Всичко си има цена

ВСИЧКО СИ ИМА ЦЕНА

Тили Багшоу

Пролог

Англия, 1998 година

Сиена се връщаше в Холивуд, ако ще това и да я убиеше.

- Така че виждате, сестра Марк - продължи тя, опитвайки се да си придаде вид едновременно на разкаяние и безнадеждност - Напълно осъзнавам, че си заслужавам да ме изгонят заради това нарушение. Искам също да ви уверя, че изцяло поемам отговорността за действията си.

Господи, звучеше едва ли не сълзливо. Но пък открай време си знаеше, че е превъзходна актриса. На старата вещица като нищо щеше да й хареса.

- Просто не зная какво ме накара да го извърша. - Тя сведе засрамено очи - беше установила, че всички монахини душа дават за малко смирение. - Но добре разбирам, че не ви оставих никакъв избор. Предадох "Свети Ксавие".

Страхотно. Това действаше като магия. Във въображението си Сиена започна да пресмята колко ще й отнеме да си прибере нещата от невзрачната си, тясна спалня. Естествено трябваше да се сбогува с момичетата, но ако не се мотаеше, навярно щеше да хване полета за Лос Анджелис в шест часа. Дали пък нямаше някакви формалности, през които се налагаше да премине? Като, да речем, да се срещне с градоначалника? Дори и така да е, който и да е полет рано сутринта щеше да я закара навреме, че да си направи косата в "Запата", преди да обходи баровете на Мелроуз.

- Госпожице Макмаън. - Леко приповдигнатата ирландска интонация на директорката даваше невярна представа за твърдост и безпрекословност, която Сиена добре познаваше. Мразеше как сестра Марк произнасяше името й: "Макмаарн". Удължаваше думата, сякаш бе някакво изтезание. Чудеше се каква ли абсурдна лекция бе подготвила този път.

Хвърляйки поглед около себе си, Сиена обходи с поглед познатата обстановка, както се надяваше, за последен път. Обзавеждането бе скромно, както подобаваше на монашеска обител, но не бе аскетично. Разкошен, но леко прецъфтял букет рози заемаше по-голямата част от бюрото и ароматът им се носеше из цялата стая. На миндера под прозореца бяха разпръснати ярко оцветени възглавници, поовехтял резултат от ръкоделието на поколения още неопитни шивачки. На една от стените дискретно бе окачено разпятие, докато другите бяха отрупани със снимки на момичета от "Свети Ксавие", които ознаменуваха всевъзможни спортни или театрални събития. Сиена, която не си падаше особено по груповите изяви, не фигурираше, като изключим таблото с имената на задържаните заради нарушения след часовете, където името й многократно се споменаваше.

Вече за трети път този срок я викаха в напомнящия на орлово гнездо директорски кабинет над училищния параклис. През седемте години, откакто Сиена за първи път дойде в училището като уплашено десетгодишно момиченце, сестра Марк често бе гледала укоризнено над бюрото си красивото, непреклонно и намръщено личице на най-даровитата, но и най-непокорна ученичка.

Колкото пъти погледнеше Сиена, не спираше да се удивлява от обезпокоителната прилика: момичето сякаш бе одрало кожата на знаменития си дядо. Като младо момиче в Конемара сестра Марк (или Айлийн Дайнийн, както всъщност бе името й) беше изпитвала особена слабост към Дюк Макмаън. И как иначе. "Залез над Капри" беше първият му голям филм, с Морийн О'Хара. Айлийн и приятелите й го бяха гледали, колко - девет или десет пъти. Онези тъмни, разпуснати коси, знойният глас. О, да, по онова време старите романтични филми на Дюк бяха вкарали в грях половината юношеско население на Ирландия - да не говорим за останалия свят. И ето я сега, петдесет години по-късно, монахиня от четиридесет, да се чуди какво, за Бога, да прави с немирната му внучка.

Приглаждайки карираната си риза - монахините от "Свети Ксавие" вече не се обличаха според канона и единственото, което ги отличаваше от останалите преподаватели, беше прост сребърен кръст, окачен на врата - тя избута назад махагоновия си стол и още веднъж втренчи поглед към загадката, носеща името Сиена Макмаън.

Незнайно защо това дете никога не намери мястото си в "Свети Ксавие". Бе достатъчно популярна сред съучениците си и не в това бе проблемът. Някои момичета навярно бяха подвластни на завистта, но като правило всички искаха да ги свързват със Сиена: внучка на холивудска легенда и дъщеря на един от най-проспериращите филмови продуценти в света, тя олицетворяваше блясъка и силните усещания и бе на светлинни години от всичко преживяно от тези благовъзпитани момичета от средната класа.

Сиена имаше и други преимущества. Без съмнение бе красавица и петнадесетте години преподаване в девически пансион бяха научили сестра Марк, че това е сигурна гаранция за популярност с или без името Макмаън като добавка. И независимо от отчайващата й липса на дисциплина и почти патологичната й ненавист към всякаква усърдна работа, Сиена преплава бурното училищно море с куп шестици на борда. В това отношение почти имаше основания за оплакване.

И не бе нужно човек да е Айнщайн, за да види, че независимо от всичките си предимства и таланти, момичето изобщо не е щастливо в училище.

Оплакванията й бяха едни и същи още от първата седмица, когато пристигна. Дори и тогава тя беше една войнствена, темпераментна малка госпожица, която искаше да си отиде вкъщи. За сестра Марк това бе странно, защото Сиена явно не харесваше и двамата си родители. Истинска трагедия. Като изключим годишното раздаване на наградите, на което Пийт и Клер Макмаън добросъвестно присъстваха, те, изглежда, прекарваха колкото се може по-малко време с дъщеря си. Шестте седмици в Холивуд през лятната ваканция бяха единственото време, когато живееха като задружно семейство. Сиена никога не си отиваше вкъщи за ваканциите, а ги прекарваше под надзора на испанеца иконом в апартамента на родителите си в Найтсбридж. Откъдето и да го погледнеш, това не бе живот за едно дете. Въпреки това упоритостта, решителността и неистовото й желание да се върне у дома с времето сякаш прогресивно нарастваха.

Хвърляйки поглед към Сиена, сестра Марк забеляза, че момичето хапе долната си устна, детински жест, издаващ притеснение, който не прилягаше на женствеността на седемнадесетгодишното й лице. По-старото поколение би нарекло Сиена "приятно закръглена", което е равнозначно на "дебела" за днешните момичета. Всъщност притежаваше дребна фигурка с добре оформен бюст, към който синьото й униформено сако почти неприлично прилепваше. Малката й, прилична на розова пъпка уста, бледа кожа и гъстият водопад от тъмни къдрици принадлежаха към друга, по-чувствена и женствена епоха. Единствено очите й - два тъмносини пламъка на безмилостна решителност - придаваха на инак ангелското й лице съвременен и по-твърд израз. Днес те бяха присвити в предпазливо очакване. Директорката въздъхна. Чувстваше се уморена от битката почти колкото и Сиена.

Този път я бяха хванали на местопрестъплението, докато пушеше марихуана в общата стая на отговорниците по дисциплината. Всъщност "хваната" едва ли бе най-точната дума, понеже тя не направи какъвто и да е опит да прикрие нарушението. При други обстоятелства, естествено, би трябвало да я изключат. Но от матурата я деляха само няколко месеца, а и се очакваше Сиена да се представи изключително добре. Пък и след седемте дълги години сестра Марк нямаше да си сложи грях на сърцето да изпрати малкото чудовище у дома.

Неохотно откъсвайки мислите си от безмитните импрегнирани палта на "Хийтроу" - или може би чанта, за да умилостиви майка си? - Сиена обърна лице към възрастната жена. Не може ли поне веднъж да се разберат без проклетите нравоучения?

- Госпожице Макмаън - подхвана сестра Марк, - както уместно отбелязахте, наистина предадохте "Свети Ксавие".

Слава Богу, рече си Сиена, най-накрая ще ме изрита от тая дяволска дупка.

- Обаче, струва ми се, че би било... - Бледа усмивка пробяга по устните на директорката - ... прибързано - или да кажа необмислено? - да приема, че не сте ми оставили "никакъв избор" по отношение на наказанието ви.

Сиена с усилие преглътна. По дяволите! Какво има да говори надълго и нашироко? Оглушителното трещене на спукан ауспух наруши за миг тишината и погледът на Сиена беше привлечен от рахитичния стар микробус, който с гръм и трясък пъплеше по алеята покрай училището, а шасито му подскачаше и се тресеше под хапещия януарски вятър. Предполагаше се, че е бял, но бе покрит с толкова дебел пласт мръсотия, че изглеждаше почти металносив на фона на заснежените поля. Вътре се притискаха кикотещи се момичета на път може би за някой хокеен мач. Сториха й се така безобразно щастливи, така противно весели, че й се доповръща.

- Не е убягнало от вниманието ми, Сиена - продължи сестра Марк, докато шумът от задъхващия се двигател се стопяваше в далечината, - че таиш силно желание да напуснеш "Свети Ксавие". Макар че не съм съвсем наясно защо.

Не й било ясно защо копнее да изчезне от "Свети Ксавие"? Исусе Христе, въпросът по-скоро беше защо някой, да го вземат мътните, би желал да остане? Молеха се в параклиса в седем и половина сутринта, гасяха лампите в десет и половина вечерта и им налагаха по-гадни и безсмислени правила и от Гестапо! А най-лошото беше, че напълно промиваха мозъците на повечето момичета. Наистина нямаха търпение да преминат в шести клас, че да имат собствен тостер в общата стая! Тостерна привилегия, ето как го наричаха. Единствено на Сиена ли й се искаше да извика: ДА СЕ ЯДЕ ПЕЧЕН ХЛЯБ НЕ Е ПРИВИЛЕГИЯ, А ИЗКОННО ЧОВЕШКО ПРАВО? В Лос Анджелис седемнадесетгодишните момичета имаха коли. Носеха маркови дрехи, а не някакви смотани стари униформи. Ходеха по купони. Правеха секс. Водеха истински живот, за Бога. "Свети Ксавие" - всъщност цялата проклета Англия, сивата, студена и окаяна Англия - бе заседнала в някакъв кошмарен капан на времето.

- Няма да се оставя да ме подведете да ви изключа, след като добре знам, че това е реакцията, на която се надявате - заяви сестра Марк. Сиена я погледна открито, изоставила всякакво престорено покорство. Директорката продължи още по-решително:

- Вместо това реших да отменя всичките ви привилегии на шестокласничка до края на годината.

О, Боже мой. Разочарованото лице на Сиена издаваше чувствата й.

- До края на годината? Не можете да го направите!

- О, струва ми се, че мога - безметежно се усмихна монахинята. - Освен това няма да излизате през следващите четири седмици. Тоест никакви отпуски през уикендите, никакви извънкласни дейности. Като изключим литургията, естествено.

Разбира се. Литургията. Страхотно.

- Сиена, чуйте ме. - Тонът на сестра Марк бе омекнал, но Сиена бе далеч. Ако няма да си ходи вкъщи, какъв смисъл имаше да слуша? Монахинята се пресегна над бюрото си и стисна ръката й с неподправена топлота, преструвайки се, че не забелязва отвратения поглед на момичето. - На финалната права сте, мила.

Сиена загледа как слънчевата светлина проблясва върху разпятието и закри очи. Не искаше да слуша.

- Сега сме януари. До юли матурите ви ще приключат и ако решите да кандидатствате, имате всички шансове да ви приемат в Оксфорд. Всички шансове. - Тя отново насърчително стисна ръката й за да я окуражи.

Но Сиена извърна очи. Сестра Марк не разбираше. И как би могла? Издърпвайки ръката си, момичето зарея поглед през прозореца към замръзналите манастирски земи и заскрежените хълмове, обрамчващи глостърския пейзаж. Беше толкова студено, че ледени шушулки бяха стегнали клонките на яворите и тя виждаше парата от дъха на група третокласнички, които оживено бъбреха, запътили се към класната стая.

Независимо от красотата на пейзажа, в мислите си Сиена беше на десет хиляди километра оттук. Не в дома на родителите си сред хълмовете на Холивуд, а в къщата на дядо Дюк в "Хенкок парк", в отминалото си детство. Отново бе на осем години, подскачаща по стъпалата на имението право в обятията му. Винаги когато затвореше очи, усещаше топлината и силата на онази прегръдка, сякаш бе вчера. Седнала на махагоновия стол с твърда облегалка в недостатъчно отопления кабинет на сестра Марк, копнееше за тази топлина с всяка фибра на тялото си.

В детското й съзнание всичко беше както преди. Дядо Дюк, къщата, тогавашното й щастие. Но всичко се бе стопило, сякаш бе глостърски сняг. И ето я сега, толкова далеч от щастието и утехата.

ПЪРВА ЧАСТ

Глава 1

"Хенкок парк", Лос Анджелис, 1975 година

- Четиридесет и осем, четиридесет и девет... петдесет! Браво, Дюк, изглеждаш великолепно.

Дюк Макмаън лежеше на гимнастическата лежанка и гледаше нагоре към инструктора си. Исусе Христе, тези младежи имаха ужасен вид. Бакенбарди, проточили се до не знам къде, кафяв велурен анцуг и повече златни дрънкулки и от мафиотите. Нищо чудно, че толкова холивудски мацки са хукнали на лов за по-възрастни мъже.

Все пак Мики, инструкторът, бе прав, че Дюк е в превъзходна форма. Той се изправи и хвърли доволен поглед към отражението си в огледалата, с които бе облицован салонът. На шестдесет и четири изглеждаше с двадесет години по-млад, без изобщо да прибягва до пластична хирургия. Мразеше енергичните упражнения, особено коремните преси, но бе безкрайно суетен. През шестте години с Мики, Дюк не бе отменил нито една тренировка.

- Нужно е да поработиш още малко върху коремните си мускули - упрекна го Мики, виждайки го да развързва маратонките си и да се отправя към душа.

- Да, а ти трябва да се погрижиш малко за шибания си гардероб, младежо. Да не говорим за косата ти. - Дюк вдигна ръце в жест на присмехулно раздразнение. - Казвам ти, момче, приличаш на Шер с тридневни сенки. Вземи се подстрижи!

Мики се засмя и намали оглушителния рев на Мик Джагър, идещ от грамофона. Дюк обичаше "Стоунс".

От дълго време Мики не го бе виждал в такова закачливо настроение. Очевидно новата му приятелка вършеше чудеса. Ясно му беше, че всъщност не би трябвало да харесва Дюк, но не можеше да устои. Определено старецът си беше гадняр. Пристрастен женкар, който се отнасяше с бедната си съпруга Мини като към боклук, и беше и консервативен - бе против хомосексуалистите, презираше жените, мразеше чернокожите, ненавиждаше данъците - направо скандално. Но заедно с това притежаваше изумителна енергия, страст към живота, с която привличаше околните. Никои от богатите и известни клиенти на Мики не излъчваше подобно примитивно очарование като Дюк Макмаън.

Появявайки се изпод душа гол, със стичаща се от тялото му вода, Дюк измина разстоянието до прозореца и пусна в помещението калифорнийското слънце. Беше поръчал да построят гимнастическата зала на първия етаж на просторната си хасиенда в "Хенкок парк", бледорозово произведение на архитектурното изкуство в испански стил. Въпреки че имението бе построено през двадесетте, когато "Хенкок парк" тепърва започваше да добива популярност заради филмовите актьори и музиканти, които на тумби пристигаха на Запад в търсене на слава и богатство, интериорът му представляваше смесица от съвременен и традиционен стил.

Мини, многострадалната съпруга на Дюк, имаше безупречен, макар и консервативен вкус и повечето от помещенията, предназначени за посетители, отразяваха изисканото й, но премълчано влияние.

В поразителен противовес безсрамната простащина на Дюк и страстта му към всичко модерно бе довела до някои отблъскващи интериорни решения, едно от които бе гимнастическият салон. В тапициран с кадифе шкаф от тиково дърво, истинско произведение на изкуството, се помещаваха осемпистов магнитофон и стереоколони. Квадратното място за упражнения в средата на помещението бе заобиколено от мек кремав килим, навсякъде бяха поставени огледала, а от сводестия таван висеше рефлекторно кълбо.

- За Бога, Дюк, няма ли да си метнеш някоя дреха? - Шеймъс, най-старият му приятел от детинство, понастоящем негова дясна ръка, комбинация от иконом, личен асистент и търговски управител, пъхна поруменялото си, винаги приветливо лице през вратата, като кимна на инструктора. - Нали знаеш, имаш среща в единадесет. Ясно ми е, че протоколът за облеклото в Холивуд допуска непринуденост, но съм убеден, че Джош Макгуайър ще се радва да те види поне с чифт долни гащи.

Дюк погледна през рамо към стария си другар и се ухили. Бяха почти връстници, но Шеймъс изглеждаше така, сякаш му беше баща. Косата на темето му дотолкова бе опадала, че отпред изглеждаше съвсем плешив, а привързаността му към "малките питиета" бе причина както за руменото му лице, така и за увеличаващата се обиколка на кръста му. Дюк би обсипал всекиго другиго с огън и жупел заради подобна липса на самоконтрол, но към Шеймъс винаги бе изпитвал особена топлота. Докато си пробиваше път между непочтените агенти и безскрупулните студия в Холивуд, Дюк разбра колко рядко се срещат верността и искренното приятелство. Шеймъс бе безценен.

- Що не се разкараш, а? - добродушно му отвърна той, чешейки се по топките за по-голям ефект. - Опитвам се да се порадвам на пейзажа оттук.

Докъдето стигаше погледът, от къщата надолу по хълма се спускаха безупречно окосени морави. Син плувен басейн с олимпийски размери блестеше на утринното слънце, заобиколен от портокалови и лимонови дървета, натежали от плод. Мънички колибри, чийто полет оставяше искрящи следи на фона на безоблачната синева на небето, се носеха от цвят на цвят, възпявайки слънцето. Трудно бе да си представиш, че подобна райска градина е излязла изпод човешка ръка; че без непрестанното напояване, садене и грижи целият "Хенкок парк" щеше да представлява едно безжизнено и пусто мочурище. Но именно това харесваше Дюк на Лос Анджелис. Беше място, където можеш да превърнеш късче пустош в обетована земя, стига да го искаш достатъчно силно и да работиш упорито.

Всеки един от легионите мексикански градинари и работници по моравите долу навярно и друг път бяха виждали господаря на къщата напълно гол как оглежда царството си от прозореца. Дюк не го бе грижа. Къщата си беше негова. Беше заработил всеки квадратен сантиметър от нея и ако му скимнеше, можеше и да се изсере на проклетия под. Освен това обичаше да се пъчи гол пред прислугата, защото Мини подлудяваше от смущение. Едно от най-големите удоволствия на Дюк бе да унижава съпругата си.

- Единадесет часа. - Шеймъс укорно насочи пръст по посока на лъсналите голи задни части на Дюк, преди да изчезне, за да подготви документите за срещите през деня.

- Погледни, човече - Дюк направи широк жест с ръка към прозореца. - Какъв великолепен ден!

- В Калифорния сме, Дюк. Всеки ден е прекрасен. - Инструкторът дръпна ципа на спортния си сак и се облегна на покритата с огледала стена. Не бързаше да си тръгне. Следващата му клиентка бе една безнадеждно затлъстяла вдовица от Бевърли Хилс, която като че ли не можеше да се насити на кафявия му велурен спортен костюм и дългата до раменете му коса. Да се бори срещу излишните килограми на Дюк му бе далеч по-забавно. - Какво така внезапно ти се повиши настроението? Да няма нещо общо с... не беше ли Катрин? Нали така се наричаше новата ти приятелка?

- Любовница, новата ми любовница. - Дюк се засмя. - Мътните да го вземат, прекалено стар съм за "приятелки". - За облекчение на Мики нахлузи чифт бели ленени панталони за голф и седна на пейката, наслаждавайки се на темата. - С приятелката се държите за ръце, може да идете заедно на кино - заобяснява Дюк. - Един ден, ако установиш, че наистина я харесваш, може да се ожениш за нея. Това са приятелките. А любовницата... тя е съвсем различно. - Той поспря за по-драматичен ефект и хищна усмивка бавно се разля по ястребовите му черти. - Любовницата преди всичко е мацка, която е твоя собственост.

- Мили Боже! - Мики избухна в смях, истински изненадан. - Как можеш да говориш така! Никой не притежава никого, Дюк.

- Ех, хлапе - поклати Дюк глава. - Колко малко знаеш.

Изправяйки се, за да се полюбува на избраните дрехи - бели панталони, бели, лачени обувки и тясно шоколадовокафяво поло, прекалено дебело за калифорнийския климат, но което подчертаваше гърдите и бицепсите му - той постави ръка върху рамото на инструктора си. Защо никога не можеше да разговаря така със собствения си син, Пийт? Момчето бе винаги прекалено педантично, задръстен малък самодоволен пуритан, също като майка си. Дюк имаше навик да казва, че Пийт младши е точно нейно копие, само дето има топки - но в последно време не бе съвсем сигурен дали тази разлика още е налице.

- Както и да е, нека отговоря на въпроса ти, да, настроението ми вероятно се дължи донякъде на Карълайн.

- Извинявай, да, Карълайн, ти ми каза.

Дюк сияеше като пияница в магазин за алкохол. Явно, момичето си го биваше. Като че прочел мислите му, възрастният мъж продължи:

- Не само че е невероятна в леглото... - Дюк забеляза смущението на Мики, но продължи. - Сериозно, човече, трябва да я видиш, тя е най-развратната малка мръсница, но приказва като истинска кралица. Ако не си спал с англичанка, казвам ти, струва си да опиташ.

- Ще го имам предвид - отвърна Мики. - Благодаря.

- Но най-хубавото е... - Дюк го изгледа тържествуващо, - че се съгласи да се нанесе при мен. За постоянно. От днес.

Мики май нещо не схващаше.

- Какво искаш да кажеш с това, че ще се премести при теб? - Знаеше, че не е препоръчително да си прави шеги с Дюк, когато така явно е влюбен до уши. Но как бе възможно Карълайн да се нанесе тук? - Ами Мини? Да не би да сте се развели, разделили или нещо такова? Как така нищо не съм чул?

- Не. - Дюк изпука кокалчетата на ръцете си и широко се усмихна. Очевидно се забавляваше, виждайки смущението на младежа. - Нито сме се разделяли, нито сме се развели. Просто й съобщих. Къщата е моя и искам Карълайн да живее в нея. Мини ще прави каквото й се каже, ако иска да остане част от това семейство.

Мики примигна. Жестоките постъпки на Дюк не преставаха да го изумяват, особено когато засягаха горката госпожа Макмаън. Не можеше да разбере защо, по дяволите, продължаваше да търпи. Дори и по стандартите на Дюк да прибере гаджето си в имението, точно под носа й, бе прекалено. Предположи, че и Питър надали ще е особено доволен.

- Вечерята по посрещането й започва в осем - продължи Дюк, без следа от смущение. - Ще присъства само семейството: Карълайн и аз, Лори, Пийт и съпругата му... и моята съпруга, разбира се. - Ухили се садистично. - Но, естествено, си добре дошъл, ако желаеш, да се присъединиш към нас. Ще кажа на Мини да сложи още един прибор.

Исусе Христе, значи се очаква Мини да бъде домакиня на тази пародия? Изведнъж Мики се почувства неловко и кой знае защо, виновен. Не искаше да участва в подобно нещо.

- Не мога - отговори той, изчервявайки се. - Ужасно съжалявам, но не мога.

При всичкото си очарование в душата на Дюк вместо чувство за морал и човешко състрадание, явно имаше празнина. Истината изплаши младежа до смърт.

Долавяйки разочарованието на възрастния мъж, той сви извинително рамене и направи лек опит да разведри атмосферата.

- Ще вечерям с приятелката си, нали разбираш?

- Естествено. Разбира се - лицето на Дюк се изкриви в опит за усмивка, която напомни на Мики за вълка, който се зъби на Червената шапчица. Неочаквано сякаш студ изпълни помещението. - Няма проблем, хлапе - заяви Дюк, отправяйки се към вратата. - Разбирам.

Седнала пред тоалетката си в източното крило на къщата, Мини уверено щракна клипса на перленото си колие. Сладкият аромат на пълзящите циклами, растящи от двете страни на гардеробната й, винаги я успокояваше. Тя пое дълбока глътка топло утринно ухание и въздъхна.

Мини обожаваше гардеробната си, нейното малко, лично убежище, изпълнено с любими и познати спомени от един отминал живот: старинното английско писалище на баща й, сега нейно собствено бюро, и съвсем избледнелия персийски килим на пода от някогашната й детска стая в дома й, в Кънектикът, върху който тя и брат й Остин пълзяха и се боричкаха или строяха от тухлички сложни градове. Изящни вази с цветя запълваха всяко свободно пространство и поовехтелият стар библиотечен шкаф до вратата бе пълен с книги, не само събирани, но и четени от поколения Милърови. Някои бяха принадлежали на нейния пра-прадядо и Мини обичаше просто да ги разгръща, да гали гръбчетата им и да мисли за всичките си предшественици, които са ги държали и чели преди нея.

Тридесетте години в Лос Анджелис не успяха ни най-малко да притъпят носталгията й по Източния бряг. Но чрез усета си към вътрешната подредба - Мини притежаваше рядката способност да превърне една къща в елегантен дом, със стил, съчетаващ традиционен консерватизъм с истинска топлота - тя създаде в имението миниатюрен оазис на Източния бряг, който се превърна в нейна единствена утеха и убежище в моментите на покруса.

Грижливо постави перлите си пред огледалото, взе четката със сребърна дръжка от нощното шкафче и изчетка няколко упорити мъхчета от полата се. Очертаваше се труден ден. Но както майка й винаги я бе учила, една дама никога не трябва да губи самообладание, независимо колко тежки са обстоятелствата. Каквото и да й струваше, бе длъжна да запази достойнството си; да го разпростре като щит около себе си пред лицето на това... това... неблагоприятно събитие.

С десет години по-млада от Дюк, Мини бе приела средната възраст със същия ентусиазъм, с който съпругът й се бореше да не я допуска до себе си. Тя изглеждаше като че ли му е майка - носеше дрехи каквито майка му би носила, ако произхождаше от потомствено заможно семейство от Гринич като Мини (а не от разорена нюйоркска ирландска пасмина фабрични работници и дребни крадци). Ежедневното й облекло почти не се бе променило, откакто тя и Дюк се бяха оженили преди тридесет години. Жълтеникавокафява ленена пола до коленете, колосана бяла блуза с непринудено обърната нагоре яка, светлокафяв чорапогащник (без значение колко горещо е времето, една дама никога не ходи боса), леки, елегантни обувки със средно високи токове и обли носове и, разбира се, перлите на баба й.

Благодарение на неизменните, нелишени от смисъл ежедневни грижи за кожата й, включващи употреба на сапун, вода и порядъчно количество почистващ крем за през нощта, красивото й аристократично лице не се бе покрило с бръчки. Страданията, които бе понесла през последните години от брака си с Дюк, бяха оставили няколко гънчици само около очите й.

Все пак, повтаряше си Мини, има за какво да бъде благодарна. Животът й като съпруга на най-известната кинозвезда на света й бе донесъл материални удобства, които определено притъпяваха болката от брачните й разочарования. И, разбира се, имаше децата си. Сладката, благонадеждна Лори и любимият й син Пийт все още живееха в имението "Хенкок парк" и заедно с младата съпруга на Пийт, Клер, бяха емоционална подкрепа срещу все по-откритата ненавист на Дюк.

Съпругът й можеше да настоява евтината му никаквица да се нанесе в дома им. Но, за Бога, ако си въобразяваше, че ще принуди с отмъстителните си малки игрички съпругата си или децата да напуснат къщата, щеше да му се наложи да измисли нещо друго.

- Майко? О, майко, ето къде си била.

От вратата надничаше отчаяното лице на Лори. На двадесет и осем години, по-малкото дете на Дюк и Мини вече бе добило вид на стара мома. Разкроената й пола и широката й, безформена мароканска блуза не успяваха да прикрият пластовете тлъстина, натрупани след десетилетия разточително ядене. С мазната си коса, опъната в стегната конска опашка, и лицето си без капчица грим изглеждаше невероятно, че тази хрисима, като треперещо зайче девойка наистина е потомка на такива забележителни родители. Тази сутрин външността й бе още по-неугледна заради зачервения й нос и подутите от плач очи.

- Ами, разбира се, че съм тук - отвърна Мини с ведър и делови тон. - Къде другаде да бъда? Днес имаме ужасно много работа около вечерята и ще ми е нужна помощта ти за цветята, Лори-Лу.

През изминалата седмица наричаха пристигането на Карълайн просто "вечерята". Никой не бе в състояние да се насили да произнесе името й.

- О, майко! - Подутото, потръпващо лице на Лори се сгърчи и тя избухна в плач като дете. - Как успяваш да си толкова спокойна? Искам да кажа, как е възможно татко да причинява това и на теб, и на всички нас?

- За Бога, Лори, стегни се - отговори Мини. Ако имаше нещо, което да не може да понася, то бе човек да е подвластен на чувствата си. За нея това беше срамно и недостойно. - За всички нас е трудно време, но няма от какво да се срамуваме и още по-малко за какво да плачем.

Подаде на дъщеря си бяла носна кърпичка с монограм и потупа стола до себе си. Розовото дърво изстена, когато подсмърчащата Лори отпусна телесата си върху него. На Мини й се искаше дъщеря й да проявява малко повече самодисциплина по отношение на храната, но мило й се усмихна и се постара да не го покаже.

- Стига, скъпа, не бива да плачеш. - Тя безрезултатно погали дъщеря си по косата, сякаш бе послушно куче. - Вярвай ми, тази млада жена ще омръзне на баща ти твърде скоро. Както стана и с всички останали.

- Надявам се, майко - подсмъркна Лори. - Наистина. Но никога преди не е канил която и да е от другите да се нанесе при нас, нали? - Забележката беше уместна. - Думата ми е, за Бога, че това момиче е само на двадесет и девет. Че тя е по-млада и от Пийти!

- Мога да смятам, миличка. - Мини въздъхна. Изправяйки слабите си рамена с непоклатима решителност, тя крепко стисна ръката на Лори. - Помъчи се да не се тревожиш - добави тя. - Зависи от всички нас, от теб, от мен и от Питър, да накараме тази млада жена със сигурност да поеме по пътя на предшественичките си. Но мога едно да ти обещая, дъще. Аз съм съпруга на баща ти и господарка на тази къща. И нищо, Лори - абсолютно нищо, - не е в състояние да промени този факт.

За пореден път Лори се възхити на майка си. Пийт твърдеше, че тази готовност цял живот да понася оскърбленията на Дюк показва повече слабост, отколкото сила, но Лори изпитваше страхопочитание пред ненарушимото спокойствие на Мини пред всяка житейска буря. Възприемаше майка си като трагична героиня, чийто несломим дух се изправя победоносно сред всички удари, нанесени й от съдбата и от живота. Но защо тя, Лори, не бе наследила частица от нейния дух и нейната сила, тогава животът й нямаше да е в такъв ужасен безпорядък.

- Е... - усмихна се храбро Мини, нетърпелива да приключи този прекалено емоционален разговор с дъщеря си. - Защо не започнем да подбираме цветята за довечера? Нали искаме на татко всичко да му изглежда идеално?

За всички, които ги познаваха, бракът на Дюк и Мини Макмаън представляваше едно безкрайно нещастие.

Когато през тридесетте години се срещнаха, Мини бе свенливата и изумително красива, ненавършила пълнолетие дъщеря на Пийт Милър, последния от голям род земевладелци от Кънектикът, и съпругата му Мерилин, уважавана от обществото домакиня. Дюк, когото случайна приятелка бе довела на един от от благотворителните приеми на Мерилин Милър, бе налагащ се млад актьор, чиято известност растеше и вече се бе сдобил с репутацията на комарджия и женкар.

Той тутакси бе запленен от Мини Милър. Застанала в ъгъла на стаята, криейки се неумело зад своя непривлекателен по-голям брат Остин, тя сякаш олицетворяваше всичко, което му бе липсвало през собствената му младост: красота, изящност, невинност, богатство и добро възпитание. Тя изглеждаше недокосната и недостижима, девствена протестантска принцеса, която изтънченото общество смяташе абсолютно недостъпна за разпуснат ирландски католик като него самия.

През онази нощ я бе поканил на танц - за огромно разочарование на дамата си - и тя, силно изчервена, бе отклонила поканата, твърдейки, че не умее да танцува, притиснала се до ръката на брат си, сякаш от това зависи животът й. Дюк бе очарован. Не допускаше, че все още съществуват подобни наивни момичета в радиус от сто и петдесет километра от Манхатън. Поне той не бе срещал такива. На- часа реши, че трябва да притежава Мини Милър, и през следващите девет месеца се зае с трудната задача да я съблазни.

От своя страна, Мини боготвореше Дюк от момента в който го зърна. Хубостта му спираше дъха й - блестящата му синкавочерна коса като гарваново крило, твърдата, ъгловата челюст и великолепния му, дълбок и прочувствен глас и едва долавящ се ирландски акцент. Същевременно в него се долавяше и нещо застрашително и похотливо, мъжествено и забранено, което като с пропаст го делеше от приятелите на брат й - колежанчета от Харвард, или момчетата, с които я запознаваха на грижливо наставляваните танцови тържества на майка й.

Плашеше се както от силата, така и от естеството на чувствата си към него. За нея бе напълно неприемливо да бъде открито ухажвана от Дюк. Католик от неизвестно семейство, той притежаваше нещо, което майка й наричаше с презрение "известност". От друга страна, една тайна любовна връзка в очите на Мини бе стъпка, така сериозна и тежка, че месеци наред по цели нощи не спеше, мислейки за него, измъчвана както от силата на страстната си любов и желание, така и от отчаяна, всепоглъща вина.

Постепенно, както обикновено става, любовта и страстта надвиха вината. Тя бе само на осемнадесет, когато Дюк отне девствеността й в един от навесите за лодки край езерото, близо до лятната къща на родителите й в Мейн. За Дюк, свикнал с по-опитните холивудски момичета, сексът с нея, технически погледнато, бе кръгла нула. Бе легнала вкочанена и разтреперана под него, с широко отворени от ужас очи като заек пред дулото на пушка. А после се разрида в обятията му, докато ризата му не подгизна.

Но чувството му за победа и гордост не само че е сломил сексуалната й съпротива, но че е спечелил сърцето на същество така рядко, идеално и безценно, взимаше връх над самото физическо преживяване. У Мини имаше нещо, което го караше да бъде по-добър. Едва ли би имало по-изненадан от Дюк, когато откри, че за първи път през живота си се бе влюбил.

Ожениха се три месеца по-късно в малка католическа църква, недалеч от Бродуей. Пийт Милър с посивяло лице поведе дъщеря си по пътеката между скамейките: достатъчно лошо бе, че Мини се женеше за негодник като Макмаън, но пък католическа венчавка! Бедните му баща и майка сигурно се обръщаха в гробовете си.

За Дюк денят бе изпълнен с неподправено въодушевление и не можеше да проумее защо, докато отвеждаше младата си съпруга след прекалено унилия прием в апартамента на Милърови в Манхатън, тя бе избухнала в сълзи.

- Какво, по дяволите, има? - бе я попитал той, подавайки й носната кърпичка с озадачен и слисан вид. - Само не ми казвай, че вече съжаляваш.

- О, Дюк, не, разбира се, че не - каза тя, хълцайки. Не е за това. Само дето утре заминаваме за Калифорния. Никога преди не съм се отделяла от мама и татко за повече от седмица и ще ми липсват така много. О, ами Остин!

При споменаването на брат си тя отново се разрида, а Дюк потисна раздразнението си. Какво, мътните го взели, виждаше в това праволинейно зубърче с недооформена брадичка?

- Хайде сега - заговори той, протягайки ръка, за да я погали съчувствено по бедрото. - Не е като да съм те повел към Европа, вашите могат да ни идват на гости. Обзалагам се, че постоянно ще ги виждаме.

Мини тъжно поклати глава.

- Не съм толкова убедена - отвърна тя. - Знаеш колко бяха против женитбата ни. Ами ако никога не ми простят?

- Разбира се, че ще ти простят - увери я Дюк, въпреки че в себе си искаше съпругата му да не приема брака им като някакъв грях, който предстои да бъде изкупен.

Първата година от брака им бе щастлива. Дюк бе купил за тях огромна къща в Северен Холивуд още когато земята в Лос Анджелис бе неприлично евтина. Мини с радост я подреди и си играеше на домакиня, докато младият й съпруг бе на снимки. Кариерата му все по-бързо набираше скорост и през 1941 г. той изпълни първата си главна роля в комедия на абсурда, озаглавена "Шах и мат". Нищо не се промени в охладнелите отношения с родителите й и през онази първа година тя се срещна с тях само веднъж, прекарвайки с тях един крайно мъчителен и неловък уикенд в новия курорт Палм Спрингс. Но животът й с Дюк й носеше такова блаженство и бе така запленена от ролята й на домакиня сред новото и вълнуващо холивудско общество, че от ден на ден изпитваше все по-слаба носталгия и по-малка вина.

После започна войната. И както за много други новобрачни двойки, сякаш за една нощ всичко се промени.

Изпратиха Дюк в Азия, където щеше да прекара следващите три и половина години. Той беше, както обичаше да разказва впоследствие, от малцината късметлии. Но домът и съпругата, при които се завърна, се бяха променили до неузнаваемост.

През първите шест месеца след мобилизацията му, Мини остана в Холивуд, опитвайки да намери мястото си сред другите съпруги на военни. Но скоро самотата й я сломи и подтикната от майка си и брат си, реши да се върне в Кънектикът. Дюк ужасно й липсваше и тя неизменно му пишеше два пъти в седмицата. скоро установи, че постепенно се връща към старите си навици. Отново тръгна на езда с баща си и както едно време, придружаваше майка си на обяди в Манхатън, а семейният й живот в далечна Калифорния започна да й се струва все повече като избледняващ сън.

Предстоеше Дюк да се върне в отпуска и да отседне у Милърови. Тъстът му бе цивилен - след като се бе сблъскал с редовната служба, Дюк явно бе станал значително по-приемлив в очите на възрастния човек, - но не преставаше да се отнася към него покровителствено, с чувство за превъзходство, срещу което Дюк горчиво негодуваше.

Когато се оплака на Мини, тя не го прие сериозно. Привиждаха му се обиди там, където нямаше и следа от тях.

Дюк поиска тя да се върне в Лос Анджелис, но самото споменаване я докара до истерия.

- Какъв смисъл има да стоя там, когато те няма? - попита тя. - Чувствах се изолирана и самотна, докато тук ме подкрепят и приятелите, и семейството ми. Много по-добре ми е сега с мама и татко. Моля те, моля те, не разваляй всичко отново.

Нямаше как да спори с нея. Върна се на фронта, разяждан от усещането, че я губи. Че тя вече не бе изцяло на негова страна.

След войната наистина се върнаха вкъщи и за кратко животът им беше почти нормален. Дюк продължи работата си в студиото, а Мини почти веднага забременя с Питър. Не след дълго обаче между тях започнаха да се появяват пукнатините.

През последните три години снобизмът на родителите на Мини и предразсъдъците на Източния бряг сякаш се бяха просмукали в нея. Докато преди определено й бе приятно да кани приятели на импровизирано хапване в кухнята, сега настояваше да слагат официална трапеза всеки път, когато канеха гости, което според Дюк бе претенциозно и ненужно. И още по-лошо, тя започна да проявява признаци, че изпитва неудобство от поведението му в обществото, като го укоряваше пред хората за прекомерното му пиене и дори веднъж поправи правоговора му пред целия снимачен екип.

- Казва се "би трябвало", скъпи, не "ше тряа" - пропя високо тя, слушайки го как репетира репликите си.

Дюк бе бесен.

- Така ли? Е, мисля, че "би трябвало" да си стоиш вкъщи и да си гледаш работата, Мин - отряза той.

Най-лошото бе, че самата Мини не осъзнаваше промените в себе си, за които я обвиняваше Дюк и продължаваше отчаяно да обича съпруга си.

- Естествено, че съм на твоя страна - разплакана протестираше тя. - Толкова те обичам, Дюк. Нима не го знаеш.

Но тя се съмняваше, че той е наясно по въпроса. Той наистина вярваше, че обичта и одобрението й би могъл да стане добър човек, предан съпруг и любящ баща. Без тях нищо не го спираше да се върне към старите си навици.

Завъртя любов с една от партньорките си във филма. Няколко месеца поред пиля пари по нея, след което, нещастен и виновен, една нощ се върна вкъщи и се изповяда пред обезумялата Мини.

- Съжалявам - вайкаше се той, - не зная как да постъпя. Имам чувството, че вече не съм достатъчно добър за теб.

- Но, Дюк, това са глупости! Как можа да го кажеш? - извика тя.

Дори в отчаянието си тя сякаш го отдалечаваше от себе си.

- Защо тогава не искаш да спиш с мен? За Бога, Мини, минаха месеци и всеки път, когато се доближа до теб, ме отблъскваш! Караш ме да се чувствам, като че съм чумав.

- Казах ти - изкрещя в отговор тя. - Заради бебето е. Толкова ме е страх, Дюк, искам нашето дете толкова силно и не желая нищо да му се случи.

- Няма да пострада - възрази Дюк, привличайки я към себе си, след което силно я прегърна. Какво, по дяволите, вършеше, мамеше ли я? Но Бог му беше свидетел, че наистина я обичаше.

Любиха се през онази нощ, но не се получи нищо. Дюк, отчаяно копнеейки за любовта и прошката й, опита всичко, на което бе способен, за да я задоволи. А тя бе така ужасена да не загуби бебето, че през цялото време остана като вкочанена, изтърпявайки ласките му като майка, понасяща капризите на бебето си. Жената, изпълвала доскоро с такава самоувереност, карала го да се чувства голям и силен мъж, го превърна в безполезен, отхвърлен самотник.

Отношенията им все повече се влошаваха. Детето се роди и на часа Питър се превърна в център на света на майка си. Дюк си намери друга любовница, после трета, като всеки път се надяваше да стресне Мини и тя да осъзнае, че се нуждае от нея.

Тя го обичаше и бе дълбоко наранена от изневерите му. Но докато те ставаха все по-чести, тя загуби надежда, че би могла да ги спре. Дюк бързо се превръщаше в голяма звезда и най-красивите жени на света буквално се хвърляха в краката му. Мини намираше утеха и радост в децата, вместо в брака си и за защита се обви в стоически, студен консерватизъм при отглеждането им. Лека-полека тя и Дюк все повече и по-непоправимо се отдалечаваха един от друг.

И все пак, за изненада на всички, които ги познаваха, не се разведоха. Всъщност дори никога не обсъдиха подобна възможност. Някои казваха, че католическите предразсъдъци на Дюк пазят брака им от разпадане. Според други Мини беше мазохистка, която се бе примирила с всичко в името на децата си и която искаше да избегне скандал.

Истината обаче бе далеч по-проста. Някъде, дълбоко погребано в сърцата и на двамата, под пластовете омраза, горчивина и толкова много изневери, тлееха малки въгленчета любов.