Границата Мохо

ГРАНИЦАТА МОХО

ЛИНКЪЛН ЧАЙЛД

ПРОЛОГ

ПЕТРОЛНА ПЛАТФОРМА „КРАЛЯТ НА БУРИТЕ“

КРАЙ ГРЕНЛАНДИЯ

Според Кевин Линденгуд на петролна платформа можеха да работят само определен тип хора. Прецаканите.

Той седеше навъсен пред контролното табло с мониторите в Сондажния команден център. Зад бронираните стъкла Северно море представляваше виелица от черно и бяло. Вълнуваше се разгневено. Над повърхността се пенеха солени пръски мръсна пяна.

От друга страна, Северно море винаги беше бурно. Въпреки че се извисяваше на триста метра над вълните, петролната платформа „Кралят на бурите“ изглеждаше малка като детска играчка сред необятния океан.

– Какво е положението на „прасето“? – попита Джон Уери, ръководителят на крайбрежното съоръжение.

Линденгуд погледна таблото.

– Намира се на дълбочина седемдесет и един фута и се издига.

– Състояние на тръбата?

– Показанията са нормални. Всичко изглежда наред.

Той отново погледна тъмните, облени във вода стъкла. Петролната платформа „Кралят на бурите“ се намираше в най-отдалечения северен край на петролното поле. Ангмагсалик, Гренландия, се намираше на шестдесет и няколко мили на север, макар че в дни като този беше трудно да се повярва, че на повърхността на планетата има нещо друго освен океан.

Да, на петролните платформи работеха само прецакани хора. И за съжаление винаги бяха мъже. Единствените жени, които стъпваха тук, бяха завеждащите връзките с обществеността на компанията и разни социални психоложки. Идваха с хеликоптери, проверяваха дали всичко е наред и заминаваха колкото е възможно по-бързо. А всеки тук бе донесъл със себе си част от недовършената си работа, личните си проблеми и склонността си към невроза. Защото какво друго мотивира човек да работи затворен в метална кутия, крепяща се на стоманени клечки над леденостудено море? Линденгуд нямаше представа кога ще се развихри чудовищна буря, ще го подбере и ще го запокити в небитието. Всички твърдяха, че го правят заради доброто заплащане, но на сушата имаше много други високоплатени работни места. Не. Истината беше, че всеки идваше тук, за да избяга от нещо, или още по-страшно – да избяга към нещо.

От пулта му се чу тихо пиукане.

– „Прасето“ почисти номер две.

– Прието – отвърна Уери.

Фред Хикс на терминала до Линденгуд изпука кокалчетата на пръстите си и хвана вградения в конзолата лост.

– Позиционирам „прасето“ над третия кладенец.

Линденгуд го погледна. Дежурният оперативен инженер беше идеалният пример. Хикс имаше преносим МР3 плейър първо поколение, на който не беше записал нищо освен тридесет и две сонати за пиано от Бетховен. Слушаше ги постоянно, без да спира, денем и нощем, по време на смяна и почивка, отново и отново. И тананикаше носово и с отворена уста. Линденгуд ги беше чувал до една и дори ги беше научил наизуст. Всички на платформата „Кралят на бурите“ ги знаеха от задъханото тананикане на Хикс.

Според Линденгуд бе малко вероятно влиянието на инженера да благоприятства за разбирането и оценяването на музиката.

– „Прасето“ е на позиция над номер три – съобщи Хикс, нагласи слушалките си и продължи да тананика сонатата „Валдщайн“.

– Спусни го – нареди Уери.

– Прието. – Линденгуд също се обърна към командния си пулт.

В Сондажния контролен център бяха само тримата. Тази сутрин огромната петролна платформа приличаше на запустял град. Помпите не работеха, а сондьорите и техниците се излежаваха в каютите си, гледаха сателитна телевизия в трапезарията за екипажа или играеха пинг-понг или пинбол. Беше последният ден от месеца и това означаваше, че работата трябва да спре, докато електромагнитните „прасета“ се спуснат, за да почистят сондажните тръби.

Всичките десет сондажни тръби.

Изминаха десет минути, после двадесет. Тананикането на Хикс промени темпото си и придоби носова настойчивост. Очевидно сонатата „Валдщайн“ беше свършила и бе започнала „Хамерклавир“.

Линденгуд наблюдаваше екрана и пресмяташе наум. „Прасето“ се намираше почти на девет хиляди фута от океанското дъно. Още хиляда и нещо и щеше да стигне до петролното поле. Трябваше да почисти тръби с обща дължина сто хиляди фута. Като производствен инженер, работата му беше да управлява „прасето“ нагоре и надолу, отново и отново, под зоркия поглед на ръководителя на платформата.

Животът беше прекрасен.

– Положение на „прасето“? – сякаш по подадена реплика попита Уери.

– Осем хиляди и седемстотин фута и продължава да се спуска.

Когато стигнеше до края на третата тръба, най-дълбоката сонда в дъното на океана, „прасето“ щеше да спре и после отново да започне да се издига в бавния, отегчителен и дълъг процес на почистване и проверка.

Линденгуд погледна Уери. Ръководителят на съоръжението беше красноречиво потвърждение на теорията му за „определените хора“. Сигурно твърде много пъти го бяха пребивали на училищното игрище, защото имаше сериозен проблем с авторитета. Шефовете на петролни платформи обикновено бяха сдържани и уравновесени. Съзнаваха, че животът на платформата не е забавен, и правеха всичко възможно да го улеснят за екипажа си. Уери обаче беше същински тиранин. Никога не беше доволен от работата им, крещеше заповеди на подчинените си и на младшите инженери и им се караше и за най-дребното нещо. Оставаше му единствено да размаха камшик и...

Неочаквано таблото на Хикс започна развълнувано да пиука и той се наведе напред и прегледа показанията.

– Имаме проблем с „прасето“. – Хикс извади слушалките от ушите си и се намръщи. – Спря.

– Какво? – Уери се приближи да види монитора. – Изключило се е от високото налягане?

– Не. Има смущения в обратната връзка. Не съм виждал такова нещо.

– Пренастрой го.

Хикс натисна няколко бутона на командното и каза:

– Готово... Отново спря.

– Пак? Толкова бързо? По дяволите! – Уери рязко се обърна към Линденгуд. – Прекъсни захранването на електромагнита и провери системата.

Линденгуд въздъхна тежко и изпълни нарежданията. Оставаха още седем кладенеца и ако „прасето“ се беше повредило, Уери щеше да получи нервна криза...

И изведнъж се вцепени. „Не може да бъде. Не е възможно!“

Без да откъсва очи от екрана, Линденгуд протегна ръка и дръпна Уери за ръкава.

– Джон.

– Какво има?

– Виж сензорите.

Ръководителят се обърна и погледна показанията.

– Какво става, по дяволите? Нали току-що ти казах да изключиш електромагнита?

– Направих го. Изключен е.

– Какво?!

– Виж. – Устата на Линденгуд пресъхна. Стомахът му се сви от странно усещане.

Уери се вторачи в контролните уреди.

– Тогава какво издава тези... – Той млъкна и бавно се изправи. Лицето му пребледня на синкавата светлина на катодния екран. – Боже Господи...

ДВАДЕСЕТ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

1

На Питър Крейн му се стори, че от водата се издига огромен бял щъркел на абсурдно крехки крака. Когато обаче хеликоптерът се приближи и далечните очертания на морския хоризонт се изясниха, приликата бързо избледня. Краката станаха по-стабилни и се превърнаха в цилиндрични стълбове от железобетон. Тялото на „щъркела“ се оказа многоетажна надстройка, отрупана с тръби и турбини и украсена с гирлянди от метални пръти и подпорни греди. Тънката ивица, която наподобяваше шия, се превърна в сложен комплекс от кранове и сонди, извисяващи се на неколкостотин фута над надстройката.

Пилотът посочи платформата и вдигна два пръста. Крейн кимна.

Денят беше слънчев и безоблачен и той присви очи срещу ярко искрящия океан, простиращ се във всички посоки, докъдето поглед стигаше. Беше уморен от пътуването – първо с пътнически самолет от Маями до Ню Йорк, след това с частен „Гълфстрийм G150“ до Рейкявик и накрая с хеликоптер. Умората обаче не можеше да притъпи силното му и нарастващо любопитство.

Можеше да разбере защо „Амалгамейтид Шел“ се интересува от мнението му като специалист. Изненада го обаче бързината, с която поискаха да зареже всичко и да замине за петролната платформа „Кралят на бурите“. Освен това централата на „АмШел“ в Исландия гъмжеше от техници и инженери вместо да е пъллна с обичайните сондьори и работници.

Имаше и друго странно нещо. Пилотът на хеликоптера не беше служител на „АмШел“: носеше униформа на Военноморския флот и оръжие.

Хеликоптерът направи рязък завой около платформата и почна да се синшава към площадката. Крейн едва сега осъзна колко е голяма платформата. Само надстройката сигурно беше осем етажа. Горната палуба беше отрупана с озадачаващ лабиринт от модулни структури. Тук-там хора в жълти защитни облекла проверяваха съединенията или работеха с помпите. Приличаха на джуджета в сравнение с огромните машини около тях. Далеч долу океанът се пенеше и вълнуваше около стълбовете на платформата, които чезнеха под повърхността и се спускаха на стотици метра до дъното.

Хеликоптерът намали и кацна на шестоъгълната площадка. Крейн се обърна да си вземе багажа и вида, че в края на площадката чака жена – висока и слаба, с мушамено яке. Той благодари на пилота, отвори вратата и излезе на леденостудения въздух, като инстинктивно се наведе под въртящите се перки.

Жената му подаде ръка.

– Доктор Крейн?

– Да. – Той стисна ръката й.

– Елате с мен, моля. – Тя се обърна и го поведе надолу по стълбите, после по метална пътека. Стигнаха до затворен люк – като на подводница. Жената не се представи.

Отпред стоеше въоръжен униформен моряк. Той кимна, когато те се приближиха, отвори люка и след като влязоха, го затвори.

Озоваха се в просторен ярко осветен коридор с отворени врати от двете страни. Не се чуваше оглушително бръмчене на турбини нито плътното пулсиране на сонди. Миризмата на петрол беше едва доловима, сякаш бяха положени съзнателни усилия да бъде премахната.

Нарамил чантите си, Крейн вървеше след жената и с интерес надничаше в стаите, покрай които минаваха. Отново го обзе любопитство. Имаше лаборатории, пълни с бели дъски и работни станции, компютърни центрове и комуникационни комплекси. Отгоре не се чуваше нищо, но вътре кипеше оживена дейност.

– Водолазите в хипербаричната камера ли са? – осмели се да попита Крейн. – Може ли да ги видя?

– Насам, моля – отвърна жената.

Завиха, слязоха по още едно стълбище и тръгнаха по друг коридор, още по-широк и дълъг от първия. Стаите също бяха по-големи – работилници и складове за високотехнологични съоръжения, каквито Крейн не беше виждал. Той се намръщи. Въпреки че на външен вид приличаше на петролна платформа, „Кралят на бурите“ очевидно вече не изпомпваше нефт от недрата на земята.

„Какво правят тук, по дяволите?“ – запита се Крейн.

– От Исландия дойдоха ли специалисти по съдовите системи или пулмонолози? – попита той.

Жената не отговори и Крейн сви рамене. Беше изминал дълъг път, за да дойде тук, и все можеше да издържи още няколко минути.

Тя спря пред една затворена врата от сив метал.

– Господин Ласитър ви очаква.

„Ласитър?“ – зачуди се той. Името не му беше познато. Човекът, с когото беше разговарял по телефона и който го уведоми за проблема на платформата, се казваше Саймън. Крейн погледна вратата. На черната пластмасова табелка пишеше Е. Ласитър, Връзки с обществеността.

Той се обърна към жената с мушаменото яке, но тя вече беше тръгнала по коридора. Крейн намести багажа си и почука.

– Влезте – каза енергичен глас.

Е. Ласитър беше висок слаб мъж с късо подстригана руса коса. Стана, заобиколи бюрото и стисна ръката. Въпреки че не беше облечен във военна униформа, прическата и отривистите му пестеливи движения показваха, че е военен. Кабинетът беше малък и експедитивен като обитателя си. На бюрото имаше само един кафяв, запечатан плик и дигитален касетофон.

– Оставете нещата си там – каза Ласитър и посочи отсрещния ъгъл. – Моля, седнете.

– Благодаря. – Крейн се настани на предложения стол. – Изгарям от нетърпение да разбера какъв е спешният случай. Придружителката ми не пророни нито дума за това.

– И аз няма да ви кажа нищо – усмихна се Ласитър и после отново стана сериозен. – И това ще стане. Моята работа е да ви задам няколко въпроса.

– Питайте – след кратък размисъл каза Крейн.

Ласитър включи касетофона.

– Записът е направен на втори юни. Присъстващи: аз, Едуард Ласитър, и доктор Питър Крейн. Място – инженерна научноизследователска станция за поддръжка и снабдяване. – Погледна Крейн, който седеше от другата страна на бюрото. – Доктор Крейн, съзнавате ли, че служебният ви престой тук не може да бъде уточнен до определена продължителност?

– Да.

– Разбирате ли, че не трябва да казвате на никого на какво сте станали свидетел тук, нито да разказвате за дейността си на Базата?

– Да.

– Готов ли сте да подпишете клетвена декларация в този смисъл?

– Да.

– Доктор Крейн, били ли сте арестуван?

– Не.

– Роден ли сте гражданин на Съединените американски щати, или сте натурализиран?

– Роден съм в Ню Йорк Сити.

– В момента взимате ли лекарства поради някакво хронично заболяване?

– Не.

– Злоупотребявате ли редовно с алкохол или наркотици?

Крейн отговаряше на въпросите с нарастващо изумление.

– Не, освен ако не наричате „злоупотреба“ няколко бири в събота.

Ласитър не се усмихна.

– Страдате ли от клаустрофобия, доктор Крейн?

– Не.

Ласитър натисна паузата на касетофона, взе кафявия плик, отвори го, извади шест листа и ги подаде на Крейн.

– Моля, прочетете ги и се подпишете на всяка страница – каза той, извади писалка от джоба си и я сложи до документите.

Крейн взе листата и започна да чете. Изненадата му се превърна в учудване. Имаше три различни договора за запазване на поверителна информация, официална клетвена декларация и нещо, наречено Обвързваща инициатива за сътрудничество. Всичките бяха подпечатани от правителството на САЩ, изискваха подпис и заплашваха със страховити последици, ако някоя от точките им бъде нарушена.

Крейн остави документите. Чувстваше се неудобно от вторачения поглед на Ласитър. Това беше прекалено. Може би трябваше учтиво да му благодари и после да се извини и да се върне във Флорида.

Но как по-точно щеше да го направи? „АмШел“ вече бяха платили голяма сума, за да го докарат тук, и хеликоптерът беше отлетял. Меко казано, в момента Крейн беше затрупан с научноизследователски проекти. Пък и не обичаше да отказва на предизвикателства, особено загадъчни като това.

Взе писалката и без да си дава време да размисли, подписа шестте документа.

– Благодаря – каза Ласитър и отново включи касетофона. – За протокола: доктор Крейн подписа необходимите документи. – Пак изключи касетофона и стана. – Елате с мен, докторе. Предполагам, че ще получите отговор на въпросите си.

Излязоха от кабинета, тръгнаха по коридора, минаха през лабиринта на административната зона, качиха се с асансьора и се озоваха в добре обзаведена библиотека, пълна с книги, списания и компютри. Ласитър посочи една маса в отсрещната страна на помещението – на нея имаше само монитор.

– Ще дойда да ви взема – каза сухо, обърна се и излезе.

Крейн седна на посоченото място и се втренчи в затворената врата. В библиотеката нямаше друг и той се запита какво ще последва. В същия миг екранът пред него примига, светна и показа лицето на мъж на около седемдесе,т с побелели коси и тъмен слънчев загар. „Сигурно ще има нещо като видео въведение“ – помисли Крейн, но когато човекът му се усмихна, осъзна, че не гледа компютърен монитор, а екран на видеотелефон с малка камера, вградена в горната част на рамката.

– Здравейте, доктор Крейн – усмихна се мъжът и добродушното му лице се надипли от леки бръчки. – Казвам се Хауард Ашър.

– Приятно ми е да се запознаем.

– Аз съм главният учен на Националната агенция по океаните. Чували ли сте за нея?

– Не е ли океанографското подразделение на Националното управление по океанографски и атмосферни изследвания?

– Точно така.

– Малко съм озадачен, доктор Ашър.

– Наричай ме Хауард.

– Добре, Хауард. Какво общо има Националната агенция по океаните с една петролна платформа? И къде е господин Саймън, с когото говорих по телефона и който уреди пътуването ми? Той каза, че ще ме посрещне.

– Господин Саймън не съществува. Но аз съм истински и с удоволствие ще ти обясня каквото мога.

Крейн се намръщи.

– Казаха ми, че има медицински проблем с водолазите, които работят по поддръжката на подводните съоръжения на платформата. И това ли е лъжа?

– Само отчасти. Наистина има много лъжи, за които съжалявам, но се налага. Трябва да сме сигурни. Секретността е от изключителна важност за проекта. Пред нас е научното и историческото откритие на века, Питър.

– На века? – повтори Крейн, без да е в състояние да прикрие недоверието си.

– Имаш право да се съмняваш. Това обаче не е лъжа, а чиста истина. Въпреки това „откритието на века“ може би не е най-точното определение.

– И аз така мисля.

– Аз бих го нарекъл най-голямото откритие на всички времена.

2