Ехо парк

ЕХО ПАРК

Майкъл Конъли

ВИСОКАТА КУЛА

1993 г.

Беше колата, която издирваха. Хари Бош я позна веднага, въпреки че регистрационните номера бяха свалени. Хонда акорд, модел 87-ма, с избеляла от слънцето кафява боя. През 92-ра й бяха лепнали рекламен стикер за кампанията на Клинтън, но той също беше избелял - все пак бе изработен с евтин печат за краткосрочни предизборни цели. Беше вкарана в единичен гараж - толкова тесен, че Бош се запита как ли е успял да се измъкне шофьорът. Напомни си да предупреди криминалистите да действат много внимателно при търсенето на отпечатъци по стените и купето. Знаеше, че подобна забележка ще ги ядоса, но нямаше да е спокоен, ако не я направи.

Гаражът беше оборудван със сваляща се отвесно врата, на която имаше алуминиева дръжка. Не особено подходяща за отпечатъци - факт, върху който също трябваше да обърне внимание на криминалистите.

- Кой я откри? - обърна се той към патрулиращите ченгета.

Току-що бяха опънали жълтата лента в задънената уличка пред входа на жилищния комплекс "Високата кула", от двете страни на който бяха подредени единични гаражни клетки.

- Домоуправителят - отговори един полицай. - Гаражът е към един от апартаментите в блока. Наскоро наемателите се изнесли и преди два дни той го отворил, за да прибере някои мебели, и видял колата. Решил да изчака да си я вземат, но никой не дошъл и той започнал да разпитва останалите наематели. Никой не знаел чия е. Обадил се в полицията, защото свалените номера го навели на мисълта за кражба. Ние с партньора ми видяхме бюлетина за изчезналата Жесто и веднага направихме връзката.

Бош кимна и пое дълбоко дъх. Мари Жесто липсваше вече десет дни. Ако беше в багажника, със сигурност щеше да я подуши.

- Откри ли нещо? - попита зад гърба му партньорът му Джери Едгар.

- Не.

- Това е добре.

- Добре ли?

- Не си падам по трупове в багажници.

- И аз. Ама те поне може да ни дадат нещо, за което да се заловим.

Докато си разменяха празни приказки, очите на Бош внимателно опипваха колата. Не откри нищо. Извади от джоба си гумени ръкавици, духна в тях и си ги нахлузи. После вдигна ръце с разперени пръсти като хирург и се запромъква странично между колата и стената, като се опитваше да не докосва нищо.

По лицето му полепнаха паяжини. Той се измъкна и взе фенерчето на полицая. Вмъкна се пак, светна и насочи лъча в купето на хондата. На задната седалка имаше обувки за езда и жокейски шлем, а до тях малка торбичка за покупки от супермаркета "Мейфеър". Не можеше да види какво има в нея, но веднага разбра, че присъствието й в колата ще насочи разследването в нова, и то непредвидена посока.

Светна напред. На седалката до шофьора видя чифт маратонки, а върху тях старателно сгънати дрехи. Веднага позна дънките и блузата с дълъг ръкав - дрехите, с които Мари Жесто бе видяна за последен път, когато тръгнала на езда към Бийчуд Кениън. Върху блузата грижливо бяха подредени чорапи, сутиен и дамски пликчета. Гърдите му се стегнаха. Не защото дрехите бяха доказателство за смъртта на Мари Жесто. Дълбоко в себе си той вече знаеше това. Всички го знаеха, включително родителите й, макар да се появиха по телевизията с молба към Бога за благополучното завръщане на дъщеря им. Точно това предаване стана причината следствието да бъде иззето от отдела за издирване и да бъде прехвърлено на холивудския отдел "Убийства".

Тежестта в гърдите му бе предизвикана от гледката на старателно сгънатите дрехи. Тя ли ги беше наредила така? Или онзи, който бе отнел живота й? Винаги ставаше така - мрачните му предчувствия се пробуждаха от дребните и второстепенни въпроси.

Приключи с външния оглед на колата и бавно се измъкна от гаража.

- Има ли нещо? - попита Едгар.

- Дрехите й. Екипът за езда. Може би някои покупки. В дъното на Бийчуд има един "Мейфеър". Вероятно се е отбила там на път за конната база.

Едгар кимна. Нова писта за разследване и търсене на свидетели.

Бош погледна нагоре, към жилищния комплекс "Високата кула" - сложен конгломерат от блокчета, умело вграден в каменния хълм над стадиона Холивуд Боул. Модерна архитектура, обединена около асансьорната кула в центъра. Именно тя бе дала името на комплекса и улицата към него. Бош беше живял в този квартал като малък. Домът им беше на съседната Камроуз и лятно време ясно се чуваше музиката на оркестрите, репетиращи на стадиона, а от покрива можеха да се наблюдават фойерверките на 4 юли и при закриването на сезона.

Вечер гледаше осветените прозорци на Високата кула и бавното плъзгане на асансьора в остъклената шахта. Като момче беше дълбоко убеден, че да се прибираш у дома с асансьор е върхът на лукса.

- Къде е домоуправителят?

- Прибра се. Апартаментът му е на най-горния етаж, първият по коридора - отвърна патрулният полицай. Беше с две нашивки.

- Е, значи ще се повозим на асансьора. Вие изчакайте криминалистите. Колата да не се види, преди да я огледа специализираният екип.

- Ясно.

Асансьорът - малка остъклена кабинка - се разклати под тежестта им.

Вратата се затвори автоматично, но вътре имаше още една, която трябваше да бъде затворена от пътниците. Бутоните бяха само два - 1 и 2. Бош натисна 2 и кабината потегли нагоре. Беше малка, за не повече от четирима души, които със сигурност щяха да усещат дъха на спътниците си.

- Едно е сигурно - промърмори Едгар. - Никой от живущите тук няма пиано.

- Блестящо заключение, Уотсън.

Горе отвориха вратичките и стъпиха на бетонното мостче, което свързваше асансьорната кула с артистично разпръснатите по склона апартаменти. Разкриваше се великолепна гледка към Холивуд, комбинирана с приятен планински ветрец. Над главите им се виеше червеноопашат ястреб - сякаш ги наблюдаваше.

- Натам - каза Едгар.

Няколко каменни стъпала водеха към една от вратите. Под звънеца имаше табелка с надпис ДОМОУПРАВИТЕЛ. Още преди да позвънят, вратата се отвори и на прага застана слаб мъж с бяла брада. Представи се като Милано Кей, управител на комплекса. Бош и Едгар му показаха значките си и поискаха да разгледат апартамента, към който се водеше гаражът с хондата. Кей кимна и ги поведе покрай кулата.

- Този асансьор го снимаха в някакъв филм, нали? - подхвърли Едгар.

- В няколко - отвърна Кей.

"Има защо - помисли си Бош. - Уникален комплекс като този няма начин да убегне от вниманието на филмовата индустрия".

Кей отключи и им направи знак да влязат. Апартаментът беше празен. Хол с кухненски бокс и малка трапезария, спалня и баня. Четирийсет квадрата, не повече. Запълнен с мебели несъмнено щеше да изглежда още по-малък, помисли си Бош. Но тук важна беше гледката, а не квадратурата. От извитата, изцяло остъклена стена се разкриваше същата спираща дъха гледка към Холивуд - онази, която вече познаваха от мостчето. Плъзгаща се врата водеше към широка веранда, следваща извивките на остъклената стена. Бош я дръпна и излезе. Оттук панорамата беше още по-широка, обхващаща и небостъргачите в центъра, полускрити от обичайния смог. "Вечер сигурно е прекрасно", помисли си.

- Откога е празен? - попита той.

- От пет седмици - отвърна Кей.

- Долу не видях обява, че се дава под наем.

И погледна надолу, където патрулните полицаи чакаха появата на криминалистите и паяка. Трудно можеха да бъдат наречени задружен екип - бяха се облегнали от двете страни на служебната кола, с гръб един към друг.

- Не слагам обяви - поясни Кей. - Кандидат-наемателите се появяват в момента, в който се разчуе, че някой от нашите апартаменти е свободен. Комплексът е истинска емблема на Холивуд. Но аз не бързам, защото този трябва да бъде освежен, а и се нуждае от някои дребни ремонти.

- Колко е наемът? - попита Едгар.

- Хиляда долара месечно.

Едгар подсвирна. И на Бош наемът се стори малко височък. Но панорамата в краката му недвусмислено сочеше, че много хора ще са на друго мнение.

- Кой разполага с информация, че гаражът долу е празен? - попита той.

- Малко хора. Живущите, плюс няколко кандидат-наематели, на които съм показвал жилището. Обикновено не пропускам да спомена и за гаража. Когато съм в отпуск, ползвам услугите на един от наемателите, който има грижата да показва свободните апартаменти на желаещите.

- А гаражът не се заключва, така ли?

- Не. Просто няма нищо за крадене. Ако желае, всеки нов наемател може да му сложи катинар. Препоръчвам им това, но ги оставям да решат сами.

- Случайно да си водите някакъв регистър за клиентите, на които сте го показвали?

- Всъщност не. Е, имам няколко телефона за връзка, но не виждам смисъл да съхранявам данните на хора, които все още не са мои клиенти.

Бош кимна. Тази насока на разследването със сигурност нямаше да е лесна. Явно много хора знаеха за съществуването на този отключен и празен гараж.

- А какво стана с последния наемател? - попита той.

- Наемателка - уточни Кей. - Живя тук почти пет години, искаше да направи кариера в киното. В крайна сметка се отказа и си се прибра у дома.

- Поставила си е много трудна цел - каза Бош. - Къде живее?

- В Остин, Тексас. Там изпратих депозита й.

- Сама ли живееше тук?

- Имаше приятел, посещаваше я редовно, а често оставаше и да пренощува. Но връзката им свърши още преди тя да се изнесе.

- Ще ни трябва точният й адрес в Тексас.

Кей кимна, помълча малко и подхвърли:

- Полицаите долу казаха, че колата била на някакво изчезнало момиче.

- По-скоро млада жена - каза Бош, извади от джоба си снимка на Мари Жесто и му я показа. Кей внимателно я разгледа и поклати глава. Жената на снимката очевидно не беше сред клиентите, проявили желание да наемат свободния апартамент.

- Не сте ли я виждали по телевизията? - попита Едгар. - Вече десет дни я показват по новините.

- Нямам телевизор, детектив - отговори домоуправителят.

В град като този липсата на телевизор бе израз на самостоятелно мислене, поне според Бош.

- Имаше я и във вестниците - направи последен опит Едгар.

- Рядко чета вестници - каза Кей. - Обикновено стари, които намирам долу, в контейнерите за смет. Не съм срещал нищо, което да има връзка с тази жена.

- Изчезнала е преди десет дни - каза Бош. - В четвъртък, на девети този месец. Спомняте ли си нещо около тази дата? Нещо необичайно, което да ви е направило впечатление?

- Тогава не бях тук. - Кей поклати глава. - Бях в отпуск, ходих до Италия.

- Обичам Италия - каза Бош. - Къде точно бяхте?

- Първо на езерото Комо, а след това в едно малко планинско градче, Асоло. - Лицето на Кей се разведри. - Там е живял Робърт Браунинг.

- Имаме си компания - отбеляза Едгар.

Бош проследи погледа на партньора си. Долу, на метър от жълтата лента, беше спряла подвижна телевизионна станция със сателитна чиния на покрива и голяма цифра 9, изписана отстрани. Единият от патрулиращите полицаи тъкмо крачеше към нея.

Хари отново погледна домоуправителя.

- Ще се наложи да проведем още един разговор, господин Кей. Моля ви да потърсите телефоните и имената на хората, които са проявили интерес към този апартамент. Искаме да се срещнем и с човека, който ви е замествал, докато сте били в Италия, а също така и адреса на предишната наемателка в Тексас.

- Няма проблеми.

- Ще се наложи да разпитаме и наемателите. Може би някой знае нещо за колата в гаража. Ще направим всичко възможно да разговаряме с тях по най-деликатния начин.

- В това отношение можете да сте напълно спокойни - увери го Кей. - А аз ще потърся телефонните номерата.

Излязоха от апартамента и тръгнаха към асансьора. Пред остъклената кула се сбогуваха с домоуправителя и влязоха в кабината. Тя отново се разклати, но спускането мина безпроблемно.

- Не знаех, че обичаш Италия, Хари - подхвърли Едгар.

- Никога не съм бил в Италия.

Партньорът му се подсмихна. Това беше част от тактиката, до която прибягваха за елиминиране на евентуалните заподозрени.

- Подозираш ли го?

- Не. Просто попълвам празнините. Ако извършителят е той, защо ще вкарва колата в гаража на комплекса? И защо ще ни се обажда?

- Прав си. Макар че може да е умник и предварително да е изчислил липсата на логика в подобни действия. Разбираш какво имам предвид. Може би се опитва да ни надхитри. Може би момичето е дошло да разгледа апартамента и нещо се е объркало. Той скрива тялото, но не смее да премести колата, защото ченгетата може да го спрат. Изчаква десет дни, а след това ни се обажда с предположението, че колата е крадена.

- В такъв случай ще се наложи да провериш италианското му алиби, Уотсън.

- Защо Уотсън, не Холмс?

- Защото Уотсън е пичът, който говори прекалено много. Но ако държиш, мога да те наричам и Холмс. Всъщност така ще е даже по-добре.

- Какво те мъчи, Хари?

Бош си помисли за акуратно сгънатите дрехи на предната седалка. Гърдите отново го стегнаха. Имаше чувството, че някой го е овързал с дебела тел.

- Имам лошо предчувствие - промърмори накрая.

- В смисъл?

- В смисъл, че изобщо няма да я открием. А след като не можем да я открием, няма как да пипнем и убиеца.

- Убиеца? Сигурен си, че е мъж, така ли?

Асансьорът се разклати и спря. Слязоха. В тясната уличка ги чакаха жена с микрофон и мъж с телевизионна камера.

- Точно така. Мъж е - отвърна с въздишка.