Добър вечер, Никой

ДОБЪР ВЕЧЕР, НИКОЙ

Дженифър Уайнър

Част първа

ДОБРАТА МАЙКА

Първа глава

- Ехо? - Потропах на червената входна врата на Кити Кавана, после вдигнах пиринченото чукче да тропна още няколко пъти за по-сигурно. - Има ли някой?

- Мамо, може ли да натисна звънеца? - попита Софи. Стоеше на пръсти и размахваше юмруче във въздуха.

- Не, първо аз - обади се Сам, като подритна една от половин дузината идеално кръгли тикви до прага на Кити. До Халоуин оставаше цяла седмица и предната вечер едва бяхме успели да издълбаем единствения си фенер. Излезе крив, дясната му страна беше изгнила и през нощта хлътна навътре, с което заприлича на пребита от садист жертва, довлякла се до верандата ни. Когато запалих свещта, и трите деца писнаха.

- Мой ред е! - намеси се Джак, изтиквайки по-малкия си с три минути брат.

- Не ме бутай! - викна Сам и изтласка назад Джак.

- Първо Софи, после Сам, накрая Джак - отсякох аз. Магистър съм по английска литература, имам кариера в Ню Йорк, а ето докъде се докарах - да стоя пред прага на една полунепозната жена в предградие на Кънектикът с невчесана коса и пазарска чанта, пълна с какви ли не залъгалки, като захаросани плодове, и да се препирам с три дечурлига, най-голямото от които на пет. Как стана така? Умът ми не го побира. Особено онази част, когато Софи бе едва на седем седмици, аз забременях с момчетата в резултат на сношение, което едва помнех и за което надали имам извинение.

Софи протегна ръка, мишите й опашчици потрепнаха и натисна звънеца. На лявата й страна се открои трапчинка, докато хвърляше на братята си самодоволен поглед, като че казваше: Ето, така се прави. Никой не отвори. Погледнах си часовника, питайки се дали правилно съм чула думите на Кити. Беше се обадила в сряда вечерта, когато момчетата бяха във ваната, а Софи седеше върху тоалетната, мажеше се с червило и си чакаше реда. Стоях на колене пред ваната с полуподгизнала риза и гъба за баня в ръка, жулех натрупаната на детската площадка мръсотия изпод ноктите им и се наслаждавах на една от най-натрапчивите и живи фантазии. Започва с това, как двама мъже чукат на входната ми врата. Какви са? Полицаи? Агенти на ФБР? Така и не става ясно.

По-младият носи бежов костюм и е с русоляви подрязани мустаци към сантиметър и половина, а другият е в черно, олисяващата му тъмна коса е зализана върху плешивото му теме. Именно той ми съобщава:

- Станало е грешка - уверява ме той и обяснява, че в резултат от някаква мимолетно чудо (Лош сън? Паралелна вселена?) съм се сдобила с нечии чужди деца и живея живота на друга жена.

- Наистина ли? - питах ги аз, внимавайки да не звуча прекалено нетърпеливо, докато някаква непозната - тия дни все си я представях като онази от рекламата за почистващи препарати, която с танцови стъпки ентусиазирано бърше прах - пристъпва между тях с ръце, поставени върху надарените си бедра.

- Ето къде сте били, непослушници такива! - сопва се тя на децата. - Извинете ме за неудобството - обръща се към мен.

- Няма нищо - снизходително отвръщам аз.

После продължава:

- Търсят те на телефона.

Вдигнах поглед. Съпругът ми стоеше на вратата, стиснал в една ръка дипломатическото си куфарче, а в другата - слушалката и ме зяпаше със съжаление или с нещо много близко до него. Сърцето ми се сви, като си дадох сметка, че водата от ваната, с която момчетата ме бяха оплискали, бе единственото подобие на душ, което ми се бе случвало за деня.

Поех телефона със сапунена ръка.

- Ще ги наглеждаш ли за секунда?

- Само да се отърва от тоя костюм - отвърна той, изчезвайки в дебрите на коридора. Разбирай: Ще се видим след час. Потиснах въздишка и залепих слушалката до ухото си.

- Ало?

- Кейт, обажда се Кити Кавана - чух ниския й, аристократичен глас. - Питах се свободна ли си в петък да обядваме заедно.

Дойде ми като гръм от ясно небе, та изломотих "май че" или "да". По-скоро излезе нещо като "мда", макар че обядът с Кити Кавана не беше на първо място в плановете ми. В моите очи тя олицетворяваше всичко, което не бе наред в града, станал мой нов дом.

Спомних си първия път, когато срещнах Кити Кавана. След като цяла сутрин разопаковах багаж, подкарах децата към парка, който агентът по недвижими имоти ми бе посочил. Не бях мила гъстата си, къдрава кестенява коса от три дни и видът й бе повече от неспретнат, но другите майки няма да се впечатлят, паркирайки, си казах аз. Докато децата и аз минавахме през белите тръбни врати на детската площадка, забелязахме четири жени, седнали на зелената дървена пейка до люлките: четири дами с еднакъв нюанс на тъмнорозово червило; четири невероятно поддържани, в изключителна форма, ужасяващо компетентни наглед госпожи. Всяка държеше копринена чанта за резервни пелени с индийски мотиви, като че бе небрежно елегантно яке. Или автомат Узи.

- Здрасти! - поздравих аз. Гласът ми като че рикошира от осеяните с камъчета гумени рогозки под пързалките и проехтя сред люлките. Жените критично огледаха премяната ми (торбести панамени панталони, изпъстрени с петна от сироп, изпоцапани маратонки, една от избелелите от пране сиви фланелки на мъжа ми с дълги ръкави, а върху нея - една от собствените ми, тя пък - с къси), немитата ми коса, корема и бедрата, за които все се канех да направя нещо през последните две години, и най-сетне, децата ми. Джак го докарваше на вид, но Сам стискаше любимия си биберон, макар да не го бе използвал от месеци, а Софи бе нахлузила балетна поличка над долнището на пижамата си. Излъсканата блондинка по средата със светлокафяви панталони с ниска талия и пухкава жилетка с цип върху тях, вдигна ръка и ни дари с полуусмивка. Името й, както по-късно щях да науча, бе Лекси Хейгън-Холд и видът й красноречиво говореше за нея - бивша атлетка и състезателка по лакрос*, бивш гимназиален треньор, преди да се ожени, а сега бе започнала да тренира за състезанието по триатлон шест седмици след раждането на дъщеря си Бриърли.

Брюнетката до нея имаше светлокестенява коса до раменете, руси кичури и бе идеално фризирана, веждите й бяха изскубани във формата на съвършени дъги, после боядисани в цвета на косата; тя също флегматично ни помаха. Пълните й устни капризно се изкривиха, като че е вкусила нещо кисело. Това бе Суки Съдърлънд с маркови джинси и велурени ботуши от шведска кожа с високи токове и заострени муцуни - дрехите, които приятелката ми Джейни обличаше, когато вечер излизаше да си поживее и които никога не бих си позволила.

* Игра на топка (сев. ам.). - Б. р.