Хищник

ХИЩНИК

ПАТРИША КОРНУЕЛ

1.

Беше неделя следобед и доктор Кей Скарпета седеше в своя кабинет в Националната академия по криминалистика в Холивуд, щата Флорида. Облаците се сгъстяваха и предвещаваха поредната гръмотевична буря. Беше необичайно топло и дъждовно за февруари.

Прокънтяха изстрели, последвани от неразбираеми викове. Тренировъчните схватки бяха нещо обикновено през уикендите. Специални агенти в пълно бойно снаряжение и черни маскировъчни екипи търчаха нагоре-надолу из сградата и стреляха. Скарпета беше заета с един медицински доклад, издаден от щата Луизиана - пациентка убила петима души, без да има никакъв спомен за своите действия, или поне така твърдеше.

Случаят едва ли е подходящ за научния проект "Хищник"* за изследване на префронталните фактори, определящи прояви на агресивност, помисли си Скарпета, докато смътно долавяше шума на приближаващ се мотор.

После написа имейл на съдебния психолог Бентън Уесли:

"Би било интересно да имаме и жена в изследването, не мислиш ли? Но може би данните няма да ни свършат работа. Доколкото знам, ограничил си изследването само за мъже."

Мотоциклетът приближи с грохот сградата и спря точно под нейния прозорец. Пит Марино отново идва да ме тормози, помисли си с раздразнение тя, докато четеше току-що полученото от Бентън съобщение:

"И без това от Луизиана едва ли ще ни позволят да я използваме. Там доста си падат по екзекуциите. Но пък храната им е добра."

Скарпета погледна през прозореца и видя как Марино изгаси двигателя и слезе от мотора с характерния си маниер на истински мачо - все пак не се знаеше кой може да е наоколо. И тъкмо заключваше папките на "Хищник" в чекмеджето на бюрото си, когато той влезе в кабинета й, без да чука, и се самонастани на един стол.

- Да знаеш нещо по случая Джони Суифт? - попита веднага, а огромните му татуирани ръце се показваха изпод дънковия елек с емблемата на "Харли-Дейвидсън" на гърба.

Марино беше главен следовател в академията и експерт-следовател към Центъра по съдебна медицина в окръг Броуърд. Напоследък изглеждаше като пародия на рокер. Той остави на бюрото й своя шлем, който всъщност представляваше каска от изтрита черна кожа, цялата в имитации на дупки от куршуми.

- Припомни ми - рече тя и като посочи шлема, добави: - А това става само за шоу. Едва ли ще ти помогне много, ако катастрофираш с този твой мотор.

Той хвърли една папка на бюрото й и каза:

- Лекар от Сан Франциско с практика и тук, в Маями. С брат му имали дом в Холивуд, на брега. Не е далеко от Рънесънс, нали се сещаш, онези високи еднотипни сгради до Джон Лойд Стейт Парк? Преди около три месеца, в Деня на благодарността, докато бил тук в дома си, брат му го намерил мъртъв на дивана, с огнестрелна рана в гърдите. Между другото, току-що бил претърпял операция на китките, която не минала много добре. На пръв поглед, явно самоубийство.

- По това време все още не съм била в Центъра по съдебна медицина - припомни му Скарпета.

Сега тя беше шеф на отдела по криминалистика и съдебна медицина в академията, но прие поста консултант съдебен патолог към Центъра по съдебна медицина в окръг Броуърд едва през декември, когато шефът д-р Бронсън започна да идва все по-рядко на работа с извинението, че му е време да се пенсионира.

- Спомням си, че чух нещо такова - каза тя, чувствайки се неловко в присъствието на Марино, когото вече не се радваше да види.

- Бронсън е правил аутопсията - продължи той, като гледаше вещите по бюрото й, стените и всичко друго, но не и нея.

- Ти ли работи по случая?

- Не. Не бях в града. Случаят все още не е приключен, защото тогава холивудската полиция сметнала, че може да има и нещо друго и заподозрели Лоръл.

- Кой е Лоръл?

- Братът на Джони Суифт, еднояйчни близнаци са. Но нямало никакви доказателства и всичко се разминало. И после някой ми телефонира вкъщи в петък, към три сутринта - доста странно телефонно обаждане, което проследихме до монетен телефон в Бостън.

- Имаш предвид Масачузетс?

- Точно така.

- Мислех, че номерът ти не е в указателя.

- Не е.

Марино измъкна от задния джоб на дънките си сгънато парче откъсната кафява хартия и го отвори.

- Ще ти прочета какво каза този тип, записал съм си го дума по дума. Нарече се Бор.

- Бор ли? Като дървото? - попита тя, като внимателно изучаваше лицето му, за да разбере дали не я будалка с цел да й се присмее.

Напоследък често го правеше.

- Той просто каза: "Аз съм Бор. За присмех им прати и наказание." Каквото и да означава това. После каза: "Не случайно някои неща липсваха при огледа у Джони Суифт и ако имате поне малко мозък, хубаво ще се вгледате в това, което се случи с Крисчън Крисчън. Нищо не е случайно. По-добре питай Скарпета, защото Божията ръка ще смаже всички перверзници, включително онази мръсна лесбийка племенницата й."

- Сигурен ли си, че точно това е казал? - попита Скарпета, без да позволи гласът да издаде чувствата й.

- На фантаст ли ти приличам?

- Какво е това "Крисчън Крисчън"?

- Откъде да знам. Явно не очакваше да го питам как се пише. Говореше тихо, като човек, който нищо не чувства, някак монотонно, и после затвори.

- Спомена ли Луси по име или само...

- Предадох ти точно какво каза - прекъсна я той. - Нямаш друга племенница, нали? Значи е имал предвид Луси. А "БОР" вероятно означава "Божията ръка", ако не си се сетила. С две думи, свързах се с холивудската полиция и те ни помолиха да разгледаме случая Джони Суифт възможно най-скоро. Изглежда има нещо гнило в доказателствата, че е застрелян от разстояние, и то близко. Е, или е едното или другото, нали?

- Да, ако е имало само един изстрел. Но нещо май не се връзва. Имаме ли представа кой е Крисчън Крисчън? И въобще за човек ли говорим?

- От компютърните проверки досега няма нищо полезно.

- Защо ми казваш едва сега? Тук съм от два дни.

- Бях зает.

- Щом си получил такава информация, не би трябвало да отлагаш - рече тя възможно най-спокойно.

- Точно ти не ме обвинявай в задържане на информация.

- Какво имаш предвид? - попита тя озадачена.

- Трябва да си по-внимателна. Само това ще ти кажа.

- Не ми помагаш с тези твои загадки, Марино.

- Щях да забравя. От Холивуд се интересуват какво е професионалното мнение на Бентън по този въпрос - добави той, сякаш току-що се беше сетил и въобще не му пукаше.

Но както винаги, не успя да скрие истинските си чувства към Бентън Уесли.

- Нека го потърсят за оценка на случая - отвърна тя. - Аз не мога да говоря от негово име.

- Искат той да каже дали този Бор не е някой луд, който си прави шега, но ще е малко трудно, при положение че разговорът не е записан, и може да съди само по моите драсканици върху парче хартия.

После стана от стола и при вида на огромното му тяло тя отново се почувства дребна и незначителна. Марино взе своя безполезен шлем и си сложи слънчевите очила. През целият разговор не беше я погледнал нито веднъж, а сега изобщо не виждаше очите му. Не виждаше какво се крие в тях.

- Незабавно ще се заема със случая - каза тя, докато той се отправяше към вратата. - Ако искаш да го прегледаме после заедно.

- Става.

- Защо не дойдеш вкъщи?

- Става - отново рече той. - В колко часа?

- Седем.

2.

В скенерната зала Бентън Уесли наблюдаваше своя пациент през плексигласова преграда. Светлината приглушено падаше над плота, обикалящ цялата зала, работеха множество видеомонитори, а ръчният му часовник беше оставен върху куфарчето. Беше му студено. След няколко часа в лабораторията за мозъчни изследвания дори костите му бяха изстинали, или поне така се чувстваше.

Пациентът беше заведен с идентификационен номер, но имаше име. Казваше се Базил Дженрет - леко неспокоен и много умен тридесет и три годишен маниакален убиец. Бентън избягваше термина "сериен убиец". Беше изтъркан от употреба и не вършеше никаква работа, освен да намекне, че посоченият е убил трима или повече души в даден период от време. Думата "сериен" означаваше нещо, което се повтаря епизодично. Тя не даваше никаква информация за мотивите или психичното състояние на насилника, а когато Базил Дженрет е тръгнал да убива, той е бил вманиачен. Не е можел да спре.

И сега изследваха мозъка му в скенер за магнитен резонанс с мощност 3 тесла, с магнитно поле шейсет хиляди пъти по-силно от земното, за да видят дали има нещо особено в структурата и дейността на неговото сиво и бяло вещество, което да ги доближи до отговор на въпроса "защо?". По време на медицинските интервюта Бентън многократно го беше питал "защо?".

"Виждах я и това беше. Трябваше да го направя."

"Веднага ли?"

"Е, не веднага, на улицата. Понякога я проследявах, докато ми дойде някаква идея, докато измисля план. Честно казано, колкото по-дълго го обмислях, толкова по-голямо удоволствие ми доставяше."

"И колко дълго траеше това? Имам предвид проследяването, обмислянето? Поне приблизително, дни, часове, минути?"

"Минути. Може би часове. Понякога и дни. Зависи. Тъпите кучки! Искам да кажа, ако бяхте на тяхно място и разберете, че ви отвличат, щяхте ли просто да си стоите в колата, без дори да се опитате да избягате?"

"Това ли правеха те, Базил? Стояха в колата и не се опитваха да избягат?"

"С изключение на последните две. Но вие знаете за тях, защото заради тях съм тук. И те нямаше да се съпротивляват, но колата ми се развали. Тъпо стана. На тяхно място какво ще искате - да ви убия веднага, още в колата, или да изчакате да видите какво съм ви приготвил, като стигнем до специалното ми местенце?"

"Къде беше това специално местенце? Винаги на едно и също място ли?"

"И всичко защото тъпата ми кола се повреди."

При досегашните изследвания структурата на мозъка на Базил Дженрет не показа нищо особено, ако не се брои едно малко нарушение в задния дял на малкия мозък, приблизително шестмилиметрова киста, която вероятно влияеше леко на равновесието му, но нищо друго. Не, проблемът не беше в структурата. Проблемът беше в работата на мозъка. Там нещо не беше наред. Защото в противен случай Базил нямаше да е сега тук като обект в проекта "Хищник", а и вероятно нямаше да се съгласи да участва. За него всичко беше игра, беше по-умен от Айнщайн и си мислеше, че е най-надареният човек на света. Нито за миг не беше изпитал угризение за извършеното и съвсем искрено заявяваше, че ще убие и други жени, ако му се удаде възможност. За жалост Базил беше приятен тип.

Двамата надзиратели в скенерната зала изглеждаха ту объркани, ту любопитни, докато надничаха през стъклото към двуметровия корпус на магнита. Те носеха униформи, но не и пистолети. В залата не се допускаха оръжия. Вътре не биваше да има нищо метално, включително белезници и вериги, затова Базил беше привързан за китките и глезените само с пластмасови колани и слушаше стържещите ритмични звуци на машината, които наподобяваха музика от ада, сякаш някой свиреше по жици с високо напрежение - или поне Бентън така си го представяше.

- Сега внимавайте, следват цветни фигури. Искам само да ми кажете какъв цвят е фигурата - прозвуча по интеркома гласът на невропсихолога доктор Сюзън Лейн. - Не, господин Дженрет, моля, не кимайте с глава. Лепенката е на брадичката ви, за да ви напомня да не мърдате.

- Десет-четири - долетя гласът на Базил по интеркома.

Беше осем и половина вечерта и Бентън се чувстваше неспокоен. Така беше от месеци, но не защото се безпокоеше, че злодеите като Базил Дженрет изведнъж ще се развилнеят из "Маклийн" и ще изпоколят всички наоколо, а от мисълта, че проектът е обречен на провал, че е загуба на отпуснатите пари и глупаво разхищение на ценно време. "Маклийн" беше филиал на Харвардското медицинско училище, и нито болницата, нито университетът гледаха благосклонно на провалите.

- Не се притеснявайте, ако не се справите с всички - каза доктор Лейн по интеркома. - Не очакваме сто процента успех.

- Зелен, червен, син, червен, син, зелен - изпълваше залата увереният глас на Базил.

Един от сътрудниците в проекта отбелязваше резултатите в информационна бланка, докато техник асистент проверяваше образите на своя видеомонитор.

Доктор Лейн отново натисна бутона на интеркома:

- Господин Дженрет? Справяте се чудесно. Виждате ли всичко добре?

- Десет-четири.

- Чудесно. Всеки път когато видите този черен екран, стойте мирно и неподвижно. Не говорете, само гледайте бялата точка на екрана.

- Десет-четири.

Тя пусна бутона и се обърна към Бентън:

- Какъв е този полицейски жаргон*?

- Бил е полицай. Вероятно затова не е имал проблем да вкара жертвите си в колата.

- Доктор Уесли? - рече сътрудникът, завъртайки се на стола си. - За вас е. Детектив Тръш.

Бентън взе слушалката.

- Какво има? - попита той.

Тръш беше детектив от отдел "Убийства" към масачузетскатa щатска полиция.

- Дано не си мислил да си лягаш рано. Чу ли за тялото, намерено тази сутрин до Уолдън Понд?

- Не. Прекарах целия ден тук.

- Бяла жена, неидентифицирана, на неопределена възраст. Може би към четиридесетте. Застреляна в главата, гилзата от пушката е завряна в задника й.

- За пръв път чувам.

- Вече й е направена аутопсия, но реших, че може да искаш да хвърлиш един поглед. Не изглежда като обикновен случай.

- Ще свърша тук след по-малко от час - рече Бентън.

- Добре, ще се видим в моргата.

В къщата беше тихо и спокойно, но Кей Скарпета нервно обикаляше от стая в стая и светваше всички лампи по пътя си. Ослушваше се за шум от мотор или кола, чакаше Марино. А той закъсняваше и не беше отвърнал на обажданията й.

Нервна и притеснена, тя отново провери дали алармата е включена и дали светят външните прожекторни лампи. Пос-

ле се спря пред видеодисплея на телефона в кухнята, за да се увери, че камерите от всички страни на къщата функционират нормално. На видеодисплея къщата й беше потънала в сенки, а тъмните образи на цитрусови дървета, палми и хибискуси леко се поклащаха от вятъра. Пристанището зад плувния басейн и водният канал изглеждаха като черна долина, осеяна с размътените отблясъци от лампите покрай морската дига. Скарпета се върна при печката и разбърка доматения сос с гъби, който къкреше в меден тиган. След това провери тестото и прясната моцарела, оставени в захлупени купи до мивката.

Беше почти девет, а Марино трябваше да е тук преди два часа. Следващият ден беше запълнен с различни случаи, а имаше и часове, така че едва ли щеше да й остане време да се занимава с него. Почувства се изиграна. Край. Дотук с неговите номера. През последните три часа беше работила нонстоп върху случая Джони Суифт, а Марино дори не си направи труда да се появи. Заболя я, а после се ядоса. По-лесно беше да се ядоса.

И така ядосана влезе в хола, като продължаваше да се ослушва за мотор или кола, продължаваше да го чака. После взе от дивана една "Ремингтън Мърийн Магнум", дванадесети калибър, и седна. Никелираната пушка лежеше тежко в скута й. Тя пъхна едно малко ключе в спусъчния механизъм и го завъртя надясно, освобождавайки предпазителя. После дръпна затвора назад, за да се увери, че магазинът е празен.

3.

- Сега ще четем думи - обясни доктор Лейн на Базил по интеркома. - Просто прочетете думите от ляво на дясно. Разбрахте ли? И

много ви моля, не мърдайте. Дотук се справихте чудесно.

- Десет-четири.

- Ей, искате ли да го видите как изглежда в действителност? - обърна се техникът към охраната.

Казваше се Джош. Беше специализирал физика в Масачузетския технологичен институт и сега работеше като техник в скенерната зала, докато пишеше следващата си дипломна работа. Беше умен, но ексцентричен, с извратено чувство за хумор.

- Вече знам как изглежда - отвърна един от пазачите. - Водих го да си вземе душ.

- И после какво? - обърна се доктор Лейн към Бентън. - Какво е правил с тях, след като ги вкара в колата си?

- Червено, синьо, синьо, червено...

Надзирателите небрежно се приближиха към монитора на Джош.

- Завеждал ги някъде, избождал очите им, държал ги живи няколко дни, изнасилвал ги многократно, прерязвал гърлата им, изхвърлял телата и ги нагласявал, за да шокира хората - отвърна Бентън с безпристрастен професионален тон. - Поне в случаите, за които знаем. Подозирам, че е убил и други. Няколко жени са изчезнали във Флорида по същото време. Предполага се, че са мъртви, но телата им така и не са намерени.

- Къде ги е водел? В мотел или в дома си?

- Ето, секунда само - обърна се Джош към надзирателите, докато избираше от менюто опцията за триизмерен образ, а след това и SSD*. - Това е страхотно. Никога не го показваме на пациентите.

- Защо?

- Направо лудват.

- Не знаем къде - отвърна Бентън на въпроса на доктор Лейн, като същевременно държеше Джош под око и беше готов всеки миг да се намеси, ако младежът се увлече твър-де много. - Но има нещо интересно. По телата, които е изхвърлил, са открити микроскопични частици мед.

- Как така мед?

- Смесена с пръстта, или каквото там се е полепило по кръвта, по кожата им, в косата.

- Синьо, зелено, синьо, червено...

- Много странно.

Лейн натисна бутона на интеркома:

- Господин Дженрет? Как сте там вътре? Добре ли сте?

- Десет-четири.

- Не е ли страхотно? - възкликна Джош, когато на екрана се появи нещо като посмъртна маска, което всъщност представляваше реконструкция на едномилиметровите разрези с висока резолюция, от които се състоеше магнитно-резонансният скенер на главата на Базил Дженрет; образът беше блед, без коса и очи, и свършваше неравно точно под челюстта, сякаш беше само глава.

Джош го завъртя, за да могат надзирателите да го видят от всички страни.

- Защо главата му изглежда като отрязана? - попита единият от тях.

- Защото там спира сигналът от намотката.

- Кожата му не прилича на истинска.

- Червено... зелено, синьо... тоест червено, зелено... - прозвуча гласът на Базил в залата.

- Това не е точно кожата му. Как да ви обясня... вижте, компютърът извършва обемна реконструкция, един вид повърхностно изобразяване.

- Червено, синьо... ъъ... зелено, синьо... тоест зелено...

- Единственото, за което всъщност го използваме, е за да наслагваме образите от структурния и функционалния скенер. Това е просто един пакет за анализ на функционалния магнитен резонанс, където събираш наличната информация и можеш да я разглеждаш под какъвто ъгъл искаш, да се забавляваш един вид.

- Господи, колко е грозен!

Изричането на цветовете беше спряло. Бентън хвърли остър поглед към Джош:

- Джош? Готов ли си?

- Четири, три, две, едно, старт - рече Джош и доктор Лейн започна следващия тест.

- Синьо, червено тоест... по дяволите! Ъъъ... червено... тоест синьо, зелено, червено... - ехтеше гласът на Базил, който не улучи нито един от елементите.

- Казвал ли ти е някога защо? - обърна се доктор Лейн към Бентън.

- Извинявай - рече той разсеяно. - Какво защо?

- Червено... синьо по дяволите! Ъъъ... червено, синьо-зелено...

- Защо е избождал очите им?

- Каза, че не искал да видят колко е малък пенисът му.

- Синьо, синьо-червено, червено, зелено...

- С този не се справи много добре - вметна тя. - Всъщност обърка повечето цветове. В кой полицейски участък е работил, че да внимавам да не ме спрат за превишена скорост там? - После натисна бутона на интеркома: - Добре ли сте?

- Десет-четири.

- В Маями.

- Много жалко, винаги съм харесвала Маями. Значи си успял да се сдобиеш с този екземпляр благодарение на връзките си в южна Флорида - рече тя и отново натисна бутона.

- Не съвсем - отвърна Бентън, като гледаше през стъклото към главата на Базил в далечния край на магнита и си представяше тялото му, облечено като всеки нормален човек в дънки и бяла закопчана риза.

На затворниците не се позволяваше да са в затворнически дрехи, когато са на територията на болницата. Не беше добре за имиджа на заведението.

- Когато изпратихме запитвания към щатските затвори за евентуални обекти за проекта, от Флорида казаха, че това е човекът, който ни трябва. Беше отегчен и те с удоволствие се отърваха от него - рече Бентън.

- Много добре, господин Дженрет - каза доктор Лейн по интеркома. - Сега доктор Уесли ще влезе и ще ви даде мишката. После ще ви покажем няколко лица.

- Десет-четири.

Обикновено доктор Лейн сама влизаше при скенера и се занимаваше с пациента. Но на жените лекари и сътрудници не им беше позволен физически контакт с обектите на "Хищник". Мъжете също трябваше да бъдат много внимателни, докато са в залата. Извън нея всеки медик решаваше на собствен риск дали да слага белезници на обектите или не по време на интервютата. Бентън влезе вътре, придружен от двамата надзиратели, светна лампите и затвори вратата. Охраната застана до магнита с повишено внимание, докато той включи мишката и я постави в завързаната ръка на Базил.

Той не беше нищо особено, дребен слаб мъж с оредяваща руса коса и малки сиви очи, разположени близко едно до друго. В света на животните лъвовете, тигрите и мечките, тоест хищниците, имат близко разположени очи. Жирафите, зайците, гълъбите, тоест жертвите, имат по-раздалечени очи, разположени странично на главата, защото имат нужда от своето периферно зрение, за да оцелеят. Бентън винаги се беше чудил дали този еволюционен феномен се наблюдава и при хората. Но едва ли някой щеше да финансира такова проучване.

- Добре ли си, Базил? - попита той.

- Какви лица? - прозвуча гласът на Базил откъм края на магнита.

- Доктор Лейн ще ти обясни.

- Имам изненада за вас - рече Базил. - Ще ви я кажа, като свършим.

Погледът му беше странен, сякаш някакво зло същество надничаше през очите му.

- Чудесно. Обичам изненадите. Само още няколко минути и свършваме - каза Бентън с усмивка. - А после ще си поговорим.

Надзирателите придружиха Бентън обратно до скенерната зала, а доктор Лейн започна да обяснява на Базил по интеркома, че единственото, което иска от него, е да кликне с левия бутон на мишката, ако лицето е на мъж, и с десния, ако е жена.

- Не е нужно да казвате или да правите нещо, само натиснете бутона - подчерта тя.

В този модул имаше три теста и целта не беше да проверят способността на пациента да разпознава половете. В действителност те проверяваха афективната обработка на информация. Мъжки и женски лица се появяваха на монитора, но бяха зад други лица, които обаче оставаха твърде кратко на екрана, за да може окото да ги регистрира, обаче мозъкът улавяше всичко. Мозъкът на Дженрет виждаше именно тези скрити лица, които биваха щастливи, гневни или уплашени, но при всички случаи провокативни.

След всяка серия доктор Лейн го питаше какво е видял и искаше да охарактеризира с една емоция всяко от лицата. Мъжките лица са по-сериозни от женските, отговаряше той. В общи линии казваше едно и също след всяка серия. Но това още нищо не означаваше. Нищо от случилото се в тази зала нямаше да означава каквото и да било, докато не се анализират хилядите направени снимки. Едва тогава учените щяха да имат някаква представа кои зони от мозъка му са били най-активни по време на отделните тестове. Идеята беше да видят дали неговият мозък работи по различен начин от мозъка на някой предполагаемо нормален човек, а и да установят нещо повече от наличието на незначителна киста, която нямаше нищо общо с хищническите му наклонности.

- Е, нещо направи ли ти впечатление? - обърна се Бентън към доктор Лейн. - Между другото, благодаря ти, Сюзън. Беше страхотна, както винаги.

Стараеха се да правят графика така, че сканирането на затворници да става към края на деня или през уикендите, когато имаше по-малко хора.

- От досегашните данни ми изглежда добре, не виждам някакви драстични аномалии. Освен непрестанното му бъбрене. Тази свръхсловоохотливост... Поставяна ли му е някога диагноза биполярно разстройство?

- Медицинските му данни наистина ме озадачават, но не му е поставяна такава диагноза. Не е лекуван от никакви психични разстройства, в затвора е само от година. Обект мечта.

- Е, твоят обект мечта не се справи много добре с насложените стимули, направи множество грешки при цветните думи. Обзалагам се, че не се слави с голяма уравновесеност, което е типично за биполярното разстройство. Но за момента не можем да кажем нищо конкретно.

После отново натисна бутона на интеркома:

- Господин Дженрет? Свършихме. Справихте се чудесно. Доктор Уесли ще дойде да ви отведе. Искам да се изправите много бавно, ясно ли е? Много бавно, за да не ви се завие свят.

- Това ли е всичко? Само тези тъпи тестове? Покажете ми снимките.

Тя озадачено погледна Бентън и пусна бутона.

- Нали казахте, че ще наблюдавате мозъка ми, докато гледам снимките.

- Снимки от аутопсиите на жертвите му - поясни Бентън на доктор Лейн.

- Обещахте ми снимки! Обещахте ми да си получа пощата!

- В такъв случай - обърна се тя към Бентън - целият е твой.

Беше й доста трудно да легне на дивана, нагласяйки тежката и неудобна пушка с цевта към гърдите си, след което да натисне спусъка с палеца на левия си крак.

Скарпета свали пушката и се опита да си представи същата сцена след операция на китките. Пушката тежеше над три килограма и когато я вдигна за 45-сантиметровата цев, ръката й затрепери. После стъпи с крака на пода и свали дясната си маратонка и чорапа. Левият й крак беше по-силен, но се налагаше да пробва с десния, а междувременно се зачуди кой ли крак на Джони Суифт е бил по-силен. Би имало значение, макар не много голямо, особено ако е бил депресиран и твърдо решен да сложи край на живота си, в което тя въобще не беше убедена.

Замисли се за Марино и колкото повече мислеше за него, толкова по-разстроена се чувстваше. Той нямаше право да се отнася с нея така, нямаше право да я унижава, както я бе унизил, когато се запознаха, а това беше преди много години, толкова много, че беше странно как дори си спомня да я унижава по същия начин. Ароматът на домашния сос за пица се разнесе из хола. Уханието изпълни къщата, а гневът и протестът заседнаха като буца в гърдите й. Тя полегна на лявата си страна, подпря приклада на пушката на дивана, насочи цевта към гърдите си и дръпна спусъка с палеца на десния крак.

4.

Базил Дженрет не би го наранил.

Той седеше на масата срещу Бентън в кабинета за изследвания, без белезници, при затворена врата. Сега беше кротък и любезен. Избликът му в скенерната зала трая около две минути, а когато се успокои, доктор Лейн вече я нямаше. Не я видя и на излизане, а Бентън щеше да се погрижи никога да не я види.

- Сигурен ли си, че не се чувстваш замаян, не ти се вие свят - рече Бентън със своя спокоен, състрадателен тон.

- Чувствам се страхотно. Тестовете са супер. Винаги съм обичал тестове. Знаех си, че ще се справя с тях. Къде са снимките? Вие ми обещахте.

- Не сме говорили за това, Базил.

- Справих се с всичко, все шестици.

- Значи ти е харесало преживяването.

- Другия път ми покажете снимките, както ми обещахте.

- Не съм ти обещавал такова нещо, Базил. Вълнуващо ли беше преживяването за теб?

- Тук не се пуши, нали?

- Опасявам се, че не.

- Как изглеждаше мозъкът ми? Добре ли беше? Видяхте ли нещо? Можеш ли да кажеш колко е умен един човек само като гледаш мозъка му? Ако бяхте ми показали снимките, щяхте да видите, че съвпадат с образите в ума ми.

Говореше тихо и бързо, очите му блестяха и почти се изцъклиха, докато продължаваше да разсъждава какво биха намерили учените в мозъка му, ако могат да разшифроват какво има там, разбира се, а там определено имаше нещо, не преставаше да повтаря той.

- Какво искаш да кажеш с това "има нещо"? - попита Бентън. - Би ли ми обяснил по-ясно, Базил?

- Паметта ми. Ако можете да влезете в нея, да видите какво има там, да видите спомените ми.

- Опасявам се, че не можем.

- Наистина ли? Обзалагам се, че са излезли какви ли не снимки, докато стържеше онази гадна машина. Бас държа, че сте видели снимките, но не искате да ми кажете. Бяха десет и вие ги видяхте. Видяхте снимките им, десет-четири. Все казвам "десет-четири" за майтап, като смешка. Вие си мислите, че са четири, а аз знам, че са десет, и вие щяхте да знаете, ако ми бяхте показали снимките, защото щяхте да видите, че съвпадат с образите в ума ми. Ще видите моите снимки, когато влезете в ума ми. Десет-четири.

- Кажи ми за какви снимки говориш, Базил?

- Само ви занасям - отвърна той и му намигна. - Искам си пощата.

- Какви образи можем да видим в ума ти?

- На онези глупачки. Не ми дават пощата.

- Твърдиш, че си убил десет жени, така ли? - попита Бентън информативно. Базил се усмихна, сякаш току-що му бе хрумнало нещо.

- Вече мога да си мърдам главата, нали? - рече той. - Нямам лепенка през брадичката. Дали ще ми залепят брадичката, когато ми слагат инжекцията?

- Няма да ти слагат инжекция, Базил. Това е част от споразумението. Присъдата ти е променена на доживотна. Помниш ли, че говорихме за това?

- Понеже съм луд - рече той с усмивка. - Затова съм тук.

- Не. Ще ти обясня още веднъж, защото е важно да разбереш. Тук си защото се съгласи да участваш в нашия научен проект. Губернаторът на Флорида позволи да те преместим в нашата щатска болница "Бътлър", но властите в Масачузетс не бяха съгласни, освен ако той не промени присъдата ти на доживотна. В Масачузетс нямаме смъртна присъда.

- Знам, че искате да видите десетте дами. Да ги видите, както аз ги помня. Те са в ума ми.

Той знаеше, че не е възможно да се сканират нечии мисли и спомени. Просто отново се опитваше да хитроумничи. Искаше да види снимките от аутопсиите, за да подхрани кръвожадните си фантазии, а и като всеки нарцистичен социопат си мислеше, че е доста забавен.

- Това ли беше изненадата, Базил? - попита Бентън. - Че си убил десет жени, а не само четирите, за които си осъден?

Базил поклати глава и отвърна:

- Има една, за която ще ви хареса да узнаете. Това е изненадата. Нещо изключително, специално за вас, защото бяхте много мил с мен. Но си искам пощата. Това е условието.

- Любопитно ми е да чуя твоята изненада.

- Жената в коледния магазин - рече той. - Помните ли я?

- Защо ти не ми разкажеш за нея?

Бентън нямаше представа за какво говори Базил. Не си спомняше да е чувал за убийство в магазин за коледни играчки.

- А пощата ми?

- Ще видя какво мога да направя.

- Сложете ръка на сърцето си и се закълнете.

- Ще проуча въпроса.

- Не си спомням точната дата. Чакай да видим - започна Базил, като гледаше в тавана и неспокойно чупеше ръце в скута си. - Преди около три години в Лас Олас, мисля че беше юли месец. Значи може би е било преди две години и половина. На кого ли му е притрябвало да си купува коледни боклуци през юли в южна Флорида? Тя продаваше малки фигурки на дядо Коледа, на елфите му, лешникотрошачки, бебета Исус. Оная сутрин влязох в магазина, след като не бях спал цяла нощ.

- Помниш ли как се казваше?

- Никога не съм знаел как се казва. А и да съм знаел, забравил съм. Ако ми покажете снимките, може да ми изплува в паметта, може да я видите в мозъка ми. Чакай да видим дали мога да я опиша. Да видим сега. О, да! Беше бяла жена, с дълга боядисана червеникава коса. Малко дебела. На около тридесет и пет до четиридесет години. Влязох в магазина, заключих вратата и й извадих нож. Изнасилих я отзад, в склада, и с един замах й прерязах гърлото, от тук до тук.

При което показа с ръка какво е направил.

- Стана малко кофти, защото там имаше един от онези въртящи се вентилатори, пуснах го, че беше много горещо и задушно, а той разпръска кръвта из цялото помещение. Голямо чистене падна. А после... чакай да видим - и отново погледна към тавана, както често правеше, когато лъжеше - тогава не бях с полицейската кола, а с байка и го бях оставил на платен паркинг зад хотел "Ривърсайд".

- Мотоциклет ли имаш предвид или колело?

- Мотоциклетът ми, хонда "Шадоу". Как ще тръгна с колело, като ще убивам?

- Значи си планирал да убиеш някого онази сутрин?

- Изглеждаше ми добра идея.

- Да убиеш точно нея или просто някого?

- Спомням си, че на паркинга имаше много патки, които се мотаеха по локвите, защото беше валяло дни наред. Беше пълно с патки и малки патенца. Винаги съм се тревожел за тях, горките патенца, толкова често ги прегазват коли. Виждаш как патенцата ги размазват на пътя, а майките им обикалят около мъртвите им телца и са толкова тъжни.

- Ти някога прегазвал ли си патки, Базил?

- Никога не бих наранил животно, доктор Уесли.

- Каза, че си убивал птички и зайци, когато си бил дете.

- Това беше много отдавна. Знаете, момчешки работи. Но да продължа с моята история. Взех само двадесет и шест долара и деветдесет и един цента. Трябва да направите нещо по въпроса с пощата ми.

- Това го повтори вече няколко пъти, Базил. Казах, че ще направя каквото мога.

- Малко разочароващо след всичко станало. Двадесет и шест долара и деветдесет и един цента.

- От касата ли?

- Десет-четири.

- Сигурно си бил целият в кръв, Базил.

- Имаше баня в задната част на магазина. - Отново погледна към тавана. - Залях я с белина, сега си спомням. За да залича ДНК-то си. Сега сте ми длъжник. Искам си пощата, по дяволите! Махнете ме от тази килия за самоубийци. Искам нормална килия, където да не съм под наблюдение двадесет и четири часа в денонощието.

- Просто се грижим да си в безопасност.

- Преместете ме в друга килия, дайте ми да видя снимките и ми донесете пощата, тогава ще ви разкажа още за коледния магазин - каза той, като вече едва се сдържаше на стола, стискаше юмруци, потропваше с крака, а очите му блестяха като на маниак. - Заслужавам награда.

5.

Луси беше седнала така, че да може да вижда вратата, кой влиза и кой излиза през нея. Наблюдаваше хората, без те да забележат.

Наблюдаваше и преценяваше, дори когато уж почиваше.

Последните няколко нощи тя идваше в "Лорейнс" и разговаряше с барманите Бъди и Тоня. Никой от тях не знаеше истинското й име, но и двамата помнеха Джони Суифт като "онзи готин доктор, дето не е обратен". "Мозъчен доктор, който харесва Провинстаун и за съжаление не е обратен, - бе казал Бъди. - Колко жалко!" "И винаги сам, освен последния път" - допълни Тоня. Тя си спомняше, че Джони имал шини на китките. Когато го попитала за тях, той отвърнал, че наскоро бил претърпял операция, която не минала много добре.

Джони бил с някаква жена, седели на бара и се държали много мило един към друг, говорели си, сякаш светът около тях не съществува. Тя се казвала Джен, спомни си Тоня, изглеждала наистина страхотно, била красива и нежна, много мила и естествена, млада, облечена спортно в дънки и пуловер. Било очевидно, по думите на Тоня, че Джони не я познава отдавна, най-вероятно се били срещнали в бара, сторила му се забавна и му допаднала.

"Допаднала му сексуално?" - попита Луси.

"Нямах точно такова впечатление. Беше по-скоро сякаш тя имаше някакъв проблем, а той й помага да го разреши. Нали беше лекар все пак."

Това не изненада Луси. Джони не беше егоист. Той бе изключително всеотдаен.

Тя седеше на бара в "Лорейнс" и си мислеше за Джони. Представяше си как е влязъл тук, досущ като нея преди малко, как е седнал на бара, вероятно дори на същия стол. Представяше си го с Джен, жената, с която навярно току-що се е запознал. Не беше в негов стил да си намира жени по този начин, не си падаше по случайните запознанства. Следователно може би наистина й е помагал, давал й е консултация. Но за какво? За някакъв здравословен проблем? Или психологически? Имаше нещо гнило в тази история за милата млада жена на име Джен.

Може би е бил с накърнено самочувствие, може би се е страхувал, защото операцията на китките не е минала така добре, както се е надявал. Може би вниманието на една мила и красива млада жена го е накарало да забрави страховете си, да се почувства силен и значим. Луси пиеше текила и си спомняше какво й беше казал миналия септември, когато ходи при него в Сан Франциско - тогава се видяха за последен път.

"Биологията е жестоко нещо - бе казал той. - Физическите недостатъци са непростими. Никой не те иска, ако си сакат, недъгав и безполезен."

"За бога, Джони, това е просто операция на китките, не е ампутация!"

"Извинявай, не сме тук да говорим за мен."

Тя си мислеше за него и наблюдаваше хората, повечето мъже, които влизаха и излизаха от заведението, а снегът нахлуваше вътре при всяко отваряне на вратата.

Беше завалял сняг, забеляза Бентън, докато минаваше със своето порше "Turbo S" покрай тухлените викториански сгради на университетския медицински комплекс и си спомняше как в началото Скарпета често го викаше в моргата посред нощ. Винаги знаеше, че случаят е тежък.

Повечето съдебни психолози никога не са влизали в морга. Никога не са наблюдавали аутопсия и дори не искат да виждат снимките от нея. Повече ги интересува профилът на престъпника, отколкото какво е сторил с жертвите си, защото за тях престъпникът е пациент, а жертвите са само средата за изява на неговата агресия. Това е извинението, което дават повечето съдебни психолози и психиатри. Но по-вероятната причина е, че нямат смелостта, или пък нагласата, да разпитат жертвите, или още по-лошо - да прекарат известно време с техните обезобразени мъртви тела.

Бентън беше различен. И нямаше как да не е различен, след като беше работил повече от десетилетие със Скарпета.

"Нямате право да работите по какъвто и да е случай, ако не сте готов да изслушате мъртвите - му бе казала тя преди около петнадесетина години, когато за пръв път работеха заедно по едно убийство. - Ако не ви се занимава с тях, тогава, честно казано, и на мен не ми се занимава с вас, специален агент Уесли."

"В такъв случай, доктор Скарпета, ще оставя на вас да ни запознаете."

"Много добре. Последвайте ме."

Тогава за пръв път влезе в хладилната камера на моргата, но и до днес сякаш чуваше звука от дръжката при отварянето на вратата и усещаше студения застоял въздух, който го беше лъхнал в лицето. Би познал тази миризма навсякъде, тази тежка мъртвешка воня. Тя се стелеше във въздуха и той винаги си представяше, че ако можеше да я види, би изглеждала като мръсна ниска мъгла, която се разнася от умрелия.

Бентън преговаряше наум своя разговор с Базил, като анализираше всяка дума, всяко трепване, всеки жест. При насилниците никога не можеш да си сигурен, те обещават какво ли не. Манипулират по всякакъв начин, за да получат каквото искат: обещават да разкрият къде са заровени телата, признават за неразкрити престъпления, описват с подробности какво са извършили, предлагат проникновения относно своите мотиви и психично състояние. В повечето случаи всичко това са лъжи. В конкретния случай обаче Бентън се заинтригува. Поне част от това, което Базил беше казал, му звучеше правдоподобно.

Набра Скарпета по мобилния си телефон. Тя не отговаряше. След няколко минути отново опита, но пак не успя да се свърже с нея.

Накрая й остави съобщение: "Моля те, обади ми се, когато чуеш това."

Вратата отново се отвори и заедно със снега вътре влезе жена, сякаш довяна от бурята.

Тя беше облечена в дълго черно палто, което първо изтупа от снега, а после отметна назад качулката, разкривайки поруменяло от студа лице и искрящи очи. Беше изключително красива, с тъмноруса коса, тъмни очи и тяло, което не се свенеше да покаже. Тя се отправи към задната част на заведението, а Луси я наблюдаваше как се плъзга грациозно между масите като някоя секси жрица или чувствена вещица в своето дълго черно палто, което се виеше около черните й ботуши, докато тя вървеше към множество празни столове. Избра съседния до Луси, сгъна палтото си и седна върху него, без да каже нито дума или дори да я погледне.

Луси пиеше текила и зяпаше телевизионния екран над бара, сякаш последната любовна авантюра сред звездите живо я интересуваше. Бъди приготви питие на жената - явно знаеше какво обича.

- Сипи ми още една - поръча Луси.

- Идва.

Жената с черното палто с качулка се заинтригува от цветната бутилка текила, която Бъди взе от рафта. Тя с интерес загледа как бледокехлибарената течност потича на тънка струя, изпълвайки дъното на конячната чаша. Луси бавно разклати текилата и ароматът изпълни ноздрите й чак до мозъка.

- Това ще ти донесе главоболие като от Хадес - рече жената с черното палто, а гласът й бе дрезгав, съблазнителен и пълен с тайни.

- Много по-чиста е от обикновения алкохол - отвърна Луси. - Отдавна не бях чувала някой да казва "Хадес". Повечето хора, които познавам, използват "ад".

- Най-много ме е боляла глава от "Маргарита" - продължи жената, докато отпиваше от своя коктейл "Космополитън", който изглеждаше отровнорозов в чашата за шампанско. - И не вярвам в ада.

- Ще повярваш, ако продължаваш да пиеш тази гадост - рече Луси, а в огледалото зад бара видя как входната врата отново се отвори и бурята навя вътре сняг.

Вятърът, който духаше откъм залива, звучеше като плющене на коприна, напомняше й на копринени чорапи, които се веят на простор, макар никога да не беше виждала копринени чорапи на простор. Не можеше да не забележи копринените чорапи на жената, защото високите бар-столове и късите поли не са много безопасна комбинация, освен ако не си в бар, където мъжете се интересуват само един от друг, а в Провинстаун това обикновено беше така.

- Още един, Стиви? - попита Бъди и Луси вече знаеше името й.

- Не - отвърна Луси вместо нея. - Нека опита от моето.

- Ще опитам, каквото и да е - отвърна Стиви. - Мисля, че съм те виждала в "Пайд" и във "Виксън" да танцуваш с различни хора.

- Аз не танцувам.

- Виждала съм те. Човек не може да не те забележи.

- Често ли идваш тук? - попита Луси, а беше сигурна, че не е виждала Стиви нито в "Пайд", нито във "Виксън", нито в който и да е друг клуб или ресторант в Провинстаун.

Стиви наблюдаваше Бъди, който наля още една текила, остави бутилката на бара и отиде да обслужи друг клиент.

- За пръв път съм тук - обърна се тя към Луси. - Правя си подарък за Свети Валентин, една седмица в Провинстаун.

- Посред зима?

- Доколкото знам, Свети Валентин е все през зимата. Това е любимият ми празник.

- Не е точно празник. Тази седмица идвам тук всяка вечер и не съм те виждала.

- Ти какво, да не си барова полиция? - усмихна се Стиви и така настоятелно погледна Луси в очите, че й подейства.

Нещо в нея трепна. "Не - помисли си тя. - Не пак".

- Може би не идвам тук само нощем като теб - рече Стиви, протягайки се за бутилката текила, при което леко се отърка в ръката на Луси.

Трепетът се засили. Стиви заразглежда цветния етикет на бутилката, после бавно я остави отново на бара като през цялото време тялото й се докосваше до Луси. Трепетът стана още по-силен.

- "Cuervo"? Какво й е толкова специалното на "Cuervo"? - попита Стиви.

- Откъде знаеш кога идвам?

Опитваше се да се отърве от трепета по тялото си.

- Просто предполагам. Имаш вид на нощна птица - каза Стиви. - Косата ти е естествено червена, нали? Малко махагон с тъмно червено. Боядисаната коса не изглежда така. И не винаги си я носила дълга като сега.

- Ти да не си някоя психарка?

Трепетът беше вече непоносим. Не успяваше да се отърве от него.

- Просто предполагам - рече Стиви със своя съблазнителен глас. - Е, не ми каза. Какво й е толкова специалното на "Cuervo"?

- "Cuervo Reserva de la Familia". Името говори достатъчно.

- Това вече е нещо. Изглежда днес ми е нощта за първи преживявания. - Стиви нежно докосна Луси по ръката и я задържа за кратко. - За пръв път съм в Провинстаун. За пръв път пия стопроцентова текила по трийсет долара чашата.

Луси се зачуди откъде знае, че чашата струва тридесет долара. За новак при текилата Стиви знаеше доста.

- Май ще пийна още една - подвикна тя към Бъди - и налей малко повечко този път. Разпусни се заради мен.

Бъди се усмихна, докато й наливаше питието, и след още две чаши Стиви се облегна на Луси, прошепвайки в ухото й:

- Имаш ли нещо?

- Какво например? - попита Луси, като се постара да прозвучи искрено.

Текилата беше подкладила трепета и нямаше отърване от него.

- Знаеш какво - промълви Стиви тихо, като дъхът й галеше ухото на Луси, а гръдта й се опираше в ръката й. - Нещо за пушене. Нещо, което си заслужава.

- Защо мислиш, че имам такива неща?

- Просто предполагам.

- Много си добра в това.

- Тук можеш да се снабдиш навсякъде. Виждала съм те.

Луси беше купила стока миналата нощ, знаеше точно къде да го прави - във "Виксън", където не танцуваше. Не си спомняше да е видяла Стиви. Нямаше много хора, както обикновено по това време на годината. Щеше да я забележи. Би я забелязала навсякъде, сред многолюдна тълпа или на оживена улица.

- Може би ти си баровата полиция - рече Луси.

- Не знаеш колко е забавно, че го казваш - отвърна Стиви със своя съблазнителен глас. - Къде си отседнала?

- Недалеч оттук.

6.

Щатският Център по съдебна медицина, подобно на повечето такива институции, се намираше на границата с хубав квартал на града, в периферията на медицинското училище. Зад гърба на сградата от червени тухли и бетон минаваше магистралното шосе Масачузетс Търнпайк, а фасадата й гледаше към местния затвор. Изгледът не беше впечатляващ, а шумът от трафика никога не спираше.

Бентън паркира до задния вход и забеляза, че на паркинга има още само две коли. Тъмносиният форд "Краун Виктория" беше на детектив Тръш. А хондата всъдеход* вероятно принадлежеше на някой нископлатен съдебен патолог, който едва ли е бил много щастлив, когато Тръш го е повикал да дойде по това време на нощта. Бентън натисна звънеца, като непрестанно оглеждаше пустия паркинг - никога не приемаше за даденост, че е в безопасност или пък някой не го следи, - и тогава вратата се отвори и Тръш му направи знак да влезе вътре.

- Господи, мразя това място нощем! - рече Тръш.

- И през останалото време няма какво да му харесаш - отбеляза Бентън.

- Радвам се, че дойде. Как си могъл да излезеш с това? - зачуди се Тръш, гледайки към черното порше, докато затваряше вратата. - В това време? Да не си луд?

- Четири по четири. Не валеше, когато тръгнах за работа тази сутрин.

- Другите психолози, с които съм работил, никога не идваха - рече Тръш - ни в дъжд, ни в сняг, ни в слънце. Нито пък профайлърите. Повечето от ФБР, които съм срещал, никога не са виждали труп.

- Освен онези в управлението.

- На мен ли го казваш! И в полицейските управления е пълно с тях. Ето - рече той и подаде на Бентън един плик още докато вървяха по коридора. - Записал съм ти всичко на диск. Снимките от местопрестъплението и аутопсията - всичко каквото е излязло до момента е тук. Казаха, че ще вали ужасен сняг.

Бентън отново се замисли за Скарпета. Утре беше Свети Валентин и те плануваха да прекарат вечерта заедно, с романтична вечеря на пристанището. Тя смяташе да остане и за Деня на президента*. Не бяха се виждали близо месец. А сега можеше да не успее да стигне дотук.

- Прогнозите май бяха за леки превалявания - рече Бентън.

- Задава се буря откъм залива. Дано имаш нещо друго за каране, освен тази скъпа спортна кола.

Тръш беше огромен мъж, беше прекарал целия си живот в Масачузетс и това личеше в говора му. Сякаш не познаваше звук "р". Беше малко над петдесетте, с ниско подстригана посивяла коса и измачкан кафяв костюм, с който навярно бе работил нонстоп цял ден. Двамата вървяха по ярко осветения коридор, който беше безупречно чист и ухаеше на ароматизатор, а от двете му страни се редяха стаи с различно предназначение, във всяка от които се влизаше с електронен пропуск. Имаше дори и спешен шкаф - Бентън се чудеше за какво е - и сканиращ електронен микроскоп. Накратко, това беше най-просторната и добре оборудвана морга, която Бентън някога беше виждал. Недостигът на кадри беше друга история.

Работата на центъра от години се затрудняваше поради проблеми с персонала - ниските заплати не успяваха да привлекат компетентни съдебни патолози и други служители. А като се прибавят и слуховете за грешки и злоупотреби, кои-

то доведоха до ожесточени спорове и накърняване доброто име на институцията пред обществото, животът и смъртта ставаха трудни за всички замесени. Центърът не беше отворен за медиите или други външни лица, враждебността и недоверието бяха осезателни. Бентън предпочиташе да идва тук късно нощем. При посещенията си в работно време винаги се чувстваше нежелан и мразен.

Спряха пред затворената врата на една секционна зала, която се използваше само за биологично опасни или странни случаи. Мобилният му телефон завибрира. Той погледна дисплея. Липсата на номер обикновено означаваше, че е тя.

- Здравей - рече Скарпета. - Надявам се да прекарваш нощта по-приятно от мен.

- В моргата съм - каза Бентън и се обърна към Тръш: - Извини ме за минута.

- Не е на добре - отбеляза Скарпета.

- Ще ти разкажа по-късно. Имам един въпрос. Чувала ли си нещо да се е случило в магазин за коледни играчки в Лас Олас преди около две години и половина?

- Под "нещо" предполагам, че имаш предвид "убийство"?

- Точно така.

- В момента не се сещам. Но може би Луси ще успее да открие нещо. Чух, че валяло сняг при вас.

- Ще те докарам тук, дори ако трябва да наема елените на дядо Коледа.

- Обичам те.

- И аз те обичам.

Приключи разговора и се обърна към Тръш:

- С кого си имаме работа?

- Ами доктор Лонсдейл беше достатъчно любезен да ми окаже съдействие. Ще го харесаш. Но не той е правил аутопсията, а тя.

"Тя" беше шефката. И се беше добрала до този пост поради факта, че е жена.

- Ако питаш мен - рече Тръш, - жените нямат работа в този бизнес. Що за жена ще иска да се занимава с това?

- Има и добри - вметна Бентън. - Много добри. Не всички се изкачват до постовете си само защото са жени.

Тръш не познаваше Скарпета. Бентън никога не я споменаваше дори пред хора, които познава добре.

- Жените не бива да гледат такива ужасии - заяви Тръш.

Нощният въздух пронизваше гърдите и изглеждаше млечнобял по цялата Къмършал Стрийт. Снегът се сипеше под светлината на лампите и озаряваше нощта с неземни отблясъци, докато двете вървяха по средата на пустата улица към къщата, която Луси беше наела преди няколко дни, когато Марино бе получил онова странно телефонно обаждане от мъжа, представил се като Бор.

Тя запали камината и двете със Стиви се настаниха удобно пред нея върху шарени одеяла. После свиха една цигара с много качествена стока от Британска Колумбия и се редуваха да си дръпват от нея. Пушеха, разговаряха и се смяха, а после Стиви поиска още.

- Само още една - примоли се тя, докато Луси сваляше дрехите й.

- Това вече е различно - рече Луси, като гледаше стройното голо тяло на Стиви и червените отпечатъци на ръце, вероятно татуировки.

Бяха четири. Две върху гърдите й, сякаш някой ги беше сграбчил, и две върху горната вътрешна страна на бедрата, сякаш някой се опитваше да разтвори краката й. Нямаше по гърба или пък на други места, където не би могла да си ги направи сама. Луси продължаваше да я гледа. После докосна единия отпечатък и сложи ръка върху него, погалвайки гръдта на Стиви.

- Просто проверявам дали са ми по мярка - рече тя. - Имитация ли са?

- Защо не си свалиш дрехите?

Луси се отдаде на това, което й се искаше, но не се съблече. Часове наред тя задоволяваше желанията си пред камината върху одеялата, а Стиви с удоволствие й позволяваше да го прави. Тялото й беше по-чувствено от всяко друго, което Луси бе докосвала, гладко и меко, с нежни извивки, и стройно, както нейното вече не беше. Стиви се опитваше да я съблече, дори насила, но Луси не й позволяваше, докато накрая Стиви загуби интерес и се отказа, а Луси й помогна да си легне. След като тя заспа, Луси дълго лежа будна, заслушана в стихията отвън, опитвайки се да разбере на какво точно й напомня воят на вятъра, и накрая реши, че все пак не е на копринени чорапи, а по-скоро на нещо в беда, стенещо от болка.

7.

Секционната зала беше малка, с кахлен под и обичайния хирургически шкаф, дигитална везна, шкаф за доказателствен материал, електрически трион за отваряне на череп и различни аутопсионни ножове, секционни плотове и подвижна аутопсионна маса, закачена за предната част на стенна мивка. Хладилната камера беше вградена в стената, а вратата й бе леко открехната.

Тръш подаде на Бентън чифт сини нитрилни ръкавици и го попита:

- Искаш ли калцуни, маска или нещо друго?

- Не, благодаря - отвърна той, когато доктор Лонсдейл се появи от хладилната камера, бутайки метална количка с опаковано тяло.

- Трябва да побързаме - рече той, като спря до мивката и застопори две от въртящите се колелца. - Вече имах една разправия с жена ми. Днес е рожденият й ден.

После дръпна ципа и разтвори чувала. Жертвата беше с разрошена къса черна коса, още влажна от кръв, парченца мозък и други тъкани. От лицето не беше останало почти нищо. Сякаш бомба бе избухнала в главата й, което долу-горе отговаряше на истината.

- Застреляна е в устата - рече доктор Лонсдейл, млад лекар, чиято напрегнатост граничеше с нетърпение. - Масивни фрактури по черепа, скашкване на мозъка, което, разбира се, обикновено свързваме със самоубийство, но нищо друго в този случай не говори за самоубийство. По мое мнение главата й е била силно дръпната назад, когато е произведен изстрелът, което обяснява защо лицето на практика липсва, а някои от зъбите са избити. Отново нетипично при самоубийствата.

Светна една лампа лупа и я приближи до главата.

- Не е нужно да й отваряме устата - отбеляза той. - При положение че изобщо няма лице. Да благодарим на бога за малките услуги.

Бентън се наведе по-близо и усети сладникавата гнилостна миризма на разлагаща се кръв.

- Сажди по небцето и езика - продължи доктор Лонсдейл. - Повърхностни разкъсвания по езика, околоустната и назолабиалната област, дължащи се на разтягането, което се появява вследствие разширяването на газовете от изстрела. Неприятен начин да умреш.

После разкопча чувала докрай.

- Оставих най-хубавото за накрая - рече Тръш. - Какво ще кажеш за това? Напомня ми за Крейзи Хорс*.

- Индианецът? - попита го доктор Лонсдейл озадачено, докато отвърташе капака на малък стъклен буркан, пълен с прозрачна течност.

- Аха. И той май е слагал червени отпечатъци на ръце по задника на коня си.

По тялото на жената имаше червени отпечатъци на ръце,

по гърдите, корема и горната вътрешна страна на бедрата, при вида на които Бентън приближи лампата лупа.

Доктор Лонсдейл потърка с тампон края на единия отпечатък и каза:

- Изопропанол, подобен разтворител би ги премахнал. Очевидно са водоустойчиви, което ме навежда на мисълта за временни татуировки. Някакъв вид боя или багрило. А може да са направени и с неизтриваем маркер.

- Да разбирам ли, че не сте ги виждали по други жертви - попита Бентън.

- Абсолютно.

Увеличените отпечатъци имаха ясно изразени контури, като че ли бяха направени с шаблон, и Бентън се загледа за следи от четка или нещо подобно, които биха им подсказали как е нанесена боята, мастилото или каквото багрило е използвано. Засега не можеше да каже нищо конкретно, но от яркостта на цвета реши, че най-вероятно рисунките са пресни.

- Може да са й ги направили и по-рано - допълни доктор Лонсдейл. - С други думи, да нямат връзка със смъртта й.

- И аз това си мислех - съгласи се Тръш. - Има какви ли не вещерски култове наоколо, все пак Салем е наблизо.

- А аз се чудя колко ли бързо избледнява нещо такова - вметна Бентън. - Измерихте ли ги да видите дали пасват на ръката й - попита той, като посочи тялото.

- Изглеждат ми по-големи - отбеляза Тръш, протягайки собствената си ръка.

- А по гърба? - попита Бентън.

- По една на всяка от бузите на дупето и една между лопатките - отговори доктор Лонсдейл. - Приличат ми по-скоро на мъжки ръце.

- Аха - съгласи се Тръш.

Доктор Лонсдейл обърна тялото частично на една страна и Бентън заразглежда отпечатъците по гърба.

- Тук има някакво ожулване - отбеляза той, като посочи едно охлузено място върху отпечатъка между лопатките. - Има вид на възпалено.

- Не знам всички подробности - отвърна доктор Лонсдейл. - Случаят не е мой.

- Като че ли рисунките са направени след ожулването - продължи Бентън. - А има и някакви червени резки.

- Вероятно локално възпаление. Хистологичният анализ ще покаже. Случаят не е мой - припомни Лонсдейл и не пропусна да отбележи: - Не участвах в аутопсията. Успях само да й хвърля един поглед, едва сега я виждам по-подробно. Прегледах само доклада.

Не мислеше да поема вината, в случай че шефката беше проявила немарливост или некомпетентност.

- Имате ли представа откога е мъртва? - попита Бентън.

- Ами ниските температури може да са забавили вкочаняването.

- Замръзнала ли са я намерили?

- Не още. Според доклада, когато са я докарали, телесната й температура е била 38 градуса. По Фаренхайт. Не съм ходил на мястото, където са я открили. Не мога да ви дам тези подробности.

- В десет часа тази сутрин температурата е била минус шест градуса - каза Тръш на Бентън. - Метеорологичните условия са на диска, който ти дадох.

- Значи докладът от аутопсията вече е излязъл - рече Бентън.

- На диска е - отвърна Тръш.

- Някакви следи?

- Пръст, влакна и други боклуци, които са полепнали по кръвта - отговори Тръш. - Ще ги прекарам през лабораторията възможно най-скоро.

- Кажи ми за гилзата, която сте намерили - обърна се Бентън към него.

- Беше в ануса й. Отвън не се виждаше, но излезе на рентгена. Гадно нещо. Когато за пръв път ми показаха филма, помислих, че може би гилзата е под тялото й, върху плота. И представа си нямах, че е вътре в нея.

- От каква пушка?

- "Ремингтън Експрес Магнум", дванадесети калибър.

- Е, ако сама се е застреляла, положително не си е напъхала сама гилзата отзад - каза Бентън. - Пуснахте ли я в NIBIN*?

- Вече е в системата - отговори Тръш. - Ударникът е оставил много хубава ясна следа. Може и да имаме късмет.