ЧЕРНОТО СЛЪНЦЕ

ДЖЕЙМС ТУАЙНИНГ

Посвещение

На моите родители и на сестра ми

Ако виждам малко по-надалеч, това е, защото съм стъпил на раменете на великани.

Сър Исак Нютон, писмо до Хук - 1676 година

Историческа справка

Романът се основава на невероятната история на унгарския Златен влак и на отчаяното му пътуване в опустошената Европа през последните дни на Втората световна война и случайното му откриване от американски войници

Всички описания и историческа информация за произведенията на изкуството, художници, кражби, архитектура, нацистки униформи, ритуали и предмети са достоверни. Описанията на механизма и начина на действие на машината "Енигма" са опростени.

За повече информация за автора и интригуващата история, хората, местата и артефактите в "Черното слънце" моля, посетете:

www.jamestwining.com

Откъс от "Фолкишер Беобахтер", официалният печатен орган на Нацистката партия (брой 270 от 27 септември 1934 година)

"Днес гордият стар замък Вевелсбург, който се намира в историческа местност в древните земи на саксонците, беше предаден на грижите на Национал-социалистическата работническа партия на Германия и в бъдеще ще служи за школа на СС за водачи на Райха. В резултат на това замъкът Вевелсбург, играл дълга и славна роля в историята на Германия, е определен и като място с изключително важно значение за Третия райх. Там хората, чието призвание е да станат лидери в СС и които ще бъдат пример за ядрото на нашата здравомислеща германска младеж, ще бъдат обучавани във философия и религия и ще получават физическо възпитание".

Цитат от "Военни трофеи от Втората световна война" от Кенет Д. Алфорд

"На 16 май 1945 година рота от Трета пехотна дивизия, Петнадесети полк, командвана от лейтенант Джоузеф А. Мърсър, влиза в тунела Тауерн на шестдесет мили южно от Залцбург. Войниците откриват влак, пълен със злато и други ценности... По курса през 1945 година стойността на намереното се оценява на двеста и шест милиона долара - няколко милиарда долара днес.

Пролог

Широките народни маси... по-лесно стават жертва на по-голяма лъжа, отколкото на по-малка.

Адолф Хитлер, "Моята борба"

Болница "Свети Тома", Лондон

27 декември - 02:59

Пари за прах.

Така го наричат студентите по медицина. Всеки формуляр за кремация или изписване на починал пациент за погребение изисква подпис на лекар и всеки подпис носи малък хонорар. Смъртта може да е доходен бизнес за лекар, оказал се на подходящото място в неподходящия момент.

За доктор Джон Бенет обаче изгледите за няколко лири допълнително бяха малко обезщетение за повикването му в три след полунощ. Беше прегърбил рамене под ледения дъжд и бързаше към главната сграда на болницата. Сякаш за да наблегне на късния час, Биг Бен - циферблатът му бе увиснал във въздуха като луна от другата страна на реката - отмери часа. Всеки силен, почти оглушителен звън разтърсваше Бенет и той се разсъни.

Влезе и веднага почувства приятния полъх на въздушното отопление над входа. Стъклата на очилата му се изпотиха от рязката промяна в температурата и Бенет ги свали и ги избърса.

Натисна бутона за повикване и червеният дигитален екран на стената светна. Асансьорът тръгна надолу. Цифрите на екрана намаляваха ритмично. Чу се приглушено бръмчене - асансьорът забавяше.

- Докторе? - чу се женски глас от сумрака.

Джон Бенет си сложи очилата, позна жената и се усмихна.

- Добро утро, Лора. Не ми казвай, че си убила още някого от пациентите ми.

Тя сви безпомощно рамене.

- Седмицата беше лоша.

- Кой е този път?

- Господин Хамън.

- Хамън? Е, не мога да кажа, че съм изненадан. Той беше зле.

- Изглеждаше добре, когато поех дежурството, но...

- Всички остаряват - успокояващо каза Бенет, виждаше, че Лора е разстроена. - Нямало е какво да направиш. Ей сега ще го видя. Приготви ли документите?

- В кабинета са. - Тя му се усмихна благодарно.

Стаята без прозорци се намираше в средата на отделението. Единствената светлина беше от сиянието на двата монитора за наблюдение и дигиталния екран на видеото под тях. Единият монитор показваше коридора, в който току-що бяха стояли, а другият обхождаше стаите на пациентите, като спираше за няколко секунди на всяка. Помещенията изглеждаха еднакви - тясно легло, няколко стола, наредени до прозореца, и телевизор, монтиран високо на отсрещната стена. Различаваха се само по броя букети и картички с пожелания за бързо оздравяване от едната страна на леглото и техниката за наблюдение и поддържане на живота от другата. Не беше изненадващо, че между двете, изглежда, имаше пряка зависимост.

Лора започна да търси папката в бюрото. Синьото сияние на монитора оцвети лакираните й в червено нокти в тъмнолилаво.

- Да запаля ли лампата?

- Да, ако обичаш - отговори тя, без да вдига глава.

Той протегна ръка да щракне копчето, но внезапно нещо привлече погледа му. Въртящата се камера се беше насочила за миг към една от стаите на пациентите. На входа се видяха два тъмни силуета - единият слаб мъж, а другият великан, висок колкото вратата и почти толкова широк.

- Кои са тези? - Бенет се намръщи. На монитора се появи следващата стая. - Бързо. Върни я.

Лора превключи системата на ръчно управление, изреди стаите една по една, намери мъжете и прошепна тихо и колебливо:

- Това е стаята на господин Вайсман.

Непознатите бяха застанали от двете страни на леглото и гледаха спящия пациент. Той изглеждаше изнемощял и крехък дори на монитора. Кожата му беше съсухрена, а бузите - хлътнали от старост. Изпод завивките излизаха различно оцветени жици и тръбички, свързани с монитор за следене на сърдечната дейност и системи за вливане на течности.

- Как може такова нещо? - възкликна Бенет раздразнено. - В болницата не може да се влиза ей така. Има си часове за свиждане. Ей сега ще се обадя на охраната.

В същия момент обаче великанът измъкна възглавницата изпод главата на Вайсман. Пациентът се събуди. Очите му се отвориха широко първо от изненада, после от страх. Двамата мъже се наведоха застрашително над него. Устните му се раздвижиха, може би искаше да извика, но те грубо натиснаха възглавницата върху лицето му. Вайсман размаха безпомощно ръце и крака, трепкаше като златна рибка, изскочила от аквариума.

- Господи! - възкликна Бенет и посегна към телефона. Бялата пластмаса се хлъзна в изпотените му пръсти. Той долепи слушалката до ухото си, но не чу нищо. Почука по вилката, после погледна Лора. - Линията е прекъсната.

На екрана единият мъж кимна на другия и той се наведе, сложи на леглото някакъв черен сак и бръкна вътре. На светлината блеснаха зъбците на трион за рязане на кости - Бенет го позна мигновено. Мъжът сръчно вдигна левия ръкав на пижамата на Вайсман и постави острието върху ръката, точно под лакътя. Вайсман се опита да дръпне ръката си, но напразно. Малкото енергия, която му беше останала, очевидно го напускаше, а и го държаха здраво.

Лора беше затиснала с ръка устата си, очите й бяха приковани в монитора.

- Нито звук! - задавено прошепна Бенет. - Ако разберат, че ги виждаме... Нито звук!

Трионът преряза кожата и мускулите лесно и стигна до костта. От артерията като гейзер бликна кръв и кръвното налягане на Вайсман спадна. След минута ръката му беше вещо ампутирана в ставата и съпротивата му внезапно спря.

Грамадният мъж избърса триона в завивките и го пусна в сака, взе отрязаната ръка, внимателно я уви в хавлия и също я сложи вътре. Лицето на жертвата все още беше закрито от възглавницата. Чаршафите се бяха усукали около краката на Вайсман като дебело въже, докато беше ритал. Мониторът за следене на сърдечната дейност показа права линия.

Двамата мъже тръгнаха да излизат от стаята. Но точно когато се готвеше да затвори вратата, едрият тип изведнъж погледна към камерата в отсрещния ъгъл, право в очите на Бенет, и се усмихна.

- Господи - промълви лекарят, внезапно осъзнавал какви са намеренията му. - Те ще вземат записите от камерите.

Обърна се към другия монитор. Слабият мъж вървеше по коридора към тях. Държеше нож.

Лора изхлипа, после запищя. Писъкът й ставаше все по-силен, докато образът на екрана се приближаваше.