Две малки момиченца в синьо

Мери Хигинс Кларк

На Майкъл В. Корда - редактор и приятел, с любов

Глава 1

- Задръж за минутка, Роб. Струва ми се, че една от близначките плаче. Ще ти се обадя по-късно.

Деветнадесетгодишната Триш Логан остави мобилния си телефон, стана от дивана и прекоси забързано дневната. За пръв път пазеше децата на семейство Фроли - приятни хора, преместили се в града преди няколко месеца. Триш моментално се влюби в тях. Госпожа Фроли веднъж спомена, че като малка семейството й често посещавало свои приятели в Кънектикът и тя толкова харесала тукашната природа, че оттогава си мечтаела да дойда да живее в този щат.

- Миналата година, когато започнахме да си търсим къща, случайно минахме през Риджфийлд и веднага реших, че точно това е мястото за нас. Тук исках да живеем - приключи разказа си тя.

Семейството бе купило старата фермерска къща на Кънингам - истинска съборетина, която трябваше да се стегне, че и отгоре, докато бащата на Триш твърдеше, че "трябвало да се изгори, че и отгоре". Днес - 24 март, четвъртък, беше третият рожден ден на двете абсолютно еднакви деца на семейство Фроли и Триш бе наета да помага за детското парти през деня и да остане вечерта с децата, тъй като родителите им щяха да ходят на официална вечеря в Ню Йорк.

След преживените на партито вълнения би се заклела, че и двете хлапета ще спят като заклани, мислеше си Триш, докато се качваше по стълбата, водеща към стаята на близначките. Семейство Фроли бяха изхвърлили изтъркания стар килим, който преди покриваше стъпалата от деветнадесети век, и сега те скърцаха под краката й.

Тя спря близо до горното стъпало. Лампата, която бе оставила запалена в коридора, не светеше. Вероятно беше изгорял някой бушон. Електрическата инсталация на старата къща беше изгнила, пълен боклук. Днес следобед подобна авария стана и в кухнята.

Спалнята на близначките се намираше в края на коридора. Сега оттам не се чуваше никакъв звук. Вероятно едно от децата бе проплакало в съня си, помисли Триш, като започна да напредва с предпазливи стъпки в тъмнината. Неочаквано спря. Не беше само светлината в коридора. Бе оставила вратата на стаята им отворена, така че да може да ги чуе, ако се събудят. Нощната лампа в стаята би трябвало да осветява част от пътя. А сега вратата беше затворена. Но как би могла да чуе, че някоя от тях плаче, ако е била затворена преди минута.

Неочаквано я прониза страх и тя се заслуша внимателно. Какъв беше този звук? В един миг на болезнено очакване Триш го определи и осъзна: бяха леки стъпки. Почти недоловимо дишане. Остра миризма на пот. Зад гърба й имаше някой.

Опита се да извика, но от устните й се изплъзна само стенание. Понечи да хукне да бяга, но краката й не помръднаха. Нечия ръка я сграбчи за косата и дръпна главата й назад. Последното нещо, което си спомняше, беше усещането за натиск върху шията си.

Нападателят разхлаби хватката и я остави да се свлече на пода. Поздравявайки се за ефективното и безболезнено обезвреждане, той включи фенерчето си, завърза ръцете и очите й и запуши устата. Сетне това насочи светлината към пода, заобиколи момичето, огледа дължината на коридора и отвори вратата към спалнята на близначките.

Тригодишните Кати и Кели лежаха на голямото двойно легло. Очите им бяха полусънени и уплашени. Дясната ръка на Кели и лявата на Кати бяха преплетени. С другите си ръце се опитваха да свалят кърпите, вързани през устата им.

Мъжът, който бе планирал отвличането, стоеше до леглото.

- Сигурен ли си, че тя не те видя, Хари?- прошепна дрезгаво той.

- Сигурен съм. Така мисля, Бърт - отвърна другият. Двамата нарочно използваха имената, които си бяха избрали за тази работа: Бърт и Хари - като героите от един популярен през шейсетте години комикс.

Бърт вдигна Кати и извика.

- Вземи другата! Завий я с одеяло! Навън е студено.

Нервно и забързано, двамата мъже слязоха по стълбите, преминаха тичешком през кухнята и поеха по алеята, без да затворят вратата зад себе си. След като влязоха в микробуса, Хари седна на пода до задната седалка, стиснал близначките в мускулестите си ръце. Бърт подкара микробуса и те излязоха от сенките на верандата.

Двадесет минути по-късно пристигнаха в бунгалото, където ги чакаше Анджи Еймс.

- Ах, колко са сладки - изчурулика тя, когато мъжете внесоха децата вътре и ги сложиха в детското креватче от болничен тип, като кошарка, което бяха приготвили за тях. С бързо и сръчно движение Анджи отвърза кърпите, с които бяха запушени устичките им, за да мълчат.

Децата мигновено се прегърнаха и ревнаха.

- Мамо... Мамо... - викаха едновременно и двете.

- Шшшшт, тихо! Не се страхувайте - рече им нежно Анджи, като вдигна страничните прегради на креватчето. Те бяха прекалено високи и тъй като бе дребна на ръст, не можеше да се пресегне над тях, затова пъхна ръцете си през пръчките и започна да ги гали по тъмнорусите къдрици. - Всичко е наред, всичко е наред - започна да тананика напевно тя. - Хайде да спинкате. Нани-на! Кати, Кели, заспивайте! Мона ще се погрижи за вас. Мона ви обича.

Мона беше името, което й бяха наредили да използва пред близначките.

- Не ми харесва туй име - оплака се тя, когато го чу за пръв път. - Защо трябва да съм Мона?

- Защото звучи почти като мама. Пък и когато приберем парите и родителите си вземат децата, не искаме малките да им кажат: "Една жена на име Анджи се грижеше за нас". А другата причина да изберем това име е, че ти непрекъснато мрънкаш - отвърна троснато мъжът на име Бърт.

- Успокой ги - нареди й сега той. - Вдигат прекалено много шум.

- Няма страшно, Бърт. Никой не може да ги чуе - увери го Хари.

Той е прав, помисли си Лукас Уул. Това беше истинското му име. Една от причините след дълго и внимателно обмисляне да покани Клинт Даунс - партньора му, с псевдоним Хари - да се присъедини към замислената работа бе, че девет месеца от годината Клинт прекарваше като пазач в бунгалото на територията на голф клуба "Данбъри". Цяла зима от Деня на труда до 31 май, клубът беше затворен и никой не идваше насам. Бунгалото дори не се виждаше от сервизния път, по който Клинт влизаше на територията на "Данбъри", освен това за отваряне на портала трябваше да се набира код.

Беше идеалното място да се скрият децата, а фактът, че приятелката на Клинт - Анджи, често работеше като бавачка, допълни картинката.

- Те ще спрат да плачат - успокои го тя. - Познавам бебетата. Скоро ще заспят отново. - Тя продължи да ги гали по гръбчетата и да им пее: "Две малки момиченца в синьо, момко, две малки момиченца в синьо..."

Лукас изруга под нос, докато се провираше в тясното пространство между кошарката и двойното легло, и излезе от спалнята. Мина през всекидневната и отиде в кухнята. Едва тогава двамата с Клинт свалиха якетата с качулки и ръкавиците. Пълната бутилка скоч и двете празни чаши, които си бяха приготвили като награда за успеха на начинанието си, стояха на масата пред тях.

Мъжете седнаха един срещу друг, като се наблюдаваха мълчаливо. Докато гледаше с едва прикрита погнуса своя помощник в отвличането, Лукас за пореден път си помисли, че двамата не можеше да бъдат по-различни по темперамент и външен вид. Без да е прекалено чувствителен към собствената си външност, той понякога се гледаше с очите на страничен наблюдател и се описваше така: около петдесетгодишен, мършав, среден на ръст, с оредяваща коса, тясно лице, близко разположени очи. Лукас бе шофьор на лимузина под наем и знаеше, че е усъвършенствал външния си вид на сервилен и винаги готов да услужи работяга, роля, в която се превъплъщаваше винаги когато облечеше своята черна шофьорска униформа.

Беше срещнал Клинт в затвора и от години работеше съвместно с него в серия кражби. Досега не бяха ги хващали, защото Лукас внимаваше. Не вършеха престъпления в Кънектикът, тъй като Лукас смяташе, че човек не бива да цапа собственото си гнездо. Но тази работа, въпреки огромния риск, беше прекалено мащабна, за да я отхвърли, и той бе нарушил правилото си. Така че сега седеше и наблюдаваше как Клинт отваря бутилката скоч и пълни чашите до ръба.

- Да пием за следващата седмица, когато ще сме на борда на яхта в Сент Китс* с пълни джобове! - рече той. Очите му шареха по лицето на Лукас с усмивка, излъчваща надежда. Лукас отвърна на погледа, преценявайки още веднъж своя партньор. Той бе на четиридесет и няколко години и определено беше излязъл от добрата физическа форма. Двайсетте излишни килограма върху ниската му фигура го караха да се поти обилно, дори и в мартенска нощ като тази, по-студена от обичайното. Едрият гръден кош и огромните му ръце изглеждаха неуместни и не съответстваха на херувимското му лице и дългата конска опашка, която си бе пуснал, защото Анджи - дългогодишната му приятелка, носеше такава.

* Остров в Карибско море. - Б. пр.

А пък тя - мършава като клон на изсъхнало дърво, помисли си презрително Лукас. Ужасна кожа. Мазна коса. Също като Клинт, винаги изглеждаше немарлива, запусната, облечена неизменно с износена тениска и изтъркани джинси. Единственото й качество според него беше опитът й като детегледачка. Нищо не биваше да се случи на нито едно от тези деца, преди откупът да бъде платен и малката им групичка да изчезне. Сега Лукас си напомни, че Анджи имаше и още едно добро качество. Беше алчна. Искаше да има пари. Мечтаеше да живее на яхта на Карибите.

Лукас вдигна чашата до устните си. Почувства нежния вкус на "Чивас Ригал" върху езика си, а топлината се плъзна по гърлото му.

- Дай Боже, амин - отвърна безизразно той. - Отивам си вкъщи. Пазиш мобилния телефон, който ти дадох, нали?

- Да.

- Ако се чуеш с шефа, кажи му, че ще ставам в пет сутринта. Затова ще изключа моя. Трябва да поспя малко.

- Кога ще се срещна с него, Лукас?

- Няма да се срещнеш - отвърна Лукас, пресуши чашата до дъно и бутна стола си назад. От спалнята се чуваше как Анджи продължава да пее.

"Те бяха две сестри, ние бяхме двама братя и се научихме да обичаме и двете..."

Глава 2

Изскърцването на спирачки на алеята пред къщата подсказа на капитана от полицията в Риджфийлд Робърт Мартинсън - Марти, че родителите на изчезналите близначки се връщат.

Бяха телефонирали в полицейския участък минути след като се получи обаждането от 911.

- Аз съм Маргарет Фроли - каза жената, а гласът й трепереше от тревога. - Живеем на Олд Уудс Роуд 10. Не можем да се свържем с бавачката. Не отговаря нито на домашния, нито на мобилния телефон. Гледа нашите тригодишни близначки. Може би нещо се е случило. Пътуваме към къщи от града.

- Ще отидем на място и ще проверим - обеща Марти. Тъй като родителите вече бяха на път и без съмнение бяха притеснени, не виждаше смисъл да им съобщи, че вече знае какво не е наред. Бащата на детегледачката току-що им бе телефонирал от Олд Уудс Роуд 10.

- Дъщеря ми е вързана и със запушената уста. Близначетата са изчезнали. В спалнята има бележка за откуп.

Сега, около час по-късно, мястото около къщата и алеята към нея вече бяха оградени с жълти полицейски ленти. Полицаите очакваха пристигането на екипа криминалисти. На Марти му се щеше да държи медиите далеч от отвличането, но знаеше, че е безнадеждно. Родителите на детегледачката бяха разказали на всеки срещнат в спешното отделение на болницата, където Триш Логан бе заведена, че близначките са изчезнали. Всеки момент тук щяха да цъфнат репортерите. ФБР също бе уведомено и агентите бяха на път.

Марти опита да се стегне, когато вратата на кухнята се отвори и родителите забързано влетяха вътре. Още от първия ден на своята полицейска кариера - като двадесет и една годишен полицай - той се бе научил да запомня първото си впечатление от хората, свързани с престъплението, независимо дали бяха жертвите, извършителите или свидетелите. По-късно щеше да нахвърли тези впечатления. В полицейските среди беше известен като Наблюдателят.

Тези са в началото на трийсетте години, помисли си той, докато Маргарет и Стийв Фроли се втурнаха забързано към него. Красива двойка, и двамата с вечерни тоалети. Кестенявата коса на майката се стелеше по раменете й. Беше елегантна, стройна, но тънките й ръце изглеждаха силни. Ноктите на ръцете й бяха ниско изрязани, лакът беше безцветен. Вероятно е добра атлетка, помисли си Марти. Напрегнатите й очи бяха тъмносини и изглеждаха почти черни, когато го погледна.

Стийв Фроли - бащата, беше висок около метър и деветдесет, с тъмноруса коса и светлосини очи. Широките рамене и силните ръце бяха причина прекалено тесният смокинг да се пука по шевовете. Ще му трябва нов, помисли си Марти.

- Случило ли се е нещо с дъщерите ни? - попита мъжът.

Марти гледаше как той сложи ръце върху раменете на жена си, сякаш да я предпази от вероятно лошите новини.

Няма достатъчно безболезнен, нито лесен начин да съобщиш на родителите, че децата им са били отвлечени, а на леглото им лежи бележка с искане за осем милиона долара. Изражението на абсолютно недоверие върху лицата на младата двойка изглежда съвсем искрено, помисли си Марти. Тази реакция, щеше да отбележи в своя бележник, но все пак придружена с въпросителна.

- Осем милиона долара ли? Осем милиона долара! А защо не осемдесет милиона? - извика Стийв Фроли, а лицето му посивя. - Изхарчихме всичките си спестявания, за да ремонтираме тази къща. Сега разполагаме с около хиляда и петстотин долара в разплащателни сметки и това е всичко.

- Имате ли богати роднини? - попита Марти.

Семейство Фроли започнаха да се смеят, смехът им бе писклив, почти истеричен. Сетне, докато Марти ги наблюдаваше, Стийв прегърна жена си, смехът им се прекърши и дрезгавите нотки на неговото хлипане се примесиха с нейния вой.

- Къде са дечицата ми! Искам си децата!