Чудо

ЧУДО

ДАНИЕЛ СТИЙЛ

ПЪРВА ГЛАВА

В един дъждовен ноемврийски ден яхтата "Виктория" се носеше елегантно по морските вълни покрай брега към старото пристанище Антиб. Куин Томпсън стоеше безмълвно на палубата, загледан в платната, и се наслаждаваше на последните си мигове на борда. Нямаше нищо против лошото време, сивото небе или развълнуваното море. Беше опитен моряк. "Виктория" беше четиридесет и седем метрова платноходка с допълнителни двигатели, която той бе наел от свой делови партньор, с когото имаха общи интереси в Лондон. Тази година собственикът й бе сключил няколко неудачни сделки и Куин бе наел яхтата за няколко месеца. Бе използвал предоставената му възможност докрай, а времето, прекарано на борда, му се беше отразило добре. Чувстваше се здрав, силен и много по-спокоен, отколкото в началото на пътуването. Беше хубав и енергичен мъж и изглеждаше по-млад от годините си. Сега за пръв път от много месеци, сякаш най-сетне се бе примирил със съдбата си.

Беше се качил на яхтата в Италия и бе прекарал известно време в плаване в испански и френски води. В Лионския залив, край Марсилия, морето беше бурно и неспокойно, но той се наслаждаваше на кратката и неочаквана буря. След това се насочи на север, към Швеция и Норвегия, после се върна, без да бърза, през няколко германски пристанища. Беше прекарал на борда на яхтата три месеца, които му бяха много полезни. Те му осигуриха онова време, от което се нуждаеше - време далеч от света и достатъчно, за да преосмисли всичко случило се. Отлагаше завръщането си в Калифорния - нямаше причина да бърза да се връща у дома. Но зимата приближаваше и Куин знаеше, че повече не може да се бави. Собственикът на "Виктория" искаше яхтата си в Калифорния за Коледа - този срок влизаше в уговорката по наемането й. Куин му бе заплатил цяло състояние за тези три месеца на борда, но не съжаляваше за нито един цент. Куин Томпсън можеше да си го позволи - и дори много повече: материално и професионално отношение той беше един много щастлив човек.

Времето, прекарано на борда, му върна страстта по плаването. Самотата не му пречеше, всъщност беше балсам за душата му, а екипажът беше опитен и в същото време дискретен. Всички бяха впечатлени от уменията му и бързо разбраха, че той знаеше как да управлява твърдо и уверено "Виктория" - много повече от собственика й, който не разбираше почти нищо от корабоплаване. За Куин яхтата беше и бягство, и блажено спокойствие. Суровата красота му допадаше много повече от оживените и романтични пристанища на Средиземноморието, които той старателно избягваше.

Докато стоеше на палубата, багажът му го очакваше опакован и подреден в каютата. Като познаваше експедитивността на екипажа, Куин не се съмняваше, че няколко часа след заминаването му всичко на борда на яхтата щеше да бъде приведено в абсолютен ред и всякакъв знак от присъствието му ще бъде заличен. Екипажът се състоеше от шестима мъже и една жена - съпругата на капитана, която изпълняваше длъжността на стюардеса. Също като останалите, тя беше дискретна и учтива, рядко разговаряше с него. Всички бяха англичани. Между него и капитанът се бяха установили сърдечни отношения, породени от разбирателство и взаимно уважение.

- Съжалявам за вълнението, докато влизаме в пристанището - усмихна се капитанът, когато се присъедини към временния си работодател на палубата. Знаеше, че Куин няма нищо против бурното море. Куин се извърна и му кимна, без ни най-малко безпокойство от вълните, които се разбиваха в носа на яхтата, нито от дъжда, изливащ се върху тях. Той беше отлично подготвен за лошо време, а освен това обичаше предизвикателствата на суровия моряшки живот, бушуващото море и силните бури. Не му харесваше само това, че пътуването приключва. Двамата с капитана бяха прекарали много часове в обсъждане на маршрутите. Капитанът бе искрено впечатлен от размаха на плановете му и дълбочината на познанията му. Куин Томпсън беше личност с многостранни интереси, истинска легенда в света на международните финанси. Преди да пристигне на борда, собственикът на яхтата споделил с капитана, че Куин е човек със скромен произход, но впоследствие натрупал огромно състояние. Бе го нарекъл блестящ ум. Сега, след трите месеца заедно в морето, капитанът бе напълно съгласен с тази оценка. Куин Томпсън беше човек, на когото мнозина се възхищаваха, от когото някои се страхуваха, а неколцина мразеха, нерядко съвсем основателно. Беше прям, уверен, властен и донякъде загадъчен. И най-важното - неумолимо и понякога безмилостно преследваше докрай онова, което искаше. Беше широко скроен човек, с огромно въображение в своята област, скъп на думи, освен по време на някое от редките си настроения, когато бе склонен да излее душата си. Тъкмо на тези мигове капитанът искрено се бе наслаждавал, обикновено след няколко брендита. В повечето случаи разговорът им се ограничаваше до мореплаването - тема, по-интересна и за двамата от всички останали.

Капитанът узна, че предишната пролет Куин бе изгубил съпругата си - споменал за нея един или два пъти. В началото на пътуването имаше моменти, когато лицето му придобиваше тъжно и мрачно изражение. Ала през повечето часове, които прекараха застанали един до друг на палубата, Куин бе мълчалив и сдържан. Капитанът знаеше, че има дъщеря, но не говореше за нея. Беше от тези хора, които с охота споделяха идеите, но рядко чувствата си.

- Трябва да направите предложение на господин Баркли за яхтата - рече с надежда капитанът, докато моряците сваляха платната. Той включи двигателя и хвърли поглед към Куин, докато яхтата се насочваше към брега. В отговор Куин само се усмихна. Беше трудно да го накараш да се усмихне, ала усилието си заслужаваше. В такива случаи усмивките огряваха лицето му като лятно слънце. Превръщаше се в съвсем различен човек. През останалото време изглеждаше като сив и мрачен зимен ден.

- Мислил съм за това. Но не вярвам, че той ще се съгласи да я продаде. - Преди да наеме яхтата Куин бе попитал дали има шанс да я купи, но Бъркли му бе отговорил, че ще я продаде само в краен случай. И бе добавил, че по-скоро би се отказал от жена си и децата, отколкото от яхтата - гледна точка, която Куин разбираше и уважаваше. През последните месеци Куин искрено се бе запалил по идеята да си купи яхта.

- Вие би трябвало да притежавате яхта, сър - предпазливо отбеляза капитанът.

Би се радвал да работи за него. Куин беше строг и взискателен, но справедлив и честен, отнасяше се с уважение към хората и с него бе вълнуващо да се плава. Умееше да използва докрай възможностите на яхтата и с "Виктория" бяха посетили места, за които Джон Баркли дори не бе сънувал. Целият екипаж бе доволен от трите месеца, прекарани с Куин Томпсън. Самият Куин все по-сериозно обмисляше идеята да си купи или да поръча да му построят яхта, особено сега, след като престоят му на борда на "Виктория" бе към своя край. Това щеше да бъде идеалният начин да се махне от Сан Франциско. Вече почти бе взел решение да продаде къщата и да си купи апартамент някъде в Европа. На шестдесет и една, той от две години се бе оттеглил от бизнеса, а след като Джейн вече я нямаше, нямаше причина да остава в Сан Франциско. Надяваше се, че една яхта може би ще му върне радостта от живота. Всъщност "Виктория" вече бе успяла да го стори. Яхтите никога не те разочароват - за разлика от хората.

- Аз самият тази сутрин стигнах до същото заключение - тихо рече Куин.

Никак не му се искаше да напуска "Виктория", макар да знаеше, че след два дни тя ще отплава за Гибралтар, а след това за Сейнт Мартин, където собственикът й щеше да я посрещне, за да прекара на нея Коледа заедно със семейството си. Цената, която Куин бе заплатил за наемането й, щеше да позволи на Баркли да я задържи поне още една година.

- Знаеш ли дали в момента не се предлага за продажба някаква подобна яхта? - оживено попита той капитана, който се взираше право напред, следейки курса, докато навлизаха в пристанището. Морякът се замисли.

- Не и такъв, който би отговарял на стандартите ви. Не и платноходка. - На пазара винаги се предлагаха мощни и големи яхти, но такива, подходящи за класата на Куин, се намираха много трудно. В повечето случаи собствениците им ги обичаха и не биха се разделили лесно с тях. Все още мислеше за това, когато първият му помощник се приближи, и капитанът попита и него. Куин се заинтригува, когато младият мъж кимна.

- Преди около две седмици, когато напускахме Норвегия, чух за една. Още не била завършена, но е обявена за продажба. Намира се в корабостроителницата в Холандия. Боб Рамзи я е поръчал миналата година, но неотдавна решил да я продаде. Искал по-голяма. Чух, че тази, която била обявена за продажба, е истинска красавица.

И тримата мъже знаеха, че сигурно е такава, щом е била поръчана от Боб Рамзи - прочут мореплавател, притежател на три прекрасни яхти, с които участваше в най-големите европейски състезания, и обикновено обираше всички награди. Беше американец, женен за французойка и живееше в Париж. Беше легенда в международния мореплавателен свят и всички яхти, които бе построил, бяха изключителни.

- Знаеш ли в кой док се намира? - развълнува се Куин. Когато лицето на младия мъж светна, той се запита дали това не бе отговорът на молитвите му.

- Знам. Ако желаете, ще им се обадя от Ваше име веднага, щом влезем в пристанището.

Куин трябваше да отлети за Лондон същия следобед, да прекара една нощ в хотел, а на следващата сутрин да отлети за Сан Франциско. Беше се обадил на дъщеря си Алекс в Женева и й предложи да се срещнат, преди да се завърне у дома, но тя му бе отговорила, че е твърде заета с децата. Знаеше коя е истинската причина да не желае да се види с него, но повече нямаше сили да се бори с нея. Битките помежду им бяха прекалено горчиви и продължаваха от твърде дълго. Тя никога не му бе простила неговите грешки и недостатъци, на които бе свидетел от детството си. Освен това му бе заявила преди месеци, че никога, никога няма да му прости за това, че толкова късно бе съобщил за болестта на майка й. Всъщност той едва сега бе осъзнал, че сляпата надежда и отказът да приеме действителността му бяха попречили да й се обади по-рано. Двамата с Джейн не желаеха да повярват, че тя наистина може да умре. Продължаваха да се убеждават един друг, че тя ще оцелее, ще победи болестта. И когато най-после Джейн му позволи да се обади на дъщеря им, се оказа, че е било само няколко дни преди края. Но дори и тогава те не вярваха в края. Понякога той се питаше дали Джейн не бе искала да изживеят сами последните й дни и дали подсъзнателно не бяха изключили Алекс.

Когато Алекс долетя у дома, за да види майка си, Джейн бе напълно съсипана от болестта. Два дни преди да умре, тя или бе в плен на ужасната болка, или бе силно упоена - Алекс почти не можа да говори с майка си, освен в някои редки мигове на просветление, когато Джейн се опитваше да убеди всички, че ще оздравее. Алекс бе вцепенена от мъка и шок и изгаряше от ярост към баща си. Огромното й нещастие и чувство на загуба се сля с негодуванието и яда, които тя вече изпитваше към него. Разочарованието, примесено със скръбта и болката, избухна като стихиен горски пожар. Веднага щом се завърна у дома си, тя написа на Куин писмо, пълно с мъчителна агония - и месеци след това не отговаряше на нито едно негово телефонно обаждане. Въпреки последните молби на Джейн двамата да се помирят и да се грижат един за друг, след смъртта Куин се бе отчаял, че двамата с дъщеря си някой ден ще се сближат. Знаеше колко разстроена и нещастна щеше да бъде Джейн заради отчуждението им и страдаше много заради това, ала бе безсилен да направи каквото и да било. Освен това дълбоко в душата си той признаваше, че Алекс може би имаше право да се държи така студено с него. Защото, макар и неволно, те двамата с Джейн я бяха измамили, лишавайки я от възможността да се сбогува истински с майка си.

Телефонното обаждане два дни преди да напусне борда на "Виктория", бе последният му напразен опит за някакво сближаване и бе посрещнат с леден отказ. Изглежда нямаше начин да хвърли мост над пропастта, още повече, че гневът от детството й бе тлял прекалено дълго. През всичките години, докато бе изграждал империята си, той бе прекарвал твърде малко време с Джейн и децата. Джейн му бе простила, тя разбираше колко важна бе за него работата му и никога не го бе укорявала или съдила. Гордееше се с победите му, каквото да й струваха в личен план. Но Алекс бе започнала да го обвинява заради отсъствията му, заради липсата му на интерес към нея и към ранното й детство. Каза му го в деня след погребението. И макар че външно изглеждаше крехка и нежна като майка си, всъщност бе корава и безмилостна като баща си - в някои отношения дори повече от него. Беше непреклонна и не умееше да прощава - какъвто беше и той в миналото. И сега не можеше да се брани срещу гнева й. Защото знаеше, че тя имаше право да го укорява.

Куин притежаваше и нежна страна, която малцина познаваха. Джейн винаги бе знаела, че съществува, колкото и добре да беше прикрита. И тя я обичаше и ценеше, дори когато бе най-малко видима. Алекс бе наследила силата на баща си, но за жалост не притежаваше почти нищо от състраданието на майка си. У нея имаше нещо ледено, което плашеше дори Куин. Бе му разгневена от години и беше ясно, че възнамерява да остане все така сърдита. Отказът й да се видят беше последният съкрушителен удар върху връзката им като баща и дъщеря. Сега той осъзнаваше, пред лицето на обвиненията, които Алекс му бе отправила, че наистина бе искал Джейн само за себе си през последните й дни, че нямаше никакво желание да я сподели с дъщеря си. Двамата имаха да си казват толкова много, след всички тези години, когато той тъй често беше далеч от дома си..., всички онези неща, които никога не й бе казал и никога не бе мислил, че трябва да изрече. Накрая й бе казал всичко, а тя също му бе разкрила тайните на сърцето си. Именно през онези последни седмици Джейн сподели дневниците и поемите си с него. Той винаги бе смятал, че познава жена си и чак в самия край бе открил, че греши.

Под спокойната, тиха, винаги приветлива и ласкава външност бе живяла една жена, пълна с безкрайна топлина, любов и страст, изцяло бяха насочени към него и чиито дълбини той никога не бе разбрал напълно. Сега вече бе твърде късно. Това бе много по-жестоко от всички обвинения на Алекс. Осъзна, че бе изоставял и пренебрегвал жена си почти през цялото време, но в замяна тя го бе обичала все повече и повече. Изпитваше дълбок срам заради невежеството си, както и огромна вина, която щеше да го измъчва до края на дните му. Сега, след като бе прочел дневниците й, тя изглеждаше още по-голяма. Беше ги взел със себе си на това пътуване и ги четеше през цялото време, всяка нощ. И ако те го изпълваха с разкаяние и тъга, любовните й поеми се забиваха в сърцето му като скалпел, разкъсвайки го на части. Тя бе най-състрадателното, всепрощаващо и щедро същество, което някога бе познавал, необикновена ценност, много по-голяма, отколкото някога бе подозирал, че притежава. Горчива ирония беше, че го осъзна чак когато тя бе изчезнала. Твърде късно. Прекалено късно. Джейн го бе уверила, че той няма за какво да съжалява, че нямаше нищо, за което да се обвинява. Бе му се заклела, че е била щастлива през всичките години, които са споделили заедно - но това още повече увеличи чувството му за вина. Как би могла да бъде щастлива с мъж, който никога не беше до нея, който почти не й обръщаше внимание? Знаеше в какво се състоеше вината му, знаеше и причината. Той беше обсебен от империята си, от успехите си, от собственото си "Аз". Рядко се замисляше за някой друг, а най-малко за жена си и децата си. В замяна на това Джейн му бе писала любовни поеми и му остана пламенно и безгранично отдадена. Кошмарите, които го преследваха сега почти всяка нощ, бяха свързани с това - в сънищата му тя го молеше да се върне у дома, заклеваше го да не я изоставя.

Куин се бе оттеглил от бизнеса година преди тя да умре и двамата прекараха тази последна година, като пътешестваха из всички места, за които той винаги бе мечтал. Както обикновено, Джейн го бе следвала навсякъде, подчинявайки се на желанията му. Двамата отидоха до Бали, до Непал, до Индия, стигнаха дори до границата с Китай. Посетиха отново местата, които и двамата обичаха: в Мароко, в Япония, в Турция. През цялата година не спряха да пътуват и за пръв път от години се почувстваха близки. Той беше забравил колко забавна бе тя, какъв добър приятел е и искрено се наслаждаваше на компанията й. Те отново се влюбиха един в друг и бяха щастливи както никога досега.

Бяха в Париж, когато установиха, че тя бе сериозно болна. Джейн от месеци имаше стомашни неразположения, които и двамата бяха сметнали за странична последица от пътуванията им. Отлетяха за дома, за да направят нови изследвания. Оказа се дори по-лошо, отколкото очакваха, но двамата отказваха да го признаят. По-късно от дневниците й той разбра, че тя от доста време е знаела колко сериозна е болестта й. Въпреки това бе продължила да вярва, че ще успее да я победи. Джейн бе страдала мълчаливо дълги месеци преди това, но не бе искала да провали пътуването, за което той толкова бе мечтал и което така дълго бе планирал. Беше разстроена, единствено защото завръщането им у дома означаваше, че трябва да се откажат от пътуването до Бразилия и Аржентина. Сега без нея всичко му изглеждаше безсмислено и празно.

Джейн беше на петдесет и девет и когато си отиде - бяха женени от тридесет и седем години. Алекс беше на тридесет и четири, а ако беше жив, брат й Дъг сега щеше да бъде на тридесет и шест. Едва тринадесетгодишен, той бе загинал при злополука с лодка; Куин си даваше сметка, че почти не го познаваше. Отсега нататък, до края на дните си, имаше много неща, за които да съжалява и да се разкайва. Джейн беше починала през юни, а сега, когато навлизаха в пристанището на Антиб, беше вече ноември. Пет безкрайни, пълни с агония месеци без нея. Сънищата му и дневниците на Джейн щяха постоянно да напомнят за грешките и провалите му. Алекс отдавна го бе подложила на съд и произнесла присъдата му: "виновен". Не я укоряваше и беше съгласен с нея.

Капитанът дойде в каютата на Куин след като пуснаха котва. Току-що се бе обадил в корабостроителницата в Холандия. Усмихваше се, докато прекосяваше прага.

- Яхтата е дълга петдесет и пет метра и изглежда е истинско бижу - сияеше той. - Тя е кеч* и от корабостроителницата казаха, че са се интересували от нея, но засега никой не я е купил. Рамзи съвсем наскоро се решил да я обяви за продан. - Погледите на двамата мъже се срещнаха и по лицето на Куин бавно изгря усмивка. Беше най-щастливата, която капитанът бе виждал върху лицето му. - Смятате ли да отидете и да я видите, сър? Мога да се обадя и са сменя полета ви. До Амстердам има самолет само половин час по-късно от онзи, който щяхте да вземете за Лондон.

* Клас от немного големи двумачтови ветроходни кораби, с коси ветрила (платна) и с малка кърмова мачта пред оста на кормилото. - Б. пр.

Куин не можеше да повярва на ушите си. Това беше истинска лудост. Петдесет и пет метрова яхта! Но всъщност защо не? Можеше да пътешества по света до края на живота си. Нищо друго не би му харесало повече. Можеше да живее на яхтата, да обикаля всички места, които обичаше, да види онези, които досега не бе успял. От поемите и дневниците на Джейн. Сега нищо друго на този свят нямаше значение за него. Препрочиташе ги отново и отново. Кристалната им яснота и дълбоката любов, която струеше от тях, му действаха като удар всеки път.

- Дали всичко това не е налудничаво? - Куин погледна към капитана, докато замислен се настаняваше обратно в коженото кресло в каютата си. Навярно толкова голяма яхта не му бе нужна, но в момента тя бе всичко, което искаше. Да живее на яхта беше идеалното спасение.

- Изобщо не е налудничаво, сър. Не може такъв истински моряк като Вас да няма собствена яхта. - Искаше му се да подскаже на Куин, че с радост би работил за него, но не го направи - не желаеше да се натрапва. Все пак, ако Куин купеше яхтата, определено бе решил да го попита. Не се разбираше особено с Джон Баркли, собственика на "Виктория". Куин Томпсън беше точно човекът, за когото бе искал да работи, истински моряк. Докато Баркли предпочиташе да използва "Виктория" за ваканционен отдих и всъщност не се нуждаеше от опитен капитан. През по-голяма част от времето яхтата стоеше закотвена в пристанището или на някое място, където собственикът и семейството му отиваха да поплуват. - Нужна е още поне година, за да бъде завършена, а може би и по-малко, ако ги пришпорите. Вероятно през следващото лято ще можете да плавате с нея където си пожелаете. В най-лошия случай след година, смятано от този месец, сър.

- Добре - отвърна Куин. Лицето му изведнъж бе придобило решително изражение. - Оставям всичко на теб. Имаш ли нещо против да смениш резервацията ми вместо мен? А мога да отлетя за Лондон след като видя яхтата. - Нямаше график, с който да се съобразява, нито програма, която да следва, нямаше насрочени срещи с никого, нито пък искаше да се вижда с когото и да било. - Ще бъдеш ли така любезен да се обадиш в корабостроителницата и да ги предупредиш, че пристигам? - Очите на Куин светеха.

- Разбира се, сър. Ще говоря със собственика и ще му кажа да Ви очаква.

Беше взел вълнуващо решение, пък и ако яхтата не му харесаше, нямаше да я купи - би могъл да поръча да му построят яхта специално за него, въпреки че това щеше да отнеме повече време. Щяха да са нужни поне две години, за да се построи хубава лодка, а може би и повече.

Капитанът изпълни всичко, за което Куин го бе помолил, и след половин час той се сбогува с него и с останалия екипаж. Благодари им за работата и за любезното отношение. Даде щедър бакшиш на всеки от тях, а на името на капитана попълни чек за доста хубава сума. Обеща да му да го държи в течение на нещата в Холандия. И докато лимузината се носеше по магистралата към летището в Ница, Куин изпита същата мъка, която усещаше от месеци. Искаше му се да може да сподели с Джейн намеренията си. Винаги имаше нещо, което искаше да сподели с нея, нещо, което му напомняше с агонизираща острота колко пуст е животът му без нея. Затвори за миг очи, замислен, сетне се насили да ги отвори. Нямаше смисъл да се остави отново да го погълне онази мрачна бездна на мъка и болка. От юни това бе постоянна битка. Но едно нещо знаеше със сигурност и все повече вярваше в него с цялото си същество: една яхта щеше да придаде смисъл на живота му. Джейн би го разбрала много по-добре от всеки друг.