Наследство на злото

Тами Хоуг

ПРОЛОГ

През онзи ден още преди да влезе в къщата той знаеше, че нещо не е наред. Беше юли. Небето се бе захлупило тежко като наковалня - зловещо, тъмно, сиво. Следобедът си отиваше, но вечерта още не бе настъпила. Времето бе затаило дъх, времето бе престанало да означава нещо.

Въздухът беше неподвижен, сякаш денят се бе спотаил в очакване на онова, което щеше да се случи. Мъртвешко спокойствие. Небето на запад се разкъса от светкавица. С далечен барабанен тътен изтрещя гръмотевица.

В спомена му в близост до четвъртитата, облицована с дървени панели къща с избеляла зелена боя и веранда, която се извиваше около предната фасада като отегчена усмивка, нямаше други къщи. Всичко друго бе избледняло, сякаш се бе изхлузило сред дърветата и потънало зад хоризонта. Той гледаше къщата, двора - целият обрасъл с трева и плевели, избелели от слънцето и липсата на дъжд. Гледаше дърветата зад железопътната линия, листата им се бяха свили и спаружили.

Наоколо нямаше жива душа. Колите на улицата бяха далеч зад него. Нямаше деца, които да фучат нагоре-надолу с велосипедите си. Нямаше кучета, нямаше птици, нямаше катерички или зайци. Нямаше никакъв звук с изключение на гръмотевиците, които приближаваха.

Доколкото си спомняше, не той се приближи към къщата, а тя към него.

Тряс!

Сърцето му спря. Главата му се обърна наляво.

- Хей, човече! По-добре се скрий в мазето! Иде торнадо!

Един съсед и хвърчащ празен пакет от карамелизирани пуканки се промъкнаха в периферното му зрение. Мъжът седеше на задната веранда. Имаше бакенбарди като Елвис и гигантско бирено шкембе. Държеше видеокамера. Посочи с ръка на запад.

Идеше буря.

Въздухът беше пълен с електричество. Цветовете бяха по-ярки, по-свежи. Всичко изглеждаше някак изострено и свръхфокусирано. Заболяха го очите.

Къщата скочи върху него. Той се спъна на първото стъпало и се заклатушка по верандата. Двете крила на люлеещата се врата простенаха, когато ги блъсна навътре и влезе.

Бум! Тряс!

Светкавицата беше толкова ярка, че сякаш подпали дневната. Той извика. Никой не му отговори.

В спомена краката му не се движеха, но кой знае как неочаквано се озова в дневната, сетне в кухнята, сетне в стаята за гледане на телевизия в задната част на къщата. Тя беше малка и тъмна, облицована с евтина дървена ламперия. Тежките завеси на прозорците бяха стари и висяха накриво. Сигурно са били направени за друг прозорец и друга къща и са били изхвърлени, когато им бе минала модата. Светлината се процеждаше и промъкваше в краищата и в центъра им, където капаците не прилягаха плътно един към друг.

Телевизорът беше включен. Непрекъснато предаваха предупреждения за предстоящата буря. Навън вятърът се превърна във вихър. Проблясваха светкавици.

Тогава намери първото тяло.

Тя беше просната на кушетката, подпряна като гигантска кукла. Очите й бяха отворени, сякаш все още гледаше телевизия. Една широка лента от канализационна лепенка покриваше устата й и минаваше през цялата й глава. Косата й бе отрязана с ножица или нож. Съсирена кръв отбелязваше вдлъбнатините по скалпа й. Дрехите й бяха срязани по средата и отгърнати, така че да разкрият тялото й от глътката до слабините.

Идеше буря.

Бум! Тряс!

И тя бе срязана по същата линия. През кожата, през мускулите, през костите, като риба, която е била изкормена. В гръдния й кош бяха поставени клюмнали маргарити.

В хранопровода му, едновременно със стягането на гърлото, се надигна жлъчка. Ужасът сграбчи с две големи костеливи ръце врата му и го стисна. Той се запрепъва назад, обърна се и налетя на стоящата лампа, скочи встрани и се спъна в столчето, падна и удари главата си в малката масичка за кафе.

Бум! Тряс! Бум! Тряс!

Замаян, отмалял, ужасен, успя да се вдигне на крака и да излезе от стаята. От гърлото му излезе странен мучащ звук, като от куче, което е било пребито.

Изтича в кухнята. Отвори задната врата и излезе навън. Не можеше да остане в къщата, а не можеше да избяга достатъчно бързо от нея. Светът бе придобил странен зеленикав оттенък. В ушите му гърмеше някакъв страховит звук, сякаш приближаваше товарен влак. Но когато погледна към релсите, не видя никакъв влак. Или ако имаше такъв, той бе погълнат изцяло от огромния черен облак с форма на фуния, който докосваше земята и засмукваше всичко по пътя си.

Това сигурно беше кошмар. Нищо подобно не се беше случило в действителност. Но той чувстваше как го удрят отломки от разни неща. Обстрелваха го трески, прах и мръсотия. Покри главата си с ръце, за да предпази лицето си. Грохотът беше оглушителен.

Вратата на старата изба бе отворена и висеше на рамката си, като се държеше единствено на една панта, която вятърът ожесточено се опитваше да изтръгне. Той просто се хвърли към бетонните стълби и ритна вратата към мазето. Тя беше стара и изгнила от влагата и се разпадна на трески при третия ритник.

Мазето бе усойно като пещера и миришеше на плесен. Заопипва стената с пръсти, но не можа да намери ключа за лампата.

Над него старата къща започна да се тресе. Имаше чувството, че някой великан я дърпа нагоре - торнадото се опитваше да я изтръгне от основите й.

Дъждът се изсипа като потоп. Светкавиците плющяха по небето като камшици. Трещяха гръмотевици. Мазето се осветяваше от искри бяла светлина. Тъмнината в промеждутъците беше абсолютно черна и непрогледна.

Той се сви на топка на пода - студен, мокър, гадеше му се от видяното горе. Беше му зле и от миризмата на мазе.

Не знаеше колко време е останал там. Може да са били пет минути, а може и пет часа. Времето нямаше значение. Всичко, което щеше да си спомня по-късно, бе осъзнаването, че отново стана тихо. Толкова тихо, че си помисли, че може би е оглушал.

Редки светкавици все още осветяваха нощта зад високите прозорци на мазето, но гръмотевиците вече не се чуваха.

Той бавно стана от студения мокър под. Нещо като ръка докосна задната част на врата му и потта по кожата му се вледени от ужаса. Нещо го бутна с лакът в гърба, сякаш да го накара да се обърне и да види приготвената изненада.

Зад прозорците избухна светкавица като светлина от камера и картината се запечата завинаги в мозъка му. Един спомен, който никога нямаше да избледнее, ужасът и въздействието от видяното никога нямаше да намалеят. От гредите на тавана висяха телата на две деца, невиждащите очи гледаха право в неговите.

Петнадесет месеца по-късно

- Той е заклал майка и две деца.

Областният прокурор на окръг Хенепин Крис Логан беше човек със силно собствено мнение и още по-силни чувства. И двете му служеха добре в съдебната зала пред съдебните заседатели, но не винаги толкова добре в кабинетите на съдиите. Беше висок, широкоплещест, атлетичен, с рошава гъста черна ирландска коса, която вече бе леко прошарена със сребърни нишки. На четиридесет и пет години Логан имаше двадесетгодишен стаж в системата на наказателния съд. Беше дори чудно, че не бе побелял напълно.

- Извинявайте - намеси се защитникът. Зад изражението му на шок се криеше сарказъм. - Пропуснах ли нещо? Да не би неочаквано да сме се пренесли в Средните векове? В тази страна вече не е ли в сила правилото за невинност до доказване на противното?

Логан завъртя очи.

- О, Скот, за Бога! Би ли ни спестил този актьорски етюд? Ние сме възрастни хора. Познаваме се отлично. Знаем какво лайно си. Ще ни спестиш ли демонстрациите?

- Господин Логан...

Съдия Кари Мур го изгледа строго. Тя познаваше Крис Логан откакто двамата си чупеха зъбите, трудейки се като обществени защитници - работа, за която никой от тях нямаше нито темперамент, нито настройка. Преместиха се в кабинета на окръжния прокурор веднага след като им се предостави първият удобен случай. И двамата се издигнаха в съдебната система като обвинители за всичко - от дребни кражби до най-тежки престъпления като изнасилване и убийство.

Седящият на стола от другата страна на бюрото й беше другият зъб в колелото на машината за обществена защита. Кени Скот бе влязъл през тази врата и никога повече не бе излязъл, което го превръщаше или в светец, борещ се за справедливостта на социално онеправданите, или в патетично оправдание за адвокат, неспособен да излезе от анонимността и да продължи с частна практика. Тъй като бе работила с него безброй пъти в съдебната зала, Кари подозираше, че е второто.

Сега той я гледаше с поглед на мишка в стая, пълна с котки. Изпотен, изнервен, готов да побегне, лазейки наум. Кени беше дребен мъж, чиито костюми никога не му бяха по мярка - или прекалено големи в раменете, или прекалено дълги в ръкавите, което понякога подсилваше впечатлението, че работата го е затрупала и смазала. Или може би животът.

Поради чиста случайност на него се падна тежкият жребий да защитава най-омразния човек в Минеаполис, ако не и в целия щат - бездомника Карл Дал, обвинен в най-ужасните убийства, с които Кари се бе сблъсквала в кариерата си досега.

Сцената на местопрестъплението била толкова страховита, че един от цивилните полицаи, които първи се отзовали на повикването, получил сърдечен удар и впоследствие се пенсионира. Водещият разследването детектив бил толкова силно потресен, че накрая го преместили от оперативно звено към работа на бюро по време на психиатричната му терапия.

- Ваша милост, не може да позволите на господин Логан да заобикаля закона - продължи Скот. - Недопустимо е предишни провинения да бъдат...

- Освен ако не показват модел на поведение - високо опонира Логан със свирепото изражение на сокол.

Кени Скот изглеждаше така, сякаш единственото му желание беше да офейка от кабинета и да хукне накъдето му видят очите. Но за негова чест остана на мястото си.

- Предишните деяния на господин Дал нямат нищо общо с този случай - рече той. - Какво имаме? Дребни криминални нарушения? Те доста трудно ще го опишат като зловещ престъпник.

Логан го изгледа.

- А какво ще кажеш за притежаването на детска порнография? За чупенето и влизането в чужда собственост? За надничането през прозорците? За неприличното саморазголване? Ексхибиционизъм?

- Но нали не е убил никого със своя пенис! - изрепчи се Скот.

- Това е типичен модел на ескалиращо поведение - продължи Логан. - Ето как се развиват тези перверзни типове. Започват с дребни неща и продължават все по-нагоре. Първо си правят чекия, докато гледат малки дечица по бельо в каталога "Джей Си Пени"*. Скоро това не им е достатъчно и започват да надничат през прозорците, после започват да показват половите си органи. Накрая изпитват нужда от физически контакт...

* Верига магазини, основана през 1902 г. от Дж.С. Пени. - Б. пр.

- И скачат от самозадоволяването към изкормването? - прекъсна го Скот. - Това е абсурд!

Той отново се обърна към Кари.

- Ваша чест, в досието на Карл Дал няма нищо, което да е свързано с насилие. Информацията относно неговите предишни осъждания ще бъде предубедена и подвеждаща. Съдебните заседатели ще бъдат готови да го осъдят въз основа на теорията на господин Логан, без факти, без доказателства, без веществени улики.

Логан започна да отмята фактите на пръстите си.

- Имаме неговите отпечатъци на местопрестъплението. Имаме оплакване от съседка, че е надничал през прозорците й. Знаем, че е познавал жертвите. Навъртал се е из околността. Когато го арестувахме, огърлицата на жертвата беше у него.

- Той е изпълнявал случайни дребни поръчки - прекъсна го Скот. - Призна, че е бил в дома на семейство Хас в деня на убийството. Госпожа Хас сама го е поканила и му е платила тридесет долара, за да й инсталира корнизи за пердетата. Откраднал една евтина огърлица. Голяма работа! Никой друг, освен съседката, не се е оплаквал от него.

Логан драматично завъртя очи.

- Всички казват, че е особен и само като го погледнат ги полазват тръпки...

- Но това не е противозаконно!

- Което е добре дошло за теб... - промърмори Логан.

- Господин Логан! - отново го предупреди Кари.

Той я погледна фамилиарно и свойски изпод тежките си тъмни вежди.

- Има свидетел, който го е видял на местопрестъплението...

- Пет часа след извършване на убийствата - прекъсна го Скот.

- Върнал се е да се наслади на работата си - предположи Логан.

- В това няма смисъл. Кой ще се върне по-късно през деня, и то точно когато хората се прибират от работа и най-вероятно ще го видят?

- Значи се е върнал, за да убие бащата и най-голямото дете.

- Откъде си взел кристалното кълбо, Логан? - попита язвително Скот. - Кажи, за да изтичаме и ние да си вземем по едно. Или пък щатът може да ги купи на едро и да ги разпредели във всяка агенция и служба по прилагане на закона.

Кари неодобрително вдигна вежди.

- Оставете сарказма, господин Скот.

Логан отново скочи в настъпление.

- Това е чисто изключение от правилото, ваша чест. Човекът е сериен убиец в началото на кариерата си. Ако не го спрем сега...

Кари вдигна ръка, за да спре продължението. Главата й бе извита така, сякаш бе смазана от воденичен камък. След обучението в правния факултет и годините, през които бе работила, за да се издигне в йерархията, тя бе постигнала целта си - да седи в този кабинет, да носи тази роба, да бъде съдия.

Точно сега, точно в този момент, й се искаше да бе послушала баба си и да бе усъвършенствала уменията си като секретарка, ако не успееше да свали подходящ съпруг.

Председателстването по углавни дела бе отговорност, която тя не приемаше лекомислено. Тъй като бе дошла тук след успешна кариера на прокурор, хората очакваха от нея да бъде на страната на обвинението. Едно очакване, което Кари упорито се опитваше да разсее.

Като прокурор и обвинител нейната работа бе да преследва яростно и до дупка осъждането на обвиняемите. Като съдия работата й бе да отсъди честно, да не взема ничия страна, да задържи везните на правосъдието в равновесие, така че всяка присъда да бъде постигната въз основа единствено на чистите факти и представените доказателства.

Тя не можеше да взема страна, без значение какви бяха личните й чувства. В този случай й се падна много тежка задача. Две деца бяха насилени, зверски измъчени, убити и оставени да висят от тавана в едно влажно мазе.

Тя самата беше майка. Мисълта, че някой можеше да нарани дъщеря й, събуждаше толкова силни чувства, че нямаше подходящи думи, с които да ги опише. Беше видяла снимки от мястото на престъплението, както и видеокасета. Страшните картини все още я преследваха.

Децата бяха осиновени. Тяхната втора майка бе изнасилена, содомизирана, мъчена, а тялото й бе разрязано от гърлото до слабините. Съдебният лекар определи, че жената е умряла първа, макар че нямаше начин да се разбере какво може да се е случило пред очите й преди смъртта. Може да е била накарана да гледа, докато върху децата са били извършвани неописуеми с думи действия. Може децата да са били принудени да наблюдават неописуеми действия, извършвани върху нея. Така или иначе това бе един кошмар, изплувал от най-мрачните, най-примитивните, най-пълните с ужас и страх ъгълчета на човешкия мозък.

Но като съдия Кари не можеше автоматично да припише това клане на обвиняемия по предстоящия процес. Решенията й не трябваше да бъдат повлияни от собствените й страхове, погнуса или отвращение. Тя не можеше да се ръководи от реакцията на хората или да се притеснява как ще реагират те на нейното съдийство. Един процес за убийство не бе състезание по популярност.

Хубава теория. Поне звучеше добре.

Тя си пое въздух и въздъхна. Тежестта на работата я притискаше. Двамата мъже я гледаха. Кени Скот изглеждаше така, сякаш я чакаше да произнесе собствената му присъда. Нетърпението на Логан беше очевидно. Той я гледаше втренчено, като че ли вярваше, че може да повлияе на мисленето й посредством силата на волята си.