Монетата
Джеймс Туайнинг
Откъс
МОНЕТАТА
ДЖЕЙМС ТУАЙНИНГ
На Виктория, завинаги
"Там има само ред, красота, разкош, спокойствие и чувственост".
Шарл Бодлер, "Покана за пътуване"
БЛАГОДАРНОСТИ
Благодаря на Рой, Клеър и Сара Тофт, Брус Ричи, Дейвид Сейл, Джереми Грийн, Джереми Уолтън, Джордж Хамън, Шон Корбет, Джулиан Симънс, Шарлот Камерън, Марк Джил, Саманта Акстъл, Мария Барет, Нико Шварц, Флориан Рейно и особено на Род Джилет за техните безценни забележки, предложения и помощ. Романът е неизмеримо по-хубав благодарение на тях.
Благодаря и на моите агенти Джонатан Лойд и Юън Торникрофт от "Къртис Браун" в Лондон и на Джордж Лукас от "ИнкУел Мениджмент" в Ню Йорк, защото ме измъкнаха от дълбините на тяхната входяща кореспонденция, съзряха потенциала в черновите ми и ми повярваха.
Благодаря на Уейн Брукс, моя фантастичен редактор, за непоколебимата му защита на тази книга и заразителния му ентусиазъм и на Алисън Калахан от "Харпър Колинс", САЩ, за прозорливостта и доверието й. Благодаря също на Лин Дру, Деби Колингс и екипа за продажби и проучване на пазара в "Харпър Колинс" - те бяха върхът от началото до края. За помощта им в изследователската работа за романа искам да изкажа признателността си на служителите на Смитсъновия институт (Националния музей за американска история и Националната нумизматична колекция), Монетния двор на Съединените щати, Министерството на финансите, Американския военен оръжеен център Форт Нокс, "Кристи", "Сотби", турското министерство на туризма и френското министерство на културата.
И накрая, безграничната ми любов и благодарности към моите родители Ан и Боб, сестра ми Джоана, съпругата ми Виктория и нашата красива новородена дъщеричка Амелия.
Лондон, септември 2004 г.
За повече информация за автора и за интересната история на "Двойния орел" от 1933 г., моля, посетете:
www.jamestwining.com
Изпълнителна заповед № 6102
По силата на дадените ми пълномощия от Раздел 5 (б) на Закона от 6 октомври 1917 година, поправен от Раздел 2 на Закона от 9 март 1933 година за подпомагане на банковото дело по време на национални кризи и за други цели, които Конгреса обяви за сериозно критични, аз, Франклин Д. Рузвелт, президент на Съединените американски щати, обявявам, че продължава да съществува национална криза, и като се позовавам на споменатия раздел, забранявам физическите лица, сдруженията и корпорациите на територията на Съединените щати да се запасяват със златни монети, златни кюлчета и сертификати със златно покритие и определям следните правила за изпълнението на тази заповед.
До 1 май 1933 година или преди това всички лица се задължават да предадат на Федералния резерв или на всяка банка, клон на системата на Федералния резерв, всички златни монети, кюлчета злато и сертификати със златно покритие, притежавани от тях или станали тяхна собственост до 28 април 1933 година. Срещу предадените златни монети, кюлчета злато и сертификати със златно покритие Федералният резерв или неговите банки ще изплатят еквивалентна сума в монети или банкноти във валутата, определена от законите на Съединените щати.
Онзи, който съзнателно наруши разпорежданията на тази Изпълнителна заповед, ще бъде глобен с десет хиляди долара или осъден на десет години затвор, или и двете. Всеки служител, директор или чиновник на корпорация, който доброволно участва в нарушаване на заповедта, ще бъде наказан със същата глоба, затвор или и двете. Тази заповед и разпоредбите й може да бъдат променяни или отменяни по всяко време.
Франклин Д. Рузвелт
Президент на Съединените американски щати
5 април 1933 година
ПРОЛОГ
"Към що не склоняваш сърцата човешки, ти, жажда проклета за злато!"
Вергилий, "Енеида"
Пон дьо Гренел, Шестнадесети район, Париж
16 юли - 21:05
Закъсняваха.
Бяха казали девет без петнадесет, а вече беше девет и пет. Чувстваше се неудобно, че стои на открито толкова дълго. Ако не дойдеха до пет минути, щеше да си тръгне, въпреки единия милион долара.
Нервно потупа джоба си. Още бяха там. Усещаше тежестта им през черния вълнен плат. Все още бяха на сигурно място.
Двама влюбени учиници, хванали се за ръце, вървяха към него и на всеки няколко крачки си разменяха целувки в здрача. Девойката го видя и смутено се дръпна. Пръстите й неволно докоснаха сребърното кръстче на врата й.
- Bonsoir, mon pere.
- Bonsoir, mon enfant*.
* Добър вечер, отче. Добър вечер, дете мое (фр.) - Б. пр.
Той се усмихна. Младите минаха покрай него и пресякоха Пон дьо Гренел. Едва тогава виновният им смях отекна в отслабващата жега. Светлините на Айфеловата кула искряха във виолетовото небе, сякаш се бе запалила.
Той опря ръце на парапета и загледа Статуята на свободата - копие на много по-голямата си сестра отвъд Атлантическия океан. Извисяваше се над Ил дьо Сине, малкия остров, на който бе издигната през 1889 година според надписа в основата й. Беше с гръб към него. Бронзовите й мускули бяха гладки, кожата - опъната. Беше вечно млада въпреки зелената патина на годините.
Когато беше малък, баба му му каза, че много членове на семейството им били извършили трудното и дълго пътуване от Неапол до Америка през двадесетте години на двадесети век. Погледнеше ли статуята, той някак се чувстваше свързан с онези безлики родственици и разбираше учудването им от първия поглед към Новия свят и непоклатимата им вяра в новото начало. Затова винаги избираше това място. Усещаше го познато. Безопасно. Защитено. Caso mai. За всеки случай.
От сенките на моста се появиха двама мъже и погледнаха нагоре към него. Той махна с ръка, прекоси пътя, слезе по тесните бетонни стъпала, мина под ниския стоманен свод на моста, и спря в края на широкото пространство около масивния каменен пиедестал на статуята - както винаги внимаваше да е на шест-седем метра от тях.
Двамата вероятно бяха стояли тук отдавна, бяха го наблюдавали и бяха проверявали дали е сам, бяха се крили в удължаващите се сенки като лъвове във високи треви. Всъщност той не очакваше друго. Тези хора не рискуваха. Но той също.
- Bonsoir - извика едрият мъж вляво. Дългите му руси коси се сливаха с гъстата брада.
- Bonsoir - предпазливо отвърна той.
По реката се плъзна корабче за разходки. Ослепителните му светлини пронизаха мрака, сякаш търсеха нещо. Тежките гънки на мантията на статуята като че ли се надиплиха и леко се повдигнаха от докосването им, досущ понесени от невидимо въздушно течение. Каменната жена все едно им се присмиваше.
- В теб ли е? - извика на английски брадатият мъж, когато бръмченето на моторите на кораба утихна и светлините отместиха безмилостния си блясък по-нататък по брега.
- Носите ли парите? - Гласът му беше твърд и непреклонен. Играта беше една и съща всеки път.
Наведе глава - преструваше се на безразличен - и забеляза, че излъсканите му черни обувки вече са прашни от сивия чакъл.
- Дай първо да я видим - извика брадатият.
В гласа му имаше нещо странно. Някакво напрежение. Мъжът вдигна глава и погледна през рамо. Пътят му за бягство беше чист. Потисна безпокойството си и им каза обичайния отговор:
- Покажете ми парите и ще ви заведа при нея.
Този път разбра. Повечето хора не биха забелязали, но той се занимаваше с тези неща достатъчно дълго, за да разчете знаците. Скованите рамене и присвитите очи на човека бяха като на антилопа, отдалечила се от стадото.
Те се подготвяха.
Той се огледа отново. Пътят все още беше чист, макар че мракът се сгъстяваше и през дърветата се виждаше трудно. И в следващия миг му стана ясно. Значи затова бяха закъснели.
За да е тъмно.
Обърна се рязко и побягна. Гладките му кожени подметки разпръскваха камъчета зад него като автомобилни гуми, набиращи скорост по черен път. Не можеше да им позволи да я вземат. Хвърли поглед през рамо и видя, че двамата тичат след него. На оранжевия блясък на лампите от двете страни на моста над главата му като изкривен остър нокът проблесна дуло на пистолет.
Той инстинктивно обърна глава миг преди да се натъкне на острието на ножа. И едва тогава прозря истината. Тъмният силует с протегнати ръце, който се появи пред него, се беше крил в сенките и го бе чакал да се приближи, за да може да нанесе удара. Бяха го насочили като животно в обятията на смъртта.
С мълниеносен рязък замах назъбеното петнадесетсантиметрово острие прониза гърдите му. Шокът от удара го накара да преглътне. Усети как хладната стомана прерязва мекия хрущял в основата на гръдната кост и се забива в сърцето му.
Това беше последното, което почувства.
На оранжевата светлина кръвта, която изтече през бялата му яка, заблестя в зелено като обветрената Статуя на свободата. Статуята обаче не знаеше, не виждаше и не усещаше нищо. Прикованият й поглед беше насочен към Америка.
Към Ню Йорк.
ПЪРВА ЧАСТ
"Златото създава около човека мъгла, която е по-пагубна за сетивата и приспивна за чувствата от недоизгасени дървени въглища".
Чарлз Дикенс, "Николас Никълби"
1
Пето авеню, Ню Йорк Сити
16 юли - 23:30
Мъжът се спусна грациозно - тялото му описа плавна дъга встрани от сградата и после обратно към нея като отпуснал се на нишката на паяжината си паяк, повлечен от внезапен порив на вятъра. Въжето съскаше в ръцете му.
Той скочи на балкона на седмия етаж, приклекна, отвърза въжето и допря гръб до стената. Черният му гъвкав силует се сля с тъмния камък. Не помръдваше, гърдите му се повдигаха почти незабележимо. Тънка скиорска маска скриваше лицето му.
Трябваше да се увери, че никой не го е видял, затова изчака, вслушваше се в едва доловимия пулс на града, който неспокойно спеше под него. Прожекторите на Градската опера угаснаха и познатите й очертания потънаха в сянка.
Тъмният Сентръл Парк, осеян с фарове на таксита, движещи се на изток и на запад по Осемдесет и шеста улица, издишваше нагоре по външната страна на сградата хладен, наситен с кислород въздух, който въпреки жегата го накара да потръпне. Изпаренията бяха натежали от характерния за Ню Йорк мирис - опияняващ коктейл от страх, пот и алчност, излъчващ се от тунелите и пароотводите на метрото.
Самотен хеликоптер на нюйоркската полиция обикаляше в стесняващи се кръгове. Отнякъде долиташе приглушеният вой на сирени. Но той знаеше, че не идват за него. Том Кърк беше неуловим.
Наведе се под нивото на балюстрадата от дялан камък и с леки стъпки се приближи до балкон с голям полукръгъл прозорец. Бронираните стъкла блестяха като листове стомана. Стаята беше тъмна и безлюдна, както очакваше. Така беше всяка събота и неделя през лятото.
Кърк чукна няколко пъти пантите от дясната страна на прозореца и болтовете паднаха в ръката му. След това внимателно, за да не наруши магнитния контакт на централната аларма, отмести стъклото от рамката - отвори се достатъчно голяма пролука, за да се провре.
Влезе, свали раницата от гърба си и извади нещо като детектор за метал - тънка черна пластинка, прикрепена за алуминиева пръчка. Натисна едно копче в горната й част и на гладката повърхност засия зелена светлина. Без да помръдва, Кърк хвана пръчката с дясната си ръка и започна да прокарва пластинката по пода пред себе си. Почти веднага светлинката блесна в червено и той спря.
Детектори за допир. Както предполагаше.
Бавно премести пластинката над мястото, където светлината се беше променила, бързо разпозна зоната и я очерта с бял тебешир. Повтори процедурата, като методично се промъкваше из стаята с контролирани и точно отмерени движения. След пет минути стигна до отсрещната стена, оставил след себе си диря от бели кръгчета.
Помещението беше същото, както показваха снимките, и излъчваше отличителната миризма на наскоро отпечатани банкноти и стари мебели. Голямото бюро бе от лакиран английски дъб и италианска кожа и му напомни за интериора на ролс-ройс от двадесетте години на двадесети век. На стената зад него имаше остатъци от някога богата частна библиотека - съдържанието й според каталозите на търговете сега беше разпръснато по света.
Стената от двете страни на прозореца беше боядисана в пясъчносиво и украсена със симетрично наредени картини. Не беше необходимо да се вглежда отблизо, за да ги познае - Пикасо, Кандински, Мондриан, Климт. Том обаче не беше дошъл заради картините, нито заради фалшивия сейф зад третото платно вляво. Беше се научил да не бъде алчен.
Върна се по тебеширените кръгчета до килима на пода между писалището и прозореца. Цветното стъкло блещукаше на бледата лунна светлина. Застана с гръб към прозореца, хвана единия край на килима и го дръпна. Дървото отдолу беше малко по-тъмно - бе стояло скрито от лъчите на слънцето.
Коленичи, сложи ръце на пода и бавно ги плъзна по сухия паркет. След около метър пръстите му усетиха малка грапавина. Той прокара ръце по нея и стигна до краищата й. Нагласи кокалчетата си, наведе се и натисна с цялата си тежест. Квадратният шестдесетсантиметров плот тихо изщрака и изскочи два-три сантиметра над пода. В другия край имаше панта. Кърк вдигна плота и видя лъскав сейф.
Производството и застраховането си бяха сътрудничили, за да направят сейфа безопасен. Производителите редовно предаваха продуктите си за независима проверка в лаборатория "Ъндъррайтърс", която на свой ред издаваше на сейфа специален сертификат за сигурност, позволяващ на застрахователите да определят точно съответната застрахователна стойност.
Според наскоро залепения етикет този сейф беше определен като TXTL-60 или, с други думи, беше преценено, че може да устои шестдесет минути на непрекъсната атака, една от най-високите категории, давани от лабораторията "Ъндъррайтърс".
Въпреки това на Кърк му бяха необходими само осем секунди и половина, за да го отвори.
Вътре имаше петдесетина хиляди долара, бижута и ръчен часовник "Реверсо" от двадесетте години. Кърк обаче не обърна внимание на тези неща - погледът му се спря върху една голяма дървена кутия. На махгоновия капак беше инкрустиран двуглав златен орел, сграбчил в ноктите си златно кълбо с кръст отгоре и скиптър. Императорският герб на фамилията Романови.
Том отвори кутията и внимателно извади безценния предмет, който лежеше на бялата копринена подплата.
Пулсът му се учести. Беше виждал множество зашеметяващо красиви предмети, но този беше изключителен. И той направи нещо безпрецедентно - махна маската от лицето си, за да го види по-добре. Неприсъщото за него неблагоразумие го възнагради почти веднага. Лунната светлина озари осеяната със скъпоценни камъни повърхност и изящният предмет сякаш оживя в ръцете му и блесна като светлина от камина през заскрежен прозорец на усамотена дървена хижа.
В съзнанието му мигновено се появиха думите, написани на откъснатата страница от каталога на "Кристи", включена в записките му в инструктажа.
"Златното яйце е изработено от Пьотър Карлович Фаберже по поръчка на цар Николай II за подарък на майка му, вдовстващата императрица Мария Фьодоровна, за Великден през 1913 година. Изваяно е от сибирски кристал и е инкрустирано с над три хиляди диаманта. Други хиляда и триста диаманта украсяват основата. Като всички яйца на Фаберже, съдържа великденска "изненада", в случая платинена кошничка, украсена с цветя, направени от злато, гранат и кристали. Кошничката символизира прехода от зимата към пролетта".
Том се вторачи в яйцето. Не чуваше нищо освен равномерното си дишане и тиктакането на невидим часовник. Зрението му се замъгли, диамантите заискриха като ледени висулки на обедно слънце. Кърк сякаш видя вътрешността на яйцето през ръкавиците, пръстите и костите си.
Представи си, че отново е в Женева и стои пред ковчега на баща си. Сякаш пак видя отрупания със свещи олтар. Чу напевния глас на свещеника. Виждаше как капките вода сълзят от венеца върху капака на ковчега и падат на пода. Стоеше и гледаше как килимът променя цвета си, докато кристалните капки попиват в мекия плат.
И после неочаквано му хрумна една мисъл, по-скоро въпрос. Беше се промъкнал в съзнанието му и го измъчваше.
"Време ли е?"
Прогони го от главата си. Не се замисли върху него. Вероятно не искаше. Но през двата месеца след погребението въпросът се връщаше отново и отново, всеки път по-натрапчиво. Обсебваше го, подриваше действията му и изпълваше със съмнение и колебание всяка негова дума. Настояваше за отговор.
И сега всичко му се изясни. Беше неизбежно, така, както след зимата идва пролет. Моментът беше настъпил. Щеше да се откаже.
Сложи си маската, прибра яйцето, затвори сейфа, нагласи дървената плоскост на мястото й, мина внимателно по стъпките си през стаята и излезе на балкона.
Стори му се, че воят на сирените долу се е усилил. Сърцето му биеше в ритъм с тракащите перки на полицейския хеликоптер, който летеше почти над главата му. Прожекторът осветяваше дърветата и улицата, търсеше някого или нещо. Том изчака хеликоптерът да се отдалечи, скочи и изчезна.
На пода остана само миглата, паднала от лицето му, когато бе свалил маската си - блестеше в черно на лунната светлина.
2
Централата на ФБР, Вашингтон
18 юли - 7:00
Тя знаеше какво ще се случи още щом вратата се отвори и тъмният силует се появи на прага. Помъчи се да се сдържи, но безуспешно. Винаги ставаше така. Вдигна пистолета в класическа поза за стрелба. Лявата й ръка беше леко сгъната и леко избутваше оръжието далеч от нея. Дясната беше свита и дърпаше пистолета назад, за да създаде опора и да го държи здраво, а краката й бяха разкрачени, десният беше леко изнесен напред.
Изстреля три куршума - идеален равностранен триъгълник. Жертвата умря, преди да падне на земята. Бялата му риза се обагри в червено, все едно шише мастило се бе разляло върху попивателна хартия. И едва когато светлината озари лицето му, видя какво е направила.
Подскочи и се събуди. Избърса изпотеното си лице и протегна ръка към часовника върху ламинираното бюро. Замига, за да приспособи очите си към неоновата лампа на тавана, и погледна циферблата. Седем часът. По дяволите! Пак бе останала цяла нощ на работното си място.
Дженифър Браун се протегна и разкърши рамене, прозя се, наведе се, издърпа най-долното чекмедже, прерови го и извади опакована в целофан бяла блуза, същата като онази, с която беше облечена. В чекмеджето имаше още две. Преоблече се, пусна старата блуза в чекмеджето и го затвори с крак.
Беше поразително красива: висока метър седемдесет и три и слаба, но закръглена там, където трябва, с гладка шоколаденокафява кожа, овални скули и къдрави черни коси до раменете. Не носеше други бижута освен огърлицата с изкривено сърце от "Тифани", която сестра й й беше подарила за осемнадесетия рожден ден. Медальонът се беше сгушил в гладката извивка между гърдите й.
Закопча блузата, напъха я в колана на черния си панталон и огледа боядисаните в сиво стени без прозорци. Усмихна се и на меките й, загорели от слънцето бузи се появиха трапчинки. Кабинетът беше малък, но си беше нейн - все още не беше свикнала да има собствен кабинет. Свое лично пространство. Собствен въздух. Беше се върнала във Вашингтон само преди три месеца и все още всичко беше ново за нея. Бе прекарала три години в Атланта, в полеви кабинети, където едва ли не се страхуваше да диша, за да не рухнат стените. Радваше се, че се бе върнала - и този път смяташе да остане.
Някой почука на вратата и прекъсна мислите й.
Дженифър вдигна глава и се намръщи, но се отпусна, като видя, че е Фил Тъкър, прекият й шеф. Предишния ден й беше казал, че я иска на работа рано - трябвало да говори с нея, но не спомена за какво.
- Здрасти - каза тя.
- Как си? - Той се приближи до бюрото и я погледна загрижено. Двойната му брадичка се разстла върху възела на вратовръзката му. - Пак ли стоя до късно?
- Толкова ли е очевидно? - Дженифър притеснено приглади косите си и потърка очи, за да се разсъни.
- Не - усмихна се той. - Охраната ми каза, че не си се прибирала вкъщи. Искам да знаеш, че оценявам това.
Такъв си беше Тъкър. Не беше от шефовете, които очакват служителите му да работят до късно и да се прави, че не го забелязва. Интересуваше се от екипа си и се грижеше хората му да го знаят. Това я караше да се чувства полезна, а не излишна и досадна.
- Благодаря.
Той се почеса по червеникавата брада, после по главата. Черепът му беше розов и лъскав под оредяващата коса.
- Между другото, говорих с Флинт. Момчетата от министерството на финансите ще поемат нещата по случая Хамън. Много са ти благодарни за помощта. Каза, че ти е длъжник. Браво.
- Благодаря - повтори тя и смутено сви рамене. Не умееше да приема комплименти и смени темата. - Е, за какво искаш да говориш с мен? Защо започваме толкова рано? Някой конгресмен си е изгубил кучето?
Тъкър седна на стола.
- Вчера възникна нещо и предложих теб. - Ухили се. - Надявам се, че нямаш нищо против.
Дженифър се засмя.
- И да възразявам, има ли значение?
- Никакво. Но смятам, че ще проявиш интерес. Предоставя ти се възможност да се върнеш в голямата игра. - Изведнъж стана сериозен. - Може би втори шанс. - Той наведе глава.
- Все още ли се опитваш да ми спечелиш изкупление? - Спомняше си ясно съня си и в гърлото й се надигна горчилка, която я накара да преглътне с усилие.
- Не. Сама го правиш. Но и двамата знаем, че е трудно да промениш хорското мнение.
- Не търся подаяния, Фил. Мога да се справя сама. - Очите й засияха от гордост.
Тъкър бавно кимна.
- Знам. Но всеки се нуждае от шанс, дори ти. Нямаше да предложа теб, ако не мислех, че си го заслужила. Както и да е, казах му да дойде тук, затова е късно да се измъкваш.
Той погледна часовника си, разклати китката си, доближи го до ухото си и го погледна пак.
- Толкова ли е часът? - попита и посочи часовника на бюрото й.
- На кого си казал да дойде? - попита тя, без да обръща внимание на въпроса му.
Преди той да успее да отговори, на вратата се потропа и влезе висок мъж.
- Дженифър, запознай се с Боб Корбет - каза Фил. - Боб, това е Дженифър Браун.
За секунда се възцари тишина. Тъкър обезпокоено стрелна с поглед Дженифър, сякаш се тревожеше, че тя може да направи или да каже нещо неуместно.
След това двамата се ръкуваха и той въздъхна облекчено.
- Боб е шефът на отдел "Големи кражби и транспортни престъпления".
- Запознаха ни в асансьора. - Дженифър се усмихна и кимна. Беше виждала Корбет в сградата. Винаги изглеждаше безупречно, от гладко избръснатото лице до лъснатите черни обувки със завързани на двойна фльонга тънки връзки. Но сега мигновено забеляза нещо различно. Възелът на копринената му вратовръзка беше много по-малък от обикновено, сякаш нервно го беше разхлабвал и затягал поне пет-шест пъти. Корбет явно беше разтревожен и притеснен.
Той се намръщи и я погледна критично, после изведнъж се сети и кимна.
- Да, спомням си. Здравейте. - Говореше кратко и отривисто и нещо в точната отмереност и припряност на изстреляните като от картечница думи говореше за военна подготовка.
Изглеждаше десетина години по-млад, макар че беше на четиридесет и пет и задълбочаващите се бръчки около очите и устата му издаваха, че времето най-после започва да му се отразява. Разбира се, застанал до Тъкър изглеждаше в отлична форма и як като бик, въпреки че сравнението беше несправедливо. В него имаше нещо жизнено и енергично, от пригладените назад прошарени коси до закръглените очертания на брадичката и скулите, които му придаваха изящната елегантност на локомотив в стил ардеко от тридесетте години на двадесети век, привидно движещ се с двеста мили в час, въпреки че стои на едно място. Носът му беше орлов, а студеният блясък на сивите му очи загатваше, че е умен и решителен. Беше странно, но приличаше на баща й. Строг, но справедлив.
- Боб има най-високото ниво на разкриваемост в Бюрото - продължи Тъкър. - Само пет неразкрити престъпления за двадесет и пет години. Забележително. - Поклати глава, сякаш умът му не можеше да го възприеме.
- Всъщност са две, Фил. И още не съм се отказал от разследването им. - Корбет се усмихна, но Дженифър разбра, че не се шегува. Не приличаше на несериозен и повърхностен човек.
Очите и на двамата се вторачиха в нея и лицето й изведнъж пламна.
- Благодаря, сър. Ще направя всичко възможно. Какъв е случаят?
Корбет й даде голям кафяв плик и й направи знак да го отвори. Дженифър внимателно повдигна незалепения край и извади няколко черно-бели снимки.
- Мъжът на ето тази снимка е отец Джанлука Раниери.
Тя се вгледа в изкривеното лице и голямата дълбока рана в гърдите на свещеника.
- Вчера са го намерили в Париж. Ченгетата го извадили от Сена. Както виждате, не се е удавил.
Дженифър съсредоточено разгледа останалите фотографии. Пред големите й светлокафяви очи преминаха отблизо заснети кадри на лицето на Раниери и на раната от нож. Бързият прочит на преведения на английски доклад от аутопсията потвърди думите на Корбет. Свещеникът беше наръган с нож и след това хвърлен в реката. Ударът в долната част на гръдната кост, попаднал в лявата лопатка, бе предизвикал масивен, почти мигновен инфаркт.
Докато четеше, хвърли бегъл поглед на Корбет. Той оглеждаше кабинета й и се подсмихваше. Колегите й намираха за странно, че не украсява с нищо безличните сиви бетонни стени. Истината беше, че липсата на картини, снимки и лавици й помагаше да проясни мислите си.
- Някакви идеи? - попита Корбет.
- Ако се съди по материалите на разследването, убийството, изглежда, е извършено от професионалист.
- Съгласен съм. - Той кимна и леко присви очи, сякаш я оценяваше в нова светлина заради бързата й диагноза.
- И е направено на публично място. Трупът е хвърлен там, където са знаели, че бързо ще бъде открит.
- Какво означава това?
- Не се тревожат, че може да ги хванат. Или може би са искали да изпратят послание на някого.
Корбет отново кимна в знак на съгласие.
- Вероятно и двете. Предполага се, че е убит около полунощ на 16 юли, плюс минус три-четири часа. - Той безшумно се приближи до шкафа. В джобовете му очевидно нямаше дребни монети, ключове или нещо друго, което би издало позицията му. Приличаше на котарак, на когото са махнали звънчето на каишката, за да може по-лесно да дебне нищо неподозиращата плячка. Дженифър продължи да прелиства досието.
- Раниери е работил в Института по теологични науки във Ватикана.
Дженифър вдигна глава и го погледна учудено.
- Ватиканската банка?
- Да, и така е известен. - Корбет повдигна вежди, явно впечатлен от знанията й. - Бил е там девет години и след това, преди три години, е изчезнал заедно с няколко милиона долара от една от сметките им на Каймановите острови.
Тя завъртя стола си към него и съсредоточено сбърчи чело, очакваше още информация. Усети, че Корбет постепенно разкрива факти, които водят към нещо. Тъкър седеше и слушаше, скръстил ръце на корема си. Корбет прокара пръст по повърхността на шкафа, сякаш проверяваше дали има прах. Дженифър знаеше, че кабинетът е абсолютно чист.
- Раниери вероятно е похарчил парите, защото миналата година се е появил в Париж. Френските колеги казаха, че се заловил с търговия на дребно с крадени вещи. Нищо голямо. Картина тук, огърлица там, но вероятно е изкарвал хубави пари, ако се съди по размерите му.
Тримата се засмяха и напрежението, което стягаше гърдите на Дженифър, се разсея. Корбет седна. Дженифър забеляза носовете на обувките му - постоянното триене на ръбовете на панталоните му беше изтъркало кожата до малко по-тъмен оттенък на черното, отколкото останалата част.
- Не разбирам - озадачено каза тя, остави папката на бюрото и се облегна. - Би трябвало да го е убил някой, когото е измамил или ограбил. Или се е объркала някоя сделка. И в двата случая престъплението няма нищо общо с нас.
Корбет я погледна в очите. Напрежението й отново се появи и мигновено се превърна в студен, стегнат възел в стомаха й.
- Агент Браун, няма да видите в доклада за аутопсията онова, което ни интересува. Когато са го разрязали, са намерили нещо в корема му. Погълнал го е, преди да умре. Не е искал убийците му да го открият.
Бръкна в джоба си, наведе се напред и плъзна нещо в найлоново пликче за доказателства към нея. Върху лакираната повърхност на бюрото гордо блесна величествен орел от чисто злато, гравиран на монета.