Колекционерът на пеперуди

Колекционерът на пеперуди

Колийн Маккълоу

Първа част

Октомври и ноември 1965 г.

Първа глава

Сряда, 6 октомври 1965 г.

Джими се пробуждаше постепенно и отначало в главата му имаше само една мисъл - че е ужасно студено. Зъбите му тракаха, тялото го болеше, пръстите на ръцете и краката му бяха изтръпнали. И защо не виждаше? Защо не виждаше?! Беше обгърнат от непрогледна тъмнина, такъв гъст мрак досега не познаваше. Когато напълно се събуди, осъзна, че е завит в нещо тясно, миризливо и противно. Увит съм в нещо! Обзе го паника, запищя и започна да дере като обезумял по това, което го стягаше. То се раздра и разкъса, но дори когато успя да се освободи адският студ остана и го довеждаше до лудост. Около него имаше още нещо, пак някаква смрадлива опаковка и колкото и да пищеше, дращеше и късаше, не успяваше да излезе от нея, нито да види частица светлина или усети малко топлина. Затова продължи да пищи, дере и къса, а пулсът му блъскаше в ушите и той не чуваше нищо друго освен собствените си писъци.

Отис Грийн и Сесил Потър дойдоха заедно на работа широко ухилени, след като се срещнаха на Единайсета улица. Точно в седем сутринта, но пък беше прекрасно, че не се налагаше да се регистрират кога са дошли. Работеха на цивилизовано място, дума да не става! Оставиха съдовете си за обяд в малкото шкафче от неръждаема стомана, което пазеха за лична употреба. Нямаше нужда от ключалки, тук крадци не идваха. И се заеха с работата си за деня.

Сесил чу бебчетата му да го викат. Отиде право към тяхната стая, отвори вратата и им заговори нежно:

- Здравейте, момчета! Как сте? Добре ли спахте?

Вратата все още се затваряше зад Сесил, когато Отис се зае с най-неприятната работа: изпразването на хладилника. Пластмасовата му кофа за боклук на колелца миришеше на чисто и свежо, той сложи нова найлонова торба в нея и я избута до вратата на хладилника. Тя беше стоманена и тежка, със самозаключваща се дръжка. Това, което се случи после му беше като в мъгла. Отвори вратата и нещо профуча покрай него с вампирски крясък.

- Сесил, ела веднага тук! - извика той. - Джими е още жив, трябва да го хванем!

Голямата маймуна беше напълно откачила, но след като Сесил му поговори малко и протегна ръце към него, Джими се втурна разтреперан в прегръдките му и крясъците постепенно замряха и се превърнаха в хлипане.

- Господи, Отис - каза Сесил и гушна животното, както баща детето си. - Как д-р Чандра е допуснал това? Бедничкият мъник е бил затворен в хладилника цяла нощ. Ето, Джими, ето! Татко е тук, бебче, вече всичко е наред!

И двамата мъже бяха шокирани, сърцето на Отис се беше свило, но последствията не бяха трагични. Д-р Чандра щеше да е много доволен, че в края на краищата Джими не е умрял, помисли си Отис, докато се връщаше при хладилника. Джими струваше колкото сто възрастни макака.

Дори маниак на тема чистота като Отис не можеше да премахне миризмата на смърт от хладилника, макар че непрекъснато го търкаше с дезинфектанти и ароматизатори. Вонята, която не беше на мърша, а на нещо по-рафинирано, обгърна Отис, когато той запали лампата и освети вътрешността на металната камера. О, боже, Джими беше сътворил вътре истинска бъркотия! Навсякъде бяха пръснати разкъсани хартиени торби, обезглавени трупове на плъхове, замръзнала бяла козина и неприлично оголени опашки. Зад десетината торби с плъхове се виждаха две по-големи, също скъсани. Отис въздъхна, отиде да донесе още торби от шкафа и започна да превръща сътворения от Джими хаос в ред. След като мъртвите плъхове бяха отново прилежно опаковани, той се пресегна навътре в хладната камера и издърпа една от двете големи торби напред. Беше раздрана отгоре до долу, по-голямата част от съдържанието й се виждаше.

Отис отвори уста и изпищя пронизително като Джими. Продължи да вика, когато Сесил се втурна при него от стаята с маймуните. После без да забелязва Сесил, се обърна и хукна навън от отделението за животни, надолу по коридорите, профуча през фоайето и после през вратата. Тичаше като луд, преплиташе крака в изтощителен бяг надолу по Единайсета улица към дома си, който се намираше на втория етаж на порутена трифамилна къща.

Селест Грийн пиеше кафе с племенника си, когато Отис се втурна в кухнята. И двамата скочиха на крака. Страстната критика на престъпленията на белия човек се изпари от главата на Уесли. Селест отиде да вземе амоняка, докато Уесли слагаше Отис на стол. Върна се със солите и избута грубо Уесли от пътя си.

- Знаеш ли какъв ти е проблемът, Уес? Непрекъснато се пречкаш! Ако не се пречкаше през цялото време и на Отис, той нямаше да ти вика, че си безполезно хлапе. Отис, Отис, скъпи, събуди се!

Кожата на Отис беше сменила обичайния си топъл тъмнокафяв цвят с нездрав сивкав нюанс, който не се промени, дори когато му пъхнаха амонячните соли под носа. Но се свести и дръпна глава настрани.

- Какво? Какво има? - попита Уесли.

- Част от жена - прошепна Отис.

- Какво? - намеси се рязко Селест.

- Част от жена. В хладилника в работата, при мъртвите плъхове. Вагина и корем. - И се разтрепери.

Уесли зададе единствения въпрос, който имаше значение за него.

- От бяла ли беше или от черна?

- Не го тормози с такива работи, Уес! - извика Селест.

- Не беше от черна - отвърна Отис и ръцете му се качиха към гърдите. - Но не беше и бяла. Цветнокожа - добави, свлече се от стола и припадна.

- Извикай линейка! Тичай, Уес, извикай линейка!

Тя дойде много бързо поради два щастливи факта: първо, защото болницата на Холоуман беше на една пряка, и второ, че по това време на деня нямаха много работа. Пренесоха Отис Грийн в линейката, а жена му седна до него. Апартаментът им остана на разположение на Уесли ле Клерк.

Но той не се задържа там дълго, не и при такива новини. Мохамед ел Неср живееше на Петнайсета улица и трябваше да знае. Парче от жена! Не черна, но не и бяла. Цветнокожа. За Уесли, както и за всички членове на "Черната бригада", това означаваше черна. Време беше да потърсят отговорност на белия човек за повече от двеста години потисничество, за отношението му към черните като към втора категория хора, като към животни, които не носят "безсмъртни" души.

Когато излезе от затвора в Луизиана, той реши да отиде на север при леля Селест в Кънетикът. Мечтаеше да си изгради авторитет на чернокож, с когото трябва да се съобразяват, а това можеше да стане по-лесно в онази част от страната, където не хвърляха черните в затвора, само като погледнат накриво, както правеха в Луизиана. Пък и в Кънетикът се намираха Мохамед ел Неср и неговата "Черна бригада". Мохамед беше образован, доктор по право - наистина си знаеше правата! Но поради причини, които Уесли виждаше всеки път, щом погледнеше огледалото, Мохамед ел Неср го прогони като неблагонадежден. Чернокож от плантациите, човек без значение, нищожество. Това не угаси ентусиазма на Уесли. Той възнамеряваше да се докаже в Холоуман, Кънетикът! И то по такъв начин, че някой ден Мохамед да взима пример от него, Уесли ле Клерк, негъра от плантациите.

Сесил Потър скоро откри какво изстреля Отис с писъци от отделението за грижа за животни, но той не изпадаше лесно в паника. Не докосна съдържанието на хладилника. Нито повика полиция. Вдигна телефона и набра вътрешния номер на Професора, като много добре знаеше, че не си е в кабинета по това време. Винаги казваше, че постигал мир със себе си само в ранните сутрешни часове. Но не и тази сутрин, помисли си Сесил.

*

- Тъжен случай - каза лейтенант Кармайн Делмонико на униформените си колеги и шефа си, капитан Дани Марсиано. - Когато не можем да намерим други роднини, децата остават на грижите на държавата.

- Сигурен ли си, че той го е извършил?

- Напълно. Нещастникът се е опитал да го представи като влизане с взлом, обаче жена му и любовникът й били в леглото. Любовникът е порязан тук там, но тя е на кайма. Той го е извършил. Предполагам, че по-късно днес сам ще си признае.

Марсиано се изправи.

- Тогава да отидем да закусим.

Телефонът му иззвъня. Марсиано смръщи вежди към Кармайн и вдигна. След три секунди капитанът стоеше като вкаменен, загубил и последната си капка спокойствие. "Силвестри" - прошепна тихо към Кармайн и започна да кима.

- Разбира се, Джон. Веднага ще кажа на Кармайн и ще се погрижа Патси да пристигне възможно най-бързо.

- Проблеми?

- Големи. Току-що на Силвестри се обадил директорът на центъра "Хъглингс Джаксън" - професор Робърт Смит. В хладилника с мъртвите животни намерили части от тяло на жена.

- Господи!

Сержантите Кори Маршал и Ейб Голдбърг закусваха в "Малволио", заведението, в което полицаите често се хранеха, защото се намираше врата до врата с централата им в сградата на Областната администрация на улица "Седар". Кармайн не си направи труда да влиза, а потропа на стъклото до сепарето, в което Ейб и Кори нагъваха палачинки с кленов сироп и ги преглъщаха с кафе в огромни чаши. Късметлии, помисли си. Те поне успяха да хапнат, а аз трябваше да докладвам на Дани и нямаше кога да ям. Старшинството е голяма досада.

Колата, която Кармайн смяташе за своя (всъщност беше на полицейския участък на Холоуман, но без обозначителни знаци), беше форд Фейрлайн със скапан осемцилиндров двигател, твърди амортисьори и укрепено окачване. Когато се качваха тримата заедно, винаги караше Ейб, Кори сядаше до него, а Кармайн се разполагаше заедно с книжата си на задната седалка. Трябваше му половин минута да съобщи на Кори и Ейб какво е станало и по-малко от пет да се придвижат от улица "Седар" до "Хъглингс".

Холоуман се намираше по средата на бреговата ивица на Кънетикът, огромното му пристанище гледаше през залива към Лонг Айлънд. Основан през 1632 от прогонени пуритани, градът винаги е бил проспериращ, и то не само заради многобройните фабрики в покрайнините му и река Пекът. Голяма част от 150-те хиляди жители на градчето бяха свързани с университета "Чъб", един от осемте най-елитни университети в страната, който не се даваше на нито един от останалите седем, дори на "Харвард" и "Принстън". Градът и академичната общност бяха здраво свързани.

"Чъб" се намираше до големия градски парк. Ранноколониалните му сгради в стил крал Джордж и готическите му постройки от деветнайсети век бяха размесени със стряскащи модерни съоръжения, толерирани само заради августейшите архитекти, подписали се под тях. На изток беше Сайънс Хил, хълм, върху който се мъдреха червените тухлени кули с големи стъклени прозорци на факултетите по природни науки, а от другата страна на града, на запад, беше Медицинският факултет.

Медицинските факултети обикновено изникват покрай болници, а от 1965 година се наложи тенденцията да се установяват в най-лошите градски квартали. И Холоуман не правеше изключение. Медицинският факултет на "Чъб" и Градската болница се проточваха край улица "Оук" по южната граница на по-голямото от двете негърски гета на Холоуман, наречено Холоу, защото беше построено върху някогашно пресъхнало блато. Още здравословни неволи си навлече градчето, когато през 1960 година нефтените резервоари на Източен Холоуман бяха преместени в края на улица "Оук", на бунището между магистрала 95 и пристанището.

Центърът за неврологични изследвания "Хъглингс Джаксън" също се намираше на улица "Оук" точно срещу общежитието на студентите по медицина "Шейн Драйв". До "Шейн Драйв" пък беше разположена палатата за медицински изследвания "Паркинсън". Тя гледаше към съседната на "Хъглингс Джаксън" болница на Холоуман, дванайсететажна грамада, реконструирана основно през 1950, годината в която бе издигнат и "Хъг".

- Защо го наричат "Хъг"? - попита Кори, когато фордът зави по алеята, разсичаща на две огромният паркинг.

- Предполагам, защото това са първите три букви от "Хъглингс" - отвърна Кармайн.

- "Хъг"? Няма достойнство в това име. Защо не първите четири букви. Тогава ще е Хъгл.

- Питай професор Смит - предложи Кармайн и хвърли поглед към крайната точка на пътуването им.

"Хъг беше по-нисък и по-малък близнак на биологическия факултет "Бърк" и центъра по природни науки "Съскинд" на Сайънс Хил. Грозната четвъртита и схлупена купчина тъмни тухли с множество големи прозорци беше разположена върху три акра, на които някога е имало бедняшки квартал, разрушен, за да направи място на този паметник, увековечаващ името на тайнствен човек, който никога не е имал нищо общо с изграждането му. Цял Холоуман се питаше - кой, да му се не види, беше този Хъглингс Джаксън? По-правилно би било да нарекат "Хъг" на името на неговия спонсор, неприлично богатия и вече покоен господин Уилям Парсън.

Тъй като нямаше пропуск за паркинга, Ейб паркира на улица "Оук" точно пред сградата, която нямаше изход към улицата. Тримата мъже поеха по чакълена пътека покрай северната стена към един самотен вход, на който ги чакаше много висока жена.

Прилича на постройка от детски конструктор насред огромна стая, помисли си Кармайн. Три акра са огромна площ за куб със страна не повече от 35 метра. И по дяволите, тя държи клипборд. Канцеларски, не медицински. Умът му автоматично регистрираше всеки детайл на хората, които плуваха в личното му човешко море, и не спря да работи, докато се приближаваше към нея: към 1.85 м. без токчета, между трийсет и трийсет и пет годишна, торбести тъмносини панталони, ниски обувки с връзки, кестенява коса с миши цвят, лице с възголемичък нос и издадена брадичка. Преди десет години не би имала никакви шансове на конкурса за Мис Холоуман, да не говорим за Мис Кънетикът. Когато обаче спря до нея, забеляза, че има нежни, интересни кристално-сини очи, които винаги бе смятал за много красиви.

- Сержанти Маршал и Голдбърг. Аз съм лейтенант Кармайн Делмонико - каза той делово.

- Дездемона Дюпре, икономически директор - представи се тя и ги поведе през малкото фоайе, чиято единствена функция очевидно беше да приюти двата асансьора. Но вместо да натисне копчето за нагоре, отвори една врата на срещуположната стена и ги поведе през широк коридор.

- Това е първият ни етаж, на който се намират отделението за животни и работилниците - обясни с акцент, който говореше за произход отвъд Атлантика. Завиха и закрачиха по друг коридор. Тя посочи две врати по-надолу. - Пристигнахме, отделението за животни.

- Благодаря - каза Кармайн. - Нататък ще се оправим сами. Моля ви, изчакайте ме при асансьорите.

Тя смръщи вежди, но все пак се завъртя на пета и изчезна, без да каже дума.

Кармайн се озова в огромна зала, пълна с шкафове и контейнери. На стената срещу служебния асансьор, който беше многократно по-голям от двата във фоайето, бяха наредени високи полици с чистички клетки, колкото да поберат куче или котка. На други етажерки имаше пластмасови кутии с мрежести капаци. В стаята се носеше приятен резлив аромат като в борова гора, под който съвсем леко се долавяше някаква по-неприятна миризма.

Сесил Потър беше привлекателен добре поддържан мъж, висок и строен, с изгладен бял гащеризон и платнени чехли. Кармайн си представи как изглеждат очите му, когато се усмихва, въпреки че сега гледаше сериозно.

През последната година на брожения в обществения транспорт една от най-важните тактики, които Кармайн си бе наложил да спазва, е да е любезен с чернокожите, които среща по работа или в личния си живот. Протегна ръка, здрависа се енергично със Сесил и представи себе си и колегите си без да се държи обвинително и грубо. Кори и Ейб му бяха верни и в добро, и в зло, затова показаха същата любезност.

- Ето тук - каза Сесил и се приближи до врата от неръждаема стомана с автоматична ключалка. - Не съм пипал нищо, само затворих вратата. - Поколеба се, но реши да рискува. - Ъ-ъ, лейтенант, имате ли нещо против, ако се върна при моите бебчета?

- Бебчета?

- Маймуните. Макаци. Резус говори ли ви нещо? Е, това са те. Те са там вътре и са много неспокойни. Джими не спира да им разказва къде е бил и ги разстройва.

- Джими?

- Маймуната, която д-р Чандра помисли за мъртва и сложи в чувал в хладилника снощи. Всъщност Джими я намери - разкъсал всичко вътре, след като се събудил в тъмнината и усетил, че му е замръзнал задника. Когато Отис - той ми е асистент и момче за всичко - отиде да изпразни хладилника, Джими изскочи и започна да пищи. Тогава Отис я намери и запищя по-силно и от Джими. Погледнах и повиках професора. Предполагам, че той ви се е обадил.

- Къде е Отис сега? - попита Кармайн.

- Доколкото го познавам, сигурно е изтичал у дома при Селест. Тя му е като майка, макар че му е жена.

Вече си бяха сложили ръкавиците. Ейб отмести кофата за боклук далеч от вратата, която Кармайн отвори, а Сесил влезе в стаята на маймуните с напевно къткане.

Една от големите торби все още лежеше в дъното на камерата. Другата беше раздрана точно там, където горната част прилежно бе сгъната върху долната, и разкриваше половин женски торс. Когато Кармайн забеляза размера му и липсата на окосмяване, сърцето му се сви - невръстно дете? О, Боже, само не това! Той не помръдна и не докосна нищо, само облегна рамене на стената.

- Ще изчакаме Патрик - каза.

- Никога не бях помирисвал такова нещо - вони на мърша, която обаче не се разлага - каза Ейб, който умираше за цигара.

- Ейб, отиди да намериш госпожа Дюпре и й кажи, че може да се качи веднага щом униформените пристигнат - нареди делово Кармайн. - Постави ги на всички входове и аварийни изходи. Като остана насаме с Кори, извърна очи. - Защо тук? - попита.

Патрик О'Донъл ги осветли.

Носеше модерната титла "криминален патоанатом" в град, който преди винаги бе имал съдебен лекар без отношение към разследването. Беше се отдал на патоанатомията, защото не обичаше пациенти, които му създават проблеми, и предпочиташе да е криминален патоанатом заради случаите на внезапна или мистериозна смърт. Нищо не можеше да го спре в усилията му да въведе Холоуман във втората половина на ХХ век и беше успял да прехвърли повечето от задълженията на съдебния лекар на заместника си и да изгради малка империя, разпростираща се на много по-широка територия от обикновените аутопсии. Вярваше в новите достижения на криминалната наука и играеше активна роля във всеки случай, който го заинтригуваше, дори в него да нямаше замесен труп.

Не само фамилията, но и външният му вид бяха ирландски - от червената коса до ясносините очи. Всъщност с Кармайн бяха първи братовчеди, синове на две сестри от италиански произход. Едната се омъжила за мъж от семейство Делмонико, а другата - от семейство О'Донъл. Патрик беше десет години по-възрастен от Кармайн и щастливо женен с шест деца, но не позволяваше тези различия да попречат на искреното им приятелство.

- Не знам много, но ето какво знам със сигурност - каза Кармайн и го въведе във случая. - Защо точно тук? - повтори накрая.

- Защото ако маймуната Джими не се беше върнала към живота и не беше избягала панически, тези две недокоснати от никого кафяви торби без обозначителни знаци щяха да бъдат изхвърлени в някакъв контейнер и закарани до инсинератора* - обясни Патрик и направи гримаса. - Това е идеален начин да се отървеш от човешки труп. Пуф! И се превръща в дим.

* Инсинератор - пещ за горене на отпадъци. - Б. ред.

Ейб се върна точно навреме, за да го чуе, и побледня.

- Боже! - възкликна ужасен.

Патрик направи снимки, извади първата торба, сложи я на една носилка и я опакова в чувал за трупове. След това разгледа каквото може, без да докосва разкъсаната кафява хартия.

- Няма окосмяване - каза Кармайн. - Патси, ако ме обичаш, ми кажи, че това не е дете.

- Окосмяването е... не, не е обръснато, а е оскубано, което значи, че е след пубертета. Но е младо момиче. Сякаш нашият убиец наистина е искал дете, но не му е стискало да задоволи всичките си отвратителни желания. - Вдигна втората торба, която беше в доста по-добър вид, и я постави до първата. - Отивам в моргата, сигурно искаш доклада ми възможно най-бързо. - Главният му асистент Пол вече се канеше да вземе проба от вътрешността на камерата. След това щеше да вземе и отпечатъци от пръсти. - Дай ми Ейб и Кори, Кармайн, така ще можем да оставим Сесил да си върши работата. Сигурно държат тук маймуните, а другите опитни животни са някъде другаде. Тези клетки са почистени и готови за отнасяне.

- Претършувайте всичко, момчета - каза Кармайн и последва братовчед си и зловещия товар на носилката навън.

Дездемона Дюпре - ама че име! - чакаше във фоайето и ровичкаше книжата в клипборда си.

- Госпожо Дюпре, това е д-р Патрик О'Донъл - каза Кармайн.

При тези думи жената настръхна.

- Не съм госпожа, а госпожица! - сопна се тя със странния си акцент. - Ще се качите ли с мен, лейтенант, или ме пускате да си ходя? Чака ме работа.

- Ще се чуем по-късно, Патси - каза Кармайн и последва госпожица Дюпре към асансьора.

- Да не би да сте от, ъъъ, Англия? - попита, докато се изкачваха.

- Точно така.

- И от кога сте в "Хъг"?

- От пет години.

Слязоха от асансьора на четвъртия, последен етаж, макар че на най-горното копче пишеше "покрив". Тук особеностите в интериора на "Хъг" се открояваха по-ясно. Имаше известни разлики с първия етаж: стените бяха боядисани в неутрално кремаво, дървенията беше от тъмен дъб, на тавана бяха закачени редици от флуоресцентни лампи под пластмасови абажури. В дъното тръгваше коридор като този на първия етаж и водеше до врата, от която под прав ъгъл излизаше друг коридор.

Госпожица Дюпре почука, чу покана и без да влиза, въведе Кармайн в личния кабинет на проф. Смит.

Кармайн се озова лице в лице с един от най-красивите мъже, които някога беше виждал. Робърт Мордънт Смит, хабилитиран професор в Центъра за неврологични изследвания "Хъглингс Джаксън", беше строен, висок към метър и деветдесет и притежаваше незабравимо лице: прекрасни скули, черни вежди и мигли, ясни сини очи и буйна чуплива бяла коса. И тъй като беше все още млад, за да има бръчки, косата му придаваше направо съвършен вид. Усмивката му разкри още по-бели зъби, макар че тази сутрин красивите му очи не се усмихваха. И нищо чудно.

- Кафе? - попита и покани с ръка Кармайн да седне на големия скъп стол срещу голямото му скъпо бюро.

- Да, благодаря. Без сметана и захар.

Докато професорът поръчваше две кафета по интеркома, гостът разгледа стаята. Беше голяма, шест на седем и половина метра, с огромни прозорци на двете стени. Кабинетът на професора се намираше в североизточния ъгъл на етажа, така че от него се разкриваше изглед към Холоу, общежитието "Шейн Драйв" и паркинга. Обзавеждането беше луксозно, мебелите - от орех, дамаските - от кретон, а килимът - ръчно тъкан. На облепената с тапети на зелени райета стена зад бюрото на професора беше окачена впечатляваща колекция от дипломи, удостоверения и грамоти, както и отлично копие на пейзаж на Вато.

- Не е копие - каза професорът, след като проследи погледа на Кармайн. - Взех го на изплащане от колекцията на Уилям Парсън, най-голямата и най-добрата колекция от европейско изкуство в Америка.

- Охо! - възкликна Кармайн, докато си мислеше за евтината репродукция на букет ириси от Ван Гог зад неговото собствено бюро.

В стаята влезе жена на около 35 години със сребърен поднос с термос, две изящни чаши върху чинийки, две кристални чаши и кристална гарафа с вода с лед. Добре си живееха в "Хъг"!

Добре поддържана красавица, помисли си Кармайн, докато я оглеждаше: черна коса, вдигната на кок, широко, гладко и малко плоско лице с лешникови очи и перфектна фигура. Носеше добре скроен костюм от сако и пола и ниски обувки на "Ферагамо". Кармайн разбираше от тези неща заради дългата си кариера в професия, изискваща задълбочени познания във всички аспекти от човешкото поведение. Тази жена беше от типа, който майка му наричаше "мъжемелачки", макар че не показваше никакъв апетит към професора.

- Госпожица Тамара Вилич, моята секретарка - представи я професорът.

Никакъв апетит и към Кармайн Делмонико! Усмихна се, кимна и излезе, без да се помайва.

- Две зрели госпожици във вашия екип - отбеляза Кармайн.

- Те са прекрасни, но трудно се намират - каза професорът, който изглежда се опитваше да отложи споменаването на причината за срещата им. - Омъжената жена има семейни отговорности, които понякога изяждат работното й време. А неомъжените се отдават изцяло на работата - например нямат нищо против да останат да работят до късно, без да са предупредени навреме.

- Приятно е да се работи с тях, виждам - каза Кармайн. Отпи от кафето, което беше отвратително. Не че очакваше да е хубаво. Забеляза, че професорът пиеше вода от прекрасната гарафа, въпреки че наля кафе на Кармайн.

- Професоре, слизали ли сте в отделението за животни, за да видите какво откриха там?

Професорът пребледня и заклати драматично глава.

- Не, не, разбира се, че не съм! Сесил ми се обади да ми каже какво е намерил Отис и аз веднага позвъних на комисар Силвестри. Но си спомням, че казах на Сесил да не пуска никого в отделението, докато не пристигне полицията.

- А намерихте ли Отис.... Как му е фамилията?

- Грийн. Отис Грийн. Изглежда е получил лека сърдечна криза. В момента е в болницата. Но кардиологът каза, че не е сериозно и ще бъде изписан след два-три дни.

Кармайн остави чашата си с кафе, облегна се на облицования с кретон стол и скръсти ръце в скута си.

- Разкажете ми за хладилника за умрели животни, професоре.

Смит изглеждаше малко объркан и очевидно трябваше да събере цялата си смелост. Може пък тя да не включва справяне с убийство, помисли си Кармайн, а се проявява само при обсъждания на бюджети и работа с разсеяни учени. На колко приема в "Чъб" ми се е налагало да изслушвам такива екземпляри?

- Ами във всеки изследователски институт има от тях. По-малките ползват тези на най-близките лаборатории. Ние сме изследователи и като се има предвид, че по етични съображения не можем да използваме човешки същества за експерименти, използваме видове, намиращи се по-ниско в еволюционната стълбица от нас. Какво ще е животното зависи от опита - морски свинчета за тестове на кожата, зайци за опити върху белите дробове и така нататък. Тъй като нашите интереси засягат епилепсията и умственото изоставане, а за тях е отговорен мозъка, нашите опитни животни са плъховете, котките и приматите, специално ние използваме макаци. В края на всеки изследователски проект животните се умъртвяват, но изключително хуманно и внимателно, бързам да добавя. Труповете се поставят в специални чували и се прибират в хладилника, където остават до 7 часа на следващия работен ден. В този час Отис изпразва съдържанието му в кофа за боклук и го откарва през тунела към Палатата "Паркинсън", където се намира главното отделение за животни на факултета. Инсинераторът, в който се изгарят всички животински трупове, е част от това отделение, но също така се ползва от болницата, която изпраща там ампутирани крайници и подобни неща.

Начинът му на говорене е много официален, помисли си Кармайн, обяснява сякаш диктува важно писмо.

- Каза ли ви Сесил как са открити човешките останки? - попита.

- Да. - Лицето на професора ставаше все по-изпито.

- Кой има достъп до хладилника?

- Всеки, който влезе в "Хъг", макар че се съмнявам външен човек да го е ползвал. Малко хора идват тук и всичките се проверяват.

- Защо?

- Драги ми лейтенанте, ние сме на края на редицата на улица "Оук", на която се намират болницата и медицинският факултет! След нас са Единайсета улица и Холоу. Нелицеприятен квартал, както впрочем съм сигурен, че знаете.

- Забелязвам, че и вие, професоре, наричате института "Хъг". Защо?

Драматично извитата уста на професора трепна.

- Франк Уотсън е виновен - каза той през зъби. - Професор по неврология в медицинския факултет. Когато откриват "Хъг" през 1950 година, той се натискал да го оглави, но нашият спонсор, покойният Уилям Парсън, беше категоричен, че иска да хабилитира човек с опит в изследването на епилепсията и умственото изоставане. Областта, в която работи Уотсън, е болести вследствие на дефицит на миелин и естествено не беше подходящ. Казвал съм на господин Парсън, че може да избере по-просто име от "Хъглингс Джаксън", но той беше непреклонен. О, напълно непреклонен, както винаги! Нормално е да се потърси съкращение, но аз все си мислех, че ще му викат "Хъглингс" или "Хъгл". Но Франк Уотсън получи малкото си отмъщение. Стори му се много хитро да го нарече "Хъг" и името просто залепна. Залепна!

- А кой е бил или е Хъглингс Джаксън, господине?

- Един от първите британски невролози, лейтенант. Съпругата му имала бавно нарастващ тумор в моторния център на мозъка - на кората до браздата на Роландо, която отговаря за несъзнателните движения на мускулите.

Не разбрах и дума от това, помисли си Кармайн, докато продължаваше да слуша равния му глас. Ама на него пука ли му? Не.

- Епилептичните гърчове на госпожа Джаксън били много странни - продължи професорът. - Били ограничени в едната половина на тялото й, започвали от дясната половина на лицето й, движели се надолу по ръката и дланта от същата страна и накрая включвали и крака. Все още тези гърчове са известни като "десностранен моторен Джаксън". От тях Джаксън извел първата хипотеза за моторната функция, че всяка част на тялото има свой собствен фиксиран център в мозъчната кора. Но това, което най-много впечатлява хората е как неотлъчно стоял до смъртното легло на жена си час след час, водел си бележки за припадъците й с точност до минута. Изследовател парекселанс.

- Доста безсърдечен, ако питате мен - каза Кармайн.

- Предпочитам да го нарека отдаден - отвърна ледено Смит.

Кармайн се надигна.

- Никой не може да напуска тази сграда без мое разрешение. Това се отнася и за вас, господине. На входовете има полицаи, включително и към тунела. Съветвам ви да не говорите с никого за това, което се случва тук.

- Но ние нямаме стол! - възпротиви се смутено професорът. - Какво да ядат служителите, ако не си носят от вкъщи?

- Един от полицаите може да приема поръчките и да им носи храна отвън. - Спря се на вратата и се обърна. - Трябва да вземем отпечатъци от пръстите на всички тук. Това е по-неприятно от липсата на обяд, но се надявам да ме разберете.

Кабинетите, лабораториите и моргата на Криминалният патоанатом на Холоуман се помещаваха в сградата на Областната администрация.

Когато Кармайн влезе в моргата, видя две парчета от женски торс да лежат съединени на стоманената маса за аутопсии.

- Пълничка цветнокожа жена на около 16 години - каза Патрик. - Оскубал й е венериния хълм, преди да я почне с играчките си - може да е дилдо или пък изкуствени пениси, трудно ми е да определя. Изнасилвана е многократно с все по-големи предмети, но се съмнявам да е умряла от това. В малкото, с което разполагаме от тялото й, има такова нищожно количество кръв, че според мен е оставена да й изтече кръвта така, както се прави със закланите домашни животни. Няма ръце, крака, стъпала и глава. Тези две парчета са прилежно измити. Досега не съм открил следи от сперма, но има толкова контузии и подутини - изнасилена е и анално - че ще ми трябва микроскоп. Но предполагам, че и с него няма да открия сперма. Носил е ръкавици и вероятно е използвал изкуствените пениси като кондоми. Ако изобщо е свършвал.

Макар и побледняла от обезкървяването, кожата на момичето имаше онзи прекрасен цвят, който наричаха "мляко с кафе". Ханшът й беше закръглен, талията - малка, а гърдите - красиви. Доколкото Кармайн можеше да види, не е наранявана никъде другаде освен в гениталиите - нямаше синини, разрези, пробождания, ухапвания и изгаряния. Но без ръцете и краката не можеше да се разбере дали е била връзвана и как точно.

- За мен си е дете - каза. - Не е едра.

- Бих казал, че е най-много метър и петдесет и пет. Второ. Най-интересното е - продължи Патрик, - че разчленяването е направено от истински професионалист. Един срез с нещо като нож за филетиране или анатомичен скалпел и ставите на таза и раменете са отделени без сила и травмиране. - Раздели двете части на торса. - Напречният срез е направен точно под диафрагмата. Горната част на стомаха е лигирана, за да не изтече от него съдържимото, хранопроводът също е лигиран. Разчленяването на гръбначния стълб е също толкова професионално, колкото и на ставите. Няма кръв в аортата или кухата вена. Обаче - каза той, като посочи към шията, - гърлото й е прерязано няколко часа, преди да й отреже главата. Югуларните вени са срязани, но сънната артерия - не. Така кръвта й е изтичала бавно, без да блика на тласъци. Естествено била е увесена с главата надолу. Когато й е рязал главата, е минал през четвърти и пети прешлен, като така е отрязал малка част от врата и е оставил черепа цял.

- Ще ми се поне да имахме ръцете и краката, Патси.

- На мен също, но подозирам, че те са заминали в хладилника вчера заедно с главата.

Кармайн беше толкова сигурен в това, което му каза в отговор, че Патрик подскочи.

- А, не! Главата й все още е у него. Не би се разделил с нея.

- Кармайн! Такива неща не се случват или ако се случат, става въпрос за маниак на запад от Скалистите планини. Та това тук е Кънетикът!

- Няма значение откъде е, главата още е у него.

- А аз смятам, че работи в "Хъг", ако не в "Хъг", то в някоя друга част от медицинския факултет - отвърна Патрик.

- А може ли да е месар?

- Възможно е.

- Каза, че това е второто най-важно нещо, Патси. А какво е първото?

- Ето. - Патрик обърна долната половина на торса и посочи десния бут, където имаше рана във формата на сърце около 2-3 сантиметра дълга. Беше тъмна, със засъхнала коричка и се открояваше върху безупречната кожа. - Отначало си помислих, че я е нарязал там нарочно - сърце, любов, такива работи. Но после забелязах, че раната няма ръбове по краищата. Получила се е от едно-единствено напречно рязване, както съм виждал мъж да реже зърното на жена. Затова се чудех дали не е имала там бенка, някакъв израстък по рождение, който се е издигал над повърхността на кожата.

- Нещо, което му се е сторило обидно, защото е нарушавало съвършенството й - каза замислено Кармайн. - Кой знае? Може би не е знаел за съществуването му, докато не я завел там, където е извършил пъкленото си дело. Зависи дали я е забърсал някъде, или са се познавали отпреди. Някаква идея за расовата й принадлежност?

- Никаква. Освен че е по-скоро бяла, отколкото цветнокожа. Може би има и малко негърска или монголоидна кръв, а може би и от двете.

- Смяташ ли, че е била проститутка?

- Без ръце, по които да търся следи от игли, Кармайн, ми е трудно да кажа, но това момиче, как да се изразя, изглежда здраво. Ще прегледам базата данни с обявените за изчезнали.

- И аз смятам да направя същото - каза Кармайн и се върна в "Хъг".

Откъде да започне, като се има предвид, че Отис Грийн може да бъде разпитан най-рано утре? Ами тогава от Сесил Потър.

- Работата наистина е много хубава - каза Сесил, седнал на метален стол с Джими на коленете си, напълно безразличен към факта, че макакът го пощеше, впил съсредоточено и ентусиазирано тънките си пръсти в гъстата му четина. Както вече обясни, Джими все още бил разстроен от изпитанието, на което беше подложен. Кармайн щеше да преглътне по-лесно цялата странна гледка, ако върху главата на голямата маймуна нямаше срязана топка за тенис. Според Сесил тя предпазвала електродите, имплантирани в мозъка му, и яркозеления контакт, залепен с розов стоматологичен цимент на черепа. Срязаната топка за тенис изобщо не притесняваше Джими, той не й обръщаше никакво внимание.

- И какво й е толкова хубавото на тази работа? - попита Кармайн и усети, че червата му къркорят. Всички в "Хъг" се бяха нахранили, а Кармайн вече пропусна и закуската, и обяда.

- Аз съм шефът - отвърна Сесил. - Когато работех в Палатата "Паркинсън", бях един от работниците, които ринат лайна. А в "Хъг" отделението за животни е мое. Харесва ми най-вече заради маймуните. Те са на д-р Чандра, но той знае, че на източното крайбрежие няма човек, който да се справя с тях по-добре от мен, затова ми ги е поверил. Дори ги слагам на столовете за сеансите. А те си умират за тези сеанси.

- Не харесват ли д-р Чандра? - попита Кармайн.

- О, разбира се, че го харесват. Но мен ме обичат.

- Случва ли се да изпразваш хладилника, Сесил?

- Понякога, но не често. Ако Отис е в отпуск, наемаме човек от отделението за растения в Палатата "Паркинсън". Отис не работи с мен много на този етаж, той стои горе. Сменя крушките и изхвърля опасните отпадъци. И аз се оправям с отделението на животни на този етаж сам, само дето не разнасям чистите клетки нагоре-надолу по етажите. Нашите животни получават чисти клетки всеки работен ден от понеделник до петък.

- Сигурно мразят уикендите - каза сериозно Кармайн. - Щом Отис не работи много-много с теб, как чистиш клетките?

- Виждате ли онази врата там, лейтенант? Води към миялната за клетки. Напълно автоматична като лъскава автомивка, даже по-добра. В "Хъг" има всичко, човече, абсолютно всичко.

- Да се върнем към хладилника. В колко големи торби го изпразваш? Дали е необичайно тук да има торби големи колкото за...

Сесил се замисли, наклонил хубавата си глава на една страна, в което Джими видя възможност да го прегледа зад ухото.

- Не е необичайно, лейтенант, но най-добре си питайте Отис, той е експертът.

- Да си забелязал вчера да оставя торби в хладилника някой, който обикновено не го прави?

- Не. Учените сами си носят торбите, когато с Отис си тръгнем за вкъщи. И асистентите на лекарите носят торби, но малки. За плъхове. Само един асистент носи големи торби, госпожица Либман от Операционната. Но вчера не е идвала.

- Благодаря ти, Сесил, много ми помогна. - Кармайн протегна ръка към маймуната. - Чао, Джими.

Джими подаде ръка и се ръкува с Кармайн, без да променя сериозното си изражение. Кръглите му, черни като въглен, очи бяха толкова умни, че Кармайн настръхна. Приличаха на човешки.

- Това е, защото сте мъж - каза Сесил, докато изпращаше Кармайн до вратата с Джими на ръце.

- Какво искаш да кажеш?

- Всичките ми шест бебчета са мъжки и мразят жените! Не могат да стоят в една стая с жена, човече.

Дон Хънтър и Били Хоу работеха заедно върху нещо като машина на Руб Голдбърг, която сглобяваха от различни електронни компоненти, пресован плексиглас и помпа, проектирана да поема малки стъклени спринцовки. Наблизо имаше две големи чаши със старо - изстинало и покрито с прах.

Че двамата са обучени в армията стана ясно веднага, щом Кармайн произнесе думата "лейтенант". Те се дръпнаха от машинарията си и застинаха, целите във внимание. Били беше от китайски произход. Станал електронен инженер във Военновъздушните сили на Съединените щати. Дон беше англичанин и произхождаше, както той се изразяваше, от Севера. Беше служил в Кралските въоръжени сили.

- Каква е тази джаджа? - попита Кармайн.

- Помпа, на която правим настройки, така че да изпомпва само една десета от хиляда и петстотин единици вещество на всеки трийсет минути - отвърна Били.

Кармайн вдигна чашите с кафе.

- Ще ви донеса прясно кафе от кафеварката в коридора, ако ми дадете едната чаша и ми позволите да си сложа много захар.

- Благодаря, лейтенант. Вземете цялата захарница.

Ако не вкараше малко захар в организма си, Кармайн знаеше, че ще започне да се разсейва. Мразеше много сладко кафе, но то щеше да накара червата му да спрат да къркорят. Освен това можеше да се отдаде на приятен разговор. Двамата мъже бяха словоохотливи и нямаха търпение да му обяснят с какво се занимават и колко е хубаво в "Хъг". Били беше електронен инженер, а Дон - машинен. Нарисуваха пред Кармайн прекрасната картина на живота си. През по-голямата част от времето си проектираха и сглобяваха неща, които никой нормален човек не можеше да си представи. Защото учените, установи Кармайн, не са нормални хора. Те си бяха истински досадни маниаци.

- Учен може да ти потроши и цял камион със стоманени топузи - каза Били. - Може да имат мозъци колкото Медисън Скуеър Гардън и да са спечелили Нобелова награда, обаче колко тъпи са понякога! Знаете ли какъв им е най-големият проблем?

- Ще е полезно да науча - отвърна Кармайн.

- Здравият разум. Здравият им разум е напълно спечен.

- Били е прав - каза Дон. - Или поне за това, което излезе от устата му.

Когато си тръгна, Кармайн беше убеден, че нито Били Хоу, нито Дон Хънтър са оставили двете парчета от женски труп в хладилника с мъртвите животни. Защото този, който го беше направил, не страдаше от липса на здрав разум.

Неврофизиологията се намираше на втория етаж. Ръководеше се от д-р Адисън Форбс, който имаше двама колеги - д-р Нур Чандра и д-р Морис Финч. Всеки един от тях имаше просторна лаборатория и огромен кабинет. До отделението на Чандра се намираше Операционната и нейното предверие.

Залата за животни беше голяма и в нея се намираха клетки с две дузини големи мъжки котки и кафези с няколкостотин плъха. Започна оттам. Забеляза, че всяка котка се помещаваше в безупречно чиста клетка, хранеха се с консерви и гранули и ходеха по нужда в дълбоки сандъчета, пълни с ароматизирани кедрови стърготини. Бяха дружелюбни животинчета, нито подплашени, нито тъжни, и сякаш не забелязваха срязаните тенис-топки на главите си. Плъховете живееха в дълбоки пластмасови контейнери с още по-фини стърготини, в които се гмуркаха като делфини в море. Вътре, вън, в кръг и обратно, свиваха около металните решетки на контейнерите приличните си на ръце лапички и изглеждаха доста по-доволни от хората затворници, които стискаха металните пръчки пред прозорците на килиите. Кармайн видя, че плъховете са щастливи.

Неговият гид в тази обиколка, д-р Адисън Форбс, обаче не беше щастлив.

- Котките са на д-р Финч и д-р Чандра. Плъховете са на д-р Финч. Аз нямам животни, защото съм клиничен лекар - обясни. - Условията ни са отлични - продължи да ломоти, като поведе госта си по коридора между залата за животни и асансьорите. - На всеки етаж има мъжка и женска стая за почивка - отбеляза - и кафеварка, за която се грижи нашата миячка Алодис. Бутилките с газове под налягане се намират в този шкаф, но кислородът се движи по тръби, както и газа за осветление и компресираният въздух. Четвъртата линия тръби е за изпомпване на мръсния въздух. Специално внимание е обърнато на заземяването и медните екрани - работим с милионни части от волта, а това значи усилващи фактори, които правят интерференцията истински кошмар. Сградата има климатична инсталация, която филтрира непрекъснато въздуха, затова не е позволено да се пуши.

Форбс спря да дудне и на лицето му се изписа изненада.

- Я, термостатите работели. - Отвори една врата. - Залата за четене и конференции. И с това етажът се изчерпва. Да отидем в моя кабинет.

Само за секунди Кармайн бе разбрал, че Адисън Форбс е пълен невротик. Беше строен, но жилав и изпит, а това предполагаше вманиачаване по фитнеса с известни вегетариански уклони. Беше на около четиридесет и пет години, колкото професора, но не би хванал окото на филмов режисьор, който търси нова звезда. Разговорът с него се натоварваше от тикове на лицето и резки безсмислени ръкомахания.

- Получих много сериозен инфаркт точно преди три години - каза - и е цяло чудо, че оживях. - Очевидно се бе превърнал в негова фикс идея, често срещано явление при докторите, които - както му беше казал Патрик - не вярваха, че ще умрат и ставаха вманиачени пациенти, когато мисълта за собствената им смърт ги обсебваше. - Сега бягам по осем километра всяка вечер от "Хъг" до вкъщи. Жена ми ме кара дотук всяка сутрин и прибира екипа ми от предишния ден. Вече нямаме нужда от две коли, а тази икономия ни е добре дошла. Ям зеленчуци, плодове, ядки и от време на време по някое парче риба на пара, ако жена ми успее да открие наистина прясна риба. И трябва да ви кажа, че се чувствам прекрасно. - Потупа се по корема, който беше толкова плосък, та чак вдлъбнат. - В добра форма съм за още петдесет години, ха-ха!

"Господи! - помисли си Кармайн. По-добре да умра, отколкото да се откажа от мазнотиите в "Малволио". Но пък всякакви ги има."

- Колко често вие или асистентите ви носите мъртви животни в хладилника на първия етаж? - попита той.

Форбс премигна, лицето му стана безизразно.

- Лейтенант, вече ви казах, че съм клиничен лекар! Изследванията ми са клинични, не използвам експериментални животни. - Веждите му се стрелнаха в противоположни посоки. - Простете нескромността ми, но имам талант да предписвам най-точното антиконвулсивно лекарство. А в тази област доста се злоупотребява. Можете ли да си представите нахалството, с което малоумните джипита предписват антиконвулсанти? Решават, че някой нещастен пациент страда от неизвестна болест и го натъпкват с дилатин и фенобарбитал, а в същото време в електроенцефалограмата му има толкова рязко отклонение нагоре, че можеш да се обесиш на него. Пфу! Ръководя клиниката за лечение на епилепсия в болницата на Холоуман, както и на няколко други болници, отговарям за отделението по електроенцефалография в болницата на Холоуман, която е част от клиниката за лечение на епилепсията. Както разбирате, не се занимавам с обикновени ЕЕГ- изледвания. Има друго отделение за Франк Уотсън и неговите неврологични и неврохирургични домашни любимци. Аз се интересувам от големите отклонения, не от делта-вълни.

- Аха - каза Кармайн, който по средата на тази тирада беше изцъклил очи. - Значи определено не изхвърляте умрели животни?

- Никога!

Асистентката на Форбс, приятно момиче на име Бети, потвърди.

- Работата му тук е свързана с нивата на антиконвулсивните лекарства в кръвообращението - опита се да обясни по-разбираемо. - Повечето доктори прекаляват с дозите, защото не отчитат нивата на медикаментите в кръвообращението при дълготрайни заболявания като епилепсията. Той е и човекът, към когото се обръщат фармацевтичните компании, когато искат да изпитат нови лекарства. Има непогрешим инстинкт от какво се нуждае всеки пациент. - Бети се усмихна. - Наистина е малко странен. Неговото е изкуство, не наука.

Докато търсеше д-р Морис Финч, Кармайн се зачуди как да се спаси от лавината неразбираема медицинска терминология.

Но д-р Финч не беше от хората, които те затрупват със сложни думи. Обясни накратко, че неговите изследвания се отнасят до движението на натриевите и калиевите йони през стените на нервните клетки по време на епилептичен припадък.

- Аз работя с котки - каза. - След като имплантираме електродите и капковите канюли в мозъка им при пълна анестезия, те повече не са подложени на никакви травми. Дори чакат с нетърпение експерименталните си сеанси.

"Нежна душа", беше присъдата на Кармайн. Това не изваждаше Финч от списъка със заподозрени, разбира се. При първа среща някои от най-бруталните убийци изглеждат като най-милите хора на света. Беше на петдесет и една, попрехвърлил години от повечето учени, както беше казал и професорът: "Изследователската работа е игра за млади хора". Беше вярващ евреин, с жена му Катрин живееха в птицеферма. Катрин отглеждаше пилета и винаги спазваше кашер. Пилетата изпълвали ежедневието й, обясни Финч, тъй като така и не успели да си родят деца.

- Значи не живеете в Холоуман? - попита Кармайн.

- На границата на окръга, лейтенант. Имаме двайсет акра земя. Е, не всичките използваме за отглеждане на пилета! Аз съм запален производител на зеленчуци и цветя. Имам ябълкова градина и няколко парника.

- Вие сам ли отнасяте умрелите животни долу, д-р Финч, или асистентката ви Патриша го прави?

- Понякога аз го правя, понякога Пати - каза Финч, а големите му сиви очи гледаха Кармайн без следа от вина или притеснение. - Но искам да отбележа, че моята работа не изисква много жертви. Когато приключа с някоя котка, вадя електродите и канюлата, кастрирам я и се опитвам да й намеря стопанин. Не ги наранявам, разбирате ли? Но понякога котката може да развие мозъчна инфекция и да умре, или просто умира от естествена смърт. Тогава отива долу в хладилника. В повечето случаи аз ги отнасям - тежки са.

- Колко често се случва да умре котка, докторе?

- Трудно е да се каже. Веднъж в месеца, понякога веднъж на шест месеца.

- Виждам, че добре се грижите за тях.

- Една котка - обясни търпеливо доктор Финч - представлява инвестиция от двайсет хиляди долара. Идва при нас с документи по всички изисквания на властите, включително на Американската асоциация за предотвратяване на жестокости срещу животните и Обществото за хуманност. Към това се прибавя и цената на издръжката им, която трябва да е първокласна, иначе няма да оцелеят. Имам нужда от здрави котки. Затова евентуална смърт е нежелателна, да не кажа проблемна.

Кармайн отиде и при третия учен, доктор Нур Чандра, който накара дъха му да спре. Лицето на Чандра беше аристократично, миглите му - толкова дълги и гъсти, че изглеждаха като изкуствени, веждите му бяха изящно извити, а кожата - с цвят на стара слонова кост. Чупливата му черна коса беше подстригана късо в тон с европейските му дрехи. Освен че беше подстриган от виртуоз, дрехите му бяха от кашмир, ламска вълна и коприна. Един забравен спомен си проправи път: този мъж и съпругата му бяха известни като най-красивата двойка в целия "Чъб". Сега се сети кой е Чандра! Син на някакъв махараджа, червив с пари, женен за дъщерята на друг индийски аристократ. Живееха на парцел от десет акра в покрайнините на Холоуман заедно с цяла армия слуги и няколко деца, които се обучаваха у дома. Очевидно лъскавото училище пансион не беше достатъчно престижно за тях. Или пък се бояха, че там ще поамериканчат децата? Ползваха се от дипломатически имунитет, по каква причина - Кармайн не знаеше. Това означава, че трябва да пипа внимателно и да се моли той да не е убиецът!

- Бедният ми Джими! - каза доктор Чандра с глас, пълен със съчувствие, но не преливаше от нежността, с която Сесил говореше за Джими.

- Моля ви, разкажете ми историята на Джими, докторе - помоли Кармайн, забил поглед в друга маймуна, кръстосала небрежно крака на сложен плексигласов стол в огромна клетка с отворена врата. Животното нямаше срязана топка за тенис на главата, а отгоре се виждаше огромна розова буца от стоматологичен цимент, в който беше вграден яркозелен контакт. В него беше вкаран яркозелен щепсел, от който излизаха множество заплетени кабели в различни цветове и завършваха в табло на стената. Най-вероятно таблото свързваше маймуната с множество електронни приспособления, наредени в кутиите край него.

- Вчера ми се обади Сесил и ми каза, че като влязъл да го види след обедната почивка, намерил Джими мъртъв - обясни ученият с най-изящния английски акцент, който Кармайн някога беше чувал. Нямаше нищо общо с този на госпожица Дюпре или на Дон Хънтър, които също се различаваха. Невероятно, но в тази малка държава имаше толкова много наречия. - Слязох долу да се уверя с очите си и ви се кълна, лейтенант (произнесе "лейтенант" като госпожица Дюпре), че взех Джими за мъртъв. Нямаше пулс, нямаше дишане, нито сърдечни тонове и рефлекси и двете му зеници бяха разширени. Сесил ме попита дали искам доктор Шилер да извърши аутопсия, но аз отказах. Електродите на Джими не бяха имплантирани чак толкова отдавна, че макакът да има някаква експериментална стойност за мен. Казах на Сесил да го остави, че ще го прегледам пак към 5 и ако няма промяна, сам ще го сложа в хладилника. Точно това и направих.

- Ами тази тук? - попита Кармайн и посочи маймуната, която имаше същото изражение като Ейб, когато умираше за фас.

- Юстас? О, той е изключително важен! Нали така, Юстас?

Маймуната премести погледа си от Кармайн на доктор Чандра, после се ухили сатанински. "Ти си едно самодоволно копеле, Юстас" - помисли си Кармайн.

Асистентът на Чандра беше млад мъж на име Ханк, който заведе Кармайн в операционната зала.

Соня Либман го посрещна в предверието й и се представи като фелдшера на Операционната. Предверието беше затрупано с полици и кутии с хирургически принадлежности. В него имаше още два автоклава и зловещо изглеждащ сейф.

- За контролираните лекарства - обясни госпожа Либман, като посочи сейфа. - Опиати. Пентотал, калиев цианид, такива гадости. - И подаде на Кармайн чифт платнени терлици.

- Кой знае комбинацията?

- Аз и никъде не е записана - заяви твърдо. - Ако ме изнесат с краката напред, ще трябва да доведат касоразбивач. Споделии ли една тайна и тя вече не е тайна.

Операционната изглеждаше като всяка операционна зала.

- Не оперирам при пълна стерилност - каза тя и облегна задните си части на операционната маса, покрита с чисти чаршафи. В единия й край се издигаха любопитни апарати, целите в алуминиеви рамки и ръчки. Самата тя беше облечена в чист изгладен гащеризон и обута в платнени терлици. Привлекателна жена на около четиридесет години, реши Кармайн, стройна и делова. Тъмната й коса беше вдигната в строг кок, очите й бяха тъмни и интелигенти, а прекрасните й ръце се загрозяваха само от прекалено дълбоко изрязаните нокти.

- Мислех си, че операционната зала трябва да е стерилна - отбеляза той.

- Безупречната чистота е много по-важна, лейтенант. Знам операционни зали, които са стерилни като яйце на плодова муха, но никой не ги чисти като хората.

- Значи сте неврохирург?

- Не, аз съм фелдшер с магистърска степен. Неврохирургията е мъжка работа, затова превръщат живота на жените неврохирурзи в ад. Но в "Хъг" мога да правя това, което обичам, без да се подлагам на такъв стрес. Заради размерите на пациентите ми тук става въпрос за много прецизна неврохирургия. Виждате ли това? Моят оперативен микроскоп "Цайс". В неврохирургията на "Чъб" нямат такъв - каза дамата с огромно задоволство.

- Какво оперирате?

- Маймуните на доктор Чандра. Котките на доктор Финч. Плъховете на неврохимиците от горния етаж, както и котките им.

- Често ли умират на масата?

Соня Либман изглежда се разгневи.

- Вие за каква ме смятате? Не! Умъртвявам животни за неврохимиците, които не работят често с живи мозъци. Неврофизиолозите работят с живи мозъци. Това за мен е основната разлика между двете дисциплини.

- А какво умъртвявате, госпожо Либман? - Стъпвай внимателно, Кармайн, много внимателно!

- Основно плъхове, но правя и шерингтонска децеребрация на котки.

- Какво е това? - попита той и си записа в тефтера, но май не му се искаше много-много да научава. Още неразбираеми думи!

- Премахване на мозъка от тенториума нагоре под етерова анестезия. Когато прережа мозъка, инжектирам пентотал в сърцето и бум! - животното е мъртво. Моментално.

- Значи слагате доста едри животни в чували и ги носите в хладилника, за да бъдат после изгорени?

- Да, в дните за децеребрация.

- И колко често са тези дни за децеребрация?

- Зависи. Ако доктор Понсонби или доктор Полоновски помолят за преден лоб от мозък на котка, на всеки две седмици в продължение на няколко месеца, като извършвам процедурата с три до четири котки на ден. Доктор Сатсума не изисква такива неща толкова често, може би само веднъж годишно. Така че общо шест котки.

- И колко са големи тези децеребрирани котки?

- Огромни са. Мъжките са между шест и осем килограма.

Така, два етажа бяха вече под него, оставаха още два. Помощните помещения, лабораториите и неврологията бяха обходени. Сега трябваше да отиде при административния персонал на четвъртия етаж, после да слезе на четвъртия при неврохимиците.

Завари три машинописки, всичките с дипломи по природни науки, и още една служителка в картотеката, чието най-забележително постижение беше гимназиалната диплома. Колко ли самотна се чувства! Вони, Дора и Маргарет използваха големи пишещи машини "Ай Би Ем" с въртящи се глави и можеха да напечатат "електроенцефалография" по-бързо, отколкото ченге - "пиян шофьор". Нищо интересно, остави ги да си работят. Денис, служителката в картотеката, кихаше и си попиваше очите, докато надничаше в отворените чекмеджета, а машинописките тракаха като автоматични картечници.

Доктор Чарлз Понсонби го очакваше до асансьора. Докато придружаваше госта до кабинета си, докторът каза на Кармайн, че бил връстник на професора и го замествал, когато отсъствал. Били съученици от пансиона, заедно започнали да учат в "Чъб" и заедно завършили медицина. Семействата и на двамата били кореняци от Кънетикът, обясни сериозно Понсонби. Но след като завършили, пътищата им се разделили. Понсонби предпочел да остане специализант по неврология в "Чъб", а Смит отишъл в "Джон Хопкинс". Но не останали разделени за дълго. Боб Смит се върнал, за да оглави "Хъг" и поканил Понсонби в екипа си. Това станало през 1950 г., когато и двамата били на по трийсет години.

"Защо ли си останал в родния си град?" - чудеше се Кармайн, докато разглеждаше шефа на неврохимията. Беше среден на ръст, с прошарена кестенява коса, воднисти сини очи, които го гледаха иззад очила с половин стъкла, кацнали на дълъг, тесен нос. Имаше вид на разсеян професор. Дрехите му бяха размъкнати и груби, косата - разрошена, а чорапите - както забеляза Кармайн - различни: тъмносин на десния крак и сив на левия. Всичко това може би говореше, че Понсонби не обича приключенията и не вижда смисъл да отиде по-далеч от Холоуман. И все пак нещо в тези влажни очи подсказваше, че можеше да бъде друг, ако след завършването си беше заминал занякъде. Хипотеза, основаваща се на интуиция: нещо бе задържало Понсонби у дома, нещо конкретно и много силно. Не беше съпруга защото каза, с доста безразличие, между другото, че е заклет ерген.

Интересно беше да се види и колко различни са кабинетите на учените. Този на Форбс беше безупречно чист, без плюшени мебели и картини, само книги и документи навсякъде, дори по пода. Финч си падаше по саксиите и имаше поразителна цъфнала орхидея, по всички стени избуяваха папрати. Чандра предпочиташе кожения честърфийлдски стил, шкафове за книги с врати от армирано стъкло и няколко изключителни произведения на индийското изкуство. А доктор Чарлз Понсонби си живееше прекрасно сред мрачни предмети като изкорубени посмъртни маски на гении като Бетовен и Вагнер. Имаше и четири репродукции на известни картини по стените - "Кронос изяжда детето си" на Гоя, две части от "Ад" на Бош и "Писъкът" на Мунк.

- Обичате ли сюрреалистично изкуство? - попита Понсонби оживено.

- Падам си по ориенталско изкуство, докторе.

- Често си мисля, лейтенант, че избрах погрешна специалност. Психиатрията ме очарова, особено психопатиите. Вижте тази изкривена глава - в какво ли вярва човекът, който я е създал? И какви видения са родили моите картини?

Кармайн се усмихна широко.

- Няма смисъл да ме питате. Аз съм прост полицай. - "А ти, довърши той наум, не си моят човек. Прекалено е очевидно."

Докато Понсонби го разхождаше из лабораториите, му направи впечатление, че на този етаж апаратурата му е по-позната: атомна абсорбция, мас-спектрометър, газов хроматограф, големи и малки центрофуги - същите, каквито имаше и Патрик в криминалната лаборатория, само че по-нови и по-хубави. Патрик получаваше пари с клизма, а тук харчеха ли, харчеха.

От Понсонби научи повече за котешките мозъци, превръщани в нещо, което той нарече "мозъчна супа" така естествено, че нямаше нищо смешно в това. Използвали и мозъчна супа от плъхове. А доктор Полоновски провеждал опити върху големия аксон на крака на омар - не на големите щипки, а на малките крака. Тези аксони били огромни! На асистентката на Полоновски, Мариан, често й се налагало да се отбива в рибния магазин на път за работа, за да купи четири големи живи омара.

- И какво се случва после с омарите?

- Разпределят се между тези, които обичат омари - каза Понсонби, сякаш въпросът беше безсмислен, след като отговорът е толкова очевиден. - Доктор Полоновски не прави нищо с останалите животни. Всъщност е много мило от него страна, че ги дели. Те са негови експериментални животни, може сам да си ги изяжда. Но ги дели наравно между всички. С изключение на доктор Форбс, който стана вегетарианец, и доктор Финч, който е прекалено религиозен, за да яде ракообразни.

- Кажете ми, доктор Понсонби, на хората тук чувалите с мъртви животни правят ли им впечатление? Ако видите голям, натъпкан догоре чувал с мъртви животни, какво ще си помислите?

По лицето на Понсонби се появи лека изненада.

- Съмнявам се, че въобще ще се замисля, лейтенант, защото няма да ми направи впечатление.

Като по някакво чудо Понсонби не изгаряше от желание да се впуска в подробности за работата си, каза само, че се отнася за химията на мозъчните клетки, засегнати от епилепсия.

- Дотук всички работят по епилепсията. Някой занимава ли се с умственото изоставане? Доколкото знам, в "Хъг" трябва да се работи и по двете.

- За нещастие загубихме специалиста си по генетика преди няколко години и професор Смит не е намерил подходящ наследник. Всички искат да работят с ДНК, по-вълнуващо е. - И се изкикоти. - Тяхната супа е от фекални бактерии.

Ето го накрая и доктор Уолтър Полоновски. Той изглеждаше надменен и обидчив, но това нямаше нищо общо с полския му произход. Също като картините на Понсонби, щеше да е прекалено просто.

- Не е честно - каза той на Кармайн.

- Кое не е честно, докторе?

- Разпределението на труда тук. Ако си доктор по медицина, като мен, Понсонби, Финч и Форбс, трябва да преглеждаш пациенти в болницата на Холоуман, а това ти изяжда от времето за изследователска работа. А докторите на науките, като Чандра и Сатсума, през цялото време се занимават с наука. Нищо чудно, че са толкова по-напред от останалите. Когато приех да работя тук, се разбрахме да преглеждам само пациенти с умствена изостаналост от неустановен произход. А какво стана? Наследих пациенти с малабсорбционни синдроми! - ядосваше се Полоновски.

О, боже, пак се започва!

- А те нямат ли умствено изоставане, докторе?

- Да, разбира се, че имат, но то е следствие от малабсорбцията! Не са идиопатични!

- Какво означава идиопатични?

- Пациенти с неизвестна етиология - неизвестни причини на заболяването.

- Аха.

Уолт Полоновски беше много представителен мъж, висок, добре сложен. Тъмнозлатистата коса и очите се съчетаваха добре с тъмнозлатистата му кожа. Доколкото Кармайн можеше да прецени, не беше от хората, които сериозно се оплакват от броя пациенти, защото не това го вълнуваше. Всъщност се вълнуваше от дълбоки емоции като любовта и омразата. Човекът беше почти винаги нещастен, личеше си по чертите на лицето му.

Но както на всички останали, никога не би му направило впечатление нещо толкова тривиално като чувал с мъртви животни, да не говорим, че никога не би забелязал колко точно е голям този чувал. И защо ли съм се вторачил в този чувал с мъртви животни? Защото някой хитрец се е възползвал от хладилника с ясното съзнание, че служителите на "Хъг" никога не биха обърнали внимание на чувал с животински трупове. Ето защо. Но въпреки това ме гложди мисълта, че има нещо още по-страшно. Това не е краят. Да, знам го, знам го!

Асистентката на Полоновски, Мариан, беше хубаво момиче. Тя каза на Кармайн, че сама сваляла чувалите на доктор Полоновски. Беше нащрек и отбранителна, но той предполагаше, че това не е заради чувалите с мъртви животни. Беше нещастно момиче, а момичетата често страдаха заради лични проблеми, не заради професията си. Не беше трудно да се намери работа за такива млади хора като нея, завършили природонаучни специалности, някои заети със странични малки проекти, които биха могли да им помогнат да вземат магистърска или докторска степен. Кармайн бе готов да се обзаложи, че Мариан понякога идва в "Хъг" с черни очила, за да скрие, че е плакала цяла нощ.

Дойде ред и на доктор Хидеки Сатсума, който беше забележителен мъж. Английският му беше идеален и с американски акцент. Обясни, че баща му работел в японското посолство във Вашингтон, откакто били подновени дипломатическите отношения след войната. Сатсума получил средното си образование в Америка, а дипломите му бяха от "Джорджтаун".

- Работя по неврохимията на риненцефалона - каза и като улови празния поглед на Кармайн, се засмя. - Нарича се още "мозъчния център на мириса" - най-примитивната част от сивото вещество. Той има тясна връзка с епилептичния процес.

И Сатсума си го биваше на външен вид. В "Хъг" имаше доста хубавци сред мъжете! И неговите черти бяха аристократични, беше се подложил на операция за премахване на типичната за азиатците гънка на клепача, с което беше открил вътрешния ъгъл на искрящите си черни очи. Беше доста висок за японец. Движеше се с грацията на Рудолф Нуреев и имаше същия леко татарски вид като него. Кармайн безпогрешно го прецени като човек с бързи рефлекси, който никога не би изпуснал стъкленица. Освен това беше симпатичен, а това притесняваше Кармайн, който бе служил по време на войната в Тихия океан и не обичаше японците.

- Трябва да разберете, лейтенант - каза сериозно Сатсума, - че ние, работещите в "Хъг", не сме от наблюдателните, освен ако не става въпрос за непосредствената ни работа, за която сме надарени с рентгеново зрение, по-добро и от на Супермен. Кафяв хартиен чувал за мъртви животни може да ни се набие на очи, ако има нарушение, иначе изобщо няма да го забележим. И тъй като асистентите на лекарите на "Хъг" са много добри, чувалите с животински трупове никога не остават толкова дълго, че да ни направят впечатление. Не ги свалям лично. Моят асистент го прави.

- Виждам, че и той е японец.

- Да. Ейдо е мой помощник във всяко едно отношение. Той и жена му живеят на десетия етаж на "Нътмег Иншурънс", където пък аз държа апартамента на последния етаж. Както вие много добре знаете, защото живеете в същата сграда.

- Всъщност не знаех. Вашият апартамент има отделен асансьор. Но Ейдо и жена му съм ги виждал. Женен ли сте, докторе?

- Аз!? Никога! Има прекалено много красиви риби в морето, за да се обвържа само с една. Ерген съм.

- Имате ли си приятелка в "Хъг"?

Черните му очи блеснаха, но бяха развеселени, а не ядосани.

- О, боже, не! Както ми каза баща ми преди много години, само глупавите ергени смесват работата с удоволствието.

- Добро житейско правило.

- Искате ли да ви представя на доктор Шилер? - попита Сатсума, тъй като му стана ясно, че разпитът е приключил.

Я виж ти, още един красавец в "Хъг"! Истински викинг. Кърт Шилер беше патологът на "Хъг". Английският му имаше съвсем лек немски акцент, който без съмнение бе виновен за силната неприязън, която се изписа на лицето на доктор Морис Финч, когато спомена името на Шилер. Очевидно не се харесваха. Шилер беше висок, малко слабоват, със сламеноруса коса и светлосини очи. Нещо в него дразнеше Кармайн, но то нямаше нищо общо с националността му. Острият полицейски нюх надуши хомосексуалност. Ако Шилер не е гей, значи моят нюх не струва пукната пара, а това не е така, помисли си Кармайн.

Лабораторията по патология беше точно до Операционната, но изглеждаше някак си по-голяма заради липсата на котки в животинския кът. Шилер работеше с двама асистенти, Хал Джоунс, който се занимаваше с хистологията в "Хъг", и Том Скинкс, който работеше изключително по проектите на Шилер.

- Понякога ми изпращат мозъчни проби от болницата - каза патологът. - Това е заради опита с атрофията на кортекса и церебралните белези. Моята собствена работа се състои в търсене на белези по хипокампуса и ункуса.

"Ох, пак дрън-дрън-дрън!" Кармайн вече се бе научил да се изключва, като започнеха дългите думи. Проблемът не беше толкова в дължината им, колкото в неяснотата им. Били Хоу, електронният инженер говореше за магнитна проницаемост по-малка от единица, сякаш Кармайн автоматически разбираше за какво става въпрос. "Всички говорим на специфичен професионален жаргон, дори полицаите" - помисли си той с въздишка.