Сайонара

САЙОНАРА

Мариан Кийс

Пролог

Обратният адрес не бе написан на плика и това ми се стори странно. Притесних се. Особено когато видях името и адреса си...

Една разумна жена не би отворила това писмо. Разумната жена щеше да го изхвърли в кофата и да забрави за него. Но, ако изключим краткия период между двадесет и девет и тридесетгодишната възраст, кога ли съм била разумна? Затова скъсах плика.

Видях картичка, на която бе нарисувана купа с поувехнали цветя. Беше доста тънка и усетих нещо вътре. Дали бяха пари? Или пък чек? Всъщност просто проявявах сарказъм, макар че наоколо нямаше кой да ме чуе. Дрънках си наум. А и вътре наистина имаше нещо. Снимка. Защо ли ми я изпращаха? Имах си купчини такива. Тогава видях, че бях сгрешила. Това изобщо не беше той. И внезапно разбрах всичко.

ПЪРВА ЧАСТ

Първа глава

Мама отвори вратата на всекидневната и заяви:

- Добро утро, Ана. Време е за хапчетата ти.

Тя се опита да измарширува енергично, също като медицинските сестри от телевизионните драми, но в стаята имаше толкова много мебели, че вместо това й се наложи да се промъква предпазливо към мен.

Преди осем седмици, когато пристигнах в Ирландия, не можех да изкача стълбите заради увреденото си коляно, затова родителите ми сложиха легло на първия етаж в Хубавата предна стая.

Няма грешка. Това бе велика чест. При нормални обстоятелства бяхме допускани в тази стая само на Коледа. През останалата част от годината всички семейни дейности - гледане на телевизия, ядене на бонбони и клюкарстване - се провеждаха в претъпкания ремонтиран гараж, който носеше гръмката титла телевизионна стая.

Но когато леглото ми бе разположено в Хубавата предна стая, нямаше къде другаде да скатаем канапетата и креслата, украсени с пискюли. И сега тя прилича на евтин магазин за мебели, където милиони канапета са здраво натъпкани едно до друго, така че едва ли не трябва да се катериш по тях, като по скалите около плажа.

- Хайде, госпожице - каза мама, като се консултира с графика на лекарствата ми.

А той бе доста дълъг - антибиотици, противовъзпалителни, антидепресанти, сънотворни, витамини, болкоуспокоителни, унасящи приятно, и един от членовете на семейство Валиум, който обаче майка ми бе скрила на тайно място.

Безбройните кутийки флакончета стояха на малка масичка, покрита с богата дърворезба. Няколкото безумно грозни порцеланови псета, които преди я обитаваха, бяха поставени на пода, откъдето ме гледаха мрачно. Мама пристъпи внимателно между тях и започна да отваря шишенцата и да вади хапчета.

Леглото ми бе разумно приближено до прозореца, така че да мога да наблюдавам живота навън. Всъщност обаче нямах добър изглед. Пред прозореца бе опъната плътна телена мрежа, неподвижна като метална стена. Не във физичен смисъл, разбира се, а в светско отношение. В предградията на Дъблин да махнеш мрежата си, за да зяпаш живота навън, бе гаф, не по-малко сериозен от това да боядисаш предната си врата в яркорозово.

Пък и навън не ставаше нищо интересно. Само през последните няколко дни забелязвах възрастна жена да спира пред оградата ни, за да даде възможност на кучето си да се изпишка. Понякога ми се струваше, че животинчето - сладък черно-бял териер, нямаше никакво желание да си върши работата пред оградата ни, но господарката му явно настояваше.

- Хайде, госпожичке - заяви категорично мама, която никога преди не се бе обръщала към мен с "госпожичке", - вземи си лекарствата.

Тя изсипа шепа таблетки в устата ми и ми подаде чаша вода. Беше много мила, макар да подозирах, че играе роля.

- Боже Господи! - каза някакъв глас.

Гласът принадлежеше на сестра ми Хелън, която тъкмо се бе прибрала от работа. Тя застана до вратата на всекидневната, огледа пискюлите и попита:

- Как въобще търпиш това?

Хелън е най-малката от нас петте и все още живее с родителите ни, макар да е вече на двадесет и девет. Както казва самата тя, защо й е да се мести, когато си има безплатна квартира, кабелна телевизия и надежден шофьор (татко). Тя признава, че храната представлява проблем, но все пак успява да се справи някак си.

- Здрасти, сладурче - поздрави я мама. - Как мина работата?

След безброй промени в кариерата сега Хелън е частен детектив. Честна дума, ви казвам. Звучи много по-опасно и вълнуващо, отколкото е наистина. Хелън най-вече се занимава със "семейни проблеми" - трябва да докаже, че някой тип изневерява на жена си. Това ми се струва адски потискащо, но тя не се разстройва, тъй като винаги е твърдяла, че мъжете са абсолютни боклуци.

Сестра ми прекарва дълго време, скрита в някой влажен храст, въоръжена с фотоапарат, като се опитва да се сдобие с доказателства, уличаващи мръсника, напускащ любовното си гнезденце. Би могла да си седи и в топлата суха кола, но пък тогава й се доспива ужасно и изпуска мишената си.

- Мамо, ужасно съм стресирана - оплака се тя. - Има ли шанс да получа валиум?

- Не - категорично отговори майка ми.

- Гърлото ме боли. Адски болки. Лягам си.

Поради безкрайните часове, прекарани в мокри храсти, Хелън често се оплаква от гърлобол.

- Ще ти донеса сладолед след малко, сладурче - каза мама. - Хайде сега, разкажи ни за нощта си. Пипна ли мръсника?

Мама е влюбена в работата на Хелън. Харесва я дори повече от моята, а това говори много, тъй като очевидно имам най-великолепната работа в света. Понякога, когато Хелън е отегчена или уплашена, мама настоява да я придружи. Спомням си добре случая с изчезналата жена. Хелън трябваше да отиде в апартамента й, за да потърси улики - билети до Рио или нещо подобно, а мама се повлече с нея, тъй като обича да разглежда хорските домове. Казва, че винаги се впечатлявала от това колко са мърляви, когато собствениците им не очакват гости. Тази мисъл я успокоява страхотно и прави живота в собствената й не особено спретната къща по-лек. Та мама се увлече, представяйки си, че участва в криминале, и се опита да разбие вратата на апартамента с рамо, макар че Хелън разполагаше с ключ, който й бе даден от сестрата на изчезналата жена. И мама знаеше за ключа. Единственият резултат от несполучливия й опит бе здраво насинено рамо.

- Не е като по телевизията - оплакваше се тя след това, като разтъркваше болното място.

След това, рано тази година, някой се опита да убие Хелън. Всички бяха не толкова шокирани, че подобно нещо може да се случи, а по-скоро учудени, че не е станало по-рано. Разбира се, не ставаше дума за истински опит за убийство. Някакъв тип просто бе метнал камък в стаята за телевизия по време на любим сериал. Вероятно бе някой от местните тийнейджъри, пожелал да демонстрира младежкия си бунт, но само след минути мама съобщи по телефона на всичките си познати, че бандити се опитват да сплашат Хелън с цел да я откажат от случая й. Тъй като в момента разследваше дребна кражба в офис, където работодателят бе помолил Хелън да инсталира камера, за да провери дали служителите му крадат тонер за принтер, сплашването не звучеше особено реалистично. Но пък защо да скапвам настроението им? Всички те се вживяват страстно в ролите си и наистина си мислеха, че случаят е вълнуващ. С изключение на татко, разбира се, тъй като той бе човекът, който трябваше да почисти стъклата и да залепи найлонов плик на прозореца, докато пристигне стъкларят, което стана около половин година по-късно. Подозирах, че мама и Хелън живеят в някакъв фантастичен свят, където очакват прочут продуцент да се появи отнякъде и да превърне живота им в невероятно успешен телевизионен сериал. В който те, разбира се, щяха да играят самите себе си.

- Да, пипнах го. А сега е време да се настаня в леглото.

Вместо да се прибере в стаята си обаче, тя се просна на едно от безбройните канапета.

- Типът ме забеляза как го снимам от храста.

Мама вдигна ръка към устата си, както актрисите по телевизията, които се опитват да изразят тревогата си.

- Не се тревожи - успокои я Хелън. - Побъбрихме си малко. Той ми поиска телефона. Глупак - добави тя презрително.

Това е проблемът на Хелън - много е красива. Мъжете, дори онези, които шпионира от името на съпругите им, си падат по нея. Макар да съм три години по-голяма, двете страхотно си приличаме. И двете сме ниски, с дълга тъмна коса и почти еднакви лица. Мама понякога ни обърква, особено когато не си е сложила очилата. Но за разлика от мен Хелън притежава някаква магнетична привлекателност, която омагьосва мъжете. Когато се запознаем с мъже, веднага забелязвам объркването им. И прочитам мислите им: "Двете сестри си приличат страхотно. Но Хелън ме зашемети като силна дрога, а пък Ана е просто..."

Не че тези мисли биха свършили работа на въпросните мъже. Хелън се хвали, че никога не е била влюбена, и й вярвам. Не е сантиментална, отнася се презрително към всеки и всичко.

Дори към Люк, гаджето на Рейчъл, всъщност вече годеник. Люк е толкова мургав, сексапилен и мъжествен, че се страхувам да остана насаме с него. Много симпатичен и свестен човек е, но... нали разбирате, ужасно мъжествен. Едновременно го харесвам и се отвращавам от него, ако въобще можете да проумеете това. И ми се струва, че мама и дори татко са сексуално привлечени от него. Но не и Хелън.

Внезапно мама ме сграбчи за ръката, слава богу за здравата, и изсъска с развълнуван глас:

- Виж! "Веселото момиче", Анджела Килфедър! И веселата й приятелка е с нея. Сигурно са дошли на гости на майка й.

Анджела Килфедър се слави като най-екзотичното същество на нашата улица. Според мен това не е съвсем вярно. Моето семейство е пълно с много повече драми, благодарение на разводите, опитите за самоубийство, пристрастяването към наркотици и Хелън, но мама използва Анджела Килфедър като стандарт: колкото и да са лоши дъщерите й, поне не са лесбийки, които целуват страстно приятелките си насред улицата.

На времето Хелън работеше с един индиец, който бе убеден, че гей означава веселяк. Лафът толкова ни хареса, че вече всички, които познавам, включително моите хомосексуални приятели, наричаха гейовете "весели момчета". И винаги го казваха с индийски акцент. Логичният извод бе, че лесбийките са "Весели момичета", също произнесено с индийски акцент.

Мама залепи око до процепа между стената и мрежата.

- Не виждам. Дай ми бинокъла - заповяда тя на Хелън.

Сестра ми извади бинокъла от раницата си, но явно само за собствена употреба. Последва свирепа борба.

- Анджела ще изчезне - изхленчи мама. - Дай да видя.

- Обещай, че ще ми дадеш един валиум, и ще ти осигуря орлово зрение.

Сериозна дилема за мама, но в крайна сметка съвестта й надделя.

- Знаеш, че не мога да направя подобно нещо - твърдо заяви тя. - Аз съм ти майка и това би било адски безотговорно.

- Щом така искаш - изсумтя Хелън, после погледа през бинокъла и промърмори. - Мили Боже! Какво се опитват да направят тия двете? Да си извадят сливиците с език?

Мама скочи енергично от канапето и се опита да грабне бинокъла от Хелън. Двете се сборичкаха като деца и спряха едва когато се блъснаха в наранената ми ръка, онази с липсващите нокти, и писъкът ми ги върна към действителността.