КЪРТ ВОНЕГЪТ

БЕЗОТЕЧЕСТВЕНИК

Бях най-малкият в семейството, а най-малкото дете във всяко семейство задължително е майтапчия, защото майтапите са единственият начин да се включиш в разговора на възрастните. Сестра ми беше пет години по-голяма от мен, брат ми - девет, а майка ми и баща ми си бяха бъбриви. Затова по време на вечеря, когато бях съвсем малък, бях отегчителен за всички тези други хора. На тях не им се слушаха тъпите детински новини от моите дни. Говореше им се за наистина важни неща, които са се случили в гимназията или може би в колежа и службата. Единственият начин да се вклиня в разговора беше да кажа нещо смешно. В началото сигурно съм го правел случайно, пускал съм по някой каламбур, който е прекъсвал разговора, нещо от тоя род. После открих, че с майтап мога и аз да се включа.

Израсъл съм по време на Голямата депресия, време, когато в държавата ни имаше страхотни комедии. По радиото човек можеше да чуе сума ти невероятни комици. И аз неволно съм ги изучавал. Докато растях, съм слушал комедии поне по един час всяка вечер и ми стана страшно любопитно какво е това шегата и как въздейства.

Когато съм смешен, се старая да не обиждам. Според мен малко от нещата, които съм вършил, са били проява на наистина ужасен вкус. Не смятам, че съм поставил много хора в неловко положение или съм ги засегнал. Единственото, до което от време на време прибягвам, за да стъписам околните, са мръсните думички. Някои неща не са смешни. Не си представям хумористична или сатирична книга например за Освиенцим. Не съм в състояние да се шегувам със смъртта на Джон Ф. Кенеди или на Мартин Лутър Кинг. Иначе не се сещам за тема, от която да не кривна и с която да не мога да направя нищо. Както е доказал Волтер, пълните катастрофи са ужасно забавни. Мен ако питате, земетресението в Лисабон* си е голям майтап.

* Става въпрос за опустошителното земетресение от 1755 г., което според сеизмолозите е било с магнитут около девета степен по Рихтер. - Б. пр.

Видях как Дрезден беше сринат до основи. Видях града преди това, видях го и после, след като излязох от бомбоубежището, и един от начините, по който реагирах, определено беше смехът. Бог ми е свидетел, душата търси някакъв отдушник.

Всичко може да породи смях и предполагам, че и жертвите в Освиенцим са познавали смеха, макар и някаква ужасяваща негова разновидност.

Хуморът е едва ли не физиологична реакция на страха. Според Фройд той е реакция - една от многото - на фрустрацията. Фройд разказва как когато не може да излезе през оградата, кучето драще, започва да копае и да прави безсмислени движения, да ръмжи, за да преодолее безсилието, изненадата или страха си.

А смехът много често е породен от страх. Преди години работех върху смешен телевизионен сериал. Опитвахме се да го заснемем така, че във всеки епизод да се споменава смъртта и от това смехът да става по-дълбок, без зрителите да си дават сметка как всъщност сме ги накарали да се превиват от смях.

Има и повърхностен смях. Боб Хоуп* например всъщност не разсмива. Той е комик, но страшно скучен: не дай си Боже да спомене нещо, с което да притесни някого. Навремето си умирах от смях, докато гледах Лаурел и Харди. При тях има някаква ужасна трагедия. Тези мъже са прекалено мили и безобидни, за да оцелеят в нашия свят, и през цялото време са изложени на ужасна опасност. Не беше кой знае колко сложно някой да ги убие.

* Боб Хоуп (1903-2003), прочут английски комик и киноактьор, участвал в много водевили и бродуейски постановки, в радио- и телевизионни предавания. - Б. пр.

* * *

Дори най-елементарните шеги са изградени върху едва загатнат страх, например въпросът: "Какво е това бялото в курешките на птиците?" Този, когото питат, се чувства така, сякаш са го изправили пред дъската в училище, и тутакси го обзема страх да не изтърси някоя глупост. Щом чуе отговора, който гласи: "Това също е курешка", той разсейва инстинктивно обзелия го страх със смях. Все пак не са го подложили на проверка.

"Защо пожарникарите носят червени тиранти?" Или: "Защо са погребали Джордж Вашингтон отстрани на хълм?", и така нататък.

Вярно, има и несмешни шеги, които Фройд нарича обеснически хумор. В живота има ситуации, които са толкова отчаяни, че за тях няма отдушник.

Докато ни бомбардираха в Дрезден, седяхме в едно мазе, бяхме се хванали за главите, в случай че таванът падне, и точно тогава един от войниците изтърси, сякаш е херцогиня в богаташка къща в студена дъждовна вечер: "Какво ли правят клетите хора в такава вечер?" Никой не се засмя, но пак се зарадвахме, че го е казал. Ако не друго, поне още бяхме живи. Той го доказа.

Във всичко исках смисъл аз

да виждам,

щастливи да сме,

страх да не познаваме.

Лъжи измислях,

звучни и красиви,

например, че земята тъжна

рай е.

Знаете ли какво е тъпанар? Преди шейсет и пет години, докато учех в гимназия "Шортридж", тъпанар беше човек, който си закачаше на задника изкуствено чене и късаше с него копчетата по тапицерията на задните седалки в такситата. (А мухльо беше онзи, който душеше седалките на момичешките велосипеди.)

Смятам за тъпанар и всеки, който не е чел най-великия американски разказ - "Случка в Оул Крийк Бридж" на Амброуз Биърс*. В него няма никаква политика. Това е безусловен пример за американския гений, точно както "Изтънчена дама" на Дюк Елингтън и Франклиновата печка**.

* Амброуз Биърс (1842-1914?), американски сатирик, критик и поет, известен с ясния си, изчистен стил. - Б. пр.

** Чугунена отоплителна печка с формата на камина, в която обаче има метални отражатели. Изобретена от Бенджамин Франклин. - Б. пр.

Смятам за тъпанар и всеки, който не е чел "Демокрация в Америка" на Алексис дьо Токвил. Не може да има по-добра книга за силните и уязвимите страни, присъщи на нашия държавен строй.

Искате ли да добиете представа за тази велика книга? Токвил казва - казва го преди 169 години, - че няма държава, в която както в нашата сребролюбието да е надделяло над всички чувства на хората. Разбрахте ли?

Френско-алжирският писател Албер Камю, който през 1957 година е удостоен с Нобелова награда за литература, пише: "Съществува само един сериозен философски въпрос и това е самоубийството."

Ето ви още тонове смях от литературата. Камю загива в автомобилна катастрофа. Датите на раждане и на смърт? 1913-1960 година.

Давате ли си сметка, че всички велики книги: "Моби Дик", "Хъкълбери Фин", "Сбогом на оръжията", "Алената буква", "Червеният знак на храбростта", "Илиада" и "Одисея", "Престъпление и наказание", Библията и "Нападението на леката бригада*", са посветени на това, колко потискащо и гадно е да си човек? (Не ви ли олеква, задето някой го е изрекъл?)

* Поема на английския поет Алфред Тенисън, посветена на кавалерийската атака, която лорд Кардиган предприема по време на Кримската война (1854-1856). - Б. пр.

Мен ако питате, еволюцията може да върви по дяволите. Каква грешка сме ние! Само за един век транспортен юруш нанесохме смъртоносни рани на нашата прекрасна, поддържаща живота планета, единствена в целия Млечен път. Държавата ни води война с наркотиците, нали така? Защо не вземе да воюва с нефта? Какво самоубийствено надрусване! Сипваш малко от тая чудесия в автомобила си и отпрашваш със сто и петдесет километра в час, прегазваш кучето на съседа и правиш на решето атмосферата. Ей, така и така нямаме друг избор, освен да сме хомо сапиенс, защо изобщо се лигавим, ами не вдигнем във въздуха цялото земно кълбо? На някой да му се намира атомна бомба? Кой днес няма атомна бомба?

Но искам да кажа следното в защита на човеците: в която и историческа епоха да са живели, дори и в Едемската градина, те винаги са се докарвали дотук. И освен в Едемската градина винаги са играли игри, от които можеш да превъртиш, дори и в началото да не си бил смахнат. Някои от влудяващите игри, които се играят днес, са любовта и омразата, либерализмът и консерватизмът, автомобилите и кредитните карти, голфът и женският баскетбол.

* * *

Аз съм от американците, расли край Големите езера, от пресноводните хора на Щатите, свързани не с океаните, а с вътрешността на континента. Плувам ли в океан, имам чувството, че джапам в пилешка супа.

Подобно на мен, мнозина американски социалисти също са пресноводни хора. Повечето американци не знаят какво са направили социалистите през първата половина на миналия век с изкуството, красноречието, организационните умения, за да повдигнат себеуважението, достойнството и политическия усет на американските наемни работници, на нашата работническа класа.

Твърдението, че наемните работници без положение в обществото, без висше образование и богатство са с по-скромни умствени възможности, безспорно се опровергава от факта, че двама от най-блестящите писатели и оратори, изказвали се по най-задълбочените въпроси от американската история, са самоуки работници. Имам предвид, разбира се, Карл Сандбърг, поетът от Илинойс, и Ейбрахам Линкълн от Кентъки, после от Индиана и накрая от Илинойс. Бих казал, че и те като мен са континентални, пресноводни хора. Друг такъв човек и блестящ оратор е кандидатът за президент от Социалистическата партия Юджин Виктор Дебс, бивш локомотивен огняр, роден в семейство от средната класа в Тер От, щата Индиана.

Ура за наш'те!

"Социализъм" не е по-мръсна дума от "християнство". Социализмът не предвижда появата на Йосиф Сталин, на тайната му полиция и затворените църкви точно както християнството не предвижда появата на Инквизицията в Испания. Всъщност и християнството, и социализмът предвиждат появата на общество, подчинено на схващането, че всички мъже, жени и деца са създадени равни и не бива да гладуват.

Между другото, Адолф Хитлер съчетава две в едно. Той нарича партията си "националсоциалистическа", или нацистка. Свастиката на Хитлер не е езически символ, както смятат мнозина. Това е работнически християнски кръст, направен от секири, от инструменти.

Колкото до затворените църкви на Сталин и в днешен Китай: такова потискане на Църквата уж се основава на думите на Карл Маркс, че "религията е опиум за народа". Маркс ги е казал още през 1844 година, когато опиумът и неговите производни са били единственото, притъпявало болката. Самият Маркс ги е взимал. Бил е признателен за временното облекчение, което са му носели. Просто е отбелязвал, без да заклеймява, че който е потиснат икономически и социално, може да намери утеха в религията. Казал го е между другото, а не като нещо безспорно.

Всъщност, когато Маркс е писал тези думи, ние все още не сме освободили робите си. Кой според вас е бил в ония времена по-угоден на милостивия Бог, дали Карл Маркс или Съединените американски щати?

Сталин на драго сърце се е възползвал от труизма на Маркс и го е превърнал в указ точно както потисниците в Китай, защото на пръв поглед той им дава основания да си разчистят сметките с проповедниците, които биха могли да злословят срещу тях и целите им.

Същото твърдение дава основания на мнозина в нашата държава да ни говорят, че социалистите са против религията и Бога и затова не са достойни за друго, освен за презрение.

Не съм срещал никога Карл Сандбърг и Юджин Виктор Дебс, и жалко. Сигурно щях да онемея в присъствието на такива национални величия.

Познавам обаче един социалист от тяхното поколение - Пауърс Хапгуд от Индианаполис. Той беше типичен идеалист от Индиана. Социалистите са идеалисти. И Хапгуд като Дебс е от средната класа и смяташе, че в държавата ни би могло да има повече икономическа справедливост. Искаше по-добра държава, нищо повече.

След като завършва Харвардския университет, се хваща на работа като миньор и призовава събратята си от работническата класа да се организират, за да си извоюват по-високо заплащане и по-безопасни условия на труд. Освен това оглавява протестите в защита на анархистите Никола Сако и Бартоломео Ванцети, екзекутирани през 1927 година в Масачузетс.

Семейството на Пауърс Хапгуд има в Индианаполис преуспяваща фабрика за консерви и когато я наследява, той я преотстъпва на работещите в нея, които я докарват до фалит.

Запознахме се в Индианаполис след Втората световна война. Тогава той заемаше някаква длъжност в Конгреса на индустриалните организации*. По време на една стачка избухнали безредици и се наложило Хапгуд да се яви като свидетел в съда, където съдията прекъснал всичко и го попитал: "Ето, вие, господин Хапгуд, сте завършили Харвардския университет. Защо човек с вашите предимства е избрал да живее по този начин?" Хапгуд му отговорил: "Как така защо, уважаеми господин съдия, заради Проповедта на планината."

* Профсъюзно сдружение в САЩ, развивало дейност през трийсетте-петдесетте години на ХХ в. - Б. пр.

Хайде пак: ура за наш'те.

* * *

Аз съм от семейство на творци. Ей ме на, вадя си хляба с изкуство. Това не е бунт. Все едно наследих семейна бензиностанция. Всичките ми предци са се занимавали с изкуство, така че аз просто си вадя хляба по обичайния за семейството начин.

Но баща ми, който беше художник и архитект, пострада от Голямата депресия: по онова време едвам свързваше двата края, затова смяташе, че не бива да имам нищо общо с изкуството. Предупреди ме да не се занимавам с това, защото беше установил, че с изкуство не се печелят пари. Каза ми, че мога да следвам само ако уча нещо сериозно с приложение в живота.

Записах химия в Корнелския университет, защото брат ми беше страхотен химик. Според критиците човек не може да е задълбочен творец, ако има като мен техническо образование. Знам, че катедрите по английска филология в университетите несъзнателно внушават ужас от инженерния факултет, от физическия факултет, от химическия факултет. Според мен този страх се пренася и в критиката. Повечето ни критици са завършили английска филология и се отнасят с голямо подозрение към всеки, който се интересува от техника. И така, макар да съм следвал химия, накрая все се озовавам в катедрите по английска филология, затова прилагам към литературата научен подход. И почти не виждам благодарност.

Превърнах се в така наречения писател фантаст, след като някой постанови, че съм писател фантаст. Не исках да ми лепват такъв етикет и недоумявах какво толкова съм съгрешил, че не ме признават за сериозен писател. Реших, че е станало така, защото пиша за техниката, а повечето добри американски писатели не разбират нищо от техника. Лепнаха ми етикет писател фантаст просто защото пишех за Скенектъди, щата Ню Йорк. Първата ми книга - "Механично пиано", е за Скенектъди. В Скенектъди има огромни заводи и нищо друго. Ние с колегите ми бяхме инженери, физици, химици и математици. И когато описах "Дженеръл Електрик" и Скенектъди, критиците, които не бяха виждали града, решиха, че това е измислица, фантастика за бъдещето.

Според мен романите, в които не се споменава техниката, представят живота точно толкова изопачено, колкото викторианците, които не са споменавали секса.

Безотечественик Бог да те поживи, доктор Кеворкян