкмо се готвеше да й се обади, когато се сети, че в Ирландия сега е след полунощ. Нямаше значение. И утре можеше да го направи. Тя беше свикнала с неговите внезапни пътувания и не проявяваше никакво любопитство към деловите му ангажименти. Животът им протичаше в добродушна лаконичност, усъвършенствана от тридесетгодишно приятелство. Луиз го беше казала веднъж завинаги: „Брайън пази красноречието си за платежоспособните клиенти. На мен ми стигат разговорите на масата или в леглото и мълчанията му, които понякога са дори по-интересни.“

Той веднага започна да организира пътуването си. Едно обаждане до „Алиталия“ му осигури първокласен билет до Рим за полета в петък вечер. С факс до „Импреса Романьола“ потвърди, че приема предложението им, и съобщи часа на пристигането си на летище Фиумичино. Това беше начинът, по който обичаше да урежда живота си: раз-два! Решаваш и действаш. А когато работата е свършена, нахлупи си шапката, дремни и мечтай на слънцето.

Преглеждаше останалите писма, когато хотелиерският прислужник му донесе пратка с документи в пластмасов контейнер на някаква куриерска компания. Пликът в контейнера беше направен от плътна, ръчно изработена хартия, украсен с релефен герб, запечатан с червен восък и адресиран с ясен закръглен почерк.

Известно време той се взираше в плика. Претегли го на ръка, прокара пръсти върху релефната емблема на хартията и по-самия печат. Четиридесет години не беше виждал герба, но го позна веднага, както и почерка.

Гербът представляваше щит, увенчан с коронка и ограден с падащи на гънки шнурове, завършващи с пискюли. Щитът беше украсен с хералдически лилии. Коронката беше женска, а вързаните на възел шнурове също бяха женски декоративен елемент. Всичко това означаваше, че притежателката на герба принадлежи към древен благороден род – Фарнезе ди Монгрифоне. На бюрото имаше нож за хартия. Той внимателно разряза плика и извади писмото.

Скъпи приятелю,

През изминалите четиридесет години се стараех винаги да зная къде се намираш на рождения си ден. Никога не съм ти писала, макар и често да съм имала желание да го сторя. Вместо това всяка година отивах в параклиса в Монгрифоне, молех се за теб, след това сядах в градината на вилата, заслушана в тихия ромон на водата, и си спомнях нашето плаване в онази отколешна пролет.

Този път обаче имам голяма нужда от твоето присъствие и подкрепа. Затова те помолих, да ме посетиш в Монгрифоне. И двамата отдавна сме минали възрастта на любовните авантюри, така че и дума не може да става за скандал. Въпреки това и за миг не бих помислила да причиня неудобство на съпругата ти или твоето семейство. Затова уредих да бъдеш поканен като специален адвокат на „Импреса Романъола“, която е една от нашите семейни компании.

Все още пазя медальона, който ми подари. Непрекъснато го нося като амулет. Затова златото е доста изтрито. Трите грации изглеждат поостарели, Меркурий е изгубил малко от блясъка. Все пак надписът още се чете: vocatus extemplo adsum*!

---------

* Vocatus extemplo adsum (лат.) – ще дойда веднага щом ме повикаш. – Б. пр.

----------

Винаги съм мислела за теб по този начин – като за любимия с крилатите сандали, който незабавно ще дойде при моя зов. Надявам се, че молбата ми не идва твърде късно.

Ti voglio ben assai*

Джулия

------

1 Ti voglio ben assai (итал.) – с много любов. – Б. пр.

-------

Изведнъж времето спря да тече. Пространството около него се опразни. Всичките му сетива се изостриха от бързо надигналите се спомени: уханието на парфюма й, мекотата на кожата й, ритъма и страстта на гласа й. Нейното настойчиво и властно писмо събуди всичко това, подобно на партитурата на безмълвно прочетена симфония, и все пак чута с богати съзвучия в най-дълбоките кътчета на душата. Макар и след четиридесет години на раздяла и мълчание – музиката притежаваше достатъчно сила да го привлече отново по опасните възвишения в страната на любовта.

Дългата му практика като адвокат го беше направила скептик. Тридесетте години на стабилен брак го бяха научили, че любовта е растение, което изисква търпение и грижи, ако трябва да устои на натиска и ерозията на времето. Въпреки келтския си произход той не вярваше в духове. И все пак дълбоко в подсъзнанието му съществуваше област, обитавана от непрогонени спомени и неразрешени дилеми.

Например за него беше едновременно приятно и болезнено да размишлява върху това писмо, докато си пие питието в края на дългия работен ден в Ню Йорк. От друга страна, щеше да му се наложи доста да обяснява на Луиз, която въпреки своето добросърдечие не би търпяла никакви нарушения на семейната си територия. Тя достатъчно разбираше италиански, за да знае, че „Ti voglio ben assai“ не значи „Всичко най-хубаво“, а представата за Брайън де Кърси Кевъна в образа на крилат вестител, който бърза да се отзове на повика на стара любовница, изобщо нямаше да й хареса!

Той веднага си припомни, че по никакъв начин не е възможно Луиз да знае за Джулия. Тяхната любов бе приключила много преди Луиз да влезе в живота му – което правеше още по-трудно да обясни, дори и на себе си, защо се чувства задължен да спази обещание, поето в изблик на страст преди четиридесет години.

Защо наистина? Едно от предимствата на възрастта бе, че примирието между минало и настояще се поддържа по-лесно. Времето намалява болката от всяка скръб, притъпява чувството за вина. Въпреки всичко познанството му с Джулия бе наранило самоуважението му така силно, че той беше заключил спомена в най-тъмните дълбини на подсъзнанието, твърдо решен никога да не мисли за него, никога да не го обсъжда. И бе устоял на думата си. Беше добър и сладкодумен разказвач, но по този въпрос никога не си бе позволил да разказва анекдоти или да прави дори банални намеци.

А сега, съвсем неподготвен, беше връхлетян от спомени, обсаден от фантоми. Той, едър, луничав и червенокос, демобилизиран от военната флота и току-що завършил право, напусна родния си град Сидней, Австралия, за да направи обиколка на следвоенна Европа. Корабът, на който плаваше, беше гръцко ръждясало корито на име „Кирения“, който потегляше, натоварен с преселници, и се връщаше наполовина пълен с неплатежоспособни туристи, като обикаляше междинните пристанища, за да запълни празните си каюти.

В онези дни с такъв раздрънкан плавателен съд пътуването от Сидней до Атина и Генуа траеше шест дълги седмици. Но за Брайън де Кърси Кевъна, с двеста лири стерлинги в джоба и още петстотин в циркулярно кредитно писмо на банката „Кутс“, всеки ден и всеки час носеха нови приключения.

Пулсът му неизменно биеше в такт с вълните. Дори и като неопитен младши офицер на вахта на една корвета, той имаше репутацията на човек, който има нюх за времето и е способен да намери пътя на кормчията и в най-бурно море. Това плаване приличаше на броеница от спомени – подобните на скъпоценни камъни коралови острови от Големия бариерен риф, замъглените очертания на източноиндийските архипелази, тежката натрапчива миризма на Азия, когато в полунощ хвърлиха котва в Сингапур, голите скали на Аден, излъчващи топлина като пещ.

Първите му учители – Братята и Йезуитите – го бяха натъпкали със знания по латински, гръцки и романските езици, стара история и за великите географски открития. Тази благодатна почва стоеше разорана, но незасята през годините на войната, както и в следвоенните, когато той, жаден за живот, бързаше да навакса с обучението си. А сега изведнъж разцъфна като цветна леха през май.

Можеше да седи на мостика в полунощ и да разговаря разсеяно, но приятелски с втория помощник-капитан, който беше родом от остров Самос от Южните Споради. Можеше да се свие в някоя от пробитите спасителни лодки (Бог да е на помощ на пътниците, ако някога им потрябват!) и да се люби с младата португалска вдовица, пътуваща към родината си от индонезийския остров Тимор. Можеше да седи на чаша узо със стария брадат мисионер от планинската част на Нова Гвинея, който му разказваше странни истории за жени, които предлагали първата си рожба на Бога на свинете, а после вземали да кърмят прасенце, за човека, който можел да се превръща в казуар и да бяга по-бързо от вятъра по планинските пътеки, и за магьосниците, които били виждани на две различни места едновременно...

Но всичко това, според най-дълбокото му вътрешно убеждение, беше само увертюра към най-великата от всички опери – „Страстният пилигрим“. Тя щеше да разказва историята на Де Кърси Кевъна, момчето-чудо от Антиподите, което се завръща към корените си в Европа, а после доволно се катери по клоните на родословното си дърво, които, както бе научил от възрастните хора в рода, се простират надлъж и нашир; до Халифакс в Нова Скотия, Бостън, Манхатън и дори до лозята на Бордо, където родът Де Кърси и родът Кевъна се бяха озовали с първата преселническа вълна.

Е, може би не всичко беше прекрасно, но сто на сто имаше няколко свръхдраматични момента, дълги страстни арии, трагични тонове, които постепенно заглъхнаха и се превърнаха в постоянна оперета, в която момчето с луничавото лице от обратната страна на света си взе невеста от Стария свят. Двамата отгледаха красиви деца и живяха весели и честити дълги години. Той самият стана съветник по международно право в Европейската общност, за създаването на която се беше ловил на бас още когато тя беше само една мечта, лелеяна от Жан Моне.

Това беше рискована работа – Света Богородице, колко рискована! Можеше да приеме да отиде на вечеря в лондонското адвокатско сдружение и като последица да получи правото на адвокатска практика в Лондон. Можеше да приеме поканата на Лу Мълой и да стане аспирант по право в Харвард, да приеме американско гражданство и да се издигне до доходно съдружие в Манхатън. Вместо това, със своето ирландско твърдоглавие, той избра дългото зубрене, за да получи магистърска степен в Сорбоната. Прекара една година в Москва, борейки се с марксистката съдебна система, а в Рим и Мадрид подготви докторската си дисертация за измененията на Юстиниановия кодекс* в наши дни.

---------

* Общ сборник закони, който станал основен източник на римското право, поръчан от византийския император Юстиниан I (483 – 565 г.). -Б. пр.

---------

Джулия беше тази, която го накара да извърви целия този дълъг и заобиколен път към постигането на целта.

„Ти си хибрид – каза му тя. – Ти си дива клонка, присадена на келтско дърво. В Англия винаги ще бъдеш чужденец. Независимо колко ще се издигнеш, винаги ще бъдеш парвенюто, дивото момче от колониите, хвален и руган с едни и същи думи. В Америка ще попаднеш в стария капан, там имигрантите водят война помежду си, а силните на деня са срещу всички. Ти, естествено, ще бъдеш сред победителите, подобно на родовете Кенеди и Фитцджералд, ще печелиш луди пари. Но няма да бъдеш по-доволен от себе си. Значи остават само две възможности: да се върнеш в родината си и да царуваш в собствената си градинка или да дойдеш в Европа заедно с всички останали преселници и да я въздигнеш наново от развалините... Не разбираш ли, ти си роден за това, защото Европа е мястото, където се освобождава съзнанието, ти. Ето защо между мен и теб се появи искра в мига, в който се срещнахме...“

Беше й повярвал. Цялата му кариера доказваше мъдростта на съвета й. Иронията беше в това, че не бяха изминали и две седмици, откак му бе дала този съвет, когато тя го изгони от живота си и затръшна вратата под носа му.

Беше го направила спокойно и съвсем съзнателно. За нейната постъпка вече се бяха договорили и разбираха неизбежността й. Златните им дни бяха отминали. Сега тя беше призована обратно в света на бизнеса и държавническото изкуство; на който родът Фарнезе се бе посветил от векове. За Брайън де Кърси Кевъна не можеше да има място в техния заплетен живот. Той се беше опасявал от това и от самото начало се опитваше да го предотврати. И все пак се бе оказал неподготвен за горчивия край.

А сега, четиридесет години по-късно, Джулия му казваше, че нейната любов към него изобщо не е свършвала и че още разчита на обещанието му да дойде незабавно, щом го повика.

В хотелската си стая в Манхатън Кевъна намери сили да се засмее. По дяволите тази жена! Не се беше променила. Все още беше високомерна и властна като отдавна починалата принцеса, чието име носеше – Джулия Фарнезе, наречена Красивата. Виждаше гордо вирнатата й брадичка, огъня в тъмните й очи, отмятането на лъскавата коса, когато му нареждаше: „Направи това! Направи онова! Заведи ме там!“ Все още чуваше нейния сребрист смях, когато той й се присмиваше, наричайки я разглезено хлапе, римска снобка и робиня, продадена на търг на брачния пазар от един обеднял принц. Но тя изобщо не му оставаше длъжна. Подиграваше му се: „Красивата Джулия била продадена от брат си на папа Александър VI Борджия, когато била на петнадесет години, но римляните се влюбили в нея и я наричали Христовата невеста, или курвата на папата, в зависимост от настроението си! А на смъртния му одър го дарила с трето дете, докато развратният й брат най-после сам станал папа! Така че можеш ли да се мериш с това, мой млади скитнико? Можеш ли, а?“

Той, разбира се, не можеше и трябваше да го признае. След кавгите идваше ред на любовта, необуздана и прекрасна, а след това на помирението и изразената шепнешком надежда никога да не се зазорява и озареното от луната очарование да трае вечно.

Но не се получи. Тогава Брайън де Кърси Кевъна беше новоизлюпен адвокат, все още жаден за пътешествия. Беше изпълнен с надежди и разполагаше единствено с мизерната си заплата. Как, по дяволите, можеше да съперничи на Лу Мълой с всичките му милиони и силните му връзки – в демократическата партия, със Спелман и Ватикана и чрез тях с Аденауер в Германия и Франко в Испания, с рода Фарнезе и подобните им в Италия и дори с Дьо Гол, който правеше чудеса при Коломбе де дьо-з-Еглиз?

Лу Мълой! Едва ли някога Господ е създавал друг такъв екземпляр – черен ирландски пират в истинския смисъл на думата, неуловим като коприна, с усмивка като летен ден, безкрайно очарователен, когато иска да се хареса, и опасен като зареден пистолет, ако го настъпиш по мазола. Такива като него старите хора наричат „представителен мъж“, с прибран корем, изправен гръб и без помен от тлъстина по тялото си. Имаше големи кафяви очи, а зад невинния им поглед – мозък, точен като швейцарски часовник.

Семейството му се занимавало с производство на металорежещи машини, традиционен фамилен бизнес. Но той известно време бил доброволец към бреговата охрана, използвайки собствения си кораб като дълбоководен патрулен съд.

След войната всичко било лесно. Наследил семейното богатство. В условията на следвоенен дефицит го удвоил и утроил. Демократите искали да издигнат кандидатурата му в Сената. Отклонил предложението им. Това било запазена територия на Кенеди и той предпочитал да си плати и да гледа, отколкото да се забърка и да пострада в тяхната семейна игра. Освен това политиката под светлината на прожектор не била в негов стил. Той предпочитал партиите шах в заседателни зали, клубове, френски замъци и тоскански вили. Половината от средствата му сега били вложени в Европа и бил убеден, че Западна Европа може да се превърне в жизнеспособна политическа и икономическа единица, а след време – в мост между съветските републики и американския континент.

Беше имал множество любовници и към всички тях, освен към една, се бе отнасял с презрението на тиранин. Настанало беше време да се задоми и това щеше да стане съгласно старите обичаи – един съюз, благословен от Църквата и украсен от традицията.

Тъй като бил наясно с нравите на ирландците в Америка, той потърсил и заплатил богато за съвет от човека, когото наричали „американския папа“, кардинал Франсис Спелман, нюйоркски архиепископ. За всеки случай разговарял също със стария Джо Кенеди и с представители на семействата Макдонъл и Кадихи, които били начело на ирландските светски кръгове в Манхатън.

След известно време Спелман с усмивка му предал новината, че самият папа посочва подходяща невеста – двадесет и четири годишна италианска принцеса от старинен род, чийто баща е готов да установи собствени трансатлантически връзки. Мълой с присъщата си предпазливост внимателно обмислил предложението. Съгласил се да приеме тайнството при условие, че преди брака бъде удостоен с папско отличие. Орденът на св. Григорий ще свърши работа, благодаря! За него било типично, че не се усъмнил в способностите си да очарова дамата, нито във възможностите си да я направи щастлива в леглото и да я дари с красиви деца.

Брайън де Кърси Кевъна беше свидетел на ухажването и благополучно си тръгна преди сватбата. За самия брак знаеше само това, че щастливата двойка се бе сдобила със син и че Лу Мълой бе починал в Ню Йорк една седмица преди шестдесет и седмия си рожден ден. Кевъна прочете некролога в парижкото издание на „Хералд Трибюн“, докато прекарваше отпуска си с Луиз в Амалфи. За един кратък миг се поколеба дали да не изпрати съболезнователна телеграма на Джулия. После се отказа. Миналото беше благополучно погребано, защо да отваряме гробницата и да пускаме призраците на свобода?

Сам в хотелската стая, загледан в дългите криволици на миналото си, Кевъна усети студени тръпки. Не всичко беше приятен спомен за младежка любов, страстни срещи и лирични дуети. Имаше вина, предателство и подлост, за които както той, така и Джулия бяха изиграли своите роли. Имаше лъжи и жалки дребни хитрости, играта на разглезени деца, които изобщо не се интересуват от раните, дето причиняват. Питаше се какво бе видял Мълой по онова време или за какво се бе досетил през годините, колко неща е решил да преглътне, за да спаси честта си и стабилността на този тъй изгоден брак.

Изведнъж самотата взе да му опротивява. Той набързо допи питието, облече се и тръгна по Мадисън Авеню към един малък френски ресторант, където собственикът сервираше напитките на старомоден поцинкован тезгях, мадам поднасяше лучена супа и пиле, готвено с вино, а едно призрачно момиче свиреше на пиано и изпълняваше песни на Едит Пиаф. Там го познаваха. Посрещаха го с удоволствие. Можеше мълчаливо да седи над храната и да не се чувства прекалено самотен, докато си спомня първата си среща с Лу Мълой в един юнски ден преди четиридесет години.

1