Завръщане към Битие

Догонва ли древните знания съвременната наука?

Зекария Сичин

Предговор

През последните десетилетия на ХХ в. сме свидетели на поразителен подем в човешките знания. Успехите ни във всички области на науката и техниката вече не се измерват с векове, а с години и дори с месеци и, изглежда, превъзхождат по мащаби всички минали човешки постижения.

Но дали е възможно човечеството да е излязло от Тъмните векове и Средновековието, да е достигнало Епохата на просвещението, да е преживяло Индустриалната революция и да е навлязло в Ерата на свръхмодерното генно инженерство и космическите полети... само за да догони древните знания?

В продължение на много поколения Библията е служила като ориентир за търсещото човечество, ала съвременната наука като че ли оставя всички ни без котва, особено по отношение на противоречията между еволюционизма и креационизма. В тази книга ще докажа, че конфликтът е безпочвен - че Първа книга Мойсеева Битие от Стария завет и нейните извори отразяват научни знания на най-високо равнище.

Възможно ли е съвременните открития на нашата цивилизация за планетата Земя и нашето ъгълче от вселената, небесата, да е всъщност драма, която може да се нарече "Завръщане към Битие" - само преоткриване на факти, известни на много по-древна цивилизация, и на Земята, и на друга планета?

Това не е просто въпрос на научна любознателност - той стига до същността на съществуването на човечеството, неговия произход и съдба. Този въпрос се отнася за бъдещето на Земята като жизнеспособна планета, защото засяга събития от нейното минало, за нашето развитие, защото разкрива откъде идваме. И както ще видим, отговорите водят до неизбежни заключения, които някои смятат за прекалено невероятни, а други - за прекалено ужасяващи.

Небесното воинство

"В начало Бог сътвори небето и земята."

Битие, 1:1

Самата идея за началото на всички неща е принципна за съвременната астрономия и астрофизика. Твърдението, че преди реда е съществувала пустота и хаос, съответства на последните теории, че хаосът, а не постоянната стабилност управлява вселената. Следват думите за светлината, с която започнал процесът на сътворението.

Дали това се отнася за Големия взрив, теорията, според която вселената е създадена от първична експлозия, взрив на енергия под формата на светлина, разпратил във всички посоки материята, от която са образувани звездите, планетите, скалите и човеците, и сътворил чудесата, които виждаме в небесата и на Земята? Вдъхновени от прозренията на нашия най-внушителен извор, някои учени смятат така. Но откъде древните хора толкова отдавна са познавали теорията за Големия взрив? И дали този библейски разказ е описание на събития, случили се близо до нас и свързани със създаването на нашата малка планета Земя и небесната зона, наречена "твърд" или "кована гривна"?

И защо древният човек изобщо е имал космогония? Какво точно е знаел и откъде го е научил?

Редно е да започнем търсенето на отговорите там, където започват да се развиват събитията - в небесата, където човек от памтивека е смятал, че е неговият произход, висшите му ценности, Бог, ако щете. Колкото и да са вълнуващи откритията, направени с помощта на микроскопи, именно телескопите ни позволяват да виждаме онова, което ни изпълва със съзнанието за величието на природата и вселената. Най-внушителни от всички последни успехи несъмнено са откритията в небето около нашата планета. И то какви успехи! Само за няколко десетилетия ние, жителите на Земята, се издигнахме от лицето на нашия свят, обиколихме небето на стотици километри над земната повърхност, кацнахме на неговия единствен спътник Луната и пратихме множество безпилотни космически кораби да проучват нашите небесни съседи, за да открият жизнени и активни светове, смайващи със своите багри, особености, спътници и пръстени. Може би за пръв път сме способни да осъзнаем значението и усещането за мащабност в думите на псалмопевеца:

"Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта."*

* Тук и нататък преводът на библейските текстове е по каноничното издание на Св. Синод от 1925 г., освен в случаите, които са специално посочени. - Б. пр.

Когато през август 1989 г. безпилотният космически кораб "Вояджър 2" прелетя покрай далечния Нептун и прати на Земята снимки и други данни, фантастичната епоха на планетарни проучвания достигна своята величествена кулминация. Той тежеше само около тон, но находчиво бе натъпкан с телевизионни камери, сензорни и измерващи устройства, енергиен източник с ядрен синтез, антени и миниатюрни компютри (Фиг. 1) и излъчваше импулси, които стигаха до Земята за повече от четири часа, макар да се движеха със светлинна скорост. На Земята тези импулси се регистрираха от радиотелескопите от Космическата мрежа на Националното управление по аеронавтика и космонавтика на САЩ (НАСА), след което с помощта на електронни вълшебства се превеждаха в снимки, карти и други видове информация в модерните сгради на Лабораторията за реактивно движение в Пасадена, Калифорния, подизпълнител на проекта.

Изстреляни през август 1977 г., дванадесет години преди изпълнението на тази последна задача - полета до Нептун - "Вояджър 2" и неговият спътник "Вояджър 1" първоначално трябваше да достигнат и проучат само Юпитер и Сатурн, за да допълнят сведенията за тези два газови гиганта, получени по-рано от безпилотните кораби "Пайъниър 10" и "Пайъниър 11". Ала учените и специалистите от Лабораторията за реактивно движение със забележителна находчивост и умение се възползваха от изключителното подреждане на външните планети и използваха техните гравитационни сили като "прашки", за да насочат "Вояджър 2" от Сатурн към Уран и после към Нептун (Фиг. 2).

Така за няколко дни в края на август 1989 г. вестникарските заглавия за откриването на един нов свят изместиха обичайните новини за въоръжени сблъсъци, политически катаклизми, спортни резултати и борсова информация, които съставляват ежедневието на човечеството. За няколко дни светът, който наричаме Земя, отдели време да отправи взор към един друг свят - ние, жителите на Земята, не мърдахме от телевизорите, хипнотизирани от близките образи на планетата, която наричаме Нептун.

Докато на екраните ни се редяха смайващи снимки на зеленикаво-синя сфера, коментаторите многократно подчертаваха, че човекът на Земята за пръв път бил в състояние да види тази планета, която дори с най-добрите земни телескопи се различавала само като слабо осветено петно в космическия мрак на близо петстотин милиарда километра от нас. Те припомняха на зрителите, че Нептун бил открит едва през 1846 г., след като смущенията в орбитата на малко по-близката планета Уран загатнали за съществуването на друго небесно тяло след нея, и че нито един велик астроном - нито сър Исак Нютон, нито Йоханес Кеплер, които през ХVII в. открили и описали законите на небесното движение, нито Коперник, който през ХVI в. определил, че Слънцето, а не Земята се намира в центъра на нашата планетна система, нито Галилей, който век по-късно с помощта на телескоп установил, че Юпитер има четири луни - до средата на ХIХ в. не знаел за Нептун. И че не само обикновените телевизионни зрители, но и самите астрономи щели да видят нещо невиждано - за пръв път сме щели да научим истинските цветове и вид на Нептун.

Ала два месеца преди августовския успех аз бях публикувал статия в множество европейски, южно- и северноамерикански списания, в която отхвърлях тези остарели представи и твърдях, че Нептун е бил известен в древността и че предстоящите открития само ще потвърдят древните сведения. Нептун, предвидих аз, щеше да е синьо-зелен, воден и с участъци с цвят на "блатна растителност"!

Електронните сигнали от "Вояджър 2" доказаха всичко това и още много неща. Те ни представиха красива синьо-зелена планета, обгърната от атмосфера, съдържаща хелий, водород и метан, брулена от силни ветрове, в сравнение с които земните урагани бяха като морски бриз. Под нея имаше загадъчни гигантски "петна", понякога тъмносини, друг път зеленикавожълти, навярно в зависимост от ъгъла, под който стигаше до тях светлината. Както се очакваше, температурата на атмосферата и повърхността беше под нулата, но изненадващо се оказа, че от вътрешността на планетата се излъчва топлина. Противно на предишните представи за Нептун като "газова" планета, "Вояджър 2" установи, че той има скално ядро, върху което по думите на учените от Лабораторията за реактивно движение плава "кишава смес от воден лед". Този воден пласт, който обикаля около скалното ядро на планетата, се върти през нейния шестнадесетчасов ден и играе ролята на динамо, създаващо силно магнитно поле.

Тази красива планета е опасана с няколко пръстена, състоящи се от камъни, скали и прах, и около нея орбитират най-малко осем спътника или луни. Най-големият й сателит Тритон се оказа не по-малко интересен от своята планетна господарка. "Вояджър 2" потвърди обратното движение на това малко небесно тяло (голямо почти колкото земната Луна), което орбитира около Нептун в посока, обратна на движението на Нептун и всички други известни планети в нашата Слънчева система: по посока на часовниковата стрелка, а не обратно на нея. Освен самото му съществуване, приблизителната му големина и обратното му движение, астрономите не знаеха почти нищо за Тритон. "Вояджър 2" показа, че той е "синя луна", което се дължи на метана в атмосферата му. Повърхността му се вижда през рядката атмосфера - възрозово-сива с назъбени планини от едната страна и гладка равнина почти без кратери от другата. Снимките предполагат неотдавнашна вулканична активност, но от изключително странен вид: от горещите недра на това небесно тяло не изригва течна лава, а струи кишав лед. Дори само предварителните преценки показват, че в миналото Тритон е имал течна вода, много вероятно даже езера, съществували в недалечни от геологична гледна точка времена. Астрономите не дават конкретно обяснение на "двойните хребети", които в продължение на стотици километри вървят в права линия и се пресичат под прав ъгъл, което предполага правоъгълни пространства (Фиг. 3).

Тези открития напълно потвърдиха моето предвиждане: Нептун наистина е синьо-зелен, изграден е главно от вода и има участъци с цвят на "блатна растителност". Ако се вземе предвид значението на откритията на Тритон, последното може би говори повече от цветови код. Според учените от НАСА "по-тъмните петна с по-светъл ореол" предполагат съществуване на "дълбоки басейни органична киша". Боб Дейвис от Пасадена съобщи за "Уолстрийт Джърнъл", че активните вулкани на Тритон, чиято атмосфера съдържа също толкова азот, колкото и земната, може би изригват не само газове и воден лед, но и "органична материя - съединения, основаващи се на въглерод, - която очевидно покрива части от Тритон".

Това удовлетворяващо и поразително потвърждение на моето предвиждане не е резулат единствено на късмет. То датира от 1976 г., когато беше публикувана "Дванадесетата планета", първата ми книга от поредицата "Хрониките на Земята". Като извеждах заключенията си от хилядолетни шумерски текстове, аз бях задал реторичния въпрос: "Дали когато някой ден проучим Нептун, ще открием, че асоциирането му с вода се дължи на видените от нефилимите там блата?"

Това бе публикувано и очевидно написано година преди самото изстрелване на "Вояджър 2" и аз го повторих в статията си два месеца преди срещата с Нептун.

Как можех в навечерието на срещата с Нептун да съм сигурен, че предвиждането ми от 1976 г. ще се потвърди - как смеех да поема риска от опровергаването на моите предвиждания в седмиците след публикуването на статията? Увереността ми се основаваше на случилото се през януари 1986 г., когато "Вояджър 2" прелетя покрай планетата Уран.

Макар да се намира малко по-близо до нас - Уран е "само" на около три милиарда километра разстояние, - той е толкова далеч зад Сатурн, че не се вижда с невъоръжено око от Земята. Открит е през 1781 г. - едва след усъвършенстването на телескопа - от Фредерик Вилхелм Хершел, музикант и любител астроном. От откриването му до ден днешен Уран се смята за първата неизвестна в древността планета, тъй като се твърди, че древните народи познавали и боготворели Слънцето, Луната и още пет само планети (Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн), които според тях се въртели около Земята в "небесния свод". За космоса зад Сатурн не се знаело нищо.

Ала самите свидетелства, които "Вояджър 2" събра при Уран, доказаха противното: че някога някой древен народ е знаел за тази планета, за Нептун и дори за още по-далечния Плутон!

Учените все още анализират снимките и данните за Уран и неговите изумителни луни в търсене на отговори на безброй загадки. Защо Уран лежи настрани, като че ли е бил блъснат от друго голямо небесно тяло? Защо ветровете му духат в обратна посока, противно на нормалната за Слънчевата система? Защо температурата му от страната, която е скрита от Слънцето, е същата като от другата страна? И какъв е произходът на необикновените особености и образувания на някои от луните на Уран? Особено интересна е луната, наречена Миранда, по думите на астрономите от НАСА, "едно от най-загадъчните тела в Слънчевата система", на която е регистрирано равно плато, очертано със сто и шестдесет километрови насипи, образуващи прав ъгъл (особеност, наречена от астрономите "Шеврона"). От двете страни на платото има елипсовидни концентрични бразди, които приличат на хиподрум (фот. А и Фиг. 4).

Две явления обаче изпъкват като най-важните открития, свързани с Уран, и го отличават от другите планети. Първото е неговият цвят. Благодарение на земни телескопи и безпилотни космически кораби ние познаваме сиво-кафявите багри на Меркурий, серистата мъгла, която обгръща Венера, червеникавия Марс, червено-кафяво-жълтите Юпитер и Сатурн. Но когато през януари 1986 г. на телевизионните екрани започнаха да се появяват смайващите образи на Уран, неговата най-впечатляваща особеност беше зеленикавосиният му цвят - съвсем различен от окраските на всички други планети.

Втората изключителна и неочаквана находка е свързана със състава на планетата. Противно на догогавашните предположения на астрономите, че Уран е изцяло "газова" планета като гигантите Юпитер и Сатурн, "Вояджър 2" установи, че той не е покрит с газове, а с вода - при това не просто с ледена покривка, а с воден океан. Изясни се, че газообразната атмосфера всъщност обгръща планетата - но под нея кипи огромен пласт - дебел почти десет хиляди километра! - от "свърхнагорещена вода, чиято температура достига 4400°С" (по думите на учените от Лабораторията за реактивно движение). Този слой течна гореща вода покрива стопено скално ядро, в което редица радиоактивни елементи (или други, неизвестни процеси) генерират невероятна вътрешна топлина.

Когато с приближаването на "Вояджър 2" към Уран телевизионните образи се уголемиха, ръководителят на Лабораторията за реактивно движение насочи вниманието към необикновения зелено-син цвят на планетата. Не успях да се сдържа и извиках: "О, Господи, точно така са я описали шумерите!" Изтичах в кабинета си, взех "Дванадесетата планета" и с треперещи ръце разлистих страниците. Многократно препрочетох цитатите от древните текстове. Да, нямаше съмнение: макар че не бяха разполагали с телескопи, шумерите бяха описали Уран като МАШ.СИГ, термин, който бях превел като "светлозеленикав".

След няколко дни се получиха резултатите от анализа на данните от "Вояджър 2" и се потвърди твърдението на шумерите за наличие на вода на Уран. Всъщност, изглежда, цялата планета бе покрита с вода: както съобщиха в обобщаващото телевизионно предававане "Съборената настрани планета", "Вояджър 2" установил, че всички луни на Уран са изградени от скала и обикновен воден лед. Това изобилие, дори самото наличие на вода на предполагаемите "газови" планети и техните спътници в периферията на Слънчевата система беше напълно неочаквано.

Но ето, че разполагахме със свидетелствата на древните шумерски текстове, изложени в "Дванадесетата планета", според които преди хиляди години шумерите не само бяха знаели за съществуването на Уран, но и точно го бяха описали като зеленикавосин и воден!

Какво означаваше всичко това? Това означаваше, че през 1986 г. съвременната наука не бе открила нещо неизвестно, а по-скоро го беше преоткрила и бе достигнала равнището на древните знания. И тъй като откритието от 1986 г. потвърждаваше моите твърдения от 1976 г., в навечерието на срещата на "Вояджър 2" с Нептун спокойно можех да предвидя какво ще открием там.

Преминаването на "Вояджър 2" покрай Уран и Нептун потвърди древните знания не само за съществуването на тези две външни планети, но и за техни важни особености. Прелитането на сондата край Нептун за пореден път доказа верността на древните текстове. В тях планетата се посочваше преди Уран, както трябва да се очаква, когато авторът навлиза в Слънчевата система и първо вижда Плутон, после Нептун и Уран. В тези текстове или планетни списъци Уран е наречен Какаб шанама, "Планетата двойник" на Нептун. Данните от "Вояджър 2" подкрепят тази древна представа. Уран наистина прилича на Нептун по големина, цвят и воден състав. И двете планети са опасани с пръстени и около тях орбитират множество сателити или луни. Установи се неочаквано сходство и в магнитните полета на двете планети. Те имат необикновено голям наклон спрямо относителните си оси на въртене - 58° на Уран и 50° на Нептун. "Нептун е почти магнитен близнак на Уран" - писа в "Ню Йорк Таймс" Джон Ноубъл Улфорд*. Двете планети си приличат и по продължителността на дните си: около шестнадесет-седемнадесет часа.

* Съвременен американски публицист. - Б. пр.

Свирепите ветрове и водният кишав леден пласт на повърхността на Нептун свидетелстват за огромната вътрешна топлина, която генерира. Според информацията от Лабораторията за реактивно движение първоначалните данни показват, че "температурата на Нептун е сходна с тази на Уран, който е с повече от милиард и половина километра по-близо до Слънцето". Затова учените предполагат, "че Нептун генерира по-голяма част от вътрешната си топлина, отколкото Уран", компенсирайки по-голямата си отдалеченост от Слънцето, за да поддържа същата температура като Уран - и така прибавя още една особеност към "големината и другите специфики, превръщащи двете планети почти в близнаци".

"Планетата двойник", така шумерите наричали Уран, като го сравнявали с Нептун. "Големината и другите специфики превръщат двете планети почти в близнаци", съобщават учените от НАСА. Прилича си не само описанието, но дори и терминологията - "планетата двойник" и "почти близнаци". Само че шумерите са го казали към IV хил. пр. Хр., а учените от НАСА - през 1989 г., близо шест хиляди години по-късно...

В случая с тези две далечни планети изглежда, че съвременната наука само догонва древните знания. Звучи невероятно, но фактите говорят сами за себе си. Нещо повече, това е само първото от множеството научни открития в годините след публикуването на "Дванадесетата планета", които потвърждават нейните находки.

Онези, които са чели моите книги ("Стълба към небето", "Войни на богове и хора", "Изгубени страни"), знаят, че те на първо място се основават на знанията, завещани ни от шумерите.

На тях принадлежи първата известна цивилизация. Появила се ненадейно и привидно без предварително развитие преди около шест хиляди години, на нея приписват всички първи открития на истинската цивилизация: изобретения и нововъведения, представи и вярвания, които образуват основата на нашата западна култура и всъщност на всички други цивилизации и култури по Земята. Колелото и колите с животинска тяга, речните и морските кораби, тухларната пещ и тухлите, многоетажните сгради, писмеността, училищата и писарите, законите, съдиите и съдебните заседатели, царската власт и градските съвети, музиката, танците и изкуствата, медицината и химията, тъкането и тъканите, религията, жречеството и храмовете - всичко това се появило в Шумер, страна в южната част на днешен Ирак, разположена в древна Месопотамия. Там се зародили и математиката и астрономията.

Всъщност всички основни елементи на съвременната астрономия са от шумерски произход: идеята за небесна сфера, хоризонт и зенит, небесен пояс, в който планетите орбитират около Слънцето, разделянето на кръга на триста и шестдесет градуса, групирането на звездите в съзвездия с имена и картинни изображения, което ние наричаме "зодиак", свързването на числото 12 с него и с единиците за време, създаването на календар, залегнал в основата на календарите до ден днешен. Всичко това и още много други неща за пръв път се появили в Шумер.

Шумерите записвали своите търговски сделки и съдебни решения, своите приказки и история върху глинени плочки (Фиг. 5а), чертаели илюстрациите си върху цилиндрични печати в негатив, така че да се отпечатат в позитив върху влажната глина (Фиг. 5б). В руините на шумерските градове, разкопани от археолозите през последния век и половина, са открити стотици, ако не и хиляди текстове и илюстрации, свързани с астрономията. Сред тях са списъци на звезди и съзвездия с точното им небесно местоположение и наръчници за наблюдение на изгрева и залеза на звезди и планети. Отделни текстове конкретно се занимават със Слънчевата система. Сред разкопаните плочки има текстове, които изброяват орбитиращите около Слънцето планети в техния точен порядък. Един от тях дори посочва разстоянието между планетите. Има и илюстрации върху цилиндрични печати, изобразяващи Слънчевата система, като този на табл. Б, който е най-малко на четири хиляди и петстотин години и се съхранява в древноизточния отдел на Държавния музей в Източен Берлин под каталожен номер VА/243.

Ако разгледаме илюстрацията в горния ляв ъгъл на шумерското изображение (Фиг. 6а), виждаме цялата Слънчева система, в чийто център стои Слънцето (а не Земята!) и около него орбитират всички известни ни днес планети. Това става ясно, когато начертаем тези известни планети със съответната им относителна големина и в правилния им ред (Фиг. 6б). Приликата между древното изображение и съвременната скица е поразителна - няма съмнение, че древните хора са познавали близнаците Уран и Нептун.

Шумерското изображение обаче съдържа и някои разлики. Това не се дължи на грешки на художника или неосведоменост. Напротив, разликите - две от тях - са много важни.

Първата се отнася за Плутон. Той има извънредно странна орбита - прекалено наклонена спрямо общата равнина (наречена еклиптика), в която планетите орбитират около Слънцето, и толкова елипсовидна, че Плутон понякога (както ще е до 1999 г.) се приближава повече до Слънцето, отколкото Нептун. Затова след откриването му през 1930 г. астрономите предположили, че той отначало е бил спътник на друга планета. Обикновено се смята, че е бил луна на Нептун, която "някак си" - никой не може да обясни как - се е освободила от връзката си с него и възприела самостоятелната си (макар и странна) орбита около Слънцето.

Древното обяснение на Плутоновия произход разкрива не само познаване на факти, но и високоразвита астрономия, включваща разбиране на сложните сили, оформили Слънчевата система, както и съществуване на астрофизически теории, според които луните могат да станат планети или да не успеят и да си останат луни. Според шумерската космогония Плутон е успял. Нашата Луна, която била в процес на превръщане в самостоятелна планета, била възпрепятствана от различни небесни явления.

Съвременните астрономи се убедиха, че в нашата Слънчева система наистина е протекъл такъв процес, едва след като през последното десетилетие наблюденията на "Пайъниър" и "Вояджър" показаха, че Титан, най-голямият спътник на Сатурн, е бил луна в процес на превръщане в самостоятелна планета, чието откъсване не е завършило. Откритията при Нептун потвърдиха обратното наблюдение за Тритон, Нептунов спътник, чийто диаметър е с около шестстотин и петдесет километра по-малък от този на земната Луна. По думите на ръководителя на проекта "Вояджър" Едуард Стоун, неговата специфична орбита, вулканизмът му и други неочаквани особености предполагат, че "преди няколко милиарда години Тритон може би е пресичал Слънчевата система, преминал е прекалено близо до Нептун, попаднал е под неговото гравитационно въздействие и е започнал да орбитира около планетата".

Нима тази хипотеза се различава от шумерските представи, че планетните луни могат да стават планети, да променят небесното си положение или да не успяват да преминат в самостоятелна орбита? Със задълбочаването в шумерската космогония става ясно не само че повечето съвременни открития всъщност преоткриват древни знания, но и че древните знания обясняват много явления, които съвременната наука все още не е обяснима.

Преди да изложим останалите свидетелства в подкрепа на това твърдение възниква въпросът как е възможно шумерите да са знаели всичко това още в зората на цивилизацията?

Отговорът се крие във втората разлика между шумерското изображение на Слънчевата система (обр. 6а) и съвременните ни познания за нея (Фиг. 6б). Тя се състои в съществуването на голяма планета в празното пространство между Марс и Юпитер. Такова небесно тяло не ни е известно, но според шумерските космологически, астрономически и исторически текстове, в нашата Слънчева система наистина съществува още една, дванадесета планета: шумерите включвали Слънцето, Луната (която смятали за самостоятелно небесно тяло поради причини, посочени в текстовете) и десет, а не девет планети. Именно откритието, че планетата, която шумерските текстове наричат НИБИРУ ("Планетата на кръстопътя"), не е нито Марс, нито Юпитер, както твърдяха някои учени, а друго небесно тяло, преминаващо между тях на всеки три хиляди и шестстотин години, стана причина за заглавието на първата ми книга, "Дванадесетата планета" - планетата, която е "дванадесетият" член на Слънчевата система (макар че формално като планета тя е едва десетият).

Според шумерските текстове тъкмо от тази планета дошли на земята АНУНАКИТЕ. Терминът буквално означава "онези, които дойдоха на Земята от небето". Библията ги нарича анаким, а в глава 6 на Битие са наречени още нефилим, което на иврит означава същото: "онези, които слязоха на Земята от небето".

И именно от анунаките, обясняват шумерите - като че ли са предусещали нашите въпроси, - те научили всичко, което знаели. Следователно знанията, които откриваме в шумерските текстове, всъщност идват от анунаките, които дошли от Нибиру - тяхната цивилизация трябва да е била изключително високоразвита, тъй като според шумерските текстове анунаките дошли на Земята преди около четиристотин четиридесет и пет хиляди години. Това предполага, че са можели да пътуват в космоса още по-отдавна. Огромната им елипсовидна орбита описала клуп - това е точният превод на шумерския термин - около всички външни планети и родният им свят изиграл ролята на подвижна обсерватория, от която можели да ги проучват. Нищо чудно, че последните ни днешни открития вече са били известни по времето на шумерите.

Шумерските текстове дават отговор и на въпроса защо някой ще си прави труда да идва на тази космическа прашинка, която наричаме Земя, при това не случайно, не само веднъж, а многократно, на всеки три хиляди и шестстотин години. На своята планета Нибиру анунаките/нефилимите изпаднали в ситуация, която може би предстои и на нас: влошаване на екологичните условия, което все повече затруднявало живота. Налагало се да защитят атмосферата си и единственият изход, изглежда, било покриването й със злато като с щит. (Прозорците на американските космически кораби например са покрити с тънък златен слой за защита на космонавтите от радиация.) Този рядък метал бил открит на Седмата планета, както наричали Земята анунаките (като се брои отвън навътре), и те пратили мисия на нашия свят. Отначало се опитали да добиват злато от дъното на Персийския залив, ала след като не успели, трябвало да се заемат с рудодобив в Югоизточна Африка, което изисквало много повече усилия.

Преди около триста хиляди години анунаките в Африка се разбунтували. И тогава техният научен ръководител и главният им медик приложили генетично манипулиране и оплождане in vitro, за да създадат "примитивни работници" - първите Homo sapiens, които трябвало да поемат тежкото бреме на труда в златните рудници.

Шумерските текстове, които описват всички тези събития, и тяхната сбита версия в Битие подробно са разгледани в "Дванадесетата планета". Настоящата книга се занимава с научните аспекти на тези постижения и приложените от анунаките методи. Тук ще докажа, че съвременната наука е удивителна огнена диря от научни успехи - ала пътят към бъдещето е осеят с крайпътни знаци, познания и успехи от миналото. Връзката между анунаките и създадените от тях същества се променила, когато те решили да дадат на човечеството цивилизация и да споделят с нас част от знанията си, да ни дарят способността сами да постигаме научни успехи.

Сред научните успехи, които ще разгледам в следващите глави, също ще изложа постоянно умножаващите се доказателства за съществуването на Нибиру. Ако не беше "Дванадесетата планета", откриването на Нибиру щеше да е голямо събитие в астрономията, но не по-съществено за ежедневния ни живот, отколкото, да речем, откриването на Плутон през 1930 г. Би било е чудесно да научим, че в Слънчевата система има още една планета. Също толкова важно ще е да потвърдим, че планетите не са девет, а десет - това особено ще зарадва астролозите, които имат нужда от дванадесет небесни тела, а не само единадесет, за дванадесетте зодиакални дома.

Но след публикуването на "Дванадесетата планета" и изложените в нея свидетелства - които не са опровергани от първото издание на книгата през 1976 г. досега, - както и след събраните оттогава нови научни сведения, откриването на Нибиру не може да остане само между кориците на учебниците по астрономия. Ако написаното от мен е вярно - с други думи, ако можем да се доверим на шумерските текстове, - откриването на Нибиру ще означава не само, че има още една планета, но и че на нея има живот. Нещо повече, това ще потвърди, че на нея живеят разумни същества - хора, които преди близо половин милион години са имали толкова високоразвита цивилизация, че са пътували в космоса.

И тъкмо въпросът кой живее на Нибиру, а не самото й съществуване ще разтърси днешните политически, религиозни, социални, икономически и военни порядки на Земята. Какви ще са последиците, когато - а не ако - бъде открита Нибиру?

Независимо дали ми вярвате, но този въпрос вече се обмисля.

Откога датира добивът на злато?

Съществуват ли свидетелства, че през старокаменната епоха в Южна Африка е имало рудодобив? Археологическите проучвания показват, че наистина е така.

През 70-те години на ХХ в. водещата южноафриканска рудодобивна компания "Англо-Американ Корпорейшън" разбира, че изоставените златни рудници показват къде може да има злато и наема археолози, които да потърсят такива древни обекти. Публикуваните доклади (във фирмения бюлетин "Оптима") подробно описват откриването на мащабни рудници с шахти, дълбоки до петнадесет метра, в Свазиленд и на други места. Въз основа на каменни артефакти и овъглени останки са установени датите 35 000, 46 000 и 60 000 г. пр. Хр. Археолозите и антрополозите, датирали находките, смятат, че са налице доказателства за рудодобив в Южна Африка "за голяма част от периода след 100 000 г. пр. Хр."

През септември 1988 г. международен екип от физици пристига в Южна Африка, за да установи възрастта на някои селища в Свазиленд и Зулуленд. С помощта на най-модерни методи е получена възраст между 80 000 и 115 000 години.

Зулуските легенди разказват, че в най-древните златни рудници в Монотапа, Южно Зимбабве, работели "изкуствено създадени роби от плът и кръв, сътворени от първия народ". Тези роби, продължават легендите, "влезли в битка с маймуночовека, когато в небето се появила великата звезда на войната" (вж. "Индаба, мои деца" от зулуския знахар Кредо Вусамазулу Мутуа).