Мисия "Атлантида"

Дейвид Гибинс

Пролог

Старецът направи последна провлачена крачка, спря и вдигна глава, изпълнен със същото благоговение, което бе изпитал при първото си изправяне пред храма. В родната му Атина все още нямаше нищо подобно. Високо над него монументалният портал сякаш носеше цялата тежест на небесата, а колосалните му колони хвърляха сянка далеч в пустинята. Пред него започваха редици огромни колони, извисяващи се в просторното преддверие, чиито излъскани повърхности бяха изписани с йероглифи и покрити с високи човешки изображения, едва различими под трепкащата светлина на факлите. Единственият намек pа онова, което се намираше навътре, бе шепотът на студения вятър, носещ тежката сладникава миризма на застояло, сякаш някой за миг бе открехнал отдавна запечатаната врата на гробница. Старецът неволно потръпна пред ирационалния страх от неизвестното, страх пред боговете, които не можеше да умилостиви и които не се интересуваха от благоденствието на неговия народ.

- Ела насам - изсъска глас от тъмнината в момента. Храмовият служител запали факлата, която носеше, от една от тези на входа, и пламъкът й освети гъвкавото му, жилесто тяло: беше само по набедрена препаска. Старецът тръгна напред. Както обикновено, служителят спря на входа за светилището и нетърпеливо го изчака. Не изпитваше нищо освен презрение към този хеленос, този грък с плешива глава и рошава брада, с досадните му безкрайни въпроси, който го бе карал да го чака в храма всяка нощ дълго след определеното за посещения време. На всичко отгоре гъркът непрестанно пишеше в пергамента си, което бе право само на свещенослужителите.

Но този път презрението на служителя се бе превърнало в отвращение. Тази сутрин брат му Сет се бе върнал от Навкрат, оживено пристанище недалеч оттук, където калнокафявите води на Нил се втичаха в Голямото средно море. Сет бе унил и нещастен. Преди време бяха оставили на грижите на гръцки търговец товар дрехи от магазина на баща им във Фаюм, но търговецът беше заявил, че е загубил товара по време на корабокрушение. Това подсилваше подозренията им, че коварните гърци ще опитат да се възползват от невежеството им в търговията. Случката само бе превърнала лошото им предчувствие в омраза, защото това бе последната им надежда да избягат от живота в немотия, на каквато ги обричаше работата в храма - не живот, а съществуване не много по-добро от това на павианите и котките, които се криеха в сенките зад колоните.

Прислужникът се вгледа злобно в приближаващия старец. Наричаха го Законодателя.

- Сега ще ти покажа - прошепна той на себе си - какво мислят моите богове за твоите закони, жалък грък такъв.

Нищо не можеше да контрастира по-рязко на страховитото великолепие в преддверието от сцената в светилището. Хиляди светли точки, подобно на светулки в нощта, надничаха от глинените маслени лампи из криптата, изсечена в твърдта на скалата. От тавана се спускаха сложно изработени бронзови кадилници, димът им се стелеше из помещението. По стените имаше безброй вдлъбнатини, като ниши за погребални урни в некропол, само че тук те бяха запълнени не с увити в савани сбръчкани трупове или урни с пепел, а с високи отворени съдове, от които стърчаха краищата на навити папируси. Двамата тръгнаха надолу, където димът се сгъстяваше, а тишината се нарушаваше от все по-ясно доловим, но неразбираем шепот. Стигнаха до две увенчани със статуи на орли колони и величествена двукрила врата между тях.

Зад вратата в геометрично правилни редици бяха насядали мъже, някои само по препаски, с кръстосани крака на изплетени от тръстика рогозки - но всички до един прегърбени над ниски маси. Някои копираха от папируси, други записваха онова, което жреци в черни роби тихо им диктуваха - това бе източникът на напевния шепот, който се бе засилвал със слизането им по стълбището. Тук бе скрипториумът - залата на мъдростта, необятното хранилище на записано и запомнено знание, предавано от жрец на жрец от зората на историята, много преди да се появят строителите на пирамиди.

Прислужникът се оттегли в сянката на стълбата. Беше му забранено да влиза в криптата и сега му предстоеше да изтърпи дългото чакане, докато дойде време да придружи гърка по обратния му път. Но тази вечер, вместо да е ядосан от досадното чакане, той с удовлетворение предвкусваше онова, което щеше да се случи.

Старецът мина покрай него, нетърпелив да продължи започнатото дело. Това бе последната му нощ в храма, последният му шанс да проумее мистерията, която не му даваше спокойствие още от предишното му посещение. Утре бе началото на едномесечния Празник на Тот, по време на който в храма не биваше да стъпва кракът на чужденец. А и едва ли някога външно лице пак щеше да получи право да се срещне с върховния жрец.

В припряността си гъркът се препъна и изпусна свитъка и перата, които се разпиляха с шум, който за момент разсея писарите от работата им. Той притеснено измърмори нещо и се огледа извинително, после се наведе, събра изпуснатите неща и тръгна на зигзаг през масите към дъното на подземното помещение. Наведе глава, за да мине под ниския свод, седна тежко на тръстиковата рогозка и само благодарение на това, че не идваше тук за пръв път, усети че в полумрака има още някой.

- Солон законодателю*, аз съм Аменхотеп, върховният жрец.

* Солон (около 640 - около 560/559 пр. Хр.) - Атински архонт (594-593 пр. Хр.), законодател и поет. Отменя поземлените дългове, забранява продажбата в робство за дългове, въвежда поземлен максимум, разделя гражданите на Атина на 4 групи по имуществен ценз. Учредява "Съвет на 400-те", ограничава правата на ареопага. Законите на Солон полагат основите на атинската демокрация. В античността е причислен към Седмината мъдреци. - Б. пр.

Гласът едва се чуваше, беше само малко по-силен от шепот и стар като боговете. След кратка пауза прозвуча отново:

- Ти дойде в моя храм в Саис* и аз те приемам, търсиш знание и аз ще ти дам онова, което ми предадат боговете.

* Смятан за резиденцията на царете. - Б. пр.

След официалните приветствия гъркът бързо намести полите на бялата си одежда върху коленете си и се приготви да записва. Седящият в тъмнината Аменхотеп се наклони напред и трепкащата светлина на факлите освети лицето му. Солон бе виждал това лице много пъти, но както винаги сърцето му за миг се сви. Лицето изглеждаше отделено от тялото, увиснало в мрака светещо кълбо, сякаш бе лице на дух, озъбил се за малко от прага на преизподнята. Лице на млад мъж, за когото времето, изглежда, бе спряло своя ход - беше като мумифицирано, кожата бе опъната и прозираше като пергамент, а очите... върху тях се бе настанила млечнобялата пелена на слепотата.

Аменхотеп бе стар още по времето, когато Солон се бе родил. Говореше се, че при него идвал Омир, още по времето на прапрадядото на Солон, и че точно той бил разказал на поета за обсадата на Троя, за Агамемнон, Хектор и Елена и за странстванията на Одисей. Солон изгаряше от желание да го попита истина ли е това, но направеше ли го, щеше да наруши даденото съгласие да не разпитва стария жрец.

Солон също се наведе напред очаквателно, решен да не изпусне нито дума, казана по време на последното му идване тук. След дълго мълчание Аменхотеп отново заговори с глас, който бе като придихание на призрак.

- Законодателю, напомни ми за какво говорих вчера.

Солон бързо размота свитъка, намери нужното място и се вгледа в гъсто изписаните редове. Започна да чете, като превеждаше гръцкия текст на египетски, защото това бе езикът, на който говореха:

- Могъща империя управлявала някога по-голямата част от света. Нейните управници живеели в огромна цитадела на брега на морето - необятен лабиринт от коридори, като нищо друго под небето. Имало изкусни майстори на злато и слонова кост, безстрашни бикоборци. Но хората предизвикали бога на морето Посейдон и един ден страшен потоп помел цитаделата, а народът на тази страна изчезнал безследно.* - Солон спря да чете и очаквателно вдигна поглед. - Тук спряхме.

* Този текст всъщност не е запазен. Историята за Атлантида дължим на Платон, който споменава, че я научил от Солон, който на свой ред малко преди смъртта си (на 80 години) бил в Египет и я преписал от някаква колона. Свитъкът след това попаднал във владение на семейството на Платон, така че великият мислител само използвал съществуващия документ (цитатът, който дава, се различава стилистично от другите му трудове, което се приема за косвено потвърждение на това). - Б. пр.

След мъчително дълга пауза старият жрец отново заговори. Устните му едва се мърдаха, гласът му едва се чуваше:

- Тази вечер, законодателю, ще научиш много неща. Но нека първо ти кажа за този изчезнал свят, този унищожен от боговете високомерен град, който наричали Атлантида.

Много часове по-късно, с изтръпнала от дългото писане ръка, гъркът остави перото и нави свитъка.

Аменхотеп бе свършил.

Беше пълнолуние, необходимо условие за начало на Празника на Тот, и жреците трябваше да приготвят храма за молителите, които щяха да се появят с пукването на зората.

- Това, което ти разказах, законодателю, е само за тук и за никъде другаде - прошепна Аменхотеп и се почука с кривия си пръст по главата. - Съгласно древен закон ние, висшите жреци, които не можем да напускаме този храм, трябва да запазим тази мъдрост единствено за нас. Единствено благодарение на астролога, храмовия прорицател, ти си тук по волята на Озирис. - Старият жрец се наведе още по-напред и на устните му се появи намек на усмивка. - И, законодателю, помни, че аз не говоря със загадки като вашите гръцки оракули, но в онова, което повтарям, може да има загадки. Защото аз изричам истината, която ми е дадена, а не някаква истина, до която съм стигнал сам. Ти беше тук за последен път. Сега върви... - Призрачното лице се стопи в тъмнината. Солон бавно се изправи, поколеба се за миг, взря се още веднъж в мрака, след това излезе във вече пустия скрипториум и тръгна към осветения от факлите вход.

Розовото сияние на зората вече оцветяваше източния хоризонт и се смесваше с лунната светлина, която продължаваше да танцува по повърхността на Нил. Старият грък беше сам - прислужникът бе изчезнал, както обикновено правеше, щом го изведеше от района на храма. А и Солон въздъхна с облекчение, когато колоните на храма - така различни от простата гръцка традиция, - увенчани с капители във формата на палмови листа, останаха зад гърба му. Погледна за последно Свещеното езеро с тайнствената фаланга от обелиски, сфинксове с човешки глави и колосални статуи на фараони. Радваше се да остави всичко това зад гърба си, така че тръгна доволен по пътя към селото, в което бе отседнал. Ръцете му стискаха скъпоценния свитък, а през рамо бе заметнал чанта, натежала от прибраната в нея издута кесия. Утре, преди да потегли на път, щеше да направи жертвоприношение в злато на богиня Нейт*, както бе обещал на Аменхотеп още при първия им разговор.

* В древноегипетската митология Нейт е богиня на лова, войната и тъкането. По-късно е почитана като закрилница на мъртвите и техен водач в подземния свят. Майка на слънцето. - Б. пр.

Продължаваше да се диви на онова, което бе чул преди малко. Златната епоха, време на великолепие, за което дори фараоните не бяха мечтали. Култура, постигнала върхове във всяко изкуство, оставила образци, направени с огън от камък и метал. Дело на хора, а не гиганти, не като циклопите, издигнали древните стени на Акропола. Хора, които бяха намерили свещения плод и го бяха откъснали. Цитаделата им бе блестяла като самия Олимп. Осмелили се да се опълчат на боговете и те на свой ред ги поразили.

Но не ги унищожили напълно.

Унесен в мисли, Солон не забеляза двата тъмни силуета, които се прокраднаха зад него, когато навлезе в селото и ударът го свари напълно неподготвен. Той се свлече на земята и умът му се замъгли, но въпреки това усети, че някой сваля чантата от рамото му. Другият нападател дръпна от ръцете му свитъка, накъса го на парчета и ги хвърли на мръсната улица. После двамата непознати изчезнаха също така безшумно, както се бяха появили и оставиха окървавения грък в безсъзнание.

Той щеше да се свести и да оцелее, но споменът за последната нощ в храма щеше да бъде изличен от паметта му завинаги. През останалите си дни - години всъщност - щеше да говори много рядко и винаги неохотно за Саис и никога повече нямаше да хване перо. Мъдростта на Аменхотеп никога вече нямаше да напусне пределите на храма и щеше да бъде загубена завинаги със смъртта на последните жреци, след което тинята на Нил щеше да погребе завинаги и храма, и ключа към най-дълбоките тайни на миналото.

- Никога не съм виждал нещо подобно! - възкликна водолазът в неопренов костюм, щом изплува зад кърмата на изследователския кораб. Задъхваше се от възбуда. Преплува с няколко широки загребвания до стълбичката, свали маската и плавниците си и ги хвърли на палубата. След това се измъкна тежко от водата, кислородните бутилки го извадиха за миг от равновесие, но яка ръка изтегли на палубата и всички веднага го аобиколиха.

Джак Хауард слезе от мостика и се усмихна на приятеля си. Все още му се струваше неправдоподобно, че човек с такова могъщо телосложение може да е толкова подвижен във водата. Тръгна през разхвърляното по задната палуба водолазно оборудване и с насмешлив глас подметна задължителната реплика от вечното им заяждане - бяха я отработили през годините.

- Решихме, че си отскочил до Атина на джин-тоник край басейна на баща ти. Какво откри? Изгубеното съкровище на Савската царица?

Костас Казандзакис нетърпеливо тръсна глава.

- Говоря сериозно! Виж...

Джак се помоли новината да е добра. Спускането бе соло акция с цел оглед на застлания с тиня шелф върху подводен вулкан и двамата водолази, които се бяха гмурнали с Костас, също скоро щяха изплуват след спиранията за декомпресия. Този сезон повече спускания нямаше да има.

Костас откопча карабинката на видеокамерата за подводни снимки, натисна бутона за възпроизвеждане и му я подаде. Останалите членове на екипажа се струпаха зад гърба на високия англичанин. Джак отвори миниатюрния LCD екран на визьора, активира видеото и скептичната му усмивка се смени с искрено изумление.

Подводната сцена бе осветена от мощен прожектор, който внасяше цвят в царящия на трийсет метра дълбочина полумрак. Двама коленичили на дъното водолази държаха въздушна помпа - тръбата изсмукваше тинята от изследваната площадка. Единият водолаз се бореше с тръбата, а другият внимателно насочваше утайката към отвора й. В резултат усилията им разкриваха предмети по същия начин, по който археолозите на сушата използват мистрии.

Камерата даде близък план и на екрана се появи уголемено изображение на предмета, привлякъл вниманието на водолазите. Тъмното нещо не беше камък, а споена маса от метални листове, застъпващи се като керемиди.

- Така наречената "волска кожа" - възбудено поясни Джак. - Стотици... Има и уплътняващ слой от клонки, точно както Омир е описал кораба на Одисей.

Всеки лист бе дълъг около метър - ъглите му стърчаха нагоре ъгли - и по форма напомняше на одрана и опъната кожа на вол. Това бяха характерните медни листове на бронзовата епоха, използвани преди повече от три и половина хилядолетия.

- Изглеждат като от ранната епоха - осмели се да се обади един от студентите в екипа. - Шестнайсети век преди новата ера?

- Несъмнено - отговори Джак. - И все още са подредени, което подсказва, че под тях може да има запазен корпус. Спокойно можем да очакваме най-стария откриван някога кораб.

Камерата се измести и възбудата на Джак се засили, защото на екрана се появиха три гигантски глинени делви, всяка висока човешки ръст и около метър в диаметър. Бяха идентични с делвите, които Джак бе виждал в хранилищата в Кносос, Крит. Бяха украсени с октоподи и морски мотиви, извитите форми преливаха в плавните неравности на морското дъно.

Нямаше начин да сбърка керамичните изделия на минойците - забележителната островна цивилизация, процъфтявала по времето на египетските Средно и Ново царства и изчезнала внезапно някъде около 1400 година пр.н.е. Кносос - мястото, където се намирал митичният лабиринт на Минотавъра - беше едно от най-сензационните открития на миналия век. Следвайки по петите Хайнрих Шлиман, откривателя на Троя, английският археолог Артър Еванс си поставил задачата да докаже, че легендата за атинския герой Тезей и неговата любима Ариадна се основава на също толкова реални събития, както и Троянската война. Просторният дворец южно от Ираклион се оказал ключът към изчезнала цивилизация, която той нарекъл Минойска* по името на легендарния цар Минос. Лабиринтът от стаи и коридори придал допълнителна достоверност на легендата за битката на героя Тезей с Минотавъра и подсказал се сетен път, че гръцките митове са много по-близко до реалната история, отколкото някой смеел да предположи.

* Известна още и като критско-микенска. - Б. пр.

- Ура! - викна Джак и размаха юмрук, позволил за момент на нормалната си сдържаност да отстъпи пред емоцията от откритието. Това беше кулминацията на години целеустремен труд, сбъдването на мечтата му още от момчешките му години. Находка като тази можеше да съперничи на гробницата на Тутанкамон и бе откритие, което щеше да гарантира на екипа му видно място в аналите на археологията.

За Джак дори само тези картини бяха достатъчни. Но имаше още... и още... и той стоеше, неспособен да откъсне очи от мъничкия екран. Камерата показа общ план, включващ двамата леководолази до нещо като ниска полица.

- Това вероятно е кърмата. - Костас посочи екрана с пръст. - Зад ето този перваз има каменни котви и дървено весло, използвано вместо рул.

Отпред се виждаше нещо жълтеникаво, изглеждаше като отражение на светлината на прожекторите от утайката. Камерата приближи и всички ахнаха.

- Това не е пясък - прошепна един от студентите. - Това е... злато!

Сега, когато вече знаеха какво виждат, гледката стана направо изключителна. Всички впериха очи в златната чаша, достойна за самия цар Минос. Бе украсена със сложен релефен мотив, представляващ сцена на борба с бик. До нея лежеше златна статуя на жена в естествени размери, ръцете й бяха вдигнати в молитвен жест, а накитът на главата й представляваше венец от извиващи се змии. Голите й гърди бяха изваяни от слонова кост, а на шията й блещукаше цветна дъга от скъпоценни камъни. Най-отпред бяха положени събрани в наръч мечове със златни ръкохватки, с бойни сцени, изгравирани по остриетата със сребро и син емайл.

Най-яркото отражение идваше от мястото точно пред водолазите. Всяко плавно махване с ръка разкриваше нов блестящ предмет. Джак различи златни пръти, царски печат, скъпоценни камъни и фина диадема от преплетени листа, събрани накуп, сякаш някога се бяха намирали в ковчеже.

Камерата се насочи към въжето за изкачване и екранът потъмня. В изумената тишина, която последва, Джак свали камерата, погледна Костас и каза:

- Е, това вече е друго.

Джак бе заложил репутацията си на едно смело предположение. През десетилетието, след като бе защитил докторската си дисертация, бе обладан от фикс-идеята да открие потънал минойски кораб - нещо, което би потвърдило теорията му за морското превъзходство на минойците през бронзовата епоха. С времето у него се бе затвърдило убеждението, че най-вероятното място за такава находка е около групата рифове и острови на седемдесет морски мили североизточно от Кносос.

Бяха търсили в този район седмици наред. Безуспешно. Преди няколко дни надеждите им се бяха възродили, а след това отново бяха увехнали след откриването на останките от корабокрушение на римски кораб и Джак реши това да е последното им спускане за сезона. Днешният ден бе просто колкото да проверят възможностите на новата екипировка за следващия сезон. И ето ти го истинския късмет.

- Що не вземеш да ми помогнеш...?

Костас седеше уморено на кърмата на "Сийкуест", още не бе разкопчал ремъците на водолазната си екипировка. Към морските капки по лицето му вече се бе примесила и пот - късното следобедно слънце над Егейско море прежуряше безмилостно - и гледаше стегнатото тяло на застаналия до него мъж.

Малко хора биха разпознали в Джак потомък на един от най-древните английски родове: единственото, което издаваше благородническата му кръв, бе естествената грациозност на движенията му. Баща му бе търсач на приключения, изтръгнал се от плена на аристократичните си окови и използвал богатството си, за да пътешества заедно със семейството си из най-далечните краища на света. Този не съвсем традиционен начин на отглеждане на деца беше направил Джак малко саможив и той се чувстваше истински удобно единствено когато бе сам и не бе задължен никому.

- Ей какво ли щеше да правиш без мен? - засмя се Джак и свали бутилките от гърба на Костас.

Син на гръцки корабен магнат, Костас беше отхвърлил възможността да живее като плейбой - нещо, което едва ли щеше да му бъде отказано, стига да го бе поискал, - и вместо това бе избрал да прекара десет години в Станфорд и Масачузетския технологичен институт, за да излезе оттам като експерт по подводните технологии. Заобиколен от истински арсенал от инструменти и съоръжения, чието предназначение бе известно само на него, от време на време Костас изобретяваше по някое устройство, подобно на съвременен Карактакъс Пот*. Страстта към поемане на предизвикателства можеше да се сравнява само с невероятната му общителност - прекрасно качество в професия, където е възможна само работа в екип.

* Йън Флеминг (1908-64), автор на романите за Джеймс Бонд, е написал само една детска книжка Chitty Chitty Bang Bang), превърнала се в класика. В нея се разказва за известния изобретател Карактакъс Пот, жена му Мимси и двете им деца близнаци, които се изплъзват на бандата на Джо Мафиота благодарение на колата "Чити Чити Бенг Бенг", която е не само кола, но и нещо повече. - Б. пр.

Бяха се запознали в базата на НАТО в Измир, Турция, където Джак беше командирован към Разузнавателната школа на флота, а Костас бе цивилен консултант към UNANTSUB - изследователска база на ООН, в която се разработваха оръжия за противодействие на подводници. След няколко години Джак покани Костас в Международния университет за изучаване на морето, друга научноизследователска институция, превърнала се през последните години в техен дом. През това време отпуснатите на Джак ресурси - той беше директор на изследователския отдел на МУИМ - бяха нараснали на четири кораба и над двеста души персонал и макар Костас сам да имаше не по-малко отговорен пост в инженерния отдел, по някакъв начин той винаги намираше възможност да е до Джак, когато нещата станеха интересни.

- Благодаря, Джак - Костас бавно стана. Стигаше на височина до рамото на Джак, но имаше мощен гръден кош, ръце, наследени от поколения гръцки гмурци и моряци, и съответстващ темперамент. Този проект му бе също толкова близък на сърцето, колкото беше и за Джак, и сигурно заради това той изведнъж се почувства изцеден от възбудата на откритието. В крайна сметка именно той бе направил тази експедиция възможна благодарение връзките на баща си в гръцкото правителство. Макар в момента да се намираха в международни води, подкрепата на гръцката флота се бе оказала безценна, не на последно място заради това, че постоянно ги бяха снабдявали с запас пречистени газове, нужни за спускане с използване на тройни дихателни смеси, известни като тримикс.

- О, насмалко да забравя. - Лицето на Костас разцъфна в широка усмивка и той бръкна в горнището на костюма си. - Просто в случай, че ти хрумне мисълта, че снимките са някаква фалшификация.

И извади нещо увито в защитно неопреново платно и му го подаде с тържествуващ блясък в очите. Джак се оказа неподготвен за тежестта на нещото и едва не го изпусна. После разви платното и ахна от изумление.

Предметът бе метален диск с диаметър приблизително колкото дланта му и повърхност толкова лъскава, сякаш бе току-що изработен. Невъзможно бе да се сбърка характерният тъмен блясък на чистото злато, рафинирано до онази степен, която се изисква за отливане в кюлчета.

За разлика от повечето си колеги в академичното съсловие, Джак не се преструваше, че съкровищата са му безразлични, и за момент се поддаде на неописуемата емоция от това да държиш в ръката си няколко килограма злато. Вдигна диска, наклони го под ъгъл спрямо слънцето и парчето метал го заслепи със сила, сякаш събирана през хилядолетията.

Наслаждението му се усили от приятната изненада да види, че слънчевите лъчи се отразяват от някакви надписи. Той внимателно свали диска в сянката на Костас и прекара пръсти по грапавинките, които бяха откъм изпъкналата страна на диска.

В центъра се намираше странен символ с прави линии, подобен на буквата Н, но по-различен: под напречната черта се спускаше къса линия, а от двете страни излизаха четирите линии като гребени. По ръба на диска имаше три концентрични ленти, всяка разделена на по двайсет сегмента. Всеки сегмент съдържаше различен символ. Външният кръг приличаше на пиктографско писмо и Джак си помисли, че символите изразяват цели думи или фрази. С просто око се виждаше мъжка глава, вървящ човек, гребло, лодка и сноп от някаква земеделска култура. Вътрешните сегменти бяха подравнени с външните, но се различаваха по това, че в тях имаше знаци на линейното писмо*. Всеки знак беше различен, но те повече приличаха на букви от азбука, отколкото на пиктограми.

* Пиктограмно сричково писмо, разпространено в Крит и Микена. Възниква през II половина на III хилядолетие пр. Хр. Има три етапа на развитие: йероглифно, линейно тип А и линейно тип Б (разчетено). Сричковите знаци са опростени стилизирани рисунки на предмети. - Б. пр.

Бе напълно погълнат от диска. Погледът му светеше по начин, който Костас познаваше много добре. Джак бе потънал в Героичната епоха - време, забулено в митове и легенди, но едновременно с това период от човешката история, зрелищно пресъздаден във величествени дворци и крепости, в най-добрите произведения на изкуството и върху най-съвършените образци на оръжие. Джак общуваше с древните по начин, възможен само с останките от този кораб, защото държеше в ръцете си безценен артефакт, очевидно високо ценен до момента на катастрофата. Артефакт, който въпреки това беше забулен в мистерия и който неуморно щеше да го притегля към себе си, докато не бъдат разкрити всичките му тайни.

Джак отново се взря в надписите. Беше се върнал в мислите си към курса по история на писмото от началните си студентски години. Беше виждал нещо подобно. Реши да прати имейл с образа на диска на професор Джеймс Дилън - негов някогашен преподавател в Кеймбридж и световно признат авторитет по древногръцко писмо.

Върна диска на Костас. За момент двамата се изгледаха в упор, очите им горяха от възбуда. После Джак отиде при екипа, който се бе събрал край стълбата на кърмата. Гледката на златото бе засилила треската, която го гореше отвътре. Голямата заплаха пред археологията бе в понятието "международни води" - свободна за всички територия, в която не важат законите на никоя отделна страна. Всеки опит да се наложи някакъв глобален морски закон бе завършвал с провал. Проблемът с контрола над огромната територия изглеждаше неразрешим. От друга страна, с развитието на технологиите подводниците без екипаж от рода на онази, с която бе открит "Титаник", сега струваха само малко повече от една кола. Дълбоководните изследвания, някога по силите на само няколко института, сега бяха достъпни за всички и това бе довело да мащабното унищожаване на историческите площадки. Организираното плячкосване с помощта на съвременна технология "разчистваше" морското дъно, без някой някъде да води дневник за идните поколения, а извадените артефакти безследно и завинаги изчезваха в частни колекции. При това екипите на МУИМ бяха изправени не само срещу законно действащите изследователи - плячкосаните антики се бяха превърнали в основна валута в престъпния свят.

Външно спокойно, Джак направи знак, че смята да се спусне. После внимателно провери леководолазното си оборудване, настрои компютъра за спускане и провери налягането в бутилките. Действаше методично и професионално, сякаш не се бе случило нищо особено.

Истината обаче бе, че едва сдържаше възбудата си.