Повелителя на крадците

Корнелия Функе

Повелителя на крадците

Възрастните не си спомнят какво е да си дете.

Дори да твърдят обратното.

Не си спомнят. Повярвай ми.

Всичко са забравили.

Колко голям ти се струва светът.

Колко е трудно да се покатериш на обикновен стол.

Как се чувстваш, когато винаги си принуден да гледаш нагоре.

Забравили са.

Не си спомнят.

И ти ще забравиш.

Понякога възрастните разправят колко хубаво е било да си дете.

Дори си мечтаят пак да станат деца.

Но за какво са мечтали като деца?

Знаеш ли?

Мисля, че са мечтали да пораснат час по-скоро.

Клиенти за Виктор

В Лунния град беше есен, когато Виктор за първи път чу за Проспер и Бо. Слънцето се оглеждаше в каналите и позлатяваше олющените стени, но откъм морето духаше леден вятър, сякаш за да напомни на хората, че зимата наближава. Въздухът изведнъж доби вкуса сняг, а бледото слънце едва стопляше каменните криле на ангелите и драконите по високите покриви.

Къщата, в която живееше и работеше Виктор беше близо до канал, чиито води миеха каменните й основи. Понякога Виктор сънуваше, че къщата потъва в дълбините заедно с целия град. И че морето отнася дигата, свързваща Венеция и поглъща всичко: къщите и мостовете, църквите и дворците, които хората толкова нахално бяха издигнали направо върху морската шир.

Но засега всичко си стоеше здраво върху дървените подпори, а Виктор, облегнат на прозореца, гледаше навън през прашното стъкло. Никое друго място на света не бе дръзнало да се хвали толкова безсрамно с красотата си, колкото Лунния град. Под слънчевите лъчи стрехите и арките, куполите и куличките се надпреварваха с блясъка си.

Подсвирквайки си, Виктор обърна гръб на прозореца и пристъпи пред огледалото. Изключително подходящо време, за да изпробвам новата си маскировка, помисли си той, докато слънцето сгряваше едрия му тил. Беше купил съкровището си вчера - огромни изкуствени мустаци, толкова тъмни и рунтави, че всеки морж би примрял от завист. Виктор внимателно ги залепи под носа си, изправи се на пръсти, за да изглежда по-висок и така се заплесна по отражението си в огледалото, че чу стъпките по стълбите едва когато спряха пред вратата му. Клиенти. Дявол да го вземе. Трябваше ли да нарушават спокойствието му точно сега?

Той въздъхна и седна зад писалището си. Пред вратата се разнесе шепот. Сигурно се възхищават на табелата ми, реши Виктор. Беше черна и лъскава, а името му беше изписано със златни букви: Виктор Гец, детектив. Разследвания от всякакъв род. Беше поръчал да я изпишат на три езика, защото често клиентите му бяха чужденци. Сутринта беше излъскал чукчето с формата на лъвска глава, захапала месингов пръстен.

Какво чакат онези отвън? - възмути се той и забарабани с пръсти по облегалката на стола.

- Влезi! - извика нетърпеливо.

Вратата се отвори и в кабинета на Виктор, който беше едновременно и дневна, влязоха мъж и жена. Те подозрително се озъртаха и оглеждаха кактусите, колекцията от фалшиви бради и мустаци, закачалката, отрупана с шапки, каскети и перуки, огромната карта на града, закачена стената, и крилатия лъв върху бюрото, който служеше вместо преспапие.

- Говорите ли английски? - попита жената, макар италианският й никак да не бе лош.

- Разбира се - потвърди Виктор и посочи двата стола пред бюрото си. - Английският е майчиният ми език. Какво мога да направя за вас?

Двамата колебливо седнаха. Мъжът намусено скръсти ръце, а жената закова поглед в моржовите мустаци на Виктор.

- О, това ли? Само за прикритие - обясни той и отлепи мустаците. - В моята професия е задължително. Е, какво мога да направя за вас? Загубили сте нещо, откраднали са ви го, избягало е...

Жената безмълвно бръкна в дамската си чанта. Имаше пепеляворуса коса и остър нос и нямаш вид, че се усмихва често. Мъжът беше великан, поне с две глави по-висок от Виктор. Носът му се белеше от слънцето, а очите му бяха малки и безцветни. Положително му е оперирано чувството за хумор, помисли си Виктор и запамети лицата на двойката. Трудно си спомняше телефонни номера, но никога не забравяше веднъж видяно лице.

- Изгубихме нещо - съобщи жената и плъзна към него една снимка. Английският й беше по-добър от италианския.

Виктор видя две момчешки лица. Едното хлапе беше малко и русокосо, широко усмихнато, а другото - по-голямо, сериозно, с тъмни кичури. По-голямото бе преметнало ръка през рамото на по-малкото, сякаш да го предпази от всяко зло на света.

- Деца? - Виктор учудено вдигна глава. - Случвало ми се е да намирам какво ли не: куфари, съпрузи, кучета, дори избягали гущери, но вие сте първите, които идвате при мен, защото сте загубили децата си, господин и госпожо... - той въпросително ги погледна.

- Хартлиб - отвърна жената. - Естер и Макс Хартлиб.

- Освен това децата не са наши - уточни мъжът.

Остроносата му жена го изгледа ядно.

- Проспер и Бонифациус са синове на покойната ми сестра. Тя ги отгледа сама. Проспер току-що навърши дванайсет години, а Бонифациус е на пет.

- Проспер и Бонифациус - промърмори Виктор. - Необичайни имена. Бонифациус не означава ли "щастливец"?

Естер Хартлиб объркано вдигна вежди.

- Нима? Е, според мен са, меко казано, странни имена. Сестра ми обичаше странностите. Преди три месеца тя ненадейно почина и съпругът ми и аз веднага подадохме молба да ни присъдят попечителството над Бо, защото нямаме собствени деца. Невъзможно бе обаче да вземем и големия му брат. Всеки разумен човек би го разбрал, ала Проспер вдигна шум до Бога. Направо полудя! Обвини ни, че искаме да откраднем брат му. Въпреки че възнамерявахме да му позволяваме да го посещава веднъж месечно! - Лицето й стана още по-бледо.

- Двамата избягаха преди осем седмици - продължи Макс Хартлиб. - От къщата на дядо си в Хамбург, където бяха временно настанени. Проспер е способен да придума малкия си брат да извърши всякакви глупости и по всичко личи, че е отвлякъл Бо и са стигнали дотук, във Венеция.

Виктор невярващо повдигна вежди.

- От Хамбург до Венеция? Твърде дълъг път за две деца. Обърнахте ли се към тукашната полиция?

- Естествено. - Естер обидено пое въздух. - Но не проявиха ни най-малка готовност да помогнат. Нищо не откриха, въпреки че какво толкова трудно има да намериш две деца, които сам-самички...

- Делови причини ми налагат незабавно да се върна у дома - прекъсна я съпругът й. Затова бихме желали, господин Гец, да ви поверим издирването на момчетата. Администраторът в хотела ви препоръча най-горещо.

- Колко мило - измърмори Виктор, побутвайки фалшивите мустаци, които приличаха на умряла мишка, гътнала се до телефона. - Но защо сте толкова сигурни, че двамата са дошли във Венеция? Едва ли само за да се повозят на гондола...

- Майка им е виновна. - Естер Хартлиб стисна устни и хвърли поглед през прашния прозорец на Виктор. На железния парапет на балкона беше кацнал гълъб с накокошинени от вятъра проскубани пера. - Сестра ми постоянно надуваше главите на децата с приказки за този град. Как имало крилати лъвове и златна църква, как по покривите били накацали ангели и дракони, как стълбите край каналите носели мокрите следи на водните хора, които нощем се изкачвали, за да се разхождат по сушата. - Тя ядовито поклати глава. - Сестра ми умееше да разказва тези небивалици толкова убедително, че малко оставаше да й повярвам и аз. Венеция, та Венеция! Бо не преставаше да рисува крилати лъвове, а Проспер бездруго попиваше всяка дума на майка си. Сигурно си е представял, че Бо и той ще попаднат в страната на чудесата, ако се доберат дотук! Мили Боже. - Тя сбърчи нос и презрително погледна към старинните къщи с лющеща се мазилка.

Съпругът й притегна вратовръзката си.

- Похарчихме доста пари, за да проследим момчетата дотук, господин Гец - каза той. - Уверявам ви, че двамата се намират в града. Тук някъде...

- ... в този хаос - довърши изречението му Естер Хартлиб.

- Е, тук поне няма автомобили, които биха могли да ги сгазят - промърмори Виктор, обърна се към картата на града и се загледа в плетеницата от улички и канали. После се извърна и замислено започна да драска с отварачката за бира по плота на бюрото си. Докато Макс Хартлиб не се покашля.

- Господин Гец, приемате ли задачата?

Виктор отново се вгледа в снимката на двете деца, в - сериозното изражение на по-голямото и в безгрижната усмивка на малкото, и кимна.

- Да. Ще ги открия. Настина са още твърде малки, за да се оправят сами. Случвало ли ви се е да бягате от къщи като деца?

- Не, разбира се! - Естер Хартлиб слисано го погледна. Съпругът й само иронично поклати глава.

- Е, аз имам опит - Виктор пъхна снимката на момчетата под крилатия лъв. - Но изпълнението беше солово. За съжаление нямах брат, нито по-голям, нито по-малък. Оставете ми адреса и телефонния си номер и да обсъдим хонорара ми.

Докато съпрузите Хартлиб бавно слизаха по тясното стълбище, Виктор излезе на балкона. Студеният вятър бръсна лицето му, имаше вкус на морска сол. Детективът се облегна на парапета и проследи как господин и госпожа Хартлиб закрачиха по моста, който пресичаше канала две къщи по-нататък. Беше изящен мост, но те не го забелязаха. Забързаха по него намръщени, без да обръщат внимание на рошавото куче, което ги залая от една преминаваща лодка. Разбира се, не им мина през ум да се изплюят през парапета, какъвто навик имаше Виктор.

- Е, къде пише, че трябва да харесваш работодателите си? - изръмжа той и се надвеси над двете си костенурки, проточили сбръчканите си вратове над картонения кашон. - Тези родители все пак са по-добри, отколкото никакви родители. Или не? Как мислите? Костенурките имат ли изобщо родители? - Потънал в мисли, Виктор погледна към канала и къщите, чиито каменни основи водата миеше ден и нощ. Живееше във Венеция повече от петнайсет години, но все още не познаваше всички тайни кътчета на града. А и кой ли ги знаеше. Нямаше да е лесно да намери две момчета, които не искаха да бъдат намерени. Толкова много улички, толкова убежища, тесни проходи и площадчета с имена, които никой не можеше да запомни. Някои дори нямаха имена. Изоставени църкви, пустеещи домове. Направо канеха желаещите да си играят на криеница.

Какво от това, помисли си Виктор. Винаги съм обичал играта на криеница и няма човек, когото да не съм намерил. Тези деца се оправят сами вече осем седмици. Не е зле. Със собственото си бягство от къщи бе спечелил само един свободен следобед. Но щом се стъмни, се промъкна към дома си с тупкащо сърце и изпълнен с разкаяние.

Костенурките гризяха салатеното листо, което им беше оставил.

- Мисля, че тази нощ трябва да ви прибера - каза им Виктор. - Вятърът мирише на зима.

Ландо и Паула го изгледаха с очите си без мигли. Понякога ги бъркаше, но те, изглежда не се сърдеха. Беше ги открил на рибния пазар, докато търсеше избягала персийска котка. Извади изисканата писана от една воняща каца със сардини и когато най-сетне успя да възпре поривите й да го издере до кръв, затваряйки я в картонена кутия за обувки, съзря двете костенурки, които невъзмутимо се провираха между краката на хората. Скриха се уплашено в черупките си едва когато Виктор ги вдигна.

Къде да започна да търся момчетата? - замисли се той. В приютите? В болниците? Тъжни места. Но вероятно мога да си спестя посещенията. Съпрузите Хартлиб със сигурност отдавна са ги проверили. Виктор се наведе над парапета и плю в тъмния канал.

Бо и Проспер, повтори той. Хубави имена, нищо че са малко странни.

Три деца

Съпрузите Хартлиб имаха право. Проспер и Бо наистина бяха успели да се доберат до Венеция. Бяха пътували дълго, дни и нощи се свиваха в тракащи влакове и се криеха от кондукторите и любопитните възрастни дами. Затваряха се във вонящите тоалетни и спяха в тъмните ъгълчета, гладни, уморени и премръзнали. Но бяха успели и все още бяха заедно.

Докато леля им Естер се настаняваше на стола пред бюрото на Виктор, двамата се бяха сгушили в един вход на няколко крачки от моста Риалто. Студеният вятър брулеше ушите им и им нашепваше, че е дошъл краят на топлите дни. Но в едно леля им Естер грешеше. Проспер и Бо не бяха сами. До тях стоеше слабичко момиче с кестенява коса, сплетена на плитка, която като тънко жило се спускаше до кръста й. На плитката дължеше прякора си - Осата. Не признаваше друго име.

Тя бърчеше чело над смачкана бележка, докато забързани хора с претъпканите си пазарски чанти се блъскаха в нея.

- Мисля, че взехме всичко - произнесе тя с тихия дрезгав глас, който веднага бе допаднал на Проспер, макар по онова време да не разбираше нищо от чуждия език, който тя бърбореше с такава лекота. - Липсват ни само батериите за Моска. Къде можем да ги намерим?

- Мернах един магазин за електроуреди в уличката оттатък - каза Проспер и вдигна яката на малкия си брат, забелязал, че Бо зъзне и свива глава между раменете си. После тримата се шмугнаха в тълпата. Беше пазарен ден и из тесните улички край Риалто беше още по-оживено от обикновено. Стари и млади, мъже и жени се провираха покрай сергиите, натоварени с хартиени торби и найлонови пликове. Старици, които никога през живота си не бяха напускали града, и туристи, пристигнали само за ден, за да му се възхитят. Миришеше на риба, на есенни цветя и сушени гъби.

- Осичке? - Бо посегна към ръката й и я дари с най-прекрасната си усмивка. - Ще ми купиш ли от онези дребните сладки?

Осата нежно щипна бузката му, но поклати глава.

- Не - решително отказа тя и го побутна да върви.

Магазинчето за електроуреди, което беше открил Проспер, бе миниатюрно. На витрината, между тостерите и кафеварките, бяха изложени и няколко играчки, в които Бо омагьосано прикова поглед.

- Гладен съм - възропта той и притисна длани към стъклото.

- Ти винаги си гладен - отбеляза Проспер и остана до входа, докато Осата пристъпи към тезгяха.

- Извинете - обърна се тя към старата жена, която продължаваше да стои с гръб и да бърше праха от радиоапаратите. - Трябват ми батерии. Две, за портативно радио.

Жената пъхна батериите в пликче и побутна към Осата шепа бонбони.

- Какво сладко момченце - каза тя и смигна на Бо. - Русо като ангелче. Брат ли ти е?

- Не - Осата поклати глава. - Това са братовчедите ми. На гости са.

Проспер се опита да скрие Бо зад гърба си, но малкият се изниза изпод ръката му и събра бонбоните от тезгяха.

- Благодаря! - усмихна се на жената и заподскача към брат си.

- Истинско ангелче! - умили се продавачката, докато поставяше парите на Осата в касата. - Но майка му би трябвало да му закърпи панталоните, няма да е лошо и да го облече по-топличко. Зима иде. Нали чувате днес как вятърът свири в комините?

- Ще й предадем - обеща Осата и напъха батериите в претъпканата си пазарска торба. - Хубав ден, синьора.

- Ангелче! Как не - присмя се Проспер и поклати глава, докато се провираха през тълпата. - О, Бо, как може всички да се подлъгват от русата ти коса и кръглото ти лице?

Малкото братче само му се изплези, лапна един бонбон и заподскача нататък. И то така чевръсто, че те двамата с момичето с мъка го настигаха. Провираше се като рибка между минувачите.

- Бо, по-бавно! - ядосано викна след него Проспер, но Осата само се засмя.

- Остави го. Няма да го изгубим. Не виждаш ли, отпред е.

Бо направи гримаса и се опита да заобиколи на куц крак един изтърколил се от нечия торба портокал, но загуби равновесие и се приземи в центъра на група японски туристи. Изправи се изплашен, но веднага се усмихна широко при вида на две жени, вдигнали фотоапаратите си. Само че преди японките да успеят да щракнат, Проспер грубо хвана яката на брат си и го повлече със себе си.

- Колко пъти да ти повтарям, че не бива да позволяваш да те снимат? - изсъска ядосано той.

- Добре де. - Бо се измъкна и прескочи празна кутия от цигари. - Ама тези бяха китайци. Да не би леля Естер да разглежда снимките на китайците? Освен това отдавна си е намерила друго дете. Ти самият го каза.

Проспер кимна.

- Хубаво, така е - измърмори той. Но се озърна, сякаш предполагаш, че лелята дебне, скрита някъде в тълпата, и само чака да докопа Бо.

Осата беше забелязала погледа на Проспер.

- Пак мислиш за леля си, нали? - прошепна тя, макар че Бо отдавна се беше отдалечил. - Забрави я, тя отдавна вече не ви търси. Поне не и тук.

Проспер сви рамене и неспокойно огледа няколко минаващи жени.

- Вероятно си права.

- Положително съм права - настоя Осата. - Хайде, престани да се тревожиш.

Проспер кимна. Макар да знаеше, че това е невъзможно. Бо спеше безметежно като котенце, но Проспер всяка нощ сънуваше леля си Естер. Намръщената, вечно припряна, цялата слепена от лак за коса леля Естер.

- Ей, Проп! - Бо внезапно се изправи пред тях и тикна под носа на Проспер един добре натъпкан портфейл. - Я виж какво намерих.

Проспер уплашено го измъкна от пръстите му и го завлече в тъмен, сводест проход. Спря се едва когато се скриха зад купчина празни щайги за зеленчуци, около които кълвяха няколко гълъба.

- Откъде го взе, Бо?

Бо твърдоглаво издаде долната си устна и облегна глава на ръката на Осата.

- Намерих го! Нали ти казах. Изпадна от джоба на един тип с гола глава. Онзи не забеляза и аз го намерих.

Проспер изстена.

Откакто бяха сами, той по принуда научи как се краде, първо по нещо за ядене, после и пари. Мразеше се. Толкова го беше страх, че пръстите му трепереха. За разлика от него Бо се забавляваше, сякаш беше вълнуваща игра. Но Проспер му беше забранил да краде и всеки път, когато го хванеше, вдигаше ужасен скандал. Не желаеше леля Естер да го обвини, че е превърнал малкия си брат в престъпник.

- Хайде, не се ядосвай, Проп - успокои го Осата и притисна до себе си малкия Бо. - Нали ти казва, че не е откраднал нищо. А и притежателят сигурно е далеч. Поне погледни колко има вътре.

Бо колебливо отвори портфейла. Чужденците, които пристигаха в Лунния град, за да се възхищават на църквите и дворците му, постоянно губеха вещи. Най-често само пластмасови ветрила или карнавални маски, каквито можеха да се купят на всеки ъгъл. Но от време на време се късаше и каишката на фотоапарат, от нечие сако се изплъзваше пачка пари, от нечий джоб падаше портмоне. Нетърпеливите пръсти на Проспер претърсиха отделенията, но освен касови бележки, ресторантски сметки и билети за вапорето* откри само няколко банкноти от по хиляда лири.

* Вапорето (итал.) - корабче, изпълняващо роля на градски автобус във Венеция. - Б. пр.

- Е, прекалено хубаво щеше да бъде, за да е вярно. - Осата не успя да скрие разочарованието си, когато Проспер захвърли портфейла в една от празните щайги. - Касата ни е почти празна, дано Повелителя на крадците да успее да я напълни довечера.

- Разбира се, че ще успее! - Бо погледна Осата, сякаш бе оспорила факта, че Земята е кръгла. - А някой ден ще му помагам и аз! Някой ден ще стана велик крадец! Сципио ще ме научи.

- Само през трупа ми - изръмжа Проспер и безцеремонно повлече Бо обратно към улицата.

- Остави го да си говори - прошепна Осата на Проп, докато Бо ги следваше с обидена физиономия. - Да не би да те е страх, че Сципио ще го вземе със себе си?

Проспер поклати глава, но тревожното му изражение си остана. Толкова беше трудно да се грижи за Бо. Откакто бяха напуснали дома на дядо си, Проспер поне три пъти на ден се питаше дали е било правилно да вземе малкия си брат. Колко бе изтощен онази нощ, как само се влачеше след него! По дългия път към гарата не пусна ръката му нито за миг. Стигнаха до Венеция по-лесно, отколкото бе очаквал Проспер. Но когато се озоваха в града, есента беше настъпила и въздухът не беше топъл и мек, както той си мечтаеше. Докато слизаха по стъпалата на гарата, ги обрули влажен вятър, а те бяха облечени с лятни дрехи и не носеха нищо друго освен раница и малка пътна чанта. Джобните на Проспер бързо свършиха и още след втората нощ, прекарана из влажните улички, Бо започна да кашля - толкова ужасно, че Проспер го улови за ръка с намерението да спре пред първия срещнат полицай. Извинете, щеше да му каже с малкото италиански думи, които знаеше тогава, ние избягахме, ала брат ми се разболя. Бихте ли се обадили на леля ми?

Толкова дълбоко бе отчаянието му. Но тогава се появи Осата.

Тя заведе Бо и Проспер в скривалището при Ричо и Моска, където получиха сухи дрехи и топла храна. И обясни на Проспер, че може да приключи с глада и кражбите, защото оттук нататък за тях ще се грижи Сципио - Повелителя на крадците. Така, както се грижеше за Осата и приятелите й.

- Другите сигурно вече ни чакат. - Гласът на Осата стресна Проспер и го изтръгна от мислите му. Дори за миг той се почуди къде се намира. Из улицата се носеше аромат на кафе, миришеше на прясно изпечени сладкиши и на мишина. Споменът за дома имаше съвсем различни миризми.

- Правилно. Трябва и да разтребим - обади се Бо. - Сципио не обича да е мърляво.

- Кой го казва? - сряза го Проспер. - Да не би вчера аз да излях кофата с мръсна вода на пода на скривалището?

- Или тайничко да ръся сирене за мишките - изкикоти се Осата, но Бо сърдито я сръга с лакът в кръста. - Особено като се знае, че Повелителя на крадците не мрази нищо повече от мишините. За жалост скривалището, което ни е осигурил, гъмжи от тези твари, а и трудно се отоплява. Може би някое не толкова господарско убежище щеше да е по-практично, но Сципио не ще и да чуе.

- Звездното скривалище - поправи я Бо и последва по-големите деца в уличката. - Казва се Звездното скривалище.

Осата вдигна вежди.

- Внимавай, Проп, още малко, и Бо съвсем ще престане да те слуша и ще се подчинява само на Сципио.

- Е, и? Какво мога да сторя? - тросна се Проспер.

Бо много добре знаеше, че само благодарение на Сципио не бяха принудени да спят на улицата, когато нощем влажната сива мъгла провисваше над каналите и бавно се стелеше из уличките. Набезите на Сципио пълнеха кесията, от която щяха да платят за вечерята от спагети и плодове. Сципио беше осигурил обувките, които топлеха студените крачета на Бо - нищо че му хлопаха малко. Сципио имаше грижата да получат храна, без да са принудени да крадат, само заради него разполагаха и с покрив над главата си, без да разчитат на Естер. Ала Сципио бе крадец.

Уличките, които децата пресичаха, ставаха все по-тесни. Сред къщите се възцари тишина и скоро се озоваха в тайното сърце на града, където много рядко се срещаха чужденци. Котки се стрелкаха безшумно и изчезваха, когато чуваха детските гласове. Гълъбите гукаха под стрехите, водата под стотиците мостове се плискаше, облизваше лодките и дървените колове и отразяваше столетните лица на къщите в черното си огледало. Децата потъваха все по-надълбоко в дебрите на града, провираха се покрай скупчени натясно постройки, сякаш надвесили се над тях като каменни същества, които им завиждат, че притежават нозе и способността да се движат.

Къщата, приютила скривалището им, беше затисната между две други като дете между възрастни - скромна и без украса. Закованите й с дъски прозорци гледаха тъжно към улицата. По стените още бяха залепени избелели филмови плакати, пред входната врата и препречваше широка ръждива решетка. Над нея висяха накриво големи неонови букви. СТЕЛА. Името на изоставеното кино, което никак не подхождаше на града, отдавна вече не светеше. Но това напълно устройваше сегашните му обитатели.

Осата хвърли бдителен поглед наляво и надясно, а когато Проспер се увери, че от прозорците наоколо не ги наблюдават, тримата хлътнаха в тесния проход, зейнал между къщите на няколко крачки от главния вход на киното.

Бяха си у дома.