Земетръс

ЗЕМЕТРЪС

Анди Ремик

РЕКЛАМЕН КЛИП

Телевизорът оживява с цифровия звук от електрическо бръмчене, кристално ясните образи се завъртат и се изливат в подобното на искряща течност (ново) лого на "Файърстартър Фюълс".

Дразните ли се от компаниите за гориво, които вечно ви обират? Скубете ли си косата от диктатори, които се опитват да ви набутат в устата надценените си продукти? Плачете ли, когато други компании се опитват да ви убият със земетресенията си, защото технологиите им са толкова напреднали, че не могат да контролират собствените си сонди? ВИЕ можете да го спрете... ВИЕ можете да промените света, ВИЕ можете да го направите...

Сцената се разгръща: тръгва от разрушените градове Лондон, Ню Йорк и Париж, камари с окървавени трупове, хора крещят, скубят си косите, бият се и плячкосват по улиците.

Сцената се променя: преобразува се в идеално подреден метрополис с лъскави небостъргачи, светът се възстановява отново от щастливи усмихнати работници с яркожълти каски, които се шегуват и се потупват по гърба - хора от всякакви раси, вери, цветове. Строежът е подпомогнат от "Файърстартър Фюълс". (ПРОДУКТЪТ ИЗЛИЗА В ЕДЪР ПЛАН).

"Файърстартър Фюълс" с гордост ви представя първокачествения си бензин и природен газ, такива, каквито ги познавате и обичате, без да ви се пречкат генетично увредени диктатори, които използват властта си, за да завладеят света. Използвайте "Файърстартър Фюълс" - знаете, че децата ви заслужават по-добро бъдеще.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Тази книга е посветена на брат ми Ник, задето ми показа как да си почистя свещите преди много години и ме накара да заобичам механиката; за безценната му, изпълнена с хумор помощ, когато потроших първата си кола, и за това, че е най-добрият брат на света.

БЛАГОДАРНОСТИ

Благодаря ви, Соня и Джо, че ме дарихте с ярки късчета светлина през трудните времена.

Благодаря и на първите си читатели, на агента ми Дороти и най-вече на Тим Холман за вярата му в мен.

И накрая благодаря на мама за безкрайните неделни излети с колело и специалната й домашно приготвена супа.

Пролог

Взрив

Долината Тенагор

Чили, Южна Америка

Картър рязко извърна глава наляво и очите му се присвиха - меденият глас на Кейд му прошепна да внимава. Чу се свистене и нещо профуча покрай ухото му. Той се метна надясно, стовари се тежко на земята и изстена, защото се цапардоса в ниската бетонна стена. Вдигна ръка, избърса топлата лепкава кръв, която се стичаше по ухото му, зъбите му изскърцаха в гадна пародия на усмивка - но изобщо не му беше смешно.

"Това беше снайперист, мамка му!" - прошепна отново гласът на Кейд. Картър се намръщи, стисна очи, болка прониза мозъка му.

"Остави ме на мира!" - изръмжа той.

Каленият в битки деветмилиметров браунинг хайпауър се появи в юмрука на Картър; сърцето му биеше с всичка сила, докато проверяваше пълнителя. Снайперист: това означаваше, че са го забелязали... Най-накрая пазач с повече от една мозъчна клетка! Но алармите не се бяха задействали... което означаваше, че почти го беше изненадал.

Тънка като острието на бръснач разлика между това да вдишваш студения планински въздух и да лежиш проснат в локва кръв без лице, с празен череп и входно и изходно назъбено отверстие от куршум.

Картър пъхна пълнителя и запълзя; от облените в лунна светлина кратери над главата му духаше брулещ вятър. Сенките се вихреха с развени черни воали, виеха се и падаха надолу от проходите високо в планината, танцуваха ефирно над огромния язовир.

Прокрадна се по тясната бетонна пътека, спря под прикритието на ниска грубо излята стена и погледна надолу към скрития в сенките мотор KTM LC7 757 кубика, секретен модел, направен по поръчка специално за Спиралата - вдигаше 400 км/ч. Стоеше си скрит в мрака и сенките зад някакви огромни варели и изкушаваше Картър не само с близостта си, но и с факта, че за да стигне до него, трябваше да мине още веднъж под мерника на безкрайно търпеливия снайперист.

Виждаше пътя си за бягство.

Беше отрязан.

"Няма да е лесно" - изръмжа Кейд някъде отзад в главата му.

- Добре, че ми каза - измърмори Картър. Очите му огледаха околността, пулсът му се ускори при мисълта за предстоящата битка.

Язовирът се намираше високо в планината в тясната, оградена отвсякъде със скали долина Танагор. Свръхмодерен и с невероятно добра конструкция, той беше построен с многото пари на синдиката Секито благодарение на сътрудничеството му с корумпиран отдел на ЧСС - чилийските секретни служби, - за да напоява плантациите кока, основният източник на кокаин. Рафинираният продукт се внасяше контрабандно в малкото страни, в които твърдите наркотици все още бяха забранени, и невероятните печалби, на свой ред се използваха за финансиране на закупуването на тежко военно снаряжение от синдиката Секито - той пък го раздаваше като бонбончета на ненаситните терористични организации, които се намираха от двете страни на земното кълбо, но имаха една и съща цел: лесни за поразяване цивилни мишени с огромно медийно отразяване.

Спиралата беше решила, че е крайно време да смаже синдиката Секито с ковашки чук. Едновременно течаха седем операции. Задачата на Картър беше да вдигне язовира във въздуха, да унищожи насажденията с кока и да тласне синдиката Секито във вече димящата частна война с нечестните доставчици на оръжие. Това щеше да съвпадне с убийството на няколко ключови фигури, унищожаването на три незаконни фабрики за производство на наркотици, закриляни от корумпираното ЧСС, и удари с крилати ракети с голям обсег на действие от ракетоносача на Нейно величество "Тъндър", който се поклащаше на стотина мили навътре в Тихия океан.

Точността беше от огромно значение.

Лайното трябваше да удари вентилатора - с абсолютна екскрементна точност.

Картър извади електронния куб - малкото устройство от черна сплав завибрира в ръката му - и набра сложен код на панела. Цифрите запросветваха в призрачно синьо. Три минути и четиринайсет секунди до детонацията... Картър беше активирал противоблокировъчния филтър на бомбата. Което всъщност означаваше, че експлозията и последвалите разрушения са неизбежни - язовирът щеше да бъде разрушен след няколко минути, наркореколтата - съсипана, синдикатът Секито - смазан...

- Все пак е по-добре да се измъкна жив - измърмори той.

Мисли!

Снайперист: местоположение?

Очите му внимателно оглеждаха всичко наоколо, пресмятаха ъглите и нужната скорост. Ако успееше да се спусне до мотора и да го запали от разстояние чрез електронния куб...

- Хей, метис такъв, какво прави тоя скапан мотор тук? Не прилича на нашите...

- Представа нямам, омбре.

Двамата пазачи го раздаваха съвсем спокойно: единият се чешеше по конската опашка, а лицето на другия беше осветено от оранжевото кръгче на свитата на ръка цигара, от която в студения планински въздух се издигаха мързеливи спирали дим.

Алармите се задействаха, чу се пронизителен вой и двамата мъже в миг застанаха нащрек, вдигнаха калашниците и се заоглеждаха напрегнато, настръхнали и готови за бой и кръв.

- Тук има гринго...

Картър чу как още пазачи наскачаха от постовете си, обезпокоени от внезапния вой на алармите.

- Мамка му!

"Направи нещо" - изкомандва го Кейд.

Долу бяха пръснати боядисани бетонни сгради, а отвъд тях се виждаше самият язовир - широка метър гладка лъскава бетонна стена се виеше почти половин километър. Вляво водите на водоема отразяваха тъмните върхове на покритите със сняг планини. Отдясно стената се спускаше почти отвесно надолу и няколко широки улея с кипяща бяла пяна се спускаха към огромната долина.

Картър присви очи към другия край на язовирната стена. Вече нямаше как да се измъкне с мотора. Сега му оставаше само един - ужасно рискован - изход...

Той си пое дълбоко дъх и скочи точно пред двамата смаяни пазачи. Те се ококориха, цигарите им паднаха на земята, мокри от лигите им. Калашниците им се вдигнаха, но браунингът на Картър изтрещя в юмрука му веднъж, втори път - и двамата пазачи го отнесоха: мозък и парчета череп се размазаха по варелите.

Телата се свлякоха на земята, но Картър вече тичаше; един куршум изсвистя покрай него. Той скочи, претърколи се и се скри зад варелите - неизбежно тънко прикритие...

- Ето го шибания гринго!

Автоматите заляха и куршумите засвириха около Картър. Браунингът му се показа над варелите, загърмя в ръката му; той изпразни пълнителя към бетонната ограда и просна още двама пазачи в облак от кървави пръски. Единият падна с плясък във водата и потъна.

Картър смени пълнителя.

"Нали ти казах" - самодоволно изсъска Кейд.

"Какво?"

"Казах ти, че идеята не струва. Лично аз щях да използвам няколко автоматично насочващи се крилати ракети. Обаче ти държиш да се правиш на шибания Джеймс Бонд и да се перчиш като разгонен паун...

"Кейд - изръмжа Картър в дълбините на подсъзнанието си, - нямаме автоматично насочващи се крилати ракети, а и това трябваше да е секретна операция..."

"Е, секретността беше дотук, нали така? Сега всички са наскачали и се целят в задника ти..."

Картър се извърна и орловият му поглед забеляза снайпериста високо горе в тъмния бункер на склона. "Копеле", прошепна той. Мразеше снайперистите. Как само ги мразеше!

Рязко се изправи, застана до варелите, здраво стиснал браунинга с две ръце, и стреля тринайсет пъти едно след друго в малкия процеп, който едва се виждаше във вкопания дълбоко в скалата бункер. Видя как отстрани се вдига прах и зачака... Не последва ответен огън. Смени пълнителя, скочи върху мотора, запали го и внимателно огледа терена отпред. Чуваше как пазачите приближават... Провери електронния куб. Две минути.

"Здравата ще се изпотиш" - каза Кейд.

"Здраво ли? Как бих те хванал здраво за гърлото, да знаеш..."

Картър пъхна браунинга в кобура, даде пълна газ и освободи ауспусите - моторът можеше да се движи безшумно, но тишината беше за сметка на мощността. А сега му трябваше повече мощност, отколкото да остане незабелязан...

Даде газ до дупка. Предната гума се вдигна във въздуха и KTM-ът изрева, изгорелите газове изскочиха от разположените високо ауспуси, задната гума остави следа от разтопен каучук върху бетона. Моторът се изстреля като куршум в нощта от станалото вече опасно прикритие.

Картър стисна зъби, сграбчи здраво кормилото и се притисна към огромния резервоар; предната гума се стовари на земята и планинският въздух се опита да го събори от седалката. Моторът ревеше в нощта, малък черен куршум, който летеше по широката метър пътека по стената на язовира. Картър подушваше мириса на вода отляво и по-скоро усещаше, отколкото виждаше страховитата пропаст отдясно.

Съсредоточи се. Върху тесния ръб на язовирната стена.

Върху пътя към свободата.

Водата клокочеше и ревеше отляво. Той ускори, стрелката заподскача до червената линия, стигна 350 км/ч и моторът изрева. Светът летеше към Картър като мълния, в поредица проблясващи накъсани ярки образи.

"Пазачи" - предупреди го Кейд.

Картър сграбчи браунинга и гръмна и тримата, преди да успеят да вдигнат оръжията си. Двама паднаха на бетона, третият се претърколи през стената на язовира, задскача и се запремята като разкъсана парцалена кукла - и накрая изчезна долу в мрака, за да стане на кървава пихтия.

Картър даде още газ и предната гума на мотора отново литна във въздуха, задната заора в единия труп. За миг моторът загуби ускорение и зверски се наклони встрани надясно. За една ужасна частица от секундата Картър почувства,че губи контрол. После предната гума удари земята, моторът се стабилизира и той отново даде газ.

"Успяхме! - изрева Кейд. - Стигнахме..."

Картър се намръщи. Очите му се присвиха и той намали скоростта по-скоро воден от инстинкта си, отколкото от нещо, което бе видял или чул; устата му се отвори, езикът се стрелна по напуканите от вятъра устни и той осъзна, че...

По дяволите!

Беше шибан танк.

Тежката машина чакаше в края на пътя му за бягство. В мига, в който го осъзна, иззад танка изникнаха войници и откриха огън. Куршумите засвистяха край лицето на Картър като малки измъчени насекоми. Той натисна спирачка и остави метри следа от разтопена гума върху белотата на бетона. Стъпи на земята и направи обратен завой. Гумите се завъртяха в облак дим, замириса гадно. Той подкара натам, откъдето беше дошъл. Беше се притиснал плътно към резервоара, за да избегне свистящите куршуми. Няколко се удариха в ауспусите. Цяло чудо беше, че някой не се заби в него.

"Имаш една минута, Картър". - В гласа на Кейд вече нямаше и следа от подигравка, арогантност или сарказъм. Само напрежение. На ръба на страха. Това смрази Картър.

- Знам... по дяволите - изсъска той през зъби.

Отпред се бяха събрали още пазачи.

Изведнъж той натисна спирачките и зави рязко наляво; моторът спря, предната гума висеше над ужасната пропаст. Картър погледна надолу и се сети за думите на Наташа:

- Ще се върнеш при мен, нали?

- Не е чак толкова опасно - излъга той.

- Не искам да остана вдовица.

- Но ние не сме женени - възрази той.

- Няма значение... Не искам да оставиш детето си без баща...

- Но ние нямаме...

- Всъщност - усмихна се Наташа - имам да ти казвам нещо...

- О!

Любиха се нежно и дълго - сливане на плът и секс - и в топлия здрач, на потрепващата светлина на свещите, Нат прокара език по врата му и прошепна в ухото му:

- Гледай да се върнеш при мен, безразсъдно копеле. Гледай да се върнеш при нас...

Картър се втренчи в почти отвесната стена; куршумите свистяха около него, светът се беше превърнал в кървавочервена лудост. Устните му се стиснаха в сурова линия. Кейд му крещеше да обръща, а той броеше секундите, които оставаха до мощния взрив и ударната вълна, която щеше да разруши язовира и да позволи на огромния титаничен напор на водата да пробие бясно и необратимо пътя си към свободата...

Картър даде газ.

Натисна ръчката докрай, дръпна съединителя и моторът се спусна надолу...

Мракът и светът се втурнаха покрай него, бушуваща бяла пяна се разбиваше от двете му страни с бясно кипене и нестихващ рев. Куршумите ги нямаше, бяха останали отзад... моторът се беше превърнал в пощурял извиващ се метален звяр, който се напъваше и надигаше под него, мъчеше се с всички сили да го хвърли...

Стрелката на скоростомера подскачаше около червената линия, гумите пушеха по бетонната стена... И тогава дълбоко в недрата на водоема изтътна поредица взривове... Картър усети силата им през гумите на мотора и съсредоточи поглед върху извивката в основата на язовира и гъстата гора след нея - скоростта на мотора стигна до 380 км/ч.

Кейд крещеше в главата му, ругаеше го и го обявяваше за луд: яростни ругатни, пропити от омраза...

С ужасяващо чудовищно полюшване бетонната стена на язовира помръдна...

Помести се...

И с яростен животински рев избухна.

РЕКЛАМЕН КЛИП

Телевизорът оживява с цифровия звук от електрическо бръмчене, кристално ясни образи се завъртат и се изливат в подобното на искряща течност лого на "Левиатан Фюълс".

Отчаяни ли сте от мръсотията на нискокачественото гориво? Скубете ли си косата заради замърсяването, за високите цени, за разрушеното бъдеще на децата ви и унищожаването на цялата планета? ВИЕ можете да го спрете... ВИЕ можете да промените света, ВИЕ можете да го направите...

Сцената се разгръща: камерата бавно тръгва от бумтящите изпоцани с грес дизелови двигатели и черните пушеци, които задушават налегнатото от смора и заплашено от рак изтерзано население на някакъв мръсен, загиващ съвременен град...

Сцената се променя: в блестящ метрополис, светещи небостъргачи, щастливи усмихнати лица, навсякъде чистота... болниците затварят, защото няма мръсотия, несправедливост и недоимък... здрави деца от всякакви култури, религии и етнически малцинства си играят с надуваема плажна топка без едно петънце и се смеят, докато тичат по безукорно чистия пясък, с натрошени по него мидени черупки...

"Левиатан Фюълс" гордо представя първокачествения левиатан, харчи едно на сто и 100% не замърсява въздуха. Хайде, превключете, защото знаете, че децата ви заслужават по-добро бъдеще...

СЦЕНАТА ИЗЧЕЗВА И ЕКРАНЪТ СТАВА ЧЕРЕН

ЧАСТ ПЪРВА

АПОКАЛИПСИС

виждам свещеници, политици?

герои в черни найлонови чували

под националните флагове

виждам деца да се молят с протегнати

ръце,

подгизнали от напалм, това не е Виетнам

не издържам повече, да си кажем ли

сбогом?

как можеш да оправдаеш това?

Без изход (Част V, Праг)

Фиш/"Мерилиън"

Играта започва

1.

Австрия, 23:48 по Гринуич

Тъмните ноктести ръце на Дюрел притискаха здраво, почти коленопреклонно към гърдите му малката инкрустирана сребърна кутийка: сякаш държеше урна с праха на Господ Бог.

Движеше се като призрак из дългите влажни коридори, облечен целият в черно. Завиваше от време на време, като избираше верния път през лабиринта, докато не стигна до една малка леденостудена стая. Макар че беше съвсем гола, в нея имаше нещо особено.

Почти свято.

Ботушите на Дюрел хрущяха по проблясващи кристали. Дъхът му излизаше на талази изпод гънките на качулката му.

Двама мъже чакаха търпеливо. Първият беше висок и много як, прошарената му коса и брада беше късо подстригана и подчертаваше масивния череп. Имаше огромни мускули, а тъмният му поглед беше сериозен и съсредоточен, безстрастно отправен към Дюрел: не човек, а желязо.

За разлика от него вторият мъж беше значително по слаб, макар и с широки рамене като на спортист. Очите му бяха кървавочервени и гледаха от лице с дълбоки отвратителни белези. Самите очи бяха набраздени с възпалени нишки, подобни на тези в мрамора - наследени от стар инцидент с реактиви на алкална основа и банда колумбийски дестилатори на дрога. Зрението му беше спасено от чудесата на развиващата се нанотехнология и на Авелах. Сега в изражението на очите му се четеше непрестанна и ужасна болка - с изгарящо пулсиране в очните ябълки. Той също излъчваше сила, но по различен, по-незабележим начин, и затова още по-ужасяващ. Двамата кимнаха, когато Дюрел влезе с малката тайнствена сребърна кутийка, стисната здраво в костеливите му пръсти.

Тръгнаха заедно по криволичещите коридори. Слизаха все по-надолу.

И надолу...

След доста време Дюрел най-после излезе на една каменна тераса; дъхът му засядаше в гърлото с шипящо свистене. Беше ужасно студено, поне минус петдесет. Пред очите му се разкри естествена огромна зала. Зад гърба си долавяше стъпките на другите двама.

Покритите със скреж каменни стени проблясваха все по-навътре под призрачната светлина и сякаш продължаваха до безкрай. В залата стояха мъже и жени - облечени в черно и сиво, с маски на лицата, ръцете им - в ръкавици - стискаха автоматично оръжие, също покрито със скреж. Стояха неподвижно - позата им напомняше тази на насекоми и чакаха.

Дюрел изпусна от устата си кълбо пара и се усмихна.

- Харесва ли ти? - попита червеноокият.

- Да, съвършени са.

- Здравата се потрудихме, докато те нямаше - добави атлетичният войник. Погледът му обходи маскираната армия и по изсеченото му лице пробяга усмивка. - И силите ни продължават да се увеличават с невероятна скорост.

Дюрел подаде малката сребърна кутийка на червеноокия и каза:

- С новите нанонастройки на машината Авелах ще можете да продължите работата си дори още по-бързо.

После се обърна към огромния брадат мъж.

- А ти, стари друже? Впечатлен ли си от мащаба на изобретението си? Какво постигна то? Какво може да направи?

- Нашето изобретение, разбира се.

- Да - измърка Дюрел. - Нашето изобретение. Нашето изобретение. Отпреди толкова много години, когато светът изглеждаше доста по-... прост. - Остави думата да се носи в леденостудения въздух и поведе двамата към спираловидната метална стълба, която се спускаше към залата. Двамата го последваха и замърмориха, когато кожата им остана по замръзналата сплав на металните перила.

Щом стъпи на каменния под, Дюрел се разходи сред войниците си - вглеждаше се в медните им очи и се усмихваше гордо изпод тежките гънки на тъмната си качулка.

- Чу ли новините от лагера на враговете ни? - попита възрастният мъж с посребрената брада; плътният му топъл глас не се връзваше с това място на ледено бездействие.

- Да - спокойно отвърна Дюрел и се загледа в далечината - отвъд стотиците некси. - Спиралата са глупаци. Мислят, че са ни разбили; унищожиха процесора QIII и решиха, че са спечелили войната... а в действителност успяха само да отложат битката. Толкова наивно от тяхна страна да мислят, че разчитаме единствено на QIII - когато процесорът всъщност е само малко парче от тортата. Арогантността им е престъпление срещу човечеството.

- Ами Картър? И останалите спецотряди?

Дюрел въздъхна и прошепна:

- Тръни в очите ми. Картър е изчезнал, но съм пуснал човек по петите му. Джем е локализиран.

- А останалите спецотряди? Спиралата възстановява силите си усилено и бързо, откакто... бяхме убити.

Дюрел за малко не се разсмя; от гънките на качулката му злокобно се издигнаха облаци пара от дъха му.

- Не подценявай Спиралата - предупреди го тихо брадатият.

- Разбира се, че не ги подценявам. Но по ирония на съдбата те не прецениха правилно силата и стремежите ни - значи ни подценяват. Изтълкуваха погрешно намеренията ни и се оказаха достатъчно арогантни, за да решат, че с жалките си спецотряди почти са унищожили нексите. Глупаци. Огледайте се - вижте превъзходството ни!

Двамата мъже вдигнаха очи към петдесетте хиляди некса, които бяха строени по батальони в пещерата. Погледите им се срещнаха - за частица от секундата - и си размениха нещо неизказано. После бързо се върнаха към тъмната мантия на Дюрел.

- По-силни сме отвсякога. Да, унищожиха мобилната ни станция и процесор QIII - но файловете от разработката му все още съществуват. Схемите са непокътнати. Отне ни само повече време... и през това време разработихме друго оръжие, което ще наклони везните в наша полза.

- Мога ли да те попитам за скорпнекса?

- Скорпнексът - отвърна тихо Дюрел, гласът му стана нисък и заплашителен - стана по случайност. Опитахме се да повторим процедурите, които доведоха до създаването и модифицирането му, но всеки път опитният екземпляр умираше на масата. Ако успеем да открием правилната последователност и забавители, можем да създадем свърхнекс - но това е проблем за някой друг ден. Нека ви покажа на какво е способен скорпнексът... Катенхайм?

- Сър?

- Новият ни съмишленик има нужда от демонстрация.

Тръгнаха покрай редиците мълчаливи некси - разузнавачи, воини и елитни убийци некс5 - и стигнаха до едно празно място сред тях. Неподвижните медни очи ги наблюдаваха без грам чувство. Единственият признак на живот бяха малките струйки пара, които се издигаха от премръзналите устни.

Дюрел се обърна към Катенхайм и се усмихна. Жилавият мъж с обезобразеното лице и кървавочервените очи кимна и извика нещо на език, непознат за мъжа с посребрялата брада.

Раздвижване в огромната зала накара исполина да се обърне и той с ужас видя как зад тях изниква огромна фигура. Кожата на некса беше катраненочерна, с хитинова броня, покрита с яркорозови нишки. От увисналата челюст се процеждаше гъста слюнка, лицето бе разкривено от нестихваща болка.

- Скорпнексът - каза тихо Катенхайм. - Нашата нова и ... случайна кръстоска. - Разсмя се. - Единствен по рода си.

- Гледай - едва чуто изсъска Дюрел.

Катенхайм извика нещо и в кръга се появиха трима некси воини. Движенията им бяха съвършени и плавни. Медните им очи се вторачиха в огромния скорпнекс, после се извърнаха въпросително към Дюрел и Катенхайм. Катенхайм се усмихна, махна към гигантската обезобразена фигура на скорпнекса и заповяда:

- Убийте го.

Нексите се извъртяха, разпръснаха се в пълен синхрон и с неестествена плавност.

Скорпнексът стисна и отпусна ръце: кривите му нокти разрязаха собствената му кожа и проблеснаха в ледения въздух малки капчици кръв...

Нексите го атакуваха като един от три страни - скочиха с насочени напред черни ножове. Скорпнексът започна да раздава удари наляво и надясно, отстъпи крачка назад, за да избегне едно острие, което профуча на милиметри от лицето му. Ноктестата му ръка се стрелна, сграбчи един некс и изтръгна кървавия му гръбнак. Нексът се свлече на земята с пронизителен остър писък, а скорпнексът се сви и атакува с тежки мълниеносни удари. За пет секунди и трите некса бяха мъртви, накъсани на парчета върху каменния под, кръвта им се стичаше в жертвените улеи, издълбани преди три хиляди години в древната скала.

Скорпнексът, покрит с кръв, лъскав на слабата светлина, скръсти огромните си мускулести ръце и зачака.

- Страхотно - въздъхна Дюрел.

Кръвта продължаваше да се стича в каменните улеи.

- Скорпнексът е много усъвършенстван - каза Катенхайм.

- Усъвършенстван? - попита мъжът с прошарената брада и с погнуса изчисти с крак парче месо от ботуша си. Загледа се в огромната фигура, която се извисяваше пред тях. - Това нещо е усъвършенствано?

- Бърз е и е смъртоносен - отвърна Катенхайм. - Но кодът съвсем не е съвършен и се нуждае от увеличаване на времето за трансформация. И, разбира се, трябва да овладеем последователността на действие...

- Още един проблем за някой друг ден - намеси се Дюрел. - Сега са важни двигателите, основополагащите камъни... хъбът и пълното им навлизане в света, така както сме го предвидили.

Исполинът с прошарената брада се намръщи.

- Двигатели?... Не разбирам - каза тихо той, сащисан от това, което току-що бе видял.

Тънката ноктеста ръка на Дюрел се протегна и го докосна.

- Доста дълго беше заспал. Имаш много да наваксваш, да учиш. И тогава ще ти покажа хъба и на какво е способен той... ще е също като едно време, друже: ние ще бъдем господари и Спиралата ще бъде унищожена. Хаосът на Стария бог трябва да се възцари с огън от небето - преди да превърнем този свят в рая, който желаем! В новия свят, в рая небесен!

- Да - съгласи се Гол, кимна и почеса посивялата си брада. - Нямаше ме прекалено дълго, имам много неща да уча.

Северен Сибир, 05:01 по Гринуич

Една седмица по-късно

Утринният вятър виеше и лудуваше, вдигаше облаци сняг над строгия леден пейзаж, носеше се и фучеше към ниския тъмен иглолистен пояс, който размахваше плетеници от клони и просветваше с висулки от замръзнал сняг.

Кулата се издигаше заплашително в бронята си от обсидиан, като същински Голем, застанал на стража и загледан отчаяно над снежните поля. Огромният бегемот пазеше ценната сонда, обвивката и фланеца и изключително якото острие, направено от титанов карбид VII.

Внезапно нещо край гората се раздвижи и един мъж, облечен в дебели кожи, бавно запристъпва с тежките си проскърцващи и изцапани с нефт ботуши по високата дървена вишка. Вдигна бинокъла за нощно виждане към студените си сиви очи, които надничаха над покритата със скреж рошава брада. Мразовитият вятър пронизваше дрехите му и се впиваше с диамантени зъби в тялото му. Той потрепери; прищя му се голяма чаша горещо кафе - с малко бренди.

Черният рейнджроувър се приближаваше - разрязваше пейзажа с отличителната си 4Х4 следа, ауспухът му пушеше, двигателят ръмжеше в далечината, веригите разораваха леда. Фаровете светеха като скъпоценни камъни в утринната мъгла. Облеченият в кожи часовой натисна малък цифров звънец и приглушеният му звън се разнесе надолу към дърветата, където се гушеха затрупани в снега прихлупени хижи и бараки.

Часовоят наблюдаваше движещите се фигури; погледът му се стрелкаше от хижите, където работната ръка се събуждаше от мокрите сънища, пълни с несъзнателни ерекции, към голямата богато украсена сграда на щаба, построена от дърво и докарана с транспортни хеликоптери на това евентуално находище на левиатан. После се наведе, измъкна снайпер с цифров мерник "Барет IV" и зае удобна позиция на дървения парапет. Рейнджроувърът изглеждаше възхитително в оптическия мерник - грациозна сърна, готова за жестоката смърт. Толкова лесно, помисли си лениво часовоят. Бум! Мъртва. Усмихна се и отвъртя капачката на манерката си с водка.

Вратата на щаба се отвори и от нея излезе широкоплещест мъж с дълго черно кожено палто. Затупа с крака в снега и се взря в бързо приближаващата се кола. Русата му коса беше обръсната, което подчертаваше още повече ужасните белези по лицето и главата му.

Катенхайм потропваше с крака, за да се пребори със студа, който хапеше кожата му, и не обръщаше внимание на нестихващата болка в очите си - както правеше винаги и както винаги щеше да прави. Закрачи напред, с ръце дълбоко в джобовете, стойката му беше предизвикателна, погледът - втренчен.

Рейнджроувърът спря и двигателят загасна. Кълбата от изгорели газове се стопиха, вратите се отвориха и петима мъже с набраздени от опита и възрастта чела слязоха, затръшнаха вратите и се приближиха към мъжа с червените очи.

- Ти ли си Катенхайм?

Мъжът с черното кожено палто бавно кимна.

- Ние сме инспектори от "Левиатан Фюълс", Специален отдел, понастоящем отговаряме за Сибир и съседните държави. Не може да не сте чували за нас. Ето документите ни... - Подадоха му цяла камара листове, мачкани, с петна от кафе и нагънати в краищата. - Имаме правомощия от главния директор Опенхауер, Комисар на Инспектората по горива за Източна Европа, да инспектираме този обект и съответно да разработим планове за евентуалното находище на левиатан. Казвам се Петрински.

Катенхайм взе документите, но не ги погледна - вместо това погледна Петрински.

- Опенхауер нещо е поизбързал. Та ние едва вчера извадихме късмет да попаднем на находище на левиатан, което изглежда доста обещаващо. В момента определяме размерите му и очакваме инструкции от лабораторията ни за най-добрия метод за извличането му и за връщането на външните сеизмични подпори. Извинете, господа, държа се грубо. Не е възпитано да се разговаря така в снега. Моля, заповядайте.

Гласът на Катенхайм беше необичайно внимателен - тихо глухо ръмжене. Той се обърна и поведе групата инспектори към ниските стъпала и нагоре по тях към лукса на оазиса сред леда.

Вътре, на топло, Катенхайм свали ръкавиците си и огледа мъжете, особено онзи, който се беше представил като Петрински. Бяха ветерани, веднага се виждаше, вероятно толкова опитни с оръжията, колкото и с дипломацията. Държаха се стегнато - бивши военни, привлечени да вършат изключително неприятна работа. Катенхайм прецени водача им. Руснак, реши накрая, вероятно от Санкт Петербург, но примесен с хиляди други влияния, което означаваше живот, изпълнен с пътувания... или пътувания, или секретни операции по цялото земно кълбо. А сега? Защо някой ще наема бивши военни за инспектори? Дали Инспекторатът по горивата не подозираше нещо? Наистина ли работата беше толкова опасна?

- Ще ви оставя да си починете и после лично ще ви разведа из обекта. Моля, чувствайте се като у дома си. В шкафа ей там има водка и бренди.

- Както кажеш.

Погледите им се срещнаха и Катенхайм отново се усмихна, бавна усмивка на хищник, без следа от чувство за хумор.

- Моля да ме извините. - Той им кимна и излезе в снега; погледът му се спря на снайперистите в дърветата. Той им кимна и видя как се стопяват в гората.

Яркото зимно слънце озари околността, но скоро беше закрито от надвисналите тъмни облаци. Търсачите на левиатан бяха почнали работа и сондата от титанов карбид VII бавно се въртеше и претърсваше дълбините на жилата с авангардната си диамантена обшивка. В далечината се чуваше ръмжене на дизелови мотори, мощта им се предаваше чрез въртяща се платформа в основата на кулата; десетки инженери се бяха скупчили около нея близо до предпазителя. Генераторите бръмчаха.

- На каква дълбочина е новооткритото находище?

- Осем километра.

Петрински тихо подсвирна и се обърна към останалите: те пишеха в електронните си бележници. Катенхайм присви очи и погледна вляво зад огромното въртящо се туловище на сондата от титанов карбид VII към блестящите черни помпи, които чакаха отместването на сондата, за да се включат в процеса по извличането на левиатана.

Сондата спря, от тръбите излизаше пара; извадиха пробите и сензорите за газ се спуснаха към дълбините на тази нова рана в сърцето на земята.

- Ще трябва да направим цифрови тестове за стабилност - каза един от инспекторите. - Налягането в тази сонда е невероятно, вижте я само колко е огромна! Десет пъти по-голяма е от нормална нефтена сонда... Предлагам ви да запечатим машините и да се върнем след две седмици с комисия, която да реши какво...

Останалите инспектори кимаха усърдно.

От надвисналите черни облаци започна да се сипе сняг.

Катенхайм въздъхна, вдигна като насън лявата си ръка и даде едва забележим сигнал.

Мъжът, който говореше, беше улучен внезапно и жестоко между очите от куршум с голям калибър - на челото му се появи червен кръг с размерите на монета, чу се резкият пукот на куршума, мозъкът излетя през тила му и опръска смаяните му другари.

За миг настана пълна тишина, после Петрински извика нещо неразбираемо и инспекторите се задействаха с военна точност - Петрински приклекна, подскочи с ловкостта на боксьор и стовари десния си юмрук в челюстта на Катенхайм. Катенхайм залитна, но не падна, пое крошето с ръмжене и изплю кръв и един зъб; инспекторите се втурнаха към рейнджроувъра.

Катенхайм вдигна свития си юмрук във въздуха, прозвучаха нови изстрели и още двама инспектори паднаха на земята. Петрински стигна до рейнджроувъра, отвори със замах вратата и скочи вътре; куршумите рикошираха от бронята. Двигателят запали с рев. Последният инспектор се мъчеше да отвори задната врата на рейнджроувъра, но беше прострелян в гърба. Парченца от белия му дроб се размазаха по колата, лицето му се удари в стъклото. Той се просна на студения сняг и мъртвите му очи се втренчиха в задната гума.

Катенхайм погледна първия убит - полузатворените морави клепачи, кървавата дупка над носа, пръските мозък и парчетата кост по снега.

Двигателят изрева, веригите се врязаха в снега.

Рейнджроувърът измина десет метра, после моторът се задави и изгасна.

Катенхайм тръгна натам, разтриваше замислено челюстта си. Погледът му срещна очите на Петрински и той видя как руснакът изважда огромен тежък "Смит енд Уесън" трийсет и осми калибър и го насочва към него, сякаш на забавен каданс.

Петрински, с изпръскано с кръв лице изрева и натисна спусъка...

Оръжието на Катенхайм се вдигна плавно и отекна един-единствен изстрел... куршумът пресрещна във въздуха куршума на Петрински. Рикошетът изпя кратка метална песен. Катенхайм стреля пак и куршумът прониза рамото на Петрински, излезе и се заби в таблото на рейнджроувъра. Инспекторът изкрещя от болка и изпусна тежкия пистолет.

- Силен удар имате, господин Петрински.

Гласът на Катенхайм бе спокоен, сякаш си говореха за времето. Петрински се втренчи в обезобразените му очи, видя лудия им блясък и осъзна, че чувството дълбоко зад добре овладяната болка не е изненада, омраза, ярост или дори безпристрастна решимост да свърши работата докрай. В погледа му се четеше тотална лудост - беше заклещена и се бореше да излезе на свобода..

И забеляза и още нещо... нещо проблясваше зад белезите, зад кръвоизливите в плътта: блясък, ярък блясък... блясъкът на мед.

- Защо, Катенхайм? - попита Петрински. - Защо трябваше да ги убиваш?

Катенхайм повдигна рамене.

- Просто нямам време за губене.

Петрински се намръщи.

Катенхайм вдигна глока и пусна един куршум в лицето му; зъбите на Петрински изхвърчаха през тила му и изтрополиха по предното стъкло на рейнджроувъра. Петрински се свлече като скъсана марионетка. Катенхайм се обърна и се отдалечи; снегът тихо се сипеше.

Завлякоха труповете до гигантската кула, сондата от титанов карбид беше замлъкнала. Проснаха ги в края на басейна с шлака, огромен ров, пълен с остатъци от сондирането - кал, скали и всякакви нечистотии, които сондата измъкваше от земята. Индустриалният електрод четвърто поколение се спусна в дупката с трясък и съскане и от рова заизлиза пара - замръзналата кал се разтапяше и втечняваше от бързо покачващата се температура.

Снегът продължаваше да вали.

Катенхайм вдигна малък черен куб пред лицето си и погледна в очите на друг мъж, на хиляди мили разстояние оттук.

- Мъртви ли са? - попита Дюрел.

Катенхайм мълчаливо гледаше как труповете потъват в тинята. Зиналата паст в обезобразеното лице на Петрински - огромната дупка на мястото на устата му - се изпълни със сивкава шлака, калта постепенно заля очите му, накрая цялата глава изчезна в тинята. Изскочиха мехурчета - и край. Избутаха и рейнджроувъра до ръба на гигантския ров и го претърколиха в тинята; той потъна като умиращ динозавър. После извадиха електрода; само след броени минути басейнът с шлака отново щеше да е здраво замръзнал: мълчалив сив гроб, тайно скривалище на убитите - на убийството.

- Мъртви и погребани - отвърна тихо Катенхайм. - Мъртви и погребани, мамка му!

Главният компютър на Спиралата

Логфайл № 12300

СТРОГО СЕКРЕТНИ ДАННИ/8764/СПЕЦИАЛНО РАЗУЗНАВАТЕЛНО ПОДЕЛЕНИЕ/ Извлечение 777#12300

QIII

КванТех трето поколение (QIII) Военен кубичен процесор

QIII беше първият клетъчен процесор - прототип на истински електронен мозък - полуорганичен, по същество създаден на силициева основа със смес от синтетични съставки. Благодарение на начина, по който бе проектиран, процесорът QIII беше напълно независим хардуер

След разработката на цифров модел на програмата за кодиране в световен мащаб квантовият компютър беше способен на всичко. Наследник на невероятно мощния процесор КванТех второ поколение (QII), който поддържаше мрежа от сървъри на Спиралата по цялото земно кълбо, QIII бе съвместим с всяка оперативна система от Unix до Windows и беше толкова мощен, че можеше да декодира и кодира ДНК за милиардни от секундата, което би отнело много часове на традиционния компютър. QIII беше най-малкото 50 000 пъти по-бърз от всички други процесори. Щеше да окаже потресаващ ефект върху всички аспекти на компютърните технологии - от използването им за военни цели до световната икономика.

КванТех 3 използваше кодиращи програми и уравнения за изчисляване на вероятностите, което позволяваше успешно да се предсказва бъдещето при симулацията на каквото и да било вероятно събитие. Заключенията бяха почти 100 % верни, като от време на време трябваше само да се калибрират.

QIII беше унищожен, когато регенератът Дюрел, бивш агент на Спиралата, злоупотреби с военния процесор (и подсистемите му) и се опита да използва тази свръхмощна машина, за да завладее световните военни системи, финансови институции и сателити, включително руските сателитни модули "Предейтър", предназначени за масово унищожение.

QIII беше унищожен от агента на Спиралата Картър. Всички схеми бяха изгубени/унищожени. По-нататъшното разработване на подобен род интелект не е правено.

Ключови думи ТЪРСЕНЕ>> QIII, НЕКС, СПЕЦОТРЯД, СПИРАЛА, ДЮРЕЛ, СПИРАЛА_Q, СПИРАЛА_R, ПРОВАЛ

2.

Тяло и душа

Наташа се надигна на лакът и се загледа в сипещите се снежинки. Планините се очертаваха неясно, сиви и назъбени, покрити с лед и гори - като в стъклена топка, която току-що са разклатили. Тя се усмихна, красивото й чело леко се набръчка, загледа се в пирамидалния връх на Матерхорн и ръката й погали издутия корем, където се беше сгушило бебето й.

- Ах, да можеше да видиш снега и планините, бебо!

- С кого си говориш?

Една ръка я докосна по рамото и Нат се извърна и се усмихна на Картър. Той й се ухили в отговор. Носеше малък сребърен поднос, върху който имаше две квадратни чаши "Лагавалин".

- С бебето.

- Аха. - Картър кимна с престорено разбиране, което посмекчи свирепите му според някои черти. - Разбира се, че с "бебето". Как е той? Добре ли е?

- Той?

- Просто налучквам.

- Тя е добре. - Наташа се пресегна мързеливо, взе едната чаша и отпи мъничка глътка. - Обожавам го.

- Уискито ли?

- Не, мястото, атмосферата. Снегът зад прозореца и Алпите в далечината; дънерите, които горят в камината и изпълват стаята с истинска топлина. Дебелият килим под пръстите ми, пламъкът на свещите в уискито... и ти до мен, бащата на моето дете. Чудесно е, нали, Картър?

- Хм, колко сладникаво. Пак четеш някоя тъпа книга от оная идиотка Джилиан Брюстър, нали? Ей, казах ли ти за новата приставка, която си взех за браунинга? Гениална е, взех я от склада на Симо - слага се на дулото и...

Наташа се намръщи.

- Картър... - Гласът й беше нисък и заплашителен.

- Какво?

Погледът й стана по-съсредоточен, гримасата й - по-напрегната.

- Какво?

- Любов моя, толкова си романтичен. Дошли сме на почивка в Швейцария, имаме си собствена хижа в петзвезден хотел с изглед към долината Зерматер - нещо като меден месец за неженени... а ти си тръгнал да ми разправяш за огромното ти оръжие.

- Никога досега не е засичало - ухили се Картър, глътна наведнъж уискито и по размазаното му лице на боксьор се изписа екстаз. Картър: бивш военен, висш агент на Спиралата; лицето му беше използвано прекалено често от огромни мъжки юмруци за боксова круша. Но въпреки това, помисли си Наташа, докато го гледаше през кристалните отблясъци на най-доброто шотландско малцово уиски, той беше красив - груба красота... да, размазан и грубо красив... да, бит, блъскан, удрян и съвсем определено грубо красив.

- Флиртувате ли с мен, господин Картър?

Картър внимателно постави празната кристална чаша на мраморната масичка и я погледна свирепо - поглед, който беше смразявал убийци, сразявал некси, поглед, който беше размазвал цели армии на пихтия... Наташа се разкикоти, а той я вдигна от ниската кушетка. Тя се притисна към него, към гърдите му, сгуши се във врата му, вдишваше мириса му, притисна щръкналата си късо подстригана черна коса към наболата му брада. Той усещаше стройното й тяло под коприненото кимоно, усещаше как материята обгръща плътта й... беше много възбуждащо. Чувствената тъкан, която им пречеше да се слеят, беше много по-възбуждаща от голотата. Дишането на Картър се учести и той се вгледа в игриво проблясващите очи на Нат.

- Ще дойдеш ли да караш сноуборд с мен утре, пакостнице? - прошепна и целуна сочните й червени устни. Бяха прекалено хубави, за да ги обижда, като ги пренебрегне, и двамата се отдадоха на дълга целувка.

Картър погледна корема й.

- Нищо диво? Жалко. - Той се нацупи. - Бях ти измислил някои хубави игрички. - Той внимателно я понесе по дебелия килим към спалнята.

- Игрички? - Наташа сякаш се замисли.

- Помниш ли униформата на командос, която ти купих?

- Имаш предвид онази с дупката отдолу?

- Ммм.

Последва дълга пауза.

- Е, щом трябва... - прошепна задъхано тя, докато обувката 45 номер на Картър риташе вратата.

Щастливата двойка не забеляза широкоплещестата фигура отвън - с кръстосани ръце върху облечените в черно гърди, с лице, скрито зад скиорската маска, и поглед през падащите снежинки в прозореца на стаята, където само преди секунди се излежаваше Наташа

Снегът валеше.

Миг по-късно фигурата беше изчезнала.

Картър лежеше и унесено гледаше съвършените дълги крака на Наташа. Притисна се към нея и вдиша сладкия аромат на кожата й. Тя промърмори нещо в съня си, обърна се на другата страна и безжалостно отмъкна огромния пухен юрган. Стаята тънеше в палумрак, осветявана единствено от свещите около ниското легло. Картър легна по гръб, после седна: стомахът му се бунтуваше от дългогодишната злоупотреба с уиски. Глътна едно хапче, разтърка очи и взе малък електронен куб от ниската резбована чамова масичка до леглото.

Кубът бе електронно средство за комуникация, произведено от Спиралата - настоящият модел разполагаше с операционна система V4,5 ICARUS, имаше двайсет и четири гигахерцов процесор и 512 гигабайта памет. Малкото направено от сплав устройство, което играеше ролята едновременно на джипиес и на връзка с огромната криминална база данни (КримБа) на Спиралата, беше абсолютно надеждно и криеше много трикове. Свръзки, информация, оръжейни системи - кубът беше безценна придобивка за всеки действащ агент на Спиралата.

Картър се ухили и подхвърли куба с ръката си. Стисна го, екранът му оживя и върху него се изписаха светлосини цифри. Картър се излегна и прегледа последните доклади - новини от света, криминални, политически, социални. Прозина се, пусна куба на пода, отиде в дневната, наля си вода и застана гол да се взира в снежинките, които ефирно се стелеха в мрака.

Скоро щеше да съмне.

"Имаш нужда от тренировка - скара му се Кейд в главата му. - Стопи тези паласки... покажи, че наистина си истински мъж, а не само се правиш на такъв, копеле".

"Върви се гръмни".

"Ще ти се".

Картър си наля още една чаша вода, после отиде при ниската чамова масичка и седна. Загледа се в малката подвижна карта с координати, която му беше поверил Джем.

- Пази го вместо мен, копеле - беше му заръчал Джем над халбата с "Гинес".

- Какво е това?

- Карта.

- На какво?

Джем се беше потупал заговорнически по носа и се беше ухилил със запазената си марка усмивка.

- Повярвай ми, Картър, не ти трябва да знаеш. Просто я пази. Скоро ще дойда да си я взема.

Картър се загледа в картата. Имаше маркировка, координати и малки знаменца с надпис "Анком пост". Картър беше чувал за анкомите, резервна форма на аналоговата комуникационна мрежа, която Спиралата - поне така се предполагаше - инсталираше в случай, че в бъдеще се появи някакъв проблем с електронния куб. Разбира се, Спиралата никога нямаше да го признае. Официалната версия беше, че електронният куб е абсолютно безпогрешен. Но ако цифровата им играчка-чудо беше толкова съвършена, защо тогава изграждаха резервна система?

Продължи да си играе с малката подвижна цифрова карта. Какво беше намислил Джем?

Остави картата и се загледа в бележките си - бележки за речта, която се мъчеше да напише. Захвърленият молив го накара да се почувства гузен, а листата изглеждаха прекалено бели, за да му харесат.

- По дяволите!

Изпи бавно водата, взе молива и загриза замислено края му. Спомни си думите на Наташа: "...това е голяма отговорност, не бива да прекараш Джем и Ники... те ти гласуваха пълното си доверие..."

- Да, така е. По-добре да беше накарало Слейтър това копеле. Мога да мина и без да развличам банда пияни приятели и роднини... Бих умрял за Джем, но да произнасям реч като негов кум? - Картър осъзна, че си мърмори на глас и млъкна. Вторачи се в страницата и пак задъвка молива; вдъхновението му беше пресъхнало. Знаеше, че тази разпускаща атмосфера, тази почивка в планината трябва да го зареди с енергия за работа и творчество... но думите просто не идваха.

Прочете това, което вече беше надраскал:

"Сватбата на Ники и Джем: Александър Велики, властвал над античния свят между 336 г.пр.н.е. и 323 г.пр.н.е., единственият човек, който успял да покори могъщото царство на персите, определил взаимоотношенията между владетеля и народа по следния начин:

"По-добре е да управляваш чрез страх, отколкото чрез любов. Ако се уповаваш на любовта, хората могат да ти я дадат, но могат и да си я вземат. Ако управляваш чрез страха, можеш да наложиш страха и никой не може да ти го отнеме".

Джем властва над Ники така, както Александър е властвал над империята си".

Поклати глава, остави молива върху листовете, които се бяха разпръснали като ветрило, и изруга Джем за хиляден път. Едно беше да скачат тандем с парашут върху пълен с експлозиви склад на терористи, а съвсем друго да се изтъпанчи пред цяла камара народ - женени хора - и да се опитва да ги забавлява

Хумор.

Изсумтя. Мразеше тази дума. Хуморът беше за другите хора.

Надникна да види как е Наташа. Спеше дълбоко. После, подтикнат от внезапен импулс, отиде до раницата си, извади браунинга и няколко допълнителни части. Поигра си с огромния кален в битки пистолет - пасваше точно в ръката му, стар приятел беше.

"Очакваш проблем ли?"

Без да обръща внимание на Кейд, Картър се облече и грабна сноуборда.

- Винаги очаквам проблеми - измърмори и излезе сред огрения в пастелните тонове на зората пейзаж - беше прекалено красив, за да е реален. Истинска земя на мечтите.

Стоеше на склона. Слънчевите лъчи галеха девственото утро и озаряваха снега като кървавочервено вино, разляно върху искрящи диаманти. Той приклекна върху гъвкавата дъска на сноуборда, леко извъртя глезените си, за да провери автоматите, след това полетя волно надолу.

Тишината го цапардоса право в лицето. Оживлението сграбчи гръбнака му в адреналиновия си юмрук и го понесе лудешки по склона. Той се наклони наляво, дишаше на пресекулки, пръски сняг свистяха зад гърба му. Дърветата искряха. Картър се навеждаше и с лекота отбягваше протегнатите им клони. Сноубордът... пееше. Картър се ухили свирепо зад черната неопренова маска, издиша бавно и се вторачи напред; от двете му страни проблясваха луди вълни от течен сняг, бял живак...

Мир.

Вълната загръщаше Картър като бял покров. Беше сам със себе си; ужасът от изтеклата година си беше отишъл... с еднократната бяла инжекция. Нямаше го Фойхтер и налудничавата му разработка на военния процесор QIII; нямаше ги убийците некси и преследването и изтребването им; нямаше ги образите на смърт и предателство, които го измъчваха и изтикваха Кейд на повърхността на буйното му съзнание... нямаше го опита на агентите на Спиралата да завладеят света от военен кораб в Северно море...

... Всичко това беше без значение - като мъничка снежинка.

Снегът свистеше. Картър усещаше борда под краката си, той беше станал част от него - бяха са слели в едно. Увеличи скоростта и вятърът зави в очилата му. Приклекна и когато ледената пътека излезе от разлюлените от вятъра борове, светът внезапно се разкри вдясно. Планината се спускаше към широк каньон - дълбоко в него, в тесни каменисти вирове, се плискаха ледени води. Картър зави надясно, мина през едно малко възвишение, отскочи във въздуха и пред него се разкри цял свят от лед и сняг. Подейства му като панорамна експлозия от заслепяваща белота и взривен въздух...

Сноубордът се плъзна по ръба на урвата и пред очите на Картър се появи ужасяваща пропаст. Чу се стържене, камъните задраха долната част на борда, който се движеше с огромна скорост, и оставиха дълбоки бразди. Но Картър не обърна никакво внимание на това. Слънчевите лъчи просветваха зад леда и снега над върховете в далечината. Той не поглеждаше надолу към назъбените скали и заградените от камъни вирове. Зави наляво, отдръпна се със свистене от ръба на пропастта, като вдигна цял облак сняг, и си позволи отново да поеме дъх.

С нарастването на скоростта нарастваше и покоят, възцаряваше се в душата му.

Адреналинът му носеше спокойствие.

Но точно в този миг усети нещо: треска в душата, нажежена игла се заби в мозъка му. Усещаше успокояващия допир на браунинга, който издуваше якето му, но предчувствието, неприятно и осезаемо, се загнезди в стомаха му като рак, накара главата му да се изправи рязко, докато очите оглеждаха пейзажа във внезапен пристъп на паника, породена от опита и живота, прекаран сред безброй опасни ситуации. Беше като вибрация, дълбока, глуха, която не можеше да се чуе с невъоръжено ухо, и изведнъж му стана гадно до дъното на душата.

Облиза изпръхналите си устни под маската.

И изведнъж чувството изчезна... толкова бързо, колкото се беше появило.

Сноубордът се стрелна под елите, адреналинът изпълваше Картър и го караше да ускорява все повече и повече. Наляво, надясно, движеше се на зигзаг по безумно стръмния склон - по-опасен от всеки наклон, за който би мечтал някой дизайнер на рампи - докато накрая не излезе на равно. Разбеснялото се сърце на Картър започна да се успокоява, бордът се спускаше спокойно надолу и той зави наляво, отдалечи се от скалите и опасните урви.

"Държиш се като някоя мацка" - прошепна Кейд.

Картър се усмихна свирепо, лицето му зад маската беше потъмняло и зло.

- От теб съм го прихванал - измърмори той.

Спусна се до хотела, разкопча сноуборда, закачи презрамката и го понесе. Хотелът блестеше пред него, образец на изисканата швейцарска архитектура, направен от гладък камък и бук; огромни греди ограждаха прекрасно подредените градини. В подножието, надолу по снежните пътеки и въжената линия, се намираше град Зерматер, сгушен под зимния шал от къдрави облачета дим, които се издигаха като сиви пръсти към небето.

Обувките му скърцаха по пресния сняг между декоративните дървета и различните зимни цветя, цветни петна от еделвайси, лилии и анемонии. Спря, преди да стигне до входа. Малка група беше пристигнала с шейни и туристите развълнувано сваляха багажа си; носеха ски и ярки спортни якета и говореха високо. Зерматер беше "град без коли" и за Картър някои от алтернативните начини на транспорт изглеждаха почти вълшебни - друго време, друг свят.

Метна борда на рамо, извади една омачкана цигара и я загледа печално.

- Последната? - разсмя се, стържещ горчив смях, смазан от хиляди битки и прекалено много войни. Лапна цигарата, намръщи се, докато я палеше, и издуха кълбо дим в свежия студен въздух.

Седна и загледа как светът се върти, от време на време вдигаше поглед към склоновете. Гледаше - не, търсеше - под фасадата, маската, имитацията на нормално съществуване... търсеше нещо... друго.

"Въобразяваше си какво ли не" - отсече Кейд.

"И твоя глас ли си въобразявам?"

Извърна се и се усмихна нежно, заслепен от ярките лъчи на слънцето.

- Добре ли си?

- Да - въздъхна Картър. - Почивам си.

- Започнах да се тревожа.

Картър премигна.

- Ами наслаждавам се тайно на една цигара. Жена ми си мисли, че съм ги отказал, та затова реших да се скатая за малко, докато тя шета в хижата и се оправя с прането и гладенето. Малко е задръстена, мисли, че може да хване някой мъж - сигурна е в победата като Александър Велики - и после да го промени, като го накара да се откаже от вредните си навици.

Наташа седна до него, притисна се към рамото му, сплетоха пръсти. Слънчевите лъчи къпеха в светлина красивите й нежни черти; тъмните й очи изучаваха Картър с нестихващо желание, ръката й стисна железния му бицепс.

- Какво би направила тъпата ти жена, ако те хване, че пушиш?

Картър сви рамене, вдигна ръка и нежно я погали по бузата.

- Сигурно ще ме пребие до смърт.

- И ще я оставиш да издевателства така над тялото ти?

Картър се ухили.

- Да, обичам жените да ме пребиват до смърт.

Целунаха се, устните им бяха влажни и топли, студеният вятър духаше от планината; доближиха се един до друг, Наташа притисна корема си до него. Картър се отдръпна, срещна погледа й за миг, после сведе очи надолу.

- Определено си наедряла. Ще заприличаш на прасенце.

Тя не обърна внимание на закачката.

- Мислиш ли, че ще прилича на теб? Щур малък Картър, който ще търчи разчорлен със срязани войнишки панталони и пухкаво малко личице, цялото намръщено, и ще размахва пластмасовия си деветмилиметров браунинг?

Смехът на Картър бе висок - неочаквана експлозия от звуци. Ръката му се премести върху корема на Наташа, нежно, закрилящо.

- Сигурен съм, че ще е гадно копеленце, също като баща си.

- Това го гарантирам - отвърна Наташа. - А сега ще дойдеш ли в леглото, за да ми стоплиш завивките, или напротив?

Картър се намръщи.

- И какво ще получа в замяна?

Тя палаво го перна по носа.

- Все ще измисля нещо.

Картър лежеше гол, потен след секса, и слушаше как Наташа пее под душа. Усмихна се, но усмивката му беше примесена с болка и той си спомни тежките времена...

Сънят го изненада и когато отвори очи, видя как Наташа се върти в новата си черна рокля пред огледалото; късата й коса беше щръкнала, а тъмните кафяви очи под извитите вежди го гледаха с неодобрение.

- Какво има? - изръмжа той.

- Наистина ли бащата на детето ми е такъв мръсен пияница?

- Само една глътка ударих, колкото да пропъдя студа.

- Същото казваш и през лятото, Картър.

Той се ухили и се почеса по корема.

- Свърши ли вече в банята?

- Не, чакай да се гримирам, преди да се заключиш вътре с някое списание.

Картър въздъхна и сърдито се надигна от кревата.

Вечерята беше изключително хубава, последвалото вино - и секс - му дойдоха малко в повече.

Събуди се в мрака и за миг се почувства ужасно объркан. Зачуди се колко е спал. Намръщи се. Защо се беше събудил? Нито му се пикаеше, нито му се пиеше. Това обикновено вещаеше нещо лошо и той тихо се измъкна от леглото, и си обу панталоните и кубинките. Ако трябваше да се бие нямаше да го прави гол... После взе браунинга.

Нямаше да доживее досега, ако не беше толкова предпазлив.

И облечен, разбира се.

Тръгна към вратата, стъпваше безшумно по дебелия килим, интуицията му крещеше, че нещо не е наред. Нищо не чуваше, усещаше само мириса на свещите и ароматните пръчици на Наташа, но въпреки това имаше нещо. Надникна през вратата и замръзна; зачака очите му да свикнат с тъмнината. Като всеки добър ловец знаеше, че движението, най-вече движението, издава местонахождението ти - без значение колко е добър камуфлажът ти.

А после видя една едра, облечена в черно фигура - движеше се с изключителна предпазливост.

Картър присви очи.

Непознатият претърсваше хижата. Картър наблюдаваше как ръцете му тарашат чекмеджетата, после чантата на Наташа. Влезе тихо в стаята - но незнайно как го чуха. Главата на натрапника, покрита с нова черна скиорска маска, се извърна рязко и очите му проблеснаха - после непознатият се извърна, приклекна и се хвърли със светкавична бързина към Картър, а той натисна спусъка и браунингът изсъска, куршумът изсвистя и се заби в тъмната фигура, преди тя да блъсне Картър и двамата да полетят към стената. Картър изпъшка.

Браунингът излетя встрани, един юмрук се заби в челюстта на Картър и той усети изпукването на зъб, устата му се напълни с кръв, пред погледа му светнаха звезди. Той застоварва юмруци върху лицето под маската, но противникът му го сграбчи и го блъсна с всичка сила към другата стена. Една от картините се стовари с трясък, пръсна се, Картър падна върху нея и парчета стъкло се врязаха в гърба му.

Кубинки полетяха към него, но Картър се претърколи със скоростта на светлината, коленичи и с все сила заби юмрук в слабините на нападателя си - веднъж, два пъти. После успя да се изправи и го сграбчи за гърлото. Огромният маскиран нападател се освободи от хватката му с лекота благодарение на невероятната си сила, на свой ред стисна Картър за гърлото, и го повдигна от земята с неимоверна сила. Докато риташе във въздуха, останал без дъх, Картър се втренчи в проблясващите в процепа на маската очи.

Задушаваше се, пръстите му се бяха вкопчили в огромните мускули на ръцете, които го държаха във въздуха. Очите му се присвиха, когато осъзна, че това огромно копеле е много, много по-силно от него; ритна го веднъж, два пъти, три пъти, но хватката не се отпускаше и Картър се задушаваше, въртящи се бели звезди се нижеха в сложни фигури пред очите му и той губеше сили; тръскаха го като парцалена кукла и той разбра, че ще го удушат...

Ръцете му се стрелнаха към колана на десантните му панталони и въпреки смазващата агония и болката, която изгаряше мозъка му с вряща киселина, той освободи края на живачната гарота, която беше скрита там - и чу сънения глас на Наташа да го вика от спалнята. По-скоро долови, отколкото видя как нападателят му промени стойката си, главата му се обърна към новата потенциална заплаха...

Трябваше да действа, и то бързо.

Краката му се прицелваха безуспешно към слабините и корема на нападателя. Картър разви живачната гарота - контролиран от процесор течен метален конец, който се активираше чрез мисъл, толкова тънък, че можеше да остане скрит от детекторите, и толкова безумно смъртоносен, че можеше да среже стомана - и с едно извъртане на китката преряза ръката на нападателя си. Чу се едва доловимо съскане на изгорена плът и кости.

Нападателят изкрещя, висок пронизителен вик, пусна Картър и той падна на колене до откъснатата и пулсираща ръка: тя още мърдаше пръсти, гърчеше се и пръскаше кръв по целия килим. Нападателят се завъртя и избяга в мрака, без да издаде и звук, а Картър заразтрива наранената си трахея. Щом погледът му се избистри, деактивира живачната гарота, намери браунинга и пропълзя до вратата на хижата. Помъчи се да различи нещо в снега. Но нападателят беше изчезнал.

- Каква е тази отвратителна миризма?

Наташа, сънена, гола, и объркана, стоеше на прага на спалнята.

- Да, благодаря ти за помощта - изсумтя Картър, надигна се щракна лампата. Меката топла светлина беше в пълен контраст с ярките образи и мисли, които се блъскаха в съзнанието му.

Наташа погледна надолу и се намръщи.

- Картър, на килима има ръка.

- Така ли? Не може да бъде. Откъде ли се е взела? И може ли да има нещо общо с шума, който те извади от пиянския ти унес?

- Какво е търсил? - Наташа уви одеялото около раменете си, приближи се и се наведе към него.

- Добре ли си?

Картър се разсмя и напъха гаротата в тайния джоб на колана си. После стана и заключи вратата на хижата.

- Радвам се, че здравето ми е на почетното трето място сред приоритетите ти.

- Взел ли е нещо?

Картър побутна отрязаната ръка с кубинката си.

- Не знам. Притесних го, преди да е свършил. Може да е искал картата на Джем - Картър пак разтърка гърлото си; картата, лежеше под бележките му за речта на сватбата. Най-добрият начин да скриеш нещо понякога е да не го криеш изобщо.

- Ще ми донесеш ли вода? Тоя мръсник за малко да ми прекърши трахеята.

- Затова ли ръката му е на пода.

- Да. Свържи се със Спиралата, изискай ДНК проба и виж дали ще излезе нещо в КримБазата. - Едва не се задави, когато Наташа му донесе вода. Пак провери вратата, после огледа килима и си взе браунинга. - Отнесъл е обаче един куршум.

- Не чух изстрел.

- Защото пистолетът беше със заглушител, а ти беше пияна. Мамицата му! Имах нужда от помощ дори от някой, който се е насвяткал.

- Тече ти кръв... Господи, Картър, наистина здравата си се бил.

- После ще се позабавляваш да вадиш стъкла от гърба ми.

- Много силен ли беше? Некс ли беше?

Картър я погледна и се намръщи.

- Прекалено силен - изхриптя той и посочи гърлото си. - Толкова за утопията, за която мечтаех. Сигурно беше некс, мамка му, и то огромен. Мислех, че спецотрядите вече са ги очистили...

- Никога няма да ги избият всичките. - Наташа го погали по бузата. - И по всичко изглежда, че все още искат да те убият, любов моя.

- Да де. - Той се намръщи - Мене вечно някой ме преследва.

Музиката гърмеше, сякаш се бяха разтворили портите на ада. Картър се намръщи, спря на последното стъпало - димът лютеше на очите му - и огледа стотиците хора, изпълнили залата на хотела. След нападението беше непрекъснато нащрек въпреки уверенията на Спиралата, че в района не са засичани некси. Резултатите от ДНК пробата бяха отрицателни: нападателят не беше некс. А обикновен як кучи син.

Картър се ухили гадно и претърси тълпата за еднорък мъжага. Ако го зърнеше, браунингът на колана му щеше да му види сметката... следващия път трофеят нямаше да е само една ръка.

Наташа леко го побутна.

- Хайде, Картър, закъсняваме.

Картър изсумтя и измърмори нещо - от рода, че е много задимено, претъпкано и шумно. И как бил нападнат и трябвало да си лежи в леглото с горещо уиски с лимон и две бучки захар.

- На колко години си, мрънкащ дърт пръч такъв? Господи, Картър, да не би все по купони да ходим! Напъни се малко или ще ти счупя гръбнака.

- Вече опитаха - изръмжа той и размърда рамене. Нарязаният от стъклата гърб го болеше.

Наташа с дълбоко изрязаната си черна рокля се вля в навалицата и той я последва покорно - като куче на каишка, което не спира да ръмжи.

Премигна, после се втренчи в пищните изложени на показ цици, които грубо се сблъскаха с него.

- Извинете. - Гласът беше завален от севернонемски акцент и бира.

Картър отмести очи от впечатляващия бюст към красивото младо лице, което го гледаше с нескрито одобрение. После поклати глава, вдиша дълбоко изпълнения с дим въздух, проби си път до бара, поръча си литър тъмна бира и потопи устни в хладните приветливи дълбини. Течността успокои гърлото му, успокои мозъка му, успокои гнева му. Купоните не бяха любимото му занимание. По принцип нямаше нищо против самите купони, проблемът по-скоро беше тълпата блъскащи се купонджии, всеки с претенциите си. Картър не беше голям почитател на човешката раса и думата "цинизъм" беше запечатана здраво - дамгосана - в мозъка му.

- А, ето те!

Наташа изникна ухилена пред него, с по един мъж от двете страни. Картър, с мустаци от тъмната бира, се намръщи. Болеше го от лепенките - сякаш малки иглички се забива в кожата и мускулите му, - а охлузванията по гърлото му бяха доказателство за забележителната сила на нападателя.

- Да танцуваме! Ще дойдеш ли да танцуваме? Това е Ханс, а това е...

- Ммм... - изръмжа Картър, което, ако се съдеше по интонацията му, трябваше да означава доста груб отказ.

Наташа разбра намека и изчезна с корема напред.

Картър си поръча още една бира. Промени решението си и си поръча две. После помисли: "Майната му" и си поръча трета, и веднага след това едно тройно уиски. Нощта щеше да е дълга, реши той, светлините намаляха и още лазери заизвиваха цветни спирали по стените и гредите на тавана - силата на музиката се увеличи болезнено.

"Щастлив ли си? - чу се дразнещият глас на Кейд. Картър не му обърна внимание, направи се че не чува арогантния тон и хитрата нотка. - Хайде, Картър, поговори с мен! Мястото е хубаво, пълно с прелестна женска плът - виж там! Видя ли тези бедра?"

"Остави ме на мира" - отвърна Картър.

"Не, Картър, не мога да те оставя на мира, куре. Ние сме братя. И искам да те предупредя, че нещата тук не са такива, каквито изглеждат".

"В какъв смисъл?"

"О, зависи".

"Да ти го начукам, Кейд! Какво си намислил?"

Заглуши Кейд с вълната от гняв, която се надигна в ума му, успокои се, облегна се на бара - хубаво, солидно дърво, което щеше да му пази гърба - и се загледа в хората наоколо, с халба в ръка и пистолет на колана. "Майната му на Кейд", каза си кисело той. Кейд беше просто един зъл демон, станал със задника нагоре, и си мислеше как да забърка поредните лайна.

Мъже и жени се въртяха в пародия на танц, докато швейцарският диджей осакатяваше някаква планинарска песен, като експериментираше с жизнерадостната мелодия на акордеона. Картър гледаше хората, а хората не му обръщаха никакво внимание - сякаш го нямаше, невидим играч, който не спазва толкова странните правила на тази толкова езотерична игра. Това винаги го удивляваше: остани трезвен (или поне не толкова пиян, колкото останалите) и чисто и просто ще останеш извън алкохолния балон, встрани от сферата на купона, и ще имаш време да гледаш и да се учиш, и да разбереш същността на човешката механика.

Младата германка с гордите гърди се настани на бара до него. Картър сграбчи тъмната си бира и понечи да се спаси, но се забави, за да не бастиса пиенето си в бързината. Дългите й нокти се забиха в бицепса му и той попадна в капана на добрите обноски, приклещен от етикета.

- Да, слънце?

- О, англичанин?! На ски ли си дошъл?

Картър я погледна в очите, видя блясъка на алкохол върху устните й и изрисуваните й изкуствени нокти около ръката си и преглътна. Беше излязла на лов.

- Да... Всъщност на сноуборд.

- О, сноубордист! Атлет! Да те черпя едно?

Картър погледна трите халби бира и чашата уиски - прекъсвачът в мозъка му отказа да се задейства.

- Да, разбира се. Нека обаче аз те почерпя. - Той се срита наум, после видя как Наташа го гледа от дансинга и й направи физиономия. Тя му намигна и той й се изплези.

Следващите петнайсет минути се мъчеше да води някакъв откъслечен разговор - откъслечен, защото не искаше да покаже, че говори перфектно немски, а това означаваше, че горкото момиче трябваше да се бори с определено лошия си английски.

Когато ръката й започна да се отърква в бедрото му, той измисли някакво нелепо извинение, допи си бирата си и тръгна към ничията земя на дансинга.

- Боли ме глава.

Наташа го изгледа неодобрително, без да спира да се кълчи с Ханс и после направи пируети.

- Мислиш ли, че хващам окото, бъдещ мой съпруже и баща на детето ми?

- Да, ама вече ми писна. Излизам да пуша.

- Лош Картър.

- Ами гръмни ме тогава. И без това всеки срещнат пробва.

Като се блъскаше от тяло в тяло, накрая стигна до изхода. Студеният въздух го лъхна - мразовит, свеж и ободряващ. Небето беше наполовина закрито от облаци, но между пухчетата осветен от лунни очи памук искряха звезди, по-ярки от натрошен диамант. Картър си пое дълбоко дъх, затвори за миг очи от безкрайно искрено удоволствие. После извади поредната смачкана цигара, запали и напълни дробовете си с приятна мърсотия.

Чуваше бумтенето на музиката, леденият вятър свистеше около него, изстудяваше тялото му след потната танцуваща тълпа. Наслаждаваше се на цигарата, на красотата на чистата нощ и на ярките звезди. Насладата, реши той, е неподвижно състояние без адреналин, без надвиснала смъртна опасност. Но пък изпитваш толкова силно удовлетворение, след като застреляш врага в челото.

Бавно, дразнещо, се надигаше дълбок, далечен, глух тътен.

Картър замръзна и затвори очи, димът се виеше около леко премръзналото му лице.

Тътенът се чу отново - по-силен, дрезгав и плътен бас. Картър усети трус под кубинките си, понечи да се подпре, за да не падне, и изведнъж с ужас видя как хотелът се размърдва, сякаш танцуваше под звуците на внезапните писъци, и целият свят сякаш се изпълни с кънтяща гръмогласна песен. Земята си тресеше и огъваше и Картър се извърна, хвърли цигарата в снега и се втурна към входа на дискотеката... който бълваше като картечница крещящи хора с лица, разкривени от ужас и страх. Чу се глух тътен, постепенно се усили и хотелът поддаде в средата, част от покрива изчезна, пропадна в мрака. Светлините заизгасваха една по една, все едно бяха падащи плочки на домино.

- Мамка му!

Картър бясно си пробиваше път сред навалицата и виковете на ужасените хора.

- На! - изкрещя той, блъскаше се в хората; някакъв исполин се надигаше под краката им. Светът беше обзет от хаос, тресяща се, ревяща, надигаща се лудост, и Картър се провираше сред полудели крещящи хора, които го бутаха, ритаха го и го блъскаха, за да излязат... а той се мъчеше да влезе.

Наташа танцуваше с Ханс и тъкмо го шляпваше по похотливите ръце, когато усети първия трус. Усмивката й изчезна. Някой извика. Земята под тях изведнъж се разтресе, стените се люлееха, чашите от бара се разбиваха на земята, падаха от разтрепераните пръсти на хората. Бирата се лееше на пода сред счупени чаши и обърнати мебели. Всички хукнаха към изхода, бутаха се и се ръгаха...

Подът се разтвори и пред Наташа зейна назъбена еднометрова пукнатина. Тя извика, извади скрития в колана й нож, скочи и го заби в една греда. Увисна на него, а Ханс изкрещя от ужас и изчезна в зиналата черна пропаст...

От зейналата пукнатина лъхна топъл въздух.

Наташа премигна и облиза устни, бавно, нервно.

Ханс го нямаше.

Наташа гледаше невярващо как една жена се подхлъзна, задраска с нокти гладкия камък и изчезна в дълбокия необятен мрак. Топъл въздух, вонящ на сяра се издигна от цепнатината и на Наташа й се догади. Тътенът продължаваше, после стихна за частица от секундата и пак нарасна заедно с пукнатината, която се плъзна по пода с глухо стържене и разцепи камъка пред ужасения персонал на бара, който стоеше замръзнал като заек пред фарове...

- Бягайте! - извика Наташа, залюля се и скочи възможно по-далеч от назъбения ръб на пукнатината. В следващия миг залата сякаш се наклони и огромният бар се строши, дървеният плот заскърца и се нацепи на трески, които полетяха като копия, след което половината му увисна над пропастта и под почти прав ъгъл.

Тътенът заглъхна.

Врявата намаля, защото тълпата се бе изнесла от дискотеката. Барът, прекършен на две като клечка за зъби в пастта на някой гигант, изскърца, приклещен в това недостойно положение. Под него, в мрака, Наташа чуваше още викове, истерични и агонизиращи.

- Натс!

- Картър, насам.

Картър дотича и зяпна назъбената пукнатина. Колко ли дълбоко стигаше?

- Натс, да се махаме оттук!

От недрата на земята се чу нов тътен, стените започнаха да се тресат. Истеричните писъци изведнъж секнаха и се чу как нечие тяло се удря в скалите.

- Не! Помогни им! - Очите й бяха огромни и молещи.

- Наташа! Да се махаме оттук... - Но много добре знаеше, че няма смисъл да я убеждава. Тя беше прекалено благородна, за да се замисли първо за собствената си безопасност - упоритостта й беше пословична и беше водила до десетки битки. Картър се ухили гадно: разбираше, че една работа е шибана, още щом я видеше, а пукнатината под него определено трябваше да се избягва...

Скочи на ръба и изрита широкия плот на пречупения бар; десетметровата дървена плоскост се беше заклещила в една скала. Три метра по-надолу на една издатина видя две жени - държаха се с последни сили, лицата им бяха облени в сълзи, разголените им вечерни рокли бяха на парцали.

- Все едно съм със сноуборд - изръмжа той и сред какофонията на надигащия се тътен, падащите камъни, тресящите се стени и люлеещите се греди скочи на бара и се плъзна към двете отчаяни жени - спусна се в мрака с топлите серни изпарения и гадната воня на камък и метал.

Сълзите на жените се стичаха като порой. Той сграбчи ръката на едната - бе хлъзгава от кръв и пот. Пръстите му я стиснаха здраво като в клещи, той извика, вдигна жената на ръце и със всички сили я подхвърли нагоре... Наташа я хвана и я издърпа. Нов тътен разтърси залата, пак се чу трясък на стъкло и една от огромните носещи греди на тавана се прекърши със страшен пукот, след което се срути със страхотен трясък и изпълни залата с прах и парчета камъни...

Прахолякът обгърна Картър и той се закашля; мъчеше се да запази равновесие, докато всичко около него се тресеше. Ослуша се откъде идва хленченето и кашлянето, пресегна се и успя да улови ръката на втората жена. Издърпа я нагоре, а тя се вкопчи в него като мида в камък, зарови глава във врата му, притисна се към него ужасено. Картър я стисна здраво, извърна глава от прахта и се насили да не слуша канския рев на света. Усещаше как бара се накланя опасно, движи се сякаш в такт с тресящата се земя, почувства как се плъзга под краката му. С внезапен прилив на адреналин и див изблик на сила се затича по наклона, кубинките му се оттласнаха от крановете за бира и успя да се изкатери горе. По някакво чудо прескочи пукнатината , без да изпусне жената, и стъпи на осеяния със стъкла и камъни под.

- Ще се срине, мамка му! - изкрещя Наташа.

Барът полетя към безкрайността. Картър избърса прахта от лицето си и усети, че по ръцете му се стича кръв. Трусовете ставаха все по-често, целият свят се клатеше, тресеше се и се мяташе около тях, сякаш изпаднал в неудържимо опиянение, сякаш изпитваше оргазъм. Картър вече се уплаши наистина и викна:

- Да изчезваме. Веднага.

Можеха да загинат.

Изправи се и повлече изпадналата в истерия жена. Наташа хукна с него към изхода. Още една греда се срути и вдигна облак прах, камъни се разхвърчаха. Двамата агенти на Спиралата изкатериха стълбите и се втурнаха навън...

Хората крещяха, плачеха, търсеха приятелите си, други зяпаха ококорени, вцепенени от ужасното бедствие. Единици се опитваха да помогнат на останалите, които не бяха имали техния късмет и се бяха порязали на счупените стъкла или бяха пострадали от падащите камъни.

Картър чу хеликоптерите и далечния вой на сирените.

Откопчи се от здравата прегръдка на жената, без да обръща внимание на благодарностите. Извърна глава и погледна нагоре. Целият хотел беше наклонен, наполовина рухнал, кошмарна гледка - и точно тогава Наташа се изправи пред него, погледите им се срещнаха, лицето й беше почти неразпознаваемо под праха и мръсотията.

- И ти чуваш.

Картър стисна зъби, пясъкът между тях изскърца.

- Нищо не чувам.

- Чуваш я, че вика... Върви й помогни.

Картър се взря в красивите й очи.

- Не, Натс, оставам с теб. И с нашето бебе... Не съм част от шибания международен спасителен отряд.

- Тя се скъсва да крещи там вътре... ще умре. И ще ти тежи на съвестта.

- По дяволите, Наташа, трябва да мисля за семейството ни и...

- Върви - помоли го Наташа. - Аз съм добре... върви й помогни.

Картър изруга и погледна рушащия се хотел. В следващия миг вече тичаше към главния вход. Покритата му със сняг кубинка убеди вратата да се отвори.

В същата секунда електричеството угасна.

Хотелът потъна в непрогледен мрак

Трусовете като че ли отслабнаха. Картър спря за миг. Писъците все още се чуваха, но сега звучаха глухо, изтощено, обезнадеждено. Той се втурна към рецепцията, но пътят му беше препречен от падналите греди. Погледна нагоре и видя късче небе. Една снежинка падна върху лицето му. Посипаха се още. В центъра на хотела бе пробита дупка. Картър се промъкна до стълбите. Те се бяха усукали като ужасно изкривени крака. Изкачи ги на бегом, подхлъзваше се и се набираше по перилата нагоре. Когато стигна на горната площадка, се чу ужасен трясък и огромното стълбище се срина зад гърба му, остана само черна дупка с дървени колове, пълна с облаци прах и изкривени железа.

Шумът постепенно утихна.

- Чудничко!

"Още ли се забавляваме?" - прошепна ехидно Кейд в подсъзнанието му.

Картър се ухили със злобна крива усмивка, зачуди се дали е направил правилния избор... хмм, трудния: да остане в безопасност на снега или да се втурне в срутващия се хотел?

Огледа се; без осветление всичко беше като лабиринт от сенки. Тръгна пипнешком покрай стената, като използваше номера на пожарникарите и притискаше обратната страна на ръката си, а не дланта - ако попаднеше на оголен кабел, токът щеше само да го раздруса, но ако претърсваше с длан, щеше само да го предизвика спазъм, пръстите му щяха да стиснат кабела и можеше да умре.

Спря за миг, ослуша се, раните по ръцете го щипеха. Ужасно мразеше стържещото усещане от обелена кожа.

- Е? - извика той. Стори му се че чува хлип.

Трусовете започнаха отново.

Картър изруга.

Докато тичаше по покрития с мокет коридор към вратата, откъдето идваше хлипането, земетресението започна да се усилва. Картър натисна дръжката и изруга - вратата беше заключена. Той вдигна крак да я изрита, но изведнъж целият хотел се наклони на една страна и той се плъзна назад, удари се в стената и се строполи на земята, изруга, защото лепенките на гърба му се опънаха и раните се отвориха. Докато се изправяше, усети струйки кръв надолу по гръбнака, примигна от прахта в очите си - и разбра...

Разбра, че няма много време.

"Подът не е най-добрият начин да се оправиш" - посъветва го Кейд.

"Знам, тъпако!"

Чу се далечен, страшен, гаден пукот. Ноздрите на Картър потръпнаха, когато усети мириса на пушек. Трусовете продължаваха да се засилват.

Той ритна вратата и нахълта. Но се спря, объркан от това, което видя. Мъж лежеше върху жена в едно огромно легло; тя плачеше, а той се клатеше върху нея в изблик на необуздан секс. Картър наклони глава, за да избегне пороя от мазилка, която падаше от тавана. Жената стенеше и се бореше безуспешно.

"Първокласна курва" - намеси се Кейд, без някой да го е молил.

"За сляп ли ме мислиш?" - саркастично му отвърна Картър. След което каза високо:

- Бягайте. Веднага.

Жената изхълца, но ръката на мъжа се вдигна и й запуши устата, а пияният му поглед се втренчи в Картър.

- Разкарай се. Ще си получа това, за което съм платил.

Картър извади браунинга и пусна един куршум в прасеца му. По чаршафа бликна кървава каша от мускули и кости. Мъжът изкрещя, скочи и падна на килима, мъчеше се да спре шурналата кръв. Вдигна замъглените се от дрога очи, ръцете му бяха изцапани със собствения му живот.

- Ти ме простреля!

Кубинката на Картър се стовари върху лицето му, после той вдигна отпуснатата стенеща жена от леглото. Беше гола, като се изключат високите до коленете ботуши. Сгуши се в него. Стаята се разтресе отново. Картър се приближи до прозореца и погледна декоративните плочи долу. Прекалено високо за скок. Излезе в коридора. Мирисът на огъня се усещаше вече много по-силно и тъй като стълбата я нямаше, трябваше да потърси друг спасителен изход. Затича се с полуголата жена на ръце, като се опитваше да не падне по тресящия се под. Чуваше как раненият вика за помощ - кръвта му изтичаше. "Сам си намери начин да излезеш, шибаняко", помисли си. Стигна до края на коридора и се загледа през огромния френски прозорец, направен от множество стъклени панели - сега само на няколко бяха останали стъкла.

Трусовете спряха.

- Слава богу! - прошепна Картър облекчено.

Земята изстена и застърга и той видя как се появява нарастваща пукнатина, как идва на зигзаг през градината към хотела... и усети как паниката диво се надига в гърдите му. Надви я.

Устата му беше суха от обзелия го страх. Светът се разтваряше с трясък пред него.

Стенещата жена потрепери, беше й студено. Той погледна размазаното й от сълзи красиво лице - очите й бавно се отвориха и тя озадачено се втренчи в него, сочните й червени устни леко се разтвориха. Картър видя отражение на собствения си страх и шок от това, което ставаше...

Хотелът започна да се люлее и Картър залитна. Вдигна крак, изби с ритник резбованата рамка и с неверническа молитва скочи право към виещия се процеп в бързо разпукващата се земя.

Бръмченето на спасителните хеликоптери и воят на сирените бяха приглушени и далечни, като насън.

Студеният въздух свиреше покрай Картър, шибаше го, докато падаше безпомощно към разширяващата се, стрелкаща се зигзагообразна пукнатина.

Той затвори очи пред ужаса...